На „Георги Софийски“, по средата между Арката и Стоматологичния факултет има неугледно заведение, боядисано отпред в странен жълтеникав цвят и облепено с реклами на бира. Понякога обядвам там.
Така беше и този ден. Бях здравата огладнял, нямах търпение да си взема паничка ароматен боб – обожавам техния. Но пред мен възрастен човечец в добре спретнат костюм и мека шапка не можеше да се разбере с жената зад щанда.
– Каква супа казахте, че не разбрах?
– Пилешка… топчета!
– Пилешка или топчета?
– Ъъъъъ…. пилешка… топчета.
– Ама това са две различни супи! Коя искате, едната или другата? Или и двете?
– А, не две… Не две… По една…
– По една пилешка и топчета?
– Ъъъъъ… да.
Човекът бавно започна да рови из портфейла си. Накрая с труд подбра една банкнота и я подаде.
– Двете супи са четири лева, не два. Дайте ми четири лева.
Той се поколеба секунда, след това внимателно измъкна още два лева. Взе услужливо поставените на табла супи и се запъти със ситни, бавни крачки към масите.
Набързо взех поръчката си и седнах през една маса от него. Докато ядях, го погледнах. Той объркано гледаше двете супи. Накрая взе лъжицата и много внимателно гребна малко от едната. Сръбна го по същия начин – бавно и мудно. Втората лъжица мина по същия начин.
Поколебах се за момент. Този човек очевидно имаше някакъв проблем с мисленето. Мудно и трудно мислене, мудно действие… Инсулт някъде по базалните ядра? Алцхаймер?… Надали ще му е лесно да живее така. И не докосва другата супа. А е сам. По погрешка ли я е взел?…
Преди обаче да направя каквото и да било, жената зад тезгяха използва момент, в който нямаше посетители, и отиде до него:
– Две супи ли ще ядете, или една?
Той поразмисли малко, след това бавно посочи купичката, от която беше започнал:
– Една.
– А защо поръчахте две? Объркахте ли нещо?
– Ъъъъ…. Май да.
– Втората няма ли да я ядете?
– Н-н-няма… Една стига…
Жената въздъхна и кимна на колежката си:
– Върни на човека два лева. Объркал се е.
Човекът продължаваше да седи, без да разбира какво се очаква от него. Жената отиде до щанда, взе парите и му ги подаде. Изчака го търпеливо, докато той се усети да ги прибере, бавно и мудно както всичко друго, в портмонето си. След това взе купичката с незапочнатата супа и я остави на гишето с мръсните чинии. Секунда по-късно нечия ръка отвътре я взе и лисна супата от нея – ако съдя по звука, в оставена на земята кофа. Жената поклати глава и се прибра зад тезгяха.
Можеше да си премълчи. Не беше длъжна на нищо – човекът сам беше поръчал две супи. Дори не беше протестирал, когато му ги дадоха. Но избра да бъде истински коректна към него. Да се съобрази с това, че той е изгубил силата и бързината на ума си. Да му върне сумата, която за него сигурно не беше пренебрежима. Да изгуби продажбата, да похаби стоката си, но да остане коректна докрай.
Преди два дни писах как една случайна жена издири братовчедка ми, за да ѝ върне трудова книжка, изгубена преди повече от десет години. Днес видях тази коректност, сигурно непредставима за доста от нас, от друга, наглед съвсем обикновена жена. Преди седмица гледах как опърпана и наглед гладна старица, която едвам ходеше, беше излязла от къщи да нахрани уличните котки – да откъсне от своя оскъден залък, за да се погрижи за тях. А преди десетина дни мярнах как трийсетинагодишен мъж със скъп и изискан костюм внимателно превеждаше през улицата старица, облечена в до немай-къде окъсано и кърпено палто…
Светът около нас е пълен с истински хора. Те не крещят за себе си и не се бият в гърдите. Вестниците не пишат за тях, нито телевизиите ги показват често. Истинският човек не е новина – новина е измамникът, мошеникът, престъпникът. Поне в очите на „ентелегенцията“, която днес притежава телевизиите и вестниците и определя какво ще се пише и показва в тях… Но истинските хора ги има. Привикнати сме от медийния сензационализъм да не ги забелязваме, но те са много. Толкова много, че този свят е чудесен и красив. Толкова неизброимо много, че си струва да се съобразяваш с тях, а не с престъпниците. И да ги подкрепяш, и да се присъединяваш към тях с действия.
Да, не всеки има силата да е Ганди и смело да отстоява своето дори ако е малцинство от един човек. Но който се грижи да бъде истински човек е член не на малцинство, а на мнозинство. На мнозинството, което е направило, създало и сътворило всичко добро, красиво, чудесно, вдъхновяващо и стоплящо душата и тялото. На най-голямото мнозинство, което може да съществува.
Да си член на това мнозинство значи да си невероятно богат. Дори ако нямаш фирми, лимузини и бизнеси. Вместо това имаш човешка стойност и достойнство, която немалко от тези с лимузините и бизнесите нямат. А човешката стойност и достойнството струват повече от лимузините и бизнесите. Откажеш ли се от тях, няма да ти е трудно да настигнеш и надминеш по богатство тулупите от новините. Те обаче не могат да си купят достойнство с всичките си пари. Нито дори с всичките пари на света. Има неща, които не могат да се купят с пари, защото не са неща, които можеш да имаш, а неща, които можеш да си.
Избереш ли да си, вместо да имаш, получаваш по-голямото и по-истинско нещо. Не на утешителни думи, а на практика. Защото избралите да имат може да имат повече, но то не може да им даде колкото на теб ти дава и най-малкото.
Те ядат печени пилета – но никога няма да са им толкова вкусни, колкото на теб дори сухия хляб.
Те карат Майбахове и Ламборджинита – но това не пълни душите им както пълни твоята карането на старата ти кола.
Те могат да си поръчат всякакви миски в леглото, но с никоя няма да са щастливи колкото ти с най-обикновената си наглед половинка.
Те ходят на Хаваите и Карибите, но красотите там им дават по-малко, отколкото на теб видът на коя да е планина, гора или обикновена полянка с цветя.
Те спят в суперлукс хотели, но и там са кисели и недоволни, а ти си истински щастлив и в палатка някъде из Родопите или на Иракли.
Те и в бронирана лимузина треперят някой да не ги гръмне, а ти и пеша си свободен като волна птица и се радваш на живота.
Техният живот е низ от скучни и досадни месеци съществуване. Твоят е безброй пълноценни секунди, всяка от тях полезна и дала нещо някому.
Отидат ли си, ще ги помнят много, но няма да липсват на никого. Теб ще помнят може би само шепичка приятели, но ще им липсваш истински.
И така е редно – всеки да получава каквото сам си е избрал.