Напоследък се изписа толкова за исляма, тероризма и връзката им, че няма къде повече. (Особено където е лесно да си герой анонимно.) Доста бързо престанах да им обръщам внимание. Твърдят, че пръстите на ръцете ги управлявал гръбначният мозък. Не ми се вярва – би предполагало участие на някакъв вид мозък в писането, а в тези текстове подобно нещо не се наблюдава…
Затова и бях смаян, когато един такъв текст привлече вниманието ми. Оказа се, че е имало защо – главата на автора съдържа нещо различно от вакуум под налягане. Личи си не само по умния и точен анализ на причината, а и по абсолютно практичния и реалистичен подход за решаване на проблема.
Преди да прочетете този текст обаче ще ви помоля да се замислите. Какво търсите в темата – да потърсите истината или да потвърдите някакви удобни заблуди? В които вие сте героите, спасяващи хората, България и света от злото? Ако е вторият вариант, текстът може да не ви хареса. Току-виж познаете в част от описанието себе си.
Статията е публикувана в Le Monde, 24.11.2015 г. Българският превод е на Иван Николов и е публикуван в списание Култура.
(Първоначално смятах да бъда „коректен“ и да сложа само линк към статията там. След това обаче си спомних колко лесно и често изчезват от Нета свестни и полезни неща, особено ако казват нещо важно. Затова реших, с извинение към списание „Култура“, да го откопирам при мен изцяло. Пиратски. И да ви приканя да посетите сайта на списанието – там можете да откриете и много други свестни и мъдри неща.)
Джихадизмът е поколенчески и нихилистичен бунт
Оливие Роа е професор в Европейския университетски институт във Флоренция (Италия), където води програмата „Средиземноморие”. Той е политолог, експерт по исляма, автор на „Светото невежество” (Seuil, 2008), „В търсене на загубения Ориент” (Seuil, 2014 г.) и „Страхът от исляма” (Aube/ Le Monde, 92 страници, 11 евро) – сборник с по-важните му текстове в „Монд”, излезли между 11 септември 2001 г. и януари 2014 година.
Оливие Роа е професор в Европейския университетски институт във Флоренция (Италия), където води програмата „Средиземноморие”. Той е политолог, експерт по исляма, автор на „Светото невежество” (Seuil, 2008), „В търсене на загубения Ориент” (Seuil, 2014 г.) и „Страхът от исляма” (Aube/ Le Monde, 92 страници, 11 евро) – сборник с по-важните му текстове в „Монд”, излезли между 11 септември 2001 г. и януари 2014 година.
Франция е във война! По всяка вероятност. Но срещу кого или срещу какво?
„Даеш”[1] не изпраща сирийци да извършват атентати във Франция, за да убеди френското правителство да не я бомбардира. „Даеш” черпи енергия от радикализирани млади французи, които, каквото и да се случи в Близкия изток, изразяват несъгласие и търсят повод, етикет, голям разказ, за да сложат кървавия подпис под своя личен бунт. И той ще продължи и след смазването на „Даеш”.
Присъединяването на младежите към „Даеш” е опортюнистично. Вчера тя бяха с „Ал Кайда”, завчера (1995 г.) бяха подизпълнители на алжирската „Въоръжена ислямска група” (ГИА) или като малки номади извършваха своя индивидуален джихад – от Босна до Афганистан, минавайки през Чечения (подобно „Бандата от Рубе”[2]). Утре ще се бият под друго знаме, освен ако смъртта, възрастта или разочарованието не изпразнят редиците им така, както стана с ултралевицата през 70-те години.
Не съществува трето, четвърто или n-то поколение джихадисти. От 1996 г. в страната сме изправени пред феномен, който е изключително устойчив във времето. Наблюдаваме радикализацията на две категории младежи, а именно „второ поколение” мюсюлмани и обърнали се във вярата етнически французи.
Следователно, основният проблем пред Франция не е халифатът на Сирийската пустиня, който, рано или късно, ще се изпари като мираж, превърнал се в кошмар, а бунтът на радикализиралите се младежи. И същественият въпрос, на който трябва да намерим отговора, е свързан с ролята на тези млади хора – те ли са авангардът в една бъдеща война или напротив – несретниците, за които са останали само трохите на Историята.
Няколко хиляди на фона на милиони
В дискусиите, в телевизионните дебати и по коментарните страници на вестниците доминират два прочита на случващото се: културалисткото обяснение и интерпретацията, свързана с Третия свят.
В първия случай на преден план излиза повтарящата се и отегчителна теза за войната на цивилизациите: бунтът на младите мюсюлмани е показателен до каква степен ислямът не може да се интегрира поне докато призивът за джихад не се зачеркне от Корана при една реформа на ислямската богословска мисъл.
Във втория случай постоянно се припомня постколониалното страдание и това, че младежите се идентифицират с палестинската кауза, отхвърлят намесите на Запада в Близкия изток и се чувстват изключени от френското общество, което е расистко и ислямофобско. С една дума – пак старата песен: докато не се разреши израело-палестинският конфликт, ние все ще се бунтуваме.
Но и двете обяснения се сблъскват с един и същ проблем: ако причините за радикализирането бяха структурни, защо те не засягат само много тесен сегмент от всички онези, които определят себе си като мюсюлмани във Франция? Или няколко хиляди на фона на милиони?
В действителност, самоличността на тези млади радикали е установена! И всички терористи, предприели действие, са имали прословутото картонче „S”[3]. Тук оставям настрана превенцията и просто отбелязвам, че такава информация съществува и тя е достъпна. Така че, нека погледнем кои са тези хора и се опитаме да си извадим заключенията.
Ислямизация на радикализма
Почти всички френски джихадисти принадлежат към две точно определени категории: те са или “второ поколение” мюсюлмани, родени или преместили се да живеят във Франция като деца, или са етнически французи, обърнали се във вярата (като броят им постоянно се увеличава – още в края на 90-те години те вече са били 25% от радикалните елементи). Това означава, че сред радикализираните мюсюлмани няма много представители на така нареченото „първо поколение” (дори сред имигрантите от последната вълна) и най-вече – няма „трето поколение” имигранти.
В същото време, тази последна категория си съществува и се разраства – мароканските имигранти от 70-те години са вече дядовци, но техните внуци не са сред терористите. Въпросът обаче е защо обърналите се във вярата, които никога досега не са били жертва на расизъм, изведнъж решават, че искат да си отмъстят за унижението, на което са подлагани мюсюлманите? И имайте предвид, че много от сменили вярата си идват от френските села, като Максим Ошар[4], например. Те нямат големи основания да се идентифицират с мюсюлманската общност, която съществува за тях само виртуално. С една дума, това не е „бунтът на исляма” или на „мюсюлманите”. Говорим за специфичен проблем, свързан с две категории младежи, най-вече с имиграционен произход, но също така и етнически французи – такива с „френско потекло”. И проблемът не е в радикализацията на исляма, а в ислямизацията на радикализма.
Какво е общото между „второто поколение” французи и онези, които са си сменили вярата? На първо място, ставаме свидетели на поколенчески бунт – и двете групи прекъсват връзките си с родителите или, по-точно казано – с културата и религията, която техните родители представляват и изповядват. „Второто поколение” в никакъв случай не се придържа към исляма на родителите и не следва традиции, които биха довели до отхвърлянето на западния модел на живеене. Те вече са формирани под негово въздействие и говорят френски по-добре от своите родители. Имали са възможност да съпреживеят „младежката” култура на своето поколение, пили са алкохол, пушили са трева, сваляли са момичета в нощните заведения. Голяма част от тях са лежали известно време в затвора. И после – една чудна сутрин са се събудили и са решили да си сменят вярата. Избрали салафизма, с една дума, исляма, който отхвърля понятието за култура и им предоставя норми, позволяващи им наново и съвсем самостоятелно да изградят своята идентичност. Причината е, че те не желаят да имат нищо общо нито с културата на своите родители, нито със „западната” култура, станала символ на тяхната себеомраза.
Ключът към разгадаване причините за бунта трябва да се търси в липсата на предаване на религията от поколение на поколение и в нейното неприемане като част от културата.
Това е проблем, който не се отнася нито до „първото поколение”, което е възприело ислямската култура на държавата, от която идва, но не е успяло да я предаде на следващото; нито до „третото поколение”, което говори френски с родителите си и благодарение на тях е запознато с начините на изразяване на исляма във френското общество. И въпреки че може да прозвучи скандално, все пак, трябва да го кажем: ако в радикалните движения откриваме все по-малко турци в сравнение с имигрантите от държавите от Магреба, това със сигурност се дължи на факта, че при първите преходът бе гарантиран, тъй като турската държава се зае с предаването на религията през поколенията, като изпрати във Франция учители и имами (нещо, което създава друг тип проблеми, но позволява да се избегне приемането на салафизма и прибягването до насилие).
Младежи извън обществото
Младите, обърнали се във вярата, по дефиниция се присъединяват към „чистата” религия. Те не се интересуват от културния компромис (и нямат нищо общо с предишните поколения, които приемаха суфизма). Те преоткриват себе си като „второ поколение”, присъединявайки се към „исляма на разрива” – на скъсването – поколенческо, културно и, на последно място, политическо. С една дума, няма никакъв смисъл на тези млади мюсюлмани да им се предлага „умерен ислям”, тъй като по дефиниция онова, което ги привлича, е радикализмът. Ето защо проблемът при салафизма не е само в това, че проповядването му се финансира от Саудитска Арабия, а че той най-силно импонира на младежите, чувстващи се извън обществото.
И тук именно е голямата разлика в сравнение с младите палестинци, които се впускат в различни форми на интифада. Ако съпоставим техния случай с френския, ще видим, че у нас родителите мюсюлмани не разбират бунта на своето потомство. И те все по-често, като родители на деца, сменили вярата си, се опитват да предотвратят радикализирането им, като се обаждат в полицията и отиват в Турция, за да ги върнат обратно. И тези майки и бащи се страхуват и то съвсем основателно, че по-големите им радикализирали се отрочета ще увлекат по-малките. С една дума, далеч без да са символ на радикализацията на мюсюлманското население, джихадистите взривяват пропукванията между поколенията, съответно и в самото семейство.
Скъсвайки връзките си със семейството, джихадистите живеят в периферията на мюсюлманската общност: те в повечето случаи никога не са участвали в религиозни практики, напротив. Журналистическите материали, посветени на радикалите, учудващо си приличат. Когато след всяка атака се провежда разследване сред близките на убиеца, навсякъде се регистрира ефектът на изненадата: „Как е възможно? Напълно необяснимо е – та той беше много мило момче!. (Другият вариант е познатите да кажат: „Беше просто дребен престъпник.”) Той не практикуваше исляма, пиеше, пушеше трева, излизаше с момичета… Но, да, наистина, преди няколко месеца при него настъпи странна промяна – той си пусна брада и започна да ни натяква разни неща за религията”. А при варианта жена – радикален ислямист, вижте свръхизобилието от статии, посветени на Хасна Аит Булахсен[5], така наречената „Мис фриволен джихад”.
Излишно е тук да търсим обяснение в taqiya[6] или в някакво фалшиво поведение, защото, след като са „born again”[7], младите хора не се крият и открито проповядват своите нови убеждения във фейсбук. Там те демонстрират своето ново всемогъщо „аз”, желанието си за отмъщение заради несправедливостите, радостта от новата абсолютна власт, произтичаща от волята да убиват и от заслепяващата ги мисъл за собствената им героична смърт. Насилието, от което са привлечени, е от нов, съвременен тип – те убиват хладнокръвно и спокойно – така, както го правят масовите убийци в Америка или Брейвик в Норвегия. При него нихилизмът и гордостта са дълбоко свързани.
Тази особена форма на кръвожаден индивидуализъм се открива и при изолирането им от мюсюлманските общности. Много малко от младите радикални ислямисти ходят в джамия. В случаите, в които слушат имами, често пъти се оказва, че водачите им са самозванци. Тяхната радикализация протича около въображаеми форми на героизъм, насилие и смърт. И няма връзка нито с шериата, нито пък с някаква утопия. Когато отидат в Сирия, младите радикали просто се бият и не проявяват интерес към местното общество, камо ли да станат част от него. А ако се отдават на сексуални робини или си наемат млади жени в Интернет с идеята да ги направят съпруги на бъдещи мъченици, това е именно защото изобщо не са интегрирани в мюсюлманските общества, които твърдят, че защитават. Те са повече нихилисти, отколкото утописти.
Никой не се интересува от ислямско богословие
Сред младите радикали може и да има такива, които са преминали през така наречения „Tabligh” (обществото на фундаменталистките мюсюлмански проповедници), но нито един от тях не е посещавал Мюсюлманското братство (Съюз на ислямски организации във Франция) и не е членувал активно в политически организации, например в някое от пропалестинските движения. Никой от тях не е участвал в практики на религиозната общност – не е раздавал ястия в края на Рамазана, не е проповядвал в джамия или на улицата, ходейки от врата на врата. Никой от тях не е преминал през сериозно обучение по религия. Никой не се е интересувал от ислямско богословие или дори от характера на джихада и от същността на Ислямска държава.
Те са се радикализирали около малка група „приятели”, събираща се на някакво определено място (в квартала, в затвора, в спортния клуб). И наново са си създали „семейство”, братство. Има едно принципно положение, което до този момент никой не е изследвал задълбочено: братството често пъти е биологично. Ние редовно се натъкваме на случаи, в които двойка „кръвни братя” заедно предприемат терористични действия (братята Куаши[8] и братята Абдеслам[9]; Абделхамид Абаауд[10], който „отвлича” по-малкия си брат, братята Клен[11], които заедно сменят вярата си; да не споменаваме братята Царнаеви[12], организирали атентата в Бостън през април 2013 година). Като че ли радикализацията на „кръвните братя” (включително и на сестрите) е начин да се наблегне на поколенческите разлики и на скъсаната връзка с родителите.
Джихадистката клетка се опитва да създаде емоционални връзки между членовете си, като за целта нейният представител много често се жени за сестрата на брата по оръжие. Тези ислямизирани формирования се различават от клетките на радикалните движения, вдъхновени от марксистките или националистически идеи (например, Алжирския фронт за национално освобождение, ИРА или ЕТА). И тъй като са изградени на основата на лични връзки, в тях по-трудно проникват агенти под прикритие.
В крайна сметка, действията на терористите не са израз на радикализирането на мюсюлманското население, а отразяват поколенчески бунт, обхващащ точно определена категория младежи.
Какво общо има тук ислямът? За второто поколение е очевидно – те смятат, че преоткриват своята идентичност, която родителите им са опозорили. Те са „по-мюсюлмани от мюсюлманите” и особено в сравнение със собствените си родители. Те влагат изключителна енергия, за да обърнат своите майки и бащи във вярата – усилие, което е абсолютно напразно, но демонстрира до каква степен младите и старите са от различни планети (всички родители на терористи ислямисти могат да ви изпишат стотици страници с подобни неуспешни опити). Що се отнася до младежите, сменили вярата си, те избират исляма, защото на пазара на радикалния бунт няма нищо друго. А да се присъединиш към „Даеш” означава, че със сигурност ще можеш да всяваш ужас.
- [1] „Даеш” е наименованието, с което френските анализатори предпочитат да наричат групировката „Ислямска държава”, за да изразят презрението си. Тази дума има значението на фанатик и унищожител.
- [2] По-голямата част от членовете на „Бандата на Рубе” са се били в Босна по време на войната в Югославия (1994 – 1995) на страната на мюсюлманите.
- [3] Това означава, че са регистрирани в полицията, защото представляват заплаха за сигурността на държавата. “S” идва от френската дума “sécurité”(сигурност).
- [4] Миналата година той бе разпознат като един от палачите на “Ислямска държава”, обезглавил няколко сирийски пленници.
- [5] Тя е замесена в подготовката на атентатите от 13 ноември в Париж.
- [6] В шиитския ислям taqiya е форма на лъжливо религиозно поведение, при което вярващият извършва богохулни действия или се отрича от вярата си, тъй като животът му е заплашен.
- [7] От англ. „родени отново” – има се предвид разбирането, че след като приемеш вярата, се раждаш отново, за да започнеш своя духовен живот.
- [8] Братята Саид и Шериф Куаши извършват нападението срещу „Шарли ебдо” на 7 януари.
- [9] Братята Салах и Брахим Абдеслам участват в атентатите в Париж от 13 ноември.
- [10] Абделхамид Абаауд се смята за „мозъка” на атентатите в Париж от 13 ноември. Той успява да радикализира и 14-годишния си брат Юнес.
- [11] Смята се, че гласовете в аудиозаписа, с който „Ислямска държава” поема отговорност за атентатите в Париж на 13 ноември, са на братята Фабиен и Жан-Мишел Клен.
- [12] Джохар и Тамерлан Царнаеви
—-
Не слагайте терористите наравно с френската нация
Разговор с Оливие Роа
– На 19 ноември Манюел Валс обяви създаването на структура за „дерадикализация”, която да оценява разкаялите се и волята им да се впишат отново в обществото.
– Тук има два проблема: „дерадикализирането” предполага, че гледаме на радикалния човек било като на жертва, на която са промили мозъка, било като на разкаял се мафиот, т.е. някой, който се пазари, за да се предаде. Това, което не могат да видят в случая, е политическото развитие на радикалния, свободата му (ако ми е позволено да кажа). Той е направил избора си съвсем съзнателно, защото всеки „радикализиран” е наясно какво става в Сирия, какво правят терористите, т.е. наясно е какво се готви да направи. Така че, ако той се „дерадикализира”, това значи, че е разбрал за задънената улица, където го води това насилие, т.е. той отново използва своя разум и своята свобода. Това, което се очаква от него, не е отричането му („нищо не съм направил, манипулираха ме”), от него се очаква отговорност – тя ще му позволи да говори на младите и да бъде чуван. Трябва да престанем с патерналистичното и морализаторско говорене, ако искаме думите на „разкаялия се” да имат тежест. Целта не е спасението на самия „разкаял се” – едно твърде християнско гледище; целта е влиянието на думите му върху другите, тяхната социална полезност.
– Наричате терористите „нещастници”. Смятате ли, че управляващите вземат тях и тяхната мотивация прекалено насериозно?
– Въпросът не е до мотивацията, просто заемайки същата терминология като ИДИЛ, влизаме в нейната пропаганда, правим от нея истинска алтернатива на европейската цивилизация, превръщаме я в екзистенциална заплаха, а не просто заплаха за сигурността. Така засилваме престижа и привлекателността й за всички онези, които имат желание да скъсат с обществото и моралния ред. А те наистина са нещастници – нищо сложно няма в това да засипеш с откоси „Калашников” натъпкани зали, да не говорим за тези, които се взривяват, без да убият, или пък за шефа на групата, който се обажда на братовчедка си, за да разбере къде ще спи. Така че, да ги поставяме наравно с френската нация, това означава да си обидим нацията.
– Писателят Камел Дауд в „Ню Йорк таймс” директно обвинява саудитското влияние, което било довело до „уахабизация” на духовете.
– Салафизмът не е някакъв вирус, с който платени от Саудитска Арабия имами са заразили невинни младежи. Разбира се, и петродоларите помагат, но в предградията никой не ги е помирисвал даже. Салафизмът съблазнява, защото е продукт, който отговаря на търсенето на пазара за религиозност. Той се опира на две неща: декултурацията и нормата. На младежите, които не могат да открият себе си в културния ислям на родителите си, той предлага апология на декултурацията им: „твоите родители не са ти препредали исляма и така е по-добре, защото техният не е добрият ислям. Сега самият ти можеш да придобиеш истината” – и тази истина е серия от експлицитни норми (прави това, не прави онова). Младежът, станал салафит, се превръща внезапно в господар на истината срещу родителите си, срещу бившите си учители. Какъв хубав нарцистичен реванш! И това, разбира се, веднага прекарва границата между „спасение” и „нечестивия” (независимо дали той е номинален мюсюлманин, християнин или атеист). Това самоизключване от обществото не е на всяка цена извор на насилие, но предлага религиозно оправдание на онзи, който тръгва на война срещу обществото, срещу всякакво общество в името на една утопична общност.
– В последната си книга „Страхът от исляма” вие обвинявате едновременно един „десен” подход към исляма, който от всеки мюсюлманин прави потенциален „джихадист завоевател”, и един „прогресистки” подход, чиято цел е да отрече всякаква връзка между терористичните актове и исляма, служейки си по-специално с лозунга „not in my name”. Защо противопоставянето на тези две визии е безперспективно?
– И двете визии са „културалистки”, т.е. те свеждат религията до някаква идентичност, а не до някаква вяра. За десницата всеки „културен” мюсюлманин остава пленник на Корана, за левицата мюсюлманинът атеист продължава да бъде квалифициран като мюсюлманин. Да кажеш, че проблемът е ислямът, значи да превърнеш исляма в инварианта; като казваш „Not in my name”, също постулираш инварианта – името. А всъщност, в контекста на декултурацията, вярващият мюсюлманин е принуден да си задава въпроси за вярата си, принуден е да се позиционира като религиозен играч. Това, по различни причини, не разбират нито десницата, нито левицата.
– След атентатите Франсоа Оланд избра войнствена реторика спрямо ИДИЛ. Има ли някакви рискове в това?
– Рискът е да не спечели войната. Не защото ще я загуби, а защото няма да се води истинска война, няма да изпратим наземни войски срещу ИДИЛ.
Atlantico