Grigor Gatchev - A Weblog

Преди няколко дни преподписах договор с Виваком за фирмените телефони, и ми връчиха ваучър за покупка от техен магазин. Естествено, огледът на цените им показа каквото очаквах. Телефон, който при тях е примерно 900 лева и с ваучера слиза на 780, в другите магазини рядко е над 700… Така че реших да взема нещо, близко до цената на ваучера. Не че и Виваком не трябва да печелят, но номерът с ваучера и цените си е „дай да метнем глупака“. Не обичам подобни похвати.

На по-ниски цени бяха само най-базовите телефончета. Което ме уреждаше чудесно – аз ги обожавам. Телефонът е за да говориш по него. Ако ти трябва изчислителна мощност – настолен компютър, или в краен случай лаптоп… Междувременно обаче бях започнал да оценявам удобството на фаблети от сорта на Galaxy Note, а и на по-мощните смартфони от класа на Galaxy S III. (А два дни след тази история попаднах и на съобщение, че Arhos ще пуснат доста сериозен фаблет за цена стабилно под двеста евро.) Така че се замислих и в тази насока.

Мисленето и преценките накрая наклониха към Samsung Galaxy Pocket. При цена от 210 лв. във Вивател (и 160-170 в другите магазини) той имаше почти всичкия хардуер, който и флагманските серии за по далеч над 1000 лева. Екранчето му е далеч-далеч по-малко, камерата, процесорът, паметта и прочее – по-слаби, но функционалността реално е налице. Допълнителен недостатък е старата версия Андроид (2.3) и най-вече липсата на Cyanogen Mod или подобни за този модел. (Засега.) Когато обаче на третия ден мислене старата ми и вярна от сума ти години Нокия 6600 даде предсмъртен ултиматум, въздъхнах и взех Pocket-а. Не си падам по дамски модели (добре де, знам че не е, просто правя такава асоциация, като го гледам). Но е крайно време да натрупам опит със смартфони. Все повече клиенти ме молят да им решавам проблеми с такива – превръщат се от лично предпочитание в част от работата ми.

(Дребна неприятност беше опитът на Офис 1, където беше щандът на Виваком, да откажат да ми издадат фактура за доплащането към ваучера. Беше обаче неприятен ден и бях в настроение като на носорог със зъбобол. Обясних им как така или иначе ще издадат фактура, след като дойдат регулационните органи, на които смятам да звънна веднага. Така че е по-добре каквото така или иначе ще стане да стане с добро и без юнашки глоби за магазина… Съгласиха се.)

Играчката като цяло покри очакванията ми. Рекламираното време от 540 часа на батерия надали ще се случи преди часът да стане 1/200 от денонощието, дори при положение, че след задължителния първи ден чоплене и оглеждане ползвам телефона максимално икономично. (И съм го зареждал оттогава няколко пъти.) Но иначе каквото си го има, го има и върши добра работа.

Усещането от напълно различната парадигма на работа беше странно. Не мога да отрека, че удобството е повече от компютърното, включително ако нямаш никакво понятие как работи техниката „отвътре“. Уви, има го и моментът „каквото не може, не може“ – докато не се появи пробит вариант на Андроид за модела, ще е така. (Например, и до момента не съм успял да открия удобен начин за такова елементарно нещо като да затвориш разговор.)

Естествено, пробвах и Google Play – големият пазар за всякакви приложения и програми за Андроид. Но това е тема за следващ запис… и то май доста важна тема, като се има предвид какво забелязах.

Ако някой не е в течение на историята – накратко:

Част от мерките на френския президент Франсоа Оланд срещу кризата беше да обложи с данък 75% доходите над 1 милион евро годишно. Сумата, която би събрал по този начин, не е решаваща за кризата. Целта на това облагане беше друга – да покаже на обикновените французи, че решението няма да е „глад за бедните и пир за богатите“. Че към доходите на бедните се посяга, когато се посяга повече и към доходите на богатите. Че ще бъде спазено правилото, че пред лицето на заплаха хората е редно да са братя и да се подкрепят кой с каквото може.

Доста от богатите французи обаче хич не бяха щастливи от това облагане. Някои от тях избягаха в чужбина. Лице на тази тенденция стана актьорът Жерар Депардийо, който взе руски паспорт. А той е един от най-любимите ми актьори. И ме накара да се замисля – коя страна е права в този спор? Не икономически, там обикновено търсенето на истината твърде бързо се превръща в надвикване на радиоточки. От човешка гледна позиция.

Талантът му е без съмнение изключителен. Не случайно е един от най-популярните актьори на света. Заслужено е богат, редно е да бъде. За разлика от повечето богати, е спечелил състоянието си благодарение на огромен труд и рядка дарба. Не е редно да бъде принуждаван да го споделя с хора, които не са се потрудили. Не е морално.

Но освен морал на света съществува и етика, а тя е различно нещо. Тя е необходимостта да се грижим за обществото, в което живеем. Когато си единственият в селото, който има оръжие, етиката казва – ти трябва да се изправиш срещу идващия бандит. Когато хамбарът ти се огъва от храна, а другите гладуват, етиката казва – дай им от своето. Дори ако не си юридически длъжен. Без това общество надали хамбарът ти щеше да е пълен. Погрижи се за него – дължиш му го. Не го ли направиш, няма да ти отнемат храната насила. Но и няма да те уважават повече.

Една от най-мъдрите български пословици е „Никога не е късно да станеш за резил“. Това е, което направи Депардийо – опази парите си, но стана за резил. Остана богат, но изгуби правото си да бъде уважаван като човек. Ако бях французин, повече не бих стъпил на негов филм. А вероятно и сега няма да стъпя повече.

Франция има много талантливи актьори. Някои от тях ще бъдат таксувани със 75% данък, но няма да избягат заради него. Въпреки че съвсем сигурно ще могат – и Путин ще е щастлив да им даде гражданство, и китайците, и севернокорейците. Но вероятно нещо ще ги гложди, дори ако не могат да го назоват точно. Ще усещат, че ако избягат, после ще ги е срам да погледнат в очите обикновените французи, пестили от залъка си, за да отидат на техен филм… Може би тези актьори ще останат без още едно имение или Ламборджини заради въпросния данък. Но според мен ще заслужат доверието, уважението и обичта на почитателите си. Истински.

… А кой е Бодливецът ли?

Преди много години в стар брой от някога популярното руско списание „Искатель“ ми попадна оригиналният сценарий на братя Стругацки за филма, който по-късно става „Сталкер“. В този сценарий, докато тримата герои пътуват през Зоната, обсъждат най-великия сталкер, раждал се някога – Бодливеца.

За незапознатите с филма: някъде в страховитата Зона, останала след посещение на непонятни извънземни, където се случва какво ли не, има нещо, наричано „Машина на желанията“. Стигнеш ли до нея, най-съкровените ти желания ще бъдат изпълнени. Но входът към нея е пазен от „Месомелачката“ – нещо, което почти винаги убива първия опитал се да премине. След това за кратко време е безвредно.

Бодливецът неведнъж е ходил до Машината на желанията. Всеки път е вземал със себе си по някой наивник, когото да жертва, за да стигне до Машината. Всеки път се е връщал от Зоната все по-богат. Един ден завежда там брат си. Връща се без него, неописуемо богат… Не похарчва обаче нито стотинка. Няколко дни не излиза от дома си. След това една нощ отива в Зоната сам. Напук на всички очаквания се връща и е най-богатият човек на света. А след още ден се обесва.

Докато пътуват към Машината, тримата се опитват да разгадаят загадката на Бодливеца – тя е ключът към това, което ги очаква. Малко по малко я разбират. След като е жертвал брат си, Бодливецът разбира, че не иска да го замени за пари. Дори за повече… Тръгва към Зоната сам, готов да даде живота си, за да го върне. Преминава през Месомелачката в такова душевно състояние, че тя го взема за вече мъртъв. Коленичи и се моли на Машината на желанията, предлага ѝ всичко. Но когато се връща, вместо брат си намира само още пари – те са неговото най-съкровено желание, истинската му същност, Машината няма как да му даде друго. И когато го разбира, той потърсва края си.

… Бодливецът е художествен образ. Изведен до крайност, за да покаже идеята за истинската ни същност. Нещото в нас, което осъзнаваме в ключови моменти. И което създаваме в обикновените моменти, които не забелязваме и не им придаваме значение, с решенията си през тях. Примерно с това да поемем ли част от товара, която не би ни прекършила, но би смазала стотици обикновени хора…

Желая ви богатство, мосю Депардийо. Заслужавате го.

Една от държавите, постигнали най-изключителен икономически бум за кратък срок от време, е Япония. През столетието от около 1870 до 1970 г. развитието ѝ е буквално експлозивно. Надминава това на Китай сега, и то при положение, че Япония почти няма природни ресурси, за разлика от Китай. Нито пък е привлякла целия свят да инвестира в нея. Нито е по същество тоталитарна държава, в която работниците могат да бъдат изцеждани до смърт от работодателите… Но го постига.

Един от ключовете към това развитие според мен (дилетанта в икономиката – да си го кажа предварително) са японските фирми, и по-точно устройството им. Класическите японски концерни, известни като дзайбацу, които за половин век пренесоха Япония от Средновековието в това да е икономическа и военна сила номер едно на Азия. И фирмените конгломерати, известни като кейрецу, които за 30 години вдигнаха унищожената от Втората световна война Япония до ниво да е водещият износител на света, на косъм от това да е водещата икономическа сила.

(Защо след това Япония внезапно загази? Обясненията са много. Имам своите предложения, но те са напълно различна тема. Да се върнем на основната.)

Всяка страна може да закъса финансово, ако бъде управлявана достатъчно безотговорно. А управлението на САЩ през последните десет, че и повече години беше именно безотговорно. Бяха водени няколко войни, често по повече от една по едно и също време, чиято единствена цел беше да покажат на света какви каубои са американците (и най-вече съответният президент). Данъците и регулациите на големите бизнеси бяха орязани, което им позволи да си изнесат производството където работодателството е по-близо до робовладелство (предимно в Китай). Социалните разходи не бяха намалени, за да не изригне недоволството на гражданите (и за да не почне да се говори в прав текст, че войните и отпуснатият край на свръхбогатите може да не са добри идеи)…

Но не това е темата. Закъса ли страната финансово, е нормално управниците ѝ да си седнат на четирибуквията, докато народът не ги е наритал, и да вземат някакви мерки да оправят нещата. Особено ако държавата се очаква да остане без пари до месец или дори няколко дни. В САЩ обаче не се случва дори това. Закъсването можем да го обясняваме по какви ли не начини, в зависимост от възгледите си и връзката си с реалността. Но как да обясним нежеланието на американските конгресмени и сенатори да спасят държавата си? Подобно нещо не е нормално.

Едно от обясненията според мен е прерайонирането на избирателните райони в САЩ. Не съм в течение на базата на какви точно критерии е правено. Но забелязвам, че след него настъпи една много рязка и важна промяна. Според мен ключовата за сегашната парализа на американския парламент.

Някои от избирателните райони в САЩ са силно републикански или демократически – трябва да се случи нещо много драстично, за да ги загуби съответната партия. Други са “балансирани” – и най-малката промяна в баланса може да прехвърли победата в тях от едната партия към другата. Преди прерайонирането силно партийните райони бяха общо горе-долу колкото балансираните. След него балансираните се оказаха далеч по-малко от силно партийните.

Какво означава това?

При неуспехи на парламента да се справи с проблемна ситуация избирателите ще обвинят за неуспеха, естествено, представителите си там. Ако депутатът (конгресмен или сенатор) е избран „на косъм“, е естествено той непрекъснато да се вслушва в настроенията на избирателите си и активно да търси как да им угоди. Ако обаче представлява силно партиен район, мястото му е почти гарантирано – може да си позволи доста своеволия.

Неуспехите на парламента да се справи с проблемна ситуация обикновено идват от неспособност на партиите в него да се разберат помежду си за общи действия. А размерът на желанието им за разбирателство е функция от силата на принудата да правят компромиси. Избраните „на косъм“ депутати обикновено разчитат на тази прослойка от избирателите, която не е твърдо зад определена партия, а определя гласа си в зависимост от представянето на депутата. Докато избраните в силно партиен район обикновено разчитат на „твърдото ядро“ на партията си в него. (Преди да спечелят изборите, те са спечелили първичните избори на своята партия в този район, а на тях гласуват най-вече твърдите партийни членове. И като гласуват, си правят сметката – дали техният район е силно техен партиен и могат да изберат по-краен кандидат, който ще защитава точно техните интереси, или районът им е „на косъм“, и е по-добре да изберат по-мек кандидат, който ще има повече шансове да спечели срещу конкурента от другата партия.)

По тази причина, избраните „на косъм“ депутати са по-склонни към обединителни компромиси, докато избраните в силно партийни райони са по-склонни към политиканстване и упорство в името на партията си. Промяна в избирателните райони, която намалява процента на силно оспорваните райони и качва този на силно партийните, намалява процента на склонните към компромиси депутати и качва този на не-склонните, и от двете партии. Естественото следствие е междупартийните компромиси да станат много по-трудни.

А ситуацията с финансовата пропаст в САЩ изисква точно такъв компромис. Конгресът е под контрола на демократите, Сенатът – на републиканците. Законовите мерки, които са нужни за избягване на пропастта, трябва да бъдат утвърдени и от двете камара, тоест да получат одобрението и на двете партии. Уви, подобен компромис в момента е обективно по-труден отпреди.

Компромисът е затруднен допълнително и от още един фактор. Демократите начело с Обама виждат, че липсата на споразумение вреди предимно на републиканците – повечето американци смятат тях за виновни за липсата на компромис. Това прави демократите още по-упорити – от противопоставянето те само печелят избирателна подкрепа. Много републиканци разбират това, но са притиснати от силното влияние в организациите им на „чаеното парти“ – силно консервативна и идеологизирана фракция, която е срещу компромиса с демократите. Опитът да се противопостави на „чаеното парти“ би означавал за повечето депутати-републиканци почти сигурна загуба на първичните партийни избори, в полза на по-краен кандидат. И понеже и те като нашите депутати си ценят топлите местенца, повечето предпочитат запазването на личните позиции в партията, дори на цената на нейна изборна загуба.

Накъде ще излязат нещата е много трудно да се предскаже при това положение. Нямам и намерение да се опитвам. Но си признавам, че съм пообезпокоен от ситуацията.

През 1988 г. си разменях е-майли с един американски компютърджия и хакер. (Няма да пиша името му; тези, които са навътре в компютрите, не е изключено да са чували за него.) Когато му описах какво представлява социализЪма, той твърдо отказа да повярва. Експертите, които познавал, обяснявали съвсем друго – как при нас в соца всичко е общо, от мебелите през четките за зъби до жените и децата, как парите ги използваме само в общуване със Запада и как всички работим в тайната полиция… Така и не можах да го убедя, че аз познавам действителността около мен по-добре от него, който не я е виждал с очите си. Да не говорим, че „експертите“, от които е чувал за нея, очевидно също не са я виждали. И най-вероятно не познават човек, който да я е виждал наистина. Което изобщо не им пречи да се пишат експерти и хората да им вярват…

Когато чуя, че свободният софтуер е комунизъм („не е пазарен“, „прави се колективно“ и т.н.), често си спомням за онази размяна на е-майли. И хем се веселя, хем се ядосвам – глупостта със самомнение винаги дразни.

Преди много години бях писал една статия за икономиката на свободния софтуер. Оттогава обаче и аз научих доста, и икономиката на свободния софтуер се дообогати. Може би е време да напиша пак нещичко по въпроса. Не за фанатиците на свободния пазар или тези на регулациите, те са като всички фанатици – за тях Праведното Слово е Истина, а реалността – сън. (Или дори гнусна клевета срещу Словото.) За тези, които реално търсят аргументите на страните в спора, за да преценят сами къде е истината.

Вероятно сте забелязали, че последните няколко дни блогът ми се отваряше все по-бавно. Не само той – всички сайтове на сървъра, където е. А сървърът е мой, и е редно да взема мерки. Затова преди три дни седнах да проверя откъде идва проблемът.

Оказа се, че базата данни (mysql) направо изпилва машината – над половината от времето дисковият пакет беше натоварен на 100%. Здравото оптимизиране на настройките на MySQL помогна донякъде, но само за ден положението отново се влоши. Време беше да се поинтересувам какво точно товари базата така зверски.

Виновникът се оказа един мой експеримент отпреди време – Honeywiki. Уики, създадено да бъде капанче за спамботове – в него „пишат“ само те. Съответно, IP адресите, от които пишат, са удобни за картиране (и евентуално блокиране) на ботнетове, а рекламираните сайтове – за картиране (и евентуално блокиране) на пробити сървъри и киберкриминални хостинги. (И за куп други, по-малко популярни, но не по-малко интересни задачки и проучвания.)

А проблемът беше, че уикито е станало твърде популярно сред спамботовете. На моменти е стигало до над 50 нови записа в минута – почти половината от средния трафик на англоезичната Уикипедия! Само че не разполагам с нейния клъстер от многостотин сървъра. Уикито е на само един, заедно с почти 50 други сайта. (И хардуерът му е доста импровизиран – например дисковете не са сървърски, нито са особено бързи. Няма как, с пръдня боя…) Преди петнайсетина-двайсет дни бях разчистил базата му данни и бях решил – ще минат години, преди да я натрупа отново. Само че оттогава тя е станала 25 гигабайта, а това е доста за едносървърна инсталация на МедияУики.

Затова с болка на сърце слагам край на проекта Honeywiki. Освен ако някой не иска да го подслони. Предоставям му с удоволствие сегашната база данни, инсталацията на уикито и домейна honeywiki.zavinagi.org, където спамботовете са свикнали да намират целта си. 🙂

И така, блогът на Григор бе най-безсрамно узурпиран. От мен – Ели /оная, с турските сериали/. И за това си има елементарно обяснение – ще ви пиша за нещо, за което Григор едва ли ще ви напише, най-много бегло да го спомене някъде из постовете. И това нещо изглежда ето така:

Книжката отдавна я има в електронен формат, но ето че благодарение на “Човешката библиотека” я има и в допотопния хартиен формат. В нея са събрани избрани записи от блога на Григор. Предполагам, че по-голяма част от четящите тук ще се съгласят с мен, че много от нещата, писани в този блог заслужават да видят живот и извън виртуалното пространство. И ето, че това е факт. Опитвам се да бъда пестелива с думите, за да не му хрумне на Григор да го изтрие всичко това. И давам думата на неговите колеги – докторите 🙂 :

От мен да знаете – не го търсете по аптеките. Поръчва се ето ТУК. А може и да предпочетете да дойдете на официалното посрещане и изпращане на Края на света в Музея “Земята и хората” на 21.12.2012 от 18 часа. Ще има книжки, а току-виж се сдобиете и с автограф :).
Ако пък не държите на отживелици като хартията, ето ви и едно пи-ди-еф-че. Ако някой знае добра свободна програма за pdf to epub/fb2… може да помогне по-скоро да ви предложим и още разнообразие от формати.

П.П. Харесва ми така да безчинствам. Дано не ми стане навик!

Май напоследък често започнах да превеждам чужди неща, вместо да пиша свои. Че и ги пиратствам най-безсъвестно. 🙂 Но мисля, че когато нещо си струва да се знае, то си струва и да се рискува. Дори когато преводите са направени набързо, джаста-праста и в среднощна преумора.

Напоследък често се замислям около катастрофалната необразованост, неграмотност и неспособност за адекватна комуникация на съвременните тинейджъри. Причината ѝ – образователната корупция и безхаберие – е очевадна. Без отстраняването ѝ няма как да има напредък по въпроса. Дори ако то бъде извършено обаче, това няма да даде автоматичен отговор на проблема какво точно да се направи, за да бъдат понаучени тинейджърите на нещо. Затова се оглеждам за такъв отговор – и мисля, че намирам част от него в тази статия от The Atlantic.

Тази статия кореспондира интересно със скорошните протести около Закона за предучилищното и училищно образование. На пръв поглед тя е агитация за точно противоположната кауза – „дайте да въведем строги формули, които да произвеждат евтини винтчета за обществената машина“. Но истината е, че тя адресира един проблем, който често остава недогледан от каузата на тези протести – проблемът с комуникативността на хората.

Повечето участници в тези протести са убедени, че бъдат ли оставени хората да вършат каквото им скимне, те задължително ще вършат най-мъдрото и далновидно. (Което е еквивалент на един друг религиозен фундаментализъм, който често опровергавам тук – икономическо-пазарният.) Без съмнение правото на хората да избират и решават за себе си е изключително важно. В същото време обаче не е разумно нещата да бъдат оставяни напълно безконтролни. Погледнете какви тълпи четат с упоение хороскопи, пълнят кабинетите на врачки и „лечители“, кланят се на секти, вярват в световни конспирации и т.н. На какво обучение очаквате да подложат тези хора децата си?… Нужно е да има ако не задължение, то поне ориентир за нормалност в този свят.

(За илюстрация: преди петнадесетина години бях срещнал един баща, чийто дете определено имаше компютърен талант – беше виждало компютър само по телевизията и малко в училище (отдалече), но „палеше от четвърт оборот“ дори сравнително сложни като за нивото му неща. Когато обаче подхвърлих на бащата идеята да го понаучи на компютър, той едва не ме наби. „Ти луд ли си, бе?! Знаеш ли как съсипват очите тия проклетии? Аз детето си няма да го ослепявам!!!“…)

В конкретния случай, според мен американските училища са не просто прави, а длъжни да вземат мерки да обучават децата да могат да се изразяват стегнато, разбрано, смислено и убедително. В противен случай децата се оказват неспособни да изкомуникират с околните мисъл със средна сложност. А това обикновено ги прави неспособни или много затруднени и да разберат мисъл със средна сложност. Което пък ги лишава от една огромна част от богатството на културата, науката, познанието, мъдростта… Може би най-красивата им част. Без да броим, че им затваря пътя към върховете на обществото. И по този начин ги прави годни единствено за познайте какво?

Точно така. Евтини винтчета за обществената машина.

Това е името (или може би никът?) на един от веселяците във fishki.net. Ето няколко разказани от него истории:

Дядо Мраз и децата

По сценария на детската градина, Дядо Мраз трябваше да се изправи до елхата и да каже: „Със чувал и беловлас – кой съм аз?“. И децата, естествено, изпищяват дружно: „Дядо Мраз!“… На този Дядо Мраз групата на по-големите в нашата детска градина беше четвъртата за сутринта, и вече беше привършил плоското шишенце. Дойде той до елхата, изпъчи се и избоботи: „Със чувал и беловлас, кой съм аз?“ Но този път в мига тишина, който следва репликата му, изпреварващо отекна радостното гласче на едно от децата:

– Пидирас!

Какво стана после, не е за разправяне…

Петрович

В стаята за тежките случаи в травматологията всички болни бяха гипсирани. Кой на екстендер, кой и без него неподвижен, проблем е дори ходенето в подлогата – ужасяваща скука. Единственото разнообразие в бавно точещите се дни внасяше самотна хлебарка, която бяха кръстили Петрович. Знаеха му наизуст любимите пътечки по перваза на прозореца и редовно му оставяха там най-вкусните трошички.

Една сутрин рано-рано санитарите вкараха мъртво пиян чичка с два счупени (и вече гипсирани) крака. Смъкнаха го на леглото до прозореца. Час по-късно той взе да се размърдва и да мрънка нечленоразделно, пълнейки въздуха наоколо със спиртни пари. А след още час почна сутрешната визитация.

За лош късмет професорът още от вратата мярна пълзящата по перваза хлебарка. Зяпна, след това смъкна чехъла си и вбесен от нарушението на хигиената спринтира към целта. Всички болни в един глас ревнаха:

– ПЕТРОВИЧ, БЯГААААААЙ!

И типът с двата счупени крака скочи и побягна на гипсовете! Оказа се, че също бил Петрович…

Намериха го половин час по-късно на горния етаж, в женското отделение.

Празненството

(Разказ на познат)

Имаме си в социалната мрежа група на точни съименници. Веднъж решихме да се срещнем на живо. Събрахме се общо 23 души. Ударихме по бира, втора, трета и т.н.

Като излязохме към полунощ от ресторанчето, подкрепяйки се един друг, ни спряха полицаи. Да им бяхте видели физиономиите, като почнаха да ни проверяват документите…

Когато за пръв път прочетох този проектозакон, се чудех какво да мисля. Много добри и много лоши неща на едно място. И всичките като резултат от едно и също положение в закона – задължителното, държавно контролирано предучилищно и училищно обучение на децата.

Един от големите плюсове на идеята е, че най-сетне някои категории хора ще бъдат заставени да пращат децата си на училище. Не че българското училище в днешния му вид гарантира каквато и да е образованост, де – ако не вярвате, погледнете разните брадъри (и най-вече брадърки). Но поне е някаква начална стъпка. Предостатъчно хора в България виждат реализация единствено в престъпността, не само защото не са се научили да умеят нищо друго, но и защото не са се научили на основните принципи на обществото – а те се учат в училище, волю-неволю. Тук идеята печели подкрепата ми.

Друг голям плюс е изискването на задължителен курикулум. Едно, че съм виждал в какво превръщат децата разни „училища“, организирани от фондации, зад които стоят секти от сорта на тая на Мун. Уви, те имат пари за такива работи. И второ, че е изкусително да се нравиш на децата, като им даваш абсолютно недостатъчно количество и качество познания. И което е още по-лошо – доходно… Задължителният курикулум би ограничил крайностите в тази насока.

На този фон, какви са минусите ли? Само един. Твърде аморфен. Но и твърде съществен.

Не вярвам, че държавата ще използва влиянието си, за да учи децата на „лоши неща“. Училищната програма няма как да бъде държана в тайна – надали има нещо в страната, което да го виждат лично повече очи. А колкото големи гадости творят политиците на тъмно, толкова стриктни са принудени да бъдат, когато са открай докрай на светло. Печалбата от подобен ход би била абстрактна и след десетилетия, а рискът за тях – огромен, страшен и скорошен.

Че ще има разни корупционерски изпълнения около учебниците, облеклото, местата в учебните заведения и т.н. – убеден съм. Както обаче, за съжаление, винаги ги има и в частните обучителни начинания. Даже там са може би повече, защото контролът върху тях е по-труден… Така че и в това алтернативата не е за особено предпочитане. Не това ме безпокои.

Плаши ме идеята, че единствено държавата може да провежда обучението на децата. Не защото ще ги обучи на нещо страшно. А защото родителски организации и частни фирми могат да предлагат същото обучение, но по далеч по-добър начин. По-съобразен с децата, по-гъвкав, по-иновативен, допълнен с нови и полезни неща… Ликвидирането на частната, личната и обществената инициатива в образованието никак не ми се нрави.

Отделно от това ме безпокои идеята за напълно унифициран задължителен курикулум, за съвършено еднаква навсякъде училищна програма. Централизираното обучение е голямо изкушение за подобна стъпка. (То и през соца имаше математически, езикови и прочее гимназии, ама бяха капка в морето.) Според мен далеч по-разумната идея е да се изисква от учебните заведения един базов, задължителен, но не твърде богат курикулум. Една голяма част от курикулума учебното заведение трябва да може да си го състави или подбере само. И трябва да има правото само да избира и по какви учебници, програми и прочее ще учат децата.

От училищата според мен трябва да се изисква единствено краен резултат – реално дадени знания по задължителните и по обявените от тях за преподаване предмети. Примерно учениците след всеки клас да държат централно администриран и оценяван изпит. Тези, които не могат да покрият минималните критерии по даден предмет, очевидно не стават за преминаване в по-горен клас по него – дали допълнителни уроци и „поправителен“ наесен, дали учене по този предмет с по-малките, дали цялостно повтаряне на класа, да си решава учебното заведение. От него се иска резултат, а не спазване на бюрократични правила.

Държавното финансиране на учебните заведения според мен трябва да е според постигнатите резултати. Било като абсолютно ниво, било като подобрение на учениците спрямо предишната година, било по други схеми. Може би по някаква комбинация от показатели. За учениците със специални нужди – изключение или съобразени с тях критерии. Резултатите може да се използват и за класация на учебните заведения по качество.

Пак според постигнатите от ученика резултати според мен трябва да се определят, поне отчасти, и надбавките, които получават родителите му. Една възможна схема е като надбавките за деца в училищна възраст са ниски, а повече пари се дават за постигнати от детето успехи или напредък, според показаното на държавния годишен изпит. Вероятно има и други схеми, може би по-добри от тази. Вероятно има как схеми да се комбинират така, че да се съчетават предимства и да се избягват недостатъци.

Защо написах толкова подробности ли? Защото всички те следват естествено и логично именно от положението, при което училищата имат автономия, могат да са не само държавни, от тях се изискват единствено резултати, и задължителният курикулум е сравнително ограничен. При обратното положение, което ни гласи проектозаконът, тези хубави неща могат да са хубаво пожелание, но не вярвам да са практически постижими.

Затова и подкрепям протеста срещу този проектозакон. Ще отида на него – той е на 12 декември, пред Народното събрание, в 10 часа. Проектозаконът може и да съдържа добри идеи, но в този си вид е без бъдеще.

Ако искаме да имат бъдеще децата ни.