Grigor Gatchev - A Weblog

Фен съм на филма, въпреки че е детски. Като излезе първата серия, си и бях дете. Ама ефекти като в нея не бях видял… и на кино. Нямах думи.

Интересното тук е еволюцията на ефектите – и накъде води тя.

В първите три серии ефектите бяха макети, кукли, грим и рисуване върху ленти. Класическа технология, просто отлично приложена.

Епизод 1 обаче го правиха след доста повече години, и нещата се бяха променили. Вече много от екзотичните фонове не бяха декори, а компютърни изображения. Много от по-екстравагантните действащи лица – също, поне повечето им явявания. Не зная дали в целия филм имаше и един кадър на кораби в Космоса, заснет с макети.

По предварителна информация, законът за софтуерните патенти в Европа е вече с на практика предрешено бъдеще – секира. Очаква се да бъде писан изцяло наново.

Официалната позиция на поддръжниците на този закон засега е, че няма да отстъпят нито на крачка. Сигурно ще се пробват до последно. Сигурно ще пуснат в ход и още средства. Вече се разбра, че от “Майкрософт” са изнудвали Дания и Полша да се откажат от съпротивата си – обещавали са закриване на работни места във фирми, тяхно притежание. (Как да не си припомни човек клетвената декларация на Стив Балмър, че наложат ли му да се съобразява с антимонополното законодателство, той ще спре продаването на Уиндоус?)

Само че вече алтернатива на Уиндоус има, и потребителите знаят за нея. Вероятно държавите ще се сетят, че и на работодателството на “Майкрософт” също има алтернативи – тези, които щяха да бъдат погубени от патентите, и които дават хляб на много повече хора. Така че на любителите на софтуерните патенти реално ще им се наложи да направят отстъпки в новия проект – а дори в сегашния си вид законът беше по-поносим от американския.

На всички поддръжници на свободата – честито! 🙂

Днес пак срещнах момиче, което ми грабна окото. Беше съвсем дребничка срещу моите почти 2 метра, с не особено правилна физиономия и някое и друго килце в повече. На снимка сигурно би изглеждала в най-добрия случай невзрачна. Но на живо беше лъчезарна и искряща от живот.

Защото беше усмихната, и в очите й грееше доброта.

Разминахме се, и не я видях повече. Но видях по пътя си десетки други момичета. Стройни от фитнесите и диетите, гримирани, маникюрирани, напудрени, с грижливо накъдрени боядисани или изрусени коси, очни спирали, блясък за устни, луксозни обици, гердани, гирлянди, гривни, пръстени, брошки… Произведения на изкуството. Изобразителното.

И кисели като лимони.

Вчера и днес пусках сървър при едни клиенти.

Чули хората за идеята, и им харесала. Става, рекох. Тъкмо ще видите интернет на компютрите си – досега те кажи-речи и вътрешна мрежа нямат…

Ако не бях убеден, че този сървър работеше коректно, докато го инсталирах, отдавна да се бях отказал. Вчера цял ден и днес до обяд – никакъв успех да го свържа с другите компютри! Поне сто пъти го проверих – брех, уж всичко е наред, а връзка с него няма!

Преди почти седем години присъствах на една лекция на Кен Мюлер, експерт по невронауки. За да проследи точния произход на един вид мозъчни клетки, неговият екип създал вирус, който заразява точно определен вид зародишни клетки, и прикрепва в тях лесен за идентифициране ген… Прозвуча ми като фантастика. Защото който може това, може да вкарва каквито иска гени където иска. Който има дори начални познания по биология, знае какво значи това.

Вярно е, от един успех до масова технология има много път. Но принципно вратичката беше отворена. И оттогава започнах да следя за съобщения на тази тема.

Съобщенията дълго време бяха подозрително малко. Вярно е, Мюлер и екипът му може, образно казано, случайно да са успели да запратят нещо в орбита около Земята с гола ръка. Само че кой колектив от учени изобщо се опитва да изстреля спътник с хвърляне от ръка, ако не знае, че има приличен шанс да успее – тоест, отработена и изпитана неведнъж технология? Нещо се губи…

Днес си припомних една история от следването ми, и се смях от сърце. Разказва я един от преподавателите ми по хирургия, и показва един лист, поставен в рамка и окачен на стената в кабинета му.

След завършването го разпределили в един от градовете в Югозападна България (не помня кой точно – Благоевград? Сандански? Банско?…) Един ден в кабинета му пристига хлапак от някакво затънтено село в района, с превързана и окачена на врата ръка.

– Ти за какво си дошъл бе, юнак?

Дончо:

Григоре, това удари в едно много чувствително място!
Но… може би така трябва. За някои – така, за други – другояче.
Аз не искам да описвам разликите, защото първо ще съм банален, и второ – трябва да пиша много неща за места, които са ми мили и близки!
Но… това удари много точно!

Съжалявам за удара… Никак нямаше да е странно или невъзможно сега да пиша от някой друг континент. И мястото щеше да е чувствително и за мен (а то и сега е). Това колко места и неща тук са ми мили нямаше да се промени тогава, както сигурно не се е променило и за теб.

В ръкописа ми за имигрирането в Канада, за която споменах, има към две страници, посветени на това дали емигрирането е предателство, както твърдят някои хора. (Не помня колко от тях влезе в издадения вариант; определено имаше нещо.) Те завършват с простичко заключение: както никой няма право да съди тези, които остават, така никой няма право да съди и тези, които емигрират. Защото, като си погледна държавата, не знам кое е по-патриотичното.

— Голям идиот си, значи. Америка е страна на неограничените възможности, повярвай го. С твоите познания и умения за пет години ще станеш тук голямо нещо. Ако беше дошъл с мен, сега щеше да си я шеф на клиника, я университетски преподавател, я управител на софтуерна фирма! Щеше да си си оправил живота.
— Щом тук не съм станал, където съм роден и знам всичко, колко е шансът ми там?
— Защо остана в България? Заради жена, помня го. Я си кажи правичката, заедно ли сте още?

Оправих си колата!

По-точно – оправиха ми я. Вчера вечерта ми писна, и я закарах на познат механик – свястно и кадърно момче. След твърде внимателен оглед се оказа, че едно маркуче Точно Където Отникъде Не Се Вижда се е пукнало, и смуче въздух… Сменихме го, и сега съм щастлив.

И смятам в момента да погъделичкам щастието си, като покарам мъничко кола. Затова и този запис е толкова къс. Нещо като урок на тема за конкуренцията между колите и блоговете. 🙂

Днес сутринта запалих колата с доста зор. Нормално, казват – било минус осемнайсет. А пък колата е дизелова, и вече на доста години и километри. Още по-нормално.

Не беше нормално обаче да гасне на всеки светофар (често по няколко пъти), а често и между светофарите. И да придръпва непрекъснато. И двигателят непрекъснато да прескача. Какво да се прави – бричка… Да й е горивото лошо? Филтрите задръстени? Я да видим какво влиза в горивната помпа, все пак. Преди да я напсувам като хамалин.

Докарах я някак до офиса, и в удобен момент прескочих до “Симеон” – добре че ми е на две пресечки. Купих метър прозрачен маркуч и две скобички, и го сложих на мястото на стандартния черен маркуч от филтъра към горивната помпа. Запалих пак колата. И като погледнах маркуча, косата ми се изправи. През него течаха въздушни мехури с тук-таме по някоя капка гориво между тях!…