Красиво момиче

Днес срещнах едно красиво момиче.

Всъщност може би не беше чак толкова красиво. Разминахме се за миг на улицата, и не можах да го разгледам добре (нямаше и да е учтиво). Имаше правилни черти. И, доколкото може да се различи под зимните дрехи – може би хубаво тяло. Но това са подробности.

Красивото в нея беше излъчването й. Траещата миг комбинация от поза, жест и поглед, това как падат полите на палтото й и как се подава косата изпод шапката й. Замислеността в очите, погледът към нещо свое, вътре в себе си – спокойна и естествена нежност, непристорена, неочаквала да бъде забелязана. Истинска. На човек, който живее в мир със себе си.

Едно слънчево утро

От небитието на съня ме изважда проникваща през клепачите топла слънчева светлина. И особено усещане за щастие – че ме очаква един чудесен, интересен, незабравим ден. Изпълнен с пъстри краски, чудесни мелодии, щастливи аромати, неочаквани и вълнуващи преживявания.

(внезапен безпричинен поток на ендорфини в междинния мозък, сигурно регулацията на две таламични ядра ми куца малко…)

Като бях дете, се случваше по-често. И по-силно. Но и така е чудесно. Усещам как в жилите ми тече живот, енергия и сила.

Защо блог?

(Преди да почна да пиша това, нещо ме накара да метна едно око на няколко други блога. Оказа се, че не съм оригинален – първият запис най-често е на същата тема…)

Човек се различавал от животните, понеже бил ползвал инструменти. (Наскоро доказаха, че и маймуните го правят.) Та, блогът е инструмент. Нещо като нож, чук или каквото щете. Който използваме според наклонностите си – кой за каквото му харесва.

Казват, че е инструмент за душевен ексхибиционизъм. Не е ли обаче всяко споделяне същото, дори не в блог?… Често го казват блогери, смутени от импулса, който ги човърка отвътре. Защото нещо ги кара да се чувстват засрамени, може би дори мъничко изплашени. Но продължават да блогват. Защото нещо друго ги тласка да го правят. И търсят в цинизма обяснение – а може би оправдание.