Преди месец и нещо бях до Щатите за две седмици, на гости при роднини и приятели. Като се върнах реших да изчакам известно време, за да се уталожат нещата в главата ми, преди да пиша за това.
Времето мина, а не зная какво да пиша. Да се опитваш да опишеш държава като САЩ в един или няколко записа в блог е все едно да се опитваш да опишеш с една дума слон. Можеш само да станеш за смях… Но няма да съм себе си, ако не пробвам. Пък който ще, да се смее. Свикнал съм.
Видял съм много малко от това, което има да се види и разбере там. И дори така разказаното ще е много малко от видяното и разбраното. Ще гледам да е най-важното, но и с това може да не сполуча… Както стане.
Като начало, обхватът на наблюденията ми. Повечето време прекарах в щат Ню Йорк, но извън прословутия град – в „провинцията“ на щата, района на север от Олбъни. Плюс това се разходих до Ниагара и два и половина дни бях в Манхатън и наоколо… Каквото важи за сърцето на Нова Англия може да няма нищо общо с реалността в Юта или Калифорния. Също, видял съм районите на най-бедните и дворците на най-богатите предимно през прозореца на кола – срещнал съм предимно различните категории средна класа. Но пък средната класа, въпреки неумолимото ѝ орязване през последните 30-тина години, все още е около или дори над 50% от населението на САЩ, така че наблюденията ми не са съвсем изолирани.
Добро или лошо е това, което видях? Много от него е добро – понякога смайващо добро. Много е лошо – понякога по-лошо от най-лошите ми очаквания. Много е не особено добро или лошо, но много различно от познатото ми дотогава… Ще се опитам да дам от всичко по малко.
С тези уговорки, ето разказа ми:
Когато отивах натам си мислех, че знам за Щатите едва ли не колкото американците, че ако не и повече. Оказа се, че „знанията“ ми нямат почти нищо общо с реалността. Че идват от две посоки – филмите и прочетеното за САЩ. Само че филмите показват не реалността там, а каквото ще е интересно на средния американец да гледа. Примерно как бандити или марсианци превземат тихото му и спокойно градче… А прочетеното за там, особено в Интернет, се оказа почти 100% про- или анти-американска пропаганда. (Специално прочетеното на български – 95% второто.) Така че единственото, което почти липсваше в представите ми, беше реалната истина, каквато се оказа.
Като начало, САЩ са невероятно разнородна държава. В почти всяко отношение са разнородни горе-долу колкото целия свят извън тях, в някои дори повече. В почти всяко отношение там ще намериш феноменални изключения. Но и в почти всяко отношение има и правило, мнозинство, преобладаващо положение – и обикновено на практика то определя въпросното отношение като цяло. Така че един от важните ми уроци беше във всяко отношение да се опитвам да разбера кое са изключенията, а кое правилото. Правилото е, което обикновено е реалността на практика в това отношение.
(Пропагандата, и про- и анти-САЩ, обикновено работи, като се опитва да представи изключение за правилото. Често това изключение е не съвсем малобройно, или пък сравнително влиятелно, и с достатъчно манипулации може да бъде пробутано на незапознат човек за правилото. Или пък – любим похват на анти-САЩ пропагандата – с достатъчно повтаряне на лъжата.)
Друга една подробност е, че различните общности – населени места, групички хора, професии и др. – там могат да са умонепобираемо (за българина) различни. В едно градче хората може да са невероятно либерални, готови да разберат и приемат всякакви твои странности. В съседното може да са безумни консерватори, готови да те изгонят от града защото си пиеш бирата с лявата ръка вместо с дясната. Една улица може да дели квартал на войнстващи религиозни от квартал на войнстващи атеисти, или религиозни от друга религия. С много редки изключения, тези различия се толерират. За американеца е азбучна истина, че неговото право да е какъвто той иска се крепи на същото, на което се крепи правото на другия да бъде какъвто иска. И че да работи срещу правото на другия да бъде какъвто иска значи да работи срещу своето право да бъде каквто той иска… Има теми, които са изключения. Но правилото е това.
Вече усещам как нетърпеливо си мислите: „Е разкажи как живеят, де! Колко по-добре са от нас, не са ли по-зле, не са ли богати но тъпи, не са ли благородни но измамени…?“ Да, има една огромна разлика между Щатите и България. Само че не е в богатството. Нито е в уредеността на страната. Нито дори в размерите.
Разликата е в хората.
Типичният средностатистически средна класа американец е готов да помогне и филантроп до степен, на практика непозната не само в България, а даже в Западна Европа. Да седнете на тротоара насред забързания Манхатън, за да си починете, моментално събира около вас тълпа. „Добре ли сте? Да ви помогна с нещо? Да ви закарам до болницата? Да ви повикам Бърза помощ?…“ Ако вървите край магистралата и се радвате на гледката, всеки ще ви подмине – но дадете ли някакъв знак, че търсите съдействие, мнозинството ще спрат да го окажат.
Тази готовност на американците има точна и ясна причина – фактът, че там можеш да разчиташ само на себе си. Никой не ти е длъжен с абсолютно нищо. Американецът знае от най-ранно детство – искаш ли нещо, трябва да си го изработиш сам. Нито държавата е длъжна да ти помага, нито общината, нито никой друг. Това отучва от тунеядството много добре.
И учи на благотворителност и взаимопомощ по още един, още по-силен начин. Където никой не е длъжен на никого за нищо, ако закъсаш, можеш да разчиташ единствено на доброто желание на околните да ти помогнат. Тъй като околните обикновено са твоите близки и познати, доброто им желание обикновено зависи от това как си се поставил пред тях през живота си. А това го преценяват най-вече по дали ти си човек, който има доброто желание да помага на другите. Ако си „хомо панелис булгарикус“, никой няма да си мръдне пръста за теб – защо да го прави за такъв боклук?… Така че изгодата да си свестен и помагащ човек е непосредствена, конкретна и лична. Както и страданието, ако не си.
Хората в САЩ, които не са завършили основно образование, са много редки – особено сред белите. Рон (името е променено) е един от тях: причините не са ми известни. Покрай работата е понаучил дърводелство и се препитава като дърводелец на свободна практика. Доходът му обаче е доста скромен – иначе казано, той е бедняк. Стартирал само с ризата на гърба си, едва изкарва разходите на живот в гарсониера под наем.
В един момент се оженва. Жена му, макар и работлива, изобщо няма професия. Мие чинии и мете подове където завари, но за човек въобще без специалност дори такава работа се намира трудно и плаща съвсем малко. А когато се появяват и децата (и хазяинът му вдига заради тях наема), Рон разбира – да живее под наем в града, дори в лошо жилище, вече не му е по силите.
Българин в тази ситуация би тръгнал да моли за подаяния. Рон е американец и тръгва да се справя както може. Намира обява за даване под наем на гора на половин час от града, край пътя, и договаря няколко декара за почти без пари. След това докарва насред тях и поставя на наредени камъни половинка бракуван железопътен вагон, купен от претопилка за старо желязо. След три месеца почти денонощна работа, почти без влагане на пари, вагонът е пригоден да може в него да се живее. Или поне да можеш да се скриеш от дъжда и вятъра, светейки си и топлейки се на газ.
Семейството се нанася там и двамата възрастни продължават да работят всяка свободна секунда по дома си. След около година той вече е напълно пригоден за прилично живеене. Ударена е сонда за вода, да не си карат от мили разстояние в бидони. Снабдяват се с дизелов генератор за ток и с нафтова горелка за топла вода и отопление. Вътрешността на вагона е превърната в три стаи с хубави мебели и ламперия, и чудесна баня с тоалетна… С една дума, дом.
След това Рон си дава към година почивка, физическа и финансова. След нея договаря от собственика на земята обещание, ако онзи тръгне да я продава, да я предложи първо на него. И след това започва, използвайки вагона като опорна конструкция, да си доизгражда постепенно дома около него. С времето създава китна едноетажна къща с голяма веранда, седем-осем стаи, две бани с тоалетни, всичко оборудвано и обзаведено с качеството на хубав български дом. Нафтовата горелка е заменена с пропанова – пропанът е по-евтин. След това е прекаран и ток, но генераторът е запазен, за всеки случай…
Преди четири години собственикът на земята решава да я продава и се обажда на Рон. Той е пестил за този момент, колкото е могъл. С малко заем купува наеманите досега три-четири декара и си отдъхва – вече има и дом, и земя.
Но нещата не свършват дотам. Още преди купуването Рон е поставил около къщата си… не, не ограда, това го правят българите. Поставил е няколко беседки и пейки. Ако някой иска да отиде някъде на излет, да има къде да поседне и да се порадва. По този начин Рон е показал, че не е боклук и че мисли за другите хора. И е спечелил кредит на отношение и доверие. Може би същият, който е накарал собственика на гората да си спази обещанието да я предложи първо на нея, и да му даде прилична цена. И/или да вземе заема на приемливи условия…
А след купуването Рон се обажда на някогашните си познати от града – почти всичките бедняци като него, на крачка от това да спят под мостовете. Ако нямате къде да живеете, елате тук, казва им той. Земята е моя – никой няма да ви изгони от нея, нито ще ви дере за наем. Ще ви помогна да си построите къщички, дърводелец съм… И сега около неговата къща има още три. По-скоро колиби по американските понятия – по две-три неголеми стаи и една баня и тоалетна, дървени, с отопление на нафта или дори на твърдо гориво. Но в тях може да се живее не по-зле, отколкото в поддържана българска панелна гарсониера. Който иска ток, си плаща за него и го ползва. Ако някой закъса, другите помагат – не защото са велики благородници, а защото утре току-виж закъсат те.
– Аз не уважавам Стив Джобс – казва ми Рон. – Може да е най-богатият човек на света, ама щом не е и най-големият благотворител на това си богатство, значи е смотаняк и копеле. Уважавам някогашния ми съсед от града. Пръв бедняк и пропаднал пияница е. Но като цъфнах тук с ръждясалия вагон пред мен, без да знам дори да заварявам, той си заряза препитанието в града и дойде два месеца да ми помага, без да иска и цент. Ей това е човек за уважаване.
Този коментар описва Рон блестящо. Той е ужасно необразован. Не знае, че Стив Джобс не е кой знае колко богат, нито че няма как да е благотворител, защото отдавна вече е умрял. Но чудесно знае истински важното – какви хора са за уважаване и какви не са. Ако за кмет на града му или за президент на САЩ се кандидатират един срещу друг Стив Джобс и пияницата съсед, той знае за кого ще гласува. Не за този, на когото му смърдят по-малко чорапите или го показват повече медиите, а за този, който се е показал по-заслужаващ доверие на дело. За разлика от средния, да не говорим за най-необразования българин…
Затова и американските политици не са идеални, но на фона на българските са просто перфектни. Защото гласоподавател им е „тъпият“ Рон, а не „хитрият“ Ганьо, който на избори ходи за гъби („нема да им гласувам на тия!“). И пак затова американците са съградили едва ли не райска градина от една страна, големи части от която са пустош. Докато българите превръщаме една райска градина в пустош…
Друга една фина разлика е в себепоставянето. Средният американец се саморекламира много повече от средния българин. В същото време обаче, средният американец е на светлинни години от самомнението и претенциите на средния българин. Страшно неприятно ми е да го кажа, но на фона на средния американец средният българин е мързелив простак с нагли претенции. Има, разбира се, и изключения – но това е правилото.
Трудно ми е да преценя откъде идва това. Струва ми се най-вероятно да е от факта, че средният американец обикновено е истински добър в работата си – иначе ще го изритат. (Шуробаджанащината в назначенията там се случва, но горе-долу с честотата на нашествията в градчета на бандити или марсианци. Където парите се изкарват с тонове работа, който не опъва, а само лапа подяжда колегите и началника си, така че не е добре дошъл.) И дори мечтата на американеца обикновено включва не само голяма заплата, но и това той да дава срещу нея адекватно… Докато средният българин доста често е назначен шуробаджанашки и е къде аматьор в работата си, а къде и направо дилетант. И мечтата му като правило не просто не включва той да дава така, че да заслужава голяма заплата, а го изключва изрично – българинът мечтае не просто да взема много пари, а да ги взема без да работи. Има и изключения, но това е правилото.
Съответно средният американец има самочувствието, че тежи на мястото си, докато средният българин обикновено се прави на велик, но усеща вътре в себе си, че е дупка като професионалист и принос към света. Оттам и разликата в самочувствието, в отношението към света, в претенциите и всичко останало. Примерно в учтивостта към околните – типичният американец не е комплексар, така че не изпитва нужда да се доказва за тяхна сметка.
Липсата на комплекси и недоверие си проличава най-добре, когато помолите американеца да снимате къщата му. Българинът най-често би ви отказал или дори заплашил, от недоверие или от комплекса, че не е заслужил истински каквото има, че един вид го има с измама… Американецът обикновено е щастлив да покаже дома си. Ще застане на верандата си ухилен до уши и горд с дома, да снимате и него. Често ще ви покани да разгледате и снимате и вътре… Твърде малко американци ще ви откажат, и обикновено по същата причина, по която и повечето българи. Да, има и такива американци – но са изключения. Мнозинството се гордее с това, което има, защото го е изкарало честно.
Друга разлика е в работата. Това, което в България минава за работа, по американските критерии най-често няма да мине и за помайване. Често нямат немската организираност и стегнатост, но продуктивността е закон. Малко работодатели ще си позволят да държат дори много неграмотен юридически работник извън работно време, без да му надплатят щедро за това. Но надали има работодател, който да не изисква в работното време продуктивност до дупка. Отпуската обикновено е по една седмица годишно. Най-нормално е човек да пътува по два и повече часа на ден до работата си. Нерядко пътят е два часа в едната посока. Знам случаи, които пътуват по над четири часа в едната посока…
Една много честа пропагандна басня, с която ние сме свикнали, е че американците са богати, понеже смучат целия свят. Истината е, че американците са богати, понеже се скъсват от работа. САЩ надминават Европа по промишлен продукт и среден стандарт на живота още когато имат една четвърт от европейското население, и са много далеч от позицията да смучат когото и да било. Значими печалби от чужбина в САЩ вкарват предимно най-големите компании, а тях обикновено ги бива в „холивудското счетоводство“, така че почти не плащат данъци и САЩ не богатеят от това.
Друга пропагандна басня е, че американците смятат себе си за избрани и поставени над останалите. Да, наистина има и такива американци, но те са изключенията – правилото е съвсем друго. Правилото са хората, които се гордеят, че са американци, защото Америка е свободна държава. Които са щастливи, че са избягали от другите, защото те са хора, които съграждат държава като САЩ, а другите – държава като България, примерно. Които си признават, че поведението на армиите им в чужбина, а и много други неща не са идеални, но те поне се опитват да поправят това… Накратко – масовият американец има реална представа за себе си и света, не мрази света и останалите, знае че не е идеален и търси начини да е по-добър.
(За разлика примерно, уви, от масовия българин…)
Още една пропагандна басня е, че американецът е тъп и не знае нищо извън професията си, нито се интересува. Че американецът обикновено разбира отлично от работата си е единственото вярно нещо в тази басня. (Оп-пааа, тя не го твърди. Ще се размине и с този единствен плюс.) Средният американец е доста по-образован например от средния българин. (Особено от тези българи, които сега завършват образованието си.) Най-често знае коя е столицата на България, а и на повечето други страни от този калибър. (Колко от сега завършващите образование в България могат да изброят столиците на Унгария, Финландия, Ирландия, Казахстан, Тайланд, Замбия, Колумбия…? Колко дори от читателите тук знаят коя е столицата на щата Ню Йорк?)
Географията не е единствената област, в която познанията на американците се разминават учудващо с пропагандата, по която сме зомбирани. Обикновено американецът знае американската история несравнимо по-добре, отколкото българинът – европейската. (И отколкото над половината българи, които завършват сега – българската.) И знае европейската история несравнимо по-добре, отколкото средният българин – американската… Абсолвент по медицина е напълно способен да интубира пациент, да извърши несложна операция, да води успешно лечение на средно тежък болничен случай – дори когато аз завършвах, от петстотинте студенти в курса надали и петима щяха да се справят с тези задачи. И аз нямаше да мога с всички… Американското образование преподава количество знания, сравнимо с преподаваните в българското. Но за разлика от българското, то ги преподава така, че предимно да останат. И набляга не на способността на ученика да изпапагалства наученото на изпит и да го забрави мигновено, а на способността на ученика да прилага наученото на практика и да го помни занапред.
И още една пропагандна басня е тази за купищата забрани в САЩ. Наистина имат немалко забрани, но зад почти всички стоят абсолютно реални причини. Където няма реално и значимо оправдание за забрана, няма забрана. Ако в някой парк има сериозна и истинска причина да не се ходи по тревата, ще е забранено, заедно с обяснение защо – иначе няма да е. Принципът е, че с приоритет над всичко са хората и удовлетворението им. Забранено е това, което реално ще попречи на удовлетворението на други хора. Останалото… не, не е разрешено. Там изразът „разрешено“ звучи като вест от СССР – дума, която предполага някакъв феодал, който милостиво позволява шепичка от всичките забранени по принцип неща. То просто не е забранено. Точка.
Сред тези басни е и преклонението на американците пред големите корпорации, правителството и президента. Като изключим самообявилите се унищожители на САЩ от типа на СССР и Ал Кайда, масовият американец изпитва най-силно недоверие именно към големите корпорации и правителството си. И корпорациите, и правителството са му давали достатъчно пъти повод да не им вярва, а американецът преценява такива поводи много вярно и не ги забравя лесно. Дори когато правителството организира невиждано по мащаби плашене с врагове, война срещу тероризма и прочее, то ходи около темата за изземване на власт и права от гражданите на пръсти. Нарочат ли го за нарушаващо правата им, американците ще го смъкнат, ако ще да е по време на война. Защо да си хабят силите първо срещу външен враг, ако собственото им правителство се държи така вражески с тях? То е по-близко – и по-лесно, и по-опасно…
Няколко други противоречащи си басни са за американския жизнен стандарт. Според една от тях едва ли не всички американци живеят в полу-замъци в имения, карат луксозни лимузини и не знаят какво е да си правиш сметка на парите. Съгласно друга, мнозинството в САЩ (особено негрите и прочее) живее в ужасяваща мизерия, несравнимо по-зле от средния българин… Нито едното е вярно, нито другото.
Твърде малко хора в САЩ са толкова богати, че да могат да си позволят да не се гърбят с работа по американски. Има ги, но са нищожно изключение… Тези, които водят беден живот, са несравнимо повече, но пак са сравнително малка част от населението. Част от тях са необразовани и без професия, така че просто нямат как да си намерят свястна (добре плащаща) работа. Друга част имат мижава работа, но са неинициативни и нерешителни до степен да стоят вечно на нея, дори ако работодателят е гадняр и непрекъснато ги реже. Трети са просто мързеливци, които предпочитат да мизерстват, отколкото да работят. Част са и в истински затруднено положение (нискоквалифицирана самотна майка с 3-4 деца, или неспособен да работи възрастен или инвалид без пенсия и без благотворителна подкрепа)… Основната част от американското население живее „по американски“, но и се съсипва от работа, за да може да си го позволи. Накратко – който не е спал вместо да учи и не го мързи да работи, все ще си намери достатъчно прилична работа, за да живее добре.
Една не толкова басня или пропаганда, колкото масова заблуда е мнението, че американецът е студен човек, който не установява близки отношения. Като начало, САЩ са много разнообразна държава – в южните щати и в общностите с по-южен произход лесно ще намерите дори прекалено горещи по българските критерии отношения. Така че това не е проблем на практика.
По-интересна обаче е причината защо по-северните щати и общностите с по-северен произход в САЩ са по-студени. По принцип този ефект е световен – по-северните народи са по-хладни и необщителни от по-южните. В САЩ обаче ефектът е още по-силно изразен и това си има причина. Средният американец няма да седне да ви се оплаква и хленчи, защото смята, че не сте длъжни да търпите той да ви товари с проблемите си. Че с подобно нещо той самият се показва в неприятна, досадна и готованска светлина… Ако вие му се наоплаквате до насита, той ще ви слуша учтиво (стига да не е зает или да не бърза за друго) – щом се оплаквате, значи имате сериозна нужда от психическа подкрепа. Но ако оплакванията не са кой знае какви като причина, немалко американци ще ви таксуват като глезени мрънкала и ще започнат да избягват да ви слушат хленченето. Не защото са студени, а защото глезените мрънкала просто не заслужават твърде много уважение. (Справка: манталитетът на Рон.)
… Ще напиша и още, но ще е в следващ запис – този вече стана прекалено дълъг.