Grigor Gatchev - A Weblog

Наскоро на сайта на германското посолство у нас се появи едно отворено писмо на посланика. Поводът за него е интервюто, което той даде за в-к „Монитор“ – и по-точно как това интервю е било „изредактирано“ преди публикуването му.

Историята не е новина. Първо, защото не е нова – още от октомври е. Просто сега смогнах да напиша за нея. И второ, защото няма да каже нещо ново на никого. Ако случайно в България е останал идиот, който да вярва, че официалните български медии целят да информират, а не да дезинформират хората, той надали разбира членоразделна реч, така че няма да разбере случилото се.

… В тази връзка ми се ще да подхвана една стара тема – а именно, доколко можем да вярваме на критиките на западните държави, и особено на Западна Европа към нас.

Да ги вземаме за истина от божиите уста е глупаво. Тези държави си имат интереси – ще ни критикуват и казват каквото им изнася, а не каквото реално е най-добро за нас. В същото време обаче, за Западна Европа ние сме горе-долу каквото е за САЩ някой техен щат. Съответно, ползата им да сме зле е колкото ползата на САЩ някой техен щат да е зле. (За разлика от ползата за някои „братя“, за които държавата ни е член на потенциалния военен и икономически враг.) Ако този или онзи политик има нужда да търси повод да ни плюе, ще го прави. Но и тогава ще гледа да ни плюе за каквото заслужаваме – дори за политиците е по-изгодно да говорят истината, ако има как.

А за какво да бъдем плюти има наистина предостатъчно. Повече от нуждата на кажи-речи кой да е западноевропейски политик да ни плюе. Също така, тези политици не живеят в България и главите им не са подложени на ежедневната промивка на нашенските „медии“. Така че освен другото и знаят за какво заслужаваме да бъдем плюти.

Затова, ако няма някаква очевадна нужда на западноевропейския политик да каже нещо невярно за нас, аз лично бих смятал казаното от него за нас за вярно. Поне докато не бъде опровергано недвусмислено. А в този случай всичко сочи към вероятността посланикът да е казал голата истина, едно към едно. Така че е редно да му благодарим за учтивия урок какво в България не е наред.

И още повече е време да си направим изводите от казаното. Защото германският посланик днес е тук, а утре си кара кефа другаде. Ние обаче и утре ще сме си тук, ще лежим на каквото сме си постлали и ще ядем каквото сме си надробили. Така че си е за нас.

На „Георги Софийски“, по средата между Арката и Стоматологичния факултет има неугледно заведение, боядисано отпред в странен жълтеникав цвят и облепено с реклами на бира. Понякога обядвам там.

Така беше и този ден. Бях здравата огладнял, нямах търпение да си взема паничка ароматен боб – обожавам техния. Но пред мен възрастен човечец в добре спретнат костюм и мека шапка не можеше да се разбере с жената зад щанда.

– Каква супа казахте, че не разбрах?

– Пилешка… топчета!

– Пилешка или топчета?

– Ъъъъъ…. пилешка… топчета.

– Ама това са две различни супи! Коя искате, едната или другата? Или и двете?

– А, не две… Не две… По една…

– По една пилешка и топчета?

– Ъъъъъ… да.

Човекът бавно започна да рови из портфейла си. Накрая с труд подбра една банкнота и я подаде.

– Двете супи са четири лева, не два. Дайте ми четири лева.

Той се поколеба секунда, след това внимателно измъкна още два лева. Взе услужливо поставените на табла супи и се запъти със ситни, бавни крачки към масите.

Набързо взех поръчката си и седнах през една маса от него. Докато ядях, го погледнах. Той объркано гледаше двете супи. Накрая взе лъжицата и много внимателно гребна малко от едната. Сръбна го по същия начин – бавно и мудно. Втората лъжица мина по същия начин.

Поколебах се за момент. Този човек очевидно имаше някакъв проблем с мисленето. Мудно и трудно мислене, мудно действие… Инсулт някъде по базалните ядра? Алцхаймер?… Надали ще му е лесно да живее така. И не докосва другата супа. А е сам. По погрешка ли я е взел?…

Преди обаче да направя каквото и да било, жената зад тезгяха използва момент, в който нямаше посетители, и отиде до него:

– Две супи ли ще ядете, или една?

Той поразмисли малко, след това бавно посочи купичката, от която беше започнал:

– Една.

– А защо поръчахте две? Объркахте ли нещо?

– Ъъъъ…. Май да.

– Втората няма ли да я ядете?

– Н-н-няма… Една стига…

Жената въздъхна и кимна на колежката си:

– Върни на човека два лева. Объркал се е.

Човекът продължаваше да седи, без да разбира какво се очаква от него. Жената отиде до щанда, взе парите и му ги подаде. Изчака го търпеливо, докато той се усети да ги прибере, бавно и мудно както всичко друго, в портмонето си. След това взе купичката с незапочнатата супа и я остави на гишето с мръсните чинии. Секунда по-късно нечия ръка отвътре я взе и лисна супата от нея – ако съдя по звука, в оставена на земята кофа. Жената поклати глава и се прибра зад тезгяха.

Можеше да си премълчи. Не беше длъжна на нищо – човекът сам беше поръчал две супи. Дори не беше протестирал, когато му ги дадоха. Но избра да бъде истински коректна към него. Да се съобрази с това, че той е изгубил силата и бързината на ума си. Да му върне сумата, която за него сигурно не беше пренебрежима. Да изгуби продажбата, да похаби стоката си, но да остане коректна докрай.

Преди два дни писах как една случайна жена издири братовчедка ми, за да ѝ върне трудова книжка, изгубена преди повече от десет години. Днес видях тази коректност, сигурно непредставима за доста от нас, от друга, наглед съвсем обикновена жена. Преди седмица гледах как опърпана и наглед гладна старица, която едвам ходеше, беше излязла от къщи да нахрани уличните котки – да откъсне от своя оскъден залък, за да се погрижи за тях. А преди десетина дни мярнах как трийсетинагодишен мъж със скъп и изискан костюм внимателно превеждаше през улицата старица, облечена в до немай-къде окъсано и кърпено палто…

Светът около нас е пълен с истински хора. Те не крещят за себе си и не се бият в гърдите. Вестниците не пишат за тях, нито телевизиите ги показват често. Истинският човек не е новина – новина е измамникът, мошеникът, престъпникът. Поне в очите на „ентелегенцията“, която днес притежава телевизиите и вестниците и определя какво ще се пише и показва в тях… Но истинските хора ги има. Привикнати сме от медийния сензационализъм да не ги забелязваме, но те са много. Толкова много, че този свят е чудесен и красив. Толкова неизброимо много, че си струва да се съобразяваш с тях, а не с престъпниците. И да ги подкрепяш, и да се присъединяваш към тях с действия.

Да, не всеки има силата да е Ганди и смело да отстоява своето дори ако е малцинство от един човек. Но който се грижи да бъде истински човек е член не на малцинство, а на мнозинство. На мнозинството, което е направило, създало и сътворило всичко добро, красиво, чудесно, вдъхновяващо и стоплящо душата и тялото. На най-голямото мнозинство, което може да съществува.

Да си член на това мнозинство значи да си невероятно богат. Дори ако нямаш фирми, лимузини и бизнеси. Вместо това имаш човешка стойност и достойнство, която немалко от тези с лимузините и бизнесите нямат. А човешката стойност и достойнството струват повече от лимузините и бизнесите. Откажеш ли се от тях, няма да ти е трудно да настигнеш и надминеш по богатство тулупите от новините. Те обаче не могат да си купят достойнство с всичките си пари. Нито дори с всичките пари на света. Има неща, които не могат да се купят с пари, защото не са неща, които можеш да имаш, а неща, които можеш да си.

Избереш ли да си, вместо да имаш, получаваш по-голямото и по-истинско нещо. Не на утешителни думи, а на практика. Защото избралите да имат може да имат повече, но то не може да им даде колкото на теб ти дава и най-малкото.

Те ядат печени пилета – но никога няма да са им толкова вкусни, колкото на теб дори сухия хляб.

Те карат Майбахове и Ламборджинита – но това не пълни душите им както пълни твоята карането на старата ти кола.

Те могат да си поръчат всякакви миски в леглото, но с никоя няма да са щастливи колкото ти с най-обикновената си наглед половинка.

Те ходят на Хаваите и Карибите, но красотите там им дават по-малко, отколкото на теб видът на коя да е планина, гора или обикновена полянка с цветя.

Те спят в суперлукс хотели, но и там са кисели и недоволни, а ти си истински щастлив и в палатка някъде из Родопите или на Иракли.

Те и в бронирана лимузина треперят някой да не ги гръмне, а ти и пеша си свободен като волна птица и се радваш на живота.

Техният живот е низ от скучни и досадни месеци съществуване. Твоят е безброй пълноценни секунди, всяка от тях полезна и дала нещо някому.

Отидат ли си, ще ги помнят много, но няма да липсват на никого. Теб ще помнят може би само шепичка приятели, но ще им липсваш истински.

И така е редно – всеки да получава каквото сам си е избрал.

– Ало, ти ли си? Имам проблем. Май се опитват нещо да ме измамят.

Нямам излишно количество братовчедки. А те пък си имат още по-малко братовчеди (един). Така че си се грижа за тях, когато са в нужда.

– Какво става?

– Като се върнах от работа, намерих на вратата бележка от някаква жена. Каза, че в нея била моя стара трудова книжка, отпреди повече от десет години. Била ме издирила с връзки в държавните институции. Помоли да мина до мола близо до нас, тя била там, в кафенето. Да нося лична карта. Щяла да ми даде книжката.

– Хм… Чакай ме пет минути, наблизо съм.

След малко се видяхме пред мола с братовчедка ми. Изглеждаше здравата разтревожена.

– Всичките ми стажове отпреди десет години са били в такава книжка, и са изгубени с нея. Сигурно е тази. Чудя се какъв ли номер ще ми врътнат… Мярнах я аз тази с книжката, няма коя друга да е. Виждаш ли я, ей там в кафенето, с онези тримата? Ей сега ще ѝ звънна, че съм тук.

Докато прехвърлях набързо наум разни техники за справяне с няколко нападатели, жената в кафенето вдигна телефона си. Обърна се и махна на братовчедка ми. След това стана и тръгна пъргаво към нас.

Онези тримата останаха по местата си. Е, поне за момента май не ни очаква групова атака. Ако има нещо, сигурно ще е обвинение със „свидетели“, че сме се опитали да направим нещо. Хванах братовчедка ми за лакътя и я забутах към кафенето. Малко преди средата на пътя обаче я дръпнах до стената на мола така, че да ни виждат добре камерите му. В случай на нещо ще има документални записи какво сме правили. И видео с онези тримата, ако решат да ни нападнат неусетно. Току-виж не посмеят под камерите.

Докато съобразя всичко това, жената вече беше при нас. Усмихна се, здрависа се с братовчедка ми и измъкна от чантата си стара трудова книжка. Внимателно сравни снимката на нея, след това пак се усмихна и я подаде:

– Заповядайте, ваша си е. Слава богу, най-сетне ви намерих! – За лични карти и дума не стана.

Братовчедка ми разглеждаше книжката със смес от смайване и облекчение.

– Точно тази е, със стажовете ми!… Благодаря ви! Как така?…

– Майка ми преди десетина години е била счетоводителка, и тази книжка по погрешка е попаднала при нея заедно с други документи. Още тогава се опитахме да ви издирим, но се оказа, че междувременно сте напуснали фирмата. На адреса, който бяхте дали във фирмата като местожителство, не открихме никого. Не смогнахме да открием и други ваши координати…

– На адреса живееше възрастната ми майка, възможно е да не ви е чула… – Братовчедка ми се чудеше как да потъне в земята от срам.

– Преди седмица подреждахме документи и пак попаднахме на книжката. Първо си помислихме, че след десет години надали има значение. След това обаче си казахме, че може пък да ви е важна. За щастие успях да намеря връзки в една държавна институция, помолих се, дадоха ми вашата адресна регистрация. И оставих бележката, която сте намерили.

– Господи… Благодаря ви! Моля те, прави компания на момичето за мъничко! – сръчка ме братовчедка ми в ребрата. – Аз само ще отскоча за минута, ей сега се връщам.

– Ама няма нужда! – Жената отсреща мигновено се досети каква е идеята. – Не ми трябват нито подаръци, нито нищо. Просто ей така. Иначе нещата не са истински, все едно ви изнудвам…

– Изнудване с трудова книжка за кутия бонбони сигурно ще е уникален случай в криминалистиката. Ще останете в историята – пошегувах се аз. Тя прихна.

Поговорихме си мъничко. Когато разбра, че съм компютърен специалист, жената с гордост ми се похвали с новата си придобивка отпреди седмица – компютър за в къщи, да има на какво да работи детето. Втора ръка, за сто и седемдесетина лева, но много приличен. Фирмените специалисти ѝ го инсталирали, оборудвали, направили го екстра. Дъщерята била много щастлива…

Когато се разделяхме, ѝ казах директно каквото мислех – че за мен е не само удоволствие да ѝ стисна ръката, но и чест и гордост. Не ѝ личеше да ми е повярвала, че може да се гордея с човек като нея. Истинските хора са такива – не осъзнават колко велики са всъщност. И май точно това е, което ги прави истински.

Не зная дали съм прав, че не публикувам името на тази жена. От една страна, нямам право – току-виж някой „пазител на реда“ тръгнал да я разследва какви връзки е употребила, за да намери братовчедка ми, и коя светла и свястна душа е нарушила закона. От друга страна, мисля, че точно нейното име най-много трябва да се знае от всички свестни хора – не тези имена, които ежедневно четем навсякъде и от които ни е писнало. Както е редно боклуците и престъпниците да попадат в канавката или в затвора, така е редно достойните хора да се знаят и почитат. И когато ги видим по улицата, да ги сочим на децата си с думите: „Ето, виж, минава един истински човек!“

Затова я моля за прошка, че не я прославям както е заслужила. Не смея. Но искам колкото се може повече хора да знаят – такива като нея има между нас. Изглеждат най-обикновено, не им обръщаме внимание, не ги забелязваме. Освен когато не се окаже, че докато ние сме си казвали за някого: „Бе къде ще се пъна да го търся тоя? Я да го…“, те са се борили и търсили, и след десет и повече години, за да ни открият.

И искам да ѝ благодаря за урока – толкова рядък, ценен и нужен. Урок как да бъдеш истински човек.

Вчера секретарката на едни мои клиенти се обади със странен проблем. При смяна на клавиатурата от латиница към кирилица (или обратно) браузерът забивал. Всички други програми се държали ОК.

Измрънках няколко приглушени протеста срещу секретарската глупост и запраших натам. Когато пристигнах обаче, положението се оказа точно описаното. За капак на всичко, Internet Explorer не забиваше при смяна на клавиатурата. Firefox и Chrome обаче го правеха.

Стана ми интересно и зачоплих ситуацията. Преинсталиране на браузерите, включително с пълно почистване на следите им междувременно, не промени нищо. Почти бях вдигнал вече ръце (и рамене), когато забелязах нещо странно. И трите браузера се бавеха едва доловимо при отваряне на страница.

Старателният оглед на инсталирания софтуер не откри нищо подозрително. Още по-старателна проверка на диска с AVG и Spybot – също. Ей така, за пълна сигурност, реших да пусна и доказалия се анти-рууткит TDSSKiller на Касперски.

Изненадааа! Отказа да тръгне. Което се случва при точно едни обстоятелства – ако на диска има „буба“, която го убива при стартиране. Порових из Нета за инфо – имаше доста. Нищо от първите пет страници попадения в Гугъл обаче не се оказа релевантно. Експериментът с преименуване на файла на hello.com също свърши безрезултатно. Очевидно „бубата“ разпознаваше програмата по вътрешна структура – най-вероятно .EXE атрибутите ѝ. За съжаление нямах подръка редактор на тези атрибути, на който да мога да разчитам.

За щастие открих в Нета нещо, наречено TDSSKiller Undetectable. С променени .EXE атрибути и мисля, че леко „преподредено“, да обърква чексумиращи алгоритми за детектване. Не беше най-нова версия, така че поиска да се обнови през Нета, но за пълна сигурност му отказах. Само след няколко секунди проблемът беше открит – гнусен рууткит, криещ се из MBR-а и други защитени зони на диска. С повечето програми кейлогерът му работеше неоткриваемо, но вероятно е бил правен в условията на китайската монокултура на IE, и не е бил изтестван добре с другите браузери. След поискания рестарт вече TDSSKiller (включително свалената от сайта на Касперски най-нова официална версия) не откриваше нищо.

И проблемът с браузерите изчезна. 🙂

(Предупреденият е въоръжен.)

I have seen a lot of tablets recently, but none won my real appreciation. A lot of them are digital handcuffs, fluffy pink on outside and hardened steel on inside – and I’m not a BDSM freak, sorry. Others lack the carefully designed lure into restraint and submission, but still are far from what my heart craves for.

And it craves for a Really Functional Tablet. One that is good for everything I throw on it. One that I can rely on. One that most people would recognize as “My Tablet”.

What it would be like? Well, I’ll share this to everyone interested.

First of all, it will be hackable and repairable, on both software and hardware level. Not because I’m into spending all of my time playing with the toy instead of doing work. But because if it is accessible and attractive to the tinkerers, there quickly will be a thriving ecosystem around it. You will easily find someone who can replace a dead battery, RAM or even CPU, for a fraction of the cost for a new tablet. The same if you need it upgraded. Or connected to your obscure model of handcam, NAS, Mac 2015… Or made to support the new 5G connectivity. And so on. One simple, universal and convenient tool instead of a truckload of specialized gadgetry, often incompatible one with another. Do only digital heads value this?

As a part of this, its specs should be open – I’d love to run Linux on it. Sure, not everyone does. But if the thing is open enough for Linux, it will be open enough for any software to come. You’d prefer Windows Mobile? If it’s open, Microsoft will surely come in. You’d love iOS on it? Apple should be dumbasses to miss the opportunity. You prefer Android? Google will surely make a port. You’d rather go Cyanogen Mod, or something like? If the hardware is open, wait this soon… And you’re a code guru and would like to make your own software for it? Of course you can. And this is the best, including for the ordinary users – the next Really Great Things appear where there is diversity and openness. The PC would probably never be created outside a garage.

What about the hardware? A standard quad-core Snapdragon or another ARM CPU will be more than enough. 2G of RAM should be enough, and a slot for a laptop-standard DDR3 would provide plenty more on need. (And won’t cost much.) 16G of SSD are a perfect start, and an extension (slot, card-based or both) will be a bonanza. (BTW, a card reader costs pennies and will be also great for storing photos etc.) A decent camera is mandatory; smaller front-facing one will be nice, but not a die-for. Wireless connectivity is a must, lack of it will be dealbreaker not only for the techies.

What I will need is phone abilities. Yes, it will be unwieldy to hold close to the ear – so what? There are these magic devices called “handsfree”, both wired and wireless. A phone-capable tablet in your jacket pocket or purse and a Bluetooth handsfree are a killer combination: expect them to become the standard in just a couple of years. Of course, the phone should be able to double also as a 3G/4G link – cheap and powerful solution.

Another must are the connection ports. Good tablets today come with HDMI output, micro-USB input and sound in/out ports. Add to this an USB hub chip (also pennies) and maybe FW, and you get a powerful media center in the same small factor. Plug a huge external harddisk in the USB, and you have a detachable Big Storage for what you will not be comfortable to put into the cloud. (Which pretty soon is going to be everything: more and more customers realize that most cloud providers happily sell their personal data to everyone – government, spooks, corporations, banks, criminals, you name it.) Cameras, PCs, games, TVs, Google Glasses… whatever. If it exists, you can connect it to the same your tablet.

And there are more things to add and attract the customer with. GPS? It will be welcome. Gyros and movement detectors? Fine. Kinect detectors? Great, if size and price allows… All these things do not cost much when ordered industrial quantities. And building them into one package and allowing the software to interact with them will bring an enormous amount of flexibility. You will not be anymore constrained by the abilities of your hardware – you will be enabled by it to do whatever you didn’t dared to even dream before.

Yes, bundling most mentioned extras will increase the production cost. Probably by $20-30. Who wouldn’t be happy to pay $50 more to have them all? Very few people. And they already have plenty of crippleware to choose from. Don’t be afraid of losing them – this is the price for gaining the most and the most influential buyers, the society opinion makers. Whom you will rather court?

And most of all: be honest and loyal to these customers. They are the smartest ones, who instantly see the foul play. And they are quick to hate and slow to forgive for it. Give them willingly and heartily, be on their side. Segment the market according to their needs, not according to schemes for squeezing them dry. Offer them protected, but unlocked devices. Give them the freedom they would love, and will honor you for it.

Not only because it is “Not Evil”. Do it because it will deliver profits. These clients will pay you with loyalty where the others will jump the ship. They will prefer buying from your e-markets, even if you don’t offer a lot of choice, maybe even if you can’t offer the lowest prices – and e-trade is where profit is today. They will do it to support you because of your honesty, exactly like you will always support a poor but decent person against a nasty and greedy bully. More and more customers realize that market honesty must be rewarded and unscrupulousness must be punished, or else every new day brings less of the former and more of the latter.

These are the greatest customers in the world. The ones who will stay with you in even the desperate situations, and will help you to overcome all the odds. Win them, and you will win the business war.

And you can win them with what they will be happy to call “My Tablet”.

Ако има на света политик, когото да уважавам от сърце и душа, това е Ганди. За него може да се говори до безкрайност. Ще се огранича с едно. Когато умира, без да е получил Нобелова награда за мир, Айнщайн казва: „Пропуснахме възможност да документираме за поколенията, че такъв човек е ходил сред нас в плът и кръв.“

(В годината след смъртта му Нобеловият комитет отказва да присъди награда за мир с мотива: „Между живите няма достатъчно достоен за нея.“ Официално уточнение няма, но е очевидно кого са имали предвид.)

Честичко си препрочитам различни цитати от Ганди. Звучат като вековна мъдрост, но пречупена през скромността на обикновен човек. Няма да се сдържа – ще пусна тук няколко. Който не ги цени, нека не ги чете. Дори ако по някаква непонятна за мен причина е попаднал тук.

—-

Моето послание е моят живот.

Смятам себе си за войник – войник на мира.

Не губи вяра в човечеството. Човечеството е океан: дори ако няколко капки са мръсни, океанът не е.

Ненасилието е началото на вярата ми и завършекът на убежденията ми.

Седемте обществени гряха са: политика без принципи, богатство без труд, удоволствие без съвест, познание без характер, търговия без морал, наука без човечност и вяра без пожертвования.

Грешката не става истина с многократни повторения, нито истината – грешка, ако никой не я вижда. Истината съществува и без признание. Тя е.

Единственият тиранин, когото приемам, е усещането, че съм незначителен. Но дори когато се сблъскам с перспективата да бъда член на малцинство от един човек, скромно вярвам, че имам куража да бъда негов член.

Обичам свободата си. Затова няма да огранича твоята.

Слабите не могат да прощават. Прошката е белег на силните.

Човекът е продукт на мислите си. Той е това, което вярва, че е.

На кого можете да вярвате? На кучето си. Ако то ви каже, че сте луд, сигурно е право.

Apple Maps не били най-мощната картова система на света ли? Глупости. На коя друга картова система е по силите да премести цял град насред океана?

Златен ли е пясъкът на Златни пясъци? Разбира се. Посъбирайте такса плаж…

Не всичко, което хвърчи, се яде. Това-онова се пие. Влезте в кръчма по време на сбиване…

Във Вселената има баланс. Животът ни е тъжен, но пък заплатите ни са смешни.

Първите думи на Ева след консумацията на плода на познанието:
– Това листо не ме ли прави дебела?

Не отлагайте за утре – отлагайте за вчера! Няма риск да дойде…

Да отстъпиш място на жена в автобуса е сексизъм. Да не ѝ отстъпиш е мизогиния.

Очите са огледало на душата, а политикът – на народа.

– Абе, Митко… как мислиш, може ли камикадзе да има потомство?
– Амииии… Принципно не, не може.
– И аз така мисля.
– Само че зависи кога става камикадзе. Може да си е направил дете и то да се роди впоследствие, и тогава ще има потомство.
– Ахаааа. Нещата си идват на мястото. А как мислиш, може ли муха без глава да има потомство?
– Още по-трудно.
– И аз така мисля.
– Само че и тук зависи. Ако примерно е оплодена и е на път да снесе яйца, те могат да се развият и в трупа ѝ. И пак ще има потомство. Така че принцино май е възможно.
– Ясноооо! Значи нещата имат обяснение. Благодаря ти!
– Кои неща?! Ега ти обяснението!
– А, чудех се откъде се вземат жените, които пресичат улиците…

Време е за поредния брой на това толкова езотерично и толкова любимо ми списание. И за да предупредя отрано, публикувам тук представянето му от Сашо Карапанчев:

—-

Става дума за нов брой на любимото списание „Тера фантастика”. По стечение на редица обстоятелства сега броят се явява двойно уникален – и извънреден… и юбилеен.

Извънреден, защото разчупва възприетата до момента съставителска формула на този печатен орган. И не само това: посветен е изцяло на една знаменита личност от света на фантастиката.

Юбилеен, понеже отбелязва 105 години от рождението и 40 от кончината на въпросната личност – Иван Антонович Ефремов, патрон на Софийския клуб по прогностика и фантастика, който пък е сред най-старите в Европа и единствен в света носи това руско име.

Съставители на новата „Тера” са: Юрий Илков-Генерала (главен редактор), Александър Карапанчев, Георги Недялков, Атанас П. Славов и Тодор Ялъмов. Петимата участват в броя и като автори.

Списание „Тера фантастика Ефремов”, каквато в случая e „титлата” му, предлага разнообразни материали, повечето от които излизат за първи път на български език. Като например:

■ интервюта с Иван Ефремов и с Генадий Прашкевич;
■ подбрани откъси от пътеписната книга на Ефремов „Пътят на ветровете”;
■ пълна библиография на Ефремовите творби, отпечатани досега у нас;
■ богата библиография на българските публикации за И. А. Ефремов;
■ статии и писма от Иван Антонович, които осветяват пътя му на писател, както и различни проблеми от художествената словесност и живописта;
■ специални анализи на Ефремовото творчество и на влиянието, излъчвано от него и до днес;
■ цветни репродукции на илюстрации по Иван Ефремов, цветни снимки от неговия музей във Вирица и пр.
■ след много години отново на български (разбира се, тук, в „Тера фантастика Ефремов”) голям откъс от прочутия му роман „Острието на бръснача”…

Впрочем сега нямаме за цел да изредим цялото съдържание на това уникално списание, но ви уверяваме, че то предлага и други – не една и две – заслужаващи си изненади.

Тиражът е ограничен – ето защо през близките есенни дни редовно се оглеждайте и ослушвайте за появата на новата „Тера”!

– Така е то – въздъхна събеседникът ми, човек в понапреднала вече възраст. – Едно време бяхме информационно незадоволени, сега пък сме информационно презадоволени. Кое е по-лошото?

Усетих, че нещо в думите му не е вярно, но не можех да изчопля какво – последните две седмици ме бяха здравата поизцедили. Темата се смени с друга, после трета… Едва на път към къщи ми просветна къде е грешката.

Не сме информационно презадоволени. Шумово презадоволени сме (апропо, точната дума не е „презадоволяване“). Информационно сме точно така незадоволени, както и преди – да не кажа още повече. Преди поне знаехме, че успееш ли да се вредиш да слушаш Би Би Си или Гласът на Америка, ще ти кажат за страната ти нещо интересно и с голяма вероятност вярно… Уви, вече и това не е така. И на Запад медиите вече не са това, което бяха преди трийсет години.

Преди седмица-две някои български медии срамежливо отделиха по ред-два как Комисията за защита на конкуренцията се е „скарала да престане“ на неназован мобилен оператор. Затова, че продължавал едностранно договорите на свои бивши потребители въпреки изричния им отказ, и след това ги изнудвал да си плащат. Ако не щат – юристи и заплахи. Ако мине – мине. Ако потребителят е рядък ербап и рискува да даде под съд оператора, операторът в съда заявява, че потребителят е разбрал погрешно, и че такъв договор никога не е съществувал. Сега доволен ли сте, господине? Чао, че имаме работа. Да притиснем едни други, дето не щат да си плащат…

Че сме институционно незадоволени, е факт. В държава, чийто народ не е мърша, този мобилен оператор би бил затворен, или би бил глобен сума, сравнима с брутната му пазарна стойност, а управителите му биха отишли до един в затвора. У нас го „предупреждават да престане“. По тая логика крадците и измамниците също трябва просто да ги „предупреждават да престанат“, вместо да ги съдят. Ще е сериозен напредък в сравнение със сега… Но не за това ми е думата.

Друго ми прави впечатление. Някоя медия написа ли кой точно е въпросният мобилен оператор? Аз не успях да открия такава. Защо не го написаха? За да не загубят рекламите си от въпросния мобилен оператор… Иначе казано, медиите у нас не са средства за обществено информиране, а за обществено премълчаване и дезинформиране. Те са проститутки на повикване – за каквото им плати чичко-паричкото, това вършат.

Този случай не е единственият – само ми преля чашата. Половината български медии често публикуват реклами, оформени като статии, без да ги маркират като реклами. (Другата половина се състоят изцяло или почти изцяло от подобни реклами.) Съотношението сигнал към шум с всяка година клони все повече към нулата.

Уви, навсякъде е така. Да вземем например инициативата „четири банки срещу bivol.bg“. (Накратко: в каблеграма на щатското посолство, публикувана от Уикилийкс и съответно от bivol.bg, четири български банки – познайте кои – са посочени като свързани с престъпността, перачи на пари и т.н. Въпросните банки подават оплакване до БНБ, че името им се опетнявало и очерняло, и се поставяла под риск сигурността на банковата система…) Че свързаните с престъпността ще се опитват да плашат журналистите го знаем открай време, на престъпността това ѝ е работата – да плаши. Повече ме смайва позицията на САЩ за агресивно преследване на Уикилийкс. Какво лошо има в това българите да знаят кои са престъпниците по високите етажи в БГ? Толкова ли е страшно за САЩ да си изчистим държавата и да я направим по-свястна?…

Спасението се оказва Интернет. Там всеки може да пише, без да трябва да е роб на Големите Пари и Големите Интереси. Това обаче е не само плюс, а и проблем. Знаещите и свестни хора, както навсякъде, и в Интернет са малко (и нямат време за писане, понеже са презаети да вършат в каквото са добри – все някой трябва и да върши работата). Докато лудите с кауза и платените мегафони (в България – насъсканите помияри) са много и друга работа си нямат, защото за друго не стават… Има ли спасение?

Може би е добре да се помисли за някаква система за рейтингуване – на сайтове, на стоки, на хора, на фирми, на каквото щете. Нещо като мрежи на доверието, в които рейтингът на всеки се определя от подкрепата на околните, съобразена с техния рейтинг. Ако се направи да може да оценява и различни показатели на обектите си, би вършела чудесна работа.

Такива рейтингови системи съществуват, като минимум на ниво математически модели. Написването на софтуера оттам нататък е въпрос на хвърлени часове труд – не е малко, но когато знаеш, че целта е свястна, си струват. Уви, в момента нямам времето да чопля за информация за тях. Ако обаче някой има познания в областта и може да препоръча, ще приема съвета и огледам препоръчаното с удоволствие.

Особено добро впечатление са ми направили системите за рейтинг, които са „възлово-субективни“ (не се сещам официалния термин). При тях рейтинга, който виждате за даден „възел“ (нещо, което се оценява) зависи от собствената ви позиция в мрежата. А тя на свой ред зависи от рейтингите, които давате на различните възли, и евентуално от рейтинга, който те дават на вас. Ако например имате леви убеждения, след известно чоплене из такава мрежа на рейтингуване вероятно левите възли ще показват пред вас по-висок рейтинг от десните, и обратно.

Това намалява донякъде разнообразието на гледните точки, които човек среща в такава мрежа, но е много важно от друга гледна точка. Принципната атака срещу такива мрежи на доверие е въвеждането на възли, които помпат рейтинг към даден възел. Във възлово-субективните мрежи различните мнения създават групи на рейтиране, връзката между които е толкова по-слаба, колкото по-големи са разликите им. Ако стоката Х въведе N рекламиращи я възела в такава мрежа, бързо ще се окаже на практика изолирана в отделна групичка заедно с тях – помежду си те ще имат висок рейтинг един за друг, но нисък за околните…

Дано съм пуснал някому мухата. 🙂