Grigor Gatchev - A Weblog

От много време не смогвам да напиша някой запис. Теми – колкото искаш. Красоти пред очите ни, които не забелязваме. Политически обстановки в България и наоколо. Паметникът на цар Самуил – за него може да се изпише цял блог… Но внезапно сред темите се вклини една тъжна. С огромен приоритет – срамно е да бъде пропусната.

Днес стана известно, че светът е изгубил преди дни един велик актьор – сър Кристофър Лий.

На 93 години той продължаваше да играе във филм след филм и да прави планове за следващи. Списъкът дори само на култовите му роли е зашеметяващ. Много от тях са снети през последните 15 години, след като той наближи 80… И когато споменаваме тези роли, обикновено имаме предвид „истинските“ участия във филми. Без озвучаванията на анимации, без участията в радиодраматизации… На обикновен човек са необходими години, за да изгледа цялото актьорско творчество на Кристофър Лий.

Талантът му изобщо не се изчерпваше с актьорството. На 70 години той започна да пее – и се оказа чудесен певец с разкошен басов глас. От класика, та до хеви метъл – всичко му се удаваше. Колко певци могат да се похвалят с това?

Преди четири години отпразнува златна сватба. И след това също остана заедно със съпругата си, до края. Петдесет и четири години. Попитан веднъж как го е постигнал, той отговори просто: „Изберете изключителен човек, и няма да ви е трудно.“ Мисля си – сигурно и на съпругата му не ѝ е било трудно.

Защото зад планината от постижения често забравяме да видим изключителната личност. Големият човек и мъдрец, поклонникът на изкуството. Толкова пъти изиграл заради външността си злодеи, той беше категоричен поклонник и защитник на доброто.

Почивайте в мир, сър Лий! Не зная какво „отвъд“ ви се полага – толкова много са. Но за едно съм сигурен – никъде там няма да получите роля на злодей. Все си мисля – ако случайно има отвъд, там всеки ще да получава роли според същността си. Не зная дали ще ви се падне да сте рицар или магьосник, или и двете – но ще е на боец на доброто.

Напоследък не ми остава достатъчно време да пиша. Преди няколко дни обаче прочетох една разкошна статия в портал Култура – „Фалшификацията на доброто“ от Тони Николов. Като виден пират ще си позволя най-безсъвестно да я изкопирам тук едно към едно. Защото си струва да бъде четена.

—-

Никой не знае колко дълго ще продължи конфронтацията между Русия и Запада, която отдавна надхвърли измеренията на „украинската криза”.

Отчетливият обертон на Путиновата пропаганда е, че сблъсъкът става все по-глобален и все по-малко локален: накратко, това е сблъсък между „декадентския” и „извратен” Запад (Европа, Америка) и „здравата” и „всепобедна” Русия, опора на славянството и на цяла Евразия, стълб на „най-истинското православие”, единствена отстояваща „доброто” срещу цялото „зло”, в което лежи грехопадналият днешен свят и т.н.

Набързо изброявам основните руски пропагандни клишета. Те са до болка познати не само от съветската ера (когато кремълският червен локомотив теглеше цялото човечество към светлото комунистическо бъдеще), но и от времената на имперска Русия (смятаща себе си за „жандарма на Европа”), която на няколко пъти щеше да спаси света, докато внезапно Ленин не я еманципира „пролетарски”.

Едва ли си струва да се доказва обстойно защо претенцията на една отделно взета страна (Русия) да въплъщава „доброто” е безумна и че тя е твърде далеч от християнството, което предполага на първо място покаяние и отговорност за всички извършени грехове и исторически престъпления. Както не по-малко налудничаво е да локализираме „абсолютното зло” само на Запад, където поне има гузна съвест и се поема историческа отговорност за престъпленията на нацизма и фашизма.

Ала да спрем с моралната равносметка дотук и за да не затънем в общите постулати на днешната пропагандна война, ето една автентична история, която прочетох наскоро в Газета.ru и оттогава тя не ми излиза от ума.

Сама по себе си историята е съвсем проста, дори банална. Двама руски кадрови военни от армейското разузнаване (ГРУ) – Александър Александров и Евгений Ерофеев – попадат в украински плен при акция в … района на Донбас. Градът, в който са заловени, е недалеч от Луганск и носи името Счастье, което очевидно не им е донесло късмет в личен план.

Двамата попадат в плен след раняване и облаците над тях се сгъстяват. Руското министерство на отбраната тутакси заявява, че става дума за „бивши офицери”, уволнени от армията, които са били в Луганск като доброволци от „народното опълчение”, тоест самоволно. Александров и Ерофеев дълго не искат да повярват в това съобщение и дори са убедени, че то е някаква провокация на украинските спецслужби, докато с тях не се свързват руските медии. И тук историята става омерзителна. Радио „Ехото на Москва” излъчва видео-интервю с жената на сержант Александър Александров, в което тя категорично заявява, че той се е уволнил от армията в края на декември и оттогава тя не го е виждала. И не иска да го види. Малко по-късно сходно заявление прави и бащата на капитан Евгений Ерофеев.

Ето как двама защитници на „доброто”, които дотогава смятат, че са рискували живота си в името на Русия, изведнъж се оказват „никои”. Дори по-лошо: те са дезертьори от армията, тръгнали своеволно, като наемници, да се бият на чужда територия с неясно какви цели. И което е още по-лошо – оказват се предатели и предадени, биват противопоставени на най-близките си, заставени да свидетелстват срещу тях.

Две класически жертви на „хибридната война”.

И не само на нея.

Известно е, че Москва не признава присъствието на свои военни на територията на Украйна. Съответно руското Министерство на отбраната има една и съща официална версия на случващото се – става дума за бивши военни, уволнили се от армията.

Двамата армейски разузнавачи обаче са живи човешки същества със своите права. Те настояват да бъдат третирани като военнопленници, защото твърдят, че са влезли на територията на Украйна по заповед на началниците си и по силата на положената от тях военна клетва.

Украинското законодателство предвижда от 5 до 15 години за терористични (подривни) дейности на територията на страната.

Междувременно случаят на Александров и Ерофеев се следи с особен интерес от медиите, защото историята е контра-версия на „спасяването на редник Райън”.

Двамата „бивши военни” непрекъснато дават интервюта, включително и за руски медии. Единствените, които не им се обаждат, са техните близки и лицата, отговорни за цялата тази авантюра.

Едва напоследък руското посолство в Украйна, след засиления медиен интерес, обяви, че негов представител ще посети „двамата руски граждани”.

Какви са те, така и не става ясно. От декларацията може да допусне, че става дума едва ли не за заблудени туристи, озовали се по непонятни причини (и то с оръжие в ръка) в околностите на град Счастье, по силата на случайност, преобърнала техния досегашен живот.

Така Александров и Ерофеев са изоставени в лапите на „злото”, и то от „държавата на доброто”, а срещу тях, на пълни обороти, е запусната Путиновата пропагандна машина, която обработва техните близки и се готви да премачка съдбите им.

И то защо?

Защото двамата са били ранени и са оцелели. Не са загинали „с чест”.

Следователно са неудобни.

Те са живи. Но не са „добри”.

И изобщо не е ясно какви са.

Не са военнопленници, защото между Русия и Украйна, поне официално, не се води война.

Излиза, че са престъпници, затова трябва да бъдат отхвърлени от всички, даже от семействата си.

Само защото са оцелели, а в Русия такива ги броят за предатели.

Те вече нямат отечество. Нямат близки. Те са никои. Нищо. Хора без значение.

Както и да завърши одисеята на бившите военни Александров и Ерофеев, те вече са емблеми за болната морална съвест на Путинова Русия, която отстоява „доброто”, но не и достойнството на човека. Особено на собствените си граждани.

И все пак, защо в XXI в., броени дни след колосалните тържества за Деня на Победата, Русия отказва да припознае като „свои” задържаните или загиналите на чужда територия свои войници?

Въпросът е повече от съществен.

А сюжетът е не просто руски, дори не е съветски, а е направо оруеловски.

Спомнете си как в „1984” на Джордж Оруел се показва, че господството може да е тотално само когато се надделее над живеещите в страх. Как всеки заплаща този страх с цената на достойнството си на човешко същество. И как, за да оцелее, всеки трябва да плати с цената на онова, което му е най-скъпо. Ето защо главният герой в „1984” Уинстън предава любимата си Джулия и тя предава него. Така, „отдавайки” любовта си на Големия брат, те предават не само онова, което са, но и всичко, което биха могли да бъдат.

По същия начин близките на Александров и Ерофеев са принудени да ги „отдадат” в името на „доброто” (на Големия брат в Кремъл), както и от тях двамата се е очаквало (и се очаква) да „отдадат” живота си, за да спасят „честта си”, а и своите близки.

Всичко това заради войната в името на „доброто”, която подменя самите му основания.

Впрочем с какво ситуацията на война в „1984”, в която Евразия воюва с Океания, без никой да е сигурен дали не се воюва и с Изтазия, е по-различна от войната, започната от Путинова Русия?

В света, описан от Оруел, войната е вътре във всяка държава и изглежда тотална:

Военната истерия е непрестанна и всеобща и такива деяния като изнасилване, плячкосване, избиване на деца, поробване на цели народи и репресивни мерки срещу пленници, се смятат за нормални, а когато се извършват от собствената страна, а не от вражеската – и за похвални… Във физически аспект във войната са въвлечени малък брой хора, предимно висококвалифицирани специалисти… Военните действия, когато има такива, се водят по неопределени граници, за чието местоположение човек може само да се досеща… На практика променила се е същността на войната.

Такава е Оруеловата дефиниция на днешната хибридна война.

И всичко това със средствата на „контролираната лъжа”, в които пропагандата е всичко, а отделният човек – пренебрежимо нищо.

В календарната „1984” светът за щастие не се озова в ситуацията, описана от Оруел.

Въпросът е къде сме през 2015 г., когато „контролираната лъжа” извършва поредната „фалшификация на доброто”.

—-

Не мога да се удържа да не добавя и някои мои размисли.

„Извратеният“ Запад е в руските медии задължително клише, налагано с цялата енергия и бруталност на „гебухата“ (служителите на техните тайни служби). Който се опита да му се противопостави, си проси неприятности. Но това не е новост.

Новост за мен е друго. Към момента Западът бива обрисуван в Русия почти винаги по един и същи начин. Не като „империалисти, които смучат света“ – толкова любимо клише. Не и като „шпиони“, „саботьори“ и другите познати ни от миналото. Бива обрисуван като „извратеняци, неспособни да воюват“. Подчертавам – неспособни не да творят добро, да печелят честно или да създават наука или култура. ДА ВОЮВАТ… Изводът си е за вас.

Толкова по този въпрос. Мъчат ме обаче и други.

Да предположим, че трябва да постъпя в армията, и имам избор между два взвода. В единия служат откровени гейове, които изобщо не крият предпочитанията си. Но ако ме пленят, те ще направят всичко посилно, за да ме спасят и измъкнат… В другия служат абсолютни мъжкари, които не могат и да си представят привличане към нещо различно от жена. Но ако ме пленят, те ще се отрекат от мен, никога няма да са ме познавали и безгрижно ще ме зарежат.

В кой взвод ще избера да отида, как мислите? И на кой ще закича етикета „педераси“?

Към момента Русия ми прилича до немай-къде на Германия от 1938 г. Интересувал съм се от този период на немската история старателно, и чувството за дежа вю е стряскащо. Както съм ужасен от факта колко лесно един народ на мислители, философи и учени бе превърнат в нацистка тълпа тогава, толкова съм ужасен от същото сега. (Защото тези руснаци, които са имали що-годе нормални условия за развитие, наистина са народ на мислители и учени. Нямам съмнение, че ако всички руснаци имаха такива условия, руският народ щеше да е не по-малко достоен за възхищение от немския преди Хитлер.) И ме е страх, че руската нацистка тълпа ще е способна на точно такива зверства, на каквито беше и германската. Това е не германско или руско качество, а нацистко. А това, което се вихри в Русия в момента, е именно нацизъм.

Случаят с Александров и Ерофеев обаче придава на ситуацията ново измерение. Нацистите поне не предаваха своите така лесно и безотговорно… Чудя се – ако аз съм отишъл да се бия по заповед на моята родина, а тя при първа възможност ме е предала и се е отрекла от мен, аз какво ѝ дължа? Не говоря за материалната част, там знаем – всичко, което страната ми е дала на мен, е платено с част от данъците, отдрани от гърба на родителите ми и моя гръб. Другата част е отишла да храни добре познат ни сорт тулупи, титулуващи се слуги на народа… Става дума за чисто моралния аспект. Дължи ли който и да било каквото и да било на подобна страна? Какъв етикет си закичва тя с това си действие?

Не, не се измъквайте с „това не е моята страна, не ме засяга“. Стигне ли се до конфликт, дори все още не с оръжия, никоя страна не може да си позволи да си забрани средствата на другата. Принципът „джентълмените не си четат писмата“ е единствено нормалният в свободна и мирна страна, но фатален в условията на шпионажа при студена война, или в подготовка за гореща. Да цитирам Желю Желев, тоталитарната държава тласка света към тоталитаризъм. Предателската – към предателство. Злата – към зло. Коя държава се е оказала в конкретния случай злата няма огромно значение – скоро и другите ще бъдат принудени да правят същото. Да, после те ще го изоставят по-лесно от нея. Но междувременно ще са пострадали милиони хора от всички страни. Включително нашата, ако не измислим как да я преместим в паралелна вселена, недостъпна за войни и враждебност…

Знаете ли кога е ужасно? Когато вицовете станат реалност. А в момента си припомням един някогашен виц:

Летят със самолет американският и съветският държавни глави. Спорят чии бодигардове са по-предани. Объща се американецът към своя гард:

– Джон, отвори вратата на самолета и скочи!

– Не мога, сър – имам семейство!

Ухилва се генералният секретар:

– Ваня, отвори вратата на самолета и скочи!

Става Ваня, отваря вратата на самолета и се приготвя да скача. Американецът се намесва:

– Чакай малко! Защо не откажеш?

– Не мога, сър – имам семейство!

Да, това са просто мрачни размисли. Но те си имат причина. И погнусата от нея остава.

Днес един познат ми прати линк към статия на Владимир Яковлев в „Ехо России“. Прочетох набързо и въздъхнах със съжаление – май нямаше да смогна да я преведа… Когато се прибрах обаче, Ели ми беше пратила пък връзка към вече готов неин превод в „Бивол“. Реших, че най-безсъвестно и в нарушение на интелектуалните им права ще изкопирам превода и ще го пусна и при мен. Такива неща заслужават да се четат и знаят.

Едно, че е полезно да се знае какво става в Русия. В някой момент може да започне да ни касае по-непосредствено, отколкото бихме желали… И второ, че методите на лъжата са винаги гнусни и позорни, независимо кой ги прилага и кой му е поръчал да лъже. Честният човек трябва да умее да ги разпознава и вижда, за да си прави правилните изводи за света наоколо.

—-

Гнилата сельодка
Как работят методите на бойната спецпропаганда

Владимир Яковлев, Ехото на Русия.

Интересно, дали разгласявам сега държавна тайна? Все пак добре си спомням този учебник със синия размазан печат на специалните части и тетрадката за конспекти с номерирани страници, за по-сигурно зашити с дебел восъчен конец.

Съвършено секретно

Учих се в журналистическия факултет на МГУ (Московския държавен университет), във военната катедра. В секретна обстановка ни учеха на бойна пропаганда – изкуството да се всява раздор в редовете на противника с помощта на дезинформация и манипулация на съзнанието.

Страшна работа е това, да ви доложа. Не на шега.

Бойната или черната пропаганда допуска каквото и да е изкривяване на реалните факти заради решаването на пропагандистки задачи. Това е ефективно оръжие, използвано с единствената цел да смаже мисленето на противника.

Методът на « гнилата сельодка ». Методът на « обърнатата пирамида ». Методът на « голямата лъжа ». Принципът « 40 на 60 ». Методът на « абсолютната очевидност ».

Всички тези методи и техники вие също ги познавате. Просто не осъзнавате това. Както и ви се полага.

Нас ни учеха да използваме техниката на бойната спецпропаганда срещу войниците от армията на противника. Днес те се използват срещу мирното население на нашата собствена страна. Вече две години, четейки руски вестници и гледайки телевизионни шоу програми, с интерес отбелязвам, че хората, които в Русия контролират спускането и интерпретирането на новините явно са учили по същия учебник, при същия този бодър полковник или при неговите колеги.

Ето например метода на гнилата сельодка. Той работи така. Подбира се лъжливо обвинение. Важно е то да бъде максимално мръсно и скандално. Добре работи, например, дребното мошеничество, или, да речем, блудството с малолетни или убийството, желателно от алчност.

Целта на гнилата сельодка въобще не е в това обвинението да се докаже. А в това да предизвика неговото широко, публично обсъждане… на НЕсправеделивостта и НЕоправдаността.

Човешката психика е устроена така, че в момента, в който обвинението става предмет на публично обсъждане, неизбежно възникват негови « привърженици » и « противници », « познавачи » и « експерти », озъбени « обвинители » и яростни « защитници » на обвиняемия.

Но извън зависимостта от собствените виждания всички участници в дискусията отново и отново произнасят името на обвиняемия във връзка с мръсното и скандално обвинение, натривайки по този начин все повече от тази « гнила сельодка » в неговите « дрехи », докато накрая този « мирис » не започне да го следва навсякъде. А въпросът дали е « убил-откраднал-изнасили или не » става основен при споменаване на неговото име.

Или, например, метода « 40 на 60 », измислен още от Гьобелс. Той се състои в създаването на медиа, която дава 60% от информацията си в интерес на противника. Заработвайки така неговото доверие, останалите 40% се използват за извънредно ефективна, благодарение на доверието, дезинформация. По време на Втората световна война е съществувала радиостанция, която е слушал антифашисткия свят. Считало се е, че тя е британска. И чак след войната се изяснява, че всъщност това е била радиостанция на Гьобелс, работеща съгласно разработения от него принцип « 40 на 60 ».

Много ефективен е методът на « голямата лъжа », който малко прилича на « гнилата сельодка », но всъщност работи по друг начин. Той се заключава в това да се предлага с максимална увереност на аудиторията толкова глобална и ужасна лъжа, че практически не е възможно да се повярва, че е възможно да се излъже за такова нещо.

Номерът тук е, че правилно сглобената и добре измислена « голяма лъжа » предизвиква в слушателя или зрителя дълбока емоционална травма, която после дълго ще определя неговите възгледи въпреки каквито и да били доводи на логиката и разсъдъка.

Особено добре работят в този смисъл описанията на жестоки издевателства над деца и жени.

Да допуснем, че съобщението за разпънатото на кръст дете поради дълбоката емоционална травма, което предизвиква, за дълго ще определи възгледите на получилия тази информация човек, колкото и да се стараем след това да го убедим в противното, използвайки обикновени логически доводи.

Но нашият бодър полковник особено уважаваше метода на « абсолютната очевидност », даващ макар и не бърз, но пък надежден резултат.

Вместо да доказвате нещо, подавате това, в което искате да убедите аудиторията, като нещо напълно очевидно, от самосебе си разбиращо се и поради това безусловно поддържано от преобладаващото мнозинство от населението.

Независимо от външната си простота, този метод е невероятно ефективен, доколкото човешката психика автоматично реагира на мнението на мнозинството, стремейки се да се присъедини към него.

Важно е единствено да помните, че мнозинството задължително трябва да е преобладаващо, а неговата поддръжка абсолютна и безусловна – в противен случай ефектът от присъединяването не възниква.

Но дори ако тези условия не са спазени, то броят на поддръжниците на « позицията на мнозинството » започва постепенно, но уверено да расте, а с течение на времето се увеличава вече в геометрическа прогресия – основно за сметка на представителите на низшите социални слоеве, които са най-уязвими към « ефекта на присъединяването ». Един от класическите начини за поддържане на метода на абсолютната очевидност се явява, например, публикацията на резултатите от различни социологически допитвания, демонстриращи абсолютно обществено единство по един или друг въпрос. Методиката на « черната пропаганда « естествено не изисква тези резултати да имат каквото и да било отношение към реалността.

Мога да продължа. Учиха ни на това цяла година и списъкът на методите е доста голям. Важното обаче не е в това. А ето в какво. Методите на « черната » пропаганда въздействат на аудиторията на нивото на дълбоките психологически механизми по такъв начин, че последствията от това въздействие не могат да бъдат снети с обичайните логически доводи. « Голямата лъжа » постига този ефект с помощта на емоционалната травма. « Методът на очевидността » – чрез « ефекта на присъединяването ». « Гнилата сельодка » – за сметка на внедряването в съзнанието на аудиторията на пряка асоциация между обекта на атаката и мръсното, скандално обвинение.

По-просто казано, бойната спецпропаганда превръща човека в зомби, което не само активно поддръжа внедрената в неговото съзнание установка, но и агресивно противостои на всички, които се придържат към различни възгледи или се опитват да го убедят в обратното, ползвайки логически доводи. Иначе, разбира се, не може и да бъде. Всички методи за бойна спецпропаганда са обединени от единна цел. Тя се състои в това да се отслаби армията на противника за сметка на внасянето на вътрешни дрязги, взаимна ненавист и недоверие един към друг.

И днес тези методи се прилагат срещу самите нас. Резултатът, до който довеждат е този, заради който са били създадени. Само че взаимната ненавист и вътрешните дрязги възникват не в армията на противника, а в нашите домове и семейства.

Просто излезте на улицата и погледнете как се измени страната за последните три години. Струва ми се, че против собственото си население бойната спецпропаганда работи даже по-ефективно, отколкото срещу войниците на противника.

Може би защото за разлика от войниците на противника мирното население не може да се защити.

Преди време Пъструшка разказа тук за себе си и братчетата си, които си търсят дом. Оттогава две от братчетата ѝ откриха на кого да помагат и да правят по-щастливи дните. Тя и близначето ѝ обаче все още са при нас.

Не бих се разделил с тях, ако можех да ги запазя. Гарсониерата ми обаче е твърде малка за четири котки – тежко е и за тях. Имат хигиенни навици, благи и гальовни са, не раздират мебелите, не са претенциозни на храна, но това не решава проблема с мястото.

Особено трудно е на Рангелчо. Вече е почти пораснал (на цели десет месеца), и баща му го тормози сериозно. Често таткото го мие и любовно го гледа как се храни, но надделеят ли инстинктите, напада сина си и го гони и бие. Нямаме как да ги държим разделени – твърде малко е мястото. Нямаме как и да опазим малкия – денем сме на работа, нощем спим…

И Рангелчо расте наплашен и изтормозен. Коте със специални нужди – от спокойствие, доброта и внимание. Отидем ли до скривалището му да го погалим, отначало е неспокоен. Но след по-малко от минута галене вече мърка, излиза, гали се и той и прелива от щастие. Няма от него по-обичен и щастлив на света – за милувка е готов да зареже и храна, и всичко… И много ни се иска да му намерим дом, където ще бъде приютен и обичан. Където ще има спокойствие. Получи ли обич, той умее да я върне стократно.

Затова и се обръщам към всички читатели – ако търсите благо и гальовно коте, или пък познавате някой, който търси, се обадете! Драснете коментар под този запис. Или пък ми пишете на grigor в този сайт.

Благодаря ви предварително – и от сърце!

Напоследък антиваксерството е мода. За разлика от повечето моди обаче, то може да има пагубни последици – загуба на здравето или дори на живота.

Смислено ли е да се пише по въпроса? Не твърде. Писането е опит противниците на ваксинирането да бъдат убедени чрез знание и логика. Ако обаче реалността и фактите в нея не са ги убедили, е твърде малко вероятно да го направят думи и обяснения. Все едно е да отидете при пациента от шеста палата и да го убеждавате, че не е Наполеон. Ако дори реалността наоколо не го е убедила, логиката ви няма да може.

Затова е правилно антиваксерите да бъдат не убеждавани, а лекувани – точно както с пациента от шеста палата. И е много по-важно, отколкото да бъде лекуван той. Повечето Наполеоновци рядко тръгват да избиват противникови армии, докато антиваксерът е смъртно опасен както за своите деца, така и за децата на всеки лековерен около него, а дори и за децата на нормални хора, които учат или си играят с неговите деца.

Целта на писането е да убеди именно тези лековерни. Ако този запис успее да спаси здравето на дори едно дете, трудът по него ще си е струвал неизброимо количество пъти.

Аргументите на антиваксерите

Най-честият аргумент, който лично аз съм чувал от антиваксери, е че някаква зла световна конспирация се опитва да ни уврежда децата чрез ваксините. Както знае всеки лекар, тези зли световни конспирации се побеждават с правилна диагноза и лечение. Принципно случаите са различни; най-честата диагноза е параноя, но се срещат и други психози. Лечението съответно е антипсихотично, а при особено „дейни“ пациенти – и невролептично. Животът на такъв човек е мъка за самия него – моля ви, помогнете му да победи призраците които го мъчат и да се върне в реалността. Осигурете му нужната му лекарска помощ.

Друг чест аргумент е, че ваксините са напълно ненужни, но злите фармацевтични фирми се опитват да правят печалби от тях. Че фирмите съществуват, за да правят печалби, е азбучна истина. Че фармацевтичните фирми не са от най-скрупульозните – уви, също. (Веднъж бях успял да проследя антиваксерска кампания до фармацевтична фирма. Ваксината срещу болестта е стотинки и се дава веднъж в живота, а лекарствата за развилата се болест са стотици левове доживотно…) Действително има ваксини, които не са от особена полза – например някои „модерни“ противогрипни. (Всяка нова грипна епидемия се причинява от щам, който е имунологично различен от предишния – към 2015 г. все още няма ваксина, която да е ефективна срещу непоявили се още щамове.) Основните и ключови ваксини от имунизационния календар обаче са спасителни. Разликата между Средновековието, когато до зрялост са доживявали под половината деца, и сега се дължи на първо място на тях.

Трети аргумент е, че ваксините са вредни, причиняват аутизъм, съдържат живак и така нататък. Истината е, че абсолютно всичко на този свят може да причини аутизъм (и ваксините са мнооого назад като роля дори в сравнение примерно с пиенето на мляко). По същия начин, на практика не съществува храна или питие, която гарантирано да не съдържа нито един атом живак – а и живакът наистина е вреден, но в количества, които много далеч надвишават тези във ваксините. (В които изобщо го има – а това е малка част от всички.) Към момента няма задължителна ваксина, чиито шансове да ви спаси живота или здравето да не са много по-големи от шансовете на всички стандартни ваксини заедно да ви го увредят.

(Принципно съществуват ваксини, които са наистина опасни за организма. Те се прилагат, когато опасността от заболяването превишава сериозно тази от ваксината. Никой задължителен ваксинационен календар по света обаче не включва такава ваксина. Нито пък някой лекар ще посмее да ви я предложи, ако нямате крещяща нужда от нея. Такава нужда би била примерно епидемия от Ебола в населеното място, където живеете… Затова не си струва да се безпокоите за тях.)

Четвърти аргумент е, че в цивилизованите страни повечето опасни болести са изкоренени и ваксините вече не са нужни. Всъщност ми е известна само една заразна болест, която е наистина изкоренена – едрата шарка. (И вече от десетилетия не се провежда ваксиниране за нея.) Всичко останало – туберкулоза, детски паралич, дифтерия, тетанус, коклюш, морбили, заушка и куп други болести – си витае наоколо и дебне за податлив организъм. Колко мъдра идея е да му сервирате децата си?! Ако логиката не ви убеждава, има карти на развитите страни по проценти на ваксинирането и проценти на заболеваемостта сред децата от съответната болест. Намерете ги, погледнете ги и ще видите – областите, където ваксинирането срещу някоя болест е било най-ниско преди няколко години, съвпадат точно с областите, където избухват епидемии от нея. Дано това ви наведе на размисъл.

Чувал съм „изобретателни“ лъжи, най-често пробутвани на малцинствата – примерно че ваксините всъщност били предназначени да ги стерилизират. Някои от авторите на тези лъжи много се гордеят със себе си – подрязвали хитро размножаването на малцинствата. Не зная как ще се чувстват, ако видят каквото аз съм виждал. Примерно дете, напълно парализирано доживот от детски паралич, понеже не е било ваксинирано. Или умряло от тетанус, по същата причина. Не зная как биха погледнали в очите детето или родителите му. За мен тези хора са хладнокръвни убийци, а моралната подкрепа за тях е съучастие в убийство. Не мога да си представя нормален човек, за който не е така. Ужасен съм от факта, че такива ги има и ходят ненаказани.

(Всъщност антиваксерите са точно такива хора, само дето повечето не целят съзнателно този резултат – просто го постигат на практика. И не се ограничават с малцинствата.)

Заблуди относно ваксините

Една от тях е, че болестта не може да зарази ваксинирани. Реално за всяка болест съществува т.нар. „инфективна доза“ – минимално количество микроби, което трябва да атакува организма, за да успее да го зарази. Това количество е различно за различните микроби. Дори за един и същи микроб е различно при различни хора, при различно състояние на един и същи организъм, и т.н. Основното положение обаче е простичко – колкото повече микроби ви атакуват, толкова по-вероятно е да успеят да ви разболеят.

Това, което прави ваксината, е да вдигне инфективната доза. Силата на вдигане е различна. Някои ваксини я вдигат над на практика всяка доза микроби, която е реално да има как да ви атакува. Някои обаче завишават тази доза само няколко пъти – иначе казано, в „горещо“ инфекциозно огнище по-слаб организъм би рискувал да се зарази дори ваксиниран.

Какво става, ако детето ви учи в клас от деца на антиваксери? Когато епидемията се стовари, класът ще е едно много активно инфекциозно огнище. Тогава за детето ви ще има риск дори ако сте го ваксинирали. Иначе казано, антиваксерите могат да са опасни не само за своите деца, но и за ваксинираните деца наоколо.

Друга заблуда е, че едно ваксиниране поддържа имунитета срещу болест доживотно. С някои ваксини наистина е така. С много обаче не е – те се налага да се дават периодично. С времето организмът отхлабва боеготовността си… Затова е добре да имате представа кои ваксини е нужно да се дават периодично и да ги давате. Иначе нищо не вършите.

Трета заблуда е, че е гарантирано излишно да се ваксинирате срещу разни тропически и екзотични болести. Наистина шансът детето ви да хване в България чума или лайшманиоза е нищожен. Не е така обаче, ако то има сериозен пряк или непряк контакт с хора, които често пътуват до региони, където тези болести са активни. Такива деца са малко, но ако вашите са сред тях, може да си струва да ги ваксинирате, особено ако в региона в момента има епидемия. Същото може да важи и за вас – на децата ви освен всичко друго им трябват и родители.

Има и заблуди, които касаят конкретни болести. Една от тях, която чух наскоро, е че при детския паралич получава парализи едно дете на десетки хиляди и умрели няма. В някои източници може и наистина да пише така. Само че при епидемия в циганския квартал на Сливен преди няколко години имаше умрели деца, и парализи имаха към половината заразени. Да вярваш на авторитетни източници е мъдро, но да вярваш на очите си е още по-мъдро.

Чувал съм и по-откачени неща. Поне веднъж месечно по някой ми казва, че туберкулозата, чумата или коклюшът всъщност не съществуват, а са измислици на злата фарма. Или пък че са създадено преди няколко години ГМО, и историята била фалшифицирана да пише, че ги е имало винаги. От тези разговори понякога има и полза – единият от тях ми помогна да идентифицирам надигащ се случай на шизофрения навреме. Уви, много често се касае за най-обикновен клиничен идиотизъм. Дето е брониран здраво в гърдите и за него лекарства няма открити…

… За ваксините и антиваксерите може да се пише до безкрай. Ще се огранича само с едно изречение – моля ви, помагайте на тези хора да се върнат в реалността, а не я напускайте, за да се присъедините към тях.

Мъжът се надигна от леглото. Разтри очи и се огледа с учудване.

Нещо се беше променило. Беше в спалнята си, но… нещо беше различно. Всъщност, нямаше как да не бъде. От години насам зловещата болест все повече съсипваше възприятията му, изпълваше ума му с мътилка и отнемаше връзката му със света. Колко ли време беше минало, откакто той беше осъзнал за последен път къде е и кой е? Спокойно можеше да е години…

Но къде беше се дянала мътилката в ума? Очите му отново виждаха ясно. Свързваше възприятията с лекота, спомените му бяха бистри, преценката – чиста, бърза и ясна. Стаята не се беше променила – променил се беше той… Дали не бяха открили лекарство? Дали не го бяха излекували?

Леко движение привлече вниманието му. Огромната сянка, застанала до стената край леглото, се оказа посетител в черен плащ. Висок сигурно поне седем фута. В отвора на качулката се виждаха единствено две синкави светлинки. Щръкналата от ръкава му китка беше само от кости и стискаше дръжката на коса с пробляскващо в синкаво острие.

Не го бяха излекували.

Мина известно време, докато мъжът осъзнае какво се е случило. След това събра смелост и се покашля:

– Време ли ми е?

Качулката отсреща кимна.

– Винаги съм бил любопитен какво следва. Е, надявах се да не го разбера скоро.

Посетителят му бавно заобиколи леглото.

– МНОГО БОЖЕСТВА СА ВИ СЪРДИТИ. – Гласът му беше някак… особен. Като на погребална камбана. Която се чува приглушено като от гроб.

. Така ли?

– НАПРИМЕР ВСИЧКИ.

Гърлото на мъжа за миг пресъхна. Не че не обичаше да се шегува, но…

– КАКТО И НА ВСЕКИ ДРУГ АТЕИСТ.

– Ох… – Парадоксално, но това сякаш облекчи страха.

– НО И МНОГО ОТ ТЯХ СА ЛЮБОПИТНИ ДА РАЗБЕРАТ КАКВО СЛЕДВА.

– За мен или за тях? – усмихна се мъжът.

– И ДВЕТЕ.

– Не знаят ли? Поне за мен?

– НЯКОИ КРАИЩА СА ПРОСТО НОВО НАЧАЛО, КОЕТО ОЩЕ НЕ Е НАПИСАНО.

Мъжът се замисли под търпеливия поглед на посетителя. Накрая се надигна от леглото, без да си дава труда да отметне одеалото, минавайки през него. Опита се да тръгне към изхода на стаята, но нещо го придърпа назад. Светеща нишка го привързваше към някогашното му тяло, останало на леглото.

– Не е ли време да си послужите с този инструмент? – Той посочи косата в ръцете на другия.

– О, НЕ.

Смърт подпря косата на стената. След това бръкна под плаща си и измъкна меч. Тънкото му острие просветваше със своя светлина и сякаш живееше собствен живот.

– ПО МОЯ ПРЕЦЕНКА, СЪР, ВИ СЕ ПОЛАГА ТОВА.

—-

Днес почина един от най-невероятните умове наоколо – Тери Пратчет.

Смехът е странно нещо. Ние често омаловажаваме пред себе си тези, които ни го дават. Смятаме ги за глупаци, смешници, палячовци. Не виждаме колко дълбочина, опит и мъдрост се крият в такива хора. Твърде очевидно е, за да го осъзнаем лесно.

Пратчет беше изключителен мъдрец и хуманист. Чувството му за хумор беше съградено върху огромни познания – за света, за хората, за важното и маловажното. Беше изключителен благотворител и покровител на знанието срещу незнанието, на мъдростта срещу глупостта. Беше един от хората, които правят този свят място, на което си заслужава да прекараш един живот.

Беше…

Сбогом, маестро. Колкото и да не вярвам в задгробен живот, все си мисля – за такива като теб трябва да има някакво отвъд. Природата просто не може да позволи толкова голяма личност да изчезне просто ей така, да остави само спомени.

Не че спомените са малко. Пратчет си отиде, но творчеството му продължава да живее. Да ни подкрепя, учи и прави по-добри. Да постига повече, отколкото друг би могъл да постигне с всичките си сили приживе. Пред такива като него осъзнаваш колко верен е за някои хора изразът, че не умират. Че просто в един момент стават безсмъртни.

Сбогом на този Пратчет, който живееше някъде в Англия. И приятелско намигване към този, който живее вътре в нас и ще ни даде весела усмивка и мъдър съвет винаги, когато имаме нужда.

И може би ще ни напомни, че всеки от нас може да има своето безсмъртие, за света или за шепа най-близки хора. Ако желае да остави след себе си спомен, който другите ще са щастливи да имат.

Преди година и девет месеца най-различни хора поставиха в и чрез Интернет въпроса кой назначи за шеф на ДАНС не друг, а Делян Пеевски – символът на българското корупционерство и шуробаджаначество. Въпросът намери широк отзвук и обедини хора от всички краища на политическия спектър в протест срещу този връх на наглостта.

На Пеевски му се наложи да се откаже. Формално – заради натиска на уличните протести. Реално – заради съпротивата на неговите „съратници“, които го знаят що за стока е още по-добре от протестиращите. Но остави начело на ДАНС Писанчев. Не зная дали е верен слухът, че Писанчев рапортува първо на него, а на президента и на председателя на НС чак след като Пеевски разреши. Но май не е безкрайно далече от истината.

Междувременно стана ясно, че въпросът е не кой е назначил Пеевски, а кой е назначил Орешарски и останалия сандък кукли на конци, който се правеше една година на правителство. И че това е именно Пеевски. Протестите продължиха. Правителството показа типичните качества на кукловода си. Надали е нужно да припомням всичко – не беше отдавна.

За година България беше разкрадена и разсипана до степен оставането на Орешарски и прочее на власт да е опасно за живота им. Дойде на власт друго. С надеждата на повечето българи да постави на мястото му поне едно – кръстника на това правителство.

Но оттогава вече минаха месеци и все повече се убеждаваме – надеждата е излъгана. Писанчевците продължават да оглавяват ключовите държавни институции. Никой и не помисля да разследва марионетките от сандъка за разграбването на страната. За подслушването, сплашването и мачкането на протестиращите. За съсипването на отношенията ни с ЕС, в който членуваме. За провалените линии за еврофинансиране. За опитите да се сключат престъпни, заробващи ни договори от сорта на „Южен поток“ и този с „Уестингхауз“ за АЕЦ Белене… Вместо това Министерството на финансите плаща от джоба ни рекламни кампании как нелегалните цигари ограбвали доходите на Пеевски… пардон, на старите ни родители. И държавата и общините услужливо тормозят и затварят магазините за цигари и преса на удобни места, за да бъдат разкрити вместо тях павилиони на „Лафка“…

Оти ги ручахме жабетата?! За това ли подкрепихме тези политици и правителство? Аз – не. Подкрепих ги, за да сложат край на клептокрацията, а не за да я донахранят и донапоят. И ако не се поправят наистина много бързо, ще поискам оставката им. Не след три-четири години, а веднага. Аз, данъкоплатецът, плащам заплатите им. Те са просто служители във фирмата, наречена държава, чийто собственик съм аз. Имам абсолютното право да ги уволня, ако вършат не за каквото съм ги назначил.

Досега ги търпях, понеже някои от тях вършеха и по нещо полезно. И един от тези беше министърът на вътрешните работи Веселин Вучков. В кратки срокове той направи много и предимно полезни промени в МВР. Създаде част от условията, върху които би могла да се изгради що-годе нормална работа в това министерство. Не беше идеален, но като за България беше приемливо добър министър.

Ключов момент в оправянето на работата на МВР и свързаните с него институции, а и изобщо на сигурността на България, беше незабавната смяна на хората на Пеевски по върховете им. Това е и белегът, по който следя дали промените са реални или симулирани… Вучков няма как да не знае същото – няма как да не се сблъсква с него всеки ден. И сигурно немалко време е търпял да му бъде отказвана смяната на тези хора. Но ако не е част от мафията им, идва момент когато трябва да си тръгнат или те, или той. Очевидно този момент е дошъл.

И Бойко Борисов направи избора си. С което демонстрира пред всички нас с кого и за кого играе. Поставен между избора дали да е с Вучков или Писанчев, той избра да е с Писанчев. Иначе казано – поставен между избора дали да служи на Пеевски или на подкрепилия го народ, избра да служи на Пеевски.

Този момент е ключов за България, точно както е ключов момент за Русия убийството на Борис Немцов, ако и по съвсем различен начин. Мисля, че спокойно мога да заявя открито – вястото на Веселин Вучков е в изпълнителната власт. Този, на който мястото му не е в нея, е Бойко Борисов. Може по-нататък нещата да се променят, но в момента са така. И тези, от които зависи всеки от тях двамата да си дойде на мястото, сме ние.

… Много от надигналите в Интернет глас срещу Пеевски и правителството на Орешарски бяха събрани от единомислието си и представата на околните за тях в неформална псевдо-група, станала известна като „Протестна мрежа“. Умишлено оставена без формална структура, крепяща се на индивидуалното решение на всеки дали да подкрепи тази или онази инициатива, тя се оказа изумително резистентна срещу опитите да бъде контролирана чрез подставени лица или пък сплашена или възпрепятствана. В нея се оказаха въвлечени хора с най-различни политически възгледи, идеи, виждания. Желанието да прецениш сам нещата и да подкрепиш ценното осигуряваше това да се окажат подкрепяни почти само полезните идеи. И въпреки демонстрираната готовност на правителството да използва всички ресурси на държавата за смазване на протестите, те продължаваха. Попречи им да успеят единствено тоталното обезверяване и изтощение на тази част от българския народ, която все още е останала в България.

Но „Протестна мрежа“ я има и ще я има. Някои може да я напуснат – други ще се присъединят. Тя не е определени хора или дори запазено име – тя е желанието на хората да оправят нещо в българската политика, да се борят да я направят не толкова корумпирана и безогледна. Докато това желание е живо дори у един човек, докато дори един заслужава да живее в некорумпирана държава, ще я има.

И тя няма как да остане безучастна, когато от властта излиза някой, чието място е в нея, а остава някой, чието място е извън нея. При вестта за оставката на Веселин Вучков тя отправи призив за протест пред Министерския съвет в четвъртък, 18:00 ч.

Не съм един от „Протестна мрежа“, а най-обикновен човек със световно неизвестен блог. Но мога да се присъединя към техния призив. Като глас – с блога си. И физически – като отида там.

Да, аз съм само един човек. Нямам как да надвия апатията и изтощението на седем милиона души. Или, ако предпочитате, преживността на седем милиона овце – крайният ефект е един и същ… Но мога да дам каквото зависи от мен, и ще го дам. Защото това даване е, с което заслужавам правото да живея в една по-свястна България.

И защото докато съм на протеста, телом или духом, живея в една по-свястна България – сред хората, които биха я съградили.

Текстът по-долу е превод. Руският оригинал разказва за просешката мафия в Москва. Доколкото ми е известно, положението в София е точно същото – само дето си нямаме движение „Алтернатива“. Бъдете предупредени!

—-

Да дадете пари на просяк или инвалид е начин да си купите душевно спокойствие, но не е начин да решите неговите проблеми. Или давате пари на мошеник, или поддържате съвременно робство. Олег Меншиков, лидер на движението „Алтернатива“, разказва как е устроена просешката мафия:

1. Просяците са две категории: измамници и роби. Арендата на място за просене струва на измамниците между 7 и 10 000 рубли на ден. (Григор: Към момента на писане на този запис, 1 лев е около 36 рубли – иначе казано, арендата на място е между 200 и 300 лева дневно.)

2. Около 40% от просещите милостиня биват държани насила и работят за храната. Често това са хора от дълбоката провинция, които нямат къде да избягат. Сред тях има и деца. (Григор: В тази роля у нас са циганите. От тартора можеш да се скриеш само в гроба.)

3. Всички просяци в метрото и около основните московски храмове работят за „стопанин“. Опитате ли се да се присъедините към тях и да просите, ще бъдете изгонени. (Григор: У нас – направо арестувани от полицията, както показват експериментите на журналисти.)

4. Просякът изкарва между 15 и 20 000 рубли дневно. Сумата зависи от колко старателно е подготвен. Ако е сакат, трябва да е колкото може по-жалък. Ако проси за „билет до в къщи“, трябва да е опрятен и приличен.

5. Майките със спящи деца на професионален жаргон ги наричат „мадони“. Децата биват държани на сънотворни или алкохол и живеят средно около три месеца. Биват купувани от закъсали семейства или похитители. Цената обикновено е около 100 000 рубли.

6. Свещениците не събират дарения извън храмовете, освен че понякога слагат кутии за дарения в големи търговски центрове. Видите ли свещеник в расо, който събира пари за строителство на храм, това с голяма вероятност е измамник. Същото касае хората, които събират дарения за различни фондове.

7. Повечето „стопани“, които разпределят просяците по места, си плащат на милицията. Бизнесът им цъфти, а „робите“ няма на кого да се оплачат. (Григор: У нас – задължително, обикновено направо на високопоставени кадри, началници на районни управления и пр.)

8. Бабичките, увити в кърпи, често са всъщност сравнително млади жени. Навличат ги с купища дрехи и ги карат да стоят на колене, без да вдигат глави. Изкарват доста.

9. Тези, които дават пари, обикновено имат доста повече нужда от тях, отколкото тези, които ги получават.

10. В края на работния ден много инвалиди „оздрявяват“, стават от количките и си отиват пеша. Истински слепите ги отвеждат „инкасаторите“, които събират изкараното.

Как да помогнете на хората, които биват държани като роби и карани да просят насила:

1. Никога не давайте пари на просяци. Храна може да дадете, но не пари. Докато се дават пари, този бизнес ще цъфти.

2. Ако наистина искате да помогнете, поговорете с човека. В никакъв случай не за „болестта“ му, или „закъде ще си ходи“. Задавайте нестандартни въпроси, на които е трудно да има подготвени отговори. Къде е учил, какво е работил, каква му е професията. Измамниците често почват да се плетат в отговорите, а държаните насила може да се предразположат към вас и да се разкрият.

3. Ако сте разбрали, че човека го карат да проси насила, звъннете на активистите от „Алтернатива“, без да го изпускате от поглед. Ще дойдат до час-два. Ако имате как сами да го заведете на безопасно място, заведете го и веднага звънете на „Алтернатива“. (Григор: У нас „Алтернатива“ към момента на писане на този запис нямаме. Надали е нужно да подчертавам: НЕ звънете на районната полиция – същото е като да звъннете на „стопанина“ му!“)

4. Разкажете за това на всички, които познавате – приятели, роднини, колеги. Важно е.

—-

И от мен:

– Не купувайте на „искащия да се прибере“ билет. Обърнете ли си гърба, моментално отива да го върне и осребри.

– Храната е добър вариант. След като я дадете обаче, отминете петдесетина крачки и се обърнете. Ако човекът е гладен, вече ще яде. Ако вместо това го засечете да я изхвърля в най-близкото кошче, замислете се дали умението ви да преценявате хора е достатъчно добро.

– Хора, които не изглеждат твърде зле физически, ги накарайте да вършат нещо за парите ви. Аз обикновено ги карам да обират улицата от боклуци, срещу пет лева на час – при стандартни 22 работни дни по 8 часа в месец, като държавен чиновник, това са 880 лева. Истински закъсалият ще ви целува ръцете. Ако вместо това ви се хили и ви гледа иронично, замислете си кой от вас има повече нужда от пари. (От моя опит 100% е вторият случай.)

Към момента в Украйна бавно влиза в сила поредното примирие от Минск. Поне на повечето места. Правят се размени на пленници и т.н. Наглед положението се успокоява.

А оттук нататък?

Като начало, икономическото положение на Украйна никак не е розово. Не ѝ ли бъде отпуснат наистина колосален план Маршал, и финансов и технологичен, далеч извън каквото би било реално да се случи дори при добро желание от ЕС и САЩ (а те май го нямат), не я чакат леки времена.

Като начало заради загубените региони. Крим беше в икономическо отношение черна дупка – Украйна трябва да благодари на Русия, че я отърва от него. Донбас обаче е един от основните ѝ минни и индустриални центрове. А ако някой си мисли, че „Донецка народна република“ и „Луганска народна република“ са нещо различно от средство да се уреди там „референдум“ за присъединяване към Русия, има нужда от учтиво събуждане. (И дори да останат по чудо към Украйна, руските конвои с хуманитарни помощи изнесоха обратно към Русия каквото важно заводско оборудване можеше да се натовари в камион.) Повечето ТЕЦ-ове в Украйна работят на донбаски въглища…

Също, Русия беше най-големият търговски партньор на Украйна и изкупуваше голяма част от износа ѝ на промишлена продукция. Дори ако европейските пазари бъдат отворени за тази продукция (което няма как да стане по правилата на ЕС), твърде малко от нея е конкурентна там. Същото касае украинската земеделска продукция. (С нея има и още един проблем: нуждаещите се от икономическа подкрепа страни в ЕС са също земеделски производители.) За капак, покрай краха в цените на петрола на Русия просто ѝ се налага да ограничи рязко покупките от чужбина. И да нямаше война с Украйна, покупките пак щяха да намалеят – не да спрат напълно, но със сигурност драстично.

И още. Допреди конфликта украинските граждани можеха свободно да работят в летящата на петролни криле Русия, и към три милиона го правеха и изхранваха семействата си у дома. Вече това надали ще е възможно, и не само заради конфликта и произтичащите от него забрани. Русия не може повече да си позволява подобно изтичане на валута. А и да можеше, курсът на рублата е спаднал с около 40% – съответно и сумите, които украинските гастарбайтери пращат у дома.

Не на последно място, в момента Украйна е притисната да качи драстично военните си разходи. Усети на гърба си какво става с който не храни своя армия. А повече военни разходи значи по-малко разходи за развитие на икономиката, образованието, здравеопазването, жизнения стандарт… И лошото е, че май просто няма как да отдели достатъчно, за да може да се опази надеждно от нова агресия.

Накратко, икономически Украйна ще закъса сериозно. (Както вече сме виждали неведнъж и у нас, виновни за това ще са промените, гадната демокрация и злите американци.) Но само това ли ще е проблемът ѝ? Боя се, че не.

В предишни записи вече писах – според мен това, което движи руската военна агресия, е необходимостта на руския „цар“ да поддържа имидж пред народа си. В съчетание с факта, че спадналите цени на петрола му оставиха само един начин за това – нацизмът. Тази необходимост не е изчезнала, нито пък се очертава в обозримото бъдеще в Русия да е възможен друг начин. Така че очаквам агресията да продължава. И удобната и лесна жертва в момента е именно Украйна.

(Баснята, че Русия действала понеже не можела да позволи НАТО да стъпи на границите ѝ, е лъжа за наивници. Почти цялата морска граница на Русия е именно с НАТО, а и важни части от сухоземната. Прибалтийските държави са много по-близо от Украйна до Санкт-Петербург и Москва. Норвегия е на един хвърлей от Мурманск – ключовата руска военна база в Северния ледовит океан. А преди нападението над Крим Украйна нямаше изобщо намерение да кадидатства в НАТО, най-малкото защото така или иначе няма как да бъде приета в обозримото бъдеще. Ако сте повярвали на тая басня, или не знаете географията, или всъщност не знаете даже каквото знаете.)

Сепаратистите похабиха много оръжие и муниции, за да отблъснат украинските войски до сегашното положение. А за да напреднат от него нататък, ще е необходимо далеч повече. В Крим, Донецка и Луганска област над половината от населението е рускоезично – дори ако не гори от ентусиазъм да се присъедини към Русия, все пак е „свое“. Извън това обаче в Мариупол и Одеса има по към 35-40% рускоговорящи, извън това са нищожен процент.

Затова и би било логично Путин първо да „усвои“ Донецк и Луганск, да изчака вълната популярност от това и да действа пак чак като се зададе спадът ѝ. Ако обаче го направи, ще изгуби инициативата. Украйна ще има време да се обедини, подготви, довъоръжи и да си дообучи командния състав (който реално я провали във войната). Ако постигне и подходящи договорки със Запада, може да бъде снабдена и с модерно оръжие, или подкрепена от натовски „доброволци“. (Тази игра може да я играе не само Русия. А ефективността на някои натовски части, примерно френския Чуждестранен легион, е изключителна.) Така че има сериозна вероятност изчакване да няма.

Не зная какво е уговорено в Минск, а и извън него. Но логиката казва, че Путин може да бъде спрян единствено с брутална военна заплаха. Нито Меркел, нито Оланд разполагат с този инструмент. Ако не се е говорило нещо, което не мога да го повярвам – примерно САЩ да са заплашили с пряка намеса с пълната си военна мощ в полза на Украйна – скоро може да гледаме епизод втори от „Освобождаването на Новорусия от фашистко-бандеровско робство“.

Ако Русия започне мащабно настъпление към Мариупол (там вече маската „народни републики“ и „сепаратисти“ става неубедителна заради ниския процент руско население), Украйна ще има само един начин да го отблъсне – да обяви всеобща мобилизация. Не е ясно с какво ще въоръжи и облече мобилизираните, но при 45 милиона население е напълно реално да събере 2-3 милиона армия – повече от брутното население на сепаратистките райони. Единственият контраход на Русия ще е да се намеси във войната открито. (Може би като отначало нареди отстъпление, за да обяви, че украинските войски нарушават Минските споразумения, навлизат и убиват.) Намеси ли се открито, руската армия ще преодолее с лекота украинската, особено при сегашния ѝ команден състав.

Какъв ще е резултатът не е трудно да се предположи. Вариантите са два – или превземане на Киев и поставяне там на марионетно правителство, или завладяване на Югоизточна Украйна чак до Приднестровието (и „референдум“ или също марионетно правителство). И в двата случая това ще е ясен сигнал за всеки, на който не му е платено да не чува – в Европа се случват нови Судети и нов Австрийски аншлус.

А след тях, както знаем от историята, идва нова Полша. Знаем и какво още ново идва пък след нея.

Много, много, много ми се иска това да е просто параноя. Да не съм прав. Да не се случи нищо подобно, нещата в Украйна да се уредят, там да се живее мирно и спокойно… Ще пазя надеждата, че ще стане така. Но за всеки случай и ще се ослушвам дали нещата не продължават по познатия сценарий.

Дано изляза неправ.

Преди няколко дни пуснах първия запис от серията. В който нямаше нито дума за Украйна. Време е да се върнем към темата – просто за целта беше нужно да сме наясно защо цените на петрола са такива. Тази яснота е ключът към знаенето какво ще става с тях за в бъдеще. А пък тази прогноза е основата на друга…

1. Големият губещ

Развитите икономики печелят чудесно от спадналите цени на петрола. За тях това е бюджетно облекчение и възможност за икономически бум. Износителите на петрол обаче не са толкова щастливи. Някои от тях могат да се справят по един или друг начин. Някои – не.

В първата категория са повечето държави от Персийския залив. Натрупали стотици милиарди долари валутен резерв и разположени върху евтин за изпомпване петрол, те могат да си позволят да издържат на ниска цена почти неограничено време. Подобно е положението с Либия и Нигерия – и двете разклатени от размирици, но петролът си е петрол. Най-сетне, в сходно положение е Норвегия.

Във втората категория са основно ИДИЛ (доколкото и те се издържат от износ на петрол), Иран, Венецуела и Русия. Бюджетите на всички тях зависят силно от износа на петрол, и като правило са сметнати за високи цени на петрола. Ниските цени рискуват да ги ограничат икономически.

ИДИЛ, които и преди продаваха петрола по 20 долара на барел заради риска и трудностите, сега може да не могат вече да го продават изобщо. Венецуела не само няма да може да издържа социалните си програми, но нищо чудно да обяви фалит по външния си дълг. Иран може да остане без средства не само да разработва ядрено оръжие и да подкрепя шиитските групи навсякъде по света, но дори да поддържа стандарта и спокойствието на собствените си граждани… Това обаче са в най-добрия случай регионални сили, така че не ме безпокоят особено.

Безпокои ме Русия. Около 70% от износа ѝ са нефт и земен газ (чиято цена е вързана с тази на нефта). Бюджетът ѝ се държи на този износ – много от стоките в руските магазини са вносни. А бюджетът е сметнат за цена на нефта около 100 долара на барел. Когато цената е наполовината на тази, икономическото бъдеще се очертава мрачно. А Русия е военна свръхсила.

Не зная колко точно Русия е спечелила от износа на нефт и земен газ за последните 15 години. Предполагам, че е от порядъка на 2000 милиарда долара. Това, което съм чувал, е разпределението им. Около половината са отишли за поддържане и повишаване на жизнения стандарт. Към четвърт са дадени за превъоръжаване на армията. От останалата четвърт част е попълнила валутния резерв, част е дадена за представителни проекти, част просто е открадната. В развитие на икономиката – промишленост, селско стопанство, образование – са вложени символични суми.

И това е, което превръща Русия в големия губещ. Ако беше употребила тези пари така мъдро, както примерно Германия употреби получената по плана Маршал помощ, сега можеше да има икономика, сравнима по стабилност и богатство с германската или японската. Уви, тя вместо това разчиташе високите цени на петрола да са вечни. И когато дойде краят на тази ера, тя се оказа притисната в ъгъла. За ужас на всеки, който разбира за какво става дума.

2. Леговището на мечката

Русия не е демократична държава, като минимум в едно отношение. Ако беше поне малко демократична, Путин щеше да стои на гърбовете на олигарсите и да се кланя на тях. В реалната Русия обаче те стоят на неговия гръб и му се кланят. Реши ли Путин, че някой олигарх не му харесва, имаме нов Ходорковски. В Русия икономиката е концентрирана политика, не обратното.

Тогава на чий гръб стои Путин? На чийто и всеки друг реално диктатор – силовите институции. Армията, полицията и тайните служби. Или по-точно тайните служби, тайните служби и тайните служби, като се има предвид, че те контролират полицията и армията. Така е устроено руското общество. Да, Путин има немалък пръст в това, но ако той утре си отиде, то ще остане такова. И като се има предвид колко силни позиции дава на тайните служби тяхната де факто безконтролност, вероятно ще е за дълго време напред.

Защо им е на тайните служби точно Путин? Не могат ли да го сменят с друг? Могат, разбира се. Но Путин държи могъщо оръжие – популярността си пред народа. Сложат ли на негово място нелюбима на хората или дори просто недобре позната марионетка, службите внезапно ще се сдобият с купища работа и ще се окажат в слаба позиция. На всеки идиот в тях, способен да го направи, се падат по сто достатъчно разумни, които няма да го позволят.

А популярността на Путин се държи на жизнения стандарт на руснаците. Откакто дойде на власт, той повиши стандарта им не в проценти, а в пъти. Кой народ не би обожавал и не би се кланял на такъв лидер? Особено ако е измъчен от мизерия и с жестоко подбито самочувствие?… Затова Путин засега е незаменим. А бъде ли заменен с някого, този някой ще има само една печеливша стратегия – да бъде новият Путин, още повече от оригинала. Подобна замяна би заменила чертите на лицето и фамилията, но не и личността зад тях.

(Да цитирам по памет Пратчет: „Председател на Гилдията на Шутовете вече от няколкостотин години е д-р Белолик. О, да, безсмъртни хора няма. Просто през това време винаги по някой е бил д-р Белолик. Носителите се сменят, но маската остава…“)

Народите лесно забравят какво е било преди, приемат настоящето за даденост и искат още и още. Това е чудесно – то кара политиците да се напънат и да свършат нещо. Но означава и че Путин трябва непрекъснато да повишава жизнения стандарт на руснаците. При липса на буйно икономическо развитие единственият начин е приток на пари отвън, нови печалби от износ. Когато цената на основния ти износ спре да се покачва, повишаването на жизнения стандарт става невъзможно. А започне ли да спада, неизбежно спада и стандартът. Със съответните последствие.

3. Най-нова история

Още към есента на 2013 г. цените на петрола бяха реално спрели да се повишават. Стандартът на руснаците – също. И тайно провежданите социологически проучвания (нямащи нищо общо с официално публикуваните) показваха, че авторитетът на Путин започва бавно да спада.

Спадне ли достатъчно авторитетът на Путин, той ще се превърне в бушон. Жертва, с която руското обществено мнение да бъде успокоено при издигането на заместник. А да вярваш, че ако си заменил Путин, той няма да потърси начин да те отстрани и да се върне, би било върховна глупост. Така че който и да замени Путин, първата му задача ще е да го премахне, ако е още жив. И Путин знае това отлично – така че се бори не просто за властта си, а за живота си.

И затова му се налагаше да намери как да повиши авторитета си спешно. Още повече, че някои руски експерти вече си даваха сметка до какво може да доведе шистовата революция в САЩ… Не го ли направеше, можеше да се наложи да си отиде не просто той, а цялата единовластническа силова структура, която управлява Русия. Тези с принципа „както и да сме взели властта, без всичката кръв на света няма да я дадем“.

Имаше ли Путин начини да го стори? В Русия винаги са работели само двата универсални начина – жизненият стандарт и патриотизмът. В други страни понякога се намират и други начини, но в Русия те никога не са работели. Така че, иска го или не, руският президент е ограничен до тези двата. Няма ли как да се вдигне жизненият стандарт, остава патриотизмът.

Противно на мнението на някои хора, личната ми преценка за Путин е, че той не е безскрупулен злодей. (Като за политченге.) Че се опитва да постигне своето без да съсипва всичко наоколо, ако има как… Едно от доказателствата е, че първо се опита да засили патриотизма по доброкачествен начин – като използва зимната олимпиада в Сочи. Инвестира в нея към 50 милиарда долара, демонстрира немалко чудесни поводи за гордост за Русия и руския народ. Но уви, имаше и поводи за срам. А и спортът не е траен начин за повдигане на националния дух. Би изисквало непрекъснати победи, а следващата олимпиада е чак след две години. Дотогава…

Още преди Олимпиадата Путин се вслушваше във военните си съветници. Те сочеха, че превземането на Южна Осетия и откъсването ѝ заедно с Абхазия от Грузия струваше по-малко от милиард, а докара руския патриотизъм до истерични висоти и го държа там почти година. Че военният вариант е, който може да дава чудесен ефект дълго време напред. И че тя има как да го реализира… И го подкрепяха с анализи.

Вариант ли са за Русия военните действия? Ако може да победи в тях – да. Масовият руснак е отгледан и възпитан с гордостта от военната мощ на страната му, тя му е почти единственото нещо за гордеене. А Русия определено може да победи в една правилно водена война. Или като минимум да завладее и удържи територии от околни държави, а може би и целите държави. Било чрез анексия, било чрез поставяне на марионетни правителства и обединяване в нов Съветски съюз или поне Варшавски договор.

Нека сравним силите ѝ с тези на най-могъщия ѝ враг – НАТО. Руската армия е до голяма степен превъоръжена с оръжия модел отпреди десет-петнайсет години. С изключение на авиацията, НАТО почти не се е превъоръжавал като модели от четиридесет години насам. Средностатистически руската военна техника отстъпва донякъде на аналогична като функция и поколение западна. Но когато руската техника е трийсет години по-модерна от западната, предимството ѝ е огромно.

Как стоят нещата по родове войски? В авиацията НАТО има сериозно превъзходство, но тя не може сама да победи добре въоръжена, обучена и снабдявана армия. Видовете войски, които завладяват територия и я задържат, са танковете и пехотата. В танкове Русия превъзхожда НАТО почти трикратно, и танковете са сред най-модернизираната ѝ техника. (И доста от натовските танкове не са в Европа и докарването им би отнело месеци – достатъчно време, за да бъде една война спечелена.) В пехотата положението е подобно – в Русия 95% от мъжете са служили, така че са обучен военен резерв, докато в страните от НАТО 95% не са служили и биха имали нужда от месеци обучение, преди да станат годни за пращане на фронта. А една съвременна война в Европа би била решена много по-бързо…

(И това е само началото. Натовския войник обикновено го очаква в къщи чудесен живот, така че не е петимен да мре на бойното поле. Да не говорим, че американецът или британецът трудно биха се съгласили да мрат за някаква там Полша или Румъния. Руския войник в къщи го чака такъв живот, че смъртта на фронта не изглежда твърде страшна, и Русия е една – майчица свята и смърт на фашизма… Също, натовските армии треперят над живота на войниците си, докато в руската войниците са учени да побеждават дори на цената на живота си, а командирите – да побеждават дори на цената на живота на войниците. Така че е логично да се очаква руската армия да е много по-дейна и боеспособна от натовската.)

И така, малко след края на Олимпиадата „учтивите зелени човечета“ без опознавателни знаци по униформите внезапно превзеха Крим. (Чието наличие там Путин най-категорично отричаше.) Как точно кримският парламент гласува за референдум и как беше проведен този референдум знае всеки. (За който не знае: руснаците в Крим са 56%, останалото са мразещи Русия украинци и кримски татари, а на референдума се оказа, че 97% от хората са гласували за присъединяване към Русия. Sapienti sat.) В цяла Русия изригна всенародно въодушевление и преклонение пред Путин. Ефектът бе постигнат. (Даже Путин призна след това за руските части.)

Но през това време цените на петрола полетяха надолу. В държава, която изнася почти само петрол и газ, това означава само едно – валутата ѝ ще пада като курс успоредно на петролните цени. (Нарисувайте една графика и обозначете на нея санкциите срещу Русия, цената на петрола и курса на рублата. Веднага ще видите – санкциите нямат никакъв ефект, само плашат гаргите. Цената на петрола обаче води със себе си курса на рублата като кученце на много къса каишка.) А когато тази държава внася много от потребителските стоки, това означава, че тези стоки ще поскъпнат в магазините с колкото е паднал курсът на валутата ѝ. Без значение колко милиарда долара ще попилее централната ѝ банка, за да попречи на това. (Русия хвърли към 70 милиарда, плюс други драстични мерки, с трайност на резултатите от порядъка на часове…)

И жизненият стандарт в Русия започна да се срива. Повишените цени в магазините заподяждаха въодушевлението от присъединяването на Крим. Наложи се организираното още малко след Крим „опълчение“ в Донбас да бъде подкрепено все по-енергично, както с купени с руски пари и командвани от руски офицери наемници, така и с цели руски части. (Който е служил на „Град“ или „Бук“ знае колко безумна е идеята, че с тези системи ще работи не отлично обучена и тренирана редовна част, а опълчение.) Така че войната там тече с пълни сили, и на страната на опълченците все повече участват директно руски войски. (Чието наличие Путин най-категорично отрича…)

4. Назад към бъдещето

Към момента украинската армия е пародия. При първата схватка офицерите побягват и зарязват войниците без командване и координация, и докато те се ориентират и опитат да се структурират, руската артилерия си свършва работата… От тази каша бавно и на цената на много жертви изкристализират боеспособни украински подразделения. Боеспособни се оказват и доброволческите батальони от типа на „Азов“. Докато обаче така се създаде прилична армия, ще минат години. А дори и тогава тя няма да има числеността и въоръжението на руската…

Докога схватките ще продължават като сега? Вероятно не твърде дълго. Може би месеци, но надали година. Нестабилното положение без окончателни победи не носи на Путин отчаяно нужната му подкрепа сред руснаците. Така че вероятно скоро „опълченците ще проведат мобилизация“ или ще има някаква друга маскировъчна операция, която да се опита да прикрие масовото навлизане на руска армия и включването ѝ срещу украинската, с цел по-постоянна победа.

Какъв ще е резултатът? Донбас със сигурност „ще организира референдум“ и ще бъде присъединен към Русия. Както и колкото от Югоизточна Украйна са успели да завладеят руските войски. Като минимум ще се опитат да превземат ключовото пристанище Мариупол и нищо чудно да атакуват дори Херсон, за да отворят сухопътен мост към Крим. Успеят ли, единствено Одеса и Николаев ще стоят на пътя им към обединяване с един друг анклав, управляван от „несвързани с Русия опълченци“ – Приднестровието. Присъединят ли и него, Путин ще е в очите на руснаците новият Петър Велики.

Цените в магазините обаче няма да спаднат. Без приток на външни средства може да ги свали единствено процъфтяваща икономика с производителни промишленост и селско стопанство. А такава икономика изисква свобода на действие на гражданите, напълно несъвместима със силовото управление на Русия. Кога и как силовиците ще се откажат от управлението вече споменах… Затова и не повече от година-две след това присъединяване Путин ще има нужда от нови победи. Руснаците ще са започнали да свикват да ги получават периодично и да се разочароват лесно, ако поредната порция закъснее.

(И мисля, че Путин го разбира още отсега – въпреки бюджетната катастрофа заради сриването на цената на петрола, военните разходи на Русия се планира да растат в планираното бъдеще с половин до един процент годишно. Единственото растящо перо в руския бюджет, в период на жестоки съкращения и безмилостни икономии във всички останали. И щедро се дават десетки и стотици милиони за разработка на нови оръжия – най-вече изтребители и бронирана техника. Изводи?)

Така че… накъде? Един от вариантите е Кавказ и Средна Азия. Като изключим Грузия, всички други пост-съветски страни там поддържат с Русия чудесни отношения и изглежда немислимо тя да ги нападне. Но… преди само година изглеждаше ли мислимо Русия да нападне Украйна?! Само клиничен параноик би допуснал подобно нещо, нали?

Друг вариант, който ще донесе несравнимо повече вътрешен авторитет на Путин (и може да му донесе несравнимо по-добри геополитически позиции) е да нападне страни от НАТО. Както разбрахме по-горе, Русия е напълно способна да превземе и задържи територии в тях. Единственото, което може да я спре, е решителността срещу нея да бъде употребено ядрено оръжие в пълен мащаб, от САЩ. Само че Русия също го има – стигне ли се дотам, ни очаква ядрен Армагедон. Биха ли отключили САЩ ядрен Армагедон заради някаква си Литва, Естония или България? Не го вярвам, ако ще да сме десет пъти в НАТО. Ще е безотговорно да погубят целия свят заради една-две дребни държавици, така че няма да го направят.

И Путин знае това много добре. Така че има печеливша стратегия – да къса сравнително малки парчета земя или пък да превзема малка страна след малка страна, като всеки път обещава да е дотам и да не си и помисля за повече. Капка по капка – нов Съветски съюз, още по-обширен и с още по-светло бъдеще от стария. И място за портрета на Путин по стените на всяко руско учреждение, до портретите на Петър Първи, Ленин и Сталин. Ако не и преди тях.

Коя натовска държава би атакувал Путин най-напред? Наглед най-сгодни са му прибалтийските. Малки, сравнително беззащитни и с удобна за прегазване обща граница… Само че и позицията им не е кой знае колко геостратегическа, а и са много близо до Германия, която САЩ може да имат готовност да защитават дори на цената на Армагедон. Може би биха били подходяща хапка за момент „между другото“, но не за начало.

За начало ми се струва най-подходяща за атакуване именно България, въпреки че нямаме сухопътна граница. Геостратегическо положение – центърът на Балканите, граница с всички други важни балкански държави. (И чудесен мост към Гърция, с която Русия има все по-топли отношения покрай кризата ѝ.) Близък достъп до море, удобен за неочакван и масивен десант (особено откакто Русия държи Крим и струпва там армия „срещу НАТО“). Русофилски открай време народ, допромиван и обамбузван от медии, притежавани от мафия под руски контрол. Голям процент руски агенти на ключовите държавни позиции. Охотно продажни (и доста от тях вече купени от Русия) политици. Патриотични движения, които са проруски повече от пробългарски… Списъкът е дълъг. И тъжен.

5. Колко е шансът…?

Това е въпросът, до който опира цялата тази серия от записи.

Много ми се иска да е малък. Има други посоки, където Русия може да се насочи. Има начини как тя да получи нужното ѝ без да ѝ се налага да извършва военни агресии. Има начини как да се протака и кара с малки стъпки дълго време, докато ситуацията не се промени. Има как да бъде сплашена с груба сила – дойде ли в САЩ президент от сорта на Маккейн, готов да направи ядрен Армагедон заради всяка педя земя, Путин ще предпочете да умре после, отколкото веднага…

Много ми се иска шансът внезапно да осъмнем в компанията на „учтиви зелени човечета“ да е нулев. Като се замисля, човек трябва да бъде клиничен параноик, за да си представи подобно нещо… Само че клиничните параноици вече познаха веднъж. А ситуацията в Русия, която доведе до правотата им, не се е променила оттогава – напротив, в обозримото бъдеще там се очаква все повече от същото.

Така че ако в руските медии и сайтове започне да се говори масово за фашисти и фашизъм в България, бих посъветвал всеки да внимава дали параноиците няма внезапно да познаят отново. Особено ако и проруските „великобългари“ и „националисти“ отворят по същото време бясна канонада срещу НАТО. И най-вече ако се случат гнусни антируски изцепки, които биха вбесили всекиго и зад тях не стои никой добре познат на обществото. Дойде ли последното, може да е сигналът за началото на събитията.

Може да не е много патриотично, но в такъв случай бих помислил и как да намеря за жена си и децата си убежище някъде далече оттук. Мъжете кучета ни яли, ние сме за да мрем по бойните полета. Жените и децата обаче заслужават да бъдат спасени. Не зная дали в такава бъдеща Русия ги чака „учтиво“ преселване в Сибир, за да бъдат заселени тук руснаци, или просто живот под Путинова или марионетна на него власт, но никой от вариантите не е добър. За мен лично патриотизмът (истинският) е достойнство, но дългът към семейството е по-важен.

Доколко очаквам да се опазим с военна сила? Нашият офицерски състав е продукт на процеса, произвел и украинския. Иначе казано, очаквам българската армия в една такава война основно да пречи на населението да се въоръжи и да организира отпор на нападателите. Разни генерали ще обясняват как са спасили войнишкия състав от неминуемо поражение и изтребване, и ще се редят за ордени и медали вместо за разстрел за измяна и предателство. И не се съмнявам, че руснаците или българските им марионетки ще ги накичат като елхи. Този филм вече сме го гледали преди седемдесетина години…

Съмнявам се и натовските армии да направят нещо. Русия е напълно способна да стовари у нас десетки и дори стотици хиляди десант за няколко часа, и подготовката му да остане напълно скрита. Докато НАТО обикновено действа сравнително открито, и при всеки опит тук да дойдат десетина офицери по координация българските „националисти“ се запенват и играят какви ли не театрота, за да ги спрат и отпратят. Така че очаквам численото съотношение в подобна война дори в най-добрия за нас случай да е десетки към едно в полза на Русия. При това положение нищо чудно НАТО изобщо да се откажат да воюват за нас. Заради какво и кого – отговорете си сами.

… Засега можем да гледаме. Дори по най-песимистичните ми прогнози засега вероятността описаното да се случи е не повече от 20% – това хич не е много. Бъде ли обаче прегазена Украйна, мине ли година след това и започнат ли да се появяват описаните признаци… бих посъветвал всеки да се замисли. Преди да е късно.

А можем и още нещо. Ако някой упорства, че руските интереси в България са по-важни от нашето членство в ЕС и НАТО, по същество той упорства, че интересите на Путин към вас са по-важни от вашите. Ако сте уверени, че е просто глупав, промит или обамбузен, можете да се опитате да му помогнете. Ако обаче не е такъв… внимавайте с него. Случи ли се „случката“, най-вероятно той ще е вашият нов „партиен секретар“. Преценете какъв ще стане при това положение. Ако няма да ви харесва да зависите тогава от него… замислете се още веднъж.