Grigor Gatchev - A Weblog

Около историята с бюлетините в печатницата. Искам да зная истината за тях.

От „вътрешен“ източник разбрах нещо, което не зная дали е истина. По характера на източника бих му дял 95% вероятност да е. Ето го:

Въпросните бюлетини били не 350 000, а малко над 100 000. Наистина били технологичният брак, насипан (не подреден) в кашони, заделен и запечатан именно за да не е лесен за крадене и злоупотреби.

И което е по-интересно – в петък, точно 14:00 часа, представители на прокуратурата били влезли в печатницата. Огледали абсолютно всичко, включително въпросните заделени бюлетини – били им показани и обяснени най-подробно. Никой от тях нямал никакви претенции, въпроси или съмнения към бюлетините. Тръгнали си с уверението, че всичко е наред. Акцията на ДАНС и прокуратурата била на следващия ден, в събота – и поне един от присъстващите прокурори май бил същият като от предишния ден. Също, хората от медиите дошли едновременно с ДАНС и прокуратурата.

Искам да си доведа сигурността в истината до 100%. И това какво била решила прокуратурата не ме убеждава изобщо и в нищо. След като днес заключиха окончателно, че лекарите от Търново, дето изродили „мъртъв“ плод, не били виновни. (При положение, че 12 часа след раждането, прекарани в хладилник, „мъртвият“ плод продължавал да показва „спинални рефлекси“. Апропо, и в деветорната медицинска експертиза пише, че „лекарите се подвели, понеже мъртвороденият плод симулирал признаци на живот“. Искам да знам имената на лекарите, подписали тази експертиза.)

Накратко, имам следните въпроси:

1. Ако тези бюлетини не са технологичен брак, къде е бракът? Няма как да изпечатиш осем милиона бюлетини, без да има поне стотина хиляди брак. По договор печатницата е задължена да го съхранява до след изборите. Няма как да се е отървала от него, под охрана е отпреди тях. Къде е бракът? Искам да бъде показан, публично, така че да се види, че това са бракувани изборни бюлетини. Различни от въпросните „открити и задържани“.

2. Какво се съдържа във въпросните кашони, и колко броя е? Дали са подредени не-бракувани бюлетини, готови за изпращане, или са насипани бракувани бюлетини? Примерно дали всичко е очевидно в перфектно състояние, или значителен процент е очевиден брак? Разделени ли са по окръзи примерно, или има кашони, които са с бюлетини за най-различни окръзи? Искам това съдържание да бъде показано публично и преброено, или поне преценено с прилична точност.

3. Вярно ли е, че от прокуратурата предишния ден са правили подробен оглед на печатницата, видели са включително въпросните кашони, научили са какво има в тях и не са имали никакви възражения? Ако да, защо не са имали възражения, а акцията е чак на следващия ден? Ами ако бюлетините бяха разпратени през нощта, че да има време да бъдат разпределени за пускане в употреба? Искам убедителен отговор. И имената на прокурорите, осъществили огледа и после акцията.

4. Откъде всички медии научиха „на живо“ за акцията на ДАНС, и какво цели и какво е открила? Информацията излезе почти едновременно във всички, до няма час след акцията, още преди прокуратурата да излезе с официално съобщение. За един час е трудно да се прибереш от Костинброд до студиото в София и да подготвиш предаването, дори ако вече имаш информацията какво се прави и какво е намерено… Искам убедителен отговор.

5. Какво налагаше акцията и (предполагаемите дори към този момент) резултати да бъдат обявени пред медиите? Намерените бюлетини са поставени под охрана. Обявяването им пред медиите няма как да предотврати нищо, нито да помогне с каквото и да било. В същото време е много остро политическо послание точно в деня за размисъл. Къде е необходимостта от това обявяване точно в този момент? Искам убедителен отговор.

6. Защо въпросните бюлетини бяха поставени под охрана, вместо да бъдат проследени и извършителите да бъдат разкрити, щом от прокуратурата са толкова уверени, че става дума за престъпление? Борисов може да е изключително тъп, но въпросът му беше правилен. ДАНС и МВР имат достатъчно ресурси, за да прехванат бюлетините когато пожелаят, така че не рискуваха нищо. Можеха да изчакат да дойде някой да ги товари – щяха да имат следа кой ги е поръчал, да идентифицират нарушителя. Какво наложи това да не бъде направено? В други държави това не-действие би било сметнато автоматично за съдействие на престъпниците… Искам убедителен отговор.

7. Ако в събота по обяд тези бюлетини са били още в печатницата, сериозно ли очаква прокуратурата те в неделя сутринта да са разкарани по секциите в цялата страна, разпределени по съответните хора, раздадени на съответните купени гласоподаватели и т.н.? (Да бъдат подменени чувалите с подадени бюлетини е нереално. След преброяването в секцията протоколът с резултатите се размножава в по един екземпляр за всяка партия и на всеки екземпляр се подписват всички членове на секционната комисия. Ако в РИК има един глас разминаване между секционния протокол и реално преброените бюлетини, или копието на някоя партия с оригинални подписи на всички други партии, ощетената партия ще направи скандал. За капак, посекционните резултати се публикуват общостъпно в пълен обем, така че всеки може да направи проверката. Единственият начин да фалшифицираш вече наличния резултат е да купиш цялата изборна система, от ЦИК през РИК до СИК, и всички без изключение политически партии в добавка, а всъщност и всички български или чужди граждани, които биха могли да проверят резултата. Не е реално.) Ако не, на какво основание е направено заключение, че те са предвидени за фалшификация на изборите? По какъв механизъм се очаква да стане тя? Искам убедителен отговор.

Ако получа до седмица нагледни доказателства и убедителни отговори на всички тези въпроси без изключение, ще съм склонен да допусна, че някоя политическа партия наистина се е готвела да фалшифицира изборите. (Дори в този случай, благодарение на прокуратурата и ДАНС, надали някога ще научим коя.) Ако обаче дори един от тях не получи нагледните доказателства или убедителния отговор, ще имам основанията да мисля, че прокуратурата е изпълнила политическа поръчка. По начин, който пряко нарушава българското законодателство. Представянето на нагледните доказателства или убедителния отговор, ако съществуват, би било елементарно и без никакви законови, технически или други пречки – няма причина да не се случи.

Чакам.

И за да не бъдат подминати въпросите ми с мълчание, имам молба към всички медии и колеги по блог – моля ви, повторете ги и вие. Ако трябва, всеки ден. Каквито и разлики във възгледите да имаме, заслужаваме да знаем истината.

Преди няколко дни, едва прибрал се от работа, излязох да купя нещичко. На уличката близо до нас ме посрещна тъжна гледка. Момче на двайсет и няколко години лежеше на земята и трепереше ужасно. Около него се суетяха двама негови приятели и се опитваха да го подкрепят някак.

Естествено, веднага им предложих помощ. Момъкът, напълно в съзнание и адекватен, разказа как му е прилошало. Как е повикал приятелите си, които са го посрещнали, но по средата на пътя му станало толкова зле, че паднал… Бързият оглед и проверка на пулса показаха и причината – очевидно момъкът беше почти колабирал. Загуба на течности или може би на тонус на съдовете, не знам, но спешно имаше нужда от вливане.

Приятелите му вече се бяха обадили на Бърза помощ. Повторното обаждане обаче само показа каквото следваше да се очаква – че не е ясно дори дали обаждането е предадено от 112 на медиците. Кола имаше на разположение, но момчето категорично отказваше дори да бъде местено – усещаше, че ще припадне… За щастие не го послушах. Взехме го тримата, като внимавахме да не надигаме главата му, натоварихме го и те потеглиха към ИСУЛ. За мен нямаше място в колата, така че просто се обадих на Бърза помощ да отменят повикването на линейката на този адрес и продължих по пътя си.

Дотук – нищо кой знае какво, странно или необичайно. Инцидентът, претоварената и преразтеглена Бърза помощ, хаосът и бъркотията в организацията на спешните повиквания, намереното набързо решение – всичко това е ежедневие. В това ежедневие обаче се намеси и нещо друго. Нещото, което искам всъщност да разкажа.

За десетте минути, докато изяснявахме ситуацията, покрай нас минаха може би десетина пешеходци. Всички без изключение спряха да предложат помощта си, по своя собствена инициатива. Нямаше нито един, който да подмине безучастно. Подобно беше положението дори с минаващите по уличката коли – над две трети, може би над три четвърти от тях спряха, за да ни попитат могат ли да помогнат с нещо, без ние да сме спрели или дали знак на никого.

Често съм чувал как в най-белите западни държави, закъсаш ли на път, винаги ще се намери някой да спре на махването ти и да окаже помощ. И съм се възхищавал на човечността на западняците. И съм въздишал: „Това е народ, а не мърша!“. Винаги съм си мислел, че ето как богатството поражда добродетели – прави хората по-благородни… И съм мислел горчиво как това няма да се случи у нас никога. Как дори да станем пребогати, българският егоизъм и безразличие ще са неразделни от нас за много поколения напред. И съм си пожелавал с тъжна ирония да живея толкова дълго, че да видя деня, когато това ще се промени…

Денят дойде. Преди пет години човек можеше да падне и да умира насред дори най-оживена улица, и я се намереше някой измежду хилядите минувачи да му обърне внимание, я не. А да се мисли, че минаваща по улицата кола би спряла, за да предложи помощ, щеше да е не просто детска наивност – щеше да е чиста лудост. Насред същата тази София, сред която преди няколко дни предлагаха помощта си всички без изключение минувачи и спираха да попитат могат ли да помогнат с нещо шофьорите по улицата… Вървях към магазина и, срам не срам, си бършех сълзите. От щастие и гордост, че поне за мъничко сме били ама истински народ. По-истински може би и от богатите западни.

След това се замислих – откъде дойде тази готовност за помощ? Как така се променихме за пет години? Ако има нещо сигурно, то е, че не сме забогатели за тях. Напротив. Нито сме се излекували от злобата, завистта или безразличието – нямам познат, който да е страдал от тях преди, и да се е поправил междувременно. Какво се е случило, за да се променим? Къде е разликата в нас?

И на касата в магазина, и по пътя обратно, и цялата вечер после, и през нощта, и през целия следващ ден си блъсках главата. Усещах, че тук има нещо страшно важно. За едно общество надали има по-важно нещо от това как да превърнеш егоистичните, студени, неоказващи помощ хора в готови да похабят времето и силите си, за да помогнат на непознатия. Който държи ключа към разрешението на тази загадка, държи ключа към бъдещето на народа си. Който народ владее това изкуство, ще бъде и пребъде. Докато на света има хора.

А отговорът беше елементарно прост. Толкова прост, че не можах да се сетя през цялото това време. И може би нямаше и да се сетя, ако не бях разказал случката на Ели. За да се убедя, че никога не бива да подценявам интелекта ѝ.

– Просто хората си изработиха усещането, че от тях зависи нещо – отбеляза тя, почти без да се замисли. – Научиха се, че могат да повлияят на нещата, да променят света наоколо към по-добро. Че техните усилия имат резултат и значат нещо…

Бях забравил нещо толкова просто – че хората по начало са добри. Че премеждията и нещастията често могат да ги изкривят, понякога ужасяващо. Че мизерията и безизходицата може да ги накарат да се затворят в себе си, да не вярват на нищо и да не предприемат нищо. Но доброто вътре в нас е дълбоко и силно. Дадеш ли на човек надеждата, че той има власт да променя света, да го прави по-добър и свестен, доброто в него надига глава. Подава се плахо изпод слоевете дебелокожие и безразличие, както пъпка разцъфва и след най-мразовитата зима. У някои веднага, у някои мъничко по-бавно. У някои спонтанно, у някои след подтик – примерно гледката на паднало и страдащо младо момче. Може би при някои много, много трудно. Но ми се ще да вярвам, че надали на света има толкова зловещо изкривен и осакатен човек, че в него да няма как, дори и много трудно и бавно, доброто да бъде пробудено отново.

… Дотук добре. Но какво научи хората да мислят, че нещата зависят от тях? Какво ни даде за последните години това, което не бяхме получили за десетилетията преди тях?… Обикновено в една държава има само една сила, която има ресурсите да постигне този ефект – управлението ѝ. Без значение дали го желае или се бои от него.

През последните месец-два за ГЕРБ и Бойко Борисов се изписа какво ли не лошо. Личното ми мнение е, че всичко или почти всичко е вярно, и че има и още много ненаписано. Че нашенският Батман е тъпа, самодоволна, самохвална, самовластна, корумпирана и безогледна мутра. Че не става за политик ама изобщо, че е направо позор за страната ни. И че ако го изберем пак, ще продължи да си е пак същият, ако не и по-лош… И че тези около него не струват дори и толкова. Че някои от тях са по-костюмирани и полирани от него, но и още по-прости, крадливи и корумпирани. Че ако разкажа една десета от това, което знам за тях, на всички четящи тук ще им се доповръща…

Но въпреки това смятам да гласувам на изборите за тях.

Да, звучи абсурдно и противоречиво. Поне на пръв поглед. Но едно от нещата, които знам, е че първият поглед понякога лъже.

Често човек или действията му остават в историята и паметта не с намеренията зад тях, а с постигнатия резултат. И с право, защото той е от значение. Ако си убил някого, докато си искал да му помогнеш, утешението не е голямо. И ако си спасил някого, докато си се опитвал да му навредиш, грехът е лесно простим. Затова и умните хора съдят за другите по намеренията им, но мъдрите съдят за тях по резултатите, които постигат.

Бойко Борисов се оказа изправен във властта срещу мафия, каквато дори най-информираните от нас направо не можеха и да си представят. Дори когато вече държеше в ръцете си законодателната и изпълнителната власт и медиите изглеждаха негови, тази мафия продължаваше реално да контролира държавата. В момента, в който той сдаде властта (на близки свои съюзници), уж стиснатите в юмрука му медии отведнъж се обърнаха срещу него. Излязоха обвинения, че подслушвал всекиго (и записи от подслушвания, които кой знае защо все бяха подслушвания на него – той ли подслушва основно себе си, аз ли имам проблем с реалността, не знам…). Двайсетгодишната желязна мафиотска омерта внезапно бе нарушена – в ход влязоха неща, които са вършени винаги през тези двайсет години, но сега отведнъж бяха признати, за пръв път. Координираността на атаките и единството, с което почти всички центрове на власт се обединиха срещу него, е просто смайващо – такъв синхронизиран балет не съм виждал и на сцена… Коя е тази мафия и кой стои зад нея съм писал неведнъж. Но не това е въпросът в случая.

Борисов знаеше с какво си има работа още отначало. Затова и заложи на политика, непозната в най-новата история на България – популизмът. Досега винаги бяхме били управлявани чрез гьонсуратлък и абсолютна глухота за желанията на хората. Борисов беше първият, който започна да се съобразява с исканията им. Надигнеше ли се единен и категоричен глас отдолу срещу негови решения, той най-често се обръщаше като фурнаджийска лопата и ги отменяше. Често вършеше невероятни простотии, налагаше корупционни решения или лобистки закони, но притиснеше ли го силен глас отдолу, нерядко се извърташе и ги зарязваше. Понякога го правеше под натиска на миниатюрни маргинални групички хора – но надигнеха ли те шумен глас, уплашваха властта му.

Никой властник не обича народът му да има решимост и самочувствие – обича народът му да е от обезверени, обезнадеждени и апатични овце. От съгласни да ги стрижат, доят и дерат. От желаещи да гласуват само ако някой им предложи пари – а ако няма кой, готови да оставят правото си на избор на тези, на които са предложени пари. Най-вероятно на циганите, че те се продават най-евтино. И после да мърморят под юргана, че ги управляват крадливи цигани, но да нямат смелостта да го променят… Придобие ли народът самочувствието, че от него зависи нещо и той е силен, вече не можеш да го плашиш и обезверяваш толкова лесно. Вместо да се уплаши и измори заради далаверите ти, ще се надигне масово и ще те смъкне. Дори да успееш да му пробуташ пак свои бушончета, ще смъкне и тях. Докато не те изчисти от властта и в нея не пробият, навлязат, натрупат опит и установят позиции не чак толкова организирани мафиоти, и нищо чудно дори не чак толкова крадливи хора. Затова и крадливите мафиоти бягат от държави, където народът е силен и със самочувствие. И се насъбират в държави, където народът е слаб и овчедушен.

Бойко нямаше зад гърба си мафията, която ни управлява последните десетилетия. Ако я имаше, сигурно щеше да е перфектно бушонче. Само че я няма, така че му се налага да угажда на хората – и така да ги учи, че от тях зависи нещо. Личното ми предположение е, че хич не е щастлив от това, и той сигурно предпочита народ от овце, но няма избор.

И мисля, че ако го изберем пак, ще е точно така крадлив и корумпиран, както и досега, ако не и още повече. Само че пак няма да има зад гърба си мафията – синхронният балет на противниците му, който гледаме в момента, го доказва достатъчно надеждно. Така че пак ще му се налага да ухажва хората и да ги слуша. И с това да ги учи и възпитава, че от тях зависи нещо и те имат силата да пазят интересите си и да правят света по-добър. Колкото и да не му харесва това.

Затова и си мисля, че към момента той е най-добрият избор. Не защото за него може да се каже каквото и да е добро, поне според мен. А защото в позицията, в която се намира, е принуден, колкото и да не му харесва, да дава на хората именно това, от което имаме в момента най-много нужда – да се научим, че от нас зависи нещо. Че ако се преборим, побеждаваме…

Научим ли този урок, ще стане от нас народ, а не мърша. Ще спираме да помагаме на падналите на улицата. И ще се надигаме без колебание и без страх срещу измамилите ни да ги допуснем до властта измамници и престъпници. Ще им пречим да ни крадат, дерат и кръвосмучат. Ще ни има, и ще можем да се радваме на плодовете на труда си, а не да ги виждаме как изчезват по посока на нечии офшорни сметки…

Гьотевият Мефистофел казва за себе си: „Аз съм силата, що зло желае, ала добро твори“. Мисля, че нашенският бабаитест и почти потурест Мефистофел е от същата категория. Не зная има ли нещо, което може да ме убеди, че той не желае само неща, които за мен са зло. Но мисля, че обективно е поставен в положение да е принуден да твори добро, ако иска да го има и занапред – а сигурно иска.

Каква е изборната му алтернатива? В свят, в който наоколо се прескачат искрени и кристално честни ангели, желаещи да ни управляват в единствено наша изгода и да творят единствено добро, никога не бих гласувал за него. Проблемът е, че не забелязвам наоколо подобни ангели. Като изключим Волен Сидеров, който май е подвластен единствено на липсата на подходящо лечение, всички останали с реални шансове да влязат в парламента са марионетки на същите кукловоди, които в момента дърпат конците на синхронния балет. Тези, при управлението на чиито бушончета живеехме на върха на период на развитие почти също така зле, както в период на световна криза под управлението на алчна, тъпа и корумпирана мутра…

Искам или не, изборът ми реално е между Бойко и марионетките на Първанов. Всичко останало е политически илюзии. А ако трябва да избирам между тези двете, знам какво ще избера. Да, ще умирам от срам, че съм подкрепил Батман. Ще се червя пред телевизора, когато той се фука. Ще ми доверяват приятели и познати каква корупция се вихри при него… Но все пак ще е за предпочитане пред корупционната машина, желязната омерта и непробиваемата глухота на Първановата мафия. При Бойко поне ще се учим, че от нас зависи това-онова – не всичко, но поне нещо.

И малко по малко, и за негов ужас, ще се учим да бъдем народ, а не мърша.

Хладният вятър въртеше около спирката пожълтели листа. Чаках вече почти половин час – беше неделя и автобусите бяха нарядко. Но истинският хлад беше вътре в мен. Не страх, не боязън – хлад от едно внезапно откритие.

Преди месец бях започнал шести курс. И докато се връщах от веселия купон с колеги в един от блоковете на Студентски град, внезапно бях осъзнал, че след по-малко от година ще съм завършил.

До този момент бях очаквал завършването с нетърпение. Медицината не е от най-леките висши, в четвърти и пети курс имахме по над 40 часа лекции и упражнения седмично. А от нас се очакваше основната част от подготовката ни да минава в къщи или при самостоятелни занимания, извън тези 40 часа. Често това значеше по 60 и повече часа здраво учене на седмица, ако искаш да си знаеш нещата. Нищо чудно, че студентите са пословични с калпазанството си – колко можеш да издържиш на такъв режим? То да не е работа, че 60 часа да са нищо за двайсет и малкото ти години? Как няма да ти се иска центрофугата да спре колкото се може по-скоро?

На купона бяхме разнородна компания. Двама-трима с гаджетата си. Аз – самотник към момента. Едно младо семейство с двегодишното си хлапе. И момичето, към което проявявах интерес (и което така и никога не прояви към мен), заедно с шестнайсетгодишния си брат. Ококорено, невероятно любознателно и любопитно хлапе – едно към едно аз, въпреки десетте години разлика. Усетила, че си приличаме, девойката ме хвана да забавлявам братчето ѝ, докато тя помагаше за съвместната гощавка.

По липса на по-добра идея първият ми въпрос беше за какво си мечтае. Юнакът се позамисли, нетипично дълго за хлапе на тази възраст (и още повече за него). След това ме погледна право в очите и заяви:

– Искам да стана студент. Такъв купон е! Никой не ти нарежда кога да се прибираш и къде да ходиш, не трябва да висиш на даскало, да спазваш вечерни часове. Сам си водиш гаджето където решиш, правиш каквото ти скимне, имаш си стипендия. Да си ученик е… абе, съкс.

Едва се сдържах да не се изсмея. И да му кажа, че бих заменил студентството си за неговото ученичество на секундата. Удобството да те хранят татко и мама, вместо да разчиташ на мижавата стипендия. Смешното количество учене, поне на фона на нашето. Веселбата по цяло лято, вместо да учиш за сесии и изпити. Липсата на задачи, задължения, ядове, тормози. Изобщо, слънчевото безгрижие на детството – най-прекрасното време на живота. Жал ми беше за малкия наивник, решил, че студентството ще му даде повече свобода, а не по-малко…

Купонът отмина, почистването и оправянето след него – също. Но когато зачаках на спирката автобуса, за да се прибера, внезапно осъзнах – и аз съм същият наивник. Който си мисли, че свърши ли следването, грижите му ще намалеят, вместо да се увеличат. Че няма да се налага да изкарва не само храната и харчовете си, а и всички разходи за жилище, сметки и прочее – че и да помага на възрастните с малките им пенсии. Че няма да трябва да отговаря не само за себе си, а и за спътника си в живота, за децата, за всичко наоколо. Че вместо гадни професори, които остават назад в миналото след изпита, ще има гадни началници, от които няма къде да се махне. И от които зависи много повече… Който си мисли, че го чака свят на повече свобода и щастие, а не на по-малко.

Оттогава животът ми се промени – може би с малко, но осезаемо. Давах си честичко сметка, че завършва не етап на мъчения в живота ми, а етап на относително безгрижие, радост и полет. Че след него ще последва етап, който в очите на недораслите изглежда могъщество и свобода, но всъщност е по-малко свобода и повече грижи и отговорности. И че да, можеш да се направиш на ударен и цял живот да бягаш от тези отговорности – но околните ще те смятат за вдетинен, и с право. Отговорностите не са измислени, за да тормозят хората – съществуват, за да може да си помагаме и да се крепим. Не ги ли поемаш, не носиш своята част от общия товар. Поне така мисля.

… Напоследък забелязвам в света първия полъх на нещо. Все още твърде тихо, за да може да го чуят повечето ми познати. Все още твърде аморфно, за да мога да го формулирам с пълна яснота и точност. Може би най-близо ще е, ако кажа – оформя се възможността човек да подсили интелекта си. Или да създаде изцяло изкуствен интелект, по-могъщ от човешкия. Една от възможностите е имал предвид Рей Кърцуел, когато създава Института по сингуларността. Усещам и други… Но до какво ще ни доведат те?

Казват, че който има пари, няма нужда от вещи – потрябват ли му, ще си ги купи. По същия начин който има власт, няма нужда от пари. А който има достатъчно интелектуално превъзходство пък няма нужда от власт… Затова и принципно не би трябвало да ме е страх от свръхинтелекти. Но все пак нещата зависят от създателите им. Дори и много могъщ интелект може да е изкривен и дефектен в аксиоматичната си основа, а оттам и изцяло… Но не тази линия на разсъждение имах предвид.

Мисля за друго. Създателите на такива интелекти ми приличат на деца, които искат да станат възрастни. Без да разбират, че съзряването не носи повече свобода. Че носи несравнимо повече мощ и сила, но и несравнимо повече отговорност, грижи и тъга… Наскоро слушах пиянско теологично откровение, че в момента, в който Бог е създал света, се е оказал по принуда ограничен до изява само като природни закони. Заради отговорността, с която се е натоварил чрез акта на създаването. И мисля, че в това има голяма доза истина. Колкото по-могъщ си, толкова по-вързани са ръцете ти, ако осъзнаваш и спазваш отговорността си истински. В противен случай си просто вдетинен, живееш щастливо „детство“ за сметка на свободата и щастието на децата наоколо.

Така че дойде ли този „преход“ – било под формата на Кърцуеловата сингуларност, било под друга – това може да се окаже всъщност краят на детството. За всички, поискали да минат на следващия етап от развитието. (И си мисля колко ли прав може да се окаже един от големите мъдреци на фантастиката – Артър Кларк.)

А дотогава все още имаме време да сме деца. 🙂

Седях сред неголямата хотелска стая и чаках с нетърпение. Едва се сдържах да не запаля цигара. Човекът щеше да дойде всеки момент.

(ама чакай, аз не пуша!… сънувам ли? сигурно…)

Почукване, отваряне. Да, той е.

– Заповядайте, седнете. Нещо за пиене?

Онзи се разположи на стола срещу мен, бутна шапката си назад и ме прониза с поглед:

– Излъга ме, че си репортер. Никоя медия няма да си вре носа в тези неща, прекалено са омотани за тъпите им зяпачи. Какъв си?

– Репортер съм, наистина. – Показах му журналистическия си бележник, все едно той доказва каквото и да е. – Просто не само търся да напиша нещо, че да си оправдая парите. Искам и да зная истината. Заради себе си.

– Коя истина?

– Какво всъщност се е случило в института онази вечер, когато сте правили опита.

Погледът отсреща стана още по-твърд. Чувствах се забоден на облегалката на стола като пеперуда на карфичка.

– Ако ти кажа, трябва после да те убия.

Най-изтърканата фраза на света – но с една разлика. Наистина го имаше предвид. Нещо в очите му казваше – сън или не, ще умреш наистина. И му вярвах, както само насън може да се вярва.

Преглътнах на сухо:

– Става.

Той вдигна вежда, измерва ме още секунда-две, след това заразказва. Може би около двайсет минути. След като свърши, кимна.

Сърцето ми беше като бучка лед. Нямам представа откъде намерих сили да проговоря:

– С какво да ти помогна? Пистолет? Нож? Въже? Тежък предмет?…

Онзи ме погледна иронично, стана от стола и понечи да излезе. Внезапно сякаш отникъде усетих прилив на сили. Скочих и му преградих пътя.

– Чакай малко. Обеща, че разкажеш ли какво е станало, после ще ме убиеш, а не ме уби. Значи си ме излъгал. Спазвай си договорката, мътните те взели!

Минута-две онзи ме гледа право в очите, от педя разстояние. След това съвсем тихичко прошепна:

– Ти май наистина си готов да умреш, за да знаеш истината.

Страхът ме стискаше за гърлото така, че нямах глас – просто кимнах.

– Добре. Сядай.

Вторият разказ беше съвсем различен от първия. И… докато слушах първия, не се бях усъмнил. Но когато чух втория, усещах – това е истината, другото е просто брилянтно съчинение.

Когато привърши, човекът стана и тръгна към вратата. Бях като парализиран от ужас, не можех да стана и да го спра. Едва събрах сили да се обадя след него:

– Пак ли ме излъга?

Другият се обърна, вече на прага:

– Човек, който е готов да умре за истината, заслужава да я знае и да живее.

… Когато се събудих, още не можех да се отърся от страха – студен, лепкав и неописуемо гаден. Въпреки ясното разбиране, че това е просто сън, минаха петнайсетина минути, докато събера сили да стана. Продължавах да имам усещането, че съм се разминал на косъм от смъртта. Че съм оцелял по благодеянието на някой, който е можел и да не се смили. Който е трябвало да не се смили…

Дълго после мислех с какво ме уплаши толкова сънят. Че готовите да умрат за истината ще я научават и ще живеят после нито съм го вярвал преди, нито го вярвам и сега. И не вярвам, че сънищата могат да повлияят някак на реалния живот.

Може би с това, че бях в този сън истинският себе си. Че в реалния свят бих постъпил по същия начин. Може би дори след като вече съм преживявал този страх.

И че не желая да се променя. Някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.

Преди на това да си говориш с телевизора му се викаше шизофрения. Сега му се вика цифровизация.

На това да вървиш по улицата и да си говориш преди също му се викаше шизофрения. Сега му се вика хендсфрий.

Преди трийсетина години за следните фрази щяха да те вкарат в лудницата:

– Забравих си телефона в къщи
– Отивам да си купя още памет
– Снимай ме с телефона
– Повреди ми се компютъра на пералнята
– Пусни му е-майл от телефона
– Претърси Интернет за еди-какво си, трябва ми спешно
– Хайде да си купим домашно кино
– Компютърът ти е бавен заради многото отворени прозорци
– Не мога да си вляза в пощата
– Ще съм на излет, ама ми звънни
– Изтрих си по погрешка снимката
– Сметни го на телефона
– Къде ти е иконата на мрежата?
– Правя си банковите преводи през телефона

Преди петдесет-шейсет години пък доста от тези изрази щяха да са напълно неразбираеми – щяха да те вкарват в лудницата за други, които преди трийсет години вече бяха нормални…

Изобщо, технологията очевидно е форма на общоприета лудост.

Един от хората, за които се гордея, че мога да ги нарека приятели, е Никола Райков. Компютърджия, човек на изкуството и не на последно място – млад баща. 🙂

Когато станеш баща, обикновено доста други неща минават на заден план. Често и компютърджийството, и изкуството. Но може би на любовта към изкуството трудностите действат както и на всяка друга любов – като вятър на огън: гаси слабия, но разпалва още повече силния… Така и с Никола. Вместо да престане да твори изкуство заради грижата покрай наследника, той е превърнал тази си грижа в творене на изкуство.

Кое дете няма нужда да му разказваш приказки? Вероятно това, което трябва да израсте осакатено като човек… Никола очевидно няма подобни планове за своите деца. Защото приказките, които им разказва, са изумително увлекателни и изобретателни. И малко по малко са се превърнали в игра – игра, която в същото време е приказка.

Помните ли някогашните книги-игри? Мислех си, че компютърните игри отдавна са ги превърнали в минало. Особено тези, в които само се търчи и стреля автоматично по де що помръдне наоколо. Мислех, че гръбначният мозък безнадеждно е изместил главния в контрола над организма и въображението. Но твърде малките деца все още не са способни да преживеят на диета с нула калории. За тях се налага да се правят истински неща.

Такова нещо е приказката-игра на Никола, Вълшебна, изобретателна и изумително детска. Забравил, че това чудо следва да се играе по епизоди, я четох с упоение от началото до края като книга, без да обръщам внимание на размесените епизоди. Просто се възхищавах на бистротата и чистотата на словото в нея, на детски игривата мисъл, на невероятните асоциации. Няма да скрия – ползвам се от една огромна привилегия в това отношение: така и не успях да порасна, и май няма и да успея. Но… не зная защо, но съм убеден: тази игра би харесала и на счетоводителя от вицовете. Нищо че той е роден с очила, сресана на път коса и молив зад ухото. Може би така му е писано – да трябва да стане на средна възраст, за да се превърне във възхитено от живота, неизвестното и омайното тригодишно дете.

Прочетете я и вие. Не е нужно дори да я купите за целта – Никола я е направил свободно достъпна. И е написал на сайта ѝ защо постъпва така – простичко, човечно и топло. Като цялата приказка… Но аз лично смятам да си я купя истински, на хартия.

Едно, защото хора като автора ѝ заслужават да бъдат поощрявани. Да, тази книга вече е достъпна и няма да бъде свалена. Но купуването ѝ е начин Никола да бъде поощрен да продължи да пише. Да сътворява нови подобни неща, все такива слънчеви. И да мога да прочета и тях.

Второ, защото искам да имам тази книга. Не просто да съм я прочел – да я имам. Както казва Кори Доктороу, Да ѝ търся място в отесняващите рафтове по стените у нас. Да я давам, често едва ли не насила, на приятелите които уважавам и обичам, с молба да я прочетат – и с надеждата да им хареса. Да я чета на децата си, за да им дам още от ранна възраст усет за красота и добро, който да ги топли и подкрепя през живота им. И да им я завещая, за да бъде с тях и техните деца, и когато мен няма да ме има.

И трето, защото искам да я чета отново и отново, с гордост и чиста съвест. Да ѝ се възхищавам с мисълта, че съм се отплатил за нея. Да завиждам тайничко на Никола и да си мечтая да го надмина – за да ме надмине в следващия момент той отново, за да бъде създаваната красота все по-истинска и пълноценна. И да се усмихвам щастливо и без срам, когато седнем заедно на маса.

… Толкова от мен. А сега не ме безпокойте – отивам да си препрочета книжката пак. 🙂

Бях решил, че няма да пиша тук на политически теми поне до изборите. Ако мога – и след това… Но днес не можах да се сдържа.

При едни клиенти имах доста съмнителното удоволствие докато работех да чуя записа на разговора между Бойко Борисов, Мирослав Найденов и Николай Кокинов. Съдържанието ме отврати до немай-къде. Но още в началото привлече вниманието ми един любопитен въпрос.

Кой ги е подслушвал и записал? Надали е Цветан Цветанов – няма собствен подслушващ екип, а ще е твърде голям риск да действа чрез МВР през главата на служебното правителство. Още повече че персоналът на „слушалките“, доколкото ми е известно, е почти несменяем отпреди правителството на ГЕРБ. (По-неофициално съм чувал и че яко бичи частни поръчки, но това вече е недостатъчно добре потвърдено – източникът, от когото го научих, е напълно способен да се опита да ме излъже.)

По принцип този тип изпълнения са в стила на Алексей Петров, но предизборно би могъл да ги върти кой ли не. А може би и не само избираните политици… Кой? И, по-интересно, как? Подхвърлено микрофонче, или какво?

Отговорът дойде неочаквано – случайно ми се счу, че в паузите на разговора чувам биене на сърце. Вслушах се внимателно – наистина! И освен него поне веднъж-два пъти различих добре шум от дрехи.

Вероятно сте виждали неведнъж по телевизията водещи на това или онова предаване с микрофони, забодени на ризата или вратовръзката. За да не хващат биенето на сърцето, шумоленето на костюма и т.н., тези микрофони са звуково насочени към областта, където трябва да е лицето на водещия. По тази причина те улавят само неговия говор – други говорещи, дори застанали до водещия, не се чуват. Това е чудесно за тоноператорите в студиото, но не е добро за хора, които искат да запишат тайно разговор. Тогава се налага под дрехите, най-често на нивото на деколтето на костюма, да се сложи не толкова насочен микрофон, за да улавя и другите събеседници. Недостатъкът? Улавя биенето на сърцето и шума от дрехите.

Иначе казано, записът беше направен тайно от един от тримата. Някой, който е знаел точно какъв микрофон се използва за такава цел, и е разполагал с такъв. (Или е бил инструктиран от някой друг, който знае какъв микрофон е нужен и разполага с такъв.)

Дори да бях глух и да не можех да преценя чий глас се чува най-ясно и отблизо, нямаше да ми е трудно да се сетя. И за тримата се подочува по това-онова за корупция, но единият е оплескан до ушите. До степен даже да го разследват в момента, ако и за дреболии. Това, което аз съм чувал за него, би стигнало на който го знае за изнудване на десет души, не на един – а ако съдя по косвени белези, надали знам и една десета от нещата… Иначе казано, вероятно някой просто го е предупредил колко бързо и лесно може да нарасне делото срещу него, и колко по-богато може да стане. И как би могъл да си го спести, ако запише някой компрометиращ разговор и го предаде на които трябва.

А кой го е предупредил, и на кого трябва да предаде записа? Не е толкова трудно да се сети човек. Знае се от какъв е-майл е изпратена информацията – от намиращ се в mail.ru.

Че няма да го пратят от български е-майл провайдер, е ясно – ще последва светкавична операция на ГДБОП ООД и логовете с IP-тата ще излязат на бял свят, а оттам нишката до изпращача е къса. В чужбина… службите на съответната чужбина трябва да са доста глупави, за да не се опитат да научат кой подслушва ключови политически фигури на малка, но стратегическа страна. Но все пак вероятността да бъдеш стиснат за гушата е под 100%, ако знаеш какъв провайдер и в каква чужбина да избереш.

Логичният избор е адрес в gmail.com – Google няма да предоставят лесно лична информация, и в конкретно такъв случай американските закони ще са на тяхна страна. Правителството на САЩ може да се опита да иска инфо, но шансовете му да успее са минимални. В Русия положението е обратното – всичко за изпращача ще бъде научено още по-бързо и гарантирано, отколкото в България. И все пак изпращачът е избрал Русия. Иначе казано, той изобщо не се тревожи от идеята руските служби да научат кой е, но го безпокои дори минималната вероятност американските служби да научат кой е… Което според мен дава и отговора на кого Мирослав Найденов е предал записа – иначе казано, кой му го е поръчал.

И още нещо. Това се случва ден след като Найденов беше изключен по експресната процедура от ГЕРБ. Съмнява ме съвпадението да е случайно. Не е гарантирано, но е сравнително вероятно поръчителят да е ценял Найденов главно в качеството на „къртица“ в ГЕРБ, щом го издъни като издайник точно след като стана неизползваем за това. Найденов надали е корумпиран (т.е. подлежащ на шантажиране) само откакто е министър, така че нищо чудно да е бил „къртица“ още отпреди да е министър, или дори гербер. Иначе казано, наш Батман май получи още един чудесен урок колко неприятни последствия може да има толерирането на корупционери – с голяма вероятност конците им ги държат едни умели и с много опит кукловоди.

Което за пореден път ме навежда на мисълта, че може ГЕРБ да са добрата алтернатива на изборите. За един бит двама небити дават. А когато става дума за бит на тема корупция…

Пфффф… Таман мислех, че съм се погнусил достатъчно от тоя тъп пожарникар, за да му тегля майната и да се чудя кой друг е най-малко лошият избор, и другите избори пак се оказаха още по-лоши. Войната за съдебната система изкарва наяве такива миазми, че и най-запушеният нос трудно ги изтърпява.

По-възрастните може би помнят – имаше едно време такова списание. Ежеседмично, зеленичко, с интересни неща вътре… включително най-често и по някой хубав фантастичен разказ. И уви, пълна колекция от тези списания вече май не може да бъде намерена дори в библиотеките.

Към момента е в действие проект, чиято цел е да документира и опази за поколенията издаденото в това списание. Заявявам изрично, че не участвам в него – не искам да си приписвам чужди заслуги. Повечето от броевете вече са събрани (някои – частично, с липсващи страници и т.н.) Немалко обаче все още липсват. А лично мен ме блазни идеята разкошният набор от фантастични разкази, излизал в списанието през годините, да намери място в някоя хубава онлайн библиотека. 🙂

Затова имам молба към всички, които разполагат с екземпляри от списанието – помогнете! Хвърлете око на ето тази таблица. Ако случайно разполагате с нещо, което в нея е отбелязано като липсващо или непълно – моля ви, помогнете! Броевете ще бъдат сканирани и ще ви бъдат върнати, така че няма да изгубите нищо. Напротив – ще спечелите това да сте помогнали едно ценно наследство да бъде изтръгнато от забравата, в която са на път да го потопят времето и алчността.

Благодаря ви предварително!

Дарвинова награда се връчва всяка година на тези, които са допринесли най-много за подобрението на човешкия геном чрез самопремахване от него. Иначе казано – тя е хумористичен начин да бъдат почетени тези, които са се самоубили поради впечатляваща глупост.

Всъщност, самоубили се не е точно – става дума за премахване от генома. Така например, самокастриралите се също имат право на тази награда. Или пък онази жена, която беше прегазила сина си, докато той ѝ помагал да паркира… За разлика от „традиционните“ получатели, тези имат техническата възможност да получат наградата си лично. Не ми е известно обаче някой да е изявил желанието.

Тук можете да се запознаете с дълъг списък кандидати за наградата. Но народната мъдрост казва, че колкото и да има, винаги може още. Затова ми се иска да допълня списъка мъничко.

Като за начало, ето историята на един юнак, който искал да стане безсмъртен. Само по себе си лошо няма, не е от най-редките желания. Рядък е начинът за постигането на целта – чрез достатъчна доза радиоактивно облъчване. (Как точно си е представял причинно-следствената връзка ми е загадка. Идеи?)

Всеки ще се сети за наркоманиите, тинейджърските тъпи изпълнения и прочее. За мен обаче шампионска добавка са антиваксерските кампании из bg-mamma и други сходни места. Да не си ваксинираш децата срещу детски паралич, заушка, коклюш, туберкулоза и прочее е чудесен начин да ги извадиш от генофонда – а с тях и своите гени. Подкрепям идеята горещо. Изпитвам ужас от мисълта, че потомците ми ще живеят заедно с наследници на такъв интелект.

Същото важи за противниците на медикаментозното лечение. Не отричам, че някои от тях имат издръжливи организми и могат и да оцелеят до старини. Особено в свят, където повечето болни се лекуват, така че вероятността да се заразят от нещо смъртоносно от околните е ниска, а подкрепата, която социалното общество е съгласно да им окаже – висока. Повечето обаче дори при това положение няма да живеят дълго и щастливо. За щастие на околните. Парите за пенсии по болест и инвалидност не падат от небето – плащаме ги всички, чрез данъците си. Не е редно да издържаме от джоба си идиоти, понеже не желаят да поумнеят.

В същата категория слагам вярващите в хомеопатията. Безспорно е, че плацебото лекува – поне там, където организмът е в състояние да се справи, така или иначе. Пак там са и вярващите в психотронни полета, биоенергии, чакри, мантри, зодиаци, хороскопи, торсионни полета, духовни хармонизации… Поне когато става дума за лечение. Там са също и заклетите противници на лекарственото лечение. Да, безспорно лекарствата понякога навреждат, точно както автомеханиците понякога съсипват колата ви повече, отколкото я оправят. Ако обаче отричате автомеханиците и вместо при тях карате колата си на хармонизиране на автоенергията, отпушване на чакрите и правене на хороскоп, то… хм… заслужавате награда.

(Виждали ли сте ню ейдж бърза помощ? Ето един разкошен клип, който ми изпрати една позната. С тъжния коментар „щях да го пусна във Фейсбук, но ще има много сърдити приятелчета“. Стигнат ли нещата дотам човек да се бои да си признае, че е нормален…)

Най-тежките орторексици също са кандидати за нея. Принципно човешкият организъм е един от най-всеядните и издръжливи на налудничаво хранене многоклетъчни. Въпреки това обаче съм виждал случаи на „правилно хранене“, които са в състояние да разболеят с времето и най-жилавите. Още повече това важи за хранещите „правилно“ и децата си. Няма да забравя лесно едни мои познати, чието дете никога не е вкусвало майчино мляко – животинска храна е, следователно е отрова… Вероятно ще може да стане родител, като порасте, въпреки че изостава от нормите за възрастта си. (Ако на родителите му не им хрумне още нещо.) Но не съм сигурен дали децата му ще са пълноценни, дори ако не ги прекарва през тази лудост.

(Единственият ми опит да разговарям с тези познати за хранене мина куриозно. Когато подхванах темата, че някои хранителни диети са прекалено строги, познатите ми в един глас заявиха: „Да, имаме едни такива приятели от Франция! Много са мили, но са абсолютни луди – ядат даже картофите сурови! Ние спазваме златната среда – нито сме пълни безхаберници, нито сме прекалени фанатици. Животински отрови не ядем, но растителните си ги готвим. Е, които е разумно, разбира се.“ В смисъл, че слагаха картофите за по десетина минути на пара и варяха боба. Задължително на огън от дърва. Електрическите и дори газовите печки са ужасно вредни за биоенергосъдържанието на храната, ако не знаете. А микровълновите са направо масови убийци…)

Косвени кандидати са живеещите по указания на врачки, пастори на секти и прочее. Не минава ден някой мил и готин познат с, уви, лабилна психика да не ми проглуши ушите как еди-кой си познавал всичко и знаел всичко. По едно време бях започнал да водя познатите си при въпросните врачки и прочее, и да ги питам как се казвам или какво нося в джоба си. Отгатванията, естествено, бяха статистически очакваните – тоест, близо до нулата. Успеваемостта в отварянето на очите на познатите ми? Пробвайте да се сетите. 🙁 Повечето врачки и пастори не загробват, защото после няма от кого да смучат, но все пак не е полезно за поколението.

(Веднъж не издържах и си направих отвратителна гавра. Вместо да отварям очите на познатата ми, потвърдих колко велика е съответната биоенерговрачка. След това ѝ изписах подходящата комбинация от невролептици и антидепресанти. За разтваряне на междинните чакри и подобряване на енергийния баланс… Да, излекувах я – сега се чуди как е могла да изпадне дотам и ми благодари. Само че ми се повръща от себе си и потъвам в земята от срам, като си спомня. Някои начини да помогнеш са позорни до степен да не оправдават дори помощта…)

Други предложения за Дарвинова награда?

„Можете да печелите повече! Предлагаме персонално решение.“
„Вашето свободно време струва от 100 евро на час. Позволете ни да го платим!“
„Вашият ежемесечен доход може да се увеличи с 1950 евро.“
„Можете да печелите допълнително 200 евро на ден“
„Търсят се дистанционни бизнес-сътрудници, плащането е 100 евро на час.“
„Търсим бизнес-сътрудници във Вашия град за високо платена дистанционна работа.“
„Превърнете 2 Ваши свободни часа през седмицата в 230 евро“
„Хората от Вашия град ще платят 140 евро на час за помощта.“
„Ако имате прекалено много пари, това съобщение не е за Вас.“
„Каним Ви да работите в свободното си време срещу 100 евро на час.“
„Отделете 3 часа през седмицата и получете 580 евро.“

Това са само част от заглавията, които през последните няколко дни заливат пощенските кутии на повечето ми познати (и моята). Преведени на приличен български, очевидно не с Google Translate, а с нает преводач. Текстът вътре описва процъфтяваща холдингова компания, която търси под дърво и камък да ви наеме да печелите луди пари. А иска от вас единствено Интернет връзка, мобилен телефон и свободно време. И, разбира се, подробни документи, нали кандидатствате за работа…

Който има някакъв опит от спам, ще се е досетил вече, че става дума за някакъв сорт измама. Не всеки обаче ще знае за какъв точно. А вариантите не са много, така че си струва да бъдат описани. Предупреденият е въоръжен.

В най-модерните случаи това е просто набиране на лична информация – имена, адреси и телефони – на лековерни хора. Лековерният винаги е лесна и сладка жертва. Извънредно непълен списък на какво може да му се случи:

– звънване по телефона, много косвено и заобиколно уточняване дали си е в къщи и евентуално кога няма да си е, и изпразване на къщито от излишни мебели и ценности
– пълната програма телефонни измами („мамо, блъснах човек“, „тате, хванаха ме с наркотици“, „господине, детето ви е болно“ и прочее) – наивникът си е дал CV с възраст, семейно положение, адрес и всичко друго, нужно за да мине по-достоверно номерът. Пък и да не е, щом е лековерен на тема работа…
– продаване на личната му информация, агрегирана в големи масиви, на де що има заинтересован наоколо. А заинтересовани са не само домашните обирджии – кеф ти фирмени босове, кеф ти банки, кеф ти електрота и други частни монополи…
– проверка кога не е на лесно доказуемо място и натопяване с цел да прикрие истинския извършител на това или онова. И едрите кримки, и големите мутри, че дори полицията често имат нужда да прикрият някой престъпник. Да живеят баламите…
– измами с продаване / закупуване / зарибяване за боклуци (ако в биото пише, че си земеделец, е по-малко вероятно да си и компютърен експерт, та има смисъл да се пробват с компютърни измами – ако обаче си техничар, по-добре не бива, да не се разсмърди твърде рано).
– реално наемане за „биобот“ (естествено, за далеч по-смешни пари) – да пълниш спам по посещавани сайтове или да сееш вируси на ръка. После твоята ръка е, която някой пийнал или надрусан вбесен сисадмин ще запознае с бетонното желязо или релсата. Не ръката на кримката зад измамата.

В сегашния случай обаче ми се струва по-вероятна една далеч по-класическа и изпитана задача – набират се мулета за пари. Ако не знаете какво ще рече това – кратко описание:

Заразените с вируси компютри снасят на киберпрестъпниците достъпи до банкови сметки, кредитни карти и други „касички“. Да бъдат измъкнати от тях парите обаче не е лесно – банките пазят точни електронни записи откъде са минали парите и с огромно удоволствие ги предоставят на разследващите. При по-старателни полиции (такива има, ако и извън България) киберпрестъпникът може да бъде закопчан за часове, в типичния случай – за седмица-две, напоследък и по-бързо. Няма кога да изсмуче много пари и да бяга.

Тук идва мулето за пари. Неговата работа е да предостави банкова сметка, в която да идват парите от „продажби“, „реализации“, „сделки“ или на каквото друго наивникът е склонен да повярва. По уговорка той трябва да ги изтегля на ръка и да ги внася на ръка другаде, като си задържа процент. Пренасянето на парите на ръка създава прекъсване във веригата на електронна проследимост – да бъде закопчано и разпитано мулето отнема време. Така кримките имат повече време за действие и бягане. А в затвора вместо тях отива, естествено, мулето. Нали полицията трябва да отчита разкриваемост? След като е задържал процент от плячката, по закон е съучастник. Точка.

Мулетата за пари са полезни и за други цели. Не е проблем например да им кажеш да си смъкнат твоя безплатен счетоводен софтуер, че да контролират паричните потоци – щом са се подлъгали на тая, ще лапнат и това. Съответният софтуер я води някакво счетоводство, я не, но превръща компютъра в релейна станция за командване на мрежите от овирусени електронни зомбита. Или за атакуване на „твърди цели“, на жаргона на киберкримките – компютри на разузнавания, военни, големи корпорации и други, дето най-често първо стрелят. Защо да застрелят кримката, когато наивници бол?

Ако някой още не е убеден, имам въпрос към него. Ако той има работа, която носи по няколко хиляди евро на месец, а хората наоколо биха били щастливи на пет-шестотин лева, ще надуе ли главите на всички наоколо да я предлага за по няколко хиляди евро?…

Дотук с „внимание, наивник!“. Сега мъничко техничарство.

Тази спам-атака е качествено ново ниво не само с чудесния си превод. Смайва ме богатството на събраните адреси, това колко добре са изчистени от боклук (над 90% са истински) и т.н. Трудно ми е да си представя, че подобно нещо е възможно без зад кримките да са застанали ресурси в порядъци над тези, които стоят зад тях обикновено. Все още не знам дали това значи правителства (или службите им), купени Интернет, пощенски и/или мобилни доставчици, или какво. Надявам се да науча.

Картирах малко от източниците на спама. Класически ботнет, предимно върху домашни машини. Не съм смогнал да проверя кой е, но предполагам, че е новият руски ботнет, част от сървърите за управление на който бяха хостнати в CyberBunker.com. (Дето Spamhaus го блеклистнаха и съответно въпросният ботнет беше засилен срещу тях, като използваше за усилващи релеи DNS резолверите по света.) Което обяснява и кой вероятно е подкрепил киберкримките, и т.н.

По-интересно обаче е друго. Троянците, насъбрали тези е-майл адреси, са по заразените компютри вече повече от месец – вероятно са насъбрали колосално количество „касички“ за изпразване. А не се е чуло напоследък да има голямо източване. Може банките да са станали по-умели в прикриването. Но може и след като касичките са събрани, в момента да тече акцията за набиране на мулета. И когато свърши, се очаква изпразването да започне отведнъж и накуп, за да не смогне полицията да арестува веднага всички мулета. И да се качи КПД-то на източването.

Иначе казано – ако имате каквато и да било форма на онлайн достъп до ваши пари, защитете ги от неоторизирано теглене. Дали ще са в банкова сметка, кредитна карта или друга форма, помислете как да ѝ сложите нисък лимит, поне временно. И да включите опция да ви предупреждават веднага по телефона при всеки подозрителен разход. Бих очаквал до около три-четири месеца да има интересни времена за достъпните онлайн финансови ресурси.

Предупредени сте.