За руския народ

Мисля си за руския народ. Какво отношение заслужава той – днес, по време на агресията на Русия в Украйна?

Уви, днес руският народ масово подкрепя великоруския нацизъм. Да, има руснаци, които му се противопоставят с риск за свободата и живота си, и те заслужават огромно уважение и възхищение. Но те не са мнозинството. А мнозинството е, което прави народа – и заслужава презрение и позор.

Да, може би след 50 или 100 години руският народ ще е така далече от нацизма, както са днес германският и японският народи. Тогава може би ще заслужава отношение като към германците и японците днес. Но сега заслужава каквото заслужават германският и японският народи по времето на Хитлер и Хирохито.

Да, мнозинството руснаци всъщност не са виновни за отровата в главите си. Жертва са на пропагандата, с която биват облъчвани. Затова не бих разстрелял или затворил искрен поддръжник на руския нацизъм. (Руската агентура, която пропагандира рашизма знаейки, че е вид нацизъм, за мен заслужава същото, каквото заслужиха служителите на Гьобелс в Германия.) Но с много малко изключения се отнасям към искрените поддръжници на рашизма, и в Русия и у нас, с презрението, което каузата им заслужава. Без това те нямат как да осъзнаят, че подкрепят античовечност, и да я отхвърлят. А не я ли отхвърлят, ще продължат да са гранати, които стоят на масата и чакат някой да ги грабне и запрати по някого.

Това е моята позиция.

За Darien Gap, мигрантите през него и нас българите

Наскоро ми пратиха линк към статия на CNN за Darien Gap. Ако не знаете – това е над сто километра силно пресечен терен на границата между Колумбия и Панама, покрит с тропическа джунгла. Изключително трудно проходим е, не са успели да построят дори Трансамериканската магистрала през него.

Много от мигрантите, които се опитват да достигнат САЩ, са или от Южна Америка, или нямат как да се доберат до централноамерикански страни по някаква причина. Така че им се налага да пресекат Darien Gap. Пресичането е пеша, в ужасяващи условия. Кореспондент на CNN го е пресякъл с група от тях и разказва какво е.

Повече можете да научите от статията. Има много неща, които могат да впечатлят човек. Мен конкретно ме впечатли най-много невероятната взаимопомощ между мигрантите. Обикновено хората в група са напълно непознати. Но въпреки това се подкрепят по начини, непредставими за средностатистическия българин.

И това помага жертвите на ужасния преход да са сравнително малко. Особено при положение, че много от мигрантите биват лъгани, че е само два часа ходене, и не взимат никакви запаси и нужни неща. (В реалността късметлиите успяват да го вземат за пет дни… но не всеки е късметлия.)

Какво представлява подкрепата им? Споделянето или дори подаряването на пълни непознати на последния залък храна, отчаяно нужна дреха или лекарство е най-обичайно нещо – необичаен е отказът. Ето накратко няколко истории на взаимопомощ, най-обикновени там, от тази статия и от други, които описват прехода:

  • Още първия ден на прехода петгодишно момченце е откъснато от родителите си. Успяват да се намерят едва на края на пътешествието, пет дни по-късно. През цялото това време по някой е носил на гръб непознатото дете, хранил го е от храната си, бдял е да го пази от змии и хищници, плащал му е „такса преминаване“, „такса превоз“ или „такса водачество“ от собствените си топящи се пари…
  • При пресичане на река течението събаря и отнася във въртоп жена, която не може да плува. Трима от случайните ѝ спътници се хвърлят във въртопа да я спасяват и успяват да я издърпат на брега и реанимират с подръчни средства. След това остават да я пазят един ден, докато тя събере сили да може да върви отново.
  • Шейсетинагодишна жена заедно с дъщеря си тръгват напълно неподготвени – казали са им, че преходът е само два часа. (А и това би било сериозно усилие за майката.) И двете на няколко пъти загазват зле, но успяват да продължат благодарение на помощта на околните. Те ги хранят, поят, поддържат, носят където е необходимо.
  • Млад мъж си изкълчва глезена и вече не може да върви. Един минаващ му оставя запаса си от храна. Друг му дава антибиотик, за да не се възпалят другите му рани. Четирима млади непознати – и за него, и помежду си – отсичат клони, сглобяват носилка и го носят чак до крайната точка.
  • По средата на пътешествието старец изгубва и последните си сили. Моли две минаващи млади жени да вземат детето, което той носи, и да се грижат за него. Жените отрязват два клона, импровизират от тях влачеща се носилка, натоварват и него и го влачат (на места с помощта на други хора) до края на прехода…

Мога да изброявам още и още такива истории – прочел съм поне десетина статии за Darien Gap. Надали обаче има нужда. По-важен е въпросът, който си задавам с лек ужас. Как щяхме да се държим в такива обстоятелства българите? Колко от нас щяха да споделят последната си храна със случайни непознати? Или дори с добри познати?…

Нямам представа колко от мигрантите през Darien Gap ще успеят да си осигурят приемане в САЩ. Но знам, че ако САЩ имат разум, ще ги приемат всички, без колебание. Хора, способни на такава помощ към непознати, са цветът и солта на всяко общество, на всеки народ. Без значение дали са нобелисти или неграмотни, богаташи или напълно разорени.

Ако имате за съседи сто българи и един от тези мигранти, кой смятате, че ще ви помогне, ако закъсате? Сред кои бихте искали да живеете? Ако сте достоен човек, който също не се колебае да помага дори на непознати – кой е вашият по-истински народ, българите или тези мигранти? (Ако не сте – …)

… А ние също си имаме мигранти. Много от тях преминали през немалко изпитания, за да потърсят убежище при нас. Много от тях точно по същия начин помагали дори на непознатите – защото пресичащите Darien Gap надали са по-специални с нещо от другите мигранти… И си имаме и хора, които ни обясняват как тези мигранти идват, за да ни прережат гърлата. И на всяка цена трябва да ги вкараме в затвора и после върнем обратно без нито капка милост, за да се опазим от тях.

Питам се – дали този, който търси да ме скара с който ще ме подкрепи при нужда, ми е добър приятел? Всъщност, не се питам. Трябва да съм идиот, за да го правя.

Питам се обаче – по какво друго ще позная опитващите се да ме скарат с който ще ме подкрепи при нужда. С какви други възгледи и позиции корелират тези опити за скарване… Всъщност, и това не се питам. Също трябва да съм идиот, за да не съм забелязал отдавна.

Sapienti sat.

И пак сънуваната София

Бях разказал в предишен пост за една сънувана София. Е, пак я посетих тази нощ. Че и околностите ѝ даже. И сънят беше интересен, и позапомних доста неща от него.

Сънувах как седя на единия от Троновете – това са две големи каменни пейки в Перловския парк, по течението на Перловската река, точно след моста на ул. Регентска (в реалния свят – бул. Янко Сакъзов / Мадрид). Гледката беше скучничка – обедно време (ако съдя по слънцето), очевидно делничен ден, паркът почти празен… Спомних си, че това е сън, и реших да се разходя наоколо. Току-виж видя нещо интересно.

Още докато минавах покрай големия магазин на ъгъла, с табелата „Домашни машини Сименс“, видях как се опитва да излезе през вратата му мъж, понесъл голям кашон, очевидно с някаква техника вътре. Кашонът се беше закачил на дръжката на разтворената врата и не излизаше навън, а носачът му нямаше как да види проблема иззад него. Без да се замисля, направих две крачки натам, подхванах кашона и го откачих. Мъжът излезе навън и ме изгледа иззад товара си:

— Момче, ще ми помогнеш ли да го пренесем до гарата? Не е тежък, ама е несгоден за сам човек.

Че какво друго имах да правя? Пък и… „момче“? Мъжът беше на към четиридесет, в реалния свят той би бил за мен „момче“. (Ех, какви сме млади насън…)

На кашона имаше нарисувано вероятното му съдържание – наглед шкаф с отворена врата и странни метални вратички вътре зад нея. Усетих се какво е чак когато мъжът гордо заяви, че е подарък за жена му. Беше сравнително лек като за пералня. И такава конструкция не бях виждал – странична врата със страничен достъп към барабана, с вратички в страната му.

— И Бош са хубави, и Шкода, ама от Сименс по-добри няма! – обясняваше той. – Монтирал съм поне десет – каквото е Сименс, няма разваляне! Надживява собственика!… Ти накъде си после?

— Все ми е едно. Днес ми е свободен ден. – Какво друго да му кажа?… И значи в „реалността“ на сънуваната от мен София ги има Бош, Шкода и Сименс? И правят перални, освен вероятно и другото? Хм.

— Да те спазаря тогава да ми помогнеш до Новоселци? Билетът и обратно е от мен, и ще ти платя за носенето.

— Не ми трябва плащане, просто ще ти помогна. – За какво са ми сънувани пари?

— Добре, ама тогава черпя!

Кръстовището пред гара Подуене се оказа малко по-голямо от това от детството ми, макар и по-малко от сегашното. „Регентска“ е с по две ленти в посока и преди него, и след него, където се спуска под ЖП мостовете. „Ситняково“ – така се казва и в съня ми – е със същия габарит като „Регентска“, но от страната на центъра покрай него минава и двойна ЖП линия, със спирка на електричка на нея, а в друг сън съм виждал оттам да върви и товарен влак. Движението на автомобили го регулираше светофар, а за пешеходците имаше подлези и от четирите страни. Когато слязохме в тях, се оказа, че те продължават под земята чак до гарата.

(Едно интересно нещо в тази сънувана София е, че не съм видял улица в лошо състояние. Веднъж гледах да ремонтират малка пряка в центъра – редяха плочите на тротоара по опънат конец. Някои други неща май не са ѝ много за харесване, но състоянието на улиците е.)

Излязохме от подлеза направо вътре в гарата. Мъжът купи от едно гише билети за двама ни, плати и такса багаж. Излязохме на перона. Оказа се, че първите два коловоза са само за електрички – този до гарата за отиващите към Новоселци и Бухово, този след него за пристигащи оттам. За влаковете за страната имаше още два коловоза, плюс още един транзитен, за експресните влакове. (Очевидно в сънуваната София има такива и спират в София само на Централна гара. В реалността спираха и на гара Подуене.)

След към пет минути чакане пристигна и електричката. Беше полупразна, очевидно обедното време не ѝ е час пик. Качихме с мъжа кашона, оставихме го встрани от вратата на вагона и застанахме до него. Много ми се зяпаше през прозореца, ама човекът искаше да си поговори с мен, нямаше да е учтиво.

— Някъде наоколо ли живееш?

— Ъъъъ, не, аз такова… От провинцията съм, тук съм на гости… – Защо ли се оправдавам пред някой, когото само сънувам? Че и го лъжа на всичкото отгоре. Все едно истината е някаква тайна…

— Лошо няма. Моят род е от Новоселци никой не знае колко поколения, кореняци сме…

Следващата спирка се казваше Редута, и доколкото можах да преценя, беше на края на хълма, горе-долу където е в реалния свят Подуене-разпределителна. Още малко след нея беше Слатина, след малко път – Гара Искър, после Казичене. След това няколко минути и от двете страни се простираха ниви, после отляво се появи заводски пейзаж. Халета, кранове, тук-там комини. Между него и влаковата линия минаваше отлично асфалтиран път. На едно място двойна ЖП линия се отделяше от нашата и влизаше вътре в завода, където се разклоняваше. На две от разклоненията мярнах товарни влакове, на единия два мотокара товареха големи опаковани палети.

— Военния завод – поясни мъжът, видял ме накъде гледам. – Брат ми е инженер в него, работи на пещта за рафиниране на специални стомани. Щеше да дойде с колата да прекараме пералнята, ама нещо се повредила.

— Много ли ви одимяват пещите?

— Тя е само една и почти не дими – заяви спътникът ми така надуто, все едно това му е лична заслуга. – Нали е на електричество и газ. Осем години вече откакто я пуснаха, знаем…

Докато го казваше, електричката мина покрай десетинаетажна лъскава сграда, очевидно административна. Към нея водеше портал, над който имаше голям надпис от метални букви „Завод „Родна сила““. Малко след това забавихме ход.

— Тук ли е последната спирка? – попитах.

— Не. Продължава нататък през Лесново, до Доганово. Догодина смятат да почват удължение до Огняново… На две преки съм от гарата, ще ми помогнеш ли до нас с кашона? Електричките са на петнайсет минути, обратният билет важи за целия ден.

Помагането се оказа лесно. Доста по-трудно се оказа да го убедя да не седна да пия за почерпка („истинска домашна, от ей тия сливи пред очите ти е“). Бързах да се върна, за да разгледам нещо, което бях мярнал на гарата – карта на Новоселци, на метална плоскост на стената на гаровата сграда.

(Интересен детайл – по погрешка споменах Елин Пелин. Спътникът ми помисли, че питам къде е, и ме осведоми – нагоре в планината, след Белопопци. Чудя се дали в съня ми не е кръстено така родното на писателя Байлово?)

В реалния свят град Елин Пелин и гара Елин Пелин – между другото, проверих го, оказва се, че наистина преди са се казвали Новоселци! – са на над три километра разстояние. В този сънуван свят обаче Новоселци се простира от едното до другото и нищо чудно да е над 50 000 души. Западната му част е почти изцяло заета от въпросния Военен завод. Има си голям парк, стадион, летище, поне три музея, доста училища – мярнах на картата 17-то основно училище… За миг съжалих, че нямам телефон да снимам картата, след това се изсмях сам на себе си – какво ще правя тази снимка, ще я намеря в реалния си телефон ли?!

И докато чаках електричката… се събудих. 🙂

И пак така и не разбрах толкова много интересни неща за тази София от сънищата ми…

Една сънувана София

Понякога сънувам една… хм… алтернативна София. Във вселена, в която историята е поела по леко различен път. Всеки път, когато се окажа в нея – а тя не се различава между сънищата, все едно е истинска – виждам и научавам разни неща за нея. Шантаво логични, както са някои сънища… И ми хрумна да разкажа за нея. Каквото съм запомнил – със сигурност много не съм.

Странна, но и интересна е. Точно както и реалната София, си има и хубавите, и лошите страни. Но аз съм попадал там надали и десетина пъти, обикновено за по максимум ден-два субективно време. Така че съм в ролята на турист – видял съм каквото съм смогнал, и е вероятно предимно хубавото. 🙂

Една странна подробност е, че ако съдя по вида на тази София – примерно леки коли и прочее – попадам в нея някъде между 1970 и 1975 г.По всичко личи обаче, че комунизмът я е подминал някак – изглежда като естествено продължение на времената от около 1940 година. И до момента не зная на какво се дължи тази разлика. Надявам се в някой сън да науча.

Друга подробност е, че всеки път съм любопитен защо съм там (и, като изключим повечето от първия сън, знам, че съм попаднал там насън). А се оказва, че има и други (много малко) хора, които знаят, че „не съм оттам“ – нямам представа откъде, в каква степен и т.н. Не зная дали някои от тях не знаят и защо съм там. Надявам се да разбера.

Първият ми сън започна с непознат ми парк, по средата с верига езерца, преливащи едно в друго. Не се усещах, че сънувам – стоях, зверех се на гледката и се чудех къде съм. В един момент забелязах един благ дядо, седнал на пейка малко настрани. И се реших да го попитам:

– Извинявайте, можете ли да ме ориентирате къде съм?

Дядото ме погледна, леко учудено в първия миг, след това се усмихна широко:

– Откъде си, момче?

Как да обясниш откъде си, като не знаеш къде си?

(Без да броим от колко време дори дядовци не са ми викали „момче“…)

– Ами… отдалече.

Той се усмихна още по-широко:

– Не се бой, няма нищо срамно да си от провинцията. Жена ми и тя е от едно луковитско селце, и какво?… Добре, успокой се. В Перловския парк си… Не си ли чувал за него?

– Не съм – признах си.

– За Орлов мост чувал ли си? Е, реката под него е Перловската. По течението ѝ е Перловският парк. – Дядото посочи с бастуна си наоколо. – Ти къде трябва да стигнеш?

Перловската река, която минава под Орлов мост? Тоест, това е София? Само че с парк около Перловската река, кръстен на нея?! Какво, по дяволите, става тук?!?!…

– Засега такова, просто разглеждам. Не ми е познато наоколо…

– Надолу по реката паркът е чак до ЖП линиите. Надясно е гара Подуене, наляво Сточна гара. Да си слязъл на някоя от тях? Или да трябва да стигнеш до тях?

Значи гара Подуене и Сточна гара също си ги има. Но на Сточна гара вероятно има как да слезеш от влак… Полудял ли съм?!…

– Не, не съм слизал на тях… – Какво да му кажа, че да не ме сметне за луд? Или престъпник?… Погледът ми мярна старомодни коли, може би някъде от 1970-те, които се движеха по улица отстрани на парка. – Докараха ме с кола. До Орлов мост. И сега разглеждам. Интересно ми е… – Последното поне не беше лъжа.

– Никога преди ли не си идвал в София?

– Не. – Със сигурност не и в София, в която има Перловски парк.

– Ако тръгнеш по реката надолу към ЖП линиите, ще минеш под мостовете на „Катедрална“ и „Регентска“. Наляво по тях двете е към центъра, надясно е Регентския квартал и след него Редута. Към центъра може и по „Руски“, от Орлов мост нагоре… Историята на София знаеш ли я?

Ха сега де? Знам ли я?

– Не…

Следващият поне час сладкодумният дядо ми разказваше за София. Май беше щастлив, че има с кого да си поговори. Частта преди Освобождението я попретупа, но оттам нататък беше доста подробен. И беше доста интересно…

След разказа му тръгнах надолу из парка, по течението на реката. Докато зяпах, пред погледа ми попадна излегнал се на една пейка клошар. Направи ми впечатление, че дрехите му са много вехти и кърпени, но чисти. Той също ме изгледа в отговор:

– Кво си ме зяпнал? – Не враждебно, но с някаква умора, стигаща до досада.

– Аз… Не знам какво. Не знам даже защо съм тук. Не знам къде е това тук – признах си.

– Къде требваш на некого си.

– Че на кого съм изтрябвал?!

– Па откъде да те знам?! Ти му требваш, не аз, ти си го намирай.

– Как ще го намеря?!

– Щом си стигнал къде не знаеш къде си, и него ще го намериш, немай грижа… – Той ми обърна гръб и се приготви да спи.

Чак тогава изведнъж ми просветна – това е сън! Не съм полудял, не се е случило нещо шантаво, просто сънувам!… Ако знаете какво облекчение изпитах! 🙂

… И наистина всеки път, когато попадна насън в тази София, се оказва, че мога да свърша по нещо (всеки път различно), което е дребно, но полезно за някого. Като правило за незначителни хорица, които нямат понятие, че „не съм оттам“. На един му помогнах да си прибере стоварените пред оградата му въглища. На друг му намествах изкълчена ръка. Трети ме помоли да го изчакам на улицата – аз се съгласих, и въпреки че дори не разбрах защо му е нужно да го чакам, той после се съдра да ми благодари…

Има доста за разказване, сигурно ще се точи и в последващи записи. А и ако пак сънувам тази София, нищо чудно да науча и някакви нови неща.Един-два пъти дори се е случвало да се окаже, че предишен път съм разбрал нещо неправилно. 🙂

Историята на тази София

Събрал съм я от няколко разказа от хора. Основно от дядото, за който споменах преди (срещал съм го и в още един сън, и там също разказа интересни неща).

Накратко – докъм 1890 година не ми е известно в нейната история да има нещо значимо, което я различава от реалната.

Първите разлики започват с доста сериозно наводнение на Перловската река през 1889 година, което не се е случвало в реалния свят. Тогава тя е доста извън града, София е до кръстовището на Университета. Правят се планове нивите между тях да бъдат регулирани за жилищно строителство. След незапомнен няколкодневен пороен дъжд обаче реката се разлива, задръства се на няколко места със съборени и довлечени дървета и превръща няколко километра от коритото си край София в няколкостотин метра широко блато, което престоява така почти месец. Околните ниви също са така накиснати, че хората решават, че там няма как да се строи стабилно. Развитието на града в тази посока спира, той започва да нараства на запад, към днешния площад „Възраждане“. Орлов мост си остава нереализиран проект, над реката е направено само простичко дървено мостче, което едва издържа каруца.

По случай новия 20 век градът урежда конкурс за главен архитект, който да ръководи и регулира строителството му. Конкурсът е спечелен от австриец на име Франц Щайнмайер, и въпреки само 35-те си години, с отлични препоръки. Оказва се много талантлив архитект, но и с мания за величие и много труден за погаждане с него. Претенциите му да определя облика на града са направо диктаторски. Изключително красивата му визия обаче убеждава общинарите да го търпят и да приемат исканията му. А и извън въпросите на градския облик той се оказва разбран и полезен.

Поканени от него австрийски и германски инженери и архитекти преценяват нивите между София и Перловската река като най-обикновена почва, създала повърхностно впечатление за нестабилност поради извънредно природно бедствие. (Оттогава реката е прииждала няколко пъти, но никога дори близо до чак толкова.) По техен съвет коритото на реката е прочистено от възможни пречки и под бъдещите квартали са прокарани дренажи, които частично успокояват населението. Въпреки това обаче никой не посмява да строи на по-малко от стотина метра от реката.

След 1905 г. от Русия пристига в България именитият архитект Михаил Вознесенский, подгонен заради връзки с революционерите. Приет е радушно от общинарите и с крайна неприязън от Щайнмайер (която мигновено става взаимна). Хитрите общинари решават, че ако тези двамата се конкурират, може да има доста полза за града. Назначават Вознесенский на някаква измислена длъжност, която по същество дублира тази на главния архитект. Мигновено двамата с Щайнмайер влизат в конфликт кой какви права има. Общинското ръководство предлага австриецът да се занимава със същинския град, а руснакът да отговаря за строителството в новите квартали около него. Сметката се оказва вярна – и двамата започват да се борят кой ще се покаже по-кадърен от другия.

Щайнмайер се оказва майстор на подредеността и униформеността. В реалния свят през 1930-те е имало опит центърът на София да бъде оформен в стил сецесион, но е направено твърде малко. В София от съня ми този опит е започнат още с идването на Щайнмайер и е доведен почти докрай. Той прокарал около 1905 г. през общинския съвет наредба, съгласно която всички сгради в центъра трябва да бъдат строени в такъв стил. На два пъти видях центъра – наистина е впечатляващо красив. Сградите са не само едностилни, но и чудесно се връзват една с друга. Почти постоянно из града някъде се снима по някой филм за 1930-те, използвайки го като декор. Немалко магазини дори са оформени отвън по подходящ начин, за да не се налага да ги дегизират при снимки на тяхната улица.

Приносът на Вознесенский е по-труден за описване, той използва за всеки квартал различен, унифициран за квартала стил. Колоните, които поддържат неговия Орлов мост, са отлична комбинация от стила на запазените и днес в реалния свят колони на Лъвов мост и колоните на мостовете над Нева в Санкт Петербург. Кварталът на изток от Перловския парк, между Орлов мост и Военното училище, е застроен с къщи, проектирани по и в духа на негови ескизи – трудно е да се опише стилът им, малко като италиански вили, малко като византийски… Кварталът от другата страна на моста, откъм центъра на София, е от къщи, почти всички окичени с много дърворезба, и стилът ѝ съдържа елементи от руска, финландска и шведска дърворезба, и дори от холандски гравюри. Покрай реката на север от железопътните линии се простира бивша промишлена зона – когато я зърнах, само някои от сградите все още бяха индустриални, други бяха преоборудвани за жилищни. Но имаше и новопостроени жилищни на мястото на съборени фабрики – те също спазваха „индустриалния“ стил на квартала, приличаха на заводски сгради.

Двамата са продължили да работят по София до Втората световна война. Тогава управлението на града е съобразено с нуждите на войната и те двамата са пенсионирани. (Към този момент Щайнмайер е на 75 години, Вознесенски е на над 80.)

Наскоро след войната имало решение на Народното събрание София да не расте повече, за да не се задръства управлението на държавата и да не се налага да се мести столицата другаде. (Имало фракция депутати от Велико Търново, които били гласували срещу това предложение, и вестниците тогава били пълни с карикатури по темата. Подозирам, че властта тогава надали е била комунистическа, щом е имало несъгласни и гласували против.) Било ограничено както разширяването на града като територия, така и повишаването на гъстотата на застрояване и на етажността на сградите. Въпреки това обаче хора от цялата страна идвали в търсене на работа и се тъпчели в града, или се заселвали в околните села и градове и пътували до София ежедневно. Мерките поминъкът да се разпредели и около София и извън страната помогнали, макар и не напълно.

Това вероятно е причината тази София да е май доста по-малка от реалната. Не съм стигал до границите ѝ, не съм виждал нейни карти, но дребни неща го подсказват:

  • за трамваите по „Руски“ и „Иван Асен II“ бях чул веднъж някой да споменава, че трябва да побърза да хване последния трамвай – живее чак на последната спирка, на края на града („като погледнеш от балкона на изток, се вижда чак Новоселци“), и ако го изпусне, ще има почти час път пеша (от Университета).
  • бях запомнил споменаване, че „лудницата е на края на града“. Не разбрах за коя лудница става дума, но контекстът предполагаше да е близо до Пловдивското шосе – тоест, реалната „4 километър“ / „Свети Наум“. Тоест, квартали отвъд нея няма.
  • от друго споменаване разбрах, че спирката на „Пръстена“ за квартал „Изгрев“ се казва „Петър Дънов“, и че кварталът и промишлената зона до него са откъм северната ѝ страна, а откъм южната има лозя и после ниви от тях до Симеоново…

Подозирам, че „Пръстена“ (обиколна линия на електрички) е по края на града, и може би е официалната му граница.

Как изглежда тази София

Орлов мост

Първата работа на архитекта Вознесенский е била да развие града на изток, и започва с реализиране на проекта за Орлов мост. Само с две ленти тогава, мостът е с около метър по-високо (на око) над реката от реалния. Стои на три колони, подобни на тези на Лъвов мост, и има към двайсет метра общ просвет – да са сигурни софиянци, че при повторно наводнение реката няма да може да залее моста.

По-късно на два пъти е разширяван. Към времето, в което го видях, основният мост е по три ленти в посока, само за автомобили. От двете му страни има по-малки пешеходни мостчета; между него и пешеходното мостче от северната страна има мостче с трамвайна линия. По дължината си основният мост е ограден с шумоизолация, изрисувана и от към моста, и отвън с гледки на парк.

Перловският парк

В реална София – ако не сте виждали – Перловската река тече от Орлов мост до жп линиите в корито по средата на булевард, с по 2 ленти от всяка страна. И в съня ми реката е по средата на булевард с по две ленти от всяка страна, но заради опасенията на софиянци от наводнения и заливане коритото на реката е около 120 метра широко. (Теренът около него, особено от югоизток, е задигнат, като 20-тина метра широка дига,по която върви булевардът.) А за да не се губи напразно площта на коритото, тя е парк – Перловският парк. Повечето пъти, когато попадах насън в тази София, се оказвах някъде в него или край него – затова и го познавам най-добре и го описвам.

По разказа на сладкодумния дядо от парка, отначало реката просто е течала в плитко корито през парка, който е бил терасиран откъм страните надолу към нея, за да може низината му при нужда да поеме и голямо наводнение. Било е забранено в него да се садят дървета и поставят пейки, да не задържат боклуци, които да задръстят коритото.

Когато го видях, реката е разделена на участъци от по няколкостотин метра, които са завирени с ниски стени и превърнати в плитки – май не повече от метър дълбочина – езерца. При стените се образуват мънички водопадчета. Всяко си има име и е оформено по различен начин. В някои езерца се карат лодки. Водата им е чиста, опазили са я от канализацията. Дъното им е настлано с плоски камъни, блатясали или жабунясали места няма. Не знам кой и кога ги е оформял.

В парка има посадени доста дървета (разположени така, че носени от наводнение неща трудно да засядат в тях). Храсти обаче няма, забранени били. Има и доста каменни пейки.

Виждал съм парка само в участъка от Орлов мост до жп линиите. Знам обаче, че продължава и над Орлов мост, не зная докъде. Как изглежда реката от жп линиите нататък също не зная, освен че там е бивша индустриална зона. Към момента, в който съм я мярвал отдалеч – смесена за индустрия и жилища.

На три места места над парка (в познатата ми негова част) по мостове, високи колкото да мине човек под тях, пресичат улици. Едната е Пловдивското шосе (в реалния свят Цариградско), по Орлов мост. Другата – „Катедрална“ – в реалността е „Оборище“. Третата – „Регентска“ („Янко Сакъзов“ / „Мадрид“). На няколко места над коритото на реката има нисички пешеходни мостчета. По стените на повечето водопадчета също може да се пресече.

Първото след Орлов мост водопадче е известно като „Лъвовете“ и е често място за срещи – „ще се видим на Лъвовете“. Стеничката, която прегражда реката, е от бял мрамор. На нея има осем лъвски глави: при нормален дебит реката тече през устите им и човек може да прекоси реката по стеничката и по тях, без да се намокри. (При наводнение просто прелива над тях.) Пейките по алеята, която тръгва от краищата на стеничката настрани, също са от бял мрамор.

Второто водопадче всъщност не е истински водопад – гранитната стеничка е полегата и водата се стича по нея. Викат му Подлизника. Първоначално е носело някакво високопарно име, но вече само историците знаят какво е било.

Третото е известно като „Щитовете“ – стеничката му е оформена като редица каменни щитове. На източната страна на парка при него започва хълмът, на който е Софийското военно училище, и там е официалният вход за училището. (В реалния свят там е Военна академия.) Предполагам, че оттам е и оформлението на водопадчето.

Четвъртото също е имало някакво официално име, но всички му викат „Светеното“. Вероятно на шега – по думите на сладкодумния дядо, там някъде е бил последният мръсен канал, който още се е оттичал в реката. А може би и защото точно под него минава над парка и реката улица „Катедрална“. Стеничката му е гранитна, без украшения, в двата ѝ края има издълбан в камъка по кръст.

Петото е известно като „Регентското“, и е точно след улица „Регентска“. При стеничката от двете страни на реката има две много масивни и луксозно изглеждащи каменни пейки, прекоросани „Троновете“. Около тях винаги се въртят ята гълъби и почти винаги се намира кой да им хвърля хляб около пейките. Говори се, че общински служители всяка сутрин по зазоряване мият мястото от курешките. 🙂 Рекичката претича през стеничката през три плитки улея, оформени като чучури.

Шестото е точно преди железопътните линии и му викат „Мелницата“. Сладкодумният дядо ми каза, че е понеже някога там имало воденица, но подозирам, че не е истина – водата няма достатъчно пад. В камъка на стеничката има изрязани две риби с железничарски фуражки. Пак по информация на дядото, рибите ги издялкал вече след построяването на стеничката някакъв зевзек, който се представил за нает от общината скулптор. Хванали го и в общинския съвет имало голям спор дали да го наградят или да го глобят. Накрая взели соломоново решение: наградили го и го глобили с една и съща сума.

Булевард „Руски“

И там също е „Руски“ – пише го на сецесионово-бароково оформени табели на всеки ъгъл. 🙂 По него върви трамваят, който идва при Орлов мост откъм „Иван-Асен II“и покрай Университета, стига до тамошния булевард „Мария Луиза“ (не знам как се казва той там) и завива по него. На изток от Орлов мост се казва Пловдивско шосе – май сънуваната София е по-патриотична от реалната. 🙂

Изключения от сецесионовото оформление са Народното събрание, сградата на БАН и двете посолства до нея – те изглеждат както си ги знаем. (С изключение на оградите на посолствата, които са в сецесионов стил.) С такъв стил елементи е оформен дори Военният клуб, чиято основна сграда се простира чак до пряката, отделяща го от посолствата. Да си призная обаче, сецесионовите мечове, щитове и копия ми изглеждаха леко странно.

В този стил е оформен и полукръгът сгради срещу Народното събрание, само май е по-широк от реалния. Трамваите минават между Народното събрание и паметника на Николай Втори. Той си е какъвто го знаем, с една разлика – единият крак на коня е вдигнат. Странно – не бих очаквал руският цар да е ранен във война. Но… сън. 🙂

Сградите от тази страна продължават в същия стил по „Руски“ към центъра. Градинката срещу Военния клуб си я има, но я няма характерната дупка. (И улица „Аксаков“ – не знам дали и там се казва така – си минава между нея и сградите, които сега прилягат към нея.) Отвъд нея сградите са доста подобни на реалните, може би дори същите, само поукрасени. Срещу тях обаче градинката отстрани на Руската черква я няма – на нейно място на ъгъла на „Руски“ и „Раковски“ (която си се казва така) има сграда, доста подобна на тази по диагонал срещу черквата, със също такова кубе. Самата черква си е същата, но е прикрита между тази сграда и сградата от другата ѝ страна (почти близнак на ъгловата, твърде различна на вид от днешния Етнографски музей), и от нея се вижда почти само характерният ѝ вход.

Дворецът някъде през 1920-те е бил съборен, за да бъде изграден нов. Новият е красив – четири високи етажа, филигранни решетки и балкони, кубета, четири кули по краищата. Запазил е някои красиви неща от архитектурата на стария. Дочух от събеседник, че бил изграден с държавни средства, след като царят бил се съгласил да го използва, но да не бъде негова собственост.

(И досега не знам дали тази България е монархия или република към момента, в който я сънувам. Въпросът никога не е повдиган в сънищата ми, нито съм забелязал нещо, което да ми дава отговор. Също така до момента нямам представа какви са границите на тази България или какво става извън нея.

Нито помня да съм видял някакъв признак на идеологии и прочее. Пред входа на Военното училище имаше две български знамена, но не съм запомнил дали на тях има герб и какъв може да е. Още един-два пъти съм виждал български знамена по балкони и прочее. Не съм видял каквото и да е друго знаме: минавал съм покрай посолствата по „Руски“, но не съм запомнил. Нито съм видял разпространени символи на фашизъм, комунизъм, монархизъм, републиканство или каквато и да е друга идеология, която мога да идентифицирам.)

Откъм страната на двореца под него ги няма площад „Жельо Желев“ и Партийният дом. Вместо тях продължават сгради, подобни на тези срещу Руската черква. Измежду тях излиза улица „Малко Търново“. Малко по-нататък от нея в „Руски“ се влива „Дондуков“ (който там май не се казва „Дондуков“, но не запомних как, и е по-тесен от реалния), почти перпендикулярно, като за целта в последния момент прави завой. След него продължава същата архитектура, чак до „Мария Луиза“.

Градската градина си е срещу двореца и си е същата, само дето в нея не личи да е имало някога мавзолей. За мое учудване, площадът между тях си е с характерните жълти павета. Народният театър си е където и какъвто го знаем и пак се казва „Иван Вазов“. Художествената галерия в дъното му пак си е Художествена галерия, но изглежда по-нова и е доста по-голяма – по цялата ширина на градината (гранд хотел „София“ го няма) и е на пет или шест етажа.

След Градската градина сградите покрай „Руски“ отново са подобни на тези преди нея. БНБ, Президентството и „Шератон“ ги няма, вместо тях е редица сгради покрай „Руски“, чак до „Мария Луиза“.

Пропускам дребните пресечки – по спомен горе-долу съответстват на реалните. Всички си приличат – уличка колкото да се разминат две коли и широк между метър и половина и два метра тротоар.

Градският транспорт

Тази София май няма метро, но има вместо това вътреградски електрички, един вид надземно метро. Вървят по влакови релси и на места ползват ЖП линиите. Изглеждат доста по-леки от реалните електрички – стандартната ширина на влак, но с по-нисък под, наравно с перон на гара (по спирките им също има издигнати перони), по-малки колела, нещо средно между влак и влакче за метро.) Токовземателите им обаче са много високи – по линиите им спокойно минава влак. Спирките им са по-нарядко от тези на трамваите, горе-долу колкото наблизо са спирките на метро.

На 10 минути вървят в двете посоки по „Пръстена“ – двойна линия, която пресича ЖП линиите някъде при Слатина, минава „по края на града“ през Слатина, под Изгрев, под Лозенец, край Южния парк, по реалния бул. „Гешов“, под Княжевското шосе („Цар Борис III“), където е реалната Красна поляна, през горе-долу Захарна фабрика, заобикаля квартали на север от Централна гара и стига пак до Слатина. Мярнах ЖП линия, която се отделя преди гара Подуене и върви по реалното „Ситняково“ нагоре, не зная докъде – и на нея имаше спирка за електричка. (Когато я видях, по нея обаче минаваше влак – дизелов локомотив и десетина товарни вагона.) От споменавания съм подразбрал, че електрички пресичат града и някъде в Ючбунар, а и другаде.

Електрички пътуват и до съседни населени места. Мярнах на гара Подуене тази, която пътува до Новоселци – беше претъпкана, въпреки че беше към двойно по-дълга от вътреградските. (Те май са по осем вагона, поне повечето; тази беше поне петнайсетина.)

Доста от градския транспорт са трамваи. Теснолинейни, оформени сецесионово, често претъпкани. Клатят се при движение така, че аха-аха да изхвърчат от релсите. Забелязах, че всеки трамвай има униформен кондуктор. Тролеи или жици за тях не видях. Автобуси мярнах веднъж-два пъти – очевидно ги има, но са малко.

Центърът май е забранен или ограничен за автомобили – единият път, когато ходих натам, почти не видях автомобил. Извън него проблемът с паркирането изглежда тъжен като в днешната реална София. Не забелязах да има платени зони или подобни неща. На няколко места имаше железни конструкции, които бяха многоетажни паркинги – паркираш колата в подемник, той я вдига на съответния етаж и оставя там на някое място. Всички бяха претъпкани.

Любопитни подробности

Магазинчетата са предимно малки, големите са рядкост. Имената им обаче оставят шантаво впечатление: предимно в стила отпреди 1944 г. са, и на моменти когнитивният дисонанс е пълен. Примерно „Хлебопродавница Куюмджиев“ – иди дойди. Но „Телевизори Бошнаков и синове“… хм. Някои направо бяха комични, примерно „Електриджийски услуги Светлина“, или пък „Шопски пазар „Кой разбира, тук се спира““… На ъгъла на „Регентска“ и Перловския парк, долните три етажа от сградата са заети от магазин с табела „Домашни машини Сименс“. От това, което мярнах през витрината, става дума за домашна техника – хладилници, перални, климатици и подобни – и изглежда като да е представителството на фирмата. Всъщност, самият език е едва доловимо… не точно старостилен, има и много модерни (като за 1970-те) думи, но като че е ли наследил повече от българския език от първата половина на века. Официалният правопис май е съвременният, но доста табели на магазини са изписани с носовки, двойно е-та и подобни букви.

На доста от табелите пише гордо и кога е основан магазинът. На „Регентска“, близо до гарата, има „Баничарница Подуене“, която била основана през 1842 г. Нямам представа истина ли е. 🙂

Застане ли човек на на моста на улица „Катедрална“ над Перловския парк, може да види в посока центъра познатите златни кубета. Не знам обаче как се казва там въпросната катедрала, кога е построена и т.н.

На няколко пресечки от реката, между Катедрална и Регентска, е мястото, където в реалния свят беше дворът на дядо ми. В един сън отидох дотам да го видя – на мястото имаше кооперация, също така безлична като другите наоколо. Не се поинтересувах кой живее в нея.

На няколко пъти срещах по улиците военни – най-вече около Военното училище. Всичките бяха с чисти и отлично изгладени униформи, идеално лъснати ботуши, напета стойка и поведение все едно са излезли от патриотичен филм. Странно – нямам особено уважение към армията, от кой зор ще сънувам такива образцови офицери? 🙂

Населението на Софийското поле в съня ми май не е по-малко от реалното – просто изглежда е по-разпределено. В един разговор бях дочул, че гара Новоселци е в рамките на град Новоселци (в реалния свят май Елин Пелин), и че там има огромен военен завод с близо 20 хиляди души персонал – „към една трета от града работи в него“. (Заводът има и цивилни производства – например споменатите по-горе електрички май се сглобяват в него. Човекът, когото подслушах да споменава за завода, каза на събеседника си, че работи на тяхното сглобяване. Доколкото разбрах, заводът си има и вътрешна гара.) Тоест, населението на Новоселци вероятно е около 100 000 души. По други косвени неща бих предположил, че и доста други градове из Софийското поле са значително по-населени от реалните.

Електричките между Централна гара и Новоселци са на 15 минути. Със същата честота има електрички от Централна гара и до Бухово, Курило, Банкя, Костинброд и Божурище. В един от сънищата си бях намерил разписание на електричките от София до околните населени места, забравено на една пейка в Перловския парк. Помня, че електричката до Божурище имаше три спирки в Божурище и една, кръстена „Летището“, след него – може би летището на сънуваната София да е там. Тази към Бухово се отделя на гара Подуене от линията за Пловдив (по която върви електричката за Новоселци), и имаше (по памет) след това спирки „Слатинска река“, „Полкът“, „Враждебна“, „Япаджа“, „Брезата“, „Челопечене“ и две спирки в Бухово.

… Ако пак сънувам тази София, може би ще допълня този запис с каквото още съм запомнил. 🙂

Какво представлява войната

Миша е войник в украинската армия. Истинското му име е друго. Всякакви идентифициращи подробности, които съм забелязал, също съм променил. Когато и ако преценя, че вече не е опасно за него, ще кажа истинските и откъде го познавам.

В армията е от около 6 месеца. Воюва при Бахмут. Понякога праща е-майли, по три-четири реда, вероятно в нарушение на забрана. От около месец и нещо зачестиха – вместо по един на месец са към по два на седмица, и значително по-дълги. Има нужда да сподели.

И какво да сподели. Много неща – разсъждения за Русия и Украйна, как са се променяли позициите му (етнически руснак е). Кой как воюва, кога какво се случило. От най-общочовешки до най-обикновени и човешки неща. Но темата, която набъбна напоследък, е за мястото на човека – и конкретно на Миша – във войната.

Разказът му е потрисащ. Впечатли ме по-силно от един ужасяващ руски филм – „Иди и виж“. Може би с това, че е не филм, а реалността. Трудно ми е да повярвам, че е писан от момче на няма трийсет. И не искам да го вярвам, за да не мисля какво е изстрадал.

От седмица-две обмислям да преведа и пусна тук писмата му. Не всичко, само темата за човека и войната. Спираше ме, че са несвързани, може би писани на парчета. Накрая реших – ще извадя и подредя темата в общ разказ, като запазя непроменено казаното. Без детайлите няма да има ударната сила на оригиналните писма – нищо, все е нещо. И без най-драстичните неща, твърде тежки са… Мисля, че който иска правото да се нарича човек, трябва да го прочете.

И да го почувства.

Наборник съм. Като ме пратиха в Бахмут, се уплаших. Знаех колко е тежко там. После ми стана все едно. Две смърти няма, вечен живот също.

Допреди ноември също беше тежко. Орките не икономисват артилерията, на много места вече даже руини не стърчат. Както и да се пазим, се случват ранени и загинали. Закусвате заедно, а вечерта човекът го няма. Завинаги. Иде ти да виеш. Теб да убият, после няма да боли. А за другите боли и не спира. И ти го познаваш от месеци – а децата му, жена му, майка му, на тях какво им е?

Оказва се, това не е нищо. Дотогава почти не виждах реален, жив враг. Веднъж на два-три дни видиш нещо да помръдне откъм позициите им, дадеш откос някъде натам и толкова. Колкото да не е без хич. Надали съм и одраскал някого. Не е реално да улучиш. И слава богу. И орките имат деца, жени, майки. Даже вагнеровците, срещу нас са те. Лозунгите „да умрем за Родината-майка“ и „смърт на нацистите укри“ са оркска кожа, а в нея са заключени хора като мен и другарите ми. Обелиш ли я, това отвътре ще си спомни, че е човек. Дресьорите му за назгули може и да стават, ама до Моргот им е далече. Засега.

Разбрах какво е ужас, откакто отсреща пристигнаха наборниците. Изкарват ги на предната линия, по няколко десетки души, и командват „Атакувай!“. Забави ли се някой, опита ли да се върне, вагнеровците отзад стрелят по него.

Много наборници са така паникьосани, че дори не стрелят. Не че ще ни уцелят, укритията и окопите ни са отлични. Почти не се е случвало да пуснат пред тях БТР или танк да ги пази поне малко. Персоналните им брони са тенекийки, даже пистолет ги пробива от 200 метра, пробвали сме на трофейни. Още първият куршум ги сваля…

Обикновено насреща е младо момче. Тича към теб, често даже забравил да стреля. Можеш през прицела да видиш очите му. И ужаса в тях. Неговия, и още повече тоя на близките му, на всеки, на когото е скъп. Него ще престане да го боли, а тях ще ги боли завинаги. И той винаги прилича на някой от другарите ти, или на някой друг познат. Или на оня в огледалото. Видиш ли го, разбираш – и ти ще го помниш завинаги. Ще идва нощем, да те пита защо отне бащата на децата му и детето на майка му. Или ще идват децата му или майка му, да те питат те. Мъртвите ти другари ги е убил някой орк, дошъл тук да убива, да отмъщава за това, че живее по оркски, некрасиво. А това момче ще го убиеш ти, човекът.

И после натискаш спусъка.

И той полита и рухва. Виждаш през прицела как пръстите му ровят земята за последно.

И усещаш в себе си писък. На изчезналите в миг десетки хиляди дни, които са го чакали, никой не идеален, но всеки щастлив. На децата му, които вече никога няма да се родят. На вече родените, останали без баща завинаги. На осиротелите му съпруга и родители, братя и сестри, приятели. На кучето му, които никога повече няма да бъде помилвано от господаря си. Всичкото това щастие, което си изличил с мръдване на пръста. И всичкото добро – защото и в най-злия има добро, може би малко, но за цял живот огромно.

И ти се иска да хвърлиш калашника и да паднеш на колене. И да има някой, който да може да ти прости. За твоя си избор, за който не заслужаваш прошка от никого и никога няма да я заслужиш. Преди войната нямаше да го разбера, щях да считам за луд който мисли така. Сега считам за луди тези, които не мислят така.

А не можеш. Отсреща тичат още. И в прицела виждаш лицето на следващия и очите му, и ужаса в тях на всички, на които е скъп.

И после пак натискаш спусъка, и писък в теб пак те сгърчва.

И после пак. И пак. И пак.

Докато ничията земя не бъде разчистена. Малкото неударени лежат сред убитите, правят се на умрели. Падне ли нощта, ще допълзят обратно до прикритието си. Или до твоето, ако сбъркат посоката. Или може би ако не я сбъркат. Към през ден се случва по някой. Всички са в ступор. Не личи да разбират, че са при „врага“. Вече знаем – падне ли нощта, навярно ще видим в термален прицел някой да пълзи към нас. Без нито да ни стреля, нито да се пази. Стигне ли до окопа ни, просто рухва в него и лежи, все му е едно, че към него идват „врагове“, не прави нищо. Взимаме му оръжието, ако не го е изгубил вече, и някой го кара в тила. Не създава проблеми.

Добре, че са те и това да ги пощадим. Дават искрица надеждица за спасение сред кошмара. Без тях бих полудял.

От дванайсет души отделение през август останахме девет. Двама стрелят по орките, без да им пука. Просто си пазят страната, нищо лично. Все едно ходят на работа. Сигурно са прави. Превземат ли място орките, животът там е russian roulette. Населението може да няма особени проблеми, а може и да е като в концлагер.

А един направо оргазмира, като улучи орк. Казва, майка му и сестра му загинали в Мариупол. Щял да спре да убива орки когато те двете възкръснат. Може би е истина и от това да е откачил. Може да лъже, да е психопат с оправдание. Не го познавам отпреди, не знам.

Останалите сме на ръба на побъркването. Говорили сме много пъти, знам го. Не от страха за себе си. От ужаса колко хора сме убили, в какво сме се превърнали. Оправдания много и всякакви, като лайна са, всеки може да ги изсере, винаги смърдят и никога нищо не скриват.

Падне ли първата вълна, отсреща пращат следващата. Още момчета на смърт. И убиването започва пак, трупа още писъци в душата ти. С които няма свикване. И не трябва да има. Убивал ли си, няма значение виновни или невинни, да си носиш наказанието е единствената останала ти връзка с човешкото.

Стреляме. И се молим да няма трета вълна. Не знаем ще издържим ли да не хвърлим оръжието и да излезем от укритията, за да ни убият, за да престане най-сетне да ни боли.

Понякога има трета вълна. Стискаме зъби и стреляме. Вече знаем – четвърта никога не е имало, ако вагнеровците не са тръгнали след втората, ще тръгнат след тази. С надеждата да сме попривършили боеприпасите. Или може би да не сме издържали на убиването и да излезем да ни стрелят. На други участъци чувам, че се стига и до ръкопашен бой. На нашия още не е, въпреки че на няколко пъти стигаха на по трийсетина метра от нас. Усетят ли, че не жалим боеприпасите, се отказват и отстъпват. По тях не стрелят отзад. Засега.

Те са другото, което ни крепи. Назначили сме ги за зло. Има защо. Във всяка вълна наборници поне двама-трима, уплашили се и спрели или отстъпили, ги убиват те. Знаеш ли колко добре личи дали ударът от куршума идва отпред или отзад? Като го удариш отпред, куршумът отхвърля тялото му назад и той се присвива напред, около него. Като го ударят отзад, куршумът блъсва тялото му напред, той се изпъчва и ръцете и главата му отлитат назад. Даже от двеста метра се вижда чудесно.

Оркската кожа на вагнеровците е по-дебела, почнеш ли да я белиш, трябва повече сила и ще откъсваш парчета месо с нея. При по-опръстенен назгул са. Но отвътре пак ще остане достатъчно човек, с деца, родители, мечти. Понякога с вкус към музика – подиграваме им се за гаврата с класиката, но даже претензията да я харесват все е вратичка към човешкото. А и вътре в нас не е важно какви са те наистина, важно е за какви сме ги назначили ние. Първото значи разни неща за тях. Второто значи неща за нас. Тези, които ни правят хора. Или орки.

Затова ги смятаме за зло. За да се мислим за добри. Въпреки че сме масови убийци, вътре във всеки от нас ехтят писъци с десетки. Не знам затворници ли са срещу нас, все едно, и затворниците също са хора. Но мисълта, че воюваме срещу нещо по-зло и от нас ни крепи. Не зная дали без това нямаше да сме си теглили куршума, за да спрат най-сетне писъците.

Отстъпят ли вагнеровците, атаката спира. Втора същия ден почти не се е случвала, поне на нашия участък. Близо до позицията ни има санитарен пункт – постъмни ли се, санитарите запълзяват по бойното поле, търсят още живи, да ги превържат и измъкнат. Нищо, че наши там няма. Шефът на пункта казва, че някои от спасените били благодарни, било за тях начин да се предадат, без техните да пострадат, разказвали оперативна информация, затова командването не било против да ги извличат. Не знам истина ли е, но се спасяват животи. Понякога и от нас излизат с тях, и аз съм ходил, два пъти изнасях ранен. Не ти пука дали няма да те гръмнат от отсреща. Нито дали спасен ще каже нещо важно. Нито дали ще е благодарен, или ще те проклина. Човекът в теб оцелява от това.

Чувал съм, че на други участъци се е случвало орките да стрелят по санитарите ни. Не знам дали е истина. На нашия участък не се е случвало. Сигурно ги виждат, няма как да нямат термовизьори. И ние често виждаме техни санитари да пълзят нощем. И през ум не ни е минавало да ги стреляме, даже на онзи с майката и сестрата в Мариупол. Санитарите казват, че понякога са се срещали с отсрещни санитари насред полето. Че няма враждебност. Че споделят, че ако някой няма нещо, а другият го има в повече. Че орките предпочитат да си измъкнат ранените към тях, но ако е по-лесно или спешно да ги измъкнем към нас, често ни ги оставят. Оръжие и боеприпаси не ни стигат, но медицински материали май имаме повече и по-добри.

И сред тях трябва да има всякакви. И сигурно също повечето се плашат от убиването повече, отколкото от смъртта. Хора като мен. Ако е истина една десета от това, дето го разказват воювалите в Мариупол и Северодонецк, трябва да ги мразя до смърт. Да се радвам, като ги убивам. А навярно е истина всичкото, нали Бахмут е пред очите ми. Разкажа ли ти какво са видели, месеци няма да спиш нощем. Но се мъча да не мразя орките. Да мисля, че са хора. Дори вагнеровците – зли, но хора. Отстъпя ли, поддам ли, ще стана като другаря ми със загиналите майка и сестра. Побъркана машина за убиване и нищо друго. Неспособна да бъде човек, никога вече.

Може и да съм станал вече, и затова още да не съм се хвърлил върху куршумите. Право нямам, направим ли го, орките ще стигнат и до моя град, и той също ще се обърне на Бахмут, купища руини със стърчащи изпод тях ръце и крака на трупове. Щом стрелят и по своите си… И ден след ден убиваме още и още момци като нас, трупаме планина от тях, почерняме не ща да мисля още колко живи. Убиваме всъщност себе си. За да не убием близките и скъпите си. Война – умираш, за да спасиш тях. От това да умрат, и още повече от това да убиват. Звучи толкова лесно.

А не е. Утре пак ще има атака, рядко минава ден без нея. И в прицела пак ще виждаш лицата на скъпите си и своето, ще натискаш спусъка и те ще рухват мъртви. Всъщност други и скъпи на другиго – има ли значение? Сигурно и сред тях е пълно с ужасени от смъртта, дето са я посели – това си е техен товар, аз имам моя и той ме смачква.

В такива случаи казват – дано се срещнем и прегърнем, когато войната свърши. Не искам да те срещам и прегръщам. Не искам да срещам и прегръщам никой, който не е убивал. Ще го оскверня. Искам, ако съм жив още когато войната свърши, когато вече няма нужда да защитавам близките си, да ме застрелят. За да спрат писъците отвътре. Орките лъжат, че сме един народ – вярно е. Каквото е живо и има чувства, всичкото е един народ, и момчетата дето ги стрелям също. В медсанвъзела си гледат куче, откъснат при обстрел заден крак, едва го спасиха – и то. И мишките в укритието ни, дето за теб са паразити и ще им подхвърлиш отрова, те също. Винаги оставяме трохи и за тях, докато ни има ще го правим. Храним последните искрици човек в нас.

Войната не е страшна с това, че ще те убият. Страшна е с това, че ти убиваш. И че няма как да спреш, иначе ще убият тези, които са ти скъпи. Жертваш се заради тях, по-страшно от смърт. Иначе те ще да трябва да правят тази жертва.

За икономиката

Преди малко драснах един коментар в една социална мрежа, на тема икономика. След това реших, че може да е ценно да го пусна и тук. Не че не съм го писал и преди. Но някои хора схващат по-трудно, така че трябва да им се повтаря повече.

Икономиката не е нечии празни приказки, а е наука точно както е наука физиката или пък генетиката. Законите ѝ са също така реални и непробиваеми, както са физичните закони.

(Да, наоколо е пълно с идеолози, които се опитват да пробутват идеологически теории за икономически. Това не прави тези теории повече икономически и по-малко идеологически, точно както геоцентричната теория за Слънчевата система не е накарала Слънцето да се върти около Земята. Който вярва на лъжата, че те са реалност, а не идеология, го прави за своя сметка.)

Икономическият цикъл може да бъде описан много просто (ако и частично): кръг на производство и потребление, и кръг на обменни средства. Двата се „въртят“ в противоположна посока и се захранват един друг.

Кръг на производство: Налични стоки и услуги биват потребявани. В процеса на това потребление се създават материали, стоки, услуги, работна сила и т.н., които биват влагани в производство. То създава определени блага – стоки, услуги и т.н., които отиват за потреблението.

Кръг на обменни средства: За да получат достъп до стоките и услугите, потребителите им дават срещу тях обменни средства (напр. пари). Производителите използват тези обменни средства, за да купят материалите, стоките, услугите, работната сила и т.н., които биват влагани в производството.

Ключът в картинката е, че процесът на производство може да създава повече продукт, отколкото потребява. Благодарение на това икономиката може да расте, населението като цяло да богатее и т.н. Дали реално ще го прави зависи от няколко неща. Ключовото от тях е силната конкуренция – без нея няма стимул за ефективност, независимо от празните приказки и лъжите по въпроса.

За да работи цялата схема и да създава плюс, са нужни две условия. Едното е максимална свобода на процеса на производство, за да бъде той колкото се може по-ефективен. Другото е преразпределяне на обменните средства (парите) така, че достатъчен процент от тях да са у потребителите, за да могат те да купят произведените блага и да не се спира процесът.

Първото условие звучи на болните от идеология на главния мозък много дясно. Второто им звучи много ляво. В реалността нито първото е дясно, нито второто е ляво. Те са просто необходимости, за да работи икономическата машина. Точно както сипването на бензин, подаването на въздух и отвеждането на изгорелите газове са необходимости, за да работи двигател с вътрешно горене.

Спрете ли едно от тях, колкото и да е идеологически „неправоверно“, двигателят ще спре да работи, колкото и останалите да са идеологически „неопровержими“. Може да съм в екстаз от идеята за двигател с вътрешно горене, който работи, без да консумира гориво, и да съм твърдо решен, че по-скоро ще умра, но няма да му сипя бензин. Какво ще стане – двигателят ще заработи без бензин или аз ще се окажа очевиден идиот? Отговорете си сами.

Същото е и с машината на икономиката. Махнете ли кое да е от тези две условия, тя ще спре да работи, независимо колко ви харесва идеята. И независимо колко сте убедени, че идеята е вярна, неопровержима, велика, свещена и т.н. И независимо какви и колко велики и доказали се мъдреци са заявили, че номерът ще мине. Тези, които имат акъла да максимизират и двете, ще спечелят конкурса на еволюцията. Тези, които го нямат, ще отпаднат – ще се окажат вече знаете какво.

Това е положението. Избирайте си сами от кои искате да бъдете.

За британската кралица… и боклуците

Кралица Елизабет Втора си отиде. И много боклуци моментално забълваха в каквито социални мрежи ги търпят отрова по неин адрес.

Не защото тя е причинила нещо лошо на който и да е от тях, пряко или косвено. А защото друго не могат и друго освен отрова в себе си нямат, дори към мъртвите. Това е, което ги прави боклуци.

Това ще бълват и за най-добрите и свестни хора, когато пред вас стане дума за тях в тяхно отсъствие. Правете си извода дали да им вярвате.

И това ще бълват и пред всички други за вас във ваше отсъствие, дори ако винаги сте им правили само добро. Правете си извода на какво да разчитате от тях.

Така че със смъртта си Елизабет Втора прави на всички нормални хора наоколо една последна, огромна услуга.

Дава ви възможността да забележите и запомните боклуците от този сорт. И да знаете какво говори за някого това, че те плюят отрова по него.

И възможността да се погрижите всеки да научи, че те са боклуци. За да знае защо те ще плюят пред него отрова по вас.

… И молба за помощ

Не, не за мен. А за – и от – вероятно най-добрия от живите български фантасти. Вие го познавате още като преводач и на много десетки прекрасни книги.

Начело с „Властелинът на пръстените“ – и всичко друго, написано от Толкин.

Точно така. Този писател е Любомир Николов – Нарви.

Молбата му за помощ – да помогнете да се разпродаде първия том на „Сивият път“ – можете да прочетете в блога му. И – да си го кажем директно – си е жива далавера. За общо 15 лева – на днешните военни цени! – получавате две прекрасни книги. Без да броим и печата „Спасител на Сивият път“.

И без да броим личната благодарност на Любо Николов.

А и вашия собствен интерес. Освен двете чудесни четива, вие плащате и това да има и още. Които също ще си струват. (Представяте ли си Любо Николов да напише нещо лошо?! И аз не мога.)

А, и още нещо. Любо предположи, че не може да продаде книгите си, понеже ги пусна в „Моята библиотека“ (ака Читанка.инфо). Според мен е точно обратното – именно запознанството с книга оттам я продава в днешни времена. Уви, днешният българин най-често не е чувал не само за Любо Николов, а и за Вазов, Яворов, Шекспир и Пушкин. (Съжалявам, ама Николета, Цеца, Васко Жабата, Азис и прочее не са им адекватни заместители. Въпреки че „циганинът“ Азис за разлика от днешния българин е чел Вазов, Яворов, Шекспир и Пушкин, а най-вероятно и Любомир Николов…) Така че нека му покажем, че не е прав – че и тези, които са се запознали с творчеството му оттам, също купуват книги!

Благодаря ви!

За странните неща

Убиецът на клошари

Вие сте полицейски служител във Варна. Една вечер, докато сте на дежурство, при вас няколко души довеждат някого. Твърдят, че са го видели да кани на брега двама клошари в лодка, да я подкарва навътре в морето и след половин час да се връща с лодката сам. Подозират го, че ги е убил и изхвърлил в морето.

Разпитвате човека. Той заявява, че клошарите петнят прекрасния град и затова той ги разчиства по описания от свидетелите начин. Арестувате го и го предавате на следствието.

Следствието провежда свои разпити, на които човекът и арестувалите го казват същото. Казват го и в съда. На базата на тези показания съдът осъжда свидетеля за убийство.

Нещо странно? Е, странното започва тук. След произнасянето на присъдата осъденият и свидетелите заявяват, че те са екип психолози. Че всичко, което са разказали, е измислица – защото е опит. И че целта на опита – която той бил постигнал блестящо – е да докаже, че правосъдието е ненадеждна институция. Че то не може да различи истински престъпник от мним, и затова е самоволно и опасно и не трябва да съществува.

А психиатрията?

Дивотии на търкалета ли е тяхното „доказателство“? Естествено. Извън експеримента тази ситуация би била толкова надеждно доказателство за вината на осъдения, колкото каквото и да е може да е надеждно в реалния свят. Някой да се съмнява?

Но точно такова нещо, и с аналогични мотиви, твърди проф. Дейвид Розенхан за психиатрията.

През 1973 г. той публикува статия как той и още няколко доброволци са посещавали психиатрични болници и са твърдели, че изпитват усещания, характерни за определени психични болести. Всички те били приети за лечение и лекувани. Това според него означава, че психиатрията всъщност не може да разпознае болния, тоест тя е самоволна и опасна, и не бива да съществува.

Розенхан е само един от многото апологети на т.нар. антипсихиатрия. Доказателствата на всички тях са от същата категория. Като се замислите, всъщност са доказателства, че психиатрията е полезна и нужна.

Как работи науката

Е, попресилих малко. Работата на науката е именно да поставя под съмнение нещата, които приемаме за аксиоми. И го върши най-добре, когато сред учените има и такива като Розенхан. Или като оня британски лорд, който в продължение на месец всеки ден изнасял концерт на цветята в градината си, за да види ще има ли ефект. Няма ли в науката купища налудничави твърдения, тя не може да е наука.

Науката обаче и пресява налудничавите твърдения, за да открие кои от тях са верни. На края на месеца споменатият лорд записва в дневника си: „Експериментът беше успешен – доказа се, че цветята не се влияят от концерти.“ При по-трудни проблеми подробно описаната опитна постановка се повтаря многократно от други учени, проверява се за несъвършенства и проблеми, следи се дали дава същите резултати, и т.н. До практически консенсус се стига след дълго доуточняване на опитните условия, чистене на проблеми, сравняване на данни, анализ на резултатите и т.н. Затова обикновено този консенсус е верен.

(Поне според знанията ни към момента. Напълно е възможно по-нататък да научим неща, които опровергават старите позиции. Тогава науката проверява всичко и допълва знанието си. Но отново по тази бавна и внимателна процедура – не само по нечие твърдение, че той е Айнщайн. Науката знае, че на един Айнщайн или Галилей се падат по милиони луди с кауза.)

И най-вече науката прави разлика между експеримент (специална постановка, която може да греши и доста често греши) и факт (нещо, обективно доказано по строги критерии на базата на голям брой експерименти). Точно както и между хипотеза (умозрителна конструкция, която твърди нещо, без да разполага с достатъчни доказателства) и теория (умозрителна конструкция, която вече има зад себе си достатъчно сериозни доказателства). Например възгледът на Айнщайн, че много неща във физиката са относителни, отначало е бил хипотеза. С времето обаче са се натрупали достатъчно доказателства за верността му, за да е вече теория.

(Затова хора, които казват за нещо „Това е само теория“, всъщност казват „Аз съм идиот, който не знае разликата между хипотеза и теория“. Оттам нататък да ги слушате е така безсмислено, както ако казват за нещо със същата пренебрежителност „А, това е само факт“.

Важи още повече за хора, които казват „Всеки си има свои истини / факти / реалност“. Те имат нужда да ги биете, докато им обяснявате, че ги биете само в тяхната реалност, а във вашата не ги пипвате с пръст, така че няма как да спрете. Да не ви занимават с претенциите си, вие не сте виновни, проблемът им е в тяхната си реалност. И най-вече да не охкат и да не се съпротивляват, защото правят собствените си твърдения за смях пред околните…)

А ежедневието?

Ежедневието, дори това на учените, не е научен процес. В него нещо се възприема, когато вече се е доказало като факт. В него правосъдието може да не е абсолютно съвършено, но е необходимо и полезно. Психиатрията – също. Както впрочем и разбирането как работи науката.

А кое е в крайна сметка странното, и защо го има?

Добре, а защо тогава толкова хора наоколо не са наясно с тези неща? Защо непрекъснато ще видите хора, убедени че всеки си има своя истина, свои факти и своя реалност?

Простичко е. Тези хора не приемат истините и фактите от обективната реалност. Поради особено тежък идиотизъм, дебелоглавие и/или други вътрешни проблеми. И затова си съчиняват своя реалност и факти. Точно както някои деца си имат въображаеми приятели, които са им разхвърлили играчките, казали са им да не си ядат закуската или са разляли боя върху албума със снимките на баба и дядо.

Ето затова тези хора са странни и изобщо ги има. Както е казал мъдрият шоп, „улавинята оди по ората – я улаво дръво не съм видел“.

Само че децата обикновено надрастват с времето въображаемите си приятели. Докато възрастните, които си съчиняват реалности, обикновено с времето само затъват все по-дълбоко в тях.

Затова, ако имате такива около себе си, бъдете възрастни и отговорни хора – проявете грижа за тях. Помогнете им да намерят път към лечение – по-нататък то ще става все по-трудно и ще отнема все повече време и усилия.

Въпреки че могат да отричат и психиатрията. Това е доказателство не че я няма или не работи, а че те имат нужда от грижите ѝ.

И докато не са станали мнозинство. Станат ли, е време да се спасявате нанякъде, където за тях се грижат както им е нужно.

Иначе рискувате тук те да се погрижат за вас както смятат, че ви е нужно.

Мрачни размисли

Обикновено пиша за неща, за които знам достатъчно.

Този път не е така. Много от нещата няма как да ги знам. Някои вероятно никой няма как да ги знае. Но предположенията, които здравият разум прави около тях, не ми харесват.

Затова реших да ги споделя. Без претенции, че са абсолютна истина и с гаранция ще стане точно така. Просто разказвам какво ми изглежда потенциално възможно.

За войната

Войната в Украйна включва едно сериозно противоречие. Русия не може да си позволи да я изгуби – сегашната руска доктрина е имперски военен експанзионизъм на по същество нацистка основа, отстъплението или спирането (освен за довъоръжаване) е за него смъртта му като такъв. Западът пък не може да си позволи да остави Русия да я спечели – би повторил грешката, която направи срещу Хитлер в началото на Втората световна война. Това противоречие определя развитието на нещата там.

Предполагам, че в момента енергично се търси негово решение. Вариант, поне малко приемлив и за двете страни. Много се надявам да бъде, или дори вече да е намерен. Но на мен не ми е известен и не ми хрумва такъв. А е глупаво да предполагам на базата на неща, които не знам. Така че разглеждам варианта, при който такова решение не е намерено.

Вече е ясно, че руската армия превъзхожда украинската в само едно – в тежка и дългобойна артилерия. Но затова пък десетократно. Да, решаващо е, ако противниковите градове бъдат изравнявани със земята без грижа за цивилните жертви и разрушенията, и Русия прави точно това. Но получи ли украинската армия достатъчно тежка и дългобойна артилерия, може да спечели дуела с руската. И Западът има ресурсите да ѝ достави повече от достатъчно, ако реши.

Защо бави доставката? Според мен изчаква. Руската армия напредва благодарение на колосален разход на оръжие и муниции. Дневно изстрелва по около 50 000 снаряда, а руските заводи не могат да произведат за ден и 10 000, дори извън санкции като сегашните. Изведени са от строя около 1000 танка, а Уралвагонзавод – заводът, в който се произвеждат руските танкове – на практика е спрял работа заради санкциите. Унищожените модерни танкове Т-72 и Т-80 вече се заместват с изкарани от резерва стари Т-62. От високоточните оръжия вече са останали почти само противокорабни ракети, нали Украйна реално няма флот, по който да се изстрелват.

Така че вероятно до максимум 2-3 месеца Русия ще е близо до изчерпване на ключови видове въоръжение и муниции. Хора може да мобилизира милиони, но с какво ще ги въоръжи? Тогава сериозно попълнение от далекобойни оръжия за украинската армия ще бъде навреме и на място. Ще ѝ даде възможност да обърне хода на войната, да превземе изгубените територии и да изблъска руската армия от Украйна.

Какво обаче следва? Русия е реално феодална държава, маскирана отгоре-отгоре като псевдокапиталистическа. Цар в нея е най-силният. Изблъска ли украинската армия руската от повечето от превзетите територии, Путин ще се е показал като слабак. Вече на върха няма да има място за него. А начинът за смяна на лидер в днешна Русия е един – ковчег.

(Да, Путин старателно е разчистил от върховете всички, които не са безлични и потенциално биха могли да го заменят. Войната обаче променя това. Некадърникът Шойгу беше заменен начело на войната с доказалия ефективността си „касапин на Алепо“ Бортников. А когато и той показа нежелание да избива нови и нови десетки хиляди цивилни братя по славянство, също беше изритан без колебание. На негово място Путин постави Суровкин – психопат от подтипа на Лаврентий Берия. Продължаването на тази война прави поставянето на особено крайни психопати начело на руската армия по-важно от потенциалната опасност от тях за трона на Путин. Така че помнете фамилията на този генерал – не е изключено да я чуваме за в бъдеще по-често.)

Затова за Путин победата в Украйна е въпрос на физическо оцеляване. А антисоциалните психопати като него са способни за личното си оцеляване на абсолютно всичко. Ако единственото, което им е останало, е ядреното оръжие, ще го употребят без никакво колебание. Самата идея, че избитите от него хора имат някакво значение, им е непонятна по начало, по биологични причини.

Тогава Западът ще е пред избор. Не отговори ли с ултиматум, ще изгуби влиянието си в света, включително способността си да поддържа мир за себе си. Не може да си го позволи – ще трябва да отговори с ултиматум. А това означава Трета световна. Ядрена… И най-лошото е, че затвори ли си очите, войната пак ще го настигне. Точно както Чърчил каза за Невил Чембърлейн, „който избира безчестието пред войната, получава не само безчестието, но и войната“.

Такава война ще е страшна, но няма да е смъртта на света. Руското ядрено оръжие е на същото дередже, както и неядреното. Вероятно под една четвърт от него ще успее реално да порази целите си. С толкова Западът не може да бъде унищожен. Нито дори отслабен до степен да не може да смаже изхабилата конвенционалните си оръжия Русия. А изгуби ли няколко десетки милиона население и десетки ключови градове, Западът вече няма да може да си позволи никаква милост към Русия. Политици, които агитират за милост, ще бъдат разкъсани на парчета от близките на жертвите. Нюрнбергски процес срещу руските лидери ще е по-неотвратим и от изгрева на Слънцето. Пълно разоръжаване на Русия, забрана да има армия, вероятно дори разделяне на малки и слаби държавици – вероятно също.

Има ли Русия изход?

Има ли при това положение Русия някаква тактика, която да ѝ дава надежда да спечели? Доколкото познавам начина на мислене на руското ръководство – да. А именно: Русия да си избере една държава от НАТО и да я унищожи с ядрено оръжие. С надеждата това да уплаши народите на натовските страни и те да принудят политиците си да се откажат от смазването на Русия.

Необходимите условия са:

  • ударът да е неочакван, за да не успее НАТО да се подготви да го отрази
  • да унищожи градове с поне 50% от населението на държавата (тоест да е достатъчно малка)
  • да е източноевропейска – към такива големите в НАТО имат по-малко симпатии и обвързаност

Това ограничава списъка на потенциалните жертви до четири – трите прибалтийски републики и България. Познайте коя от тези страни не е на стотина километра от Санкт Петербург, от посока, от която ветровете най-вероятно ще довеят ядрения облак точно към него. (И е прът в колелата на лъжата, че Русия е историческата майчица на славяните, дарила им държавност, християнство, език, азбука и прочее.)

Разбира се, това няма да спре НАТО – напротив, ще му докаже много нагледно, че ако Русия не бъде ликвидирана като военна сила, това значи атомни бомбардировки и над другите държави от НАТО. Включително над най-големите и влиятелни. И Путин вероятно се досеща, че това е възможно, но към този момент вече няма да има какво да губи. След лъжите за Украйна Западът няма как да му вярва повече, и той го знае.

Какъв е изводът? Ако Русия употреби ядрено оръжие в Украйна, внимавайте в ситуацията. Не е изключено да е разумно при ескалация дори да се евакуирате по-надалече от големи градове. 20 километра разстояние би трябвало да ви предпази достатъчно дори от най-тежките ядрени бомби – освен ако някоя не падне поради неточност върху мястото, където сте.

Ами ние с гайдите?

Гарантирано ли е, че изобщо развитието на войната ще поеме в тази посока? Категорично не. Политиците знаят много повече от мен – струва ми се най-вероятно да измислят някакъв начин за взаимен компромис. По-скоро се боя, че този компромис може да остави на Русия някаква печалба от войната – това на практика гарантира, че тя ще я продължи при първа възможност. И ще се задоволи само с Украйна, дори цяла, колкото Хитлер се задоволи само с Полша. Познайте кои ще са следващите. И на какво ще заприличат българските градове в такъв случай… Но това е вече друга тема.

Дори да се стигне до именно това развитие, гарантирано ли е, че ще ни ударят? Не. Изцяло на „усет“ бих казал, че в този случай шансът ще е между 5 и 10%. Което значи, че с вероятност 90-95% само ще станете за смях с евакуиране. Но според мен мъдрият човек предпочита десет пъти да му се смеят, отколкото веднъж да умре.

Ако ни ударят, гарантирано ли е, че „сички ша омрем от радиацието“? Не. Съвременните ядрени бомби се взривяват на километри височина, за максимално поразяване от ударната вълна. При такъв взрив има начално облъчване, но от 20 километра няма да ви убие, нито моментално, нито за месец или година. А вторичната радиация от дългоживеещи радионуклиди е на практика пренебрежима.

Колко време ще трае такова положение? Надали има как да продължи повече от две-три седмици. Напълно е възможно да се намери някакво решение още през първата седмица. Така че е малко вероятно да се наложи да отсъствате с месеци.

Сума сумарум

Повтарям: не зная достатъчно, за да преценя колко са вероятни тези неща. Просто споделям какво е принципно възможно да се случи.

(Ако някой смята да обяснява как Русия за нищо на света няма да постъпи така, нека не се хаби. Тя за нищо на света нямаше и да атакува Украйна, и т.н. Ако не може да се удържи да не пише глупости, с удоволствие ще му помогна, с блокиране. Не се ли ограничава екстремният идиотизъм, не ни чака добро бъдеще.)