Grigor Gatchev - A Weblog

– Ало, ти ли си? Имам проблем. Май се опитват нещо да ме измамят.

Нямам излишно количество братовчедки. А те пък си имат още по-малко братовчеди (един). Така че си се грижа за тях, когато са в нужда.

– Какво става?

– Като се върнах от работа, намерих на вратата бележка от някаква жена. Каза, че в нея била моя стара трудова книжка, отпреди повече от десет години. Била ме издирила с връзки в държавните институции. Помоли да мина до мола близо до нас, тя била там, в кафенето. Да нося лична карта. Щяла да ми даде книжката.

– Хм… Чакай ме пет минути, наблизо съм.

След малко се видяхме пред мола с братовчедка ми. Изглеждаше здравата разтревожена.

– Всичките ми стажове отпреди десет години са били в такава книжка, и са изгубени с нея. Сигурно е тази. Чудя се какъв ли номер ще ми врътнат… Мярнах я аз тази с книжката, няма коя друга да е. Виждаш ли я, ей там в кафенето, с онези тримата? Ей сега ще ѝ звънна, че съм тук.

Докато прехвърлях набързо наум разни техники за справяне с няколко нападатели, жената в кафенето вдигна телефона си. Обърна се и махна на братовчедка ми. След това стана и тръгна пъргаво към нас.

Онези тримата останаха по местата си. Е, поне за момента май не ни очаква групова атака. Ако има нещо, сигурно ще е обвинение със „свидетели“, че сме се опитали да направим нещо. Хванах братовчедка ми за лакътя и я забутах към кафенето. Малко преди средата на пътя обаче я дръпнах до стената на мола така, че да ни виждат добре камерите му. В случай на нещо ще има документални записи какво сме правили. И видео с онези тримата, ако решат да ни нападнат неусетно. Току-виж не посмеят под камерите.

Докато съобразя всичко това, жената вече беше при нас. Усмихна се, здрависа се с братовчедка ми и измъкна от чантата си стара трудова книжка. Внимателно сравни снимката на нея, след това пак се усмихна и я подаде:

– Заповядайте, ваша си е. Слава богу, най-сетне ви намерих! – За лични карти и дума не стана.

Братовчедка ми разглеждаше книжката със смес от смайване и облекчение.

– Точно тази е, със стажовете ми!… Благодаря ви! Как така?…

– Майка ми преди десетина години е била счетоводителка, и тази книжка по погрешка е попаднала при нея заедно с други документи. Още тогава се опитахме да ви издирим, но се оказа, че междувременно сте напуснали фирмата. На адреса, който бяхте дали във фирмата като местожителство, не открихме никого. Не смогнахме да открием и други ваши координати…

– На адреса живееше възрастната ми майка, възможно е да не ви е чула… – Братовчедка ми се чудеше как да потъне в земята от срам.

– Преди седмица подреждахме документи и пак попаднахме на книжката. Първо си помислихме, че след десет години надали има значение. След това обаче си казахме, че може пък да ви е важна. За щастие успях да намеря връзки в една държавна институция, помолих се, дадоха ми вашата адресна регистрация. И оставих бележката, която сте намерили.

– Господи… Благодаря ви! Моля те, прави компания на момичето за мъничко! – сръчка ме братовчедка ми в ребрата. – Аз само ще отскоча за минута, ей сега се връщам.

– Ама няма нужда! – Жената отсреща мигновено се досети каква е идеята. – Не ми трябват нито подаръци, нито нищо. Просто ей така. Иначе нещата не са истински, все едно ви изнудвам…

– Изнудване с трудова книжка за кутия бонбони сигурно ще е уникален случай в криминалистиката. Ще останете в историята – пошегувах се аз. Тя прихна.

Поговорихме си мъничко. Когато разбра, че съм компютърен специалист, жената с гордост ми се похвали с новата си придобивка отпреди седмица – компютър за в къщи, да има на какво да работи детето. Втора ръка, за сто и седемдесетина лева, но много приличен. Фирмените специалисти ѝ го инсталирали, оборудвали, направили го екстра. Дъщерята била много щастлива…

Когато се разделяхме, ѝ казах директно каквото мислех – че за мен е не само удоволствие да ѝ стисна ръката, но и чест и гордост. Не ѝ личеше да ми е повярвала, че може да се гордея с човек като нея. Истинските хора са такива – не осъзнават колко велики са всъщност. И май точно това е, което ги прави истински.

Не зная дали съм прав, че не публикувам името на тази жена. От една страна, нямам право – току-виж някой „пазител на реда“ тръгнал да я разследва какви връзки е употребила, за да намери братовчедка ми, и коя светла и свястна душа е нарушила закона. От друга страна, мисля, че точно нейното име най-много трябва да се знае от всички свестни хора – не тези имена, които ежедневно четем навсякъде и от които ни е писнало. Както е редно боклуците и престъпниците да попадат в канавката или в затвора, така е редно достойните хора да се знаят и почитат. И когато ги видим по улицата, да ги сочим на децата си с думите: „Ето, виж, минава един истински човек!“

Затова я моля за прошка, че не я прославям както е заслужила. Не смея. Но искам колкото се може повече хора да знаят – такива като нея има между нас. Изглеждат най-обикновено, не им обръщаме внимание, не ги забелязваме. Освен когато не се окаже, че докато ние сме си казвали за някого: „Бе къде ще се пъна да го търся тоя? Я да го…“, те са се борили и търсили, и след десет и повече години, за да ни открият.

И искам да ѝ благодаря за урока – толкова рядък, ценен и нужен. Урок как да бъдеш истински човек.

Вчера секретарката на едни мои клиенти се обади със странен проблем. При смяна на клавиатурата от латиница към кирилица (или обратно) браузерът забивал. Всички други програми се държали ОК.

Измрънках няколко приглушени протеста срещу секретарската глупост и запраших натам. Когато пристигнах обаче, положението се оказа точно описаното. За капак на всичко, Internet Explorer не забиваше при смяна на клавиатурата. Firefox и Chrome обаче го правеха.

Стана ми интересно и зачоплих ситуацията. Преинсталиране на браузерите, включително с пълно почистване на следите им междувременно, не промени нищо. Почти бях вдигнал вече ръце (и рамене), когато забелязах нещо странно. И трите браузера се бавеха едва доловимо при отваряне на страница.

Старателният оглед на инсталирания софтуер не откри нищо подозрително. Още по-старателна проверка на диска с AVG и Spybot – също. Ей така, за пълна сигурност, реших да пусна и доказалия се анти-рууткит TDSSKiller на Касперски.

Изненадааа! Отказа да тръгне. Което се случва при точно едни обстоятелства – ако на диска има „буба“, която го убива при стартиране. Порових из Нета за инфо – имаше доста. Нищо от първите пет страници попадения в Гугъл обаче не се оказа релевантно. Експериментът с преименуване на файла на hello.com също свърши безрезултатно. Очевидно „бубата“ разпознаваше програмата по вътрешна структура – най-вероятно .EXE атрибутите ѝ. За съжаление нямах подръка редактор на тези атрибути, на който да мога да разчитам.

За щастие открих в Нета нещо, наречено TDSSKiller Undetectable. С променени .EXE атрибути и мисля, че леко „преподредено“, да обърква чексумиращи алгоритми за детектване. Не беше най-нова версия, така че поиска да се обнови през Нета, но за пълна сигурност му отказах. Само след няколко секунди проблемът беше открит – гнусен рууткит, криещ се из MBR-а и други защитени зони на диска. С повечето програми кейлогерът му работеше неоткриваемо, но вероятно е бил правен в условията на китайската монокултура на IE, и не е бил изтестван добре с другите браузери. След поискания рестарт вече TDSSKiller (включително свалената от сайта на Касперски най-нова официална версия) не откриваше нищо.

И проблемът с браузерите изчезна. 🙂

(Предупреденият е въоръжен.)

I have seen a lot of tablets recently, but none won my real appreciation. A lot of them are digital handcuffs, fluffy pink on outside and hardened steel on inside – and I’m not a BDSM freak, sorry. Others lack the carefully designed lure into restraint and submission, but still are far from what my heart craves for.

And it craves for a Really Functional Tablet. One that is good for everything I throw on it. One that I can rely on. One that most people would recognize as “My Tablet”.

What it would be like? Well, I’ll share this to everyone interested.

First of all, it will be hackable and repairable, on both software and hardware level. Not because I’m into spending all of my time playing with the toy instead of doing work. But because if it is accessible and attractive to the tinkerers, there quickly will be a thriving ecosystem around it. You will easily find someone who can replace a dead battery, RAM or even CPU, for a fraction of the cost for a new tablet. The same if you need it upgraded. Or connected to your obscure model of handcam, NAS, Mac 2015… Or made to support the new 5G connectivity. And so on. One simple, universal and convenient tool instead of a truckload of specialized gadgetry, often incompatible one with another. Do only digital heads value this?

As a part of this, its specs should be open – I’d love to run Linux on it. Sure, not everyone does. But if the thing is open enough for Linux, it will be open enough for any software to come. You’d prefer Windows Mobile? If it’s open, Microsoft will surely come in. You’d love iOS on it? Apple should be dumbasses to miss the opportunity. You prefer Android? Google will surely make a port. You’d rather go Cyanogen Mod, or something like? If the hardware is open, wait this soon… And you’re a code guru and would like to make your own software for it? Of course you can. And this is the best, including for the ordinary users – the next Really Great Things appear where there is diversity and openness. The PC would probably never be created outside a garage.

What about the hardware? A standard quad-core Snapdragon or another ARM CPU will be more than enough. 2G of RAM should be enough, and a slot for a laptop-standard DDR3 would provide plenty more on need. (And won’t cost much.) 16G of SSD are a perfect start, and an extension (slot, card-based or both) will be a bonanza. (BTW, a card reader costs pennies and will be also great for storing photos etc.) A decent camera is mandatory; smaller front-facing one will be nice, but not a die-for. Wireless connectivity is a must, lack of it will be dealbreaker not only for the techies.

What I will need is phone abilities. Yes, it will be unwieldy to hold close to the ear – so what? There are these magic devices called “handsfree”, both wired and wireless. A phone-capable tablet in your jacket pocket or purse and a Bluetooth handsfree are a killer combination: expect them to become the standard in just a couple of years. Of course, the phone should be able to double also as a 3G/4G link – cheap and powerful solution.

Another must are the connection ports. Good tablets today come with HDMI output, micro-USB input and sound in/out ports. Add to this an USB hub chip (also pennies) and maybe FW, and you get a powerful media center in the same small factor. Plug a huge external harddisk in the USB, and you have a detachable Big Storage for what you will not be comfortable to put into the cloud. (Which pretty soon is going to be everything: more and more customers realize that most cloud providers happily sell their personal data to everyone – government, spooks, corporations, banks, criminals, you name it.) Cameras, PCs, games, TVs, Google Glasses… whatever. If it exists, you can connect it to the same your tablet.

And there are more things to add and attract the customer with. GPS? It will be welcome. Gyros and movement detectors? Fine. Kinect detectors? Great, if size and price allows… All these things do not cost much when ordered industrial quantities. And building them into one package and allowing the software to interact with them will bring an enormous amount of flexibility. You will not be anymore constrained by the abilities of your hardware – you will be enabled by it to do whatever you didn’t dared to even dream before.

Yes, bundling most mentioned extras will increase the production cost. Probably by $20-30. Who wouldn’t be happy to pay $50 more to have them all? Very few people. And they already have plenty of crippleware to choose from. Don’t be afraid of losing them – this is the price for gaining the most and the most influential buyers, the society opinion makers. Whom you will rather court?

And most of all: be honest and loyal to these customers. They are the smartest ones, who instantly see the foul play. And they are quick to hate and slow to forgive for it. Give them willingly and heartily, be on their side. Segment the market according to their needs, not according to schemes for squeezing them dry. Offer them protected, but unlocked devices. Give them the freedom they would love, and will honor you for it.

Not only because it is “Not Evil”. Do it because it will deliver profits. These clients will pay you with loyalty where the others will jump the ship. They will prefer buying from your e-markets, even if you don’t offer a lot of choice, maybe even if you can’t offer the lowest prices – and e-trade is where profit is today. They will do it to support you because of your honesty, exactly like you will always support a poor but decent person against a nasty and greedy bully. More and more customers realize that market honesty must be rewarded and unscrupulousness must be punished, or else every new day brings less of the former and more of the latter.

These are the greatest customers in the world. The ones who will stay with you in even the desperate situations, and will help you to overcome all the odds. Win them, and you will win the business war.

And you can win them with what they will be happy to call “My Tablet”.

Ако има на света политик, когото да уважавам от сърце и душа, това е Ганди. За него може да се говори до безкрайност. Ще се огранича с едно. Когато умира, без да е получил Нобелова награда за мир, Айнщайн казва: „Пропуснахме възможност да документираме за поколенията, че такъв човек е ходил сред нас в плът и кръв.“

(В годината след смъртта му Нобеловият комитет отказва да присъди награда за мир с мотива: „Между живите няма достатъчно достоен за нея.“ Официално уточнение няма, но е очевидно кого са имали предвид.)

Честичко си препрочитам различни цитати от Ганди. Звучат като вековна мъдрост, но пречупена през скромността на обикновен човек. Няма да се сдържа – ще пусна тук няколко. Който не ги цени, нека не ги чете. Дори ако по някаква непонятна за мен причина е попаднал тук.

—-

Моето послание е моят живот.

Смятам себе си за войник – войник на мира.

Не губи вяра в човечеството. Човечеството е океан: дори ако няколко капки са мръсни, океанът не е.

Ненасилието е началото на вярата ми и завършекът на убежденията ми.

Седемте обществени гряха са: политика без принципи, богатство без труд, удоволствие без съвест, познание без характер, търговия без морал, наука без човечност и вяра без пожертвования.

Грешката не става истина с многократни повторения, нито истината – грешка, ако никой не я вижда. Истината съществува и без признание. Тя е.

Единственият тиранин, когото приемам, е усещането, че съм незначителен. Но дори когато се сблъскам с перспективата да бъда член на малцинство от един човек, скромно вярвам, че имам куража да бъда негов член.

Обичам свободата си. Затова няма да огранича твоята.

Слабите не могат да прощават. Прошката е белег на силните.

Човекът е продукт на мислите си. Той е това, което вярва, че е.

На кого можете да вярвате? На кучето си. Ако то ви каже, че сте луд, сигурно е право.

Apple Maps не били най-мощната картова система на света ли? Глупости. На коя друга картова система е по силите да премести цял град насред океана?

Златен ли е пясъкът на Златни пясъци? Разбира се. Посъбирайте такса плаж…

Не всичко, което хвърчи, се яде. Това-онова се пие. Влезте в кръчма по време на сбиване…

Във Вселената има баланс. Животът ни е тъжен, но пък заплатите ни са смешни.

Първите думи на Ева след консумацията на плода на познанието:
– Това листо не ме ли прави дебела?

Не отлагайте за утре – отлагайте за вчера! Няма риск да дойде…

Да отстъпиш място на жена в автобуса е сексизъм. Да не ѝ отстъпиш е мизогиния.

Очите са огледало на душата, а политикът – на народа.

– Абе, Митко… как мислиш, може ли камикадзе да има потомство?
– Амииии… Принципно не, не може.
– И аз така мисля.
– Само че зависи кога става камикадзе. Може да си е направил дете и то да се роди впоследствие, и тогава ще има потомство.
– Ахаааа. Нещата си идват на мястото. А как мислиш, може ли муха без глава да има потомство?
– Още по-трудно.
– И аз така мисля.
– Само че и тук зависи. Ако примерно е оплодена и е на път да снесе яйца, те могат да се развият и в трупа ѝ. И пак ще има потомство. Така че принцино май е възможно.
– Ясноооо! Значи нещата имат обяснение. Благодаря ти!
– Кои неща?! Ега ти обяснението!
– А, чудех се откъде се вземат жените, които пресичат улиците…

Време е за поредния брой на това толкова езотерично и толкова любимо ми списание. И за да предупредя отрано, публикувам тук представянето му от Сашо Карапанчев:

—-

Става дума за нов брой на любимото списание „Тера фантастика”. По стечение на редица обстоятелства сега броят се явява двойно уникален – и извънреден… и юбилеен.

Извънреден, защото разчупва възприетата до момента съставителска формула на този печатен орган. И не само това: посветен е изцяло на една знаменита личност от света на фантастиката.

Юбилеен, понеже отбелязва 105 години от рождението и 40 от кончината на въпросната личност – Иван Антонович Ефремов, патрон на Софийския клуб по прогностика и фантастика, който пък е сред най-старите в Европа и единствен в света носи това руско име.

Съставители на новата „Тера” са: Юрий Илков-Генерала (главен редактор), Александър Карапанчев, Георги Недялков, Атанас П. Славов и Тодор Ялъмов. Петимата участват в броя и като автори.

Списание „Тера фантастика Ефремов”, каквато в случая e „титлата” му, предлага разнообразни материали, повечето от които излизат за първи път на български език. Като например:

■ интервюта с Иван Ефремов и с Генадий Прашкевич;
■ подбрани откъси от пътеписната книга на Ефремов „Пътят на ветровете”;
■ пълна библиография на Ефремовите творби, отпечатани досега у нас;
■ богата библиография на българските публикации за И. А. Ефремов;
■ статии и писма от Иван Антонович, които осветяват пътя му на писател, както и различни проблеми от художествената словесност и живописта;
■ специални анализи на Ефремовото творчество и на влиянието, излъчвано от него и до днес;
■ цветни репродукции на илюстрации по Иван Ефремов, цветни снимки от неговия музей във Вирица и пр.
■ след много години отново на български (разбира се, тук, в „Тера фантастика Ефремов”) голям откъс от прочутия му роман „Острието на бръснача”…

Впрочем сега нямаме за цел да изредим цялото съдържание на това уникално списание, но ви уверяваме, че то предлага и други – не една и две – заслужаващи си изненади.

Тиражът е ограничен – ето защо през близките есенни дни редовно се оглеждайте и ослушвайте за появата на новата „Тера”!

– Така е то – въздъхна събеседникът ми, човек в понапреднала вече възраст. – Едно време бяхме информационно незадоволени, сега пък сме информационно презадоволени. Кое е по-лошото?

Усетих, че нещо в думите му не е вярно, но не можех да изчопля какво – последните две седмици ме бяха здравата поизцедили. Темата се смени с друга, после трета… Едва на път към къщи ми просветна къде е грешката.

Не сме информационно презадоволени. Шумово презадоволени сме (апропо, точната дума не е „презадоволяване“). Информационно сме точно така незадоволени, както и преди – да не кажа още повече. Преди поне знаехме, че успееш ли да се вредиш да слушаш Би Би Си или Гласът на Америка, ще ти кажат за страната ти нещо интересно и с голяма вероятност вярно… Уви, вече и това не е така. И на Запад медиите вече не са това, което бяха преди трийсет години.

Преди седмица-две някои български медии срамежливо отделиха по ред-два как Комисията за защита на конкуренцията се е „скарала да престане“ на неназован мобилен оператор. Затова, че продължавал едностранно договорите на свои бивши потребители въпреки изричния им отказ, и след това ги изнудвал да си плащат. Ако не щат – юристи и заплахи. Ако мине – мине. Ако потребителят е рядък ербап и рискува да даде под съд оператора, операторът в съда заявява, че потребителят е разбрал погрешно, и че такъв договор никога не е съществувал. Сега доволен ли сте, господине? Чао, че имаме работа. Да притиснем едни други, дето не щат да си плащат…

Че сме институционно незадоволени, е факт. В държава, чийто народ не е мърша, този мобилен оператор би бил затворен, или би бил глобен сума, сравнима с брутната му пазарна стойност, а управителите му биха отишли до един в затвора. У нас го „предупреждават да престане“. По тая логика крадците и измамниците също трябва просто да ги „предупреждават да престанат“, вместо да ги съдят. Ще е сериозен напредък в сравнение със сега… Но не за това ми е думата.

Друго ми прави впечатление. Някоя медия написа ли кой точно е въпросният мобилен оператор? Аз не успях да открия такава. Защо не го написаха? За да не загубят рекламите си от въпросния мобилен оператор… Иначе казано, медиите у нас не са средства за обществено информиране, а за обществено премълчаване и дезинформиране. Те са проститутки на повикване – за каквото им плати чичко-паричкото, това вършат.

Този случай не е единственият – само ми преля чашата. Половината български медии често публикуват реклами, оформени като статии, без да ги маркират като реклами. (Другата половина се състоят изцяло или почти изцяло от подобни реклами.) Съотношението сигнал към шум с всяка година клони все повече към нулата.

Уви, навсякъде е така. Да вземем например инициативата „четири банки срещу bivol.bg“. (Накратко: в каблеграма на щатското посолство, публикувана от Уикилийкс и съответно от bivol.bg, четири български банки – познайте кои – са посочени като свързани с престъпността, перачи на пари и т.н. Въпросните банки подават оплакване до БНБ, че името им се опетнявало и очерняло, и се поставяла под риск сигурността на банковата система…) Че свързаните с престъпността ще се опитват да плашат журналистите го знаем открай време, на престъпността това ѝ е работата – да плаши. Повече ме смайва позицията на САЩ за агресивно преследване на Уикилийкс. Какво лошо има в това българите да знаят кои са престъпниците по високите етажи в БГ? Толкова ли е страшно за САЩ да си изчистим държавата и да я направим по-свястна?…

Спасението се оказва Интернет. Там всеки може да пише, без да трябва да е роб на Големите Пари и Големите Интереси. Това обаче е не само плюс, а и проблем. Знаещите и свестни хора, както навсякъде, и в Интернет са малко (и нямат време за писане, понеже са презаети да вършат в каквото са добри – все някой трябва и да върши работата). Докато лудите с кауза и платените мегафони (в България – насъсканите помияри) са много и друга работа си нямат, защото за друго не стават… Има ли спасение?

Може би е добре да се помисли за някаква система за рейтингуване – на сайтове, на стоки, на хора, на фирми, на каквото щете. Нещо като мрежи на доверието, в които рейтингът на всеки се определя от подкрепата на околните, съобразена с техния рейтинг. Ако се направи да може да оценява и различни показатели на обектите си, би вършела чудесна работа.

Такива рейтингови системи съществуват, като минимум на ниво математически модели. Написването на софтуера оттам нататък е въпрос на хвърлени часове труд – не е малко, но когато знаеш, че целта е свястна, си струват. Уви, в момента нямам времето да чопля за информация за тях. Ако обаче някой има познания в областта и може да препоръча, ще приема съвета и огледам препоръчаното с удоволствие.

Особено добро впечатление са ми направили системите за рейтинг, които са „възлово-субективни“ (не се сещам официалния термин). При тях рейтинга, който виждате за даден „възел“ (нещо, което се оценява) зависи от собствената ви позиция в мрежата. А тя на свой ред зависи от рейтингите, които давате на различните възли, и евентуално от рейтинга, който те дават на вас. Ако например имате леви убеждения, след известно чоплене из такава мрежа на рейтингуване вероятно левите възли ще показват пред вас по-висок рейтинг от десните, и обратно.

Това намалява донякъде разнообразието на гледните точки, които човек среща в такава мрежа, но е много важно от друга гледна точка. Принципната атака срещу такива мрежи на доверие е въвеждането на възли, които помпат рейтинг към даден възел. Във възлово-субективните мрежи различните мнения създават групи на рейтиране, връзката между които е толкова по-слаба, колкото по-големи са разликите им. Ако стоката Х въведе N рекламиращи я възела в такава мрежа, бързо ще се окаже на практика изолирана в отделна групичка заедно с тях – помежду си те ще имат висок рейтинг един за друг, но нисък за околните…

Дано съм пуснал някому мухата. 🙂

Не съм фен на Ubuntu.

Причината не е в дистрибуцията – не е лоша. (От интерфейса на последните версии ме побиват тръпки. Изглежда ми рядко постижение в умението да не ставаш за нищо. Но проблемът вероятно е в разминаването на интерфейса с моите очаквания и навици, а не в негова принципна негодност.) Дразни ме все по-откритата ѝ корпоратизация.

Като начало, Ubuntu отдавна са известни с принципите „вземам много, връщам малко“ и „всичката пара – в свирката“. Особено сред „родителската“ им дистрибуция – Дебиан – която го усеща най-добре. Нерядко съм забелязвал по снимки от Дебконове фланелки с надпис „Fuck Ubuntu“. Вероятно заради почитта ми към Дебиан подходите на Марк Шатълуърт дразнят и мен.

Вярно е, че свободният софтуер означава правото да взимаш всичко, дори ако не връщаш нищо. Това е то свободата. Но е и още нещо: правото на тези, които и връщат, да имат ниско мнение за теб. Особено ако правиш много добри пари от вземането, а връщаш почти нищо. Аргументите, че Каноникъл дават работа на много Дебиански девелопери, изобщо не ме докосват – доколкото ми е известно, работещите там поддържат Дебиан само в извънработно време. Няма нито един нает, за да работи по Дебиан. За разлика от голям куп фирми, от IBM през HP до Intel и AMD, където има хора, назначени специално да работят по Дебиан, и фирмите не се бият по гърдите с това. Но ме докосва, че Каноникъл вземат всичко свободно от Дебиан, а почти всичко, което е разработено от тях самите, е затворен код. Не уважавам принципа „твоето е общо, а моето си е мое“. Нито познавам свестен човек, който да го уважава.

Още по-дразнеща е политиката на Ubuntu да се инвестира май-май основно в реклама, а не в реална работа. Повечето нейни дела са тънък слой боя върху Дебиан. Повод реалните неща да бъдат кръстени с някакво друго име, да не се отчетат чуждите заслуги, а потребителят да бъде оставен с впечатление, че Каноникъл са направили едва ли не всичко. Дори ако погледне рекламите им, човек забелязва, че се рекламира думата “Ubuntu” – всякакво споменаване на Линукс (да не говорим за ГНУ/Линукс) или какъвто и да е друг свободен софтуер много внимателно се избягва. Едно към едно практиката на Apple да се тупат по гърдите с Mac OS, като старателно избягват да споменават, че тя е тъничък графичен интерфейс върху мощта на свободния FreeBSD. А след това претендират, че заслугата им е в правене на реклама на Линукс и въвеждането му в употреба…

Новата им изцепка обаче прекрачва поредната граница. Става дума за интегрирането на търсенето на компютъра с търсене в Амазон. Търсите си някоя MP3-ка по машината? Без да ви попита, програмката ще се обърне (през сървър на Каноникъл) към Амазон, и ще получите оттам съвет откъде от Амазон да си купите тази или други подобни музики. Удобно за Амазон, и генерира прилична печалба за Каноникъл. Наглед лошо няма, Каноникъл са се погрижили (поне по техните думи) да направят нещо за вас, справедливо е да им помогнете да изкарат нещо. (Колко те се грижат да помагат на другите, които са им направили почти всичко тяхно, е друга тема.) Да, ама и тук нещата опират до “наглед”.

Като начало, търсенията ви минават през Интернет в открит текст. Какво става, ако претърсвате компютъра си за файла с паролите, по текста на някоя? Или ако търсите някое порнофилмче, и по някаква причина няма да сте щастливи светът да научи от какво се вълнувате? (Ако не се вълнувате от порнофилми, помислете си примерно за наркодилърите около училището, където учат децата ви – малко ли биха платили, за да имат информация за снимките им и кое чие е? Където платежоспособно се търси стока, винаги се намира кой да я предлага.) Само това да е, вече стига. Поне според мен.

А не е само това. Търсенето отива до сървър в Каноникъл, който го почиства от вашия IP адрес, преди да го препрати към Амазон. „Много сме загрижени за опазването на тайната ви, затова.“ Хубаво де, ама вашата търсеща програмка сваля след това свързаните с търсенето картинки пряко от Амазон. Те са хванати от джунглата и не могат да съберат две и две, и да определят от кое IP идва търсенето, нали? Или пък ние сме хванати от джунглата, та не можем да се досетим не го ли знаете, ама ви изнася и вие да съберете информацията кой какво търси, нали? И най-вече какво ще я правите, като я съберете. Нали?

Капакът на наглостта обаче е последното изказване на Марк Шатълуърт по въпроса. А именно: „Така или иначе имаме root достъп до машините ви. Следователно вече ни вярвате по въпроса за данните си.“

Е, до моята машина няма достъп. И не предвиждам някога да има. Защото след всичко това му нямам нито капка вяра за данните си.

Както и за каквото и да е друго.

И тази година ще има подобно събитие. 🙂

Форумът е предназначен за хора и организации, които се интересуват от Интернет домейните. Ще има предостатъчно какво да се чуе – мисля, че посещението ще си струва за професионалисти.

Тази година ще е два дни – на 15 и 16 ноември. Първият ден ще е традиционен лекторски, подобен на форума от миналата година. (Ще има доста и интересни лектори от къде ли не – погледнете списъка им.) А на втория ще се проведе първият български форум по Интернет управление.

Ще очаквам с нетърпение да видя и чуя какво ще се разкаже и случи. 🙂