Grigor Gatchev - A Weblog

Колкото повече чопля политиката напоследък, толкова повече погнуса насъбирам. Точно както и всеки в България (с изключение на тези, от които се погнусяваме). Все едно чистя невъобразимо мръсна, гадна, смрадлива и най-вече невъобразимо запушена тоалетна… Повръща ми се! Мамка му, повръща ми се!

Само че ако не почистя тази тоалетна, поне колкото ми е по силите, тя все повече ще смърди и ще дави в съдържанието си всичко наоколо. И мен. И приятелите, които обичам. И семейството и децата ми… Затова стискам зъби да не побягна и заповръщам някъде. И, отчаян пред планината от миазми, продължавам да правя каквото мога, за да освободя поне някое мъничко кътче от смрадта. Да прочистя поне на капчица умовете на тези, които ценя и обичам. Да посея поне миг колебание и страх в сърцата на тези, които произвеждат миазмите и ни давят в тях. Поне за миг да ги уплаша, че лъжите им не са минали докрай. Че има хора, които не са се поддали на тях. Че тези хора ще продължават да напомнят истината и да протягат ръка на почти удавените. Винаги.

Не, не съм от тези герои. Или ако съм, е някъде най-долу. Един от обикновените редници в тази армия, която всъщност така или иначе няма команден състав. Но сред нея има и хора с много по-могъщ глас от моя. С несравнимо повече сила и харизма. Хората, на които се възхищавам. Които бих нарекъл мои учители, ако нямаше сигурно да ги посрамя.

Един от тях е Любомир Николов. Въпреки че не е от най-полизитираните, той също не търпи злото, включително в политиката. И се възмущава открито и без колебание от най-наглите, безпардонни и гнусни злини там. За което можете да прочетете поредния запис в блога му.

Сигурно Любо също е отвратен до повръщане – но се бори. Защото е вярно, че когато от политиката се махнат отвратените, в нея остават само отвратителните. Творящите зло и купените от тях… Бори се заради всички нас и заради тези, които идват след нас. И за да напомня на по-обикновените като мен, че изоставим ли борбата ни, спрем ли да отваряме очите на хората за измамите, ставаме неволни съучастници на злото. Предали се – не пред заплахата му, а пред отвращението, което то поражда…

Искам да му кажа – не се бой, писателю! Някои може и да не издържат, но други няма да се огънат. Ще продължават да отварят очите на хората и да ги крепят срещу лъжите и съня на разума, пораждан от тях. Да помагат на отказалите се да съберат сила да надигнат глас отново. И на излъганите – да разкъсат булото на измамата, да се пробудят от упойката на апатията. Да преодолеят отвращението от миазмите на злото.

И да се борят отново с отровата, която се опитва да ни удави. Колкото и да им се повръща от нея.

В предишния запис поставих въпроса за намерените в Костинброд бюлетини. Дали те са наистина подготвяни за фалшификация на изборите, както твърди прокуратурата, или са нормален печатарски брак. И дали цялата история около тях беше коректна работа на прокуратурата, или нейна политическа акция.

Оттогава мина почти седмица. Много неща станаха известни. Много хора извадиха на бял свят или пък посочиха важна информация. И говорих с доста специалисти, които да могат да кажат точно как стои едно или друго. Време е да кажа какво научих. Защото надали само аз искам да зная каква е истината по въпроса. Сигурно искат да я знаят още куп други хора. За да знаят какво да мислят за едни или други организации или институции?

За бюлетините вероятно ще може да се отговори окончателно когато всичко около тях стане публично. От разговорите, които проведох с печатари, обаче става ясно доста. Ето го:

Когато се печатят бюлетини от този тип (32 различни, повечето от по няколко части, тираж от няколко милиона и т.н.), е нормално да останат три категории отпадък. Едната е класическият брак, например размазано отпечатани или погрешно срязани бюлетини. Втората е т.нар. надпечат – отпечатване на повече бройки, което се налага по техническа необходимост. (Например ако бюлетините за два окръга се печатят на един лист, ще бъдат отпечатани еднакъв брой. Ако в единия окръг има повече избиратели, за другия окръг ще останат излишни.) Третата е „резерв“ – количество, което обикновено се отпечатва умишлено в повече. (Нерядко се случва продукция да се похаби по пътя и да трябва да се допечатва отново. Тъй като пренастройването на машините е най-скъпият етап, обикновено излиза по-евтино да се допечатва малко резерв, за всеки случай.)

В нашия случай резерв не се очаква да има – правителството нарочно поръчва с 10% повече бюлетини и си ги взема преди изборите. В печатницата остават да се съхраняват бракът и надпечатът. Съгласно договора ѝ с правителството, печатницата е длъжна да ги съхранява до след изборите, когато ще бъдат унищожени. (Което е редно да е контролирано от правителството.)

Колко е откритото в печатницата количество? Според прокуратурата то е 350 000 броя, което е над обичайната норма за печатарски брак (около 2%, което би било около 160 000 броя). Трябва обаче да се вземе предвид и че бюлетините не са в стандартен печатарски размер, тоест е напълно реално бракът да е повече. Най-сетне, както и да се групират бюлетините за общ печат, е логично да се очакват поне 2-3% отгоре надпечат – иначе казано, 350 000 броя започват да изглеждат напълно реално количество. (Още повече че по много мнения тази бройка е завишена.)

Прокуратурата също така изтъкна, че кашоните с бюлетините били подредени на палети, т.е. готови за спедиция. Това обаче изобщо не е убедително – в печатниците всичко се съхранява на палети, за да може лесно да бъде местено, включително бракът.

Беше изтъкнато също така, че бюлетините били разпределени по кашони, за да е по-лесна спедицията. Това обаче би било и положението с брака във всяка що-годе подредена печатница. Бюлетините се отпечатват една след друга, и е нормално бракът на всяка да попада на отделно място. (Като минимум за да е по-удобен правителственият контрол при унищожаването.) Също, имаме косвена информация, че вероятно разпределението по кашони не е кой знае колко спазено (експертизата от петък – вижте по-долу).

Първото твърдение на прокуратурата беше, че бюлетините е трябвало да бъдат спедирани из цялата страна (и затова са били подредени по кашони). Акцията на ДАНС и прокуратурата беше проведена в 14 ч. в събота, и не бяха открити никакви опити за разкарване на бюлетини. Тоест, ако прокуратурата е права, се е очаквало в рамките на 18 часа (до неделя сутринта) всички бюлетини да бъдат развозени из цялата страна, разпределени до съответните партийни щабове, оттам до партийните активисти, оттам до продавачите на гласове и оттам до купените гласоподаватели. Нещо, което е очевидно нереално.

Второто твърдение на прокуратурата – че бюлетините са били подготвени за чужбина – беше издигнато, за да се заобиколи необходимостта да се демонстрира разпределение като за спедиция до страната. То обаче не се връзва с факта, че са налични (по данни на прокуратурата) бюлетини за всички избирателни райони, а не само за тези, за които се гласува в чужбина. Също така, в рамките на 18 часа бюлетините би било дори по-трудно да се спедират до чужбина, отколкото до България. Иначе казано, тази теза е още по-нереална от първата.

Бяха подхвърлени от няколко източника (не от прокуратурата) хипотези, че бюлетините са били подготвяни за следизборни фалшификации. Впредвид възприетата тази година процедура (всеки от членовете на секционната комисия получава копие от секционния протокол, подписано собственоръчно от всички членове на комисията), обаче възможността за следизборни манипулации е сведена на практика до нула. Единственият начин да има подмяна на вота, без да има разлика между съдържанието на урната и секционния протокол, е да бъде купена цялата секционна комисия. На по-високите нива такава подмяна ще наложи и подмяна на секционния протокол, която веднага ще бъде уловена при сравняване с протоколите на членовете на СИК. А официалните секционни протоколи са публични, което прави проверката лесна и удобна. В крайна сметка: следизборната фалшификация е на практика невъзможна, особено в значими мащаби – купуването на значим брой СИК не само би струвало много пари, но и рискът от разобличаване ще клони към 100%.

Най-сетне, остава и въпросът, зададен дори от „любимия“ ми Бойко Борисов – защо прокуратурата не е изчакала да издебне кой ще дойде да ги превозва, за да хване конкретния виновник? Прокуратурата се оправда с това, че информация за акцията е изтекла в медиите и така е предотвратила „засадата“. Това обаче не е истина – информацията за акцията беше пусната от TV7, ако не ме лъже паметта, известно време след началото на акцията.

(Това поставя и един много интересен въпрос. В информацията по TV7 се съдържаше и какво прокуратурата и ДАНС са намерили при акцията – още преди тя да е приключила и дори те да знаят какво са намерили. Иначе казано, не само прокуратурата е знаела предварително, че медиите ще изнесат информация за акцията, но и медиите са знаели предварително какво прокуратурата ще открие при нея.)

Една възможност за предварителна информация е акцията на прокуратурата, направена в петък, деня преди събота, в печатницата. На тази акция е доведен експерт от печатницата на БНБ. Благодарение на вътрешни за прокуратурата лица, изпратили анонимно информация до медиите, имаме достъп до обясненията на длъжностните лица от печатницата и до заключението на експерта Божидар Василев. В него той подробно излага информация какво се намира в печатницата. Проблемът тук е, че тази информация сериозно се различава от изнесената на следващия ден от медиите и от съобщената от втората проверка на прокуратурата (а тези двете съвпадат, въпреки че не е ясно как е възможно – информацията е изнесена от TV7 преди да е установена от прокуратурата).

Покрай предварителната акция на прокуратурата от петък възниква още един въпрос. Доколкото е известно към момента, единственият сигнал за тези бюлетини е подаден от Мая Манолова (висш член на БСП и от днес зам-председател на парламента). В документите, изнесени от прокуратурата, е посочено, че петъчната акция е проведена по този сигнал. Не е ясно обаче тогава по какъв сигнал и от каква необходимост е проведена съботната акция – особено при положение, че няма 24 часа от провеждането на предишна, на същото място, завършила с експертно мнение и заключение. (На съботната акция засега няма информация да са присъствали външни за ДАНС или прокуратурата експерти.)

Още информация по въпроса:

Петър Кънев – Бюлетините от Костинброд са стандартен излишък
Капутовата революция от 11 май – Руслан Йорданов

Когато се сумира всичко това, за мен истината става неоспорима. А именно:

– прокуратурата е знаела, че наличните в печатницата бюлетини няма как реално да бъдат използвани за фалшифициране на изборите
– прокуратурата съзнателно и умишлено е провела акцията съвместно с определени медии
– и в крайна сметка, провеждането на акцията на прокуратурата в събота, деня за размисъл преди изборите, е било политическа поръчка

Дали въпросната „акция“ повлия съществено на изборния резултат? Не вярвам. Може да е смъкнала процент-два за ГЕРБ, но не повече. По-важното в случая е, че прокуратурата у нас доказа нагледно и неоспоримо, че е не част от независима съдебна система, а политически инструмент на старата кадесарска мафия. И че на нея може да се разчита единствено и само да преследва целите на тази мафия.

Това е моят извод. Не е нов – просто е доказан още веднъж, много нагледно и неоспоримо.

Останалото е шум – тоест, по същество мълчание.

Около историята с бюлетините в печатницата. Искам да зная истината за тях.

От „вътрешен“ източник разбрах нещо, което не зная дали е истина. По характера на източника бих му дял 95% вероятност да е. Ето го:

Въпросните бюлетини били не 350 000, а малко над 100 000. Наистина били технологичният брак, насипан (не подреден) в кашони, заделен и запечатан именно за да не е лесен за крадене и злоупотреби.

И което е по-интересно – в петък, точно 14:00 часа, представители на прокуратурата били влезли в печатницата. Огледали абсолютно всичко, включително въпросните заделени бюлетини – били им показани и обяснени най-подробно. Никой от тях нямал никакви претенции, въпроси или съмнения към бюлетините. Тръгнали си с уверението, че всичко е наред. Акцията на ДАНС и прокуратурата била на следващия ден, в събота – и поне един от присъстващите прокурори май бил същият като от предишния ден. Също, хората от медиите дошли едновременно с ДАНС и прокуратурата.

Искам да си доведа сигурността в истината до 100%. И това какво била решила прокуратурата не ме убеждава изобщо и в нищо. След като днес заключиха окончателно, че лекарите от Търново, дето изродили „мъртъв“ плод, не били виновни. (При положение, че 12 часа след раждането, прекарани в хладилник, „мъртвият“ плод продължавал да показва „спинални рефлекси“. Апропо, и в деветорната медицинска експертиза пише, че „лекарите се подвели, понеже мъртвороденият плод симулирал признаци на живот“. Искам да знам имената на лекарите, подписали тази експертиза.)

Накратко, имам следните въпроси:

1. Ако тези бюлетини не са технологичен брак, къде е бракът? Няма как да изпечатиш осем милиона бюлетини, без да има поне стотина хиляди брак. По договор печатницата е задължена да го съхранява до след изборите. Няма как да се е отървала от него, под охрана е отпреди тях. Къде е бракът? Искам да бъде показан, публично, така че да се види, че това са бракувани изборни бюлетини. Различни от въпросните „открити и задържани“.

2. Какво се съдържа във въпросните кашони, и колко броя е? Дали са подредени не-бракувани бюлетини, готови за изпращане, или са насипани бракувани бюлетини? Примерно дали всичко е очевидно в перфектно състояние, или значителен процент е очевиден брак? Разделени ли са по окръзи примерно, или има кашони, които са с бюлетини за най-различни окръзи? Искам това съдържание да бъде показано публично и преброено, или поне преценено с прилична точност.

3. Вярно ли е, че от прокуратурата предишния ден са правили подробен оглед на печатницата, видели са включително въпросните кашони, научили са какво има в тях и не са имали никакви възражения? Ако да, защо не са имали възражения, а акцията е чак на следващия ден? Ами ако бюлетините бяха разпратени през нощта, че да има време да бъдат разпределени за пускане в употреба? Искам убедителен отговор. И имената на прокурорите, осъществили огледа и после акцията.

4. Откъде всички медии научиха „на живо“ за акцията на ДАНС, и какво цели и какво е открила? Информацията излезе почти едновременно във всички, до няма час след акцията, още преди прокуратурата да излезе с официално съобщение. За един час е трудно да се прибереш от Костинброд до студиото в София и да подготвиш предаването, дори ако вече имаш информацията какво се прави и какво е намерено… Искам убедителен отговор.

5. Какво налагаше акцията и (предполагаемите дори към този момент) резултати да бъдат обявени пред медиите? Намерените бюлетини са поставени под охрана. Обявяването им пред медиите няма как да предотврати нищо, нито да помогне с каквото и да било. В същото време е много остро политическо послание точно в деня за размисъл. Къде е необходимостта от това обявяване точно в този момент? Искам убедителен отговор.

6. Защо въпросните бюлетини бяха поставени под охрана, вместо да бъдат проследени и извършителите да бъдат разкрити, щом от прокуратурата са толкова уверени, че става дума за престъпление? Борисов може да е изключително тъп, но въпросът му беше правилен. ДАНС и МВР имат достатъчно ресурси, за да прехванат бюлетините когато пожелаят, така че не рискуваха нищо. Можеха да изчакат да дойде някой да ги товари – щяха да имат следа кой ги е поръчал, да идентифицират нарушителя. Какво наложи това да не бъде направено? В други държави това не-действие би било сметнато автоматично за съдействие на престъпниците… Искам убедителен отговор.

7. Ако в събота по обяд тези бюлетини са били още в печатницата, сериозно ли очаква прокуратурата те в неделя сутринта да са разкарани по секциите в цялата страна, разпределени по съответните хора, раздадени на съответните купени гласоподаватели и т.н.? (Да бъдат подменени чувалите с подадени бюлетини е нереално. След преброяването в секцията протоколът с резултатите се размножава в по един екземпляр за всяка партия и на всеки екземпляр се подписват всички членове на секционната комисия. Ако в РИК има един глас разминаване между секционния протокол и реално преброените бюлетини, или копието на някоя партия с оригинални подписи на всички други партии, ощетената партия ще направи скандал. За капак, посекционните резултати се публикуват общостъпно в пълен обем, така че всеки може да направи проверката. Единственият начин да фалшифицираш вече наличния резултат е да купиш цялата изборна система, от ЦИК през РИК до СИК, и всички без изключение политически партии в добавка, а всъщност и всички български или чужди граждани, които биха могли да проверят резултата. Не е реално.) Ако не, на какво основание е направено заключение, че те са предвидени за фалшификация на изборите? По какъв механизъм се очаква да стане тя? Искам убедителен отговор.

Ако получа до седмица нагледни доказателства и убедителни отговори на всички тези въпроси без изключение, ще съм склонен да допусна, че някоя политическа партия наистина се е готвела да фалшифицира изборите. (Дори в този случай, благодарение на прокуратурата и ДАНС, надали някога ще научим коя.) Ако обаче дори един от тях не получи нагледните доказателства или убедителния отговор, ще имам основанията да мисля, че прокуратурата е изпълнила политическа поръчка. По начин, който пряко нарушава българското законодателство. Представянето на нагледните доказателства или убедителния отговор, ако съществуват, би било елементарно и без никакви законови, технически или други пречки – няма причина да не се случи.

Чакам.

И за да не бъдат подминати въпросите ми с мълчание, имам молба към всички медии и колеги по блог – моля ви, повторете ги и вие. Ако трябва, всеки ден. Каквито и разлики във възгледите да имаме, заслужаваме да знаем истината.

Преди няколко дни, едва прибрал се от работа, излязох да купя нещичко. На уличката близо до нас ме посрещна тъжна гледка. Момче на двайсет и няколко години лежеше на земята и трепереше ужасно. Около него се суетяха двама негови приятели и се опитваха да го подкрепят някак.

Естествено, веднага им предложих помощ. Момъкът, напълно в съзнание и адекватен, разказа как му е прилошало. Как е повикал приятелите си, които са го посрещнали, но по средата на пътя му станало толкова зле, че паднал… Бързият оглед и проверка на пулса показаха и причината – очевидно момъкът беше почти колабирал. Загуба на течности или може би на тонус на съдовете, не знам, но спешно имаше нужда от вливане.

Приятелите му вече се бяха обадили на Бърза помощ. Повторното обаждане обаче само показа каквото следваше да се очаква – че не е ясно дори дали обаждането е предадено от 112 на медиците. Кола имаше на разположение, но момчето категорично отказваше дори да бъде местено – усещаше, че ще припадне… За щастие не го послушах. Взехме го тримата, като внимавахме да не надигаме главата му, натоварихме го и те потеглиха към ИСУЛ. За мен нямаше място в колата, така че просто се обадих на Бърза помощ да отменят повикването на линейката на този адрес и продължих по пътя си.

Дотук – нищо кой знае какво, странно или необичайно. Инцидентът, претоварената и преразтеглена Бърза помощ, хаосът и бъркотията в организацията на спешните повиквания, намереното набързо решение – всичко това е ежедневие. В това ежедневие обаче се намеси и нещо друго. Нещото, което искам всъщност да разкажа.

За десетте минути, докато изяснявахме ситуацията, покрай нас минаха може би десетина пешеходци. Всички без изключение спряха да предложат помощта си, по своя собствена инициатива. Нямаше нито един, който да подмине безучастно. Подобно беше положението дори с минаващите по уличката коли – над две трети, може би над три четвърти от тях спряха, за да ни попитат могат ли да помогнат с нещо, без ние да сме спрели или дали знак на никого.

Често съм чувал как в най-белите западни държави, закъсаш ли на път, винаги ще се намери някой да спре на махването ти и да окаже помощ. И съм се възхищавал на човечността на западняците. И съм въздишал: „Това е народ, а не мърша!“. Винаги съм си мислел, че ето как богатството поражда добродетели – прави хората по-благородни… И съм мислел горчиво как това няма да се случи у нас никога. Как дори да станем пребогати, българският егоизъм и безразличие ще са неразделни от нас за много поколения напред. И съм си пожелавал с тъжна ирония да живея толкова дълго, че да видя деня, когато това ще се промени…

Денят дойде. Преди пет години човек можеше да падне и да умира насред дори най-оживена улица, и я се намереше някой измежду хилядите минувачи да му обърне внимание, я не. А да се мисли, че минаваща по улицата кола би спряла, за да предложи помощ, щеше да е не просто детска наивност – щеше да е чиста лудост. Насред същата тази София, сред която преди няколко дни предлагаха помощта си всички без изключение минувачи и спираха да попитат могат ли да помогнат с нещо шофьорите по улицата… Вървях към магазина и, срам не срам, си бършех сълзите. От щастие и гордост, че поне за мъничко сме били ама истински народ. По-истински може би и от богатите западни.

След това се замислих – откъде дойде тази готовност за помощ? Как така се променихме за пет години? Ако има нещо сигурно, то е, че не сме забогатели за тях. Напротив. Нито сме се излекували от злобата, завистта или безразличието – нямам познат, който да е страдал от тях преди, и да се е поправил междувременно. Какво се е случило, за да се променим? Къде е разликата в нас?

И на касата в магазина, и по пътя обратно, и цялата вечер после, и през нощта, и през целия следващ ден си блъсках главата. Усещах, че тук има нещо страшно важно. За едно общество надали има по-важно нещо от това как да превърнеш егоистичните, студени, неоказващи помощ хора в готови да похабят времето и силите си, за да помогнат на непознатия. Който държи ключа към разрешението на тази загадка, държи ключа към бъдещето на народа си. Който народ владее това изкуство, ще бъде и пребъде. Докато на света има хора.

А отговорът беше елементарно прост. Толкова прост, че не можах да се сетя през цялото това време. И може би нямаше и да се сетя, ако не бях разказал случката на Ели. За да се убедя, че никога не бива да подценявам интелекта ѝ.

– Просто хората си изработиха усещането, че от тях зависи нещо – отбеляза тя, почти без да се замисли. – Научиха се, че могат да повлияят на нещата, да променят света наоколо към по-добро. Че техните усилия имат резултат и значат нещо…

Бях забравил нещо толкова просто – че хората по начало са добри. Че премеждията и нещастията често могат да ги изкривят, понякога ужасяващо. Че мизерията и безизходицата може да ги накарат да се затворят в себе си, да не вярват на нищо и да не предприемат нищо. Но доброто вътре в нас е дълбоко и силно. Дадеш ли на човек надеждата, че той има власт да променя света, да го прави по-добър и свестен, доброто в него надига глава. Подава се плахо изпод слоевете дебелокожие и безразличие, както пъпка разцъфва и след най-мразовитата зима. У някои веднага, у някои мъничко по-бавно. У някои спонтанно, у някои след подтик – примерно гледката на паднало и страдащо младо момче. Може би при някои много, много трудно. Но ми се ще да вярвам, че надали на света има толкова зловещо изкривен и осакатен човек, че в него да няма как, дори и много трудно и бавно, доброто да бъде пробудено отново.

… Дотук добре. Но какво научи хората да мислят, че нещата зависят от тях? Какво ни даде за последните години това, което не бяхме получили за десетилетията преди тях?… Обикновено в една държава има само една сила, която има ресурсите да постигне този ефект – управлението ѝ. Без значение дали го желае или се бои от него.

През последните месец-два за ГЕРБ и Бойко Борисов се изписа какво ли не лошо. Личното ми мнение е, че всичко или почти всичко е вярно, и че има и още много ненаписано. Че нашенският Батман е тъпа, самодоволна, самохвална, самовластна, корумпирана и безогледна мутра. Че не става за политик ама изобщо, че е направо позор за страната ни. И че ако го изберем пак, ще продължи да си е пак същият, ако не и по-лош… И че тези около него не струват дори и толкова. Че някои от тях са по-костюмирани и полирани от него, но и още по-прости, крадливи и корумпирани. Че ако разкажа една десета от това, което знам за тях, на всички четящи тук ще им се доповръща…

Но въпреки това смятам да гласувам на изборите за тях.

Да, звучи абсурдно и противоречиво. Поне на пръв поглед. Но едно от нещата, които знам, е че първият поглед понякога лъже.

Често човек или действията му остават в историята и паметта не с намеренията зад тях, а с постигнатия резултат. И с право, защото той е от значение. Ако си убил някого, докато си искал да му помогнеш, утешението не е голямо. И ако си спасил някого, докато си се опитвал да му навредиш, грехът е лесно простим. Затова и умните хора съдят за другите по намеренията им, но мъдрите съдят за тях по резултатите, които постигат.

Бойко Борисов се оказа изправен във властта срещу мафия, каквато дори най-информираните от нас направо не можеха и да си представят. Дори когато вече държеше в ръцете си законодателната и изпълнителната власт и медиите изглеждаха негови, тази мафия продължаваше реално да контролира държавата. В момента, в който той сдаде властта (на близки свои съюзници), уж стиснатите в юмрука му медии отведнъж се обърнаха срещу него. Излязоха обвинения, че подслушвал всекиго (и записи от подслушвания, които кой знае защо все бяха подслушвания на него – той ли подслушва основно себе си, аз ли имам проблем с реалността, не знам…). Двайсетгодишната желязна мафиотска омерта внезапно бе нарушена – в ход влязоха неща, които са вършени винаги през тези двайсет години, но сега отведнъж бяха признати, за пръв път. Координираността на атаките и единството, с което почти всички центрове на власт се обединиха срещу него, е просто смайващо – такъв синхронизиран балет не съм виждал и на сцена… Коя е тази мафия и кой стои зад нея съм писал неведнъж. Но не това е въпросът в случая.

Борисов знаеше с какво си има работа още отначало. Затова и заложи на политика, непозната в най-новата история на България – популизмът. Досега винаги бяхме били управлявани чрез гьонсуратлък и абсолютна глухота за желанията на хората. Борисов беше първият, който започна да се съобразява с исканията им. Надигнеше ли се единен и категоричен глас отдолу срещу негови решения, той най-често се обръщаше като фурнаджийска лопата и ги отменяше. Често вършеше невероятни простотии, налагаше корупционни решения или лобистки закони, но притиснеше ли го силен глас отдолу, нерядко се извърташе и ги зарязваше. Понякога го правеше под натиска на миниатюрни маргинални групички хора – но надигнеха ли те шумен глас, уплашваха властта му.

Никой властник не обича народът му да има решимост и самочувствие – обича народът му да е от обезверени, обезнадеждени и апатични овце. От съгласни да ги стрижат, доят и дерат. От желаещи да гласуват само ако някой им предложи пари – а ако няма кой, готови да оставят правото си на избор на тези, на които са предложени пари. Най-вероятно на циганите, че те се продават най-евтино. И после да мърморят под юргана, че ги управляват крадливи цигани, но да нямат смелостта да го променят… Придобие ли народът самочувствието, че от него зависи нещо и той е силен, вече не можеш да го плашиш и обезверяваш толкова лесно. Вместо да се уплаши и измори заради далаверите ти, ще се надигне масово и ще те смъкне. Дори да успееш да му пробуташ пак свои бушончета, ще смъкне и тях. Докато не те изчисти от властта и в нея не пробият, навлязат, натрупат опит и установят позиции не чак толкова организирани мафиоти, и нищо чудно дори не чак толкова крадливи хора. Затова и крадливите мафиоти бягат от държави, където народът е силен и със самочувствие. И се насъбират в държави, където народът е слаб и овчедушен.

Бойко нямаше зад гърба си мафията, която ни управлява последните десетилетия. Ако я имаше, сигурно щеше да е перфектно бушонче. Само че я няма, така че му се налага да угажда на хората – и така да ги учи, че от тях зависи нещо. Личното ми предположение е, че хич не е щастлив от това, и той сигурно предпочита народ от овце, но няма избор.

И мисля, че ако го изберем пак, ще е точно така крадлив и корумпиран, както и досега, ако не и още повече. Само че пак няма да има зад гърба си мафията – синхронният балет на противниците му, който гледаме в момента, го доказва достатъчно надеждно. Така че пак ще му се налага да ухажва хората и да ги слуша. И с това да ги учи и възпитава, че от тях зависи нещо и те имат силата да пазят интересите си и да правят света по-добър. Колкото и да не му харесва това.

Затова и си мисля, че към момента той е най-добрият избор. Не защото за него може да се каже каквото и да е добро, поне според мен. А защото в позицията, в която се намира, е принуден, колкото и да не му харесва, да дава на хората именно това, от което имаме в момента най-много нужда – да се научим, че от нас зависи нещо. Че ако се преборим, побеждаваме…

Научим ли този урок, ще стане от нас народ, а не мърша. Ще спираме да помагаме на падналите на улицата. И ще се надигаме без колебание и без страх срещу измамилите ни да ги допуснем до властта измамници и престъпници. Ще им пречим да ни крадат, дерат и кръвосмучат. Ще ни има, и ще можем да се радваме на плодовете на труда си, а не да ги виждаме как изчезват по посока на нечии офшорни сметки…

Гьотевият Мефистофел казва за себе си: „Аз съм силата, що зло желае, ала добро твори“. Мисля, че нашенският бабаитест и почти потурест Мефистофел е от същата категория. Не зная има ли нещо, което може да ме убеди, че той не желае само неща, които за мен са зло. Но мисля, че обективно е поставен в положение да е принуден да твори добро, ако иска да го има и занапред – а сигурно иска.

Каква е изборната му алтернатива? В свят, в който наоколо се прескачат искрени и кристално честни ангели, желаещи да ни управляват в единствено наша изгода и да творят единствено добро, никога не бих гласувал за него. Проблемът е, че не забелязвам наоколо подобни ангели. Като изключим Волен Сидеров, който май е подвластен единствено на липсата на подходящо лечение, всички останали с реални шансове да влязат в парламента са марионетки на същите кукловоди, които в момента дърпат конците на синхронния балет. Тези, при управлението на чиито бушончета живеехме на върха на период на развитие почти също така зле, както в период на световна криза под управлението на алчна, тъпа и корумпирана мутра…

Искам или не, изборът ми реално е между Бойко и марионетките на Първанов. Всичко останало е политически илюзии. А ако трябва да избирам между тези двете, знам какво ще избера. Да, ще умирам от срам, че съм подкрепил Батман. Ще се червя пред телевизора, когато той се фука. Ще ми доверяват приятели и познати каква корупция се вихри при него… Но все пак ще е за предпочитане пред корупционната машина, желязната омерта и непробиваемата глухота на Първановата мафия. При Бойко поне ще се учим, че от нас зависи това-онова – не всичко, но поне нещо.

И малко по малко, и за негов ужас, ще се учим да бъдем народ, а не мърша.

Хладният вятър въртеше около спирката пожълтели листа. Чаках вече почти половин час – беше неделя и автобусите бяха нарядко. Но истинският хлад беше вътре в мен. Не страх, не боязън – хлад от едно внезапно откритие.

Преди месец бях започнал шести курс. И докато се връщах от веселия купон с колеги в един от блоковете на Студентски град, внезапно бях осъзнал, че след по-малко от година ще съм завършил.

До този момент бях очаквал завършването с нетърпение. Медицината не е от най-леките висши, в четвърти и пети курс имахме по над 40 часа лекции и упражнения седмично. А от нас се очакваше основната част от подготовката ни да минава в къщи или при самостоятелни занимания, извън тези 40 часа. Често това значеше по 60 и повече часа здраво учене на седмица, ако искаш да си знаеш нещата. Нищо чудно, че студентите са пословични с калпазанството си – колко можеш да издържиш на такъв режим? То да не е работа, че 60 часа да са нищо за двайсет и малкото ти години? Как няма да ти се иска центрофугата да спре колкото се може по-скоро?

На купона бяхме разнородна компания. Двама-трима с гаджетата си. Аз – самотник към момента. Едно младо семейство с двегодишното си хлапе. И момичето, към което проявявах интерес (и което така и никога не прояви към мен), заедно с шестнайсетгодишния си брат. Ококорено, невероятно любознателно и любопитно хлапе – едно към едно аз, въпреки десетте години разлика. Усетила, че си приличаме, девойката ме хвана да забавлявам братчето ѝ, докато тя помагаше за съвместната гощавка.

По липса на по-добра идея първият ми въпрос беше за какво си мечтае. Юнакът се позамисли, нетипично дълго за хлапе на тази възраст (и още повече за него). След това ме погледна право в очите и заяви:

– Искам да стана студент. Такъв купон е! Никой не ти нарежда кога да се прибираш и къде да ходиш, не трябва да висиш на даскало, да спазваш вечерни часове. Сам си водиш гаджето където решиш, правиш каквото ти скимне, имаш си стипендия. Да си ученик е… абе, съкс.

Едва се сдържах да не се изсмея. И да му кажа, че бих заменил студентството си за неговото ученичество на секундата. Удобството да те хранят татко и мама, вместо да разчиташ на мижавата стипендия. Смешното количество учене, поне на фона на нашето. Веселбата по цяло лято, вместо да учиш за сесии и изпити. Липсата на задачи, задължения, ядове, тормози. Изобщо, слънчевото безгрижие на детството – най-прекрасното време на живота. Жал ми беше за малкия наивник, решил, че студентството ще му даде повече свобода, а не по-малко…

Купонът отмина, почистването и оправянето след него – също. Но когато зачаках на спирката автобуса, за да се прибера, внезапно осъзнах – и аз съм същият наивник. Който си мисли, че свърши ли следването, грижите му ще намалеят, вместо да се увеличат. Че няма да се налага да изкарва не само храната и харчовете си, а и всички разходи за жилище, сметки и прочее – че и да помага на възрастните с малките им пенсии. Че няма да трябва да отговаря не само за себе си, а и за спътника си в живота, за децата, за всичко наоколо. Че вместо гадни професори, които остават назад в миналото след изпита, ще има гадни началници, от които няма къде да се махне. И от които зависи много повече… Който си мисли, че го чака свят на повече свобода и щастие, а не на по-малко.

Оттогава животът ми се промени – може би с малко, но осезаемо. Давах си честичко сметка, че завършва не етап на мъчения в живота ми, а етап на относително безгрижие, радост и полет. Че след него ще последва етап, който в очите на недораслите изглежда могъщество и свобода, но всъщност е по-малко свобода и повече грижи и отговорности. И че да, можеш да се направиш на ударен и цял живот да бягаш от тези отговорности – но околните ще те смятат за вдетинен, и с право. Отговорностите не са измислени, за да тормозят хората – съществуват, за да може да си помагаме и да се крепим. Не ги ли поемаш, не носиш своята част от общия товар. Поне така мисля.

… Напоследък забелязвам в света първия полъх на нещо. Все още твърде тихо, за да може да го чуят повечето ми познати. Все още твърде аморфно, за да мога да го формулирам с пълна яснота и точност. Може би най-близо ще е, ако кажа – оформя се възможността човек да подсили интелекта си. Или да създаде изцяло изкуствен интелект, по-могъщ от човешкия. Една от възможностите е имал предвид Рей Кърцуел, когато създава Института по сингуларността. Усещам и други… Но до какво ще ни доведат те?

Казват, че който има пари, няма нужда от вещи – потрябват ли му, ще си ги купи. По същия начин който има власт, няма нужда от пари. А който има достатъчно интелектуално превъзходство пък няма нужда от власт… Затова и принципно не би трябвало да ме е страх от свръхинтелекти. Но все пак нещата зависят от създателите им. Дори и много могъщ интелект може да е изкривен и дефектен в аксиоматичната си основа, а оттам и изцяло… Но не тази линия на разсъждение имах предвид.

Мисля за друго. Създателите на такива интелекти ми приличат на деца, които искат да станат възрастни. Без да разбират, че съзряването не носи повече свобода. Че носи несравнимо повече мощ и сила, но и несравнимо повече отговорност, грижи и тъга… Наскоро слушах пиянско теологично откровение, че в момента, в който Бог е създал света, се е оказал по принуда ограничен до изява само като природни закони. Заради отговорността, с която се е натоварил чрез акта на създаването. И мисля, че в това има голяма доза истина. Колкото по-могъщ си, толкова по-вързани са ръцете ти, ако осъзнаваш и спазваш отговорността си истински. В противен случай си просто вдетинен, живееш щастливо „детство“ за сметка на свободата и щастието на децата наоколо.

Така че дойде ли този „преход“ – било под формата на Кърцуеловата сингуларност, било под друга – това може да се окаже всъщност краят на детството. За всички, поискали да минат на следващия етап от развитието. (И си мисля колко ли прав може да се окаже един от големите мъдреци на фантастиката – Артър Кларк.)

А дотогава все още имаме време да сме деца. 🙂

Седях сред неголямата хотелска стая и чаках с нетърпение. Едва се сдържах да не запаля цигара. Човекът щеше да дойде всеки момент.

(ама чакай, аз не пуша!… сънувам ли? сигурно…)

Почукване, отваряне. Да, той е.

– Заповядайте, седнете. Нещо за пиене?

Онзи се разположи на стола срещу мен, бутна шапката си назад и ме прониза с поглед:

– Излъга ме, че си репортер. Никоя медия няма да си вре носа в тези неща, прекалено са омотани за тъпите им зяпачи. Какъв си?

– Репортер съм, наистина. – Показах му журналистическия си бележник, все едно той доказва каквото и да е. – Просто не само търся да напиша нещо, че да си оправдая парите. Искам и да зная истината. Заради себе си.

– Коя истина?

– Какво всъщност се е случило в института онази вечер, когато сте правили опита.

Погледът отсреща стана още по-твърд. Чувствах се забоден на облегалката на стола като пеперуда на карфичка.

– Ако ти кажа, трябва после да те убия.

Най-изтърканата фраза на света – но с една разлика. Наистина го имаше предвид. Нещо в очите му казваше – сън или не, ще умреш наистина. И му вярвах, както само насън може да се вярва.

Преглътнах на сухо:

– Става.

Той вдигна вежда, измерва ме още секунда-две, след това заразказва. Може би около двайсет минути. След като свърши, кимна.

Сърцето ми беше като бучка лед. Нямам представа откъде намерих сили да проговоря:

– С какво да ти помогна? Пистолет? Нож? Въже? Тежък предмет?…

Онзи ме погледна иронично, стана от стола и понечи да излезе. Внезапно сякаш отникъде усетих прилив на сили. Скочих и му преградих пътя.

– Чакай малко. Обеща, че разкажеш ли какво е станало, после ще ме убиеш, а не ме уби. Значи си ме излъгал. Спазвай си договорката, мътните те взели!

Минута-две онзи ме гледа право в очите, от педя разстояние. След това съвсем тихичко прошепна:

– Ти май наистина си готов да умреш, за да знаеш истината.

Страхът ме стискаше за гърлото така, че нямах глас – просто кимнах.

– Добре. Сядай.

Вторият разказ беше съвсем различен от първия. И… докато слушах първия, не се бях усъмнил. Но когато чух втория, усещах – това е истината, другото е просто брилянтно съчинение.

Когато привърши, човекът стана и тръгна към вратата. Бях като парализиран от ужас, не можех да стана и да го спра. Едва събрах сили да се обадя след него:

– Пак ли ме излъга?

Другият се обърна, вече на прага:

– Човек, който е готов да умре за истината, заслужава да я знае и да живее.

… Когато се събудих, още не можех да се отърся от страха – студен, лепкав и неописуемо гаден. Въпреки ясното разбиране, че това е просто сън, минаха петнайсетина минути, докато събера сили да стана. Продължавах да имам усещането, че съм се разминал на косъм от смъртта. Че съм оцелял по благодеянието на някой, който е можел и да не се смили. Който е трябвало да не се смили…

Дълго после мислех с какво ме уплаши толкова сънят. Че готовите да умрат за истината ще я научават и ще живеят после нито съм го вярвал преди, нито го вярвам и сега. И не вярвам, че сънищата могат да повлияят някак на реалния живот.

Може би с това, че бях в този сън истинският себе си. Че в реалния свят бих постъпил по същия начин. Може би дори след като вече съм преживявал този страх.

И че не желая да се променя. Някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.

Преди на това да си говориш с телевизора му се викаше шизофрения. Сега му се вика цифровизация.

На това да вървиш по улицата и да си говориш преди също му се викаше шизофрения. Сега му се вика хендсфрий.

Преди трийсетина години за следните фрази щяха да те вкарат в лудницата:

– Забравих си телефона в къщи
– Отивам да си купя още памет
– Снимай ме с телефона
– Повреди ми се компютъра на пералнята
– Пусни му е-майл от телефона
– Претърси Интернет за еди-какво си, трябва ми спешно
– Хайде да си купим домашно кино
– Компютърът ти е бавен заради многото отворени прозорци
– Не мога да си вляза в пощата
– Ще съм на излет, ама ми звънни
– Изтрих си по погрешка снимката
– Сметни го на телефона
– Къде ти е иконата на мрежата?
– Правя си банковите преводи през телефона

Преди петдесет-шейсет години пък доста от тези изрази щяха да са напълно неразбираеми – щяха да те вкарват в лудницата за други, които преди трийсет години вече бяха нормални…

Изобщо, технологията очевидно е форма на общоприета лудост.

Един от хората, за които се гордея, че мога да ги нарека приятели, е Никола Райков. Компютърджия, човек на изкуството и не на последно място – млад баща. 🙂

Когато станеш баща, обикновено доста други неща минават на заден план. Често и компютърджийството, и изкуството. Но може би на любовта към изкуството трудностите действат както и на всяка друга любов – като вятър на огън: гаси слабия, но разпалва още повече силния… Така и с Никола. Вместо да престане да твори изкуство заради грижата покрай наследника, той е превърнал тази си грижа в творене на изкуство.

Кое дете няма нужда да му разказваш приказки? Вероятно това, което трябва да израсте осакатено като човек… Никола очевидно няма подобни планове за своите деца. Защото приказките, които им разказва, са изумително увлекателни и изобретателни. И малко по малко са се превърнали в игра – игра, която в същото време е приказка.

Помните ли някогашните книги-игри? Мислех си, че компютърните игри отдавна са ги превърнали в минало. Особено тези, в които само се търчи и стреля автоматично по де що помръдне наоколо. Мислех, че гръбначният мозък безнадеждно е изместил главния в контрола над организма и въображението. Но твърде малките деца все още не са способни да преживеят на диета с нула калории. За тях се налага да се правят истински неща.

Такова нещо е приказката-игра на Никола, Вълшебна, изобретателна и изумително детска. Забравил, че това чудо следва да се играе по епизоди, я четох с упоение от началото до края като книга, без да обръщам внимание на размесените епизоди. Просто се възхищавах на бистротата и чистотата на словото в нея, на детски игривата мисъл, на невероятните асоциации. Няма да скрия – ползвам се от една огромна привилегия в това отношение: така и не успях да порасна, и май няма и да успея. Но… не зная защо, но съм убеден: тази игра би харесала и на счетоводителя от вицовете. Нищо че той е роден с очила, сресана на път коса и молив зад ухото. Може би така му е писано – да трябва да стане на средна възраст, за да се превърне във възхитено от живота, неизвестното и омайното тригодишно дете.

Прочетете я и вие. Не е нужно дори да я купите за целта – Никола я е направил свободно достъпна. И е написал на сайта ѝ защо постъпва така – простичко, човечно и топло. Като цялата приказка… Но аз лично смятам да си я купя истински, на хартия.

Едно, защото хора като автора ѝ заслужават да бъдат поощрявани. Да, тази книга вече е достъпна и няма да бъде свалена. Но купуването ѝ е начин Никола да бъде поощрен да продължи да пише. Да сътворява нови подобни неща, все такива слънчеви. И да мога да прочета и тях.

Второ, защото искам да имам тази книга. Не просто да съм я прочел – да я имам. Както казва Кори Доктороу, Да ѝ търся място в отесняващите рафтове по стените у нас. Да я давам, често едва ли не насила, на приятелите които уважавам и обичам, с молба да я прочетат – и с надеждата да им хареса. Да я чета на децата си, за да им дам още от ранна възраст усет за красота и добро, който да ги топли и подкрепя през живота им. И да им я завещая, за да бъде с тях и техните деца, и когато мен няма да ме има.

И трето, защото искам да я чета отново и отново, с гордост и чиста съвест. Да ѝ се възхищавам с мисълта, че съм се отплатил за нея. Да завиждам тайничко на Никола и да си мечтая да го надмина – за да ме надмине в следващия момент той отново, за да бъде създаваната красота все по-истинска и пълноценна. И да се усмихвам щастливо и без срам, когато седнем заедно на маса.

… Толкова от мен. А сега не ме безпокойте – отивам да си препрочета книжката пак. 🙂

Бях решил, че няма да пиша тук на политически теми поне до изборите. Ако мога – и след това… Но днес не можах да се сдържа.

При едни клиенти имах доста съмнителното удоволствие докато работех да чуя записа на разговора между Бойко Борисов, Мирослав Найденов и Николай Кокинов. Съдържанието ме отврати до немай-къде. Но още в началото привлече вниманието ми един любопитен въпрос.

Кой ги е подслушвал и записал? Надали е Цветан Цветанов – няма собствен подслушващ екип, а ще е твърде голям риск да действа чрез МВР през главата на служебното правителство. Още повече че персоналът на „слушалките“, доколкото ми е известно, е почти несменяем отпреди правителството на ГЕРБ. (По-неофициално съм чувал и че яко бичи частни поръчки, но това вече е недостатъчно добре потвърдено – източникът, от когото го научих, е напълно способен да се опита да ме излъже.)

По принцип този тип изпълнения са в стила на Алексей Петров, но предизборно би могъл да ги върти кой ли не. А може би и не само избираните политици… Кой? И, по-интересно, как? Подхвърлено микрофонче, или какво?

Отговорът дойде неочаквано – случайно ми се счу, че в паузите на разговора чувам биене на сърце. Вслушах се внимателно – наистина! И освен него поне веднъж-два пъти различих добре шум от дрехи.

Вероятно сте виждали неведнъж по телевизията водещи на това или онова предаване с микрофони, забодени на ризата или вратовръзката. За да не хващат биенето на сърцето, шумоленето на костюма и т.н., тези микрофони са звуково насочени към областта, където трябва да е лицето на водещия. По тази причина те улавят само неговия говор – други говорещи, дори застанали до водещия, не се чуват. Това е чудесно за тоноператорите в студиото, но не е добро за хора, които искат да запишат тайно разговор. Тогава се налага под дрехите, най-често на нивото на деколтето на костюма, да се сложи не толкова насочен микрофон, за да улавя и другите събеседници. Недостатъкът? Улавя биенето на сърцето и шума от дрехите.

Иначе казано, записът беше направен тайно от един от тримата. Някой, който е знаел точно какъв микрофон се използва за такава цел, и е разполагал с такъв. (Или е бил инструктиран от някой друг, който знае какъв микрофон е нужен и разполага с такъв.)

Дори да бях глух и да не можех да преценя чий глас се чува най-ясно и отблизо, нямаше да ми е трудно да се сетя. И за тримата се подочува по това-онова за корупция, но единият е оплескан до ушите. До степен даже да го разследват в момента, ако и за дреболии. Това, което аз съм чувал за него, би стигнало на който го знае за изнудване на десет души, не на един – а ако съдя по косвени белези, надали знам и една десета от нещата… Иначе казано, вероятно някой просто го е предупредил колко бързо и лесно може да нарасне делото срещу него, и колко по-богато може да стане. И как би могъл да си го спести, ако запише някой компрометиращ разговор и го предаде на които трябва.

А кой го е предупредил, и на кого трябва да предаде записа? Не е толкова трудно да се сети човек. Знае се от какъв е-майл е изпратена информацията – от намиращ се в mail.ru.

Че няма да го пратят от български е-майл провайдер, е ясно – ще последва светкавична операция на ГДБОП ООД и логовете с IP-тата ще излязат на бял свят, а оттам нишката до изпращача е къса. В чужбина… службите на съответната чужбина трябва да са доста глупави, за да не се опитат да научат кой подслушва ключови политически фигури на малка, но стратегическа страна. Но все пак вероятността да бъдеш стиснат за гушата е под 100%, ако знаеш какъв провайдер и в каква чужбина да избереш.

Логичният избор е адрес в gmail.com – Google няма да предоставят лесно лична информация, и в конкретно такъв случай американските закони ще са на тяхна страна. Правителството на САЩ може да се опита да иска инфо, но шансовете му да успее са минимални. В Русия положението е обратното – всичко за изпращача ще бъде научено още по-бързо и гарантирано, отколкото в България. И все пак изпращачът е избрал Русия. Иначе казано, той изобщо не се тревожи от идеята руските служби да научат кой е, но го безпокои дори минималната вероятност американските служби да научат кой е… Което според мен дава и отговора на кого Мирослав Найденов е предал записа – иначе казано, кой му го е поръчал.

И още нещо. Това се случва ден след като Найденов беше изключен по експресната процедура от ГЕРБ. Съмнява ме съвпадението да е случайно. Не е гарантирано, но е сравнително вероятно поръчителят да е ценял Найденов главно в качеството на „къртица“ в ГЕРБ, щом го издъни като издайник точно след като стана неизползваем за това. Найденов надали е корумпиран (т.е. подлежащ на шантажиране) само откакто е министър, така че нищо чудно да е бил „къртица“ още отпреди да е министър, или дори гербер. Иначе казано, наш Батман май получи още един чудесен урок колко неприятни последствия може да има толерирането на корупционери – с голяма вероятност конците им ги държат едни умели и с много опит кукловоди.

Което за пореден път ме навежда на мисълта, че може ГЕРБ да са добрата алтернатива на изборите. За един бит двама небити дават. А когато става дума за бит на тема корупция…

Пфффф… Таман мислех, че съм се погнусил достатъчно от тоя тъп пожарникар, за да му тегля майната и да се чудя кой друг е най-малко лошият избор, и другите избори пак се оказаха още по-лоши. Войната за съдебната система изкарва наяве такива миазми, че и най-запушеният нос трудно ги изтърпява.

По-възрастните може би помнят – имаше едно време такова списание. Ежеседмично, зеленичко, с интересни неща вътре… включително най-често и по някой хубав фантастичен разказ. И уви, пълна колекция от тези списания вече май не може да бъде намерена дори в библиотеките.

Към момента е в действие проект, чиято цел е да документира и опази за поколенията издаденото в това списание. Заявявам изрично, че не участвам в него – не искам да си приписвам чужди заслуги. Повечето от броевете вече са събрани (някои – частично, с липсващи страници и т.н.) Немалко обаче все още липсват. А лично мен ме блазни идеята разкошният набор от фантастични разкази, излизал в списанието през годините, да намери място в някоя хубава онлайн библиотека. 🙂

Затова имам молба към всички, които разполагат с екземпляри от списанието – помогнете! Хвърлете око на ето тази таблица. Ако случайно разполагате с нещо, което в нея е отбелязано като липсващо или непълно – моля ви, помогнете! Броевете ще бъдат сканирани и ще ви бъдат върнати, така че няма да изгубите нищо. Напротив – ще спечелите това да сте помогнали едно ценно наследство да бъде изтръгнато от забравата, в която са на път да го потопят времето и алчността.

Благодаря ви предварително!