Grigor Gatchev - A Weblog

Напоследък гледам, че антиваксерството се надига все повече и повече. Където и да отвориш нета, ще намериш обяснения колко ужасни са ваксините, как разболяват горките дечица и т.н. Нищо, че когато се опре до реалната фактология, нещата внезапно стават в най-добрия случай оскъдни дори откъм леко съмнителни данни.

Е, време е за една малко по-реална история.

В Суонси, Уелс, Великобритания в момента има епидемия от дребна шарка. Почти така жестока както тази от началото на годината в северозападна Англия. Някои от случаите са и доста тежички.

Причината? Приличен процент от децата в тези райони не са били ваксинирани. Заради успеха на антиваксерските кампании в тях. Вестниците, които на времето са вихрели тези кампании, сега дори не смятат за нужно да се извинят – само се оправдават „ама ние представихме тогава нещата балансирано“. Все едно болните деца стават по-здрави от това.

Ваксината срещу дребна шарка, подобно на почти всички ваксини срещу опасни инфекциозни заболявания, е ефективна в 99% от случаите. Иначе казано, при 100% ваксинирано население е вероятно да се разболее един на сто души. Или, казано по друг начин, ако не сте ваксинирани вероятността да я хванете е веднъж на всеки три-четири срещнати заразоносители, а ако сте ваксинирани – веднъж на всеки триста-четиристотин срещнати заразоносители. И тъй като заразоносителите на свой ред са сто пъти по-редки при изцяло ваксинирана популация, трябва да срещнете средно 30-40 000 хора, за да хванете болестта, а това е твърде рядко. (Всъщност е дори още по-рядко, защото не всеки неваксиниран е заразоносител.)

(Не така стои обаче положението при неваксинирана популация. При нея, дори ако вие сте ваксинирани, при триста-четиристотин срещнати заразоносители е вероятно да хванете болестта. При епидемия може над половината деца в един клас да са заразоносители, ако са неваксинирани – иначе казано, ако пращате детето си на училище насред епидемия, в което учат предимно неваксинирани деца, започва да се появява сравнително приличен риск то да се зарази дори ако е ваксинирано.)

За щастие при съвременните средства за лечение дребната шарка обикновено не е смъртоносна. Да, вероятността да умреш от нея продължава да е многократно по-голяма, отколкото да хванеш аутизъм от ваксиниране дори според най-антиваксерските изследвания. Но все пак е сравнително малка – болните обикновено се разминават с дискомфорт и белези… Тук основният проблем са парите, които ще се похарчат за лечение на неваксинираните деца. Ако не бяха изложени зорлем на разболяване, тези пари можеха да идат да излекуват нечий рак или друга тежка болест. Така че дори „безвредни“ болести като дребната шарка също могат да убиват, косвено.

Затова смятам, че ваксинациите на децата трябва да са безплатни и задължителни. И че ако родители отказват да си ваксинират детето, трябва да подписват документ, че ако то се разболее, те поемат пълната цена на лечението му. И че ако то се инвалидизира, няма да има право на инвалидна пенсия или други форми на подпомагане. Дано портфейлите на тези родители се окажат по-чувствително място от мозъците им.

Справедливо ли е това? Разбира се, че не. То не включва вредата, която тези родители е вероятно да нанесат дори на ваксинирани деца. Вече описах горе как точно. Нито подробността, че дори неваксинираните деца, ако боледуват, са се заразили отнякъде – и в огромния процент от случаите това са други неваксинирани деца, чиито родители следва да носят отговорност пред заразените от чадото им. И пред неговите родители. Недай боже заразените деца да се инвалидизират или да умрат – идиотизмът и дебелоглавието на родителите им, а и на родителите на заразителя, ще са ги превърнали в убийци. Съжалявам, че трябва да го кажа толкова директно, но все някой трябва да се изправи срещу лудостта.

В тази връзка, когато децата ми тръгнат на училище, ще изисквам от това училище документ, че не приема за обучение неваксинирани деца. Съжалявам, но нямам право да рискувам излишно живота на детето си. Който е готов да принесе чадата си в жертва на лудостта си, да го прави – не мога да го спра. Но аз не съм.

И пак в тази връзка сериозно се замислям – не е ли добра идея хората периодично да попълват някакви тестове, по които да се преценява дали са дееспособни в едно или друго отношение? Примерно ако някой е готов да си даде парите на телефонни измамници, без изобщо да се опита да звънне на „болното дете“ и да види дали не е здраво, дали е разумно да му се разрешава да контролира парите си? Дали не е по-добре за негово собствено добро това да бъде поверено на негов близък с по-адекватна преценка на реалността? Точно както на шофьори, които многократно са хващани да карат пияни или друсани, е разумно да им се отнема книжката, поне за известно време. Особено ако са успели да причинят катастрофа…

(Една весела история по въпроса, разказана от една моя позната. Преди нещо време тя била на гости на възрастната си, полуглуха майка. Докато си говорят, телефонът на майката звънва и тя го включва на високоговорител – само така го чува:

– Ало?

Оттатък се обажда приглушен глас на тинейджър:

– Мамо, закъсах! Прегазих човек!

Това добре, обаче единственото дете на майката седи срещу нея в момента. А вероятно и жената е била глуха, но не и глупава – прави гримаса в стил „писна ми от вас“ и отговаря спокойно:

– Добре де, какво си се разциврил? Трепи свидетелите и си идвай.

Оттатък се чува хлъцване и светкавично затваряне на телефона…)

Наскоро ми попадна поредната творба на един от любимците ми – Оливър Уайлдър:

http://geek-and-poke.com/2013/03/what-a-wonderful-world.html

Закачката, естествено, е с очилата на Гугъл. И те дори не са първата, а само най-гласовитата птичка от една наближаваща пролет – тази на „джаджите за носене“, ако ми бъде позволен този хулигански превод на израза “wearable computing”. Не говоря за строго специализираните джаджи, а за универсалните от типа на мощните смартфони.

Какво ще е приложението им? Наскоро гледах списъка на хардуера в Galaxy S4. Кафеварка и автоматично оръжие нямаше, но оттам нататък… Вярно е, водещият девелопер на Cyanogen Mod се махна от Самсунг, но не очаквам модерите да престанат да творят все по-удивителни неща. Като си помисля само какво може да се изцеди от джаджа, която има хем Bluetooth, хем IR, способен да управлява телевизори, хем сензор за движения на разстояние от екрана, хем мощен GPS, хем стабилна предна камера, през която да може да прецени дори дали гледаш филма или не, хем жироскопи и датчици за ускорение, хем възможност да следи кръвно и пулс… Днес в S4 – утре във всеки смартфон. Имам чувството, че ако седна дори само да записвам какви идеи ми идват, ще ми отнеме много часове. Пък надали съм най-изобретателната глава на света.

А интерфейсът на Гугъл очилата е за някои неща по-неподходящ от смартфон, но за други много по-подходящ. Ако искаш да играеш виртуален тенис на маса срещу колегата от съседната стая, смартфонът е много по-удобен за размахване като хилка, особено ако има жироскопи и датчици за движение. За пътешестване и пилотиране обаче очилата са без конкуренция. А и за виртуалния тенис са перфектната добавка към смартфона. Сега са на нивото на тъп телефон като богатство на хардуера и софтуера, но какво да очакваме след пет години? Или десет?… За трети неща пък е без конкуренция ръчният часовник (или гривна, ако предпочитате). Очила плюс две гривни с дистанционни сензори – пълна виртуална реалност.

(Една от мечтите ми е идентификационно устройство, направено наистина както трябва. На няколко пъти съм сядал да си пиша своеобразно RFC, но всеки път съм се отказвал, отчаян от безнадеждността на усилието си. А един съвременен смартфон с Bluetooth / IR е великолепна платформа за целта.)

И всичко това с цялото си богатство е все още wearable computing. А дотогава сигурно ще започнат да прехвърчат лястовички и от една следваща пролет, един нов „прекрасен нов свят“ – имплантируемите джаджи. Но него не ми се и започва да го обсъждам тук.

Че почна ли, няма да свърша скоро.

Неведнъж съм споделял възхищението си от Човешката библиотека. А сега имам и нов повод.

(И – да се изфукам – с мъничко моя заслуга в него. 🙂 )

Става дума за новата им книга (съвместно с Дружеството на българските фантасти „Терра Фантазия“) – „Тринайсетте цвята на дъгата“. Тринайсет разказа от български фантасти – като се започне с имена от калибъра на Величка Настрадинова, мине се през таланти като Любомир П. Николов, Ани Илиева (помните ли Йоан Владимир?) и Янчо Чолаков, та се свърши с (не особено) скромния ви домакин тук. Своя разказ не искам да преценявам, но останалите са великолепна подборка. Достойна за антология на съвременната българска фантастика.

Предлага се както в хартиен, така и в електронен вид. Хартиената е отпечатана е на 100% рециклирана хартия и струва 15 лева (уви, малкият тираж качва жестоко стойността). Електронната е достъпна срещу каквото заплащане решите да отделите (дори нулево, ако оценявате съдържанието на толкова)… Още много за книгата можете да научите от записа в блога на Човешката библиотека.

Съдържанието ѝ… С труд се удържам да не започвам да описвам магията на Марта Матева, терзанията на Евтим (патриарх Евтимий, но в един паралелен свят), борбата на Джошуа да опази баланса на астероида си, моралният избор на Ден Сир… Но не искам да разваля най-чудесното в книгата.

Защото ако има нещо по-красиво и вълнуващо от една вълшебна страна, то е усещането, че тя очаква да я откриеш. Че е ей тук, зад ъгъла – заобиколиш ли го, ще я видиш, протегнеш ли ръка, ще я докоснеш.

Щом има такива хора (материалите са на руски език), рано или късно ще се оправи:

http://fishki.net/comment.php?id=134893

http://fishki.net/comment.php?id=135349

http://fishki.net/comment.php?id=135629

А кога ще се оправим ние?

По същата логика… 🙁

Преди двайсетина години излезе романът на Уилиам Гибсън и Брюс Стърлинг „The Difference Engine“ – алтернативна история, в която Чарлз Бабидж довършва и представя пред света първия компютър. Механичен. И научният прогрес и информационната ера стартират в общество с викториански нрави, понесени на крилете на парните и механични технологии.

Така създаденият литературен стил е кръстен стиймпънк и за нула време печели купища почитатели. В Англия е създадено общество на почитателите на стиймпънка, събират се редовно, правят си конвенти – дами с кринолини, кавалери с викториански костюми и прочее. Създават неща като този мотоциклет, тези щуротийки (не пропускайте линка под тях за още!), и още доста в жанра. Ако ви е малко – Гугъл знае още. Апропо, въртят ми се разни идеи и на тема стиймпънков Гугъл…

(За мотоциклета един мой познат заяви: „Продавам си душата за един ден бръмчане из София на това чудо!“ По дяволите, разбирам го…)

Преди няколко дни сънувах нещо подобно… но не същото. Седях на някакъв парапет в огромен старомоден кинотеатър, а на екрана въртяха филм. Страховити компютърни технологии, само че базирани на радиолампи и релета. Сюжетът беше някаква каша от “The Matrix”, “Inception” и още подобни – реален и виртуален светове – но впечатляващото беше обстановката. Вакуумни тръби (включително многодялови), екрани като от четиридесетте години, електронно-ускорителни оръжия (в реалния свят) и аналогии за живота, базирани на работата на електронна лампа (във виртуалния свят), и т.н. Наистина странна атмосфера.

Интересното беше също социалните отношения – като извадени от петдесетте и шейсетте. Борба на две концепции в обществото: тази за врага (ултраконсервативна, вероятно почерпена от маккартизма) и тази за хедонизма (в подозрително хипи-подобен вариант). И, както често става из сънищата ми, така и не можах да си догледам филма. Не че беше кой знае какво художествено произведение, ама обстановката беше рядко зрелище, а и парадигмата беше увлекателна. 🙂

И си мисля – това пък какъв ли стил трябва да бъде? Определено не е точно стиймпънк, няма как да е без викторианство, парна енергия и механични устройства. В същото време определено е „научна фантастика наопаки“, обърната като атмосфера към миналото, вместо към бъдещето. И определено беше абсолютен пънк – героите си бяха точно отхвърлени от обществото, всеки по свой начин. Единият беше бездомник, другият – луд учен, третата – свита и некомуникативна „стажантка“ в заведението на някаква мадам…

Та, първото име, което ми хрумна, беше tubepunk. (Като в “electron tube”.) Други предложения също са добре дошли.

Както и произведения в жанра. 🙂

Вчера бях в Перник.

Сетих се какво четох из фейса, и реших да проверя истина ли е.

Влязох в една кръчма и ги питах имат ли висящ бой, платен от някого.

Имаха.

Нали съм велик икономист, та се чувствам компетентен да разсъждавам на икономически теми. 😉

Банковата система на Кипър беше загазила от сума ти време насам. Въпросът беше откъде да бъдат намерени пари, за да бъде оправена. Не че е трудно – Кипър е загазил за десетина милиарда евро, капка на фона на нуждите на Гърция, да не говорим за италианските или испанските. Но и точно заради малкия размер на страната Евросъюзът я използва за опитно зайче във важен опит.

В дъното на съвременната финансова криза е един много прост факт, посочен десетилетия преди нея от Хеймън Мински. Когато вземането и връщането на заеми върви добре, малко по малко хората стават непредпазливи. Вземащите не мислят достатъчно добре дали ще могат да ги върнат – гонят лесната сума веднага. Даващите също не мислят достатъчно добре дали ще могат да си ги получат – гонят свръхпечалбите… В един момент вземателите масово стават неспособни да връщат дълговете си и настъпва дългова криза. Много взематели загубват собственост, много банкери фалират. На останалите им идва акълът и стават пак разумно предпазливи. За известно време напред.

Само че това правило включва един важен момент – безразсъдните трябва да понесат болезнена отговорност, иначе няма да се научат. Както тези, дето вземат безразсъдни заеми, така и тези, дето ги дават. И вторите много повече от първите, понеже не е луд който яде чуждия зелник. Отговорност дали даване на пари назаем е разумно, премислено и гарантирано носи този, който дава парите назаем. Така че дори ако вземащите безразсъдно заеми понесат най-тежка отговорност, в реалния свят безразсъдното вземане няма да спре. Ще спре когато спре безразсъдното даване.

Идеята е добра, но не е лесна на практика. Големите банки разполагат с огромни суми, тоест с могъщи лостове за влияние. А най-големите не можеш да ги пипнеш, понеже фалитът им би съсипал икономиката. Така че те спокойно могат да си позволяват да правят глупости в преследване на свръхпечалби – закъсат ли, ще бъдат спасявани с парите на данъкоплатците. И спокойно си го позволяват. И не се ли намери механизъм да бъдат държани отговорни, ще си го позволяват и занапред, носейки ни нови кризи. Защо не? Те само пият, сметката я плащаме ние.

В случая с кипърските банки Евросъюзът май потърси именно това – механизъм, чрез който да може да накара и най-големите банки да си носят отговорността и да не гонят печалби безразсъдно. И май го намери.

Кипърският план е средствата, нужни на страната, да бъдат набавени чрез данък върху банковите депозити. Тези до 100 000 евро няма да бъдат пипани – нещо повече, ще бъдат гарантирани дори за вложителите във фалиращи банки. Тези над 100 000 евро обаче ще бъдат обложени с еднократен данък от 30%.

От гледна точка на държавничеството, гарантирането на малките депозити е хитра идея. Депозитите на огромния процент от вложителите са в този диапазон. Като ги гарантира, правителството си спестява революция. В същото време, тези вложители са обикновено дребни. Нямат на практика никакво влияние върху банките – колкото и желание да имат да вкарат банковата система в пътя, тя просто няма да им обърне внимание. Масите подлежат на статистически правила, така че са лесни за манипулиране. И не могат да си позволят лесно да си изнесат депозитите извън наличната банкова система, така че нямат много избор.

Собствениците на големи депозити са тези, които могат да накарат банката да се съобразява с тях. Те обикновено са големи, така че думата им се чува. Също, обикновено са закоравели хитреци и не е лесно да ги манипулираш. Най-сетне, обикновено не им е проблем да си вложат парите на обратния край на света, така че не ги ли слушаш, се махат.

Какво може да направи една банка, за да ги успокои? Ако аз съм собственик на милионни депозити, с гаранция няма да повярвам на празни думи. Обещаваш ми, че няма да фалираш? Чудесно. Само че обещанията без гаранции са празен шум. Иди, купи от Дойче банк стопроцентова гаранция върху депозита ми, ще го вложа при теб. Иначе – кеф ми Дойче банк, кеф ми Манхатън Чейз, кеф ми Мицубиши Бенк Тръст… Ако очакваш, че ще ти поверя парите си, без да видя официален документ за гаранцията, значи живееш в някакъв друг свят и не ставаш за банкер. Как да посмея да ти се доверя, като не знаеш какво е нужно за доверие?

Ще не ще, съмнителната банка ще трябва да отиде и да купи гаранция. И то от елитна банка, защото ако очаква да повярвам на гаранция от някоя неизвестна офшорка, наистина не става за банка. Личи си и без микроскоп… Не само защото елитната банка в случай на нужда ще си изпълни гаранцията. А най-вече защото ще се погрижи да не се налага да я изпълни.

Какво ще направя, ако съм шеф на Дойче Банк и някоя кипърска банка дойде при мен да купи такава гаранция? Да им повярвам на усмивките, естествено, няма как. Да изпусна обаче на крака дошла печалба също не върви. Така че сигурно ще им продам гаранция – но срещу условието да контролирам всяко тяхно движение. И да имам право, тръгнат ли да правят глупост, да наложа вето. Познайте колко малко ми пука, че ако шефовете там не правели свръхпечалби, ще си загубели бонусите. Ама не искат така? Ми идете тогава за гаранция другаде. Току-виж намерите съгласен да загуби милиарди заради черните ви очи…

Затова в крайна сметка решението може да се окаже и доста добро, поне на първо време. Бъде ли отрязана възможността държавите да спасяват банките с парите на данъкоплатците, бъде ли прехвърлена отговорността на банките да си я разпределят помежду си на пазарни начала, спекулативното безразсъдство ще пресъхне буквално за една нощ. Точно както в Гърция трийсет години никакви наказания не можеха да накарат фирмите и магазините да издават фактури, тоест да регистрират приходите си – но когато се прие правилният закон, всички мигновено започнаха да издават фактури безотказно. (Ако някой не знае, законът е: ако не ти издадат фактура за покупката, имаш право да си я вземеш, без да я платиш.)

Какво ще стане по-нататък? Уви, не е лесно да се предположи. Възможно е банките да се окажат свързани с взаимни интереси дори повече отпреди, а това неизбежно ще намали конкуренцията между тях. Резултатът може да бъде и още по-силно влияние на банките над правителствата, и още по-безотговорно банково поведение. Но такива предсказания е добре да ги правят истинските икономисти.

Пишман икономистът си остава дотук. 🙂

Честичко се възхищавам на писателското майсторство на Любомир Николов. Отделно от това – и на човешките му качества. Неведнъж той пуска за свободен достъп нещата, които твори. Дори още в процеса на творчеството, дълго преди да бъдат издадени. Ей така, от доверие и обич към читателите си…

И сега е започнал няколко чудесни неща. Някои пред довършване, други по средата, трети едва в началото, четвърти още в проект… Но докато ги пише, се налага и да яде. Затова изкарва хляба си с преводи и загробва повечето си време и сили в тях. Понякога нещата, които превежда, са несравнимо по-бездарни от неговите. Но са рекламирани, с удобни и послушни автори, и най-вече не учат хората на мислене или самостоятелност. Така че биват лансирани. А той проклетисва, преглъща яда си и се мъчи при превода поне малко да ги посреше и оправи. И ако има как, да налее незабелязано някоя капчица мъдрост и доброта в тях.

Трудно е да пишеш нещо, докато превеждаш друго. Особено ако преводният текст е, хм, не най-даровитият наоколо. Неизбежно рискуваш твореното по същото време да се повлияе, да попие някаква част от бездарието на превежданото… Но въпреки това Любо не се предава. Който е роден да свети, трудно изтърпява да остави мрака да царува.

Наскоро, търсейки отдушник от работата, той открил из Мрежата сканирани броеве от френското списание за комикси Vaillant. Стари, от петдесетте години, но не по-малко приятни и развлекателни заради това. И, верен на себе си, започна да превежда и пуска в блога си по една-две странички от тях. Направи си специална категория, в която са събрани и могат да бъдат удобно четени. И смята и да продължава с тях, горе-долу по запис на ден. (Познайте какво преглеждам за отмора всяка вечер. 🙂 )

Неговият въпрос към всички обаче е – кои комикси бихте предпочели да разгледате преведени? Под записа с въпроса в блога му можете да кажете какво бихте предпочели.

Ето един чудесен пример как понякога дори можеш да избираш какво да получиш даром. 🙂

Докато пресичах малката уличка, периферното ми зрение мярна отляво силует. Обикновено не би ми направил никакво впечатление, но този път нещо в походката закачи нещо в ума ми. И пак, обикновено не бих се досетил кого ми напомня, но този път паметта услужливо ми сервира спомен отпреди повече от двайсет години. Как вървя през двора на Медицинска академия по пътеката към студентския стол, и по съседната пътека се приближава към стола една колежка от съседен поток.

Завъртях глава най-невъзпитано. Наистина беше тя. Може би наддала няколко килограма за тези години, но безспорно същата. Доближих се и се заколебах – да посмея ли да я повикам? Ами ако съм се припознал? Или нещо друго?…

– Я! Григоре, ти ли си това?

– Аз съм. Какво правиш, как я караш?

– Ами… прибираме се. – Тя кимна към момъка, който вървеше до нея.

Момчето беше на около двайсетина години, едро и яко, но изражението му не се връзваше с фигурата. Беше като на четири-пет годишно дете, щастливо и умилително. Умствено изоставане?

– Имате ли време? Да поседнем пет минутки, да се видим.

– Разбира се. Ей тук има сладкарничка. Ники, искаш ли паста?

– Искам, мамо!… Този чичко кой е?

– Мой приятел. Познаваме се от много години.

– А добър ли е?

– Добър е.

Следващите десетина минути минаха в разговор. Познатата ми беше имала доста повече късмет от мен в медицината. Беше успяла да започне работа почти веднага след завършването в столична поликлиника, беше издържала там над десет години, след това беше постъпила на по-добро място, и т.н… Само дето май в живота не беше толкова щастлива.

– Когато стана на три години, вече беше очевидно, че изостава – кимна тя към Ники. – Баща му предложи да го дадем в дом за деца със забавено развитие, но аз не се съгласих. Не ми даваше сърцето. И после още няколко пъти… Преди десетина години баща му намери начин да иде в САЩ, уж само да изкара някоя пара, но три години не се върна. След това дойде само за да поиска развод. Нямал сили да гледа син дебил. Рекох си – щом няма сили да гледа собственото си дете, не заслужава и да е до мен. Дадох му развод.

Нямах какво да кажа.

– Оттогава се гледаме с Ники. Надали ще повярваш, ама се развива, макар и много бавно. Така и не разбраха каква е точната причина за изоставането му, май не е нищо от типичните. Към момента тестовете му дават около шестгодишна възраст, даже клони към седем, сигурно до две-три години ще я постигне. Вече се облича сам сутрин, съблича се вечер, ходи си до тоалетна както е редно, без дори да ми се обажда. Сеща се сам да облече палто, като го пратя за нещо навън, да вземе чадър, ако навън вали. Пазарува от кварталните магазини, малко му е трудно да смята парите, ама го познават вече и му помагат. Може да си приготви простички неща за ядене даже. Мете и прахосмуче в къщи, подрежда си стаята, простира прането от пералнята, играе на компютърни игри…

– Хм. Браво на момчето. И на теб, добре си го научила.

– Не е като да е здрав умствено, но ме отменя в каквото може, а то не е малко. Благ е, изпълнителен и доброжелателен. Не син, а мечта. – Тя се усмихна. – Учен или директор надали ще стане, но мисля, че до пет-шест години ще понавакса донякъде и в отношенията с хората. Постигне ли го, ще мисля как да може да си изкарва сам хляба, инвалидната пенсия е смешна. Може би като хигиенист някъде, или като общ работник. Уви, няма да съм вечна, да го храня и оправям.

Внезапно ме налегна някаква нечовешка тъга. Това интелигентно, живо и будно момиче беше загробило живота си, за да се грижи за болното си дете. Изобщо не се учудвах, че Ники е благ и разбран момък – сигурно майка му беше успяла да го възпита такъв, с много труд и изобретателност. Неговият път към пригодност за някакъв живот обаче беше за сметка на живота на майка му. И тя не се беше поколебала да изгуби дори семейството си, за да му даде опора. Както всяка истинска майка.

– Мислиш, че не ми е достатъчна опора ли?

Премигах, изненадан от точното попадение до степен да не мога да отговоря.

– Опора ми е, и още как. Не само с това, че ме отменя във всякаква тежка работа. Или времеемка, или скучна. А най-вече с това, че е до мен, че мога да разчитам на него. Ако продължава така, докато ме притисне старостта, той вече ще е на петнайсет-шестнайсет на ум. И то без хормоналните вихри, дето юрват тинейджърите да правят глупости… Ще е на практика вече способен да носи отговорност за себе си. Стигне ли дотам, ще му извоювам документ от колегите от психото, че е дееспособен юридически, и ще го оставя да си господар. На петдесетина все още дори няма да е старец, може би ще може да си намери някое момиче, дето да го приеме. Достатъчно вярност и доброта понякога компенсират пред жените по-слабичкия интелект. Току-виж задундуркам внуче някой ден…

Ники старателно обираше последните трохички паста от чинийката си. С вилицата – майка му наистина се е постарала да го възпита, а очевидно и той възприема. И ми се стори, че в очите му играе някаква искрица любопитство. Слабичка, но все пак издаваща някакъв интелект, някакъв потенциал и жизненост. Нищо чудно надеждите на майка му да не са безпочвени.

Погледнах я крадешком. Вилицата ѝ лежеше в чинийката до забравената половинка паста. Но лицето ѝ грееше от щастие така, че буквално ме стопли отвътре. И си помислих – детето ѝ е наистина огромна опора. Достатъчно голяма, за да я преведе през живота.

И ако надеждата ѝ се сбъдне – да ѝ даде щастие и в старостта.

Вече от доста време работи сайтът politikat.net. Чудесен списък с обещанията на политици… и проследявания дали тези обещания са били спазени. Основен инструмент за изграждането на гражданско общество у нас. Препоръчвам го горещо на всеки, който иска да оцени дали този или онзи политик си спазва обещанията, преди да гласува.

Мисля си обаче, че този сайт не е достатъчен. Страшният проблем на България към момента не е в политиците. Нашите политици според мен не са много по-различни от западноевропейските – лъжливи колкото тях, продажни колкото тях и луди колкото тях. Проследете една-две предизборни кампании в „утвърдените“ западноевропейски страни и ще се убедите.

Проблемът на нашите политици е, че са контролирани от българската мафия. Създадена още в началото на прехода с цел да опази властта на комунистическите тайни служби и да я трансформира в икономическа. Към момента тя отдавна вече не е нито само „ченгеджийска“ (въпреки че и до момента де факто държи повечето тайни служби в страната), нито само криминална (въпреки че контролира почти 100% от криминалната престъпност), нито дори само политическа (въпреки че контролира и повечето политици). Тя е просто мафия – кърлеж, който смуче кръвта ни. Ако трябва да се благодарим на някого за мизерията си, това е тя. Нейните мутри съсипаха и прогониха всеки кадърен българин, опитал се да започне в началото на прехода малък бизнес. Нейните корупционери съсипват и прогонват и днес всеки инвеститор. И нейните „бизнесмени“ се грижат 80-90% от печалбата върху всеки отгледан картоф или домат, всяка ушита ризка и всяко осигурено преспиване в хотел да отиват не в хората, положили труда си, а в кръстниците на мафията.

Къде е седалището на тази мафия? Българските медии повечето са контролирани пак от нея – по тях няма да го чуете. Вместо това ще чуете микроскопични душици с астрономически егота и амбиции, които облайват до оргазъм всеки, по когото бъдат насъскани. От чужденците обаче, които са се изказвали по въпроса – било политици от ЕС, било опитали се да инвестират тук бизнесмени, било граждански активисти – над 95% казват в прав текст и с думи прости къде е седалището на тази мафия.

В съдебната власт. Нейната върхушка е главата на октопода.

Затова си мисля – сайт, който хвърля светлина върху съдебната власт, може да е дори по-нужен и полезен от сайт, който лови лъжите на политиците. Падне ли достатъчно светлина върху делата на корумпираните съдии, ще става все по-трудно те да бъдат издигани, лансирани и поставяни на отговорни постове. Ще е все по-неудобно да им бъдат поверявани отговорни задачи – веднага ще става ясно какъв е този, който им е поверил задачата.

И с още по-голяма сила такъв сайт ще покаже и обратната страна на монетата – кои съдии не са корумпирани мафиоти. Защото да уволним А и Б, понеже са корупционери, кой ще заеме местата им? Ще трябва да знаем на кого можем да разчитаме. Дори ако все още нямаме механизми, чрез които да сменяме корумпираните съдии, достатъчно светлина върху съдебната система може да ускори появата им.

(Същия проблем, между другото, имаме и в държавната администрация. Десетки години мафията се е грижела хора, които не са обвързани с нея, да не получават възможност да трупат управленски и държавнически опит. Кадровата немощ на ГЕРБ стана за такива количества смях и подигравки не защото Бат Бойко е държал в партията да има само корумпирани некадърници – той може да е тъп, но е хитър. Просто е наистина трудно да се намерят честни хора, които имат опита и познанията да движат нещата.)

Представям си сайт, в който можем да описваме съдебни решения и да ги индексираме по участвали в тях съдии, типове решение, години и места на вземане, и т.н. Така че да е лесно да цъкнеш на името на някой съдия и да видиш къде кога какви дела в чия полза е решавал. Или да цъкнеш на ищец или ответник и да видиш, когато е водел дела, кои съдилища и съдии какви решения са вземали. Не зная дали ще е добра идея съдебните решения да има как да бъдат коментирани и/или оценявани, или преценката да бъде оставена изцяло на потребителя. Вероятно ще ми отнеме не повече от час-два да проектирам начална база данни; няколко дни обсъждане вероятно ще я подобри достатъчно, за да е използваема като начало в такъв сайт.

Бъдете предупредени – мафията ще е наясно, че такъв сайт е насочен срещу върхушката ѝ. Тези, които го поддържат, ще трябва да пазят в тайна кои са. Дори ако не правят и не допускат никакви оценки, най-вероятно ще бъдат подложени на брутален шантаж да изтриват и/или фалшифицират информацията в сайта, или дори да го свалят изобщо или да предадат управлението му на мафията. Същото важи за хостинга му – той трябва да е в чужбина. По възможност на място, имало куража да откаже информация дори на правителства. Софтуерът е задължително да е максимално прост, програмиран за сигурност и проверен за непробиваемост (до Огнян Стефанов „чуковете“ стигнаха заради глупостта да използва Джумла като софтуер зад FrogNews). Иначе казано, софтуерът ще е добре да е написан специално за задачата. (Наемам се и си поемам отговорността. Имам някаква представа как се пише за сигурност и непробиваемост.)