Grigor Gatchev - A Weblog

Не съм фен на Ubuntu.

Причината не е в дистрибуцията – не е лоша. (От интерфейса на последните версии ме побиват тръпки. Изглежда ми рядко постижение в умението да не ставаш за нищо. Но проблемът вероятно е в разминаването на интерфейса с моите очаквания и навици, а не в негова принципна негодност.) Дразни ме все по-откритата ѝ корпоратизация.

Като начало, Ubuntu отдавна са известни с принципите „вземам много, връщам малко“ и „всичката пара – в свирката“. Особено сред „родителската“ им дистрибуция – Дебиан – която го усеща най-добре. Нерядко съм забелязвал по снимки от Дебконове фланелки с надпис „Fuck Ubuntu“. Вероятно заради почитта ми към Дебиан подходите на Марк Шатълуърт дразнят и мен.

Вярно е, че свободният софтуер означава правото да взимаш всичко, дори ако не връщаш нищо. Това е то свободата. Но е и още нещо: правото на тези, които и връщат, да имат ниско мнение за теб. Особено ако правиш много добри пари от вземането, а връщаш почти нищо. Аргументите, че Каноникъл дават работа на много Дебиански девелопери, изобщо не ме докосват – доколкото ми е известно, работещите там поддържат Дебиан само в извънработно време. Няма нито един нает, за да работи по Дебиан. За разлика от голям куп фирми, от IBM през HP до Intel и AMD, където има хора, назначени специално да работят по Дебиан, и фирмите не се бият по гърдите с това. Но ме докосва, че Каноникъл вземат всичко свободно от Дебиан, а почти всичко, което е разработено от тях самите, е затворен код. Не уважавам принципа „твоето е общо, а моето си е мое“. Нито познавам свестен човек, който да го уважава.

Още по-дразнеща е политиката на Ubuntu да се инвестира май-май основно в реклама, а не в реална работа. Повечето нейни дела са тънък слой боя върху Дебиан. Повод реалните неща да бъдат кръстени с някакво друго име, да не се отчетат чуждите заслуги, а потребителят да бъде оставен с впечатление, че Каноникъл са направили едва ли не всичко. Дори ако погледне рекламите им, човек забелязва, че се рекламира думата “Ubuntu” – всякакво споменаване на Линукс (да не говорим за ГНУ/Линукс) или какъвто и да е друг свободен софтуер много внимателно се избягва. Едно към едно практиката на Apple да се тупат по гърдите с Mac OS, като старателно избягват да споменават, че тя е тъничък графичен интерфейс върху мощта на свободния FreeBSD. А след това претендират, че заслугата им е в правене на реклама на Линукс и въвеждането му в употреба…

Новата им изцепка обаче прекрачва поредната граница. Става дума за интегрирането на търсенето на компютъра с търсене в Амазон. Търсите си някоя MP3-ка по машината? Без да ви попита, програмката ще се обърне (през сървър на Каноникъл) към Амазон, и ще получите оттам съвет откъде от Амазон да си купите тази или други подобни музики. Удобно за Амазон, и генерира прилична печалба за Каноникъл. Наглед лошо няма, Каноникъл са се погрижили (поне по техните думи) да направят нещо за вас, справедливо е да им помогнете да изкарат нещо. (Колко те се грижат да помагат на другите, които са им направили почти всичко тяхно, е друга тема.) Да, ама и тук нещата опират до “наглед”.

Като начало, търсенията ви минават през Интернет в открит текст. Какво става, ако претърсвате компютъра си за файла с паролите, по текста на някоя? Или ако търсите някое порнофилмче, и по някаква причина няма да сте щастливи светът да научи от какво се вълнувате? (Ако не се вълнувате от порнофилми, помислете си примерно за наркодилърите около училището, където учат децата ви – малко ли биха платили, за да имат информация за снимките им и кое чие е? Където платежоспособно се търси стока, винаги се намира кой да я предлага.) Само това да е, вече стига. Поне според мен.

А не е само това. Търсенето отива до сървър в Каноникъл, който го почиства от вашия IP адрес, преди да го препрати към Амазон. „Много сме загрижени за опазването на тайната ви, затова.“ Хубаво де, ама вашата търсеща програмка сваля след това свързаните с търсенето картинки пряко от Амазон. Те са хванати от джунглата и не могат да съберат две и две, и да определят от кое IP идва търсенето, нали? Или пък ние сме хванати от джунглата, та не можем да се досетим не го ли знаете, ама ви изнася и вие да съберете информацията кой какво търси, нали? И най-вече какво ще я правите, като я съберете. Нали?

Капакът на наглостта обаче е последното изказване на Марк Шатълуърт по въпроса. А именно: „Така или иначе имаме root достъп до машините ви. Следователно вече ни вярвате по въпроса за данните си.“

Е, до моята машина няма достъп. И не предвиждам някога да има. Защото след всичко това му нямам нито капка вяра за данните си.

Както и за каквото и да е друго.

И тази година ще има подобно събитие. 🙂

Форумът е предназначен за хора и организации, които се интересуват от Интернет домейните. Ще има предостатъчно какво да се чуе – мисля, че посещението ще си струва за професионалисти.

Тази година ще е два дни – на 15 и 16 ноември. Първият ден ще е традиционен лекторски, подобен на форума от миналата година. (Ще има доста и интересни лектори от къде ли не – погледнете списъка им.) А на втория ще се проведе първият български форум по Интернет управление.

Ще очаквам с нетърпение да видя и чуя какво ще се разкаже и случи. 🙂

Преди седмица ми се наложи да инсталирам сървър. Стабилен, с RAID1 и всичко, което досега се въздържах да слагам – предпочитах периодично синхронизиране на дискове. Какво да се прави, изисквания, оттам спецификация – накратко, реална необходимост. Уви, наложи се RAID-ът да е софтуерен, но какво да се прави – като няма сирене, баницата става и с извара. И за да си спестя потенциално бедствен ъпгрейд сравнително скоро, тръгнах директно с testing инсталационното CD на wheezy (бета 2).

С малко експерименти пуснах IPMI-то на машината да се форуардва през рутер и се заех с инсталирането. Като изключим настройката на RAID-а всичко е отработено до скука. А и тя се оказа съвсем лесна и проста – свалям шапка на авторите на дебианския инсталатор (и се гордея, че между тях има и българин – Антон Зиновиев). Проблемът дойде, когато накрая на инсталацията дойде поставянето на GRUB. Резултатът упорито и с компютърна повтаряемост беше грешка.

Брех, рекох си. Нали райда уж е срещу буболечки, бива ли така? 😉 Посветих на операцията и следващите няколко късни вечери, но късната вечер не е добро време за чоплене на проблеми с нови неща…

Едва вчера (неделя) смогнах да се заема с чопленето от сутринта, на свежа глава. Естествено, проблемът веднага ме набоде в очите. Когато погледнах syslog конзолата на инсталатора, там се блещеше умонепобираемо как проспаното при толкова гледания съобщение, че инсталаторът не открива GPT Boot Partition.

(За свикналите с MS-DOS тип master boot sector: при дискови обеми над 2 TB той вече не може да опише коректно обемите и позициите на дяловете. Затова при такива дискове дебианският инсталатор използва GUID Partition Table. Чудесно решение с един-единствен мъничък недостатък: не съдържа място за стартируем код. Когато слагате обикновени дялове, това не е проблем – управлението се предава директно на boot sector-а на съответния дисков дял. Ако обаче имате софтуерен RAID, ви е нужен boot код, който да го активира и да качи информацията от дисковете коректно – ключът се оказва в чекмеджето.)

Оттам вече решението беше просто. При първото стартиране на инсталационното CD инсталаторът се пуска не в режим Install, а в Rescue mode (в Advanced options е). Стартира се gdisk (той поддържа GPT) и се прави нужният ви GPT Boot Partition.

Когато започнете да правите през дебианския инсталатор нужните ви дялове по дисковете, той ще прави границите им кратни на 1 MB. Това прави работата с диска доста по-удобна и пъргава за повечето файлови системи, на цената на мъничко изгубено пространство. GPT-то заема 16.5 KB, или първите 33 сектора на диска. Останалият почти 1 MB (сектори от 34 до 2047) остава неизползваем. Е, време е да го употребим. 🙂 Правите на двата диска, които ще обедините в RAID1 (ако ще използвате друго ниво RAID – съответно за него) по един партишън, който започна на 34 сектор и завършва на 2047, и му задавате тип EF02 – тоест, GPT Boot Partition.

Записвате промените и рестартирате. На второто пускане вече тръгвате на инсталация. (Не зная дали опцията dmraid=true все още е необходима на ядрото, но за всеки случай съветвам да я впишете – като отидете на Install, натискате Tab и я довъвеждате.) Делите си дисковете както искате, но не пипате GPTBP дяловете. И когато стигнете докрая – о, чудо – поставянето на GRUB на диска минава безпроблемно и имате работеща система.

Ха честит RAID, и приятно трепане на буболечките! 🙂

Открих това онлайн.

Сигурно нарушавам брутално авторски права, като го превеждам. Да си призная честно, не ми пука – на мен, който предпочитам да търся из Нета свободна музика, вместо да дръпна първия попаднал ми торент. Няма да е лесно да ме накарат да го сваля. Може и да успеят. Но дотогава хора и хора ще са го прочели. И може би някои ще са разбрали това или онова.

—

Моли Крабапъл е художник, работил за Ню Йорк Таймс, Уолстрийт Джърнъл, Роял Сосайъти ъф Артс, Ред Бул, Марвел Комикс и ДС Комикс. Има приноси и към галерията “Power” на CNN. Била е сред арестуваните в понеделник, по време на събирането, отбелязало годишнината на движението “Окупирай Уолстрийт”. Ето разказа ѝ за този ден:

Не бяхме първите протестиращи, минали през тази килия. Бивши посетители бяха изписали по бежовите стени “ОУС”, “любов” и цинизми по адрес на полицията.

Килията ни на Полис Плаза 1 в Ню Йорк беше метър и половина на два, мразовита, с нар с дюшек, дълъг колкото да седнат три от нас. Четвъртата беше свита на пода. В ъгъла имаше нефункционираща мивка и тоалетна. Когато някоя от нас се наложеше да я използва, останалите се нареждахме пред нея, за да я прикрием от мъжете полицаи. За десетте часа на ареста ни получихме храна веднъж: четири филийки хляб в раздърпан найлон, пакетче майонеза и малко пликче мляко.

Миналата година “Окупирай Уолстрийт” протече под прозорците ми. Като местен жител, от мен се очакваше да презирам тези “мръсни хипита”. Открих обаче, че не мога.

По това време се хранех от рисуване за хипер-шик нощни клубове, докато гледах как светът наоколо се срива и хора от площад Тахрир в Египет, та до Лондон излизат по улиците. Всички казваха, че американците са прекалено апатични за подобно нещо. “Окупирай Уолстрийт” доказа, че грешат.

Отначало бях скептична, но “Окупирай” бързо ме спечели. Паркът Зукоти от другата страна на улицата се беше превърнал в мини-градче, където всеки можеше да получи книга, храна и първа медицинска грижа безплатно. Чувствах се вдъхновена от гледката на американци от всякакви произходи и религии, загрижени страстно за неравенството в приходите и финансовата корупция. Исках да им помогна с каквото мога.

Превърнах апартамента си в студио за пресконференции и предлагах кафе и безжичен достъп за журналистите, които отразяваха младото движение. Дарявах пари и участвах в протестите. Занимавала съм се с политика и преди, но никога не съм я допускала в творчеството си. Сега рисувах постери, някои от които виждах по улицата като знаци на протеста само час след като ги качвах в Интернет. Те си остават сред нещата, с които съм най-горда.

Но това беше през 2011. Сега е 2012.

В сутринта на ареста ми не бях сигурна дали движението “Окупирай Уолстрийт” не е приключило. Отидох на демонстрацията от лоялност и носталгия към дните на лагера в Зукоти. Библиотеката, безплатните дрехи и кухничката за вкусна супа бяха изчезнали или превърнати в сенки на това, което бяха преди. Но исках да отдам почит на движението, което беше дало сила на изкуството в мен.

В седем сутринта бях на тротоара пред апартамента ми, туитвах снимки на минаващите участници и полицаите. Градската полиция беше превърнала долен Манхатън в лабиринт от пропусквателни пунктове. Бяха страховито ефективни в задръстването на движението. Наоколо имаше стотици полицаи, някои с оборудване за потушаване на безредици, други на коне. Видях камиони, препълнени с метални барикади.

Ние просто вървяхме. Някои по улицата, но повечето като мен внимателно се придържаха към тротоара. Викахме обичайните протестни лозунги, които ти звучат толкова убедително, когато ги викаш.

На един ъгъл видях как полицай хваща жената пред мен за ръката и я дръпва на улицата. Беше същия жест, с който придружаваш възрастна дама да пресече, и когато следващият полицай направи същото с мен, това си и помислих. Когато стигнахме средата на улицата обаче той изви ръцете ми зад гърба и им щракна белезници.

Предупреждение нямаше. Нито напомняне на правото да мълча, като по филмите. В първия момент не можех да повярвам какво се случва. Чак дни по-късно, когато получих глобата за пречене на автомобилното движение, разбрах в какво ме обвинява полицаят.

Бях една глава по-ниска от полицая. Казах му: “Знаете, че бях на тротоара.” Той избягваше погледа ми. Бях на две пресечки от жилището си. Но тъй като бях част от протеста, за него вече бях само пречка, която трябва да бъде премахната.

Докато ме вкарваха в полицейската камионетка, ми направиха сминка с Фуджимакс Полароид, като взет от някое хипи. Усмихнах им се по най-добрия възможен начин. Мъж в костюм мина, погледна ни и каза на полицаите “браво”. В камионетката бяхме осем души, включително възрастна медицинска сестра и юридически наблюдател с отличителната му зелена шапка. Всички ни бяха събрали от тротоара.

Вратата на камионетката хлопна. Измъкнах някак телефона от чантичката си, пуснах SMS до приятели за ареста ми. След това от скука започнах да чопля ситуацията по Туитър. Яд ме беше, че бях отстреляна като патица, арестувана без причина, просто за да спрат протестите.

В полицията ни взеха чантите и ни връчиха разписки за тях. Чакахме да претърсят джобовете ни с рамене, стенещи от часа в белезници зад гърба. Китките на жената пред мен бяха болни. Полицаят, който я претърси, се развика, че гривните й били оръжия и заплаши да я прати в централното управление, “катакомбите”, където всичко отнемаше два пъти повече време и всичко беше покрито с мръсотия.

Затворът е чакане. Депресиращо чакане. Унизително чакане. Безсмислено, уморително чакане в претъпкана килия с мъртви хлебарки и без течаща вода, където полицаите, които обработват данните ти, се хилят на дискомфорта и страха ти. Жените започнаха да пеят песни, за да минава времето. “Солидарност завинаги”. “Слънцето ще изгрее и утре”. Една полицайка се разкрещя, че ще ни прати до човек в катакомбите, ако не млъкнем. Не млъкнахме.

Времето изглеждаше безкрайно. Скоро забелязваш, че хлопаш по решетките в синхрон с другите, да подсилиш гласовете на протестиращите, които имат нужда от лекарство, или след осем часа още не са получили правото си да се обадят на адвокат. Когато арестуваните мъже започнеха да изсипват поздравления, ние шъткахме една на друга и се ухилвахме.

Бях последната, която пуснаха от моята килия. Жената, която излезе преди мен, беше юристка на средна възраст, арестувана няколко пъти този уикенд. Увери ме, че скоро ще изляза. Когато това стана, отвън ме чакаха приятели с прегръдки, пица и представител на Националната гилдия на юристите. “Окупирай” имат здрава система за поддръжка на арестуваните, било като храна, питиета или безплатен адвокат. Чувствах се невероятна късметлийка, направо турист в това отвратително място. В пицарията оттатък улицата купихме бира за една жена, която бяха задържали за 38 часа.

Докато чаках сама да ме пуснат, крачейки напред-назад, беше почти невъзможно да не мисля, че съм глупачка и че действията ми са напразни. Което е и целта на ареста. Да те арестуват за социален протест е като да те прекарат през терапия за отказване, наказание само по себе си. Моя роднина, поддръжница на “Окупирай”, след ареста ми каза, че никога повече няма да протестира. и точно това е целта му.

Аз ще продължа.

“Окупирай Уолстрийт” научи много бели хора от средната класа на това, което бедните и цветнокожите вече знаеха. Че законът често е враждебен и несправедлив. Говориш ли прекалено гласно, стоиш ли на погрешната страна, значи го нарушаваш. Моят опит беше несравнимо по-лек от този на повечето други. Много арестувани са губили работата си, налагало им се е да лекуват нервни окончания, увредени от твърде дългото стоене с белезници, или се сблъскват с общество, което смята, че са си заслужили каквото са получили.

Докато бяхме в килията, след като хлопахме и пяхме дълго и силно, една от полицайките ни обърна внимание. След това каза: “Погледнете се, бе. Какво се надявате да постигнете? Сами сте си го изпросили.”

—

Прави ли са “Окупирай Уолстрийт”? Зависи от убежденията на отговарящия, а те – от пълнотата на корема или празнотата на главата му. И дори за себе си ми е трудно да отговоря еднозначно. С много неща от позициите им съм съгласен, с някои – не.

Категорично съм несъгласен обаче с това полицията да те смъкне от тротоара, за да те арестува, понеже слизаш от него. Или да те упъти учтиво към уличката, която води към арестантските камионетки, където полицаи ще те напъхат в тях грубо и после ще пишат показания как си ги нападнал. Мога да изредя и още неща, които нюйоркската полиция е вършила с протестиращи срещу клептокрацията, често напълно мирни, или дори със случайни минувачи около протеста. Полиция, която си гледа работата така по протести, дали си гледа другата работа по различен начин? Не вярвам. Свикналият веднъж, че законът е каквото му изнася, трудно отвиква. А с такава полиция трябва ли им на нюйоркчани престъпност?

Мисля си и друго. Дали това е типично отношение на полицията там срещу протестиращи, или е резервирано за протестиращите срещу “силните на деня”? Ако е първото, лошо – такава полиция има нужда от драстична реформа. Ако обаче е второто, е още по-лошо. Подобно нещо дори българската полиция в момента не смее да си позволи твърде открито. Било логично да се очаква ли? По тази „логика“ следва да очакваме в живота единствено вероломство и людоедство. Ако САЩ са потеглили натам, какво да очакваме скоро и у нас? А след него?… Екуменът вече е изчерпан – къде да създадем следващата свободна страна, която да носи светлина на света?

И в тази връзка, още нещо. Основният аргумент на Джулиан Асанж за необходимостта от прозрачност върху световните управници е да се разкъсат мафиотските връзки, които те създават помежду си, и чрез тях водят обединена борба срещу народите си. Противодействието, което срещат опитите на Уикилийкс, е незапомнено – мисля, че в лова на избягали нацисти след Втората световна са влагани доста по-малко ресурси. Или пък в лова на извършители на геноцид и прочее… Винаги съм смятал, че идеята как световните лидери тайно си пият кафето заедно в нов “съюз на монарсите срещу народите”, е диагноза. Но след видяното покрай Уикилийкс съм склонен да ѝ отделя мъничко повечко внимание. Да, все още е на най-долното стъпало на стълбата на доверието ми, твърде далече от зоните, на които вярвам. Но вече не е на земята.

И най-сетне, възхищавам се на Моли, че е разбрала най-важното. А именно: полицейските арести на протестиращи са средството на властта да ги мачка, без формално да е нарушила закона. А тяхната категоричност да продължат протеста си въпреки арестите е начинът им да кажат на корумпираните управници, че това средство не работи. Че не се боят и няма да се предадат, и че победата ще е тяхна. И разбира се, ако имат интелекта да разпознаят провокаторите, изпратени сред тях от властниците. Лесно е: който се опитва да те склони към насилие, всъщност се опитва да даде на властниците повод да те смажат със сила. Защото друг начин да те победят нямат, а този не могат да използват, без ти да им дадеш повода.

В една демократична държава народът реално е суверен, дори ако държавата е позападнала и законите са пълни с дупки. Докато управниците се избират с гласуване, грешката да са на власт си е единствено и само на народа. Държавата се превръща в доматена република, когато народът ѝ не си е на мястото. Когато е не народ, а мърша… Ако е истински народ, готов да се бори докрай за свободата и правата си, никой властник не може да му се опъне.

– Обуй се!

– Ама мамо, така ми е по-хубаво!

– Обуй се, ще се порежеш на някое стъкло!

Обърнах се внимателно назад, в опит да бъда тактичен. Момиченцето смело и непокорно шляпаше нагоре по каменните стълби от плажа към сгушеното на ската куроротно селце. Майката го изгледа загрижено и поклати глава неодобрително, но продължи след него, без да настоява.

Безотговорно родителство? Или това, което често в забързаното си ежедневие объркваме с глупост – мъдростта да вникнеш в мъдростта на децата?

Огледах се. Бях горе-долу по средата на стълбите. Въпреки началото на есента слънцето продължаваше да пече с пълна сила. Вълнички миеха с тих плисък плажа долу. Мирис на море, сол и водорасли, на напечен камък и къпинови храсталаци. Лек полъх на вятъра шумеше в листата отстрани и галеше кожата ми. На фона на зеленината виждах щастливата усмивка на Ели…

Лято. Пълноценно и пълнокръвно. Времето, когато събличаме бариерите между нас и света. Жертваме защитата си, за да можем да получим от онова, което прави съществуването живот. Което прави дните и часовете незабравими и отваря пролуки в стените на тъмния тунел на годините. Връща ни към времето преди да се гмурнем в този тунел, към безгрижието на детството, когато всеки ден е цяла година изживявания. И понякога тези изживявания са изпълнени с вълни и аромат на водорасли, топъл пясък и замъци от него, синьо небе и екзотични, нови улици и къщи и хора и дървета и познати и радост…

Сетих се, че и аз съм бос, и притворих за миг очи, за да усетя плочите под стъпалата си. Характерен варовик, от кариера в Добруджанското плато. Неравен заради останките в него на живели някога в плиткия Тетис мидички. Всяка стъпка ми разказва за нови и нови от тях. Или пък настъпена цепнатина между плочите – за поставянето им от уморени работници, поглеждащи от време на време към плажа и морето. И за проектиралите стълбището – някои с финансови сметки, други с мечти за красота… Стъпка по-нататък плочите са студени и влажни – тънка струйка вода от ската пресича пътеката. Още по-нататък са топли от слънцето, въпреки че са под сянка – тя току-що ги е покрила с преместването на слънцето. Още по-нататък са покрити с тънък слой пясък: може би тук качващите се от плажа спират, за да отърсят пясъка от краката си. (За миг се връщам в света на очите ми – да, отстрани има скамейка. Сигурно сядат на нея.) На места плочите са леко поизносени, сигурно изтрити от толкова много стъпки. И искат да разкажат за всеки, стъпвал някога по тях…

На върха на стълбището варовиковите плочи свършват. Цяла вселена остава зад мен, навлизам в друга. Двуметрова ивица от утъпкана пръст, припосипана с редки дребни камъчета. Ако плочите на стълбището са симфония от тромпети и валдхорни, барабани и чинели, флейтата на вятъра и тихия приглас на арфата на морето отдолу, то усещането на пръстта е спокойно адажио на фагот и виолончело с пригласи от контрабас, тихо пиано и кратки ноти от приглушен саксофон, с едва чута подкрепа на богатството на целия оркестър. И носи своята вселена от истории и разкази, от времена на мамути и пещерни мечки през средновековни схватки, та до уморени рибари и весели летовници. Бих я слушал цял живот, никога няма да се повтори или да ми омръзне – но уви, трябва да вървя, и тя остава назад, готова да разказва на който има боси крака да я чуе.

След пръстта е асфалтът, покрил стръмната уличка нагоре. Пари под краката ми, напечен от слънцето. И усетил, че бързам, бърза на свой ред да разкаже своите безбройни истории. Не е тук от векове като пръстта, но за годините си е видял хиляди и хиляди като мен. И е попил и запомнил стъпките им и през тях техните истории, както аз сега попивам неговата… Всяка пукнатина, всяко камъче се надпреварват да разкажат своето, и всяка от тях носи безброй истории. Искат да ходиш по тях, да ги слушаш и слушаш отново. Концерт на електрически китари, синтезатори и ритъмбоксове, събрал в себе си от Жан Мишел-Жар до Марк Нопфлър. Ако саксофонът на пръстта беше приглушен, този тук на моменти води мелодията, рязък и категоричен. На моменти мелодията поема ксилофон, обогатен от пригласа на тръбни камбанки, след това китарите и синтезаторите се завръщат. И разказват не просто животи, а твоя живот и изживяванията в него, в мига, в който ти ги дават. С грапавините и усета и топлината на асфалта под краката ти.

Обуя ли се, цялото това огромно богатство ще изчезне за мен, ще го изгубя. Завинаги – дори да се усетя и поправя, няма как да вляза пак в същата река, да върна мига. Лятото ще остане по-сиво и скучно, по-малко лято. Животът ще остане по-малко живот. И когато дойде моментът на равносметка и раздяла, ще се проклинам, че съм пропуснал тази възможност, но няма да има как да го поправя. Изгубил съм я заради страха, че може да се порежа. Каква дребна цена за живота!

Хвърлям поглед пред краката си. На асфалта лежат няколко парченца стъкло, вероятно от счупена бутилка. Прекрачвам ги внимателно. Значи може дори да не платиш непременно чак толкова скъпо, усмихвам се на себе си.

След това се обръщам, събирам ги и се оглеждам за кофа наоколо. Нека и момиченцето не се пореже. И нека помогна мъдростта на майка му да бъде оправдана, тя да се поучи от неговата мъдрост.

Това, което повечето хора са свикнали да наричат „уиндоуската мрежа“, е всъщност промишленият стандарт SMB/CIFS за компютърна мрежа – един от многото стандарти за мрежи. Начини за общуване чрез него има разработени както за Windows, така и за повечето видове Unix – включително Apple MacOS, BSD Unix и, разбира се, GNU/Linux.

Софтуерът, който реализира тази мрежа под Unix, се нарича Samba – стегнато, стабилно и надеждно парче свободен софтуер. Чудесно е използваемо и на работна машинка. Истинската му мощ обаче блести на сървърите – и по-точно на фирмените (или домашни) файлови сървъри.

В този запис ще покажа простичък начин да си настроите удобно Samba сървър под Debian GNU/Linux. Не търсете сложнотии и тънкости, той е елементарно начало, което начинаещият сисадмин може да копи/пейстне и пригоди за целите си. Ако ви бива достатъчно, за да инсталирате Debian, ще се справите и с това. (Необходимите за инсталиране на Debian умения включват основно писане по клавиатура и четене от екран. Владеете ли тези двете, останалото са подробности.)

Засега информацията все още е малко предварителна. Организаторът на конвента Кънчо Кожухаров все още води последни пазарлъци с “отговорните фактори”. Но като цяло картинката се очертава да е:

“Златен Кан” ще се проведе на 13 октомври, събота, в Благоевград. Мястото на срещата е в Историческия музей, часът – 11:00. Поканени са всички, всички други и всички останали. 🙂

А, и да не забравя – очаква се да е готов и сборникът от конкурса! 🙂 Кънчо се похвали, че тазгодишната подборка се е получила много добра. Нямам търпение да се запозная с нея.

(Само дето не знам кога ще я чета. На Булгакона се сдобих с последната книжка на един от любимите ми български фантасти – Светослав Николов. Два разказа са, а още не съм смогнал да я прочета. Срамота! 🙁 )

Откакто се върнах от Булгакона направо светът ми се изсипа на главата. Днес реших, че два-три компютъра и малко преинсталации обаче ще изчакат един час тази вечер, че иначе блогът току-виж мухлясал. 😉

Тръгнахме с Наско Славов и Любомир Николов за Булгакон още на сутринта на деня преди него. Намерението беше да пристигнем следобеда, да се разположим и да не пропуснем първия ден за плаж. Затова и беше подбран маршрут максимално по магистрали – по “Тракия” до Ямбол, оттам през Стара планина до Шумен и оттам пак по магистралата до Варна.

Докато пътувахме през Тракия, разговорът течеше весело. По незнайните пътища на плямпането стигнахме до темата за политическата коректност. Любомир Николов припомни последната мода в тази изразна държава – изразът „алтернативно сексуален“. А остроезичният Наско реагира с предложение за въвеждане на друг подобен израз – „алтернативно интелигентен“. Което срещна и продължава да среща бурната ми подкрепа. Друго си е да кажеш: „Кво си ме зяпнал като алтернативно интелигентен, бе!“…

За съжаление плановете не винаги се сбъдват по книга. (То иначе животът няма да е интересен, де.) Навръх Рижкия проход внезапно колата се оказа без охладителна течност. Бързият оглед потвърди стабилен теч от стара, корозирала и пробита тапа на двигателя. За щастие по нанадолнището не ни трябваше често двигател. Пътем напълнихме с вода от чешмичките колкото изхвърлени шишета намерихме, и така проявихме и екологично мислене.

Уви, когато стигнахме до по-равното, шишетата бързо започнаха да свършват. Нови пълнения, тук-там изчаквания за изстиване на колата и т.н. Когато най-сетне стигнахме до магистралата между Шумен и Варна, платното в нашата посока се оказа затворено и поопознахме околния път през хълмовете наоколо (здравей, охлаждане). На моменти животът беше чак прекалено интересен. Стигнахме във Варна вече по тъмно. Плажът беше пропаднал като план.

Спрях на първата бензиностанция на входа на града и се раззвънях по телефони като пощурял. За щастие, фенското братство е бетер мафия – никога няма да те зареже в беда. Жоро Малинов услужи с колата си на Ивайло Търновски, за да ни вземе до хотела в Балчик. А пък Ани Илиева (а.к.а Йоан Владимир) се оказа фантастична в реалността точно колкото и в писането – за нула време намери чрез Асен разкошен варненски автомонтьор, при който да оставим колата и той да се погрижи за нея, докато ние почиваме.

Пътуването до монтьора също не беше безпроблемно, но стигнахме. При огледа от квалифицирано око излезе наяве дребна подробност, за която не се бях замислял. Принципно нова тапа за двигател струва два-три лева, а ваденето на старата и набиването на новата – примерно пет лева. Само че при мен беше протекла тапата, която е под дизеловата помпа. За да бъде сменена, трябва да бъде свалена помпата; за нейното сваляне е нужно да се свали агренажният ремък, а за тази задача на моята кола се откача и вади двигателят… Препсувах каръка си (наум, за да не вкисвам околните). Междувременно Ивайло пристигна като роханската армия при Гондор и ни събра към Балчик и уютния хотел „Калейдоскоп“. Предупредени за пристигането ни, домакинът Тихомир Тачев и съпругата му ни бяха запазили вечеря.

(Гостоприемството на Тихомир винаги ме е смайвало. Не само като как, по дяволите, за такива смешни суми успява да подсигури подслон и три пъти дневно храна – и то вкусна и обилна даже по моите ненаситни представи! И преди беше нормално или той, или съпругата му непрекъснато да са наоколо и да тичат да угодят с нещо на някого. Но тази година направо надминаха себе си – двамата задължително посрещаха и изпращаха всеки гост на хотела лично, и двамата заедно. Как физически смогнаха просто ум не ми побра. Не съм бил в хотел “Кубан” на Слънчев бряг или някой друг от най-елитните, но се съмнявам дори там да намеря такова желание да се помогне и угоди на посетителя. Просто нямаше случай някой да попита за нещо и то да не му бъде изровено, ако трябва буквално от дън земя. Не му правя братска реклама – описвам едно към едно какво видях с очите си. Тия хора удариха в земята всяко хотелско обслужване, което съм виждал някога. Текат ми лигите като си помисля, че и догодина Булгакон ще бъде пак при тях.)

Купонът на следващия ден се вихреше на пълни обороти. Плажът – също, в разкошното време. Но и двамата с Ели бяхме така капнали от интересния живот предишния ден, че просто проспахме денонощието – ставахме само за да хапнем по нещо и да изгледаме със завист веселото братство наоколо. И дори тогава умората и напрежението не се оттекоха от мен докрай. На следващия ден отново всичко ми беше като в мъгла и веселието наоколо влизаше през едното ми ухо, за да изтече мигом през другото, без да остави никакъв спомен. Остарявам…

Любомир Николов удари незапомнен според мен досега рекорд на Булгакон. Попаднахте ли в блога му на серията приказки на различни народи, написани от него? Тези приказки излязоха в красива книжка. Още преди да тръгнем го предупредих да си вземе от тях, че сигурно ще ги търсят за продажба. Той не вярваше, че някой ще купи и една – почти всички приказки са свободно достъпни в блога му, кой ще даде пари? Но понеже е възпитан и учтив, донесе един пакет, за да мирясам… Резултатът? 20 книжки продадени за по-малко от 20 минути. (И поне още 20 фенове, бръмчащи наоколо като разсърдени пчели да търсят дали не се продава случайно още някой екземпляр.) С гордост смея да отбележа, че май-май свободното публикуване на книги в Интернет ги продава, вместо да спре продажбите им. Други писатели от феновските среди също продаваха свои книги, също никак не лоши (хвана ми окото „Човекът, който обичаше Стивън Кинг“ от Бранимир Събев), но продажбите им не вървяха чак толкова. Вероятно славата на Любо изигра роля, но мисля, че и Интернет достъпността – също. Остава в това да се уверят и издателите. 🙂

Кулминацията на Булгакона беше в събота. Ние с Ели използвахме да поотидем все пак малко на плаж и да се поразходим по чудесната крайбрежна алея на Балчик, така че отново изпуснах доста от мероприятията. Присъствах вечерта на раздаването на наградите (където към наградата си от предишния Булгакон за най-голям карък добавих нова, за не чак толкова голям, в смисъл сблъскал се със само един проблем).

В неделя след традиционния търг на книги фенството се заизнася. И Наско Славов, и Любо Николов дискретно предпочетоха да не се доверят на колата ми на връщане. Смело й се довери Бобсъна. За самата кола отидох до Варна. Което само по себе си беше още един интересен ден – изпуснах автобуса от Балчик до Варна за секунди, а опитът да пътувам на стоп завърши катастрофално. Слязох от колата на един от феновете мъничко преди необходимия ми разклон. Около 22 километра преди. Взех ги за 3 часа, което значително повдигна самочувствието ми. А когато един бодър дядо ме похвали с каква енергична крачка вземам нанагорнището към Виница, изобщо не ми повярва, когато му казах откъде идвам пеша… Пак мъничко плаж (балчишкият централен плаж е скромен, но само на няколко километра е огромният и разкошен плаж на Албена), лятно щастие, море, водорасли, плуване, слънце (и тук-там малко облаци), изобщо една страхотна почивка. Особено след сутрешния марш.

В понеделник по обяд тръгнахме. Уви, преценката на по-старите фенове се оказа права. Още преди Варна ми клепнаха на главата куп задачи, заради които се наложи да изпратя Бобсън да пътува с автобус. (За което ми иде да потъна в земята от срам. Не ми се случва често да изоставя така гнусно някой, който се придвижва затруднено.) Към затрудненията се прибави и откриването на причината защо тапата е избила. Колата прегряваше зловещо. За щастие, след малко доливане и изчакване забелязах причината и за прегряването – вентилаторите на охлаждането не работеха. Огледът на жици и прочее не помогна изобщо, но все пак информацията беше полезна. Няколко бутилки студена вода, отхлупен радиатор (ако водата заври, да има как да се изпарява, за да охлади двигателя), каране с минимална употреба на двигателя и с надуто до дупка парно на над 30-градусовата жега, и най-вече непрекъснато следене на температура и наличие на вода – всичко това направи възможна малко разходка из България. (Която един скандал и скъсани бизнес-отношения направиха безсмислена, но не съжалявам за това и грам. Има хора, да работиш с които е по-зле, отколкото да гладуваш.)

Възможно се оказа и прибирането до София, ако и по начин, който ме кара да съм щастлив, че спасих Бобсън от чак толкова интересен живот. Магистралата от Варна до Шумен продължаваше да е в ремонт, но вече платното от Варна към Шумен – отново обикаляне из хълмовете наоколо (здравей, охлаждане). Схемата за придвижване обаче издържа, ако и на няколко пъти да беше на косъм. Нагоре към Витиня малко преди тунелите се наложи да спра и изчакам двайсетина минути на надуто докрай парно, за да може двигателят да поохлади, но все пак се добрахме някак.

(За любопитните – после старателният оглед на колата установи, че не работят или датчикът на вентилаторите, или термостатът. Като по-лесно, смених първо датчика. Проблемът понамаля, но не достатъчно за нормално каране – очевидно и термостатът е поотишъл и е за смяна. Май не заслужавам тазгодишната награда за прогресивно оправяне.)

… Добре. Булгакон 2012 свърши. А какво следва?

Златен Кан, естествено. Ще се проведе на 29 септември в Благоевград. Все още нямам достатъчно информация, но се надявам да я получа колкото се може по-скоро – следете за коментари с подробно инфо под този запис. Изгарям от нетърпение да видя какво е спретнал Кънчо Кожухаров. И още повече и дали не е написал нещо ново. 🙂

Е, и да се видя отново с фенството. Не познавам друга общност, сред която да се чувствам така на мястото си.

И да предизвикам отново късмета си. Кънчо обеща на Златния Кан да няма награда за каръщина, така че може липсата на възнаграждение да откаже каръка ми. 🙂

Както е известно, в България всички разбират от медицина и футбол. А по съвместителство и от политика, икономика и всъщност всичко друго на света.

Така и аз. Много разбирам от икономика. Чак ум да ви зайде!… 😉 И поредната ми философия е за проблемите на американската икономика.

Големият проблем на САЩ според мен са – дръжте се – ниските данъци за богатите.

Често се твърди, че те трябва да се понижават, за да се създават работни места. На първо чуване звучи разумно. Но е добре човек да вярва на очите си повече, отколкото на ушите си, а моите очи казват, че резултатът е точно обратният. През годините, когато богатите плащаха солени данъци, САЩ процъфтяваха икономически (включително и цените на здравеопазването и другите подобни услуги бяха към пет пъти по-ниски, дори като се отчете инфлацията, а качеството му беше поне като сегашното, ако не и по-добро, ако се отчете научния напредък). От Рейгън насам данъците на богатите бяха орязани към 3 пъти, а работни места се създават малко и предимно в Китай. Икономиката прогресивно закъсва, средната класа се топи и нормални неща поскъпват ненормално, без зад това да стои повече качество. Случайно ли е съвпадението?

Дали е справедливо данъците на богатите да са високи или ниски може да се спори до края на света. Според мен разликата е в изходните ценности на спорещите, а правилният отговор… няма значение. Има значение дали икономиката върви добре, или не. Където икономиката върви добре, нещата са добре дори ако данъците не са перфектно справедливи. Където икономиката върви зле, нещата са зле дори ако данъците са най-справедливите.

Икономиката е като машина, примерно като автомобилен двигател. Направена е не от метал и механични взаимоотношения, а от пари и финансови взаимоотношения, но дълбоко базовите принципи са същите. Една машина се вълнува не от какво е справедливо, а при какви условия режимът й на работа е оптимален, при какви е неоптимален, и при какви не работи изобщо. Да сипеш абразив в маслото на един двигател може да е по някаква причина най-справедливото нещо на света, но той ще спре да работи. Същото важи за обществото, държавата и други “нетипични” машини.

Преди няколко дни някакъв стрелял по хора пред “Емпайър стейт билдинг”. За кой ли път в САЩ. Девет ранени, двама убити (единият – въпросният стрелец).

Оопс. Дребна подробност. Само единият убит е “дело” на стрелеца. Неговата смърт също е ясна, от полицейски куршум. (По-точно от седем.) Но и всичките девет ранени са също от полицейски куршуми.

Това ми напомня един случай отпреди година-две-три в Лондон. Цивилни агенти на някаква там служба настигат в метрото младо момче, очевидно латиноамериканец, и му викват да се предаде. (Без да се легитимират по никакъв начин.) Той, естествено, побягва – както всеки нормален човек, подгонен с оръжие от цивилни. При което е “употребена сила”, за да бъде спрян – а именно, застрелян със седем куршума в главата. При положение, че дори не е имал оръжие. Агентите дори не бяха разследвани. Британските политици до един се тръшкаха и клеха, че седем куршума в главата на безоръжен човек е нормално и не означава trigger happiness…

В сравнение с този случай сегашният от Ню Йорк изглежда далеч по-разбираем. Стрелецът е извадил голямокалибрен пистолет – нормално е полицаите да открият огън по него. Дори тогава обаче не е нормално да го надупчат със седем куршума (някъде мярнах бележка, че поне три са били в сърцето или в главата). И е абсолютно ненормално да ранят и девет минувачи. (Ако съдя по публикуваните разкази на очевидци, някои са били ранени тежко – изобщо не става дума за “рикоширали куршуми” и “отчупени каменни отломки”, а за пряко попадение на куршумите в жизненоважни органи.)

Оправдания може да се изредят хиляди, за всеки случай. Не случайно са казали, че оправданията са като лайната – всеки ги умее и винаги смърдят. Какво са предотвратили полицаите – възможността психясалият да нарани някого? С такова “опазване на реда” на кого са му нужни терористи?

Този въпрос стои и у нас. Преди няколко дни съдът прекрати разследването срещу полицаи, грубо малтретирали невинно семейство и употребили брутална сила, при положение че не са срещнали съпротива. Ама синът бил заподозрян там в нещо си. Хубаво, де – да пребиете цялото семейство при “залавянето”, при положение че не са оказали съпротива, е крещящ непрофесионализъм и мутренство. Или самонадутост и чувство за безнаказаност, очевидно оправдано. И това в момент, в който страната буквално се дави от престъпници на свобода…

Преди години мой познат казваше: “Ще потърся мутрите да ме пазят от полицията. На тях плащам рекет, но имам ли проблем, помагат. На полицията плащам данък, а единствено ме крънка в добавка за рушвети.” Напоследък като че ли рушветчийството сред “органите на реда” поотстъпи. Но дали ще е от много полза, ако бъде заменено от безнаказаност?

Да се декларира това със сигурност е все едно да правиш прогноза за времето. Не случайно синоптиците са жанр във вицовете. Но поне от моя опит, най-добрата прогноза за времето в България е днешното време малко по на запад. Или пък вицовете. За щастие, поведението на полицията си зависи в крайна сметка от нас.

Да, зависи от нас. България е толкова зле не защото нямаме демокрация, а защото имаме. Демокрацията е строй, при който имаш за каквото си се преборил и за каквото си си изгласувал. Най-нормално е типичният българин да няма нищо и да е заврян в на кучето където слънце не огрява. И е единствено справедливото положение.