Grigor Gatchev - A Weblog

Приятел наскоро ми изпрати тази история. Вече е на десетина години, но от това не е станала по-малко актуална. Нито пък нещо в нея ще се промени особено, ако подменим юдаизма с християнство, ислям или повечето други популярни религии.

Ето я, в мой превод на български:

—-

Д-р Лаура Шлезинджър е радио-знаменитост, която предлага съвети на обаждащите се зрители. Наскоро тя каза, че като ортодоксална еврейка смята, че хомосексуалността е осквернение (съгласно Книгата на Левит, 18:22) и не може да бъде опростена при никакви обстоятелства.

Следва отворено писмо до нея, пуснато в Интернет. Не само весело, но и информативно.

Скъпа д-р Лаура,

Благодаря ви, че просвещавате хората в Божия Закон. Научил съм много от предаването ви и се опитвам да споделям това познание с колкото мога повече хора. Вече когато някой се опитва да защитава хомосексуалните, аз просто му напомням, че в Книгата на Левит, 18:22, е ясно указано, че те са осквернение. Точка. Имам обаче нужда от някои съвети от вас, относно другите закони и следването им.

Когато запаля жертвен бик да гори на олтара ми, той вдига приятен за Бога аромат (Левит 1:9). Съседите ми обаче протестират, че това било смрад. Трябва ли да стоваря гнева си върху тях?

Искам да продам дъщеря си в робство, както е описано в Изход 21:7. Как мислите, каква ще е подходящата цена в днешни времена?

Знам, че ми е забранено да докосвам жена, докато тя е в период на менструална нечистота (Левит 15:19-24). Как обаче да разбера кога е? Пробвал съм да питам, но повечето жени се обиждат.

Левит (25:44) постановява, че мога да притежавам роби, и мъже и жени, ако те са закупени от съседни нации. Мой приятел твърди, че това важи за мексиканците, но не и за канадците. Може ли да поясните? Защо да не мога да притежавам канадци?

Имам съсед, който държи да работи в събота. Изход 35:2 ясно казва, че той трябва да бъде предаден на смърт. Задължен ли съм морално да го убия лично?

Мой приятел смята, че яденето на миди е осквернение (Левит 11:10), но по-малко от хомосексуалността. Аз не съм съгласен. Можете ли да ни кажете кой е прав?

В Левит (21:20) пише, че не бива да доближавам олтара на Бог, ако имам зрителен дефект. Трябва да призная, че при четене нося очила. Трябва ли зрението ми да е перфектно, или правилото не е чак толкова строго?

Повечето от приятелите ми си подстригват косата, включително около слепоочията, въпреки че това е изрично забранено от Левит (19:27). Как следва да бъдат убити?

Знам от Левит (11:6-8), че докосването на кожата на мъртво прасе ме прави нечист. Не може ли обаче да играя футбол с ръкавици?

Чичо ми има ферма. Там той нарушава Левит (19:19), като сади два различни сорта посеви в една и съща нива. И жена му нарушава Книгата – носи дрехи от два различни вида нишки (смес от памук и полиестер). Също, той често ругае, а съм го чувал в лоши моменти да изрича дори богохулства. Необходимо ли е да събираме целия град да ги убие с камъни, съобразно Левит (24:10-16)? Не може ли просто да си ги изгорим на частна семейна клада, както правим с хората, които спят с роднините си по съребрена линия (Левит 20:14)?

Зная, че сте изучавали тези неща подробно, така че съм уверен, че можете да ми помогнете. Блаодаря ви отново за напомнянето, че Словото на Бога е вечно и неизменимо.

Ваш горещ поклонник,
Джим

Днес успях да мина през Панаира на книгата. За пръв път от три години насам. Сякаш за пръв път празнувам рожден ден от три години насам.

Пиша това капнал и понастинал след тежкия ден, но с огромна усмивка на уста. Не ми стигат думите да изразя какво е усещането да бродиш сред щандове и щандове, покрити с книги, книги и още книги. Може би се чувства така единствено лакомник, попаднал сред трапези, подредени за най-богатия пир на света.

Повече книги, отколкото бих могъл да изчета до края на живота си. Необхватимо количество храна за духа, от най-простичка до най-луксозна, от пуканки до хранителни концентрати. Бродех сред него и разбирах колко изгладнял съм бил за духовен пир. И се чувствах преял дори само от гледката на заглавия, корици, резюмета, картини…

На моменти имах чувството, че е сън. Че ей сега ще трябва да ставам и да се стягам за работа. След това се сещах, че съм буден (и избягал от работа). И че мога спокойно да си позволя да се наслаждавам, до насита. Зад щандовете често виждах познати, разменяхме думи, пожелавахме си хубави неща. И някак все не събирах смелостта да им благодаря, че са прибавили своята храна към необятния пир наоколо. Няма да ме вземат за луд, знаят си ме. Но… не зная защо, не им го казах. А сигурно трябваше.

Поплямпахме си известно време щастливо с Бранимир Събев. Скарах му се, че не е издавал от години – тъй де, българският хорър трябва да бъде отсрамван по-честичко! Той се заоправдава, но май се чувстваше виновен. Пада му се! Читателите чакаме и се облизваме!… След това пък видях един от старите майстори на книги-игри – Ейдриън Уейн. И пак куп приказки, и пак щастливи спомени за времената на книгите-игри, фенството и читателското безгрижие. От Александър Карапанчев пък научих, че в събота от 13 ч. ще се провежда среща в памет на братя Стругацки. (И ще бъде водена от истински жив люден – Юрий Илков.)

Носът ми увисна здравата, когато разбрах, че „Легенди от Средната земя“ май няма да смогне да излезе за панаира – печатарите са се забавили. Но пък Любомир Николов ще бъде налице в събота, и много се надявам да раздава автографи поне върху книжката с приказките от най-различни народи. По-добър коледен подарък за деца на подходяща възраст направо ми е трудно да си представя. Пък и „Легендите“ надали ще закъснеят. Надявам се. А излязат ли, Любо сигурно ще започне работа върху „Елесар“ (който се очертава да стане тритомник). Мисля си, че ако Толкиновият тръст искат да намерят писател, който да продължи Толкин истински, знам кой ще е най-подходящият кандидат. 🙂

Ще излезе обаче още утре (ако не се случи непредвиден гаф) поредният ежегодник „ФантAstika“ – в случая за 2012 г. Имах удоволствието да го прочета, докато Ели го подготвяше за печат – наистина е великолепна подборка (да си жив и здрав, Наско!). Ако „Базилиск“ на Сергей Другал е едно приятно и намигващо „утре“, то „Око под наем“ на Тери Бисън е феноменално полиран социо-кибер-телепънк, а „Писък“ на Дъглас Смит – впечатляваща, великолепна твърда научна фантастика в най-добрите традиции на жанра. И с това хубавите неща само започват.

Експерименталната форма на Наско Славов – разкази и илюстрации творени едновременно, не едното по другото, а като общо цяло – оставя наистина различно и завладяващо усещане. „Портретиран“ в този брой е един от живите класици на българската фантастика – Велко Милоев. Пет разказа и есе в добавка – рог на изобилието! „Уловът“ на Ценка Бакърджиева, „Разпятие“ на Антон Фотев, „Словото“ на Георги Христов са все великолепни неща на незаслужено малко известни млади, но умели майстори. „Мьобиусова повърхност“ – е, който не е чел „Вергилий и водата“, той не знае какво значи Светослав Николов! Добавете „Нещата от живота“ и „Всичко си има цена“ от Емануел Икономов (господи, кога този презает човек смогва и да пише), и тортата си има и черешка.

И това продължава да не е всичко. Ще прочетете и най-добрите неща от конкурса за кратък фантастичен разказ в памет на Агоп Мелконян. Владимир Полеганов, Юлия Попчева, Любомир П. Николов, Вал Тодоров, Георги Малинов и още писатели правят незабравима колекция. Много свежест в малко страници – звучи ми доста по-добре от много свежест в малко калории. 🙂 Тежка категория хит извън рамките на конкурса (и всякакви други) е началото на романа „Дванадесетте разбойници“ на Янчо Чолаков. (Имам познати, които буквално куфеят на негови неща от типа на „Историите на Самотния редник“.)

И да не забравя да похваля и себе си – налична е и втората глава от „Ортодокс“. Какво е способен да натвори Петърчо в манастира вече разбрахме – време е да разберем какво може да натвори пък на научен свят! 🙂 Апропо, имам и още един дребен принос – превеждането от руски и „локализирането“ на интернетския фолклор с бъдещето на Иван Вазов (в оригинала – Достоевски).

Като представяне на втория сборник „Фантастихия“ са намерили място няколко разкошни фантастични стихотворения – от Юрий Зельони през Уолт Уитмън та до Хорхе Луис Борхес и Валентин Д. Иванов. А вездесъщият вземач на интервюта Сашо Карапанчев очевидно не е имал никой друг подръка, и му се е наложило да направи интервю със себе си. (И не звучи никак шизофренично. Най-малкото той е може би най-добрият поет в българската фантастика.)

А оттам нататък следват неизбродни дебри фантастология, околофантастика, фантастичен хумор (направо изпокапах от хилеж на представянето на православния автомобил Ортокар), духовити дребни пародии и какво ли не още. Само тази част да беше алманахът, пак бих си го купил без нито секунда колебание. И съм обещал, дойде ли вестта за отпечатването, да поема лична грижа той да стигне на панаира с максимална скорост.

(И още една „аман вече от самореклама“ – с него вероятно ще стигнат до панаира и всичките трийсетина отпечатани бройки от още едно издание на „Човешката библиотека“ – „Докосвания“. Представлява сборниче избрани записи от великия ми блог. Не знам колко ще струва, наистина не съм се интересувал, честно. Надали ще е скъп, стотина страници е. И ако някой иска автограф, с удоволствие ще се изживея като писател и ще му го дам.)

Уффф… Докато пиша това, умът и душата ми продължават да плуват сред сергиите и книгите на панаира, като умът и душата на фанатизиран богомолец из катедрала, дори след като той вече се е прибрал у дома. Вече на няколко пъти трия цели абзаци отплесвания отново към невероятната атмосфера там. Не ми се сърдете – вече от години не мога да си позволя да поддържам ритъма на четене, който истински ми пасва (средно една нова книга на ден). Сърцето ми обаче продължава да жадува за него. Имайте милост и се усмихнете добродушно…

Хайде стига съм писал, че сигурно никой няма да дочете този запис докрая. Отивам да спя и да сънувам как ще бъда в събота пак на панаира. 🙂

Вече повече от месец в колата ми пътуват едни очила. Забравени на предното табло, наглед дамски, с тъмновиолетово-черно-червеникави рамки. И не мога да открия чии са.

Попитал съм всички познати, за които съм се сетил, дали не са техни. Прехвърлил съм десетки пъти през ума си кого съм возил по горе-долу това време. Очевидно някъде в паметта ми има дупка, скрила горката им собственичка.

Добре. Предавам се – не мога да си спомня. Моля – на който са, да се обади.

(Пробата дали не лъже е проста – ще трябва да прочете ситен текст през тях. 🙂 )

Вече се писа по блогове неведнъж – Любомир Николов написа книга под работното заглавие „Легенди от Средната земя“. Сборник увлекателни легенди, събрани от един млад кралски легендариус около 250 години след възцаряването на крал Елесар. За мен – нещо, което чаках дълго и с нетърпение. Та кой в България (и колко хора изобщо в света) могат да напишат нещо, което фен на Толкин би могъл да сбърка за негово?

Не вярвате ли? Нахално и без разрешение ще пусна парченце от една от легендите:

—-
Рони Старофук беше тиквеник.

Това едва ли звучи изненадващо, когато става дума за хобит от рода Старофукови (впоследствие Брендифукови), дал на Графството цяла плеяда несравними и епохални тиквеници. Но трябва да се признае, че дори сред подобна безмилостна конкуренция Рони изпъкваше със своята самобитност и оригиналност. Ако го пратеха за вода, той непременно изпускаше кофата в кладенеца заедно с въжето; събирането на яйца в кокошарника завършваше с донасяне на готов за пържене омлет, а да го допуснат на работа в зеленчуковата градина не се осмеляваха откакто усърдно изкорени всички краставици. Постепенно роднините престанаха да търсят Рони за каквото и да било, и го оставяха да се тутка и мотка както намери за добре. С което, длъжни сме да споменем, той се справяше великолепно.
—-

И – прости ми, Любо, просто нямам сили да се удържа, ще пусна още едно! Такива неща трябва да се четат!

—-
Но всичко това Алвин щеше да узнае много по-късно. А сега крачеше по улиците на Брее, търсейки удобна и не много скъпа страноприемница, където да отседне за няколко дни докато разпитва за местни легенди и предания. И търсеният оазис се появи пред него под формата на стара табела от ковано желязо, изобразяваща шишкаво пони, изправено на задните си крака върху надпис „Скокливото пони”.

На стената отдолу бяха изобразени двама червендалести юнаци с чаши в ръце. Единият, с корона на главата, размахваше меч, а другият, с дълга бяла брада и сива островърха шапка, стискаше здраво дълга чепата тояга, тъй че не беше съвсем ясно дали вдигат наздравица или пийват за кураж, преди да започнат да се пердашат. За избягване на подобни недоразумения отстрани бе пояснено с големи, малко криво изписани букви: ЛЮБИМОТО ЗАВЕДЕНИЕ НА ГАНДАЛФ СИВИЯ И НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЕЛЕСАР. А малко по-долу някое хлапе бе надраскало „и на Назгулите”.
—-

След дълги преговори с Толкиновия тръст издателството най-сетне е успяло да получи разрешение (или по-скоро благосклонно затваряне на очите) за издаването на книгата. (Корекция на погрешна по моя вина информация – преговорите са водени не с Толкиновия тръст, а с адвокатски колектив, който да прецени нещата.) Не зная дали оригиналното заглавие ще остане същото, но съдържанието определено ще бъде! И се надявам да видя книгата на Панаира.

(А още повече се надявам да видя там Любо Николов и да си взема автограф върху нея. Обещал е да присъства и да раздава автографи.)

… Добре, дотук това е една чудесна вест. Но понякога дори в живото доброто не идва само. След първата лястовичка се задава и втора. Който е чел блога на Любо Николов, знае – там вече се мъдри в удобен за четене вид началото на бъдещия тритомник „Елесар“. След като книжката с легендите можа да бъде издадена, става по-лесно да излезе и такава масивна творба. Така ни чакат нови и нови разкошни четива! 🙂

Наближава Панаирът на книгата. Всеки пуска нови книги, с надеждата да изкара нещичко от продажби.

Или в случая на Човешката библиотека – с надеждата да даде на читателите нещо хубаво за четене. (Защото целта на импровизираното издателство е тази – да издава хубави неща, които не са излизали, или не е било скоро. Всички участници в нея биха изкарвали далеч повече, ако се хванат с работата си, вместо да я движат.)

Едното от изданията е поредната (девета) разкошна книжка на казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“. Деца, които пишат книги уж за деца, но май всъщност за възрастни. И смея да кажа, че ми дават далеч повече, отколкото повечето други „не-детски“ съвременни книги. Може би защото и тяхната цел е не да направят пачка, а да кажат нещо. Нещо, което да накара чулите го да се замислят, да си отговорят сами на поставените въпроси и може би да станат мъничко по-добри.

Заглавието този път е „Непоискано добро“. Сюжетът – животът на човечеството след края на света. Какъв е бил въпросният край и как се живее след него няма да разказвам тук. (Помните ли вица за онзи, който стоял пред киното и заплашвал влизащите, че ако не му дадат някой лев, ще им каже кой е убиецът?) Но истинската сила на книгата е не в интригата, а в мъдростта. Мъдрост, която може би само необременените детски умове могат да имат.

Другата нова книга е традиционният ежегоден алманах „ФантAstika“. Всяка година на ръба на закриването, той непрекъснато възкръсва като феникс от пепелта. Историята му е точно като тези фантастични филми, в които героите оцеляват напук на всичко, при най-неправдоподобни обстоятелства. Би била чудесна основа за някое хубаво фантастично произведение… Но то ще е едно, а в алманаха има десетки.

(Да се изфукам – има я и втората глава на „Ортодокс“, под великолепната редакция на Калин Ненов. Разликата е малка на брой букви, но огромна на усещане – струва си да бъде прочетена, дори за пореден път. А и от себе си ще прибавя още нещо – ако на някой му хареса и реши да си поиска автограф, ще му дам с най-голямо удоволствие.)

Всъщност, представянето на алманаха ще е още преди Панаира на книгата. Ще се състои във Veda House, на ул. „Гладстон“ 2 в София, в неделя (2 декември), от 12 до 13:30 ч. Надявам се да мога да дойда. Най-малкото защото там алманахът ще може да се купи (а и „Непоискано добро“ също).

А ако не там – на Панаира! 🙂

Преди двайсет и една години си отиде единият – Аркадий. А преди няколко дни и другият – Борис.

И светът стана осезаемо по-сив, по-малко любопитен и по-малко мъдър.

Аркадий и Борис Стругацки бяха уникално явление не само в съветската, но и в световната фантастика. С поне две неща.

Едното е измисленото от тях бъдеще, наричано от феновете „Пладне, 22 век“. Не са първите, които сътворяват бъдеще, в които човек да е щастлив да живее. Творението им не е така вдъхновено и с такъв невероятен размах като „Мъглявината Андромеда“ на Иван Ефремов. (Която също препоръчвам горещо – човек трябва да си спомня, че освен глава има и сърце.) Но е до немай-къде истинско, живо и убедително. Едно бъдеще, в което бих могъл да повярвам.

Другото е техният навик да създават творби, които се грижат не да дават на читателя отговори (или дори направо да му промиват мозъка – с такива е пълно). Техните книги поставят на читателя въпроси, без да му пробутват плитко завоалирани решения. Опитват се да покажат не Единствено Правия Път, а колко богат, сложен и интересен (и понякога труден за преценка) е светът. Защото да си свикнал да търсиш отговорите е по-важно от това да имаш няколко отговора наготово. На гладния му трябва не риба, а въдица – особено ако не разбира колко гладен е.

Попадна ми вчера изказване на наш мъдър министър, че растителните мазнини в продуктите са вредни и опасни за здравето. Че предизвикват рак. Че трябва да бъдат елиминирани. Че продуктите с тях трябва да бъдат строго обозначавани – включително с надписи „Този продукт е вреден за вашето здраве“. И т.н.

Не знам за министъра, ама аз като лекар съм учил кои видове мазнини как влияят на здравето. С много редки изключения растителните мазнини са далеч по-малко вредни от животинските. (Единствената животинска мазнина, която се мери с растителните или дори ги превъзхожда, е тази от тлъста риба.) Същото важи за канцерогенността им… Иначе казано, говори не министърът, а интересът на някои производителски асоциации. Как са го подплатили ме интересува колкото ме интересува и дали министърът е лъжец или глупак: все не става за министър.

И тъй като починът за обявяване на растителните мазнини за зло ми напомни едновремешните социалистически почини за обявяване на Запада за враг, няма да се сдържа и ще предложа няколко стари лозунга, актуализирани съобразно новата „партийна линия“:

Една допусната растителна мазнина – беда за целия колектив!

Палмовото масло – враг номер едно на Тутраканска селищна система!

Всяко яйце – бомба, всяка кокошка – летяща крепост срещу рака по народа!

Оригиналните млечни мазнини са извор на прогресивни идеи

Във всеки дом – сланина!

Да живеят кебапчетата от животински произход!

Всеки палет кайма – гвоздей в леглото на растениевъдството!

Всеки гражданин – свиня! Всеки демократ – две!

Всеки буркан пръжки – юмрук в лицето на растителните мазнини!

Всеки месоядец – пример за вегетарианците!

А, и още един. Който е актуален постоянно:

20 години демократична власт – 20 години цирк

Повечето хора са привърженици на една или друга идеология. И повечето от тези обикновено я използват като религия, да не кажа направо като догма. Тя е универсалният инструмент в живота им, употребяват я към всичко. Уви, сред тях има и немалко „интелектуалци“… Причината дори интелигентни хора да са догматици е интересна, но е извън обхвата на този запис. В обхвата му е, пак уви, тъжният факт – много хора са роби на някоя идеология.

(Често привържениците на идеология казват: „Виж, тя свърши работа еди-къде си – значи е доказала се!“. Но доста често при внимателно разглеждане на „еди-къде си“ се оказва, че въпросната идеология е била само малка част от обстоятелствата, далеч не винаги решаващата. Да не говорим, че често работата е била свършена не благодарение на нея, а въпреки нея. Или че привърженикът бърка с нея нещо наистина свършило работа, но съвсем различно. И наистина твърде рядко съм виждал някой привърженик да се замисли, че каквото е било адекватно през 12 век може да не е адекватно през 21…)

По-мъдрите хора са наясно, че няма как един инструмент да става идеално и за опериране на апандисит, и за цепене на дърва. Често съм ги чувал да казват, че не ни трябва „лява“ или „дясна“ идеология – трябва ни да нямаме идеология, за да нямаме капаци на очите и да не робуваме на неподходящи калъпи. Те издигат като знаме прагматизма. (И често го правят с догматична страст. Какъв прагматик може да бъде този, който не разбира, че повечето хора са движени от идеологии, и че няма как да ги излекуваш от това с вълшебна дума или изречение?… Да, прагматизмът принципно е полезен. Ако е истински.)

Преди малко се принудих да кажа на един клиент следното:

– Компютър може да бъде инсталиран по два начина. Или за половин час, или за половин ден. За да знам как да инсталирам твоя, кажи ми – ще го продаваш ли, или ще работиш ти на него?

Указателен надпис, видян в зала „Пристигащи“ на Терминал 2 на летище София:

Ей, англоезичните! После да не разправяте, че не сте били предупредени!