Grigor Gatchev - A Weblog

Любителите на фантастиката надали имат нужда да им представям Велко Милоев. Няма да забравя с какво удоволствие четох на времето сборника “Нанокомпютър за вашето дете”. Толкова лирични, нежни и красиви разкази се срещат много рядко. А творчеството му далеч не свършва с тях.

Нито пък само с фантастиката. Велко е автор на куп репортажи от интересни (и понякога опасни) места на света. Автор е и на единствената засега книга, забранена от автора си (по тази причина не съм я чел – твърде много го уважавам). Един интересен мислител и разказвач, за който ми се иска да имам време да го представя по-добре.

Уви, вече съм поуморен, а утрешният ми ден също ще е напрегнат. Затова ще спра дотук, и ще добавя само хубавата вест: Велко вече си има блог. Там той може да даде далеч повече и по-хубави неща от себе си, отколкото аз мога да опиша. (И вече е започнал.)

Гордея се, че съм от първите му читатели – и възнамерявам да му бъда редовен читател още дълго време. Велко винаги е имал какво интересно и мъдро да каже, и сигурно винаги ще има.

Успех, брате по фантастика. И нека перото бъде с теб.

Наскоро гледах “Контакт”. (По-точно го слушах, докато Ели го гледаше. И понеже вниманието ми беше другаде, надали съм възприел повече от общо една минута фрази.) Чутото някак се върза със скорошния религиозен спор между Кентърберийския архиепископ и Ричард Докинс. Резултатът беше каша.

Но интересна каша.

Като начало, в нашия свят абсолюти принципно не могат да съществуват. (Включително поради принципа на Хайзенберг, но не само.) Абсолютът задължително е трансцедентален. Което автоматично свързва в едно двете основни определящи качества на Бога по дефиниция: той е абсолютен и трансцедентален. Дотук като че ли всичко е наред.

Следствие от този факт обаче е, че логиката е несъвместима с абсолютите. В момента, в който въведете в една логическа система абсолют, той я разрушава – законите на логиката престават да важат в нея. (Защото престават да работят причинно-следствените връзки, а те са необходими дори за статична система: анализирането й вече е не-статичен процес.) Оттук и първият интересен извод: Бог е обект на вярата, а не на познанието. Всеки опит съществуването на Бога да се доказва автоматично противоречи сам на себе си (доказателството неизбежно изисква логическа основа).

Вторият интересен извод е, че ако някой е абсолютно убеден в нещо, то той не може да бъде истински атеист – абсолютът е качество на Бога, тоест убеденият допуска скрито в логическата си система Бог. Дори ако приписва неговите качества на себе си (абсолютна лична увереност в нещо). А по-интересният аспект на този извод е, че ако някой е абсолютно убеден в нещо, то той не може да бъде истински учен. Науката задължително се базира на логиката като апарат, а логиката не позволява абсолюти. (Оттук и закачката на професор Уилямс към Докинс, че атеисти няма, има само агностици.)

Всъщност, ние знаем това от хилядолетия. Поне от толкова много теолози твърдят, че Бог (абсолютът) е познаваем единствено чрез вярата, а не чрез знанието. Всъщност, твърдят и друго важно нещо – а именно, че човек е и винаги ще бъде ограничен в познанието си, независимо колко го разширява. Просто познанието няма как да бъде базирано на не-логическа система, ще спре да е познание. А логическите системи задължително са относителни.

Оттук и следва третият интересен извод. А именно, че успешното осъществяване на връзка с Бога е невъзможно. Като минимум от гледна точка на наблюдател, а вероятно и принципно. Една от причините е, че човек е краен, следователно няма как да съдържа или да се свързва с абсолюти. Друга е, че ако човек осъществи “контакт” с абсолют, ще се окаже в някаква степен абсолютен, тоест ще престане да е разбираем / възприемаем / съществуващ за останалите не-абсолютни хора. Ще се превърне в никога несъществувал (защото изчезването му поради въвеждане на абсолют също ще наруши законите на Вселената ни – единственият изход, който би ги запазил, е човекът да престане изобщо някога да е съществувал).

Иначе казано, на закачката на професор Уилямс може да се отговори, че вярващи също няма, има само заблудени. 😉

Но това вече е съвсем друга тема на разговор.

В предишния си запис описах накратко случка, която имах с един мой състудент.

Излях преживяването върху екрана, сякаш за да се отърва от него. Уж се оттече към миналото. Но в главата ми продължават да бръмчат мисли като сърдити кой знае на кого рояк пчели.

Един ден психологическата хигиена сигурно ще стане… първо мода (вече става), после ежедневие, накрая може би дори ще се институционализира. В края на краищата, тя е начин да бъдат предотвратени огромен куп страдания в едно общество. Много повече, отколкото изобщо осъзнаваме, че има наоколо.

Представете си общество, което се е отървало не просто от различните видове психопати – престъпници, изнасилвачи, терористи – а от психопатията като явление. В края на краищата, много малко престъпници се харесват каквито са. Опитните криминалисти казват, че престъплението е викът за помощ на престъпника, опита му да обърне вниманието на обществото към себе си и своите проблеми. И наистина е така, освен когато някой върши престъпления за удоволствие – а това си е вид психично заболяване, най-първата цел на психологическата хигиена. Дали в такова общество няма да се живее по-спокойно?

И това е само началото. На практика всички буквално тънем в психологически проблеми. Все едно пещерни хора, покрити от глава до пети с язви, струпеи, въшки, бълхи, страдащи от туберкулоза, проказа и какво ли не още, едва живи от болестите и миазмите си. Пълни сме със страхове, комплекси, безпокойства и всякакви други извори на дистрес. Всеки психотерапевт ще ви каже, че всъщност на него не му е по силите да ви изчисти от психологическите ви проблеми. Че е щастлив, ако успее да ви помогне да си решите един-двата най-сериозни.

А какво би било, ако средностатистическият човек успее да се отърве от най-сериозните девет десети от вътрешните си проблеми, да си излекува психотравмите, да си преодолее комплексите? Колко по-щастлив живот ще живее? И колко повече щастие ще дава на околните? Погледнете го дори само в едно отношение: липсата на дистрес е и по-дълъг живот. Изчистването на девет десети от натрупаните в хората проблеми вероятно ще доведе в рамките на обществото до между пет и десет години по-голяма средностатистическа продължителност на живота. Без да броим подобреното му качество. Не си ли струва?

И какво? Напред към прекрасния нов свят? Да, точно така. Време е за червената лампичка. Да, сигурно с въвеждането на такава хигиена ще се злоупотребява до дупка, и то най-вече от властта. Нищо чудно нещата да бъдат зловещо изкривени. А дори да не бъдат, не е изключено психичната болест да се превърне в привилегия на една олигархична върхушка. Доста съмнителна, но в техните очи все пак привилегия… Малко вероятно ми се струва нещата да поемат естествения си път и върхушката да разбере, че вместо на върха се е самозаключила в канавката. Кой знае защо, все не става така.

Всъщност, фантастиката предлага достатъчно модели на подобни ситуации. Не само Олдъс Хъксли. Бетризацията на Лем (“Завръщане от звездите”). Шлемовете за управление на мозъка на Артър Кларк (“Трета одисея”)… Не зная дали е добра идея да се иска такова нещо. “Успокоява” ме мисълта, че ако е за лошо, ще го поискат (и наложат, ако е нужно със сила) директно властниците. Че ако бъде поискано в момент, в който те не са готови да злоупотребят с него твърде тежко, ползата може да надхвърли вредата. Но засега нямам ясна визия какво и как трябва да се приложи. А и мероприятието няма да е хич евтино, вероятно ще е по джоба на шепичка най-богати страни…

Но си мисля, че във всички случаи все пак ще е от полза да се помисли за постоянна психологическа консултация и подкрепа поне за лекарите в тежки отделения. За населението като цяло ежемесечен преглед за силикоза ще е излишно облъчване, но за миньорите си струва. Мисля, че и с лекарите е така.

Бях се подпрял на стената в коридора на отделението и си отдъхвах. Познатият ми е доста тежичък, а го мъкнех по лекари и стаи вече два часа. За щастие, всичко е наред – приет, сложена диагноза (правилна по мое мнение), изписано лечение. Можех да си позволя мъничко почивка.

Внезапно осъзнах, че чувам откъм лекарската стая гласове. Обикновено не обръщам внимание на чужди разговори, а и слухът ми не е добър. Този път обаче ги чувах чудесно, благодарение на някаква шега на акустиката, и единият глас ми се стори познат:

– Писна ми от тая, мамата й да ***! Все недоволна!
– Астмата ли?
– Плеврита. А и астмата е същата. Като не им харесва да мрат, мама им стара!… Бронхиолита ли пукна при теб днес?
– Аха. Най-сетне ще се измирише стаята от него.
– И при мен емфизема е на път. До утре сигурно ще е ритнал камбаната. Чудя се дали да не му напиша заключението още сега, да не губя време после…

Неволно вдигнах вежди. Не може да е той. Не го познавах много добре, но помня – не беше такъв като студент… Отлепих се от стената и надникнах в стаята, уж търся някого:

– Извинете, доктор Николов?
– Нямаме такъв… Я, Григоре, ти ли си бе?! Не съм те виждал вече колко, двайсет години?

Определено беше той. Понатежал, пооплешивял, с торбички под очите, но иначе същият. И видът му извика нов спомен – как направо грейваше, когато имаше как да помогне на пациентите. Как си казвах – ето ти родения за лекар, учи се от него, такива са един на сто…

– Радвам се да те видя. – Ех, да се радвах и да го чуя. Не можех да повярвам, че се е превърнал в такъв боклук.
– Сядай, разкажи как си, какво правиш? Къде работиш сега? Преди години Митето разправяше, че те е срещнал в БАН, там ли си още?
– Не. Занимавам се с компютри.
– Стига бе. Хабиш си образованието… Компютри ли рече? Можеш ли да погледнеш моя у нас? Имам ядове с него, на сума ти специалисти го носих, същата работа. Пък ти още като студент, помня, клуб “Компютър” въртеше. Ще ми помогнеш ли?

Мислено въздъхнах. Щеше ми се да отговоря “На боклуци не помагам.” След това се засрамих. Едно време човекът не беше такъв. Може би все пак заслужаваше един жест, заради миналото.

– Става. Тая вечер след работа. Къде живееш?
– Където и преди. – Той ми драсна на парче хартия адрес. – Към кога да те чакам?
– Към осем…

На позвъняването ми отвори непозната жена, вероятно съпругата му. Представих се, тя ми кимна към една от вратите в коридора:

– Влизайте.

Още от вратата стана ясно защо някогашният ми колега не ме посрещна лично. На бюрото до компютъра стояха полупразна вече бутилка евтина водка и също полупразна чаша. На екрана се въртеше някакъв пасианс.

– Влизай, влизай. Ей го. Да ти сипя ли и на теб? – Говорът му леко заваляше. Надали бутилката е останала от вчера.
– Не, с кола съм.
– Както искаш. Аз разпускам. – Той лениво премести още една карта, отпи от чашата и махна с ръка. – Заповядай.

И не беше и алкохолик навремето. Поне не повече от типичния студент по медицина. Усетих някъде в мен да светва далечна червена лампичка… Седнах и зачоплих компютъра.

Не зная на какви специалисти го е бил носил – май на открай докрай набедени. Антивирусната програма беше изтекла още преди три месеца, и компютърът гъмжеше от електронен живот. Който доста успешно отбиваше опитите да бъде почистен. Нищо, старо куче съм, почти винаги успявам да преборя някак подобни гадини, ако имам достатъчно време.

– С теб какво става?
– Скука. Като завърших, две години работих в едно село. Късмет беше, че и там даже намерих работа. После се цаних стажант тук, без заплата, добре че родителите ме издържаха, лека им пръст. След това на временно място, след това на постоянно… Това ми ти. С теб?

Разказах му накратко моите житейски одисеи. Той слушаше с живнали очи, сякаш гледаше филм.

– Та, това пък с мен… Как е при теб, тежко ли е отделението?

Очите му мигновено угаснаха и той сякаш се прегърби. Забравената по време на разказа ми чаша сякаш сама се оказа в ръката му и той отпи голяма глътка.

– Ми… отделение като отделение. На който му е тежко да е лекар, да не се е цанил.

Хм.

– Често ли умират пациенти напоследък? Чувам, че идват по-запуснати отпреди…

Той допресуши на две глътки чашата и я напълни наново. Ръката му трепереше, за пръв път откакто бях дошъл.

– Нали нямат пари хората, стискат докато могат. А тогава вече често е късно. Дарвинизъм.
– Ти беше много кадърен студент. Сигурен съм, че помагаш с всичко, с което можеш.
– Кво да им помагам, мамата им да ***? То се не погрижило за себе си, идва ти с тумор с разсейки, ти помагай! Вади го! – Половин чаша потъна в гърлото му. – Да мрат! Ако може изобщо да не идват, най-добре! За тях ще е все тая, аз нищо не мога да направя! – Допи чашата и отново я наля. – Не заслужават изобщо да им се помага, от мен да го знаеш! Да плуят им се полага!…

Тъкмо бях успял да приклещя най-неприятната гадина на компютъра му. Изчоплих я с удоволствие. Опитът да инсталирам нов антивирус след това мина успешно. Оттук нататък щеше да е играчка работа.

– Е, сигурно не всички са така. Пък и както те познавам, сигурно все някой успяваш да изтръгнеш.
– Успявам, ама какво от това? Имам сега един с емфизем, забравих му името. Трети път идва. Първите два пъти как го извадих от гроба, не ме питай. И кво? Пак се натряскал, пак се простудил юнашки, тоя път вече няма да го бъде. Кат си помисля само, ми иде да се натряскам кат свиня…

Определено е на път, помислих си. Чак в следващия миг червената лампичка се превърна в прожектор и освети всичко. Как някогашният пример за мен се беше превърнал в алкохолизиран вулгарен циник…

За миг усетих, че настръхвам. Ако животът ме беше случил в тежко отделение с много умиращи пациенти, дали и аз нямаше да стана като него? Да пия като разпран, уж по лекарска традиция (а тая традиция откъде ли иде?)… И да псувам пациентите и да говоря мръсотии за тях, в позорен опит да омаловажа поне частичка от товара да ги губя, да умират в ръцете ми, без да мога да ги спра…

Преглътнах на сухо. Миг-два из главата ми се въртеше единствено идиотската мисъл, че не съм сбъркал, когато се съгласих да му направя услугата. Малко по малко разбирах, че виждам пред себе си не урод по душа, а осакатен от работата си. Неговата чувствителност се беше оказала вратичка, през която животът го беше докопал и смазал.

Колко ли по-добре щеше да бъде, ако той беше започнал работа някъде, където смъртните изходи са рядкост, където пациентите обикновено си тръгват здрави и щастливи? Има немалко такива специалности. Какъв лъчезарен лекар щеше да бъде… Замислях се и колко често лекарите в тежки отделения са пияници и циници. Как плащат малкото здраве, което могат да дадат на пациентите там, с черните си дробове и душите си. А също и как други лекари, невидели особена мъка или безразлични към нея, се опитват да се впишат в тая лига. Как се държат по същия начин, без да са платили правото си за това…

След това се опомних. Надали можех да му помогна особено. Но се чувствах длъжен да пробвам, колкото мога.

– Чак пък всички дошли ли умират?
– А, не, естествено. Някои все пак имат акъл. Една я изписах днес… ох, как й беше името… Абе, преди две години й открили тумор на белия дроб. Случайно, при рентген за опасение за гърдата. Още ранен, сравнително доброкачествен. Рязаха я във Втора хирургия, махнаха сегмента, мина окей. Ама се случи мръсна история – алергична на два антибиотика, сложили я на трети, тя пък случила бацил резистентен на него. Докато била в хирургията, уж била добре, ама два дни след като излезе, дойде при нас. Врътнах една безумна комбинация антибиотици, ей така, на нюх – извадих я, макар и на косъм. Заради възпалението й остана телектазия на остатъка от сегментния бронх. Слабо място, ама тя си се пази. Преди седмица беше направила някакво възпаление, но щом го усетила, се обади. Пак не беше приятно, ама я скърпихме, стана екстра. Шефа каза, че ако телектазията продължи да й прави проблеми, ще говори с Втора с екипа й да направят корективна операция. Те са млади момчета, навитаци, няма да откажат… – Живецът се беше върнал в очите му и чашата отново седеше забравена за момент на масичката.
– Супер… А аз май извих врата на твоите бацили. Само да привърши антивирусът сканирането…
– Лесно ти е на теб. И нищо да не можеш да направиш, компютър се прежалва лесно и просто. Сега разбирам защо си се махнал от медицината… – Езикът му вече направо се плетеше. Виждах как алкохолът се опитва да го приспи, но разказът за успеха, за спасения човек го държеше.
– Медицината не е нещо, от което можеш да се махнеш. Роден ли си за нея, тя ще те намира, където и да се скриеш. И ще те товари с проблеми, и ще те измъчва с тях. Но докато се мъчиш, безброй незапомнени, но излекувани пациенти ще живеят живота си щастливо. И когато се сетят за теб, тихичко ще ти благодарят наум…

Той се усмихна – широко, пиянски. Но дори през мъглата и загрозяването от алкохола си личеше щастието му. Ръката му се свлече в креслото до него и той отпусна глава и запуфтя тежко. Беше заспал.

– Колко ви дължим? – попита жена му, докато се обувах в коридора.
– На колеги пари не взимам.

Докато вървях към колата си помислих, че видях още нещо, което не бях очаквал. Вулгарен и циничен лекар, който обаче продължаваше да обича пациентите си. И да му тежи теглото им…

Получих още едно прозорче, през което да мога да видя част от света около мен.

Този път блогерът е добре известен на хората, които обикновено ме четат. И сигурно доста от тях са се питали защо си няма блог. Е, вече си има. 🙂

Заповядайте при Калин Ненов.

Всъщност, доскоро Калин на практика не е имал нужда от блог. Едно, че блогът на Човешката библиотека го пише основно той. И второ, че е достатъчно презатрупан от работа, за да няма време за свои изяви. Но когато имаш какво да кажеш, нуждата да извисиш личния си глас рано или късно взима връх и човек се обажда.

А Калин има наистина предостатъчно ценни и интересни неща за казване. Така че ще следя блога му с удоволствие.

Успех, Калине! Първият ти читател чака с нетърпение.

Наскоро получих писмо от Любомир Николов. Както повечето му писма (майсторът си е майстор, ако ще и един ред да напише), и това ме докосна отвътре. А проектът, от който ми прати началните две-три странички, раздуха въображението и апетита ми като пещ.

Отговорът се изля върху екрана сякаш сам. И както винаги става, го изпратих преди да се сетя за най-важното, най-точното изречение… А след това си дадох сметка и че такива като него са малко, но все пак не е единствен. И че искам да кажа същото на всеки от тях.

Публикувам отговора, с добавеното последно изречение.

Кажи с какво мога да помогна, за да ти дам възможност да напишеш и останалото от “Чистача”. И от толкова много други неща. Престъпление е, че все още ги няма.

И като се замисля, престъпление е, че “Международна конференция” все още не е довършена. И че първата книга на “Елесар” все още не е в готов вид… И че вече втора седмица те няма никакъв из блога ти също.

В известен смисъл светът наоколо е мрак, Любо. В тези времена, и още повече в държава като нашата. Светят съвсем малко хора, единици, и ти си от тях. Престанеш ли да светиш, веднага се усеща от много около теб. Не умират, не ги боли, но светлината в тях помръква. И от ъгълчетата на душите им се надигат отчаянието и безразличието, и всичко друго, което е мракът.

Моля те, продължавай да светиш. Дори да е по мъничко. Много хора имат нужда от светлината ти. За някои дори не знаеш, че съществуват. И най-често точно за тях си една от мъничкото светлини в живота им, или дори единствената. Моля те, не спирай.

Бъди достоен за дарбата си.

– А може ли да те питам нещо за личния ми лаптоп? Че направо съм се отчаяла.
– Разбира се. Казвай смело.
– Приятелят ми го купи преди три години. Беше с инсталиран Windows Vista, и известно време работих с нея. След месец-два изпоизтекоха пробните времена на един куп програми по него, на офиса, на антивируса и какво ли още не. Ама аз ги деинсталирах и си сложих истински – и офис, и антивирус, и плейъри, и всичко. С това се справих, ама много ме тормозеше как върви.
– И какво му беше?
– Много бавен. Нали е със само един гигабайт памет, направо се влачи. Особено като беше с Norton Antivirus. Пробвах няколко други антивируса, оказаха се малко по-добре. Най-добре беше с NOD32, вече не помня точно коя от всичките версии. Кракването й беше доста сложно, пробвах поне десетина крака, докато я пусна. Ама и с нея даже беше бавно и тромаво.
– Ами, един гигабайт памет не е много…
– Не е и малко. Преди години работех на настолен компютър с половин гигабайт и вървеше добре… Та, намерих аз от нета разни програми за селективно деинсталиране и олекотяване, и те не бяха лесни за кракване, ама се се справих. Поизчистих с тях доста ненужни неща от Вистата, разни неизползвани драйвери, сървиси, библиотеки, тръгна доста по-прилично. Работих така повече от година, ама в един момент хванах някакъв наистина много проклет вирус.
– Помниш ли случайно кой?
– Бяха цял куп. Всеки ден антивирусът изчесваше по десетина, и пак оставаха. Усетих се, че гадините се свалят една друга от Нета, сложих файъруол и блокирах всичко освен HTTP-то на браузерите. Ама все успяваха някак да се проврат и да се справят, ум не ми побира как. Какви ли не комбинации правих от антивируси, чистеха се купища и пак после тръгваха. Три-четири пъти пробвах различни Windows PE-та с антивируси, ама и те не успяха да изчистят системата докрай. За няма месец се омаза до степен въобще да не тръгва системата. Едвам успях да си извадя данните, пуснах Windows PE и с флашка едно по едно ги пренесох на компютъра на приятеля ми.
– Сети ли се да ги провериш за вируси?
– Естествено! С два различни антивируса. Нищо че бяха почти само текстове и снимки… И след като ги спасих, теглих юнашката проклетия и реших, че ми е дотук от Вистата така или иначе. Хванах и инсталирах XP.
– Това наистина е по-добра идея. Ще върви на един гигабайт чудесно.
– Наистина! Направо се родих. Но пък излезе друг гаден проблем. Оказа се, че хардуерът няма драйвери за XP. Аз не се предадох, де. Четох една седмица от сутрин до вечер из форуми и ръководства и намерих драйвери за към половината устройства. Инсталирах и две програми за сканиране на хардуера и търсене на драйвери. Едната беше Еверест, другата вече ми се губи как се казваше. С тях донагласих още малко драйвери. Накрая само блутута остана без драйвер, ама не беше беда. Купих си едно USB блутутче с драйвери за XP и си вършех чудесна работа.
– А какъв му е проблемът на XP-то?
– Ми, исках да обработя едни големи картинки с Photoshop, и системата се влачеше под тях ужасно. И аз пробвах пак номера с олекотяването й. Пак се мъчих два дни, ама ако знаеш после каква пъргава беше станала, приятелят ми направо се шашна. XP-то беше слязло на малко над гигабайт зает на компютъра…
– Стига бе! Това си е наистина сериозно постижение!
– Нали? 🙂 Лошото е, че пак го правих с едни програми, и от един от краковете за тях пак тръгна вирус. Тоя път го хванах още отначало откъде е, ама пак се оказа адски труден за чистене. Не можа да ми съсипе системата тоя път, де, антивирусите го ловяха и държаха под контрол. Ама мине не мине час работа, антивирусът извряка, че отнякъде се е пръкнало ново копие на вируса. Цъкваш на “изтрий”, и нямаш проблеми. Ама като го правиш по десет пъти на ден всеки ден, в един момент ти писва…
– Така е. И досега ли продължава?
– А, не. Работих така почти два месеца, ама накрая ми дойде много. Прочетох разни реклами колко неуязвим е Windows 7, забърсах си диска и си го сложих…
– Данните си спаси ли?
– Разбира се. И понеже все пак сигурното си е сигурно, му сложих и антивирус, и антибот, и всичко. Малко зор падна с кракването на някои програми, краковете им не вървят като хората под седмицата, ама на всеки му намерих някакъв начин да го излъжа да тръгне. Краковете също ги проверих и с антивирус, и от познати, които ги ползват – дали са имали вируси, след като са ги пускали… И оттогава също много внимавам. Не ходя по съмнителни сайтове, не свалям програми, за които не съм сигурна, че са чисти. Изобщо, много си му внимавам и си го гледам, и хубаво се държи.
– И аз съм чувал, че седмицата е много приятна.
– Ама и тя е малко бавничка. Доста по-пъргава е от Вистата, сравнение няма, ама все пак не е като XP-то. Поне отначало не беше, де – аз пак четох в нета, и пак свалих и чоплих с едни програми за селективно деинсталиране и олекотяване. и бая я поорязах. Вече върви не по-зле от XP. И много внимавах, така че след орязването се държи безупречно. Един път не съм имала яд.
– Браво! А… от какво тогава си се отчаяла?
– Обмислям (шшшш!) да ида в една друга фирма. Ще плащат добре, ама ме карат да работя с таблет. Аз мразя таблети, ама не можеш да си представиш как. А те настояват… Та, преговаряхме и накрая се разбрахме, ако искам да работя на лаптоп, да работя на моя си лаптоп. Но искат всичкия софтуер на него да е легален, иначе няма да разрешат да го внеса в офиса, бояли се от проверки.
– Може и да са прави. Проверките напоследък не са редки.
– О, сигурно. Та, аз изчетох колко струва да се купи софтуера ми. Дори само най-важните неща са над три хиляди долара…
– Че какво толкова имаш? Windows 7, Office 2010…
– И Photoshop, и един куп други програми… Та да те питам, няма ли някакъв начин да се купят лицензи за софтуера по-евтино? По цена на едро някак примерно, или пък втора ръка, или нещо подобно?
– Разликата в цената е десетина процента. Където изобщо може да се постигне… Имам идея. Пробвала ли си някога да работиш с Линукс? Той е безплатен.
– Не. Гаджето ми има приятел, който е пробвал. Казва, че няма смисъл да се опитвам. Много сложно било.
– И какво му било сложното?
– Ами иска да го чоплиш, докато го нагласиш. И с драйверите не било лесно – често искали допълнително инсталиране. И някои програми също искали донастройване… Абе, много е сложно да се работи с него. Работа за техничари като теб е. Аз искам да съм си прост юзер, не ща такива сложнотии…

Развитието на технологиите, или на обществото ни, или дори на човечеството като цялостно явление, понякога преминава през ключови, “фокусни” точки. (На английски често ги наричат “nodal points”.) От развитието на събитията вътре в тях зависи накъде ще тръгне развитието на голям аспект на човечеството. Един от любимите ми автори (и дарен с умението да забелязва фокусните точки) – Уилиам Гибсън – например сочи като ключова фокусна точка в началото на 21 век 11 септември 2001 г. Тоест, взривяването на кулите-близнаци в Ню Йорк. Това събитие вдигна огромен шум и промени развитието както на международните, така и на социалните отношения. (Например даде безпрецедентни права на правителствата и силовите институции в името на “сигурността”.)

Преди няколко дни се случи едно друго събитие, което според мен е една не по-малко важна фокусна точка в развитието на човечеството. Френският филм “Артистът” взе 5 Оскара.

Не, не се шегувам. Всъщност, по американските критерии този филм е американски – сниман е в САЩ. Просто е малко особен филм – както вероятно всички вече знаете, това е черно-бял ням филм. И това, че получи един куп награди (както и на кажи-речи всички други големи световни филмови фестивали), според мен иде да покаже някои важни неща. И да промени много повече, отколкото подозираме.

“Артистът” демонстрира, че “по-малкото е повече”. Какво толкова ли? Ами, светът около нас е буквално съграден на принципа “по-малкото е по-малко, повечето е повече”. Но в момента все по-остро се усеща, че няма как да има повече за всички. Начинът всички да са доволни ще е достатъчно хора да открият, че и по-малкото може да е повече – и ако някой им посочи как да поемат по този път… Е, “Артистът” е в това отношение една огромна пътна табела.

Първото, което всеки филмов критик (освен набедените) забелязва в този подход, е че супер-дупер-хипер ефектите все повече са скривали актьорската игра. И че премахването им (и на куп други лъскавини) помага тя да бъде видяна и оценена. (Ако и актьорите не са набедени – но нито Дюжарден, нито Бежо са.) “Артистът” поднася на зрителите, свикнали с добре сдъвкана попара, истинско ястие. Напомня им, че има неща, далеч по-вкусни от попарата. Толкова по-вкусни, че да си струват дъвкането. Колкото и да е непривично отначало.

По-интересен обаче е страничният ефект, останал незабелязан от повечето критици. Да снимаш ням филм, че и черно-бял отгоре на всичко, е несравнимо по-евтино от супер-HD 5D-ефектите. (Всъщност, и да направиш с компютър такъв филм е много по-лесно.) Става възможно да заснемеш подобен “минималистичен” филм и без да имаш финансовата мощ и базата на Холивуд. Кръгът на възможните творци на филми се разширява рязко – до степен да могат да се справят дори не твърде голяма групичка ентусиасти. И холивудските магнати скоро може да се окажат в положението на изправените пред Интернет вестникарски магнати. А талантливите, но бедни – да получат реалистична възможност да се докажат. И “Артистът” ще бъде един от техните вдъхновяващи примери как и с много малко може да се постигне много.

Резултатът е, че талантът престава да е собственост реално само на шепичка свръхбогати. Както Интернет напълни света с купища глупости, но и създаде неща като Уикипедия, YouTube и още много полезни сайтове, така отприщеното творчество може да създаде купища некачествени филми – но между тях и много непознати досега нива на майсторството.

Дали това ще се случи? Може би да. Може би не. Най-вероятно – в някаква степен. Но дори ако степента е малка, тя ще покаже на хората, че не са винаги зависими от големите. Че могат да търсят свой собствен път и да се справят каквито са.

Тук идва вторият ключов ефект на “Артистът” – било пряко, било чрез вдъхновен от него успешен минимализъм. За да го обясня обаче, ще трябва да се взрем за малко в бъдещето.

Все повече експерти се чудят дали мобилните телефони няма скоро да станат неразделна част от нас – примерно присадени под кожата и свързани направо с мозъка. Аз пък се чудя дали няма скоро ние да станем неразделна част от мобилните си телефони. Защото все по-добрите елементи на ИИ в тях и връзките с “облачните центрове” ще продължат да ни дават възможност попарата да е все по-сдъвкана. Кеф ти “зъркелите” на Иван Попов (още един от тези с усета за фокусните точки). Кеф ти възможността да съхраняваме “облачно” било спомени, било дори части от личността си (както обикновено, без да сме прочели EULA-то). Кеф ти възможността да “се изключим” за работния ден, докато “облакът” управлява тялото ни да работи вместо нас – голям кеф, а?…

Не знам дали ще стигнем до чак такива апокалиптични сцени, но идеята вероятно е ясна. И все повече хора вероятно няма да я приемат. Наскоро си дадох сметка, че умишлено не си купувам смартфон – ползвам най-прости и дървени мобилки. За по-сложното си имам лаптоп, голям и неудобен, но все пак компютър, а не джаджа. Универсален, а не специализиран… Все повече хора вероятно ще избират простото пред сложното. Или поне това, което скрива сложността. Простичък и спокоен живот като през 19 век, а не инфарктният ритъм на 21 (но ако може все пак със здравеопазването на 21). Пържола, която изисква рязане и дъвкане, а не попара. Работа на бюро, сред писалки и хартии, а не бесен темп във виртуалното пространство, жакнати чрез мозъчен имплант… И “Артистът” и вдъхновените от него неща биха могли да са идеологията и художествената мотивация зад този избор.

Какъв ще е резултатът ли? Примери за него има и днес. Амишите в САЩ са един. Стиймпънковите общества в Англия – друг. В крайна сметка, вероятно ще се създадат различни общности, привързани към един или друг тип общество, взаимоотношения и мироглед (аз наричам всичко това заедно “тезаурус”). Дали тези общности ще стигнат мащаба на истински общества, със свои икономики и т.н., не зная. Но и да си останат просто “клубове по интереси”, пак ще е интересно.

И може би полезно.

Бранимир е на трийсетина години – твърде крехка възраст за добър писател. Но въпреки това е един от любимите ми, може би дори най-любимият ми български автор на хорър. (Което е амбициозна приказка – доста от големите в българската фантастика са писали поне по малко хорър. Но специално неговият някак ми лежи на сърцето.) Всъщност, повече инфо за него може да се намери в БГ-Фантастика.

Запознахме се на една “Таласъмия”. Беше застанал скромничко в един ъгъл, край няколко броя от и досега единствения си издаден сборник – “Хоро от гарвани”. Поговорихме си мъничко и страхотно ми хареса като човек. И на импулс реших – ще си купя една книжка. Ей така, да подкрепя добрия момък… След Таласъмията прегледах набързо сборника. Само да се ориентирам що за графоман е пък този. След преглеждането обаче го прочетох внимателно и с удоволствие. Оказа се, че книгата си е струвала парите открай докрай. И че разказите са интересни и впечатляващи не само като четиво, но и с качествата си.

От една страна, в тях ще срещнете всички ужасии от арсенала на хоръра. Мотоциклети-вампири, статуи-убийци, маниакални психопати… Обикновено стигна ли до подобен шаблон, прекъсвам четенето. Но не и при Бранимир. Често разказът изобщо не се и опитва да крие развръзката, но въпреки това те държи до последната буква. Като изкушен в графоманията, старателно съм ги препрочитал доста пъти – къде се крие номерът?… Не зная отточен майсторлък ли е или писателски инстинкт, но пустият му младок умее чудесно да дозира съспенса. Навсякъде е точно колкото трябва. И си мисля, че има тук какво да науча от него.

А и самите ужаси са не толкова количествени, колкото качествени. Писнало ми е от некадърници, които вадят от джоба си цял свят зомбита и с това те приспиват, вместо да те уплашат. Или пък описват с маниакална подробност на колко точно парчета е накълцано всяко черво на жертвата, с което пък само те погнусяват. Бранимир умее с няколко пестеливи думи, най-често дори без графични детайли, да натрупа напрежението и адреналина (отново в точно необходимата доза). Стил, който ме кара да мисля, че ако си го постави за цел, ще постигне отличен ефект и само с по някоя капка кръв или следа от обувка тук-там… Вие мислете каквото щете, но аз виждам един наистина многообещаващ писател.

На владеенето на мярката според мен се дължи и още едно чудесно качество на разказите му. Те успяват да са ефектен хорър, без обаче да те скапват при четене. Напомнят ми в това отношение на истински хубав алкохол: дори да попрекалиш с него вечерта, на следващата сутрин не те мъчи махмурлук. Дали е от често използваната структура на “разказ в разказа”, дали от умелото редуване на пряко с преизказно наклонение, дали от куп други неща – не знам. Ще ги анализирам някой път, като ми остане време.

Засега просто ги чета с удоволствие. Не само заради комбинацията от непретенциозност и отлични качества, а и защото вече са достъпни и под Криейтив Комънс лиценз. От няколко дни Бранимир освен блог си има и сайт, където могат да бъдат четени свободно.

Ако не сте го чели – заповядайте! Препоръчвам го от сърце.

И ако ви хареса, не забравяйте да го сръчкате да пише още, колкото се може повече. 🙂

В понеделник ядох торта. Спечелена на бас. Че Кунева ще напусне НДСВ и ще направи нова партия. Новата партия още не е направена де, но опонентът ми призна, че нещата вече са очевидни. И ме попита откъде съм знаел предварително. А знаенето на тези неща предварително не е никак сложно. Или поне имането на мнение по въпроса. 🙂

Помните ли някогашния митингов възглас “БСП е мафия”? Е, не е съвсем верен. БСП не е кадесарско-кагебистката мафия, а само един от изборните й инструменти. Стоката, насочена към “пазарния сегмент” на червените бабички. Доскоро този сегмент беше най-големият и продължава да е един от най-големите. Но по естествени биологични причини намалява с времето, и се налага да бъдат овладявани и други.