Grigor Gatchev - A Weblog

Докато оглеждах днес сайта си, забелязах как съм лицензирал съдържанието му – под BY-ND лиценз на Creative Commons. Тоест, със задължително позоваване на мен, и без право да променят нещата от него.

А защо ми е всеки да пази в пълна точност Безценните Ми … глупости? Не е ли много по-разумно, ако открие нещо смислено в тях, да може да го използва за съграждането на нещо свястно? Без да бъде ограничаван? В края на краищата, така се пише свободен софтуер – а в достатъчно широк смисъл на думата, всичко е софтуер 🙂

Така че отсега лицензът е само BY. (За да ми носят по света славата… ;-))

Днес реших да прегледам вестника, докато обядвах. Идеята се оказа лоша.

– Какво стана? – попита Любо, когато най-сетне успях да изкашлям хапката. – Ръката ме заболя.

– Прочети това заглавие. Ама не, първо си глътни залъка!

– “Свинаров закуси с Буш”…

Wankata:

Между другото докато ти пишех осъзнах, че минути преди това гледах изключително интелектуалното предаване “Огледала” по БТВ, където се вихреше възвишеният спор, дали един мъж трябва да бъде оценяван по часовника му или по колата?

В крайна сметка един скъп часовник, може да се окажа имитация, но един Лайбах трудно ще да се имитира, обясняваше една от култовите жени в ефира.

Чудя се, какво би могло да направи хората толкова повърхностни?

Преди около десет години бях отишъл, не помня вече за какво, до “Дружба-1”. Наближаващата вечер носеше обещание за прохлада след горещия летен ден, не бързах, и просто бутах велосипеда си по уличките на комплекса. Внезапно обаче някой ме дръпна за ръкава:

– Здрасти! Помниш ли ме?

Вторачих се с недоумение в човека пред мен. Определено циганин, макар и не съвсем типичен – гладко обръснат, вехти, но безупречно чисти дрехи. И прям, но не нахален или дебнещ поглед. Иначе невзрачен колкото щеш.

– Не – признах си. – Да не ме бъркаш с някого?

Направил съм си нова рубрика. Разкази, или спомени, или както щете – за хора, които са ме възхитили. С нещо велико, или нещо дребно, или (най-често) с нещо и дребно, и велико едновременно. Мъничките великани, незабелязаните велики хора, които тихо и кротко, без шум и врява, най-често без блогове, крепят някаква част от света, често важна, на гърба си.

Пред мен, на пода, е акумулаторът ми. До него – самоделно зарядно устройство. В ръцете ми – тънка книжка, издадена преди години от някой мераклия. С инструкции как се поддържа и съвзема акумулатор.

С времето акумулаторът се износва. Всекидневната работа малко по малко запушва порите на активната маса вътре в него, и тя престава да реагира. Задръства се. С най-различни боклуци, най-вече с частици от себе си, реагирали и свързани твърде устойчиво, за да се разградят лесно, и да могат да реагират наново.

И вече нещата не са същите. Почваш все по-малко да издържаш, и да ти трябва все повече зареждане. Натоварванията почват да те съсипват бързо. Почваш по-трудно и бавно да палиш – а дойде ли бялата зима, често вече съвсем не можеш. Колкото повече време минава, толкова по-зле… Да не се разпростирам. Всеки, който бръмчи наоколо, го знае.

Напоследък се титуловах за писател.

Приятели похвалиха разказите ми – били ставали за четене. Че даже ме карат да пиша още. А аз седя и се надувам като пуяк пред монитора, като прочета хвалбите. Когато им повярвам, де. Защото опитам ли да се сравня с някой по-приличен писател, не задължително с Шекспир или Достоевски, само разбирам колко стотин живота ще ми трябват, за да вляза в тая компания.

Четох известно време блогове, после си направих свой. Станах и на тая почва от читател писател. Сигурно щях да се надуя и още повече, ако имаше как. Естествено, преди още да съм стигнал десетия си запис в блога. Позната картинка.

Всъщност, днес смятах да драсна в блога си нещо съвсем друго. Но когато седнах пред екрана, препрочетох предишния си запис – и другото излетя от главата ми, изгонено от нещо по-важно.

Не зная за вас, но аз се скъсах от смях, когато чух историята с телефона. Само че сега, докато я препрочитах, се замислих.

На кого се смея в такъв захлас? На горката некадърна ученичка, естествено. Чийто опит да пее, да сътвори нещо красиво, произвежда вопъл като от филм на ужасите. Съвсем не красив. И затова й се подигравам в себе си.

Привично отпускам ума си, и в него оживява светът на представите ми, като бяло платно. Урокът по пеене тъкмо е свършил, и ученичката седи уморено на столче в дъното. Без да подозира незримото ми присъствие.

По логиката на повечето хора днес ми е скучен ден. Тичане по клиенти, доправяне на частта на сайта на английски (най-сетне поне там има нещо). Началото на един анализ върху металицензиране на свободния софтуер. Планове как ще си сготвя нещо вкусно, като се прибера…

Да, ама денят не ми е скучен! Отчаяно не ще да бъде сив и незапомнящ се. Помогнах днес на един страхотен приятел и приятелката му да си купят матрак. Навсякъде придвижих нещата при клиентите до успешен край. Правих се на лекар – слагах околоставна инжекция (и я сложих добре). Такива дни си струват живеенето.

И за капак, прочетох в Интернет една история, която не мога да се сдържа да не преразкажа:

Because Bulgarian is my native language, and this blog is a kind of personal diary. It is available for anyone to read, but writing most posts in Bulgarian is easier for me.

So, my apologies to you. Anyway, if there is something really important for you, it will be in English, or will have an English version.

Maybe I will even finally make the English part of the site, too. 🙂