Grigor Gatchev - A Weblog

– Ти в какво всъщност вярваш, ако не е тайна? С думи прости.
– Не е. Но не става с думи прости.
– Ако не можеш да обясниш нещо просто, значи не го разбираш. А даваш акъл на другите.
– Някои имат нужда да вземат акъл, за да могат да разберат нещо обяснено с думи прости… 😉

Събеседникът ми всъщност е забележително интелигентен човек. Просто вярва, че светът се побира в черно-бели категории. Но въпросът му ме замисли – мога ли да обясня простичко като за всеки в какво вярвам и в какво не?… Всъщност съм го обяснявал неведнъж тук, но е отдавна затрупано под тоновете ми излияния. Така че може би си струва пак да опитам.

Проблемът е как да обясня “цветното” на тези с черно-бели очила. За целта ще структурирам обяснението в няколко… подточки? Позиции? Коани? Изберете им подходящо име сами.

1. Мога ли да те пипна?

Повечето хора биха отговорили изумено “Естествено, че можеш.” Но аз мисля, че не мога.

Мога да пипна тялото ти, но то не си ти. Един тъжен ден то ще е все още тук за малко, макар че теб няма да те има. Или може би един прекрасен ден то вече няма да е тук, но ти все още ще си, в по-ново и добро… Личност и тяло са напълно различни неща.

Обикновено на едно тяло съответства една личност, но не задължително. Има живи тела без, или почти без личност – било заради проблеми с “хардуера” (мозъка), било защото личността им е била до голяма степен унищожена (зомбиране от секти и подобни). А понякога в едно тяло живее повече от една личност – т.нар. множествена личност. Ние третираме това състояние като болест, и в големия процент от случаите това е така – личността се разделя или в тялото се повяват нови като резултат от, или част от някакво страдание. Но състоянието принципно показва, че е технически възможно в едно тяло да живеят няколко личности.

Личностите също могат да са много по-различни, отколкото сме свикнали да мислим. Съществуват хора без основни елементи на личността – инстинкт за самосъхранение, опити да се планира бъдещето, дори самоосъзнаване като отделна личност. Последните се доближават до границата между личност и не-личност, което иде да покаже: рязка граница няма. Нито пък има задължителен набор качества. Такъв може да бъде дефиниран за юридически или други цели, но в реалността не съществува естествен вододел.

2. Съществува ли Дядо Коледа?

Повечето хора биха отговорили изумено “Естествено, че не.” Но аз мисля, че съществува.

Да, Дядо Коледа няма свое собствено тяло. Нито дори личност в смисъла, в който сме личности хората. Но хиляди хора ежегодно “му дават назаем” тялото си, и чрез тях той върши своята работа – раздава подаръци на децата. За мен това е доказателство, че той съществува, точно както тестът на Тюринг постановява, че ако отговорите на машина не могат да бъдат различени от човешки, значи тя наистина мисли. Ако идеята за Дядо Коледа не съществуваше, или не предполагаше активна поява и раздаване на подаръци, дядоколедовци по улиците и подаръци за децата нямаше да има. Въпреки че безработни актьори или студенти щеше да има пак също толкова, и родителите щяха да имат пак също толкова пари, с които да могат да купят подаръци на децата си.

Означава ли това, че Дядо Коледа реално физически живее на Северния полюс, лети в теглена от елени шейна и безброй джуджета целогодишно правят подаръци за децата? Или че има планове за бъдещето си и т.н.? Не, разбира се. Но покрива ключовата за мен част от критериите за съществуване.

Нещо повече – Дядо Коледа има свръхестествени способности. Пробвайте да го арестувате, за да не може да раздава подаръци, или да го убиете, за да го няма вече – шансовете ви за успех не са големи. Както описва Пратчет в “Дядо Прас”, по-иновативни подходи може и да имат шансове, но са далеч по-сложни от “куршум в главата”. Разнасянето на подаръци на милиарди деца за една нощ би изисквало благият старец да превишава скоростта на светлината, но надали някой се съмнява, че той може да се справи… Да, това всъщност е софистика, базирана на предположението, че Дядо Коледа е физически човек. Ако обаче оставим това предположение настрана, въпросните способности стават най-естествени и нормални.

3. Аз вярвам ли в Бог?

Зависи какво се разбира под “Бог”.

Ако се предполага свръхсъзнание, сътворило Вселената, Земята или човека – определено не. Нито пък някакво трансцедентално свръхсъщество, без значение дали замеря любимците си със скрижали или не. (Извън темата: като чета Библията си мисля, че авраамическият Бог е такъв безнадежден комплексар, че има нужда от психиатрично лечение. Нищо чудно, че ревностните му последователи са свършили в негово име такива идиотизми – щеше да е чудно, ако не бяха.) Изобщо – убеден съм, че Бог не съществува реално в смисъла, който имат предвид повечето вярващи.

В същото време съм убеден, че Бог съществува – по начина, по който съществува Дядо Коледа. Че е създаден от вярата в него на някои хора, и от действията от негово име на невярващи други – точно както Дядо Коледа е създаден от вярата на децата и действията в подкрепа на тази вяра на възрастните. И че по тази причина е, точно както и Дядо Коледа, безсмъртен и могъщ до степен (привидно) да противоречи на природните закони. Че влиянието му върху света и особено върху хората е колосално, и че ще бъде такова и занапред.

Че всеки вярващ (и някои невярващи) ежеминутно го създават по свой образ и подобие. Затова е и толкова разнолик – носи различни имена, изглежда различно, в различно число е, добър или зъл е, и т.н. В същото време нуждата, която го поражда, дълбоко в човешката същност винаги е една и съща – неувереността в себе си, усещането за слабост, нуждата от външна опора. Това пък го прави единосъщен, без значение на броя и разликата в ипостасите му.

(Изумително е колко добре формалният атеизъм обяснява и обосновава божественото, нали? И не само това. Той извежда просто и убедително защо точно Бог е обвързан със слабите. Защо опитите да се обяви Бог на силните неизбежно се израждат в създаване на Бог на комплексираните – тоест, на дефектиралите слаби.)

… Добре де, разфилософствах се. Това е то моята деонтология. Измислил съм си я сам, но съм убеден, че не съм първият – не претендирам за авторско право. Пиратстването й е добре дошло. 🙂

“Контрапознанието” е книга от Деймиън Томпсън, която излезе преди нещо към четири години. Обсъжда различните видове контрапознание (псевподознание, лъжепознание…). Концентрирана е основно върху три негови дяла – алтернативна медицина (хомеопатия, кристалотерапия и прочее), псевдонаука (креационизъм, псевдоистория и т.н.) и теории на конспирацията. По-косвено засяга и доста други. Великолепна е като аргументация, въпреки сравнително малкия си обем – горещо я препоръчвам на всеки.

Пиша това не за да споря с поддръжниците на един или друг вид контрапознание. С луди не се спори. С тях се съгласяваш учтиво и търсиш как да ги убедиш да се лекуват. Вниманието ми привлече един интересен аспект на книгата. Томпсън (който е католик по убеждения) твърди, че религията не е контрапознание, тъй като твърденията й са метафизични, а това ще рече непроверими научно (тоест, излизат извън сферата на приложимост на науката). Други разобличители на контрапознанието обаче (основно атеисти) смятат, че религията също е форма на контрапознание, тъй като нейни основни твърдения противоречат на реално наблюдаваното от науката.

Заинтересуван от противоречието, се опитах да го разчопля внимателно. За мое учудване се оказа, че и двете страни в този спор са прави. Номерът е в това какво включват в религията различните спорещи.

Някои вярващи (Томпсън очевидно е сред тях) смятат, че трансцедентното не оказва пряко влияние върху реалния свят. (Между другото, теоретичният католицизъм спада точно към тази категория. Съгласно него, Бог е дарил на човека правото на свободна воля, и това го обвързва да не се изявява пряко под никаква форма – изправена пред Божията мощ, волята на хората би се прекършила и така дареното би било отнето, а Бог не престъпва думата си.) Други вярващи смятат, че трансцедентното оказва пряко влияние върху реалния свят. също така, някои атеисти виждат деонтологичната разлика между двете групи вярващи, докато други смятат, че всички вярващи спадат към втората група.

Според мен ключът към спора е именно в разликата между тези две групи вярващи. Ако трансцедентното (Бог) не оказва пряко влияние върху реалния свят, то не е доказуемо или опровергаемо с научни средства. В него може единствено да се вярва или не. Съответно, тази теза е извън обхвата на науката и не представлява контрапознание. В същото време, ако трансцедентното оказва пряко влияние върху реалния свят, то може да бъде изучавано с научни средства. А това влиза в пряко противоречие с идеята за трансцеденталност: няма как нещо да бъде едновременно обяснимо и необяснимо. Затова и тази теза се оказва вид контрапознание.

Просто моите 5 ст. 🙂

– Значи ти си оня блогър? Хм. Представях си те иначе.

Събеседникът ми е леко на градус. Или може би не съвсем леко. Никога не ме е бивало да преценя колко пиян е човек. А обстановката предразполага към това да си на градус. Тук съм по недоразумение – трябваше да говоря с някого. И се надявах да не са и чували за мен, дори ако ме забележат случайно. Този обаче дочу разговора ми с човека, заради когото дойдох, и се оказа, че съм му известен.

– Аз съм. Защо, как си ме представяше?

– Дребен, хилав и с очила. Но и така пасваш, на високо акъл не вирее.

– Високите имат по-добро покритие. Хващат повече. 😉

– Ама имат бели петна в покритието. Откъде си подслушал инфото си за разпространението на изкуството? Приятели в издателския бизнес ли имаш? Дето не си затварят устите както трябва?

– И такива приятели имам, но имам и глава. Човек трябва да е сляп, за да не види накъде вървят нещата напоследък.

– Глава, дръж ми шапката. Четох ти блога цяла вечер преди седмица. Ако сам беше стоплил всичко това, щеше да си стоплил и какво точно движи големите в бизнеса. Ти се моташ около него като муха без глава, и все не го нацелваш.

– Мисля, че съм го нацелил доста добре. Желанието да станат феодали в свят, в който авторите са им крепостни, а читателите – посеви.

– Фантазия имаш, пич. Трябва да почнеш да пишеш книги, не блог. Ако слушкаш, може и да те пратя при някой да те издаде даже… Може и това да стане някой ден, ама засега го няма, поне тук. Друго ги бута.

Пиша и без твоите покани, мисля си. И ако реша да издавам, ти ще си последният, на който ще разчитам да ми помогне.

– И какво е другото, дето ги бута, пък не съм се сетил за него? Мисля, че съм се сетил за всичко.

– За много умен се имаш. Недей, вредно е… Кво си мислиш, че издателите не знаят, че безплатното разпространение им е реклама ли? Мислиш ли, че толкова нямат акъл? Или ако нямат, че не са пробвали?

– Ако имат този акъл, защо тогава ритат така бясно срещу безплатното разпространение? Доста издатели, доколкото знам, за нищо на света няма да пуснат книга, която се разпространява безплатно.

– Именно защото не са тъпи, пич. Някои са тъпи, де. Ама си имат кой да им издърпа ушите, ако не внимават. И да им напомни откъде са дошли парите им, и че отговарят за тях пред него. Ако не го слушкат, лошо им се пише.

– Впечатлен съм. Ти ли си този, хм, “консултант”? Нещо не ми се връзва. Не бих очаквал тогава да си тук, ще си над тези неща. И не мога и да си представя да седнеш да четеш цяла вечер блога на някой като мен.

– Правя квото си искам. Затова аз съм, дето викаш, консултантът, пък те са “бизнесмените”. Заради тая разлика и чета по цяла вечер блога на някакъв вресльо със самочувствие. Видя ли лимузината с шофьора долу? Ако искам, ще го пратя да я блъсне и ще си купя друга. Никой на може да ми нарежда кво да правя. Ясно ли е?

Май наистина е на повече градус, отколкото предполагах.

– Ами ако опиша този разговор в блога си? Ще пратиш някой да ме очисти? Или ще се опиташ да ме купиш?

– Много голямо самочувствие имаш, пич. Казах ти го. Мислиш си, че си уникален и гениален, ама такива като теб са хиляди. Толкова много са, че даже аз не мога да ги очистя или купя всичките. А и за кво ми е? Отпадъците не ме интересуват… Кво, обиждаш ли се? Нищо лично, пич, ама си отпадък. Ако не беше, щеше сега да си поне като тия тук. Не да ходиш със скъсани сандали и вехти дънки, и да караш двайсетгодишна кола – да, и това знам.

Наистина ме ядосва.

– Може пък и да ми харесва. И аз правя каквото си искам… Та, какво не съм разбрал в картинката? Щом си толкова умен, знаеш ли го? Или само претендираш?

– Съвсем е просто. На тоя свят само ти си по-прост от него. Същото като във всеки бизнес е. Ти кога си се замислил какво е бизнес? След десети ноември, нали? Аз се занимавам с бизнес повече от десет години преди това. Знаел съм къде е ключа от бараката когато ти още си лапал мухите…

– И какво тогава не съм разбрал? Май не го знаеш.

– Спокойно, пич, ще ти го кажа. Просяче си, ще ти пусна малко милостиня… Да стават феодали, дето викаш, мислят най-големите в света. Концерни за права, като холивудските, големите издателства и прочее. Ама има нещо, дето е толкова елементарно, че и в последната държавица по-големите издатели го знаят и го правят. То е най-важното за тях, колкото и да са мизерни. Ама не си го стоплил… Като иде автора при тях да го издават, какво става? Пазарлък става. Колко за него, колко за тях.

– Не е съвсем така. Чувал съм, че има някакви стандартни проценти – колко за издателя, колко за автора.

– Стандартни, цуни ме отзад. Кой как се разбере е. А това е според кой колко е известен. Известен ли е един автор, търсят ли го, ще се разбере на добър процент, и даже веднага ще го издадат. Ако не е, няма как. Или ще се навие на хилав процент, или ще му вземат книгата, ама няма да я издадат никога. Само за да не може да я даде на друг. Капищи?

– И какво общо има това с безплатното разпространение? То винаги си е реклама.

– Именно. Писателят ако е добър и пусне книги безплатно, става известен и го разбира. Вече не можеш да го напазариш на хилав процент, ще иска добър. Губиш печалба… И друго. На българския пазар за колко известни български писатели има място? Ако пишат по една книга годишно, за трийсетина. За повече хората нямат пари да им купят книгите. А искат да ядат.

– На това последното къде му е връзката с печалбите?

– Не стопляш, нали? Казах ти че си прост. Сърдиш ми се, ама е истина. Като ти говори някой по-умен, учи се от него, инак прост ще си останеш… Ходил ли си на конни състезания? Не си, не е като за твойта черга. Та, там конете са на различни конюшни. Която спечели, прибира наградата. Дойдат ли чужди коне да се състезават, колкото повече, толкова по-вероятно е наградата да иде при тях. Конюшните губят от това да има коне, дето не са техни. Сега стопляш ли?

– И какво ще направят, ще застрелят писателите, дето не са техни ли?

– Много филми гледаш. Защо да ги стрелят? Просто ще ги откажат от писането, с гладория докато се отчаят. Ама когато някой пуска книги безплатно и хиляди хора му благодарят, трудно се отчайва. Пък ако както, дето пишеш по блога си, почнат да му пращат и пари, съвсем няма да се отчае. Излиза на състезанието, срещу кончетата от конюшните. И се е подковал и надопингирал повече от тях, с известността от безплатните си книги. Трябва и конюшните да почнат да пускат безплатни книги на конете си, пък това им е чиста загуба. Просто е, нали?

– И какво могат да направят?

– Дали няма да ги стрелят ли? Няма, успокой се. Стрелянето е от друг учебник, ти не си го чел и няма и да го прочетеш, и така е най-добре за тебе. Просто ако някой е пускал книга безплатно, за нищо на света няма да му я публикуват. Да не му публикуват и другите книги ще стане много ачик-ачик, драскачът ще се замисли и ще се усети къде е далаверата. Ама да не му пускат тая книга е лесно. Най-тъпичките издатели даже си вярват, че няма да могат да я продадат. По-хитрите са наясно, ама са наясно и с това, дето ти го разправям. Малко са проблемни напоследък тъпичките, разрешават да пуснеш част от книгата безплатно, безплатната реклама им е примамлива по тия кризисни времена. Въпреки съветите, че си ядат хляба, като помагат на драскачите да станат известни…

– Всичко това съм го писал по един или друг начин. Почти всичко, да съм точен.

– На такива като тебе никой не вярва. Това ви е готиното. Искаш ли да си направиш експеримент? Напиши този разговор в кирливия си блог. След това ела да ми кажеш колко са ти повярвали. Не се бой, няма нищо да ти направя. Ако исках, до минута щях да знам и къде живееш, и къде учат децата ти, и всичко за теб… И ще помня, че съм те помилвал, нищо че съм пиян сега. И като изтрезнея помня. И си спазвам думата. Да ти пусна ли още малко милостиня? В света на тия, дето не сме отпадъци, думата е всичко. Не си ли спазваш думата, нямаш място сред нас. Разбираш ли що за хора сме?

– Благородниците. Кралете, дворянството…

– Един вид.

– С една дума, феодалите.

– Хе-хе. Ти пак на твоето.

– И мафиотите.

– Щом си рекъл. Хайде сега се измитай оттук, ако си свършил. получи повече, отколкото си се надявал. Направи ми сега услугата и кефа да те няма. Заслужил съм го, нали?

– И сигурно ще искаш, когато напиша това в блога си, да спестя името ти? За да не ми се случи нещо?

– Прекалено над теб съм, за да си цапам ръцете. Аре сега, грабвай си капата и дим да те няма.

Понякога се чудя как всички тези случки се случват точно на мен. Анти-любимец на съдбата ли съм? Или другите просто си мълчат?… Все тая.

Не зная защо, но си мисля, че дори ако напиша името на събеседника ми, наистина няма да ми направи нищо. А, доколкото знам, го може. Да пиша блог не е единствената ми работа – ща не ща, просто няма как да избягам от информацията who is who. А нищо чудно и да съм в състояние да му се противопоставя – хора с моята история няма как да нямат какви ли не контакти и длъжници… Но не ми се разпалват войни. В съвременния свят войните ги печели който не участва в тях.

Въпреки всичко обаче няма да напиша името му. Не от страх, а от благодарност за разказаното. Наистина вече съм писал почти всичко от това открито. Но е редно да бъдеш донякъде коректен към някой, който ти е споделил нещо, дори под влиянието на алкохола. Както и честността, коректността не е ексклузивна привилегия на феодалите и мафиотите. Спазването й прави човека по-достоен. Събеседника си може да уважавам (има за какво) или не (също има за какво), но много държа да уважавам себе си.

Докато течеше днешният протест, се замислих. (Случва ми се.)

Много от децата около мен не бяха високоучени и мъдри еколози. Просто бяха тръгнали наивно да пазят планината от някой или нещо, когото възприемат като зло. Направих си експеримент – попитах няколко от какво точно смятат, че ще помогнат да се опази Витоша.

Някои имаха съвсем детска представа – че някой си точи зъбите да я изсече и бетонира до последния квадратен метър.

Някои си представяха апокалиптични картини на съсипани и отровени водоизточници.

Някои протестираха “ей така”, за да се чуе гласът им и да се види, че българите не са съвсем заспали.

Някои просто си правеха купона.

Някои, най-накрая, нямаха надежда, че ще успеят да постигнат нещо с протеста си. Но въпреки това бяха там и се бореха.

Затова си мисля – може да е добре да знаем защо точно се борим “да смъкнем Цеко от Алеко”.

София няма такава остра нужда от работни места, каквато имат малките градчета край планините. Но пък има много повече мръсен въздух и много по-малко природа от тях. Затова и приоритетите ни тук са природата преди работните места. Дори ако ще са добре платени.

Да, логиката е свестният инвеститор да се мъчи да запази природата. Но в България сме се нагледали до втръсване на несвестни инвеститори. Свестните все още са някъде в светлото бъдеще.

Ще пази ли природата “Витоша ски”? Това би значело да се ограничава в намесата в нея. А дали ще го прави?… Когато “възстановяваха” хижа Алеко, бяха получили разрешение да преместят 19 морени. Направо взривиха над 400, унищожавайки една от най-красивите каменни реки на Витоша. Намесиха се над 20 пъти над разрешеното им. Какво ще се получи, ако им разрешат да използват една двайсета от Витоша, всеки може да сметне сам.

И още нещо. През миналата зима те отказаха да пуснат лифтовете, за да шантажират софиянци. И още отсега заявяват, че тази зима смятат да направят същото. Тоест, за тях шантажът е по-важен от бизнеса и печалбите. Редно ли е да позволим подобен “инвеститор” да стопанисва лифтовете по Витоша? Или всъщност каквото и да било наоколо? Не е ли по-редно да гледаме на него по същия начин, както бихме гледали на идеята “Енрон” или “Леман брадърс” да инвестират в икономиката ни, или “Юниън карбайд” в промишлеността ни? И… колко добре платени ще са работните места, които открива подобен “инвеститор”?

Ето затова трябва да разкараме от Витоша фирмата “Витоша ски”. Както и всяка друга фирма на Цеко Минев. Защото е не инвеститор или бизнесмен, а изнудвач и шантажист. Такъв не бива да има място в българския бизнес, нито на Витоша, нито другаде. На този хал сме именно от такива. Ако е нужно за целта да приемем закон, който специално да забранява на него да инвестира, значи това и трябва да направим. ИДеята е негова – нека не казва после, че не приемаме идеите му. 🙂

Споменах ли, че ми се случват шантави сънища? Тази нощ беше поредният.

Бях попаднал на някакво събиране на музиканти. (Вероятно по недоразумение: подразбираше се, че не спадам към въпросната компания.) И докато се чудех какво да правя, се оказах избутан право сред кръг хора, които се запознаваха с Кен Хенсли от “Юрая Хийп”. Едно към едно какъвто беше на концерт преди няколко години.

Преди да успея да се махна оттам, той ми стисна ръката и ме попита кой съм и също ли съм музикант.

– Ами… наполовина – опитах се да изостроумнича, като опит за спасение от абсолютно изненадващата ситуация. – Не мога да свиря, нито да пея. Но мога да слушам и да се радвам на музиката.

Очаквах Хенсли да ме изгледа иронично (или весело, ако се окаже човек с чувство за хумор) и да продължи със следващия. Вместо това обаче той съвсем спокойно ме погледна в очите и отговори:

– Значи не си наполовина музикант, а нацяло, истински. Тук вътре, в сърцето ти. Щом то може да свири и пее.

Не знам защо, но като се събудих, споменът направо ме трогна. Дано истинският Кен да е поне също толкова мъдър. 🙂

След Таласъмията Любомир Николов изглежда е събрал сили и вдъхновение. На връщане към София сподели, че има намерение да пораздвижи уъркшопа, който започна преди известно време. Идеята му е проста и съблазнителна – да предложи в него реален проект, в който всички желаещи да се пробват какво и как умеят. Като ученици в час по креативност. А той ще се опита да бъде учителят.

Тогава направо подскочих от идеята. Познавам го от повече от двайсет години и неведнъж съм имал щастието да се възхищавам непосредствено на творческия му процес. Научил съм от него на практика всичко, което разбирам от писане (не е много, но вината си е моя). Предположих, че ще предложи тема за някое разказче и ще гледа кой как се справя. Като майстор строител, който търпеливо започва обучението си с простичък урок как се редят тухли, как се кове скеле и как се строи най-обикновена къщурка.

Затова и бях толкова смаян, когато видях какво е пуснал като тема в уъркшопа. “Архивът Пандора” е кодовото наименование на един негов проект, който е от категория роман. (Ако Любо няма достатъчно време. Защото плановете и нахвърленото – имам щастието да съм отчасти запознат с него – би стигнало за цяла поредица, без нужда от разтягания и локуми.) Иначе казано, майсторът предлага още отначало за урок строеж не на къщурка, а на катедрала.

Зная, че в първия момент това плаши и отказва. Но познавам Любо твърде добре и зная – той няма да смаже учениците си с непосилна задача. Напротив, ще превърне богатството на проекта-урок в негова сила. Търпеливо ще отбележи кой къде е умел и силен и кой какво има нужда да учи или доотшлайфа. И ще даде на всеки възможността да натрупа майсторство където има нужда от него. Защото в писането на роман, точно както в строежа на катедрала има всичко – от полагане на основи, през редене на тухли и оформяне на арки, та до скулптурно декориране, сковаване на портите и закрепване на покривите. И когато нещата са превърнати от умел учител в неангажираща, но увлекателна игра, те се запомнят и овладяват най-добре.

Сигурно ще има хора, които ще попитат: “Защо ми е да умея да пиша? Аз съм финансов брокер, няма да ставам писател.” Поредните, неразбрали най-важния урок на живота: богатството на знанията и уменията е начинът да виждаме и разбираме богатството и красотата на света. Който търси познания единствено в професията си, иска да живее в сграда със само един прозорец – а такава сграда се нарича затвор.

Съмнявате ли се? Ако попаднете във весела компания вечер, подхванала някоя песен, не ви ли се иска да можете да пеете? И да свирите на китара, примерно? Когато видите добър приятел натъжен, не ви ли се иска да го окуражите и подкрепите с такова майсторство на словото, че светът пред очите му да грейне? И докато чакате вкиснати в почивната станция да отмине сивият дъждовен ден, не бихте ли искали вместо това да виждате в дъжда красота и спокойствие и отмора, и всичко друго, за което сте отишли на почивка? А е толкова лесно – просто трябва да го умеете…

Аз понякога пиша. Не смятам, че произведенията ми са кой знае какво. Не вярвам да стана някога писател – уви, компютърната ми професия вероятно ще е търсена и отлично платена поне още 20-30 години, а след това вече ще гоня осемдесетте. Но дори мизерните ми умения да пиша дават на възприятието ми толкова повече пъстрота и богатство, че не зная какво бих правил без тях. И горя от нетърпение да прибавя още.

Затова – чувствайте се поканени! Уъркшопът на Любомир Николов – Нарви ви очаква, с възможността да се учите от него в процеса на писане на негов роман. 🙂

Днес прочетох един интересен запис в блога на Красимир Гаджоков. Става дума за реализацията на прословутото “електронно правителство”. Прочетете я – изглежда смешна, но всъщност е тъжна.

Авторът смята, че така реализираното “електронно правителство” е всъщност показуха, замазване на очите на гражданите. Воден от принципа “не мисли първо за злонамереност, ако може да е обикновена некадърност”, аз бих предположил, че е по-вероятно просто изпълнителят на Обществената Поръчка да се е показал предизвестено некомпетентен. И в двата случая обаче такъв сайт е посмешище за администрацията и обида за нас, гражданите. Точно както и “реагирането” на държавните чиновници на е-поща. Затова ли им плащаме заплати от джоба си?

За да не съм в позицията на поредния оплювач без никаква конструктивност, бих предложил:

– Да си направим едно обсъждане как би трябвало да изглежда интерфейсът на сайта, за да е максимално полезен не само за администрацията, но и за гражданите.

– Изготвителят на сайта да го преработи съгласно резултатите от обсъждането. Разбира се, без допълнително заплащане. Ако ще има разговор за пари, ще е колко дължат като обезщетение за нанесените на имиджа на правителството ни щети.

– Да се подсигури официален е-майл адрес за всяка правителствена институция. Изпратените до този адрес съобщения автоматично да получават обратен е-майл с входящ номер, за да могат гражданите да проследяват и контролират придвижването на проблема. (Спамът ще е проблем, но мисля, че няма да е твърде страшен.)

– И най-вече, още като начало, да вдигнем шум, който където може, колкото се може повече, за тази подигравка, наречена сайт. Ако някой успее да издири информация кой я е реализирал (и срещу каква сума), ще бъде чудесно. ББ е пожарникар-популист – види ли обществено недоволство, търчи да гаси пожара. Да използваме това благо, докато не сме го заменили в традиционната си българска глупост с поредния стар или нов гьонсурат.

Обожавам да се ровичкам из материи, от които не разбирам. Доста хора го обожават, де – но за разлика от повечето аз си знам, че не разбирам, и не се смятам за гений и/или пророк. Просто ми е интересно да си чеша акъла. 🙂

Този път ми се стори интересен един паралел между биологията и икономиката, по отношение на ефекта на размера.

В биологичния свят по-големият размер е много изгоден. По-едрите лесно надвиват по-дребните от вида си в схватката за ресурси, по-трудно стават жертва на хищници и какво ли не още. Но това е до един етап. Оттам нататък изхранването става по-трудно (изисква се повече храна, а тя не винаги е безкрайно много), носенето на собствената маса – също (тежестта расте на куб, а силата на мускулите – на квадрат), и т.н. В крайна сметка се постига един оптимален за конкретните условия размер. Както по-дребните от него индивиди, така и по-едрите се оказват еволюционно губещи. (Създаването на изчерпателен и надежден модел би изисквало хиляди параметри, но ефектът реално е този.)

В света на икономиката обаче почти няма фактори, на които размерът да влияе негативно. Колкото по-голяма е една корпорация, толкова по-ефективно разходва ресурсите си (при равни други условия), на толкова по-ниски цени си ги намира, толкова по-голямо влияние има, и т.н. За разлика от биологичния свят, където съществуват силни отрицателни обратни връзки, в света на корпорациите размерът води почти само до положителни обратни връзки. (И причината за това е не в някаква зловеща вредност на корпорациите, а в закона на Кругман за ролята на размера в икономиката.)

Резултатът е интересен и… неприятен. В биологията отрицателната обратна връзка над определени размери подсигурява на света да има колосален брой индивиди. Те се конкурират помежду си, дивергират, покриват различни екониши и така се осигурява поле за еволюцията. Иначе казано, място и възможност за развитието и напредъка. При корпорациите в класическия капитализъм няма граница, над която размерът да почва да носи повече вреда, отколкото полза. Резултатът е естествена тенденция корпорациите да растат неограничено, къде чрез купуване една от друга, къде чрез обединяване. Логичният завършек на тази тенденция е на света да остане само една корпорация. Което би унищожило конкуренцията окончателно и реално би превърнало света в единна феодално-робовладелска държава.

Очертава ли се утре да се събудим в такава държава? Определено не. На света все още има огромен брой корпорации, дори сред твърде големите. Собствениците им отлично разбират принципа за корпорацията като феод и не са съгласни лесно да продадат или изгубят феода си, а с това и статута си на “благородници”. Ако обаче няма какво да контрира икономическия ефект на мащаба, той рано или късно, вероятно след стотици години, но ще постигне описания резултат. А ако “феодалите” започнат да се събират и договарят, примерно на разни срещи на Билдербергите и подобни, може да е и доста по-рано.

(Интересен момент е, че това развитие е Парето-неоптимална ситуация. Феодализирането на капитализма няма как да не ограничи катастрофално иновациите и развитието, а от това ще изгубят и най-крупните феодали. Днес дори сравнително бедните хора в сравнително бедна страна като България не смятат за много голям лукс да си купят кило козунак от магазина – преди хиляда години дори не всеки цар е можел да си позволи да яде козунак ежедневно. А формулата “по-добре мизерстващ цар, отколкото богат среден жител” напоследък звучи все по-неубедително на все повече хора. Но се боя и че когато това развитие започне, на върха все по-често оцеляват именно тези, чието мислене е осакатено откъм възможността да разсъждава по нормален начин. Тези, които по обичайните критерии са социопати или дори клинични параноици, за които властта е върховна ценност сама по себе си…)

Ще дойде ли подобно развитие задължително? Също не съм уверен. Като начало, аз не виждам в икономиката достатъчно и силни ефекти, които балансират твърде големия размер – но надали зная всичко за икономиката, може би ги има. Като продължение, този тип проблем вече започва да прави впечатление както на икономистите, така и на политиците. (Щом консерватор като Алан Грийнспан стигна дотам да декларира в прав текст: “Ако една банка е прекалено голяма, за да бъде оставена да фалира, значи е прекалено голяма, за да й бъде позволено да съществува.”) Така че нищо чудно на политическо ниво да започне вземане на мерки за ограничаване на прекаления растеж на корпорациите. Най-сетне, съществува “ефектът на сингуларността”, който също може да бъде отлаган, но не безкрайно, и политиците засега почти не му обръщат внимание – нищо чудно той да изпревари свръхконцентрирането на икономическата власт.

Така че – ще мине време, ще се види.

В предишни години обикновено съм писал за този конвент предварително. Този път не успях. Но с удоволствие ще разкажа как се случи.

Както обикновено, провеждането е предизвестено. Датите са краят на седмицата около лятното слънцестоене и Еньовден, мястото – хотел “Люляк” на Старозагорските минерални бани. Досега обикновено продължаваше четири дни – четвъртък, петък, събота и неделя. Този път беше само три, без четвъртъка, но за мен това само беше още по-голямо удобство – не е лесно да си зарежеш работата за цял работен ден по тези времена. (Което, предполагам, е било и мотивацията на организаторите.)

И така, в петък сутринта потеглихме от София. Надявахме се да избегнем голямата жега, но не познахме. Малко след Пловдив се наложи да спрем на една бензиностанция за по сладолед – иначе щяхме да правим конкуренция на традиционното за Таласъмията чеверме. Имах удоволствието почерпката да е от Любомир Николов – Нарви! Ехаа! Такъв писател да те черпи не е малко удоволствие! 🙂

Допреди известно време Таласъмията западаше от година на година. Затова и миналата година изненадата беше огромна, и приятна – посетителите бяха поне двойно повече от годината преди това! Бях любопитен дали по-краткото провеждане тази година ще докара повече хора, или по-малко. Оказаха се повече – “Люляк” побра около една трета от “таласъмите”, останалите отседнахме кой в две съседни станции, кой в Стара Загора… Вероятно това е първата Таласъмия, която събира над сто души. А това ме радва от сърце – значи в България има поне стотина достатъчно ненормални, за да си струва да си приятел с тях.

(Един от най-старите членове на софийския клуб на любителите на фантастиката, Христо Рибаров, казва: “Аз не съм луд. Аз съм ненормален – има разлика. Нормата се определя от мнозинството. Нормата са тези, които може да имат висше образование, но нямат дори средна обща култура. За които духовно удоволствие е пляскането на белот в кръчмата, празненство – натряскването до анестезиране, приключение – опитите да изневерят на половинката си (и после да се нахвалят с това пред всички познати), а смелост – псуването на началника под юргана вкъщи. Аз не съм от тях, следователно съм не-нормален. Ти, доколкото те познавам, също. И слава богу. Защото иначе нито ти, нито аз щяхме да струваме лула тютюн като хора. Да се общува с нас щеше да е изтезание, чрез скука, досада и униние…)

Любо Николов се амбицира веднага да започне да пише, както на предишната Таласъмия. (Тогава той извади една масичка до входа, сложи си на нея безумно стария лаптоп и два дни щастливо твори.) Жегата обаче беше непоносима, така че се наложи да го остави за вечерта. (Когато, въпреки планинското обкръжение, пак едва се дишаше – идеята пак пропадна. Същото беше и на следващия ден, за когато кроях планове да му подражавам. В крайна сметка и двамата си останахме без нито ред написан, макар и с куп идеи.) Видях се със сума ти разкошни хора – към половината българско фенство беше налице.

Следобяда решихме да отделим с Ели малко време за себе си, взехме едно одеало и се запътихме към гората, обгърнала хотелчетата. Избрахме си нещо като полянка и се заехме да разпънем одеалото. Беше най-лесното му постилане в живота ни – няколкостотин комара старателно ни помагаха, хванали ръбовете му. А когато седнахме, моментално усетихме и причината за благоразположението им. За щастие се изнесохме моментално, и се бях сетил да взема кортизоново мазило. Кракът на Ели беше нажилен до степен и мазилото да не помогне, и се наду, та се наложиха компреси с риванол. А аз измъкнах от запасите един спрей репелент и използвах от него количество, което би стигнало на рота чалга-певици. Ефектът беше налице – ужилванията спаднаха до двайсетина на час, тоест вероятно поне сто пъти. Не че и това беше малко, де – сигурно комарите там са ГМО. Като ги шляпнеш във въздуха, рискуваш да си натъртиш ръката…

Вечерта беше ознаменувана освен със срещата с куп щастливо таласъмски физиономии и с прочутите кебапчета на хотела. Домакините сервират три неща – кебапчета, пържени картофи и салата. Никога не съм ги видял да предлагат нещо друго за ядене, но оплакал се фен няма. Не знам откъде взимат кебапчетата, но са от истинско месо. Още първата хапка мигновено ти демонстрира какво ядеш под наименованието “кебапче” където и да е другаде. Ние обаче само отбелязвахме мимоходом факта, заслушани във феновските истории и лакардии.

Аз бях на върха на щастието си. Не бях виждал Ани Илиева (пардон, Йоан Владимир) от години. Абе, хора, кажете на това момиче да се осъзнае и да продължи да пише фентъзи! Вече от три-четири години се занимава само с наука. Още не е взела Нобел, така че литературният й талант с гаранция е повече от научния… Киселото ми от пропуска настроение го компенсира Бранимир Събев. Не пропуснах възможността да си купя “Човекът, който обичаше Стивън Кинг” с личен автограф от него. Видях се с Иван Крумов, Вихра Манова, Юри Илков-Генерала и още кой ли не. Страхотно ми липсваха Наско Славов, Калин Ненов, Ивайло Търновски – ушите ще им скъсам на всичките! Без тях феновските конове са наполовина истински…

На сутринта на поляната вече се въртеше споменатото вече традиционно за Таласъмията чеверме. Не зная какво бяха сложили в огъня, не пушеше много, но наоколо нямаше пукнат комар. Въпреки че жегата си беше точно същата. И тъй като огънят не угасна почти до следващата сутрин, тая напаст не ни навести повече.

Ние с Ели на няколко пъти прибягвахме до магазинчето на площада на селото за сладолед или студена бира. При единия път се разходихме из парка пред старата баня. Липите още цъфтяха и миришеха, ама миришеха божествено. Чешмички с топла минерална и студена изворна вода, птички, скамейки… И т.н.

Следобяда се състоя едно от събитията в програмата – ЛАРП. (По традиция програмата не се спазва и аз се възмутих от това нарушение на традицията, ама никой не ме слушаше.) Раздадоха се куп роли. Аз си поисках ролята на дебел лакомник. Изгледаха ме странно и ми отказаха. Било нямало такава в ЛАРП-а. Лъжат, проклетниците! Чиста дискриминация си беше. Килограмизъм. Нямат капка политическа коректност тия хора. Какво, кльощавите да мрем ли?… Иначе беше страхотно весело. Като хванах Ани да я разпитам какво става с нея, от разказаното ми увисна ченето. Докато не разбрах, че това било ролята й в ЛАРП-а. След малко пък един от феновете като ме заразпитва какво имам и какво нямам, се опулих като анимационен герой. Докато не се оказа, че той пък ме взел за пазителя на незнам какво си скрито… Дано и другата година има ЛАРП. Само че ако не ми предвидят роля за дебел лакомник, ще го направя на национален въпрос. Дискриминатори с дискриминатори…

Пристигна и Митко Стефанов, и си поплямпахме толкова сладко, колкото могат само отдавна невиждали се фенове. А по едно време се изръсиха и Комата и компания. Веселбата, естествено, се качи с поне десет градуса. Особено когато Комата започна и да пее. За нула време около огъня се оформи кръг с китари, певци, слушатели и бъбривци. Ако някой не е слушал “Хай да одим в Шао Линь” в изпълнение на Комата и съпровод на китара на Митко, не мога да му опиша какво е изпуснал. Или пък ако не е слушал “Ну что вам рассказать про Восток” в изпълнение на Генерала и съпровод на китара на Генерала… А колко още песни се пяха, надали ще мога да си ги спомня. Купонът продължи кажи-речи до сутринта.

Към обяд се затъркаляхме обратно към София. Докато пътувахме, Любо Николов сподели какви идеи са му хрумнали. Надали е нужно да описвам как ми потекоха лигите. За щастие, още същата вечер малко след полунощ той написа и пусна в блога си една от тях – разказът “Ямата”.

Оказа се и че това не е единствената му идея. От доста време Любо води задочен писателски уъркшоп. Беше позаглъхнал напоследък, но след Таласъмията в него се появи едно страхотно предложение – участниците да се опитаме да работим заедно над съвместна идея. Да работиш заедно с Любо по писане на нещо – просто не зная какво може да бъде по-страхотно, интересно и полезно! И чакам с нетърпение работата да започне.

А междувременно ще предупредя и за следващия конвент – Булгакон 2012. По данни на Генерала, ще се проведе на 6, 7, 8 и 9 септември. Мястото е хотел “Калейдоскоп”, Балчик. Цената е 18 лева на вечер на човек, и ако не ме лъже паметта, включва и ядене. Ум не ми побира как домакинът Тихомир Тачев, стар фен и организатор на балчишкия клуб на любителите на фантастиката, го постига. И да няма включена храна, пак си е смешна цена за нощувка на морето. Не се ли случи нещо извънредно, на всяка цена ще съм там. 🙂

Мой познат е търговски представител. В един от градовете, за които отговаря, връзката му е фирма, която предлага каква ли не техника. Там се случила следната история:

При оглед как са изложени неговите стоки в магазина им, познатият ми забелязва нещо весело. На съседния стелаж, зает с охранителна техника, стои отпечатан на компютър надпис:

СИСТЕМИ ЗА БЕЗОПАСТНОСТ

На срещата си след това със заместник-директора на фирмата, с когото били добри познати, го предупредил:

– В магазина ви, на надписа за системите за безопасност, имате едно “Т” в повече. Оправете си го, да не се смеят посетителите.

При следващото си минаване, след седмица, той хвърлил едно око на надписа, да прецени колко бързо реагира клиентът му. Надписът гласял:

СИСТЕМИ ЗА БЕЗОПАСТНОС