Grigor Gatchev - A Weblog

Решавайте сами дали частта от статия по-долу има как да е истина. Аз не разбирам достатъчно, за да преценя възможно ли е технически. Източникът е публикация в руски вестник. Курсивът е мой.

—-
През нощта на 28 юни 2008 г., пресичайки двора на един от блоковете, разположени на Проспекта на металурзите, престъпникът видял автомобил ВАЗ-2106 и решил да го открадне. Проникнал в автомобила, разбивайки челното стъкло. Опитите да запали колата обаче се оказали безуспешни. Оказало се, че колата просто няма двигател. Тогава престъпникът свалил двигателя на паркирания в съседство автомобил ГАЗ-24 и го монтирал на автомобила ВАЗ-2106. След това запалил колата и тръгнал с нея към приятеля си, живеещ на близката улица „Менделеев“…
—-

(Допълнителни пояснения: ВАЗ-2106 – Жигули, ГАЗ-24 – Волга.)

Напоследък все по-често виждам приятели, които стават жертви на това психично заболяване. Затова ми се ще да спомена няколко думи за него. Предупреденият е поне малко въоръжен.

Кратко описание

Формално орторексията (orthorexia nervosa) все още не е утвърдена официално като вид психическо заболяване. При сравнение обаче с утвърдените анорексия и булимия става очевидно, че се касае за болестно състояние от същата група. Единствената разлика е, че вместо върху количеството на храната умът на болния е фокусиран върху качеството ѝ.

Често орторексията бива тълкувана като форма или вид изява на обсесивно-компулсивното разстройство. В известна част от случаите това наистина е така. В същото време обаче съм виждал изключително тежки случаи на орторексия, които нямат никакви белези на ОКР. (Наличието на фундаменталната причина за ОКР – криза на серотонинергичната медиация в мозъка – може да бъде проверено не само по наличието на класическите ОКР симптоми.) В някои случаи съм забелязвал съвпадане на орторексията със симптоми на обсесивно-компулсивно личностово разстройство (ОКЛР), и мисля, че тогава тя може да бъде отдадена на него. Нерядко обаче съм я виждал у хора, които нямат разстройства от тази група. Затова за себе си я класифицирам като отделна нозологична единица, чиято проява може да бъде улеснена от някои други заболявания (ОКР, ОКЛР, параноя, някои видове неврози, някои видове психози).

Етиология

В редки случаи (най-често ОКР-базираните) орторексията се поражда у самия пациент. В повечето случаи обаче (повечето ОКЛР-базирани, peer pressure, житейски кризи, семейна среда и) орторексията е „прихваната“ отнякъде.

Фундаменталният източник на орторексията като меме са търговските войни между производители на конкуриращи се хранителни продукти. Например производителите на естествени млечни продукти непрекъснато лансират всевъзможни вредности, реални или не, на заместителните продукти. Производителите на заместителни продукти пък сочат вредностите на естествените. Същото важи в на практика всички други области на хранителната индустрия – яйчен срещу млечен белтък, зеленчуци срещу меса, меса срещу соеви и други растителни белтъчини, бял срещу черен хляб, захар срещу подсладители, „биологични“ срещу обикновени продукти, „природни“ срещу ГМО продукти, и т.н. На практика не съществува хранителен продукт, срещу който да не може да бъдат намерени по-малко или повече преки или косвени набеждавания във вредност, инспирирани като правило от конкуренцията му.

В тази война биват наемани фирми по формиране на обществен имидж, които да разпространят съответните послания по масмедиите, в Интернет, в таргетните социални среди и т.н. Също, често лобита на една или друга група успяват да „излобират“ различни нормативни разпоредби, които да насаждат страх от продукцията на конкуренцията чрез авторитета на държавата. Резултатът е изпълване на инфосферата с колосални количества материали – послания, „изследвания“, „проучвания“ и прочее, в които се говори колко е вредна тази или онази храна. Част от тези материали нерядко е вярна (колкото повече е вярното в материала, толкова по-ценно оръжие в конкурентната война е). Задължителната част в тях обаче винаги е посланието „продукцията на конкурента е вредна за здравето“. Нищо не манипулира хората така добре, както експлоатирането на страха им.

Друг източник на орторексични послания са различните мошеници и измамници, които продават „чудотворни“ и/или „здравословни“ храни. (Не всички, които предлагат здравословни храни са измамници, но има и такива, и не са малко.) При тях на теория посланието е позитивно – „моята храна е по-добра“. На практика обаче то работи именно заради негативния контекст, в който поставя останалите храни – „всичко друго, което вие ядете сега, е лошо – аз мога да ви спася от него“. Най-често този контекст е подсилен допълнително с косвени или дори преки внушения за ниското качество на „нездравословните“ храни.

В малка част от случаите източници на орторексични послания стават индивидуални психотици, при които психично заболяване или личностов проблем се проявяват по този начин.

Така създадената среда от орторексични послания неизбежно въздейства на хората, които се интересуват от качеството на храната си. (И особено от качеството на храната на децата си – това е един от най-силните мотивиращи фактори.) Когато интензивността и качеството на орторексичните послания, достигнали до даден човек, надхвърлят ресурсите му от увереност, познания, здрав разум и критично мислене, той е изложен на опасност да развие орторексия.

(Точно така е с всяка друга манипулативна пропаганда. Вероятно е възможно факторите на „сражението за ума на целта“ да бъдат описани математически, и да се създаде математически модел. За съжаление досега не съм имал времето и силите, но определено ми е интересно като идея.)

Опасността е особено силна когато е социално подкрепена – например човекът е съпричастен към социална среда с голям процент на изложени на същата опасност. Колкото по-изложена на орторексия е средата, толкова по-голяма е опасността: най-силните „епидемични огнища“ на орторексията са като правило социални среди на майки с пеленачета и малки деца. За „заразяването“ в социални среди допринася и ефектът на peer pressure.

Патогенеза

Желанието да се яде качествена храна е нормално в определени граници, точно както е нормално в определени граници желанието да се яде не прекалено много или не прекалено малко храна. Проблемът възниква, когато тези граници бъдат прекрачени.

Болният от орторексия като правило не осъзнава, че е прекрачил границата на нормалното. В неговите представи тя се намира далеч встрани от реалното положение. Той е убеден, че действията му са правилни, логични и верни, а действията на другите хора са погрешни, безотговорни и/или дори налудничави. Този факт издава същността на орторексията като вид психоза. (Което е още едно доказателство, че тя не е задължително да е резултат от ОКР, поне в значителна част от случаите.)

Базата за това мнение на болния е изкривената му представа за реалното положение. Например болният може да е твърдо убеден, че всички без изключение хранителни добавки от Е-класификацията са вредни. (В реалността сред тези добавки са витамините С, B2, E, карамелът и т.н. – доказано безвредни или дори полезни субстанции.) Или болният може да смята, че опасността от канцерогенни вещества в пържените или изобщо съдържащите мазнини храни е много по-висока, отколкото реално е. И т.н.

В най-честия (по мои наблюдения) случай заблудата на тези болни е резултат от получена отнякъде дезинформация. В значителен процент от случаите това са уязвими социални среди. Друг вариант е да се касае за хистероидни личности, които развиват деформация на личността в тази насока (най-често и в други). При трети става дума за личностна криза (например преживяна лична трагедия). В и след такива кризи човек търси опора в уповаването в някаква система от вярвания, която да му създава усещането, че светът около него има правила и той ги спазва. Има и други варианти.

В други случаи болният осъзнава, че може би представите му за опасността от „нездравословни неща“ са „мъничко строги“, но е силно склонен „да играе на сигурно“, и затова ги избягва. В повечето от тези случаи при проба се оказва, че страхът му от „нездравословното“ е далеч по-силен, отколкото дори той е предполагал. При тези пациенти внимателното изследване често открива значителен серотонинов дефицит, по-рядко друга причина за катехоламинов дисбаланс и превалиране на адреналина над норадреналина. Иначе казано, това са пациентите, при които орторексията е изява на (понякога латентни) неувереност, депресия и/или ОКР.

Пак към тази категория обикновено спадат пациентите, при които орторексията бива отключена от житейска криза. (Интересна връзка: тези хора са също така таргетната група на „пасторите“ на различни секти – иначе казано, те са уязвими по принцип. Ако около вас има такъв, бих посъветвал за него да бъдат положени грижи, които да му помогнат да преодолее кризата. Иначе може да се сдобиете с приятел / роднина / съсед, паднал жертва я на орторексията, я на манипулативна секта, която търси как чрез него да таргетира вас…)

Лечение

Лечението на орторексията се води основно чрез психотерапия. В случаите, когато тя е резултат от характерова слабост, неувереност, депресия, ОКР или сходно състояние, е необходимо да се лекува основното заболяване – без неговото повлияване излекуването на орторексията, а често дори и облекчаването ѝ не е възможно.

Важен момент в психотерапията на орторексията е разбирането, че тя е вид психоза – иначе казано, основното увреждане е не на съзнателно, а на подсъзнателно ниво. По тази причина опитите тя да бъде контрирана с аргументите на разума и логиката обикновено са неуспешни: те работят на съзнателно ниво, където са следствията от основното увреждане, а не самото то. Терапевтът рискува да се окаже в положението на наивник, тръгнал да изгребва водата в мивката, без да затвори чешмата.

Болният като правило осъзнава „избора“ си като рационален и искрено вярва, че ако срещне разумни и достоверни контрааргументи, ще го промени. Реално твърде малко орторексици са способни на това. Типичният пациент изслушва аргументите и дори разсъждава върху тях, но те „някак все не успяват да го убедят докрай“ – или ако се убеди, че не е прав, това му убеждение не оцелява дълго, „неясно защо“. По-тежките случаи често спират да разсъждават върху аргументите и ги слушат единствено от учтивост. Особено тежките случаи могат направо да откажат аргументиран разговор по темата, или дори да търсят насочено спорове по нея, за да налагат „правотата“ си. Дори тези случаи обаче обикновено са искрено убедени, че са в състояние да възприемат рационални аргументи, точно както например един манийно болен може да е искрено убеден, че е Наполеон и че може да ви го докаже. Увереността на пациента, че е способен на рационални разсъждения по темата (а той обикновено е способен в други области) може да подведе дори опитен лекар.

Ако терапевтът повярва (което често се случва), че рационалната психотерапия е подходяща, ще се бори срещу следствието, а не срещу причината. За побеждаването на орторексията са необходими средства, които оказват натиск върху истинското място на увреждането – подсъзнателното ниво. Аргументи, които са дори безупречни и неоспорими логически, но работят само на рационално ниво, обикновено нямат ефект. Обратното – похвати, които не съдържат анти-орторексична логика, но действат срещу болестта на подсъзнателно ниво, обикновено имат добър ефект. Болестта трябва да е много слаба или много разклатена от терапията, за да бъде пациентът способен да разбира и ефективно възприема рационална аргументация срещу нея.

При по-леки случаи и не твърде голяма дълготрайност обикновено е подходяща терапията на психологическата причина за орторексията. Например ако тя е резултат основно на peer pressure, може да има добър ефект свързването на пациента с гостоприемни социални групи, които ѝ противостоят. Ако е резултат на лична житейска криза, помощта за преодоляване на кризата често преодолява автоматично и орторексията, и почти винаги я прави несравнимо по-лесна за лекуване. И т.н.

В по-тежки или с по-голяма продължителност случаи орторексията проявява тенденция да обзема все повече аспекти от личността на болния. Лечението в такива случаи може да е изключително трудно. В добавка, при тях увереността в правотата си на тема хранене обикновено е непоклатима. Те често преценяват околните предимно или дори единствено на базата на позицията им към здравословното хранене (каквото го вижда болният). Съответно, при опит да бъдат лекувани е вероятно те просто да изгубят доверие в терапевта и да престанат да го посещават.

Често в семейства орторексията е предадена от единия партньор на другия. (Особено ефективно е заразяването в семейства, които се радват на добри отношения и силна емоционална връзка между партньорите.) В такива случаи е задължително едновременното лекуване и на двамата партньори. Ако един от партньорите е особено склонен към орторексия, лечението трябва да бъде не само енергично, но и спешно – в противен случай болестта може бързо да стане в затворения семеен кръг много тежка. Тогава лекуването ѝ ще е далеч по-трудно или дори невъзможно. Добра идея е по-малко засегнатият от двамата партньори да бъде помощник на терапевта при преодоляването на най-тежките аспекти от болестта на по-тежко засегнатия (тези, които по-леко засегнатият все още може да осъзнае като не напълно адекватни). В такива случаи обаче терапевтът трябва да внимава много да не наруши връзката между двамата: при риск за нея е нужно да бъде добавена семейна консултация и психотерапия.

Пак в семейства орторексията има и осакатяващ ефект върху развитието на децата: орторексиците най-често ги хранят в съответствие с болестните си представи. В огромния процент от случаите орторексичното хранене реално е непълноценно, нерядко дори вредно. В съчетание с по-големите нужди на развиващия се организъм това може да бъде рецепта за физическо и/или умствено изоставане. В такива случаи вземането на спешни мерки е важно. Ако мерките закъснеят, част от изоставането ще бъде наваксано, но някаква част обикновено остава. В особено тежки случаи може да има и трайни увреждания за детето.

Вашингтонският Център за медицински услуги и грижи – звено на администрацията на САЩ – е издал вчера разпоредба, която описва подробностите на едно ново изискване към медицинската дейност в САЩ. Отсега нататък всички пари, които фармацевтични и санитарни компании плащат на лекуващи лекари, ще бъдат регистрирани в публично достъпна база данни.

Питър Будети, заместник-администратор в Центъра, казва:

„Необходимо е да се интересувате дали вашият лекар няма финансови взаимоотношения с компаниите, които произвеждат лекарствата или устройствата, които той ви предписва. Разкриването на тези взаимоотношения помага на пациентите да са по-добре информирани при разговорите с техните лекари.“

Подкрепям с две ръце, два крака и прочее идеята подобна база данни да се въведе и у нас. Осъзнавам добре каква яростна съпротива ще срещне от лекарските организации и „лобитата“ им. Но това само иде да покаже до каква степен е важно и нужно за всеки пациент. А все пак пациентите са повече от лекарите и този вид корупция засяга не само джоба, а и здравето им. Разберат ли го, могат да наложат такова изискване.

Нека си припомним старото лекарско правило – най-добрият дезинфектант е ярката слънчева светлина.

Случайно мярнах по телевизията изказване на председателя на Върховния касационен съд – Лазар Груев.

Как покушението срещу Златко Баретата било покушение срещу всеки български гражданин. Как било проява на безумна престъпна наглост и безнаказаност. Как било редно около съдебните палати в страната да се създадат специални зони за сигурност. И прочее.

И се чудя къде е бил г-н Груев досега, през хилядите покушения, изнасилвания, убийства и прочее срещу не-мафиоти – срещу обикновените български граждани. Защо и през ум не му е минало да протестира срещу това. Да каже, че са проява на безумна престъпна наглост и безнаказаност. И да поиска да се създаде малко повече сигурност не само около съдебните палати. И т.н.

Че върховните съдебни институции са опорната точка, чрез която мафията управлява страната ни, знае всеки, който не е току-що паднал от някое далечно небесно тяло. Или не е още там духом. Но все си мисля, че подобни изказвания са проява на… как да го кажа?

Абе, на безумна престъпна наглост. И безнаказаност.

Научих за съществуването на тази особа на зимната Таласъмия, от Комата. Старателното претърсване на Нета, уви, не донесе почти никаква информация в повече от разказаната. Но и тя си струва да бъде споменена.

Въпросната девойка с това странно прозвище (по неокончателни данни истинското ѝ име вероятно е Юлия) се е подвизавала из московските хипарски среди през осемдесетте. Защо са ѝ викали Михрютка не знам – на руски това значи „мижитурка“ и обикновено се употребява за мъж. Вероятно е някакво странно умалително… А Полмента („половин ченге“) – защото е работела като машинописка в МВР.

Забележителното при нея е било умението ѝ да… псува. Твърди се, че е била способна да завре на мечката в където слънце не огрява и най-устатите хамали и каруцари. По-интересното обаче е, че псувните ѝ са запомнени като истински бисери и шедьоври на този вид изкуство. За справка цитирам единствената запазена, която успях да открия:

„А что’б Ты издох, что’б твоя могила дикими х..ми поросла, ветвистыми и колосистыми.
И что’б росли они и нежно трепетали в лучах восходящего солнца под звуки гимна Советского Союза!…“

(Отклонение от темата: Когато цитирах това на един познат, половин руснак, реакцията му беше: „Ахуенно!“)

За неизкушените в руския (или съответните му губернии) – приблизителен превод:

„Да пукнеш дано, и на гроба ти диви х..йове да поникнат, разклонени и осилести.
И да растат и нежно да трептят в лъчите на изгряващото слънце под звуците на химна на Съветския Съюз!…“

Ха сега кажете – не е ли това истинско художествено творчество, талантливо и вдъхновено! 🙂

Не знам какво е станало с девойката. Но ако не е станала писателка, руската литература определено е изгубила един талант. Дори ако продължава да твори в същия дух.

Тази година се състоя първата зимна Таласъмия.

За незнаещите – Таласъмия се нарича празникът на феновете на фентъзито (особено българското и фолклорното), който се организира всяка година от Старозагорския клуб на любителите на фантастиката, вече десетина години. Традиционно се провежда по Еньовден. Тази година обаче за пръв път имаме и зимно издание. 🙂

Уви, пропуснах да напиша за него достатъчно рано – няколкото седмици преди него ми бяха доста претоварени. Но поне ще разкажа мъничко постфактум.

Събитието започваше в четвъртък, но заради работата пристигнахме с Ели чак в петък вечерта. Вместо традиционния за летните Таласъмии хотел „Люляк“ в Старозагорските минерални бани, този път сбирката беше в хотел „Августа Траяна“ (бивша станция на ГУСВ), пак там. Хотелът се оказа много приятен, особено зимно време – красива гора наоколо, приказен път до него (Ели е качила куп снимки във Фейсбук), приятни стаи. И най-важното – голяма ресторантска зала с камина, в която да си прекарваме времето. (Храната също беше чудесна и на съвсем приемливи цени.)

За съжаление изпуснах разкошната лекция на Ани Илиева в събота сутринта – успах се. 🙁 Но лекцията на Стефан за природата на игрите и игрането ме наведе на огромен куп размисли. На представянето на Калин на новоизлезлите книги на Човешката библиотека предвидливо се скрих, и не сбърках – той не само спомена излизането на „Докосвания“ и на втората глава на „Ортодокс“ в алманаха „ФантAstika 2012“, но с изненада научих и че смятат да издават целия „Ортодокс“ до края на годината. И до момента не знам къде да се скрия, като си помисля. Моята „велика“ особа – издаван писател със собствени книги… Някак имам чувството, че това е някаква шега, че няма как да се отнася до мен. Но пък се радвам да видя как Човешката библиотека издава нови и нови неща.

Поплямпах си малко с които фенове не успяха да ми избягат навреме. С Ани Илиева… господи, хора, убедете това момиче да продължи да пише! Ако ще пет Нобелови награди да вземе, литературата ѝ ще надживее науката ѝ – ако не вярвате, погледнете разказите от линка по-горе! В цялата българска фантастика като стил и елегантност могат да се сравняват с нея може би само най-добрите неща на Любомир Николов и Агоп Мелконян. И този талант кърпи научни статии в момента… Моля ви, помагайте!

Поплямпахме си юнашки и с Комата. (Известна на родителите си под псевдонима Светлана Комогорова.) Винаги съм се чудил къде да я слагам в систематиката си за хората. Да е при жените – не върви, тя и цял ден да ви говори, ще нямате търпение да продължава още и още. Да не е при жените – пак не върви, твърде грубо се кара с реалността… (Този проблем на идентификацията е налице с почти всички фенки по коновете – ако някой си търси наистина уникално и свястно момиче, там е мястото.) От нея научих за Михрютка Полмента – но това е тема за отделен запис. А също и куп други, безкрайно весели лакардии. Не щя да пее този път, но и така присъствието ѝ беше неоценимо за атмосферата.

Докато компанията си губеше времето със забавления, Калин работеше. Както винаги. Резултатът са изумително добри субтитри за „Облачният атлас“. Да си призная, и аз имах намерението да посвърша нещичко, докато съм там. Попречи ми героизъм на разсеяността, достоен за най-великите – взех си захранването на лаптопа, но забравих него. Ако случайно не вярвате, че има толкова завеян човек, елате да ме погледнете. 🙂

Изобщо, купонът беше приказно сладък и в приказно красива среда – особено когато наваля сняг. (Не толкова красив беше моментът с пътя към хотела – едно от момчетата буквално го изгуби и се оказа с две колела в дълбоката половин метър канавка отстрани. Но пък резултатът беше красива юнащина на десетина фенове, които изнесоха колата му от канавката на ръце. Фолклорът и фентъзитата ряпа да ядат. Сговорна дружина не знам за планина, но кола определено повдига. 🙂

… На връщане към София ми се ревеше. Една толкова красива приказка имала край. Може би за добро – иначе като свикне човек на прекалено хубаво, става негоден за реалния живот. Но все пак ми се искаше да продължава повече.

И много, ама много се надявам зимната Таласъмия също да стане традиция, подобно на лятната.

Какво мислите за следния текст:

Правиш комплимент – отрича; Не правиш – цупи се.
Съгласяваш се – безхарактерен си; Не се съгласяваш – не я разбираш.
Търсиш я – омръзваш; Не я търсиш – не ти пука за нея.
Ревнуваш я – лош характер; Не я ревнуваш – не я обичаш.
Закъснееш с минутка – Армагедон; Няма я час – какво лошо има?
Виждаш се с приятели – пренебрегваш я; Тя се види с нейните – нямаш място с нас.
Загледаш друга – дере ти очите; Нея я гледат – това е комплимент. За теб.
Когато говори – да я слушаш; Когато слушаш – защо не ми говориш.
Обръщаш ѝ внимание – досаждаш; Не й обръщаш – как смееш!
Нежен си – иска силен мъж; Силен си – иска нежност.
Успокояваш когато плаче – остави ме; Оставяш я – безсърдечна свиня си.
Грижиш се за нея – господстваш; Не се грижиш – не я обичаш.
Помагаш в кухнята – пречиш; Не помагаш – мързеливец си.
Отричаш че роклята я прави дебела – лъжеш; Не лъжеш – нараняваш нарочно.
Хвалиш майка ѝ – подлизурко; Не я хвалиш – типична мъжка свиня.
Разсмиваш я – несериозен клоун си; Не я разсмиваш – скучен си.
Говориш си с други – игнорираш я; Говориш с нея – обсебваш я.
Романтика – айде, че съм на работа утре; Даваш направо – шовинистко прасе.
Питаш я кой ресторант – какъв мъж си; Не я питаш -не зачиташ желанията ѝ.
Разказваш ѝ денят си – уфф досаден си; Не разказваш – за нищо не си говорим вече.
Питаш как е минал денят ѝ – подозрителен си; Не питаш – нищо не те интересува за мен
Нека тя реши обяда – имай мнение поне веднъж; Пожелаваш си – това не ти е кръчма.
Изядеш си всичко – прасе си; Оставиш малко – О, да, нали не готвя като майка ти…
Помагаш в чистенето – пречиш; Не помагаш – да, нека се мъчи робинята…
Гушкаш я – дишаш ми в ухото; Не я гушкаш – безчувствено говедо.
Много работиш – нищо не правиш вкъщи; По-малко работиш – нищо не внасяш вкъщи.
Грижиш се за колата – обичаш я повече от мен; Не се грижиш – и мен така занемари.

Ако се възмущавате, докато четете това, значи сте жена.
Ако кимате ухилено, значи сте мъж. (Или заслужавате да сте.)

(Тестът е по материали на vicove.com. 🙂 )

(Продължение от предишния запис.)

Най-голямото предимство на Андроид е огромното богатство всевъзможни програми, обединено в електронния пазар Google Play. Затова след разцъкването на основните настройки се свързах с него. Доста от необходимия ми софтуер беше дошъл стандартно с телефончето, но имаше какво да се добави.

Първата ми необходимост беше най-простичка програма за фенерче. Galaxy Pocket няма светкавица на камерата, така че е нужно нещо в стил „два реда код“, което просто да прави екрана бял. Както и предположих, в Google Play имаше десетки, може би стотици безплатни фенерчета. Тръгнах да си свалям първото. Но когато стигнах до “Accept and download”, погледът ми попадна върху частта от описанието „тази програма иска достъп до…“. По стар сисадмински навик се зачетох в нея… и зяпнах.

Програмите за Андроид се изпълняват в специална „килия“, наречена виртуална машина – Dalvik. За да им разреши тя достъп до каквото и да било в телефона, таблета или прочее, те трябва изрично да обявят, че искат този достъп. Обявеното от тях се изписва преди инсталирането на програмата, за да си прецени потребителят дали тя е читава, или не.

Въпросното фенерче искаше достъп до камерата с цел правене на снимки и видео, и пълен достъп до Интернет.

Че защо му е достъп до снимки и видео, като няма опции да снима и прочее? И светлината през Интернет ли я точи, че да му трябва достъп до него? Пълен?… Въпросите, естествено, са риторични. И саркастични. Да беше достъп до камерата с цел включване на светкавицата, разбирам, но това е съвсем различна настройка… Май това „фенерче“ е особено подходящо за дамски модел телефончета – може за една нощ да ви направи Интернет звезда.

Следващото фенерче не искаше достъп до камерата с цел снимане. Но пък искаше достъп освен до Интернет и до водените гласови разговори и до указателя в телефона ви. Made in ГДБОП? Надали. По-зле – който го е направил, не вярвам да откаже да продаде данните ви нито на наркодилъри, нито на домашни обирджии, нито на телефонни измамници… да не продължавам списъка.

(А може и да не е по-зле. Като си спомня как преди месец-два-три хората на Вальо Танов разкриха огромен склад за контрабандни цигари чрез един прост похват – не предупредиха предварително ГДБОП за акцията си, за да не изтече информацията. И какъв вой надигнаха ГДБОП после…)

Прегледах още едно фенерче. То рекламираше, че включва светкавицата на апарата, и наистина искаше достъп само до нея, без снимане през камерата. Но освен до Интернет, телефонните разговори и указателя искаше достъп и до GPS координатите на телефона. Направо мечта за домашния обирджия. А и за всеки, който търси някой без алиби за определено престъпление, за да го подложи вместо извършителя…

Следващото фенерче искаше достъп до само едно – пълните настройки на телефона, с възможност да ги променя. Ако някой има нужда да му обяснявам какво точно означава това, нека се обади. (Не е срамно. Не е задължително всеки да е техничар, доста хора имат съвсем различни таланти и умения. А и те имат нужда от телефони. По възможност такива, дето не са под контрола на престъпници, били те цивилни или униформени.)

Още едно-две фенерчета по-нататък видях такова, което ме впечатли дори на фона дотук. Искаше възможността да набира импулсни телефони (освен връзка с Интернет и достъп до телефонния указател). Като си помисля, че има хора, които ще си го сложат, без да се замислят… 🙁

Оттам нататък нещата започнаха да ми се губят. Престанах да се учудвам на каквото и да било. Поне докато не намерих програмка – OI Flashlight – която не искаше нищо подозрително. Вече ме изненадваше коректното положение… Инсталирах я и си отбелязах едно наум да внимавам ама наистина много какво искат ъпдейтите ѝ. След това заразглеждах каква е ситуацията и с други програми.

Сред безплатните програми положението беше такова почти във всеки раздел. (Писал съм вече неведнъж какви суми се въртят в търговията с лична информация и кой ги върти. Откъде го знам си е моя работа. Да, параноик съм, благодаря сърдечно, приятен ден.) По-неприятното (но не и по-странно за мен) беше, уви, че и при платените програми положението не е много различно. Не преглеждаш ли и не премисляш ли по няколко пъти какво иска това, което инсталираш, подаряваш на мошеници или дори престъпници далеч не само телефона си.

Предупреденият е въоръжен… не, не е, това е лъжа. На предупредения му е предложена възможността да се защити. Дали я е взел, си е негов избор.

И последствията са на негов гръб.

Преди няколко дни преподписах договор с Виваком за фирмените телефони, и ми връчиха ваучър за покупка от техен магазин. Естествено, огледът на цените им показа каквото очаквах. Телефон, който при тях е примерно 900 лева и с ваучера слиза на 780, в другите магазини рядко е над 700… Така че реших да взема нещо, близко до цената на ваучера. Не че и Виваком не трябва да печелят, но номерът с ваучера и цените си е „дай да метнем глупака“. Не обичам подобни похвати.

На по-ниски цени бяха само най-базовите телефончета. Което ме уреждаше чудесно – аз ги обожавам. Телефонът е за да говориш по него. Ако ти трябва изчислителна мощност – настолен компютър, или в краен случай лаптоп… Междувременно обаче бях започнал да оценявам удобството на фаблети от сорта на Galaxy Note, а и на по-мощните смартфони от класа на Galaxy S III. (А два дни след тази история попаднах и на съобщение, че Arhos ще пуснат доста сериозен фаблет за цена стабилно под двеста евро.) Така че се замислих и в тази насока.

Мисленето и преценките накрая наклониха към Samsung Galaxy Pocket. При цена от 210 лв. във Вивател (и 160-170 в другите магазини) той имаше почти всичкия хардуер, който и флагманските серии за по далеч над 1000 лева. Екранчето му е далеч-далеч по-малко, камерата, процесорът, паметта и прочее – по-слаби, но функционалността реално е налице. Допълнителен недостатък е старата версия Андроид (2.3) и най-вече липсата на Cyanogen Mod или подобни за този модел. (Засега.) Когато обаче на третия ден мислене старата ми и вярна от сума ти години Нокия 6600 даде предсмъртен ултиматум, въздъхнах и взех Pocket-а. Не си падам по дамски модели (добре де, знам че не е, просто правя такава асоциация, като го гледам). Но е крайно време да натрупам опит със смартфони. Все повече клиенти ме молят да им решавам проблеми с такива – превръщат се от лично предпочитание в част от работата ми.

(Дребна неприятност беше опитът на Офис 1, където беше щандът на Виваком, да откажат да ми издадат фактура за доплащането към ваучера. Беше обаче неприятен ден и бях в настроение като на носорог със зъбобол. Обясних им как така или иначе ще издадат фактура, след като дойдат регулационните органи, на които смятам да звънна веднага. Така че е по-добре каквото така или иначе ще стане да стане с добро и без юнашки глоби за магазина… Съгласиха се.)

Играчката като цяло покри очакванията ми. Рекламираното време от 540 часа на батерия надали ще се случи преди часът да стане 1/200 от денонощието, дори при положение, че след задължителния първи ден чоплене и оглеждане ползвам телефона максимално икономично. (И съм го зареждал оттогава няколко пъти.) Но иначе каквото си го има, го има и върши добра работа.

Усещането от напълно различната парадигма на работа беше странно. Не мога да отрека, че удобството е повече от компютърното, включително ако нямаш никакво понятие как работи техниката „отвътре“. Уви, има го и моментът „каквото не може, не може“ – докато не се появи пробит вариант на Андроид за модела, ще е така. (Например, и до момента не съм успял да открия удобен начин за такова елементарно нещо като да затвориш разговор.)

Естествено, пробвах и Google Play – големият пазар за всякакви приложения и програми за Андроид. Но това е тема за следващ запис… и то май доста важна тема, като се има предвид какво забелязах.

Ако някой не е в течение на историята – накратко:

Част от мерките на френския президент Франсоа Оланд срещу кризата беше да обложи с данък 75% доходите над 1 милион евро годишно. Сумата, която би събрал по този начин, не е решаваща за кризата. Целта на това облагане беше друга – да покаже на обикновените французи, че решението няма да е „глад за бедните и пир за богатите“. Че към доходите на бедните се посяга, когато се посяга повече и към доходите на богатите. Че ще бъде спазено правилото, че пред лицето на заплаха хората е редно да са братя и да се подкрепят кой с каквото може.

Доста от богатите французи обаче хич не бяха щастливи от това облагане. Някои от тях избягаха в чужбина. Лице на тази тенденция стана актьорът Жерар Депардийо, който взе руски паспорт. А той е един от най-любимите ми актьори. И ме накара да се замисля – коя страна е права в този спор? Не икономически, там обикновено търсенето на истината твърде бързо се превръща в надвикване на радиоточки. От човешка гледна позиция.

Талантът му е без съмнение изключителен. Не случайно е един от най-популярните актьори на света. Заслужено е богат, редно е да бъде. За разлика от повечето богати, е спечелил състоянието си благодарение на огромен труд и рядка дарба. Не е редно да бъде принуждаван да го споделя с хора, които не са се потрудили. Не е морално.

Но освен морал на света съществува и етика, а тя е различно нещо. Тя е необходимостта да се грижим за обществото, в което живеем. Когато си единственият в селото, който има оръжие, етиката казва – ти трябва да се изправиш срещу идващия бандит. Когато хамбарът ти се огъва от храна, а другите гладуват, етиката казва – дай им от своето. Дори ако не си юридически длъжен. Без това общество надали хамбарът ти щеше да е пълен. Погрижи се за него – дължиш му го. Не го ли направиш, няма да ти отнемат храната насила. Но и няма да те уважават повече.

Една от най-мъдрите български пословици е „Никога не е късно да станеш за резил“. Това е, което направи Депардийо – опази парите си, но стана за резил. Остана богат, но изгуби правото си да бъде уважаван като човек. Ако бях французин, повече не бих стъпил на негов филм. А вероятно и сега няма да стъпя повече.

Франция има много талантливи актьори. Някои от тях ще бъдат таксувани със 75% данък, но няма да избягат заради него. Въпреки че съвсем сигурно ще могат – и Путин ще е щастлив да им даде гражданство, и китайците, и севернокорейците. Но вероятно нещо ще ги гложди, дори ако не могат да го назоват точно. Ще усещат, че ако избягат, после ще ги е срам да погледнат в очите обикновените французи, пестили от залъка си, за да отидат на техен филм… Може би тези актьори ще останат без още едно имение или Ламборджини заради въпросния данък. Но според мен ще заслужат доверието, уважението и обичта на почитателите си. Истински.

… А кой е Бодливецът ли?

Преди много години в стар брой от някога популярното руско списание „Искатель“ ми попадна оригиналният сценарий на братя Стругацки за филма, който по-късно става „Сталкер“. В този сценарий, докато тримата герои пътуват през Зоната, обсъждат най-великия сталкер, раждал се някога – Бодливеца.

За незапознатите с филма: някъде в страховитата Зона, останала след посещение на непонятни извънземни, където се случва какво ли не, има нещо, наричано „Машина на желанията“. Стигнеш ли до нея, най-съкровените ти желания ще бъдат изпълнени. Но входът към нея е пазен от „Месомелачката“ – нещо, което почти винаги убива първия опитал се да премине. След това за кратко време е безвредно.

Бодливецът неведнъж е ходил до Машината на желанията. Всеки път е вземал със себе си по някой наивник, когото да жертва, за да стигне до Машината. Всеки път се е връщал от Зоната все по-богат. Един ден завежда там брат си. Връща се без него, неописуемо богат… Не похарчва обаче нито стотинка. Няколко дни не излиза от дома си. След това една нощ отива в Зоната сам. Напук на всички очаквания се връща и е най-богатият човек на света. А след още ден се обесва.

Докато пътуват към Машината, тримата се опитват да разгадаят загадката на Бодливеца – тя е ключът към това, което ги очаква. Малко по малко я разбират. След като е жертвал брат си, Бодливецът разбира, че не иска да го замени за пари. Дори за повече… Тръгва към Зоната сам, готов да даде живота си, за да го върне. Преминава през Месомелачката в такова душевно състояние, че тя го взема за вече мъртъв. Коленичи и се моли на Машината на желанията, предлага ѝ всичко. Но когато се връща, вместо брат си намира само още пари – те са неговото най-съкровено желание, истинската му същност, Машината няма как да му даде друго. И когато го разбира, той потърсва края си.

… Бодливецът е художествен образ. Изведен до крайност, за да покаже идеята за истинската ни същност. Нещото в нас, което осъзнаваме в ключови моменти. И което създаваме в обикновените моменти, които не забелязваме и не им придаваме значение, с решенията си през тях. Примерно с това да поемем ли част от товара, която не би ни прекършила, но би смазала стотици обикновени хора…

Желая ви богатство, мосю Депардийо. Заслужавате го.