Grigor Gatchev - A Weblog

“Интернет общество” са забелязали един нов законопроект. Ето тяхната страница по въпроса.

Както и следва да се предполага, въпросният законопроект е с анонимни вносители. Съдържанието му обаче е буквално подпис на лобито на интелектуалните феодали – същите, които подкрепяха ACTA. И намеренията вътре са същите, ако и маскирани под други мотиви.

Нещо повече. На много места в предложението директно се говори за “изключителни права”. Което е измамно-благоприличният начин да се каже “монополни права”. Става това, за което преди години пишех и ми се смееха – че интелектуалните права са по своята същност монополни права, и че уважаващата себе си икономика е редно да ги ограничава, вместо да ги защитава. Иначе вместо антимонополно получаваме про-монополно законодателство, с всички последствия.

Прочетох изваденото на страницата на “Интернет общество”. За пълен анализ, уви, нямам време. Съвсем накратко:

Мотивът на законопроекта е основно защитата от фалшифициране на стоки – само по себе си легитимно и благородно нещо. Покрай него обаче са вмъкнати и на практика всички положения от ACTA, които ни уплашиха с основание. Ако мине.

Като начало, понятието “интелектуална собственост” се формулира като обхващащо не само патенти, търговски марки и търговски тайни. Към него се добавят промишленият дизайн, географските означения, топологията на интегрални схеми, породите животни и сортовете растения.

Какво означава това? Промишлен дизайн е всичко, което отразява “конструкцията” на стока. Повечето от него са очевидни неща, от типа на “масата има четири крака” – обявяването им за интелектуална собственост би било от изгода за интелектуалните феодали, но е смърт за промишлеността и иновациите. Част от промишлените дизайни наистина е разумно защитима като интелектуално право, но това и сега се постига чрез патенти и в някои случаи чрез авторско право. Следователно разширяването на категорията цели единствено ползата за феодалите и вредата за промишлеността и иновациите.

Географските означения като интелектуална собственост са напълно неясни. Кой е собственик на името “Витоша” или “Черно море”? Кой трябва да му е собственик? И какво ще стане с понятия като “балкански кашкавал” и “кашкавал Витоша”, ако тези географски понятия станат нечия собственост?… Въпрос с понижена трудност, естествено. Собственикът ще си поиска пари за използването им. Производителите ще си включат този разход в цените. В крайна сметка “едни хора” ще се нагушат с пари от джобовете на всеки, понеже са станали собственици на… географско наименование. Щеше да е смешно, ако не беше толкова скандално.

Топологията на интегрална схема в пълната си точност е интегралната схема, и като такава е защитима и сега, и чрез авторско право, и чрез патенти. Отново възниква въпросът защо е нужно да се защитава излишен брой пъти.

Защитаването на породи и видове животни и растения пък според мен е скандално. На практика всички породи и сортове, използвани в земеделието, са създадени преди по-малко от 70 години – тоест, ще се окажат все още в авторски права. Ефект: виж абзаца за географските наименования.

Като продължение, понятията какво представлява нарушаване на тези “интелектуални” или “изключителни” (повтарям: чети “монополни”) права се разширяват значително. Доскоро за нарушение се смяташе точно или почти точно подобие. Предложението е при “сходство” също да се говори за нарушение. Какво е “сходство” предвидливо не се уточнява. Както веднъж беше казал един мой познат, “ами емблемата на моята фирма е подозрително сходна на тази на “Пепси” – и двете са кръгли”.

Също така, се предвижда наказание глоба не по-малко от пет хиляди лева за подбуждане към престъпление по описаните членове. Ще оставя на читателя да се сети дали изказване, че такъв закон е несправедлив, не съставлява от “достатъчно” юридическа гледна точка подбуждане към нарушаването му.

Най-сетне, предвижда се предметът и средствата на престъплението да се отнемат в полза на държавата и унищожават, независимо чия собственост са. Което поражда куп безумни казуси. Ако например аз използвам крадена лека кола при извършването на престъплението, или градския транспорт? Те трябва да бъдат иззети и унищожени, въпреки че редното положение е собственикът на колата да си я получи, а градският транспорт да продължи да работи. Иначе казано, този закон предвижда интересите на интелектуалния феодал да да се защитават дори за сметка на правата и собствеността на невинни трети лица. Тоест, в закона се записва априори неравенство пред закона. (Други примери показват това намерение още по-добре.)

В областта на авторското право се предвиждат далеч по-строги наказания за плагиатство. Идеята е благородна, но плагиатството като престъпление в България клони към нулата и при сегашното положение. Какво поражда нуждата от тази строгост? Освен необходимост от “оправдаване” на суровост на предложението другаде, където тя е неприемлива?

Прочитането на мотивите веднага дава отговора. Те повтарят известната ни вече песен, че светът съществува от ограбване на бедните творци, които заради това мрат от глад. И, разбира се, предписват известното ни вече лекарство. Всъщност наказанието за плагиатство е благороден повод да бъдат легитимирани тези мотиви, и да бъдат използвани вече където е нужно на “мотиваторите”.

И за да е сигурно, че мотивите няма да бъдат забравени, “където е нужно”-то е още в следващия абзац. Простичко и директно: който използва или записва чужд обект на авторско право – до шест години и не по-малко от две хиляди лева. (Ама сте искали да си правите резервно копие на поиздраскания вече законно закупен диск?) За подбуждане към престъпление по този член – не по-малко от пет хиляди лева. (Изказване, че не е справедлив…) Средствата на престъплението – задължително се отнемат и унищожават, без значение чия собственост са.

Разбира се, нещата не спират дотук. Малко по-надолу в списъка на типичните престъпници четем: “… интернет доставчици, които прехвърлят отговорността от собственото си неправомерно поведение върху потребителите на Интернет…”. За да няма никакво съмнение какво се има предвид, е пояснено: “В действителност противозаконната дейност се организира от управителите на дружествата или упълномощените от тях лица, като приходите от незаконната дейност постъпват в патримониума на фирмата – нарушител. Именно тези длъжностни лица (по новата дефиниция в проекта) имат пряк интерес и изгода от нарушението, което в повечето случаи формално се извършва от служители, работници или потребители/клиенти.”

Доколкото ми е известно, от доста години в България няма или почти няма Интернет доставчик, който реално да осъществява нарушение на авторски права, пряко или косвено. Достатъчно често споменаван факт е и че доставчиците просто не могат да спрат потребителите си да обменят незаконни файлове – технологиите за споделяне са твърде много пред тези за спирането му, и напредват по-бързо от тях. Но лъжата упорито бива експлоатирана. Писал съм и защо – защото интелектуалните феодали много искат доставчиците да бъдат заставени да вършат безплатно една работа, която си е открай докрай работа на праводържателите, много скъпа е и ще изпокара доставчиците с клиентите им. Ако трябва да си платят за тая работа, няма да им е приятно. Затова и те предпочитат да им я плащат данъкоплатците и Интернет потребителите, тоест аз и ти, читателю. Иначе казано, този закон е поредното “я да издействаме една наша скъпа и неприятна простотия да бъде плащана от джоба на потърпевшите от нея”.

Какъв ефект да очакваме от това предложение? Повечето хора мислят за и се мотивират от ефектите му върху свободата в Интернет, които могат да бъдат много неприятни. За мен обаче е далеч по-страшен ефектът му в друга област – фармацията. Не случайно основният спонсор на ACTA бяха не Холивуд, а големите фарма-компании. Става дума за съсипване на търговията с (иначе напълно законните) генерични лекарства, които са десетки пъти по-евтините аналози на скъпите оригинални фирмени маркови лекарства.

В много законодателства генеричното наименование на една субстанция може да бъде защитено чрез монополно право – авторско, търговска тайна или друго. А в почти всички законодателства лекарството е длъжно да носи в описанието си това генерично наименование (в българското – също). В някои законодателства дори самата формула на лекарството може да бъде поставена под някой вид монополно право. Не зная как е в България, но съществуващите международни споразумения (напр. ТРИПС) дават възможност такава държава да поиска от България съдействие срещу нарушение съгласно нейните закони, и така да блокира търговията дори с напълно законно в България лекарство… Оттук нататък остава да съберем две и две. Едното “две” – какво ще стане с болните, ако в аптеките останат само десетки пъти по-скъпите оригинални маркови лекарства. И другото “две” – какво ще стане с прочутата в много страни с добро българска фармацевтична индустрия, която произвежда почти само генерици.

… Чудя се няма ли как да се криминализира внасянето на законопроекти, които нарушават основни граждански права. Предполагам, че няма. Но има други начини подобно внасяне да бъде изкарано през носа на вносителите. И може би е време да се заемем с тази задача.

И първата стъпка е да предупредим колкото се може повече хора, по колкото се може повече начини, че мераклиите за интелектуални феодали не са се предали. Че действат пак. И че може би е време да действаме пак и ние.

На 2 май 2012 г. Европейският съд постанови, че функционалността на компютърна програма, включително функционалността на компютърен език за писане на програми, не подлежи на защита от авторско право.

Постановлението е по дело, повдигнато от SAS Institute срещу World Programming Limited. SAS са автори на система за обработка и статистически анализ на данни, центрирана около програмния език SAS, която позволява дописване на модули на този език. На базата на законно придобито ръководство по езика SAS WPL създават програмен продукт, който позволява изпълняването му – по същество интерпретатор / компилатор за езика със същата функционалност както продукта на SAS Institute.

Съдът постановява, че WPL може да са изучавали софтуера на SAS, за да разберат как работи, но няма доказателства, че те са го придобили незаконно, или пък са използвали изходния му код. “Купувачът на лиценз за програма като правило има правото да наблюдава, изучава или изпробва работата на програмата, за да разбере идеите и принципите, на които е базирана програмата”, заявява съдът.

“Ако се приеме, че функционалността на програма може да бъде защитена сама по себе си, това би означавало право на монополизиране на идеи, а това ще навреди на технологичния прогрес и индустриалното развитие”, съгласява се съдът с мнението от ноември на адвоката Yves Bot.

В крайна сметка съдът е на страната на позицията, че идеи и принципи не могат да бъдат обект на интелектуално право, а само формата на изразяването им – позиция, която пасва на законите за авторското право (включително на българския).

Сума сумарум – отбит беше още един опит за установяване на феодализъм в и чрез интелектуална собственост. 🙂

– Ало, Григоре, можеш ли да поемеш Ханс за към два часа? Да, знам, ама просто се налага. Моля те, направи нещо…

Беше точно преди празниците. И понеже доста от клиентите ми вече я караха празнично, реших да кръшна от работа за два часа.

Ханс (името е променено) работи в Европейския парламент, като помощник на някакъв депутат или парламентарна група. Прави обиколка из Югоизточна Европа, по няколко дни на страна. И аз трябваше да се явявам временно негова бавачка… Натоварих го в колата си и тръгнахме на тур из София.

Бързо забелязах, че слуша с половин ухо обясненията ми за историята, географията и културата на града. Но пък доста внимателно оглеждаше всичко – сгради, автомобили, улици, хора… Помоли ме да разгледа крайните квартали. И някъде към края на първия час поведе разговор:

– Григор, спътниковата телевизия в България евтина ли е?

– Не, естествено. Защо?

– Това са ромски жилища, нали? Гледам, че са целите окичени със спътникови антени. А по другите жилища са голяма рядкост.

В момента минавахме покрай два цигански блока в Люлин. Обитателите им бяха насядали на пейките отпред, подритваха боклуците по тротоара и зяпаха минаващите автомобили.

– Културата на част от ромите в България е такава. Спътниковата телевизия се цени много повече от други неща. При българите е обратното – опитах се да бъда дипломатичен.

– Откъде имат пари за спътникова телевизия? Доколкото ми е известно, безработицата сред тях е голяма. И гледам, че много от тях не вършат нищо в работно време.

– Ами… така е у нас.

Внезапно срещнах насмешливия му поглед.

– Колегата ти ми каза, че циганите са голям проблем в България. Че отказват да работят, че вместо това се занимават с престъпност. И че държавата е вдигнала ръце от тях и не ги закача.

– Не всички цигани са такива. – Наистина го мисля. Познавам достатъчно цигани, които се скъсват от честна и тежка работа, и си живеят достойно трудния живот. – Някои, уви, са.

– Каза ми също и че в обществото се трупа напрежение срещу тях, и че е възможно да избухнат конфликти. Ти какво мислиш?

– Не е изключено. Както сам казваш, тези хора правят каквото си искат и законът не ги закача.

– А защо законът не ги закача?

Отведнъж ми кипна.

– Защото са под закрилата на големите правозащитни организации от Европейската общност. Те могат да те убият, и няма дори да ги вкарат в затвора. А ти опиташ ли да се защитиш от тях, дори законно, ще лежиш. Българите сме благодарни от сърце на ЕС за това.

Погледът му само стана още по-насмешлив.

– И кой ти каза, че организации в ЕС защитават циганите?

Както внезапно се ядосах, така внезапно и ми мина ядът. Знам някои неща по въпроса, а преди да ги зная съм ги подозирал. Но реших да се направя на тъп и да видя доколко изрични ще станат думите.

– Отвсякъде го казват. Медии, политици, новини…

– Политиците, които ви управляват? Медиите на тяхната мафия? Новините по точно тези медии?

– А как е тогава, ако ни лъжат? И защо ще ни лъжат?

Ханс въздъхна уморено.

– И тук е точно същото като в Румъния, Григор. Преди да тръгна по Балканите, не го и подозирах, но там го научих. И тук го виждам с очите си. Даже повече е.

– И какво е?

– Никой в ЕС не защитава циганите, Григор. Най-малко пък румънските и българските. Кой в ЕС според теб има изгода да ги учи на престъпност и безнаказаност? Мислиш, че германците примерно искат да си създадат още престъпници, които да идват в Германия да ги грабят и така нататък?

– Тогава защо? Как така циганите печелят при безумни условия дело след дело срещу държавата ни в Страсбург?

– Собствените ви политици ви лъжат, Григор. Те са, които оставят престъпници да спечелят дела срещу България. Нарочно и умишлено. Те са, които подсигуряват безнаказаността и протекцията на ромската престъпност. В Европа знаем това, но не можем да направим много. По-скоро се чудим как вие не го знаете, и защо не вземате мерки.

– Защо им е на политиците ни да ни лъжат за циганите?

– Как се печелят избори в България, Григор? С гласовете на циганите. От българите гласуват на избори много нисък процент. Затова гласът на циганите тежи. А те гласуват както нареди местният цигански барон. Който не изпълни заповедта му рискува здравето, че и живота си… А тези барони са престъпни барони. Издържат се от престъпност. Тези 20-30 лева, които циганите получават за гласа си на избори, рядко ги дават наистина политическите партии – дават ги най-често бароните, уж са от партиите. А на бароните се плаща с безнаказаност. Правят от престъпност десетки пъти повече пари, отколкото раздават по избори. Изкарват ги от вашия джоб.

– Така ли мислиш?

– Странно ми е, че има българи, които не го виждат. При положение, че всички тези пари излизат в крайна сметка от техния джоб, от тяхната кола или жилище. (Предполагам, че Ханс имаше предвид, че ги крадат от джоба, колата или жилището.) Странно ми е как чакате някой друг да ви спаси от това, че ви крадат. И че сериозно вярвате, че ЕС е виновен за това. Да си чул някога циганин престъпник изобщо да се е опитал да съди в Страсбург примерно Германия или Франция? Няма и да чуеш. Тези държави не сключват сделки за безнаказаност с престъпниците, така че няма да ги оставят нарочно и да спечелят делото. И престъпниците го знаят, и не се и опитват. А българските престъпници знаят, че ще бъдат оставени да спечелят делото, така е договорено. Затова и съдят България.

– Уверен ли си?

– А ти не си ли, Григор? Дето цял живот живееш тук и всичко това става пред очите ти?…

Оттам нататък разговорът кривна надругаде, после предадох Ханс на следващата “бавачка” и т.н. И чак сега намерих време да го напиша тук.

А трябваше по-рано. Веднага. Не че не си го знаем, и съгласните и отрицателите. Просто тези неща трябва да се казват.

Днес мярнахме с Ели по bTV една реклама. Нищо чудно да сте я виждали и вие.

Идва някакъв образ в кухнята си и вижда Асен Блатечки да стои до хладилника му и да нагъва. Пита го как така му яде от хладилника ей така, без да си плаща, а филмовата звезда му отговаря: “Че ти като си свали моя филм от нета, плати ли го?”. Рекламата е озаглавена “Феърплей”.

На мен ми стана… да се чудя смешно ли, жалко ли. Ели обаче беше въодушевена до немай-къде. След минута разговор стигнахме до идеята да публикувам тук нейно обръщение към всички почитателки на актьора:

“Мили дами,

Ако искате Асен Блатечки да посети дома ви, да опита кухнята ви и да си поговори с вас, веднага побързайте да изпиратствате от Нета някой негов филм!”

… Феърплей. 🙂

Из Щатите се вихри прастара тема – трябва ли богатите да плащат повече данъци от бедните. Някои смятат, че трябва – в края на краищата, богатите изкарват тези пари от бедните (или по-точно от работещите бедни и долните нива на средната класа). Други смятат, че не трябва – богатите създават повече работни места с парите си, което дава възможност на бедните да станат по-богати.

На пръв поглед и двете тези звучат убедително. На по-внимателен поглед обаче едната се клати – тази, че богатите изкарват парите си от бедните. Поне в САЩ немалък процент от богатите са заслужили парите си с много умения, талант, познания и по други достойни начини. (Или поне по-голям процент, отколкото почти където и да е другаде по света.) Докато от бедните немалко са бедни просто защото са мързеливи, впиянчени и т.н. (В интерес на истината, по-малко, отколкото почти където и да е другаде по света.)

Но това все пак не е много. Защото при по-внимателен поглед от другата кауза не остава камък върху камък.

Твърде малък процент от богатите използват парите си, за да разкриват работни места. До голяма степен е в сила точно обратното – богатите инвестират в търсене как да икономисат работни места много повече пари, отколкото в разкриването им. (Предимно в разкриване на работни места отиват парите на средната класа, на собствениците на дребни и донякъде на средни фирми.) Така че подобно изявление е лъжа право в очите.

И не само то. Огромната част от парите на богатите отиват за инвестиции – вложения в стоки, акции, фирми… Инвестициите в крайна сметка също създават работни места, но КПД-то на процеса е ниско. И колкото по-богат е богатият, толкова по-ниско е КПД-то на създаване на работни места. Защото толкова по-често инвестираните пари отиват не в бедните, а в други богати, и се въртят между тях.

Лошо ли е това за икономиката? Да. Икономистите казват, че всяка стотинка от производствената стойност на една стока отива в крайна сметка за нечия заплата. По точно същия начин, цялата икономика е изградена в крайна сметка върху потреблението на хората. Всяка форма на бизнес, която не включва потребими от хора стоки, може да съществува като икономическа дейност единствено ако е основана в крайна сметка върху това потребление. Част от парите в икономиката се реализират пряко чрез потребление на хората, всички останали – косвено. Отлеят ли се пари от прякото участие в потреблението, няма къде другаде да отидат, освен в косвеното участие.

Какво му е лошото на това? В една икономика движението на парите е съответно на движението на различните видове стоки. Много простичко казано, пряко ангажираните в потреблението пари съответстват на стоките, които производителят продава, и които потребителят купува. Косвено ангажираните пари в този опростен модел съответстват на движението на стоките при прекупуването им от търговци. Ако все повече пари се прехвърлят от пряко към косвено участие в потреблението на хората, се получава подобие на ситуация, в която все повече търговци търгуват стоки, произвеждани от все по-малко производители и потребявани от все по-малко потребители. Надали разумен човек би нарекъл подобна ситуация белег на добре развиваща се икономика.

Ситуацията става още по-нестабилна в ситуации на криза. Богатите могат да съкратят потреблението си много повече, отколкото бедните – тоест, процентът на ангажираните пряко в потреблението на хората пари при богатите спада в криза много по-рязко. Иначе казано, такава икономика губи един от основните си самостабилизиращи механизми и става много по-уязвима при сътресения.

Най-сетне, концентрацията на пари нагоре неизбежно уврежда социалната структура на обществото. Възможностите да просперираш (иначе казано – да развиваш своето парченце от икономиката) в едно общество зависят от законите и порядките му. Тези отдолу имат изгода законите и порядките да позволяват лесно проспериране (друг е въпросът разбират ли я), тези отгоре – не (ще умножава конкуренцията им). Където богатите държат по-голям процент от парите в обществото, имат повече влияние. Съответно, в такова общество възможностите да просперираш биват ограничавани. То се разделя на олигархия и простолюдие, и олигархията взема мерки простолюдието да изгуби всяка възможност за икономически просперитет. С което, между другото, унищожава или почти унищожава и възможността на икономиката да се развива. (Да ви напомня това някоя мила родна страна?)

Стивън Кинг в една своя чудесна статия споменава, че реакцията на богатите към подканите да плащат данъци в адекватен размер е или тип Мария Антоанета (“Като няма хляб, да ядат пасти”), или тип чичо Скрудж (“Затворите и каторгите свършиха ли?”) И добавя, че когато дойдат времена на промени, тази реакция се променя. Било по модела на чичо Скрудж (поумняване), било по модела на Мария Антоанета (загуба на главата).

Препоръчвам статията му. Защото е един от тези богати, които са тръгнали от работник в обществена пералня и са стигнали до богатството си благодарение на талант и трудолюбие. За разлика от други хора, които са наследили богатството си или са спечелили го чрез престъпления (повечето съвременни богати българи). Или пък изповядват този възглед, но не са богати и никога няма да станат – неадекватността е сериозна пречка пред забогатяването.

Ако някой е пропуснал – Андерш Брайвик е норвежкият “кръстоносец”, който изби преди към година почти осемдесет души, почти всичките още деца. Причината – били “леви”, тоест потенциално про-ислямисти и унищожители на Европа, по идеологията му.

В момента го съдят. Чудят се достатъчно луд ли е, за да не може да носи отговорност за действията си, или не чак толкова. За мен това е без особено значение. Но е от значение един друг момент в процеса му.

Брейвик обяви себе си за борец за свободата на Европа. И призова или да бъде осъден на смърт, или да бъде признат за невинен. Което ми даде ключ не само към неговата психология, но и към нещо далеч по-важно от нея. Смъртното наказание по принцип.

Психологията му е ясна – той е готов на всичко във войната си срещу “ислямизирането на Европа”. Както вижда и си представя това всичко. Ако го пуснат на свобода, значи е прав и ще продължи войната си с още убийства. Ако го осъдят на смърт, ще стане мъченик, пример и знаме за милионите други, които следват свещената му кауза. В Норвегия обаче няма смъртно наказание, така че ще го осъдят на затвор или затворническа лудница. А това ще го превърне в подигравка и антипример. По-добре да умре…

Така изглежда светът в главата му. На мен обаче там не ми харесва. Ще изляза и ще го погледна отвън с очите на психотерапевт. Или ще изкарам на бял свят подсъзнанието му, защото то е доста по-нормално от съзнанието и знае неща, които ще са ни ценни.

В психозата си Брайвик е стигнал до неспособността да понесе себе си. (Друг начин да се каже същото е че той страда от ужасяващо усещане за малоценност и безстойностност, многократно по-тежко от типичния комплекс. Причината за това чувство е разбирането колко изкривен е той по начало. Повечето хора при това положение биха опитали да си отдялат треските, но за него това изглежда непосилно. Твърде безполезен е, за да има сили да се справи със себе си, така че търси други начини да запълни празнотата си.) За да си придаде стойност, Брайвик е прегърнал кауза, която в изкривения му свят изглежда велика. И “малко населена” – конкуренцията вътре е кажи-речи нулева. В нея той намира мястото, на което може да се чувства важен. Достатъчно е да е достатъчно краен – в тази кауза се стига до върха с това.

Веднъж заел мястото, той не се бои толкова от населването на каузата с конкуренти, поради “старшинството” си. (И защото изкривеността на каузата му включва уважаване на такъв тип “старшинство”.) Следващата логична стъпка е да я промотира, на каквато цена е необходимо. Например да избие десетки деца. И след това да стане герой на тази кауза в съда.

Проблемът тук е, че независимо колко тежко психотичен е, нещо в него продължава да усеща изкривеността му. А тя не е намаляла, напротив. Нещо в него разбира, че единственият му начин да стане герой е да застане наравно или по-високо морално от противника си, в случая съда. (Съзнанието на Брайвик е психопатично и за него врагът е ислямът. Подсъзнанието му обаче не е толкова изкривено и правилно преценява, че ислямът е претекст, а противникът е съдът. Съдът е изразителят и въплъщението на обществото, което кара Брайвик да се чувства непълноценен.) А няма как да се изкачи на морална позиция. Ако му беше по силите да си оправя недостатъците, нямаше да стигне дотук.

Затова Брайвик поема по обратния път – да принизи съда (и по този начин обществото) до себе си. Да ги принуди или да го признаят за прав (тоест, да го издигнат до себе си), или да го осъдят на смърт (тоест, да се превърнат в убийци като него). Тогава е, когато той ще се почувства реализиран и доказал се. Цел, която напразно е гонил, мечтал и преследвал цял живот, за която е убил толкова хора. Струва си да умре за нея.

А трябва ли обществото да се принизи до Брайвик? Риторичен въпрос. Но с едно неочаквано следствие. Случаят “Брайвик” илюстрира с безмилостна точност какво всъщност е смъртното наказание – принизяване на обществото до ролята на колективен убиец. И това, че “жертвата” му е също убиец, не променя факта. Брайвик е избрал да стане убиец на виновните според него, и с това е заслужил наказанието си. С приемането на смъртното наказание обаче обществото избира да бъде убиец на виновните според него. И пада на равнището на Брайвик.

Може много да се спори оправдано ли е убийството, когато е заслужено тежко наказание. Дали доживотният затвор примерно не е по-страшно наказание, и какво ли още не. Тези спорове са водени, водят се и ще се водят до скъсване. Всичките обаче са насочени към една частичка от проблема – какво заслужава виновният според обществото. А тук имам предвид друга частичка – трябва ли обществото да убива тези, които според него са виновни. Дали психологията “убийството е позволено, ако е на някой, който ни изглежда виновен” не е по-страшна и рушителна от престъпника, който убива невинни. Масовият убиец обикновено убива съвсем малка част от обществото. Психологията на убийци, дори “справедливи”, съсипва всичките му членове, всички нас.

Хората променят мисленето си, особено при трудности. При спокоен и добре обезпечен живот един човек може да смята, че смъртно наказание се полага само на някой, който е убил поне двама души или е проявил изключителна жестокост и безчовечност. При мизерен и измъчен живот същият човек ще е на мнението, че който убива, трябва да бъде убит, може би дори ако е убил по невнимание – да внимава бе, умрелият си е умрял! А при война пак същият човек вероятно ще одобри смъртното наказание при кражба, или “морално разложение”. И ако примерно той е окраденият, нищо чудно да е съгласен да изпълни присъдата лично…

Вмъкнеш ли в картинката смъртното наказание, е нужно само да притиснеш и измъчиш хората достатъчно, и те се превръщат в охотни убийци. А трудности могат да се случат винаги – било по обективни причини, било защото някой с голямо влияние има изгода обществото да е общество на престъпници. (Например за да го постави на едно морално ниво със себе си. Ако стои по-ниско от обществото, то може да не е много търпимо към голямото му влияние.) Но без значение има ли зъл световен конспиратор, или просто пътят на света минава през тази “местност”, не ми се иска да живея в общество, което е приело, че ще се отнася към виновните според него като престъпник.

Защото ще се отнася така и към набедените виновни. А оттам има твърде малко крачки до масовото отношение на обществото като престъпник към невинните.

Тоест, до превръщането ни едновременно в престъпници и жертви.

(Всъщност, по-точното заглавие вероятно би било “Продуцентска къща Глобал Вижън и bTV”. Но повечето ми познати асоциират къщата предимно с “Господари на ефира”, така че грешката е вярна. 🙂 )

Вероятно всички са в течение на спора. Маги Халваджиян от ГВ реши да премести “Господари на ефира” и другите предавания на продуцентската къща в друга телевизия, защото bTV им налагали цензура за неща, излагащи бившия президент Първанов. bTV категорично отрекоха, скъсаха се договори, Маги беше махнат от журито на “България търси талант”, и т.н.

Закъснял съм с ден обаче да отразя едно ново развитие, което чудесно е отразил Боян Юруков. Клипът с пресконференцията на Халваджиян, в която той обяви за цензурата в полза на Първанов, е свален от YouTube и заменен с надписа, който можете да видите, когато цъкнете на линка.

Уж всичко е окей, но с една дребна подробност – bTV няма никакви права върху този клип. Той е заснет и излъчен от Канал 3. Иначе казано, от bTV просто са злоупотребили със закона и са лъжесвидетелствали пред Google. Бедна ми е фантазията какво може да им докара Халваджиян на главите, ако реши да използва това. Друго обаче е по-важно – тази лъжа демонстрира нивото на коректност, което bTV проявяват по въпроса. А ако нивото им на коректност е такова, нямам нито капка съмнение, че и са цензурирали “Господари на ефира”.

Нямам съмнение и по друга причина. Собственикът на bTV Красимир Гергов е известен като бивш служител на ДС. Не зная какви са били отношенията му там с един друг бивш служител – въпросният Георги Първанов – поради факта, че “агент Гоце” най-безогледно си изпра досието, докато беше президент. Но зная, че бивше политическо ченге, за разлика от бивш негър (Майкъл Джексън, примерно) няма. Че от тяхната мафия се излиза единствено с краката напред. Така че е напълно логично Първанов да му е наредил тази цензура, като по-старши в “братството”.

Логично ли е да се очаква подобна постъпка от Първанов? Винаги, когато съм имал възможност да проверя някой особено гнусен слух за него, се е оказвало, че не просто е истина, а е малка и скромна част от истината. Един елемент от нещата обаче неизменно се повтаря – всички, които са ми давали информация за тези неща, са я давали трудно и с ужас. Заради предупрежденията какво ще им се случи, ако това се разбере някога. Без значение дали става дума за ловни подвизи по време на национален траур, заповеди за цензура в медиите (Иво Инджев е само началото на един дълъг списък), назначаване на капота на мафията във върхушката на съдебната система (и подсигуряване на съдебна защита на най-големите български престъпници), и какво ли не още. И не просто за предупрежденията – да приказва големи приказки може всеки – а защото “Първанов съществува на принципа, че целта оправдава средствата”, по думите на един от тях.

… Както и да е. “Господари на ефира” ще си намерят къде да ги излъчват. (И ако е в праймтайма, доста бързо ще направят въпросната телевизия една от най-гледаните.) Делата на bTV срещу “Глобал Вижън” надали ще постигнат много, особено след гафа им с лъжесвидетелстването. (Дори в назначената от Първанов българска съдебна система.) За тях не се безпокоя. Но се замислям за друго.

След няма месец е пленумът на БСП, на който ще се реши дуелът между Първанов и Станишев. И от изхода на този дуел според мен до голяма степен ще зависи бъдещето на България.

Станишев получи наскоро тежка подкрепа от Партията на европейските социалисти – неин висок пост. Причината не е че в ЕС са влюбени в бившата ни комунистическа партия, а именно че алтернативата е Първанов. За всеки нормален европеец идеята в страна от съюза да е влиятелен фактор Гоце е източник на ужас. Най-малкото защото там, за разлика оттук, много добре знаят и какво представлява той, и за кого работи – за най-мизерабилната част от Путиновата клика. Качи ли се начело на БСП, единственият начин България да има някакво приемливо бъдеще е БСП да стане извънпарламентарна партия, а това не е лесно.

Дали Станишев е по-добрата алтернатива? За мен – определено. По време на управлението си той успя да съчетае една сравнително социална (колкото бе възможно в България по негово време) политика с мерки, които се отразиха много добре на икономиката. На него дължим плоския нисък данък, на който пък дължим, че кризата в България не е много по-страшна от извънкризисното време. (И на това, че накъде повече почти няма как, но все пак.) Категорично не мога да приема много от възгледите му, но все пак за мен Станишев е политик с грешни възгледи, докато Първанов е един изключително безскрупулен мафиотски капо. А това е далеч по-страшна алтернатива. Всъщност, най-страшната възможна за България.

Така че ще се наслушвам какво става с “Господари на ефира” и bTV, но ще следя с четири очи какво се задава на конгреса на БСП. Мисля, че е далеч по-важно за бъдещето на България, отколкото примерно дали ще ни приемат в Шенген наесен.

От известно количество време един човек редовно спами блога ми. Този запис е посветен на нея.

Основната й тема е злобното плюене в стил вестникарски форум по някой на име Апостол Апостолов; има и други. Всеки коментар е подписан с различно име, но общият стил мигновено издава автора. (Както и фактът, че са пуснати от един и същ компютър.) Нито един от коментарите няма връзка с темата, под която е пуснат. Не сте ги виждали, защото ги трия ръчно. Но ги има, всеки ден.

Първоначално просто ги чистех, без да обръщам внимание. На всекиго може да се случи да изпусне нервите си до степен дори да направи подобно нещо. Когато нещата продължиха с месеци обаче разбрах, че имам работа с друг тип явление – луд с кауза. И че ако не взема мерки, спамът в блога ми ще продължи докато авторката му е жива. (Дано е по-дълго, колкото и мизерен да е такъв живот.) Много лесно ми е да я блеклистна и забравя, но лекарският ми манталитет казва, че на болния трябва да се помогне. А компютърджийският – че трябва да се помогне и на оспамените от нея блогери.

Преди да взема мерки, реших първо да проверя – дали все пак не става дума за основателна психотравма? Де да зная кой е Апостол Апостолов, може да е някой злодей, съсипал живота на бедното момиче… Уви (или за щастие), случаят не се оказа точно такъв. Диагнозата беше вярна.

Все пак реших първо да подходя по-културно. Написах й писмо да престане с тормоза си, защото в противен случай ще изнеса личните й данни в Нета. Резултатът бяха коментари по други блогове, посветени вече на мен. Цитирам един от www.optimiced.com:

собственикът на блог http://www.gatchev.info/blog/?p=294 … григор гачев е проникнал в личния ми компютър и заплашва да публикува в интернет личните ми данни.по негова вина компютъра ми е повреден.по какъв начин да постъпя с този “човек”

Очевидно каузата на това момиче е съсипването на хора, които тя е решила, че й се зловидят. Само че психиатрията ми е стара страст и зная добре как се лекува този тип “кауза” – с нулева толерантност. Затова, колкото и да ми е неприятно, ще изпълня предупреждението си.

IP адресът, от който тя пише, е 87.97.242.145. (Уважаеми Еврокомци, помислете си дали искате да толерирате подобен “клиент”. Ако реша да се оплача, с гаранция няма да съм само аз – надали наоколо има много блогове, който да не са спамени от нея.) Подписва се с каквито имена й хрумнат – anjela, venci, зло куче, anton, djoni, Forsa, падналия ангел… Е-майлът й е в dir.bg; ако още веднъж се опита да плюе из блогове, мен или някой друг, ще публикувам и него. Блогерите, които тя спами, вероятно ще имат какво да й напишат.

Компютърните й познания са колкото да напише коментар в блог. (Това е и причината защитата на компютъра й да е отчайваща, особено като се има предвид каква машина е и с какъв софтуер. 🙂 ) Дори не знае, че компютърът й не може да бъде повреден чрез проникване в него (добре де, може, но аз съм последният на света, който би го направил). Начинът й на действие е чрез Гугъл – търси имената на нарочените хора и ходи по места, на които те са споменавани. Ако там има възможност да се коментира, плюе. Не обръща внимание на текстовете, в които имената са споменати, интересува я единствено писането на коментарите. Заделя за тази дейност прилично количество време всеки ден…

… Добре, нека не бъда брутален. Засега стига толкова. Ако обаче тя реши да продължи, ще продължа и аз. Компютърът й знае за нея повече, отколкото дори тя знае за себе си, и е готов да го разкаже на който се поинтересува. 🙂

(Да, нищо не ми пречи да се обърна към ГДБОП, те вземат насериозно тормоза през Интернет. Или да намеря въпросния Апостол Апостолов и да му предложа да го направи той. Но не виждам смисъл да товаря други с проблем, с който мога да се справя и сам.)

Любителите на фантастиката надали имат нужда да им представям Велко Милоев. Няма да забравя с какво удоволствие четох на времето сборника “Нанокомпютър за вашето дете”. Толкова лирични, нежни и красиви разкази се срещат много рядко. А творчеството му далеч не свършва с тях.

Нито пък само с фантастиката. Велко е автор на куп репортажи от интересни (и понякога опасни) места на света. Автор е и на единствената засега книга, забранена от автора си (по тази причина не съм я чел – твърде много го уважавам). Един интересен мислител и разказвач, за който ми се иска да имам време да го представя по-добре.

Уви, вече съм поуморен, а утрешният ми ден също ще е напрегнат. Затова ще спра дотук, и ще добавя само хубавата вест: Велко вече си има блог. Там той може да даде далеч повече и по-хубави неща от себе си, отколкото аз мога да опиша. (И вече е започнал.)

Гордея се, че съм от първите му читатели – и възнамерявам да му бъда редовен читател още дълго време. Велко винаги е имал какво интересно и мъдро да каже, и сигурно винаги ще има.

Успех, брате по фантастика. И нека перото бъде с теб.

Наскоро гледах “Контакт”. (По-точно го слушах, докато Ели го гледаше. И понеже вниманието ми беше другаде, надали съм възприел повече от общо една минута фрази.) Чутото някак се върза със скорошния религиозен спор между Кентърберийския архиепископ и Ричард Докинс. Резултатът беше каша.

Но интересна каша.

Като начало, в нашия свят абсолюти принципно не могат да съществуват. (Включително поради принципа на Хайзенберг, но не само.) Абсолютът задължително е трансцедентален. Което автоматично свързва в едно двете основни определящи качества на Бога по дефиниция: той е абсолютен и трансцедентален. Дотук като че ли всичко е наред.

Следствие от този факт обаче е, че логиката е несъвместима с абсолютите. В момента, в който въведете в една логическа система абсолют, той я разрушава – законите на логиката престават да важат в нея. (Защото престават да работят причинно-следствените връзки, а те са необходими дори за статична система: анализирането й вече е не-статичен процес.) Оттук и първият интересен извод: Бог е обект на вярата, а не на познанието. Всеки опит съществуването на Бога да се доказва автоматично противоречи сам на себе си (доказателството неизбежно изисква логическа основа).

Вторият интересен извод е, че ако някой е абсолютно убеден в нещо, то той не може да бъде истински атеист – абсолютът е качество на Бога, тоест убеденият допуска скрито в логическата си система Бог. Дори ако приписва неговите качества на себе си (абсолютна лична увереност в нещо). А по-интересният аспект на този извод е, че ако някой е абсолютно убеден в нещо, то той не може да бъде истински учен. Науката задължително се базира на логиката като апарат, а логиката не позволява абсолюти. (Оттук и закачката на професор Уилямс към Докинс, че атеисти няма, има само агностици.)

Всъщност, ние знаем това от хилядолетия. Поне от толкова много теолози твърдят, че Бог (абсолютът) е познаваем единствено чрез вярата, а не чрез знанието. Всъщност, твърдят и друго важно нещо – а именно, че човек е и винаги ще бъде ограничен в познанието си, независимо колко го разширява. Просто познанието няма как да бъде базирано на не-логическа система, ще спре да е познание. А логическите системи задължително са относителни.

Оттук и следва третият интересен извод. А именно, че успешното осъществяване на връзка с Бога е невъзможно. Като минимум от гледна точка на наблюдател, а вероятно и принципно. Една от причините е, че човек е краен, следователно няма как да съдържа или да се свързва с абсолюти. Друга е, че ако човек осъществи “контакт” с абсолют, ще се окаже в някаква степен абсолютен, тоест ще престане да е разбираем / възприемаем / съществуващ за останалите не-абсолютни хора. Ще се превърне в никога несъществувал (защото изчезването му поради въвеждане на абсолют също ще наруши законите на Вселената ни – единственият изход, който би ги запазил, е човекът да престане изобщо някога да е съществувал).

Иначе казано, на закачката на професор Уилямс може да се отговори, че вярващи също няма, има само заблудени. 😉

Но това вече е съвсем друга тема на разговор.