Grigor Gatchev - A Weblog

Наскоро ми попадна новина. Как един българин се опитал при соца да избяга през Берлинската стена. Западните граничари стреляли „предупредително, във въздуха“, при което българинът починал с куршум в тила. И онези се оправдавали, че куршумът е рикоширал. Сигурно от небесния свод – предупредително се стреля във въздуха. А е улучил момчето ни в тила не защото е бягало, а защото ги е нападнало гърбом… Човек трябва да е наистина зле с главата, за да не е наясно какви боклуци са мръсните западняци.

Оп-паа, обърках се малко. Не било при соца, а сега. Не бил българин, а афганистанец. И го застреляли не мръсните западняци, а нашите родни граничари… Това променя нещата. Афганистанците са диваци, те ядат хора, носят бради и са мюсюлмани, тоест терористи. И нападат граничари гърбом. Ура, да живеят нашите герои! Те ни пазят от мръсните чужденци. Без тях страната ни е на път да загази здраво. Браво, само така!…

Когато злото тръгне на поход към умовете на хората, първата му атака винаги е една и съща. Да извади от употреба понятията „добро“ и „зло“, да ги замени с „ние“ и „те“. Когато няма добро и зло, и изборът е между „нас“ и „тях“, всеки избира „нас“ без да се пита добрите ли сме, или лошите. И тогава е, когато очевидните престъпления, примерно да застреляш безоръжен човек в тила, могат да минат за героизъм… Инструментите за тази подмяна са много – страхът, неинформираността, мракът във всеки смисъл – но същността и целта ѝ са тези.

Какво точно се е случило между граничарите и групата афганистанци надали ще бъде доказано някога със сигурност. Надали обаче и има българин, служил на границата, който да не е абсолютно наясно. Принципът „първо стреляш, после питаш кой е там“ го знаем… Така че нека за момент си припомним кой е зад всички юнашки напъни понятията „добро“ и „зло“ да бъдат заменени с „ние“ и „те“. Да, разликата между маймуната и съвременния човек е, че маймуната помни по цели три минути. Но все пак.

И друго да си припомним. Дали страната ни не е загазила здраво и без мигрантите, благодарение именно и точно на „пазителите“ си. Дали философията, че по повод това убийство няма да има оставки, не е сама по себе си престъпление. (Като минимум, групата мигранти е посрещната от граничарите чак при Средец, а това по мои спомени е близо до Бургас. Ако целта на МВР беше доброто на България, само затова вече трябваше да има цял куп оставки. Отказът да бъдат подадени говори единствено колко важно е гьонсуратите да си идат. А ако стрелецът бъде награден, познайте дали ще е разумно да се намирате в обхвата на пазителите на реда.)

За щастие, повечето други държави и народи не са пропаднали до нашата степен и се възмущават от убийството. Напомнят ни, че това не е „талибан“, „нелегален“ и „нарушител“, а най-първо човек. И това убийство ще е поредната капка в чашата на отношението им към нас. Отношение, което сме заслужили – ако някой се съмнява, да погледне коментарите в Нета. Колко българи го осъждат?

(А в Търновската конституция беше записано: „Роб, който стъпи на българска земя, свободен става.“ Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин?… Бедна, бедна ми родино, защо не си те поделиха съседите?)

Да, знам какво ще се опитат да кажат по мой адрес тези, на които се плаща, за да казват такива неща. Само че ще го кажат другаде – блогът ми не е обществена тоалетна, за да приема всякакви лайна. Знам, че ще има и наплашени наивници, които вярват на дрън-дрън-ярини. Тях може и да пусна да коментират, за да има от какво да се срамуват после, да е за поука на тях и на околните.

Всеки със съвестта си, всеки с позицията си, всеки после с доказателствата какъв се е показал в ключов миг.

На миналите избори гласувах за Реформаторския блок. Заради Иво Божков – юнакът, който отразяваше пряко в Интернет протестите, показваше нещата както са и отнасяше за това ненавистта на насъскани полицаи… И този път смятах да направя така. Докато не видях кой е кандидатът на РБ за кмет на София.

Вили Лилков. Известен още като Г-н Синя зона, заради неотклонната си и неуморна поддръжка на разширяването на сините зони в София.

Май нещо ми се зловидят, ще кажете? Има защо, и ще си го кажа директно.

Твърди се, че синята зона прави по-лесно паркирането в града. Да, но как? Ако примерно една улица се обяви за синя зона, с тарифа за паркиране 2 лева на час, с колко ще увеличи това броя на паркоместата по нея?

С николко, естествено. Ако ще тарифата да стане 2 милиона, това пак няма да добави нито едно паркомясто. Просто кара всички да плащат, за да принуди някои да се махнат. Носи не улеснения, за да има къде да се паркира, а проблеми, за да бъдат изгонени някои нуждаещи се. Иначе казано, синята зона е инвестиция на данъците ни в изгребване на джобовете ни, докато някои от нас побягнат.

Да, ама аз не съм съгласен. Искам като плащам данъци, срещу това получателите им да решават проблемите ми, а не да ми изгребват джобовете и да ми създават още проблеми. Все си мисля, че това е нормалното положение, а другото е мутренски пладнешки обир.

Да, чувал съм купища обяснения как така е по-добре. София се разчиствала от автомобили. Имало повече място за всички… Ама то София и с хора е задръстена, още повече, отколкото с автомобили! И не само да имаш кола е привилегия – да живееш в София също е! Така че я да обложим всички софиянци, и пешеходците също, с един такъв данък, че две трети сами да се разселят по провинцията. Толкова хубав и спокоен ще стане градът!… Същата логика като за колите е. Просто в този случай личи по-добре колко е извратена. (Но и в него ще има кой да я подкрепи.)

Ето затова, докато г-н Лилков е член на РБ, аз ще гласувам срещу тази партия – за който е нейният най-директен противник. И призовавам всеки, който ме познава и чете, да направи същото. Крайно време в тази страна да почне да има хора, които си правят сметката за кого ще гласуват по прост и естествен начин. А именно: който инвестира парите ми в изгребване на джоба ми, за да ми създава проблеми, няма да допусна да ми стане управник. Да ходи в някой Абсурдистан да се кандидатира. Искам тук да е нормална държава.

Толкова от мен.

Добре познатият на всички любители на книгата сайт „Моята библиотека“ (www.chitanka.info) отново е спрян благодарение на асоциация „Българска книга“. Очаква се да бъде вдигнат отново до няколко дни. Междувременно огледалата му са достъпни, месечните архиви – също.

Тази порция опити за пречене не започва (пряко) с АБК. Първо 3M се обаждат на един от спонсорите на сайта, за да го уведомят за нарушаване на техни авторски права. Познайте от какво? От думата “скоч” в речника на българския език на сайта. Да, правилно прочетохте – от дума. За щастие, проблемът е замотан от служителите на хостинга.

(Преди две-три години подобен праводържател от Германия се опита да тръска фирмата ми за пари. Държал бил авторски права върху шрифт, достъпен на фирменото FTP. Писах му обратно, че въпросният шрифт е част от инсталационен пакет драйвери за компютри HP, които фирмата продава, така че е длъжна да предлага и драйверите за тях. Опитите за тръскане обаче продължиха и накрая се ядосах. Помолих го да даде точния си адрес, за да могат адвокатите на HP да изяснят на какво основание той обявява шрифта в продуктите им за краден. Отговор повече не получих, нито на това писмо, нито на последващите напомняния. Все едно праводържателят никога не беше съществувал…)

След това някакъв друг юнак пак тормози хостинга половин месец, преди да изчезне. На 21 август обаче в играта влизат директно АБК, с оплакване, че на сайта има книги с техни права. С типичното за тях искане сайтът да бъде свален и хостингът да предостави на АБК личните данни на всички, които са го достъпвали. След малко пазарлък с хостинга постигат споразумение да бъдат свалени около 50-те книги, за които от АБК са имали претенции. Въпреки това обаче на 14 септември хостингът спира сайта. (По предварителна, още непотвърдена информация – след директен юридически шантаж от АБК. Познат почерк.)

Българските праводържатели не са от вчера. Вече знаем, че са нагли – заради няколко от хиляди книги искат да свалят целия сайт. Че са лакоми – искат да имат на списък и да изнудват който може. Че са тъпи – хостинг фирмата по начало няма личните данни на достъпвалите сайта, за да може да им ги даде; отделно, да им ги даде без съдебна заповед е забранено от закона. Че са безскрупулни – шантажът е за тях предпочитано средство…

Споменах ли, че са тъпи? Излъгах ви – повече от тъпи са. Някога Стивън Кинг продаваше у нас тираж от 100 000 броя за по-малко от час, и вероятно можеше да продаде поне 200 000 за три дни. Сега не би могъл да продаде 10 000 за година – толкова се е свил броят на четящите българи. И почти всички те знаят този сайт, гравитират около него и поддържат в себе си читателския дух чрез него. Изчезне ли „Моята библиотека“, мнозинството от тях ще изгубят постепенно вкуса си към четенето и ще престанат да купуват книги. Съответно ще фалират и ще трябва да се заемат с друго писателите и издателите. С което АБК ще отрежат клона, на който седят.

Да, ще го отрежат. „Мъдростта“, че хората не купуват книги, понеже могат да ги прочетат безплатно в Интернет, е лъжа. Истинският читател иска не просто да прочете книгата – той иска да я има, както отбелязва Кори Доктороу в една своя лекция (1 част, 2 част). Ако не беше така, хората щяха да вземат книгите от напълно законните засега читалища и библиотеки, и пак да не ги купуват. Истината е обратната – колкото по-достъпни свободно в Интернет са книгите, толкова по-добре се продават. Казва го в блога си в прав текст, на базата на собствения си опит, не друг а Паулу Коелю. И призовава там, пак в пряк текст, читателите да пиратстват книгите му колкото могат повече.

(И моят личен опит казва същото. Без никакви опити да рекламирам или разпространявам първата си книга, „Докосвания“, вече съм продал към двеста екземпляра и продължавам да получавам поръчки. Тя е сборник записи от блога ми, достъпни свободно в него – по логиката на АБК трябва да не можех да продам и един екземпляр, нали? В реалния свят обаче е обратното. Ако тези записи не бяха свободно достъпни и хората не ги бяха прочели и харесали, колко екземпляра щях да успея да продам? По моя преценка – между пет и десет…)

Затова вече съм уверен, че АБК не ги вълнуват парите. Че ги вълнува властта над писателите и читателите, перверзната тръпка да стоят между тях и да ги държат в ръцете си. В линкнатата по-горе лекция Кори Доктороу го обяснява много точно – тази политика на „защитниците на интелектуални права“ е във вреда и на читателите, и на писателите, и на издателите. От полза е единствено за тези, които не сътворяват нищо, а само „защитават“ права. За сметка на творците, производителите и потребителите. По логиката „за да спечеля аз, трябва всички други да загубят“. Известна още като логиката на загубеняка.

Добре. Който е загубеняк и мераклия да прави мръсно на всички други, като с това реже собствените си финансови доходи, е разумно да бъде оставен да успее, за да се самоунищожи. Етап от това самоунищожение обаче е унищожаването на българското читателство. Не мога да го позволя… А най-хубавото е, че не само аз. Повечето ми познати – и читатели, и писатели – малко по малко започват да разбират как всъщност стоят нещата и какви „ползи“ им носят АБК и подобните им. Така че „Моята библиотека“ скоро отново ще я има. За щастие на всички, които творят или ценят творчеството.

Читателството и „защитата на интелектуална собственост“ в стил АБК са несъвместими понятия. Процъфтяването на едното от тях означава гибелта на другото. Лично моят избор е да застана на страната на читателството. Да подкрепям инициативи като „Моята библиотека“ и да надигам глас за истината зад усилията на „защитниците на интелектуални права“. На защита на права ли ви прилича това, което прави АБК с „Моята библиотека“, или на злоупотреба и безправие? Отговорете си сами. И сами изберете на чия страна ще застанете.

Форумът на „Моята библиотека“ не е свален – активен е. В тази дискусия в него можете да получавате по-актуална информация какво се случва.

И молбата ми е – не само се информирайте, а и помагайте. Всичко, което е нужно на злото, за да победи, е добрите хора да бездействат.

Напоследък се нагледах и наслушах по темата. Видях скудоумие и простотия, които щяха да ме засрамят дори ако бях аморален. Видях как престъпници тровят умовете ни и как иначе свестни и разумни хора ги следват сляпо…

И ми писна да мълча, драги читателю. Не ми пука вече от психопати, които ще ме обявят за какъвто им хрумне и ще ме заплашат с каквото са свикнали. В Интернет, разбира се – там е лесно да си голям мъж… Страх ме е, че може и твоят ум да е отровен – но ще се опитам да се преборя за него, да прогоня отровата.

Страх ли те е, че някои имигранти ще бъдат терористи и престъпници? Да, ще има такива. Но други ще бъдат пожарникари и лекари, готови да спасят живота ти. Или ще станат полицаи, които да те пазят от терористите и престъпниците – и от имигриралите, и от домораслите. (Защото има и такива.) Ще има учени, които да правят чудотворни открития, които улесняват живота ти и ти помагат. Ще има хора на изкуството, чието майсторство ще повдига духа ти и ще ти дава сили в тежки моменти. И ще има много, много най-обикновени, честни и достойни хора. Хора, които просто не са имали късмета да се родят в мирна и богата страна. И които въпреки трудностите си ще са готови да ти подадат ръка и да ти помогнат с каквото могат, докато ти се чудиш дали да помогнеш на тях… Всички те заедно са много, много повече от терористите и престъпниците – и като брой, и като значимост в живота ти.

Страх ли те е, че имигрантите ще ти отнемат работата или ще изсмучат и без това бедната ни социална система? Да, някои ще се опитат. Но други вместо това ще отварят и развиват бизнеси, за да имаш къде да работиш. И още много ще работят до скъсване и ще пълнят социалната система с данъците си – данъци, които ти би се опитал да изхитруваш и да спестиш. Те ще са много пъти повече от хрантутниците, особено ако си предприел някои най-основни, нормални и неоспорвани мерки срещу хрантутничеството, имигрантско и местно. Всички изследвания за ролята на имигрантите в икономиката показват, че те допринасят за нея много повече, отколкото я товарят. Покажи ми една имигрантска държава, която е бедна и закъсала, и аз ще ти покажа няколко, които са еталон за добър живот.

Страх ли те е, че имигрантите ще се опитат да ти наложат насила своята култура и религия? Да, някои ще се опитат. Но дори в най-мултикултуралните среди основната култура е на практика по-защитена, отколкото придошлите. Нещо повече, икономиката и редът в една държава зависят на първо място от културата ѝ, и повечето имигранти ще разбират това много добре, или ще е много лесно да им го обясниш. (Решението да напуснат родината си вече е половината от това разбиране.) Твърде малко от тях ще искат да доведат със себе си това, от което бягат. Така че опиташ ли се да ги убедиш да приемат твоята култура, няма да срещнеш никакви затруднения с повечето. А на малкото, които ще продължат да се опитват да наложат своята, и на подобните им родени тук, ще бъдат най-страстни противници именно приелите. Те най-добре знаят от какво са тръгнали и не желаят още от него.

Не се бой, че имигрантите ще създадат тук проблемни малцинства. Вече си имаме такива. И мнозинството от хората в тях също биха дали мило и драго, за да се махнат от властта на малцинствените „барони“. Да не вършат престъпления за тях, да не им слугуват и робуват, да не бъдат тяхна собственост, с която баронът може да се разпореди както му кефне – за разлика от с теб, читателю… Само че не могат, защото баронът има могъщи покровители. Които като правило не са малцинство – българи са, и често говорят по медиите за опасността от малцинствата и имигрантите. А зад кулисите са истинската причина за всичко по темата, което те плаши.

Страхът владее там, където царуват мракът, невежеството и глупостта. Съветът ми е – отиди и се сприятели с няколко имигранти. Ще видиш със собствените си очи, че те са човешки същества точно като теб, понякога дори по-свестни. Че не разбираш как ти просто си роден в тази държава, а те са минали през ада за възможността да бъдат тук и знаят по-добре от теб колко голяма привилегия е това. И затова често са готови да пожертват много повече от теб, за да я запазят каквато е, за себе си и за теб.

Мракът не се побеждава с още по-черен мрак. Мракът се побеждава със светлина.

Напоследък доста се пише за високите цени на горивата в България. Протестира се, прави се какво ли не. И с право – икономически абсурд е в свободния пазар на ЕС държавата с най-ниски заплати цените на локално произвеждано нещо да са едни от най-високите.

Правителството се оправдава, че нямало инструменти да повлияе на цените. Нямало държавни вериги бензиностанции, петролни компании и прочее. Прави смешни проверки със смешни резултати. Толкова било можело.

Медиите шумят, че имало таен картел на бензиностанциите. Ръчкат да го разкрие Комисията по защита на конкуренцията. Тя пък се оправдава, че не можела – трябвало някой от картела да го издъни. Наистина ни ги разправят тия. Не е тъп виц.

Защо го наричам виц ли? Защото си спомням някогашния виц: „ – Докторе бе, имам проблем с очите и ушите. Това дето го чувам, не го виждам. А това, дето го виждам, не го чувам… – Моля, моля! Аз от социализъм не лекувам!“ Та и аз така – каквото виждам, не го чувам, а каквото чувам, не го виждам.

Какво виждам ли? Като начало, цените на едро на горивата са към 20% над тези в ЕС. А пазарът на горива на едро в ЕС е съвсем реално конкурентен, с много и агресивни играчи. Как тогава, аджеба?… Отговорът е съвсем прост. Нямаш право да внасяш горива в България, ако не притежаваш горивен склад, който отговаря на изискванията – данъчно регистриран ли беше, какъв беше. Такъв склад обаче имаш право да построиш и регистрираш единствено с изричното разрешение на държавата. А такова разрешение е издадено единствено на „Лукойл“. Няма дистрибутор на горива в България, който да не се е опитвал многократно да получи. Винаги, без изключение, на всички е било отказвано.

Оттам нататък е лесно. За да не пищят търговците прекалено много, „Лукойл“ заби преди няколко месеца на бензиностанциите си цени 10 стотинки над техните. И не ги мръдна с падането на петрола. Търговците, естествено, не бяха идиоти – приеха играта и не сваляха своите цени. Знаеха, че пробва ли се някой, „Лукойл“ може да убие ценово всички. Къде по-лесно и по-благо е да изгребеш джоба на купувача до дупка и да си поделиш свръхпечалбата с „Лукойл“ чрез високите им цени на едро? Особено когато те са готови дори да загубят мъничко (от търговията си на дребно), за да те наведат на тази толкова блага идея…

Така че твърденията на правителството, че няма инструменти да повлияе цените, са нагла лъжа право в очите. Дистрибуторите на горива седят на колене пред него и се молят за лицензи за складове за внос на гориво. Издаде ли лицензи на трима-четирима, много скоро ще имаме най-евтините горива в ЕС. Очевидно обаче правителството е в играта и си дели с мафията изгребаното от джобовете ни.

А най-неприятното е, че в парламента с пълна и точна гаранция няма нито една партия, която да не знае с кристална яснота къде точно е проблемът. Включително от опозиционните. Хайде, Бойко и прочее са мафиоти – не е новост. Ама да сте чули БСП или Атака да го кажат публично и да поискат издаване на такива лицензи? Аз не съм. И не знам защо ми се струва, че май няма и да чуя скоро. Че вместо това ще продължават да ме давят в лъжи – врагове на думи, ортаци на дело.

И не са само парламентарните партии. Къде е примерно „Глас народен“, да надигне глас? Къде са другите извънпарламентарни партии? Защо имам чувството, че в България буквално няма партия, която да не служи на мафията? Въпреки че не е проблем да си направиш партия?

А ако това е вярно, значи просто не заслужаваме евтини горива. Нито каквото и да било друго, различно от това да ни стрижат до кокал и доят до кръв. Редно е да го получаваме – иначе няма да е справедливо към тези, които са се борили за по-добър живот. Единствено справедливото и възможно положение е. Това сме заслужили. Не правителството ни – конкретно ние, лично, всеки поименно.

Вредно е за всички.

От доста време ми привлича окото пловдивският митрополит Николай. Протеже на патриарха, той е известен с брилянтните си умотворения. Ако сте забравили, ще напомня някои:

– Когато в Охридското езеро потъна корабче с българи на борда, той заяви, че това е божие наказание заради концерта у нас на Мадона.

– Одобри лепенето на изрисувани тапети в църквите вместо стенописи.

– Обясни ни, че е достойно и богоугодно да носи „Ролекс“ за сума ти пари, докато в това време сума ти хора (немалко от тях вярващи християни) гладуват и студуват.

– Обяви се категорично срещу помиряването между католическата и православната църкви, тъй като католиците били еретици.

Дори това би било достатъчно да демонстрира на всеки необходимостта уважаемият митрополит да бъде спешно освидетелстван. И понеже това не беше направено, през последните седмица-две можахме да се зарадваме на рязък скок в количеството и качеството на „продукцията“ му:

– Издигна свой кандидат за кмет, тъй като сегашният искал от църквите да си платят таксата смет.

– Забрани на църковните настоятели да ги плащат, с което влезе под удара на Наказателния кодекс. (Тоест, да бъде спешно освидетелстван ще му е полезно и спасително.)

– Заяви, че ще се намеси в астрономията, тъй като астрономията отдавна се била намесила безсъвестно в Божиите работи. (Като начало, забрани Персеидите. Или това май беше фалшива новина. Как да разбере човек, като става дума за него?)

Както винаги в България при реална необходимост от държавна и/или медицинска намеса, можем да сме сигурни, че такава няма да има. Остава ни само да гледаме сеир. И да даваме идеи – със сигурност митрополитът няма да се поколебае да ги приложи. Ето някои:

– Да отмени законите на Нютон. На какво прилича това някакъв учен да нарежда на Бог как да е устроен светът и как да работи?

– Да забрани въртенето на Земята. Може и да нареди на Слънцето да се върти около нея. Нали така беше наредил Бог? (Не че го е нареждал някога, ама лудите охотно го вярват.)

– Да забрани космонавтиката и астронавтиката. Пък може и авиацията, нали им е братовчедка. Щом не са видели Господ там горе, значи са еретици, по-лоши и от Мадона.

– Да постанови, че луксозните лимузини, палатите и прочее са богоугодни, когато са за свещеници. Тъй ами, те са Божиите служители. Останалите не са, така че да мрат, проблемът си е техен.

Очаквам още предложения.

Нямам представа дали изобщо са истина.

Нямам представа дали, ако са истина, не са просто проява на чувство за хумор от служителите. (Най-вероятно са.)

Но във всички случаи си струва човек да ги прочете и да се усмихне.

Залата за физически упражнения е прекалено далече. Трябва да бъде открита зала в нашата сграда, за да не хабя време да ходя до нея.

Ръководството за сътрудниците е по-дълго от една страница.

Безплатните слушалки от по стотина долара ми развалят прическата.

Като ходя денем на масаж, следи от гънките по възглавницата остават по лицето ми чак до вечерта.

Пет от осемте безплатни фланелки, които получих тази година, са черни. Това ме дразни. Предпочитам синьото.

На фирмената екскурзия със скокове с парашут ни бяха обещали 50 секунди свободно падане. Като разглеждах после видеото обаче забелязах, че е само 41 секунди.

Новият ми трийсетинчов монитор ми закрива изгледа през прозореца.

Не усещам разлика между настройките на креслото за масаж „Отпускане“, „Регенерация“ и „Прилив на сили“.

Понякога като отида да си взема нещо за пиене от кухнята се оказва, че бутилките са току-що заредени в хладилника и не са успели да изстинат както трябва. Как да работя после?

Диванът в кабинета ми не е достатъчно дълъг, за да се опъна в цял ръст.

Ям на работа по 14 пъти седмично, така че в почивните дни ми е по-евтино да ходя на ресторант, вместо да си купувам продукти. Като резултат не съм готвила вече цяла година и кулинарните ми умения страдат.

На обяд пицата свърши преди мен и се наложи да ям пържола.

Като ме командироват в друг офис, храната там се оказва непозната и не знам какво да ям.

Имам усещане, че докато свикна с поредния телефон, ни дават нов и ми се налага да го уча отначало.

От неограничената безплатна храна дебелея.

Като бях на фирмена екскурзия на Хаваите, изгорях на слънцето.

В кафето Charlie’s имаше среща с Лейди Гага, така че се наложи да отида на обяд по обиколния път.

Като работя от къщи ми се налага сам да си готвя закуска, обяд и вечеря.

По време на закуска се наяждам така, че не успявам да огладнея за обяд.

В стаята за игри има само едно кресло за игри, и се налага да седя на стол, докато играя Call of Duty.

Изборът на игрални автомати в нашето здание е беден и се налага да ходя в съседното.

Направихме си от мебели катапулта, но таванът се оказа прекалено нисък, за да изстрелваме портокали на повече от 45 метра.

Сутрин не мога да се любувам на Харбър Бридж, понеже слънцето изгрява над Сидни и се налага да спускам щорите.

Не съм получавал безплатни фланелки вече 3 месеца.

Готвачът на суши не беше сложил достатъчно сос аниоли в рулата ми от раци.

Тебеширът за билярдни щеки не отива на цвят на сукното на масата.

От моя офис се вижда Бей Бридж, а искам изглед към Голдън Гейт. Той е по-красив.

Работното ми място е на еднакво разстояние от две кухни и всеки път се налага да решавам до коя ще отида.

Преди към две седмици в медиите излезе съобщение за смъртта на д-р Илко Иларионов. Ръководител на кожното отделение в Пета градска, след закриването му той получава депресивен пристъп и влиза в болницата в Курило. Там бива пребит жестоко и умира в болница, без да дойде в съзнание. Съгласно съобщенията – от агресивен пациент.

Само че това нека го разправят на някой друг.

Илко ми беше състудент и добър приятел. Висок почти точно 2 метра, плещест, невероятно пъргав и силен физически. Страшно малко хора биха могли да го пребият до смърт. Ако някой от тези хора е агресивен луд, с абсолютна сигурност ще бъде държан при особено строги условия – иначе животът на персонала в болницата няма да струва пукната пара. Нещо повече – депресивно болните обикновено са много тихи и кротки и не дразнят дори най-буйните и агресивните. Дори само дотук съобщеното вече звучи подозрително.

А то е само началото. Илко е бил упоен с лекарства, вързан за стол и бит с желязна тръба до строшаване на черепа и гръбнака… В коя психиатрична болница агресивни луди, способни да пребият до смърт двуметров юначага и охотно нападащи лекари, имат достъп до железни тръби и въжета? И до упояващи лекарства?! Да виждате в окото ми атомна подводница? Пардон, флотилия от един милион атомни подводници?

Струва ми се далеч по-вероятна новината, която излезе най-отначало, и после заизчезва оттук-оттам. Че шефката на болницата в Курило е казала, че той е бил пребит от трима души от персонала. Така вече нещата се връзват – численото превъзходство, разполагането с упояващи лекарства и средства за връзване и пребиване…

Не се връзва единствено представата ни за болничен персонал. Нещо в нас отказва да приеме, че в болниците, където един ден ще лекуват нас, може да има подобни изверги… Но истината е, че ги има. Извергите, които обичат да пребиват хора за удоволствие, много често търсят работа на точно такива места. Там, където жертвите им са беззащитни и безправни, и престъпленията им остават незабелязани, неразследвани и ненаказани. В арести, в затвори, в изтрезвители, в психиатрични заведения.

Затова и дотук случилото се не ме изненадва. Смайва ме обаче нещо друго – как всички се хвърлиха да прикриват престъпниците. То вече означава, че безнаказаното биячество се поощрява и протектира от най-горе. С някаква зловеща цел или просто от безхаберие – няма значение, ефектът е все същият.

Сигурно мислите, че нормалните лекари в болницата не биха търпели подобни колеги? Според мен грешите. Онзи ден се случи случка, която го демонстрира чудесно.

По новините показаха репортаж как пред „Пирогов“ припаднал гражданин. Как хората наоколо се опитали да извикат групичката лекари, застанали пред входа на болницата, които при тази гледка моментално се прибрали вътре. Как един от присъстващите влязъл в болницата и в продължение на половин час търсил вътре лекар, който да излезе и да окаже помощ. И когато най-сетне намерил, вече било късно – припадналият издържал двайсетина минути и даже идвал в съзнание веднъж-два пъти за по минута-две, но не могъл да дочака.

Когато видях новината, първата ми мисъл беше, че тъпи репортери демонизират лекарите. Новината обаче продължи в интервю с шефа на спешното отделение д-р Стоян Сопотенски. Който заяви с доста емоция, че това не отговаряло на истината. Лекари били изпратени веднага да се погрижат за пациента, а пък хората там ги били посрещнали с „Малко ви бият!“…

Това ме сепна. Кога хората посрещат лекар с „Малко ви бият“, рискувайки да го ядосат и да не помогне на болния? Когато идва навреме? Когато се държи професионално? Когато не е закъснял окончателно?… Защо ли имам чувството, че уважаемият шеф на спешно отделение си призна, без да иска, че хората от репортажа са казали истината?… Винаги съм беснеел от незачитането и неуважението, което някои пациенти имат към лекарите. Но след тези случай се чудя как все още се случва да не ги бият. Дали няма скоро да почнат да чуват „Малко ви стрелят“. А после и не само да го чуват.

Защо все още не сме стигнали дотам знаем – все още наоколо има и лекари, които отчаяно се опитват да помогнат на болните. Под подигравките на тези свои колеги, за които грижата за болния е наивност и глупост, а медицината – начин да изнудваш беззащитните пациенти за пари. И когато ти ги дадат, пак да не направиш нищо за тях. (Установено на гърба на друг мой добър приятел, който в момента умира пък от рак.)

Вероятно скоро свестните лекари ще бъдат стреляни наравно с боклуците – отчаянието и гневът не подбират. И ще се оплакват, че не са го заслужили. Без да разбират, че са – с търпението си към онези „колеги“, които са им докарали това отношение на главата. Ще проклинат, ще обясняват колко неблагодарни са пациентите, и всякак ще търсят кой им е срал в гащите. И това ще връща живота на пребитите и застреляните сред тях колкото се връща животът на погубените от убийците в престилки. Ето така на сметката на тези изроди накрая ще се впишат не само пациентите им, но и колегите им. А после ще са виновни циганите, агентите на империализма или неизвестно кой – така сме свикнали…

Не е прав дядо Петко Славейков. Не сме мърша. Толкова има да се облагородяваме и оправяме, додето влезем в категорията „мърша“, че не мога да си представя и внуците ми да го доживеят. С ужас разбирам, че битката ми за една по-добра България е изгубена, че съм победен. Че напразно останах тук след промените, вместо да забягна нанякъде…

Да, сред този народ все още има може би около петдесетина хиляди, които заслужават да бъдат признати за хора и уважавани. Които се опитват да вършат и сеят добро, с надеждата, че това ще промени другите… То добре, ама колко доброволческо чистене на реки и плажове е нужно, за да просветли и разкае убийците на Илко? Или да опомни и размърда убийците от „Пирогов“, които се скриха, да не би да се наложи да помогнат на някого и така да си развалят рахатя?

(Преди мъничко чух още една скорошна новина. Как пациент в спешно състояние постъпва в не разбрах коя болница, откъдето го изгонват, понеже не е здравно осигурен, и той умира. Още не съм проверил подробностите и верността на това, затова не смея да го дам като пример. Но мисля, че не е трудно да се провери. Дано да излезе невярно. Най-малкото защото не е просто нарушение на закона, който постановява, че спешни случаи се лекуват дори ако не са осигурени. Защото е вид предумишлено убийство, и ако бъде оставено безнаказано, е сигнал към всеки нормален човек в България да се маха оттук колкото може по-далеч и да не се връща никога повече…)

Защо в България се случва това? Отговора вече го знаем всички – защото търпим. Докога ще се случва? И този отговор го знаем всички – докогато търпим. Така че нека никой не се лъже, че са ни виновни КГБ, ЦРУ, МОСАД, марсианците, рептилите и билдербергите. Виновни сме си ние – единствено, само, точно ние.

И това да ни морят по болници и пред болници е просто това, което сме си заслужили.

Мое момиче,

Сега е нощ. Нощта на Рождеството. Всички бранители на малката ми крепост спят. Спят брат ти и сестра ти. Спи дори майка ти. Едва не разбудих заспалите птичета, докато се добирах до тази полуосветена стая. Как далече си от мен! Но да ослепея, ако образът ти не стои винаги пред очите ми. Портретът ти е тук на масата, и тук до сърцето ми. А къде си ти? Там, в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шанз-Елизе. Зная това, но все ми се струва, че в нощната тишина чувам крачките ти, че виждам очите ти да блестят като звезди на зимно небе.

Чувам, че изпълняваш в празничен и светъл спектакъл ролята на персийска красавица, пленена от татарския хан. Бъди красавица и танцувай! Бъди звезда и сияй! Но ако възторгът и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на поднесените ти цветя ти замае главата, седни в някое ъгълче и прочети писмото ми, и се вслушай в сърцето си. Аз съм баща ти, Джералдин! Аз съм Чарли, Чарли Чаплин! Знаеш ли колко нощи съм прекарал до легълцето ти, докато беше мъничка, за да ти разказвам приказки за спящата красавица и за пробуждането на дракона? И когато сън слепваше старческите ми очи, му се надсмивах и му казвах: „Махай се! Моят сън е мечтите на дъщеря ми!“

Виждах твоите мечти, Джералдин. Виждах бъдещето ти, твоят днешен ден. Виждах девойката, която танцува на сцената, сякаш фея пърха по небето. Чувах как казват на публиката: „Виждате ли тази девойка? Тя е дъщеря на един стар шут. Помните ли, викаха му Чарли?“ Да, аз съм Чарли! Аз съм само стар шут. Днес е твой ред. Танцувай! Аз танцувах с широки скъсани панталони, а ти танцуваш в копринената рокля на принцеса. Танците и гърмът на аплодисментите понякога ще те възнасят на небето. Лети! Лети там! Но се спускай и на земята! Ти трябва да виждаш живота на хората, живота на уличните танцьори, които танцуват, треперейки от студ и глад. Аз съм бил като тях, Джералдин. В тези нощи, вълшебни нощи, когато ти заспиваше, унесена от приказките ми, аз бодърствувах.

Гледах личицето ти, слушах ударите на сърчицето ти и се питах: „Чарли, това котенце ще те познае ли един ден?“ Ти не ме познаваш, Джералдин. Много приказки ти разказах през онези далечни нощи, но своята – никога. А тя също е интересна. Това е приказката за гладен шут, който пее и танцува из бедните квартали на Лондон, и после събира милостиня. Това е моята приказка! Знаех какво е глад, какво е да нямаш покрив над главата си. Нещо повече – научих унизителната болка на скитника-шут, в гърдите на който бушува океан от гордост, и хвърлените монети болезнено я нараняват. Но все пак съм жив, така че нека оставим това настрана.

Нека поговорим за теб. След името ти, Джералдин, идва моето, Чаплин. С това име повече от четиридесет години разсмивам хората по света. Но съм плакал повече, отколкото те са се смели. Джералдин, в света в който живееш има не само танци и музика! В полунощ, когато излизаш от огромната зала, можеш да забравиш богатите си поклонници. Не забравяй обаче да попиташ шофьора на такси, който ще те закара у дома, за жена му. И ако тя е бременна, а те нямат пари за пелени за бъдещото дете, пъхни в джоба му пари. Наредил съм на банката да плаща тези твои разходи. На всички други плащай точно по сметка.

Понякога се вози на метро или автобус, върви пеша и разглеждай града. Вглеждай се в хората! Забелязвай вдовиците и сираците! И поне веднъж дневно си казвай: „Аз съм като тях“. Да, момичето ми, ти си една от тях! Нещо повече. Преди да даде на човека криле, за да може да полети нависоко, изкуството обикновено му чупи краката. И ако дойде ден, когато се почувстваш над публиката, остави сцената! Хвани първото такси до покрайнините на Париж. Аз ги познавам добре! Там ще видиш много танцьорки като теб, дори по-красиви, по-грациозни и по-горди. Там няма да има и помен от ослепителните светлини на прожекторите на твоя театър. Техният прожектор е луната.

Вгледай се добре, вгледай се! Не танцуват ли те по-добре от теб? Признай си, момичето ми! Винаги ще се намери такава, която танцува по-добре от теб, която играе по-добре от теб! И помни: в семейството на Чарли няма грубиян, който би наругал каруцар или би се надсмял над просяк, седнал на брега на Сена.

Аз ще умра, но ти ще живееш. Искам ти никога да не познаеш бедността. Изпращам ти с това писмо чекова книжка, за да можеш да харчиш колкото поискаш. Но когато похарчиш два франка, не забравяй да си напомниш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознат, който има нужда от нея. А такъв ще намериш лесно. Достатъчно е да поискаш да видиш тези непознати бедняци, и ще ги срещнеш навсякъде. Говоря ти за пари, защото познавам дяволската им сила. Прекарал съм немалко време в цирка. И винаги съм се страхувал за въжеиграчите.

Но трябва да ти кажа, че хората падат по-често на земята, по която ходят, отколкото въжеиграчите – от подвело ги въже. Може би в една от звездните ти вечери ще те ослепи блясъкът на някой брилянт. В този момент той ще стане за теб опасно въже, и падането ще е неминуемо. Може би един прекрасен ден ще те заплени прекрасното лице на някой принц. В този ден ще станеш неопитен въжеиграч, а неопитните падат винаги. Не продавай сърцето си за злато и драгоценности. Не забравяй, че най-големият брилянт е слънцето. За щастие то блести за всички. А когато дойде време и се влюбиш, обичай този човек с цялото си сърце. Казал съм на майка ти да ти напише за това. Тя разбира от любовта повече от мен, по-добре нека сама поговори с теб за това.

Работата ти е трудна, зная го. Тялото ти е прикрито само от парче коприна. Заради изкуството може да се появиш на сцената и гола, но трябва да се върнеш оттам не само облечена, но и по-чиста. Стар съм и може би думите ми звучат смешно. Но може би голото ти тяло трябва да принадлежи на този, който ще обикне оголената ти душа. Не е страшно, ако мнението ти по въпроса е отпреди десет години, ако принадлежи на отминало време. Не бой се, тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да си последният човек от тези, които ще станат поданици на острова на голите. Зная, че бащи и деца са във вечна схватка. Воювай с мен и с мислите ми, моето момиче! Не обичам покорни деца. Но докато от очите ми не са покапали върху писмото сълзи, искам да вярвам, че днешната нощ на Рождеството е нощ на чудесата.

Искам да видя как се случва чудо, как ти разбираш всичко, което искам да ти кажа. Чарли остаря, Джералдин. Рано или късно вместо бялата сценична рокля ще облечеш траур, за да дойдеш на гроба ми. Така искам да не се измъчваш. Само от време на време, когато поглеждаш в огледалото, да виждаш чертите ми. Във вените ти тече моята кръв. И когато кръвта в моите вени изстине, искам да не забравяш баща си Чарли. Не бях ангел, но се опитвах да бъда истински човек. Опитвай и ти.

Целувам те, Джералдин. Твой Чарли.

Декември 1965 г.