Връзка по ключ от SSH към SSH2

Наскоро ми се наложи да организирам бекъп от (наследен) сървър под FreeBSD на машина под Linux.

Оригиналната система за бекъп от сървъра беше Bacula, която никак не е лоша. Личните ми вкусове за системи с малко компютри в тях обаче клонят към rsync. Затова, когато дискът на бекъп машината се препълни и се наложи да бъде сменен с по-голям, реших да заложа на легендарния си любимец. Както винаги, той не ме подведе.

Сблъсках се обаче с интересен проблем – не ми беше лесно да организирам връзката през шифрован канал. Споделям тук как се справих, за ако някой някога се мъчи с подобна ситуация.

За канала използвам SSH. Задавате на rsync опция -e ssh (в моя случай SSH беше разумно настроен на нестандартен порт: -e "ssh -p 12345") и информацията тече във вид, неприятен за любопитните по трасето. За да настроите обаче автоматиката, ви трябва логване чрез ключ. А по някаква причина SSH сървърът упорито отказваше да ми приеме ключа и настояваше за парола. Прверките на правопис на имената на файловете, пермишъни за тях и директориите и чопленето за информация през -v, -vv и -vvv опциите на SSH не дадоха резултат.

След половин час чоплене и зяпане накрая видях очевадното: на сървъра имаше инсталирани както SSH, така и SSH2, и работеше вторият. Наругах се здравата и откопирах authorized_keys файла в ~/.ssh2, с отново същия резултат. След пет минути ровене из мрежата последва второ самонаругаване – SSH2 използва различна система на описване на оторизираните за връзка ключове.

~/.ssh2# mv authorized_keys backup.pub
~/.ssh2# echo "Key backup.pub" >> authorization

И… нещата отново не проработиха.

Този път падна около час четене и ровене, докато не открих втората логична до очевадност разлика – форматът на публичните ключове за SSH и SSH2 е различен. Изконвертирах формата на линуксовската машина:

~# ssh-keygen -e -f ~/.ssh/id_rsa.pub > ~/.ssh/id_rsa_ssh2.pub

и вече този файл, копиран като ~/.ssh2/backup.pub, свърши чудесна работа. 🙂

Уъркшоп! Уъркшоп!

С едно изречение – Любомир Николов се нави да води писателски уъркшоп!

Ураааа! 🙂

Идеята на този етап е да бъде воден онлайн, така че да е достъпен за всички желаещи. Такса за участие, доколкото познавам Любо, не се очаква – поне докато той смогва да си изкарва хляба с друго. Така че всеки, който иска да се научи да пише от ама много истински писател, е добре дошъл!

Все още не зная как точно ще бъде оформен уъркшопът. Технически изглежда като още един блог. (Което ме кара да мисля, че вероятно Любо ще пуска в него теми за писане като задачи, и желаещите ще пускат писанията си като коментари. Дали обсъждането ще е в следващи коментари или в нова тема, ще си реши Любо.)

Дали ще има официално записване – не знам. Може би просто всеки, който има желание да се учи, ще изпълнява задачите на Любо. Може да има официално записали се. Както реши учителят. 🙂

Е, желаещите са добре дошли. Мястото е тук. А аз бързам да се запиша. 🙂

VPN сървър под Linux

Може ли отнякъде си да се свържете с компютър с вашия офис и да работите във вътрешната му мрежа? Разбира се. Това нещо се нарича VPN, и е доста разпространено.

Пускането на VPN свързаност в някой офис често бива смятано за “черна магия”, посилна само за най-легендарните администратори. Е, не е точно така. Имате ли в този офис подходяща машина под Linux? Ако да, няма да ви е никакъв проблем да пуснете на нея VPN сървър. По-долу е описано как се прави това на Debian GNU/Linux 4.06.0 (Squeeze), чрез PPTP VPN.

Инсталиране

Ако вече имате инсталиран на някой компютър Debian Squeeze, почти всичко е готово. (За предпочитане е компютърът да е сървър, който да не се изключва. Когато си извън офиса, понякога е удобно и нужно да се свързваш по всякакви странни часове. Аз обикновено използвам или Интернет гейта, ако е компютър, или файлсървъра.) Ако нямате вече инсталиран, е нужно да инсталирате. Върши работа и старичка машина и инсталацията не е сложна. Графична среда не ви е нужна.

След като вече имате машината и базовата OS, трябва да проверите дали в ядрото има вградена поддръжка за MPPE (елемент от PPTP протокола). Дебианските ядра от 2.6.15 нататък я имат; за Squeeze стандартното е 2.6.32 – всичко трябва да е наред. Ако държите да пробвате, опитайте следната команда:

modprobe ppp-compress-18 && echo OK

(Изпише ли OK, сте… ОК. 🙂 )

Втората стъпка е инсталирането на VPN сървърния софтуер. То също е простичко – въведете:

apt-get install pptpd

Третата стъпка е да подсигурите фирмата ви да има публичен статичен IP адрес в Интернет (било това адресът на машината, която ще бъде VPN сървър, или на фирмения рутер). Говорете на тази тема с Интернет доставчика си.

Конфигуриране

При свързване към вашия VPN сървър на клиентския компютър (напр. лаптопа, който си носите в командировка) се създава “мрежово устройство” – по терминологията на Уиндоус, вашият VPN. То трябва да има някакво IP, ако ще комуникира през мрежа. А тъй като VPN-ът е пренос на мрежа, на сървъра също се появява съответно на вашия лаптоп “мрежово устройство”, което също трябва да има някакво IP. Първата ви работа е да настроите VPN сървъра да раздава тези IP-та.

Отворете файла /etc/pptpd.conf. Към края му ще намерите таговете localip и remoteip – те са, които ви трябват. Localip са адресите, които ще се появят на сървъра – те задължително трябва да са адреси от вътрешната ви мрежа. Remoteip са адресите, които ще бъдат на VPN устройството на отдалечения компютър – те могат да са адреси както пак от вашата мрежа, така и от друга частна мрежа. Във файла е дадено указание в какъв синтаксис се изписват, и примери.

Принципно localip може да е и само едно – полезен вариант, ако имате много външни клиенти и вътрешна мрежа с почти изразходени IP-та. Ако обаче не е така (а обикновено не е), не се скъпете, позволете да има достатъчно локални IP-та за всички свързващи се компютри. Полезно е например, ако някой в офиса иска да си откопира нещо от споделена директория на “командирования” компютър.

Ако не сте мислили как да разпределите вътрешната мрежа, сега е моментът. Примерно, ако мрежата ви ползва сегмента 192.168.1.0 – 192.168.1.255, бихте могли да оставите адресите от 1 до 100 за фиксирани вътрешни IP-та, 101 до 200 за раздавани по DHCP, и 201 до 254 за давани на VPN-а.

Важно е адресите за localip и за remoteip да не съвпадат, или ако са обхвати, да не се припокриват. Иначе стават… бози.

След като въведете промените, престартирайте pptpd сървъра:

/etc/init.d/pptpd restart

Второто нещо, което трябва да настроите, са потребителите на VPN-а и паролите. Тяхното място е във файла /etc/ppp/chap-secrets. Просто добавете на края му съответния брой редове със следния синтаксис:

username pptpd password *

където username е името на потребителя, а password – паролата му.

Не е нужно да рестартирате нищо след това – при първия опит за свързване сървърът ще си ги прочете автоматично.

Ако имате firewall на компютъра, е нужно да направите необходимия достъп в него. С iptables става чрез следните команди:

iptables -A INPUT -p tcp –dport 1723 -j ACCEPT
iptables -A INPUT -p 47 -j ACCEPT
iptables -A OUTPUT -p tcp –sport 1723 -j ACCEPT
iptables -A OUTPUT -p 47 -j ACCEPT

VPN протоколът използва както порт 1723 на протокола TCP за начална автентификация, така и протокола GRE (протокол 47 – не го бъркайте с порт 47 на протоколите TCP или UDP!) за довършване на автентификацията и прехвърляне на данни. Трябва да отпушите и двата.

Форуардване през рутер

Ако сървърът е инсталиран на машина, която няма пряк излаз към Интернет, е нужно да подсигурите нужните портове и протоколи да се препращат към нея. Настройте фирмения гейт или рутер да форуардва към IP адреса на съответната машина порт 1723 на TCP протокола и GRE протокола. (Някои рутери не могат да форуардват изобщо. Други могат, но само TCP, UDP и/или ICMP протоколите – също няма да свършат работа. При трети номерът става чрез специални обявявания. В краен случай VPN сървърът може да бъде обявен за DMZ компютър, ако рутерът поддържа тази опция и това няма да компрометира сигурността на други задачи на сървъра.)

Свързване към сървъра

Обикновено изнесените машини са под Windows. На него се процедира по следния начин:

– Създавате нова мрежова връзка, от тип VPN към офиса ви
– За сървър, към който ще се свързвате, въведете IP адреса на VPN сървъра или фирмения рутер.
– За потребител и парола въведете потребител и парола, които сте задали при конфигурирането на сървъра.
– За име на връзката е подходящо например “Офиса” 😉
– Името на услугата просто оставете празно.

След това стартирайте тази връзка, и ще се окажете свързани към офиса си. Изчакайте малко (SMB / Windows мрежата има голяма латентност – могат да минат до 20 минути, преди да се появят компютрите от офиса), и… сте в бизнеса. 🙂

Сънища по Пратчет

Тази нощ сънувах нещо, което си е направо основа за някой последващ роман на Пратчет. Всъщност, нищо чудно и за повече от един. Не знам откъде се взе, не съм го препрочитал от повече от година. Но с удоволствие бих споделил картинката.

Представете си една хубава двуетажна къща, построена наскоро на неголяма уличка в Анкх-Морпорк. Както следва да се очаква, строителят си е поспестил от работата където това не се вижда. Мазето например си е това от съборената стара къща, с всички тайни входове и изходи от него. Допреди къщата да бъде купена си е било и с всички плъхове, но вече не е. За разлика от хората, плъховете са достатъчно умни, за да напускат нездравословните за тях места… Стените също не са от най-здравите, и с времето сигурно ще изгният. Ако то не се окаже благосклонно към тях.

На втория етаж живее семейство Лъд. Г-н Лъд е фокусник, известен като “Невероятният Лобсанг Лъд”. Нещата, които той прави, граничат с магията. Например шатрата, в която той показва уменията си, се намира точно до Невидимия университет. А пък и фокусите са отлично изпипани. Понякога се случват и грешки, де – примерно да пъхне в магическия гардероб питомния дракон на лейди Рамкин, а да изкара после от него тъщата на лорд Ръждьо. Но публиката е доволна, или поне повечето от нея. Особено при подобни грешки.

Понякога грешките са с трайни последствия. Например, асистентката му Мери-Джейн веднъж е излязла от сандъка за срязване цяло денонощие преди да влезе в него. Съответно двете асистентки са се изпокарали здравата – за стаята си, за обожателя си и не на последно място защото носят еднакви дрехи. Като резултат, първата е отказала да влезе на следващия ден в сандъка, за да не прави услуга на втората. Втората – също, по същата причина. Та, вече Лобсанг Лъд има две асистентки, Мери и Джейн. Пондър Стибънс е създал по този случай теорията за тавмично сдвоените обекти, и обмисля една по-обща теория с работното име “тавмична механика”. Което за пореден път е убедило Архиканцлера, че на този младок нещо не му е наред. Какво общо има механиката с магията?

(Двете асистентки постоянно се сблъскват с купища проблеми. Не могат да понасят да са заедно, но в каквато и посока да се разделят, следващата им хрумка къде и кога да идат е еднаква. Не могат да се разберат коя ще е Мери, а коя Джейн. Отдавна вече са забравили коя от тях е била първата и често го изясняват по шумен начин. Непрекъснато си крадат неволно една на друга репликите и действията. И се конкурират за поредния обожател, което неизменно го прогонва… Вече са стигнали до идеята, че няма да се конкурират една друга за обожател само ако се обожават една друга, но засега са на другия край на спектъра на чувствата. Плюс това, трудно приемат идеята за еднополова противоестествено близкородствена връзка. Хомосексуалните партньори поне не са си роднини. Плюс това, в сравнение с тях двете дори еднояйчните близнаци са по-скоро далечни братовчеди…)

Както е известно от Пратчет, Лобсанг Лъд всъщност е персонификация на Времето. И тъй като трябва да насмогва навсякъде и за всичко, той вечно няма време. Парадокс – да, но времето така или иначе е свързано с купища парадокси… Но пък е благосклонен към стените на къщата. Все пак е добре да изкарат по-дълго. Особено в задъханото бързане напоследък, което всеки отдава по погрешка на обществените промени в Анкх-Морпорк.

Нямането на време се дължи отчасти на ангажираността му с един амбициозен проект – да помогне и на други талантливи хора да покажат способностите си. Към момента освен фокусите му представленията в Шатрата включват и група акробати и дресура на блатни дракони. На няколко пъти са се опитвали да участват и жонгльори, но не са могли да издържат възмутената конкуренция на един от редовните посетители – Библиотекаря на Невидимия университет. Пак там, по споразумение с Гилдията на шутовете, практикуват като “полеви занятия” чираците и калфите им. Най-сетне, там може да бъде видяна понякога и дресура на екзотични животни. Основно крокодили. (Параванът, иззад който Лобсанг вади екзотичните животни, е заял на тази позиция.) Накратко, той управлява първия цирк в Анкх-Морпорк. И управлението му е още по-голям цирк от представленията.

Г-жа Лъд, Сюзън графиня Сто Хелит, е изключително приятна млада дама. Което е проблемът й – би трябвало вече да е изключително приятна не чак толкова млада дама. А младостта е като високите токчета: неудобно е да се носи прекалено дълго. Рационалният й ум отказва да се примири с факта. Съпругът й твърдо отказва да има нещо общо, и не лъже. (Той по принцип не лъже, освен при фокусите.) По липса на други роднини, Сюзън е питала неведнъж дядо си каква е причината, но той твърди, че не знае. Тя го подозира, че има нещо общо, но е трудно да го хване – физиономията му не е от най-изразителните, и не се изчервява лесно.

Извън това, Сюзън работи като гувернантка. В повечето случаи не взема пари – едно, че кварталът не е богат, и второ, че съпругът й изкарва достатъчно. Децата я обожават – прекарването на времето с нея е страхотно интересно. И безопасно, което е рядкост в страхотно интересните неща. Родителите смятат, че Сюзън поощрява въображението им излишно (което се говори за нея още от предишни книги на Пратчет), но я харесват.

Дъщеричката на семейство Лъд е очарователно хлапе, ако и на моменти смущаващо интелигентно. Още от малка иска да види баба си и дядо си. И другите си баба и дядо. Лошото е, че едните принципно не са съществували, а другите могат да бъдат видени само на следсмъртен портрет. Наложило се е да го покажат на малката, което обаче е породило още проблеми. След обяснението, че са умрели, детето не е попитало какво значи “умрели”. Оставило е Сюзън с впечатлението, че по някакъв начин го знае достатъчно добре. (Което е обезпокоило майката доста.) След което е попитало дали няма прадядо, и не може ли да го види. (Което е обезпокоило Сюзън още повече. Има си време за всичко. Особено ако Времето ти е съпруг. И най-вече ако прадядо ти не е обществено популярен. Или по-точно ако не е обществено популярен по правилния начин.)

Новината, че засега не може да види прадядо си, понеже той е далече, не е успокоила малката. Тя е попитала дали прадядо й е умрял. След отрицателния отговор е попитала дали тогава е жив. И след като не е и жив, раждал ли се е изобщо някога. И след като никога не се е раждал, как може да има внуци и правнуци. Отчаяната Сюзън е отговорила, че му е осиновена внучка, и това е успокоило малката любопитница. А Сюзън и до момента се чуди дали малката е недостатъчно логична и не е забелязала разминаването, или е достатъчно логична и си е направила правилния извод.

(Съпругът й не е бил от много помощ по въпроса. Запитан, той я попитал в отговор какво следва да се очаква от дете, което е потомък на Времето по баща и на Смърт по майка. Отговорът на Сюзън е бил “Не знам”. Този на Лобсанг – “И аз”. Смърт не е изявил мнение, но нищо чудно и той да не знае.)

Както всеки дядо и прадядо, Смърт е доста съпричастен към семейството, ако и да стои настрана. Сюзън пази подаръците, които той е правил на правнучката си. Добре заключени на скрито място. След много тайни наблюдения на новородени (и чути куп проклятия, когато и последният биберон се скъса) Смърт й е подарил биберон от най-качественото желязо, което съществува на Света на Диска – желязо за подкови на коня му. (Която поръчка леко е смаяла Джейсън Ог, но той се е справил с обичайното си майсторство.) А по случай тригодишнината й е подслушал съвет на селски мъдрец (“играчка, която да въведе отрано детето в семейния бизнес”) и е подарил малка коса, чието острие реже всичко още преди да го е докоснало. Това е предизвикало скарване със Сюзън и засега Смърт трупа следващите си подаръци в своята къща, в някогашната стая на Изабел. С надеждата да ги поднесе един ден, когато на Сюзън й размине. Надали ще е скоро, но Смърт умее да чака. Пословичен е с това. Освен с доста други неща.

Всъщност, семейство Лъд е възможно именно благодарение на Смърт. Животомерът на Сюзън е вързан за колело на часовника в къщата му и непрекъснато се обръща при въртенето му – това е, което й спестява стареенето. (Лобсанг, естествено, не се очаква да старее.) Пак Смърт е намерил жрец, който да венчае двамата (те така и не са разбрали със сигурност защо точно Хюнон Ридкъли, главата на религиите в Анкх-Морпорк, е изявил такъв ентусиазъм – особено при положение, че и двамата не са поклонници на Слепия Йо). Идеята на подшашнатия жрец за венчални думи между двамата – “бъдете заедно, докато Смъртта ви раздели” – вече си е лично негова. И е добра: Смърт няма никакво желание да ги разделя. Все пак обича внучката си, а пък Лобсанг му се явява нещо като колега – също е персонификация на основен факт от съществуването.

(Преди брака им Смърт се е консултирал с една баба, известна наоколо със съветите си около младоженства. Бабата веднага е забелязала, че нещо в този посетител е странно. Примерно гласът му е нормален. При положение, че тя е почти глуха. И при условие, че от нормален глас се очаква да звучи като погребална камбана… Но все пак му е дала най-полезния си съвет. А именно, че младоженецът трябва да е от ранга на бащата, или при липса на такъв на дядото. Иначе семейството няма да е щастливо… И доколкото от наличните персонификации на основни факти кажи-речи единствено Лобсанг става за жених, Смърт е бил много радостен от случайното съвпадение. Аз пък се чудя случайно ли е, или сър Тери е имал нещо наум в “Крадец на време”…)

На първия етаж на къщата пък от година е фризьорският салон “Конина”. Кръстен е на собственицата си, по предложение на добрата й приятелка Сюзън. Преди това се е казвал “Коен Варваринът”, и за половин година е привлякъл само един посетител. Типичният анкх-морпоркски жител свързва Коен с фризиране чрез странни асоциации. Твърде малко от тях положителни.

Въпросният посетител всъщност също не е искал да ползва услугите на салона. По-скоро, като собственик на кръчмата “Коен Варваринът” (и бияч в нея), е смятал да уреди недоразумението с кражба на име на заведение. Това се е оказало последното му посещение при Конина. (Спокойно, жив е. Даже скоро ще му свалят гипса от ръката и крака. Другите ръка и крак ще имат нужда от още три месеца. По-страшното е, че Конина го е и фризирала. Все върху някого трябва да се учи, нали?)

За щастие, Конина се е оказала добра ученичка. Следващият й експеримент е бил доста по-добър – съжалилата я Сюзън само е ходила после три месеца с шапка. След това е успяла да подстриже съпруга си, Найджъл Разрушителя, доста поносимо. Като за варварин. А след като е и сменила името на салона, се е сдобила постепенно с прилична по размер клиентела. Прическите й понякога изглеждат доста екстравагантно, но за доста жени това е предимство.

Съпругът й работи каквото и повечето други варвари-герои в Анкх-Морпорк – бодигард. Смятат го за безценен в професията си. Връхлита всеки, който посмее да нападне охранявания от него, и след това геройски яде бой, докато охраняваният се измъква невредим. Неоценим помощник е и на градската стража: биещите го така се увличат, че дори сержант Колън обикновено успява да пристигне навреме, за да ги арестува. А понеже са и капнали от умора, не оказват особена съпротива. Въпреки това, Найджъл обикновено се отървава без особени травми. Гледката на някой, който докато го биеш рови из наръчник по варварствуване, е в състояние да стъписа и обезкуражи и най-ядосаните.

Изобщо, около това семейство има нещо мътно. Би трябвало да са доста по-възрастни от семейство Лъд, но по неизвестна ми причина са май дори по-млади. (Подозирам, че има нещо общо с Лобсанг Лъд, но истината вероятно знае само сър Тери. Ако и той, като се има предвид кой от двама ни го е сънувал.)

Синът им е връстник на дъщерята на семейство Лъд, и двамата са неразделни в игрите. Кръстен е на дядо си (естествено), и е възпитаван от баща си във варварски дух и ценности откакто се помни. Очаква се да стане най-уникалния варварин на Света на Диска. Наследил е смелостта на дядо си – единственото, от което се плаши, е вода и сапун. И славата му, макар и засега в рамките на квартала. А също и принципа, че съсипването на цял град е същото като съсипването на детската му стая, само отнема повече време.

От баща си е наследил пълната безвредност към този, когото атакува. А от майка си – желязната физика, светкавичните рефлекси и убийствената унищожителност за другите. Да му връчите играчка означава тя да е в идеално състояние след играта, за сметка на всичко наоколо. Когато порасне, вероятно ще е способен да унищожава сам цели армии: при опита да удари някой противник по носа ще избива всички около него, а когато ги забележи че падат и замахне по тях, ще отнася и оцелелия. Тежкият проблем ще бъде, когато не е сам. Много е вероятно около него да може да оцелее в битка само някой, който е потомък или на Времето, или на Смърт. За предпочитане и двете. Защо такъв някой ще бъде около него, е по-труден въпрос. Но предполагам, че ако такъв някой има нужда от обикновен човек около себе си, ще е силно желателно този обикновен човек да е примерно най-уникалния варварин на Света на Диска.

Подобно на приятелката си в игрите, малкият Коен също се интересува от дядо си. И за разлика от нея, знае за него всичко, което има да се знае за него. Плюс още доста, което би било добре да не се знае от възпитано дете. (Дори ако е възпитано като варварин.) И плюс още няколко пъти по толкова, за което Коен-старши надали и подозира. Легендарността е майка на творчеството… Освен другото, Коен-младши е убеден, че госпожица Лъд с гаранция трябва да му е по някаква линия първа, или поне втора братовчедка. Ако се съди по какво си говорят дамите из квартала, когато предполагат, че не ги подслушва любопитно хлапе, близки роднини на Коен-младши трябва да са поне три четвърти от Анкх-Морпорк. Включително повечето джуджета, тролове, зомбита, гхоли, вампири, върколаци и вероятно и някои големи. Коен-старши е наистина легендарен.

И пак подобно на приятелката си, Коен е твърдо решен да разбере разни подробности около предшествениците си. В неговия случай – какво в крайна сметка е станало с дядо му. И по една случайност, точно госпожица Лъд може да му помогне да се справи със задачата – единственият достоверен източник какво всъщност се е случило с Коен-старши е нейният прадядо. Когото пък тя се опитва да открие най-старателно. И нищо чудно точно Коен-младши да може да й бъде от полза. Защото Смърт постоянно се намира около него. За да връща обратно към живота пострадалите от безконтролната унищожителност на малкия, на които още не е изтекло отреденото време. (Често прибягва и до помощта на Лобсанг Лъд. Единствено корекции чрез връщане на времето назад могат да спестят на квартала унищожителни пожари през ден, експлозии всяка седмица и т.н. Това е друга важна причина Времето напоследък все да няма време.)

Покрай това Смърт напоследък е започнал да се оплаква, че е на път да го прекръстят на Живот. На шега, но в нея започва да се заражда и доза истина. Все повече от върнатите от него описват “околосмъртни” преживявания, в които са видели някой, който ги е върнал към живота. След известен разнобой в описанията за този някой е утвърдено името Ангел на Живота, и лъчезарна външност на въплъщение на Живота. Иначе казано, Смърт се оказва със свой точен антипод като персонификация – който, на всичкото отгоре, е пак той. Което го поставя в състояние на множествена личност. И вероятно здравата би изненадало някои негови внучки, ако го видят като антипода му.

Което може да им се наложи. Не се знае дали наличното положение няма в крайна сметка да докара Смърт до побъркване. Какъв ще е резултатът нито някой знае, нито някой има каквото и да е желание да узнае. Единственото спасение, което би могло да хрумне на някого, е в секта монаси, които вярват, че Животът и Смъртта са едно. Но те са малко, а за да бъде спасен Смърт, в това трябва да повярва значителна част от населението на Света на Диска. (Или поне на Анкх-Морпорк.) А това вероятно ще създаде сериозни проблеми между Смърт и обитателите на Дънманифестин. Никой бог не се радва, когато сред поклонниците му плъзват разни ню ейдж вярвания. Дори ако му е обяснено, че те са естествена част от индустриалната революция, както и забързаното време…

И пак протести срещу ACTA… и още нещо

За днес беше насрочен поредният протест срещу АКТА. Позамислих се дали да отида при положение, че все пак придвижването на споразумението уж е спряно в България. След това сметнах, че сигурно огромният процент от хората ще решат същото. А е добре да се знае и вижда, че опитът да бъдем продадени тайничко не е забравен. Че из пепелта тлеят въгленчета, и при нужда протестът може да пламне отново. Достатъчно буен, за да реши нечии политически съдби. Защото излизат да протестират малко хора, но преценяват как да гласуват вече не толкова малко. И се надявам с времето да стават и повече.

На Паметника на Съветската армия се събрахме не повече от 100-150 души. И сигурно към толкова полицаи. По навик ги държах под око. Имаше и кисели заради излишната съботна работа, но повечето бяха в добро настроение и разположение към протестиращите. Мисля си, че момчетата с униформи все повече виждат себе си не като кучетата на властта, а като пазителите на народа. (Да, винаги ще се срещат и корупционери и психопати-комплексари, както навсякъде, но не са мнозинството.) Бавно и постепенно, промяната в мисленето тече.

Присъстващите бяха… ами, постоянното присъствие на митингите срещу безобразия в Интернет. Мярнах Ники Ангелов да снима, видях Асен Генов да дава пространно интервю. Любомир Николов пък даде към четири. И ме смая колко точно е хванал идеята на АКТА: “Влезе ли в сила това споразумение, единственият начин да си “защитя” правата ще е да ги продам на безценица на някой голям…” Ех, ако това го бяха разбрали повече творци. Лъжите, че АКТА защищавала тях, щяха да бъдат издухани като дим.

Към 11:30 тръгнахме към Народното събрание. Постояхме и поскандирахме пред него, след това обиколихме по “Раковска” до “Александър Невски”, където естрада и музикални групи се готвеха да превърнат протеста в концерт. Наложи се обаче да си тръгваме с Ели – и двамата имахме спешна работа. Заобиколихме опънатата лента (насочени от един невероятно учтив и услужлив полицай… ей богу, такива хора могат да накарат дори стар циник като мен да повярва, че полицията наистина се грижи за нас) и тръгнахме към къщи.

Докато шляпахме из локвите обаче, аз замислено се зазяпах под краката си. И на едно място не издържах, спрях и клекнах да съзерцавам гледката.

Натрупаната около едно дърво огромна купчина мръсен сняг бавно се топеше под слънчевите лъчи и по тротоара тръгваха струйки кристално бистра вода. Тук-там правеха неголеми локвички, в които се отразяваше синьото като на картинка небе, и още голите клони на дърветата, и внезапно придобилите цвят сгради наоколо. А по дъното на локвичките се виждаше с подчертана кристална яснота всяка песъчинка, всяко зрънце в тротоарните плочи. Сякаш за момент диоптрите, астигматизмът и умората на очите бяха изчезнали. Отишли някъде далече-далече и отвели със себе си претовареното ежедневие с бързането, грижите и ядовете. Внезапно отново се чувствах дете, което гледа света с широко отворени и удивени очи, и вижда всичко за пръв път. Ново и чисто, неповторимо и уникално, пъстроцветно и истинско, всяка прашинка прелива от приказки и асоциации, всяко камъче е едновременно хиляди неща, дори без да престава да бъде в същото време себе си.

Случаен минувач разсеяно стъпи в най-близката локвичка и я изпълни с вдигната мътилка. За момент премигах – толкова грозно и опустошително ми се стори. Но веднага след това забелязах как бистрите струйки навлизат смело в мътилката и постепенно я отпращат и отнасят. Уж тънички и слаби сред нея, но непоколебими и с това непобедими. Уж едва-едва, но зазяпаш ли се за момент другаде, след малко са прочистили всичко и са му върнали изворната бистрота и свежест. Готов си да се закълнеш, че си е било чисто откакто е сътворено, че е създадено не от вода, камък и кал, а от нещо по-специално, по-истинско. Нещо, което сме забравили, че съществува. Или пък сме го виждали само отдалече и не вярваме, че има как да бъде пред нас и до нас.

Изгледах купчината сняг. Беше кална и грозна, приличаше на някогашната искряща пухкава бяла пелена колкото сбръчкана старица прилича на красива девойка. Но не толкова отдавна е била искряща и пухкава. Сега вече не е, но бистрите й води пречистват и обновяват всичко по пътя си… Скоро от нея ще остане само калта – тленна останка на някогашната красота. Но водите й ще са пречистили и отмили много и много по пътя си, и ще се връщат отново и отново, като бистър дъжд или пухкав сняг, докато този свят го има. А калта ще се слегне и ще стане отново земя, която ражда цветя и дървета, посеви и романтика…

Какво му трябва на човека – почти нищо. Само една най-обикновена пролет.

Протест срещу ACTA… и писателски уъркшоп

В събота, от 11:00 до 15:00 ч., край Паметника на Съветската армия ще има повторен протест срещу споразумението АКТА. И смятам да отида на него.

Да, правителството обяви, че “замразява” работата си по АКТА. Но като се има предвид, че потайността е крайъгълен камък на това споразумение, не е ясно дали няма да го размрази и приеме тихомълком. От една страна, би било логично да изчака становището на Европейския парламент. От друга страна обаче, би било логично и да бъде притиснато от про-АКТА лобитата да действа, за да даде “пример” за ЕП. Докато България не оттегли подписа си под АКТА, споразумението може да бъде одобрено във всеки момент. Затова, докато този подпис не бъде оттеглен, опасността не е отминала.

А тази опасност изобщо не опира до “торентите”. В Интернет има повече свободна музика, книги и дори филми, отколкото мога да изслушам, изчета и изгледам. Да не говорим, че срещу десет-двайсет лева на месец човек може да си купи предостатъчно изкуство – било като филми с отстъпка, било като абонамент за кабеларка или Интернет с ТВ стрийминг, било като просто радиоапаратче, с което да си слуша някое от стотиците радиа. (А специално при мен има и още един фактор – чукча писател: да пиша ми е не по-малко интересно, отколкото да чета. 🙂 )

И друго: технологиите за споделяне на информация са на светлинни години пред технологиите за проследяването им. Засега се използват най-лесно проследимите, защото са и най-удобни за потребителя; ако проследяването обаче стане масово, лесно ще се мине към по-трудните. И увеличаването на дистанцията е много по-лесно и евтино от намаляването й, просто защото шифроването е много по-лесно от разгадаването на шифри. Така че P2P обмяната не е под реална заплаха от АКТА, или почти каквото и да е друго. По същата причина надали е под много реална заплаха и другото следене в Нета: даже китайците намират как да заобикалят Великата си стена. Ще има отделни хванати, ще се наложи да научим някои нови програми… и толкова.

Не е така обаче положението с творенето. Филмът със “защитата на правата на творците на изкуство” вече сме го гледали. В САЩ, когато бяха въведени софтуерните патенти. “За да защитават правата на истинските иноватори, малките компании, срещу хищните големи…” Какво стана после с малките софтуерни компании в САЩ видяхме всички. А в момента гледаме и какво става с големите, подгонени пък от патентните тролове. Отне 30 години, докато се изпробват начините и се отработят механизмите, но стана. И както вече всичко е проиграно, втората прожекция надали ще отнеме толкова дълго. Особено пък у нас. Единствената разлика е, че САЩ в началото на филма поне имаха софтуерна индустрия…

Добре де, и без изкуство може да се живее. (Тъкмо инати като мен ще почнат да минават за творци.) Само че болните не винаги могат да живеят без достъпни ценово лекарства – а има сериозен риск АКТА да ги спре, или ограничи сериозно. Както, впрочем, и всякакви други не-оригинални-маркови стоки. А също и да затрудни сериозно писането на учебници и преподаването. Тръгне ли се по този път, следенето в Интернет направо няма да го имаме за проблем.

Дали не преувеличавам, и не се боя от призраци? Може би да. Но ми се струва доста по-вероятно страховете ми да са основателни. Още от 1994 г. България е член на споразумението ТРИПС, което АКТА твърди, че наследява. Само че ако човек сравни внимателно двете споразумения, открива нещо интересно. ТРИПС вече съдържа всичко, необходимо за изкореняването на кражбата на търговски марки и подобни. Има ли политическа воля да бъде спазвано, проблемът ще изчезне. “Надгражданията” на АКТА не ги виждам как биха могли да доведат до друго, освен до изброените по-горе ефекти. Всъщност, не виждам как биха могли да целят друго освен тях. И старателно пазената около АКТА тайна (често в пряко нарушение на закони и правила) ме кара да мисля, че това целене е умишлено… Оттам нататък, в Нета има оценки на какви минимални суми възлизат дадените около АКТА рушвети. А те надали са дадени за благотворителност – далите ги с гаранция ще искат да си върнат парите, с лихва. АКТА новосъздава точно една категория от начини за връщането им – нещата, които описах по-горе. Много ми се иска да не съм прав, но се боя, че съм.

Затова и смятам, че АКТА не е изгубена кауза. И че е нужна още доста борба и напомняне, за да замине в историята. Основната част от тази борба ще е преди заседанието на Европейския парламент, което ще разглежда АКТА, някъде към края на пролетта и началото на лятото. Но и междувременно е добре да има хора. Да се вижда и да се знае, че има будни, които следят – и при нужда протестите могат лесно и бързо да изригнат отново, в пълна сила.

… А имам и интересна и привлекателна вест. Има ли наоколо желаещи да се научат да пишат? Един истински писател – Любомир Николов – смята да организира писателски уъркшоп. Засега планът е уроците да текат онлайн. (Още не зная как точно, но съм сигурен, че Любо вече има план.) От време на време се предвиждат и срещи на живо, за който може да дойде. И първата от тези срещи ще е на протеста срещу АКТА.

Там желаещите ще могат да видят на живо автора на куп популярни фантастични книги и на над 30 книги-игри (помните ли псевдонимите Колин Уолъмбъри и Тим Дениълс?). Същият е и легендарният преводач на “Властелинът на пръстените” (и “Силмарилион”, и “Недовършени предания”, и “Книга на изгубените легенди”). Пак той е превел доста неща на Стивън Кинг, на Ричард Морган, на Робърт Шекли, на Джон Гришам, на Алън Фолсъм и още куп други автори. Да си поговорят с него. Да вземат от него автограф.

И, разбира се, да се запишат във виртуалния му писателски уъркшоп. Ако имат смелостта да се научат да пишат.

Защото протестирането срещу зли закони, предназначени да напълнят нечии джобове за сметка на твоите, е само половината от спирането им.

Другата половина е творчеството на хора, които не са съгласни с АКТА. Защото то е, което демонстрира най-добре, че такива споразумения вредят на творците, вместо да им помагат.

Личната информация и компаниите – 2

В предишния запис описах как една голяма търговска верига профилира и проучва клиентите си. Този запис пък е посветен на размислите ми около това.

Редно или нередно е веригата да постъпва така? Мисля, че отговорът се крие в еволюцията на подхода й. Нека я разгледаме, стъпка по стъпка – както описаните в статията, така и неописаните, но логични:

– предоставя на клиентите отстъпки срещу възможността да събира информация как пазаруват
– използва тази информация, за да състави отделен профил на всеки клиент
– рекламира на всеки клиент каквото смята, че може да бъде примамен да купи
– идентифицира моментите, когато клиентът е по-склонен към промени, за да го привлече
– стреми се да създаде илюзията, че не профилира и не таргетира специално клиентите си
– стреми се да ограничи информацията, че всъщност го върши
– (вероятно) използва събраната информация, за да направи сделките по-изгодни за себе си
– (вероятно) продава събраната информация на трети страни

В първото наглед няма нищо лошо – то е вид сделка, и то изгодна за клиента. Още тук обаче внимаващият в картинката би си задал въпроса: а предупреждава ли търговската верига клиентите си какво те дават в сделката?… Логично е да се очаква, че за интелигентните клиенти това ще е ясно по подразбиране. Уви, доста обаче не му обръщат внимание (въпреки че понякога го пише из дребния шрифт). В добавка, всяка търговска верига се стреми да остави клиентите си с впечатление, че те получават отстъпки срещу своята лоялност към веригата, а не срещу личната си информация, която предоставят. Затова смятам, че още тук нещата не са чисти. Не че са страшно престъпление, просто не е докрай етично.

Казах “лична информация”, и смятам, че е така. Според мен търговската верига има пълното право да събира информация какво и колко продава (то си е нейна работа), но не и на кого го продава. Идентичността на човек е негова лична информация – това е причината по закон идентификацията ви да имат право да изискват само тесен кръг представители на институции, които нямат как да си свършат работата без нея. Влиза ли в този кръг търговската верига, от която пазарувате? Няма логика. А дори да влиза, надали ще е свободна да използва тази информация, за да ви профилира и проучва без изрично ваше разрешение. Просто личната ви информация е ваша, а не нейна собственост. Оттук според мен и съставянето на отделен, идентифицируем профил на всеки клиент също е нередна стъпка. Дори когато не нарушава закона, е доста неетична.

Третата точка изглежда логична – в края на краищата, това е работата на търговеца, нали? Само че в случая, тази работа се върши чрез използването на личната информация на купувача по начин, за който той надали е упълномощил търговската верига. Иначе казано, то е комерсиална употреба на лична информация без разрешение. Форма на “пиратство”, но доста по-скандална от свалянето на музика и филми от Нета без разрешенето на авторите им – личната информация е много по-лична от творбите на изкуството. Нещо повече – има оттенък на манипулация на хората. В крайна сметка, дори ако случайно е законна, тази постъпка е напълно и недопустимо неетична към купувачите.

Четвъртата стъпка съдържа всичко от третата, но добавя и целенасочено манипулиране на сериозни решения на купувачите чрез подбиране на оптимален момент за целта. На пръв поглед пазаруването е “дребна работа”, за разлика от например купуването на жилище. Но човек купува жилище средно веднъж в живота си, а пазарува, пак средно, всеки ден. Затова и пазаруването може да е сумарно и по-важно от покупката на жилище. Който не е съгласен да го манипулират при купуването на жилище, няма логика да е съгласен и при манипулирането на избора му откъде да пазарува. Иначе казано, логично е такава намеса в живота на купувачите да е задължително незаконна, и има някои основания да бъде дори криминализирана.

Петата стъпка е логично следствие от изводите от четвъртата. Твърде малко купувачи биха тръгнали да съдят веригата, че ги профилира. Но твърде много се стряскат и изгубват доверие в нея. Повечето надали биха могли да дадат ясна формулировка защо – ще кажат “не обичам да ме следят”, или дори само “някакво вътрешно усещане”. Но това вътрешно усещане е опитът на логичната и здравомислеща част от тях да им обърне внимание именно на това, което обясних по-горе. Чудно ли е, че то ги стряска и отблъсква от веригата?… Затова и веригата крие тези си действия. Официално – “за да не безпокои клиентите”. Но биха ли се безпокоили те, ако действията бяха коректни и редни?

Шестата стъпка е логичното продължение на петата. Част от купувачите неизбежно ще обърнат внимание на “вътрешното усещане” и ще се опитат да го формулират изрично. Направят ли го, те тръгват по пътя на Чарлз Дюхиг и осъзнават нещата логически. И ги споделят и с другите купувачи, които намират в тях обяснението за “вътрешното си усещане”. Веригата ще бъде оценена според както е постъпила към клиентите си, а това ще е катастрофа за нея. И тук маската на загрижеността за клиентите пада. Става очевидно, че веригата прикрива действията си, защото знае колко неприемливи са, но че няма никакво намерение да престане да ги върши. Иначе казано, тя иска не да не безпокои клиентите си, а да продължава да бъде некоректна към тях. (Някои клиенти разбират и това – в момента един такъв го споделя с вас…)

Логично ли е да се очаква, че такава верига ще използва събраната информация и за да направи сделките си с клиентите по-изгодни за себе си, ако има как? На теория, това също е работата на търговеца – няма защо да му се сърдиш. Дори след като “по-изгодно за него” обикновено означава “по-неизгодно за теб”. Така че е абсолютно логично… Но да го върши чрез събраната и използвана без твое информирано съгласие твоя лична информация вече е признак, че веригата се опитва да те мами и изцежда. А това вече вероятно “къса калимерата” и за най-търпеливите и лежерни клиенти. Никой нормален не желае да върти бизнес с някой, който го мами и изцежда. Странно ли е?

А логично ли е да се очаква, че и ще продава събраната информация за клиентите си на трети страни? И още как. Корпорациите съществуват не за да са благотворителни, добрички или морални. Не дори и за да спазват закона – ако могат, е най-нормално да го заобикалят, точно както е и с частните лица. Корпорациите съществуват единствено и само за да печелят пари. Ако някой им предлага пари за личната ви информация – а желаещи да предложат пари за нея има предостатъчно – бройте сделката сключена. Нищо лично, просто бизнес. Парите не миришат.

Къде е лошото ли? Който дава пари за тази информация, ще иска да си ги върне, с печалба. Банката, от която искате заем за жилище, е разбрала от информацията от покупките ви, че очаквате дете? Очакващите дете са притиснати, ще се съгласят и на по-висока лихва. Фирмата, в която кандидатствате за работа, е разбрала от рязкото свиване на харчовете ви, че сте зле с парите? Значи не можете да си позволите да сте претенциозни – ще се съгласите и на по-ниска заплата. Или пък работодателят ви е разбрал, че имате новородено? Значи ще минете и без увеличение на заплатата, не сте в позиция да рискувате и да напуснете. Може дори да ви я понамалят малко, еди-кога си сте били пратени навън по работа, пък сте купили нещо от хипера – ах ти, лош работнико…

Страшно ли звучи? Не, само неприятно. Страшно ми звучи друго.

Първата стъпка от тази верига е не съвсем докрай етична, но нищо повече. Втората е по-неетична. И така до последните, които са възмутителни и неетични до степен в някои държави да са направо противозаконни. Постепенно. Малко по малко. Класическият начин да склониш някого на нещо, което той не би направил. Само дето в ролята на склонявания е търговската верига, а в ролята на склоняващия – общественият порядък (който пък е проекция, крива или права, на законите на реалността).

Защо порядъкът е такъв, че да скланя големите корпорации да се държат престъпно към обикновените хора – донякъде имам обяснение. (Някой път може да го напиша, ако ми останат време и сили.) Как да бъде променен, така че корпорациите да не клонят към подобни действия – не знам. Засега не съм успял да измисля начин, при който лекарството да не е по-лошо от болестта. (Ако измисля, ще го напиша.) Но си мисля, че обикновените хора (в този случай – купувачите) могат да се противопоставят на нарушаването на правата им от корпорациите. Не зная дали това е начинът да се постигне баланс; анализът ми сочи, че този баланс ще е краткоживеещ. Но все е начин да се отложи моментът, когато промяната на нещата ще стане задължителна. И да се даде време да се измисли как нещата биха могли да бъдат балансирани и стабилизирани за прилично време напред.

Сред очевидните начини за противодействие е отказът от “клиентски карти”. Случаите, когато те дават наистина прилични отстъпки, са много редки. (А ако не са много редки, логичният въпрос е какво наваксва финансово за тях. Принципно високи цени, или масово продавана лична информация – всяко хрумнало ми възможно обяснение само ме навежда на мисълта, че дори тогава идеята за картата е лоша.)

Друг начин би бил създаване на клиентски форуми, където клиенти спокойно могат да сравняват цени, предимства и недостатъци на различни стоки и търговски вериги. (Търговските вериги няма да се спрат пред абсолютно нищо, за да наспамят тези форуми, или да ги затворят, а най-вероятно и двете. Но на затварянето лесно може да се противостои, ако форумът е хостнат в подходяща държава, а спаменето може да бъде взето под контрол чрез рейтингова система.)

Сигурно има и още начини. Надявам се да видя някои описани из коментари тук. Или другаде.

Но най-много се надявам да убедя някой и друг читател да бъде купувач, а не стоката.

Личната информация и компаниите

Вчера ми попадна една наистина интересна статия от журналиста Чарлз Дюхиг. Обемът й е доста голям, чудесно е написана и засяга много и много интересни неща, далеч извън темата на този запис. Ще преразкажа тук, доста накратко, едно от тях. Мисля, че ще е полезно четиво – ако и може би не съвсем приятно за всеки.

Американската група супермаркети Target може да се похвали не само с чудесни търговски резултати, но и с растежа им. През 2002 г. нейната печалба приход е бил 44 милиарда, а през 2010 – 67 милиарда долара. Как го постига? Официалното изявление на нейните представители е: “Ние се стремим да превърнем Target в предпочитано място за пазаруване за клиентите ни, като им доставяме изключително добра услуга, непрекъснати иновации и огромни предимства при пазаруването.” Което, естествено, заинтересувало Чарлз Дюхиг и той се заел да издири извора и начините за тези услуги, иновации и предимства.

БГ-Фантастика: Ъпгрейд

Уикито БГ-Фантастика тръгна върху МедияУики 1.7. След няколко ъпгрейда стигна до версия 1.12, където остана дълго време – нямаше нужда от повече ъпгрейди.

За съжаление, тази нужда дойде. “За съжаление” заради причината – спамботове, които успешно решаваха обикновените капчи. Екстенжънът ConfirmEdit на МедияУики 1.18.1 поддържа широк набор най-различни капчи – бях убеден, че ще намеря между тях подходяща. След като изпробвах проста цифрова (спамботовете се справяха с нея) и една-две fuzzy-image-базирани (които ползваха външни сайтове като генератори на картинките, и бавеха работата неприятно), накрая се спрях на варианта QuestyCaptcha. Идеята му е съвсем простичка – набор предефинирани въпроси и отговори, от които на случаен принцип се избира някой.

Към момента съм нагласил въпросите да се показват при опити за анонимно редактиране и при опити за регистриране на сметка. Разбирам, че е донякъде досадно, и се извинявам за това на всички. Иначе просто не смогвам да чистя уикито от спама, а с него то е още по-досадно. Надявам се на разбиране.

Чумата и въглищарят

Имало някога млад въглищар. Плещите му били здрави като скали, очите – бистри като ручей, ръцете яки като дъбове сред гора. Тежка и черна била работата му, ала лека и слънчева усмивката му. Празна била кесията му, ала пълно с доброта сърцето му.

Една нощ го навестил странен сън. Седял си той в колибата, и отвън се чул хриплив глас на старица:

– Тук ли си, въглищарю? Излез навън, да те видя.

– Няма го тука. Няма да излезе – отвърнал момъкът. Знаел той: таз, що те вика в съня ти навън да излезеш, е чумата. Излъжи я, крий се от смъртта.

А следващият ден бил така красив, сякаш тепърва се раждаш. Работил въглищарят здраво и вечерта заспал дълбоко. И насън отново седял в колибата, и отвън се чул морен глас на жена:

– Тук ли си, въглищарю? Излез навън, армаган ти нося.

– Няма да изляза. Не ща армаган – отвърнал момъкът. Знаел той: многолика е ненаситницата. Не ѝ вярвай, отпрати я.

А следващият ден бил прекрасен, сякаш откриваш щастието си. Работил въглищарят като нивга през живота си. А вечерта насън отново седял в колибата, и отвън се чул звънлив глас на девойка:

– Тук ли си, въглищарю? Излез навън, да бъдем заедно.

Помълчал момъкът, пък отвърнал:

– Ела утре, щом се събудя. Свари любовно биле – неразделниче, да пием. И ще бъдем заедно.

Когато се пробудил, било ден приказен, сякаш цял живот в едно. А пред колибата го чакала девойка – най-красивата, която светът е виждал. Косите ѝ били златни като слънце, очите ѝ сини като небе, усмивката ѝ сияйна като звезда. Бял сукман я обгръщал, и раменете ѝ били заметнати с шал, сив и ефирен като сива мъгла.

В ръцете ѝ блестяла медна купичка, от която се вдигала пара. Отпила девойката дълга глътка и му подала съда. Поел го той, погледнал я в очите и рекъл:

– Знам коя си. И що ще стане, ако лисна билето.

Трепнала девойката и ужас изпълнил погледа ѝ. Ала въглищарят просто се усмихнал и отпил.

И отведнъж шалът ѝ се развил и ги обгърнал, и тя също се обърнала на сива мъгла, по-мрачна от безлунна нощ, по-студена от зимен повей. Завъртяла се около момъка като вихрушка, закрила деня и слънцето, и небето. А когато спряла, той стоял сред прашна пустош без край, в черен мрак под небе без звезди. И наоколо засъскал смях, от който мракът потреперил:

– И ти си мой! Мой завинаги!

Ала момъкът само се усмихнал, седнал сред праха и зачакал.

* * *

Дошла един ден възрастна жена да търси въглищаря, топливо да поръча за зимата. Но колибата му била празна, прах покривал всичко в нея и паяжини висели в огнището. Ще да търсел сигурно момъкът щастието си нейде далече оттук.

Тръгнала си жената с въздишка. Но пред колибата забелязала да лежи зеленясала медна купичка. Помислила, пък я взела: все ще е от полза.

А когато заспала вечерта, странен сън я навестил – прашна пустош без край, в черен мрак под небе без звезди. Седял сред тях въглищарят, а около него се въртял като вихрушка облак сива мъгла, по-тъмен от мрака, по-студен от зима. И сякаш се мъчел да се откъсне от момъка, ала не можел.

Колко време изтекло било, жената не разбрала – нямало време сред пустошта и мрака. Ала накрая облакът се укротил и под беззвездното небе отекнал глас:

– Ако знаеше, защо излезе? Защо пи от билето?

– За да си имаш и ти някого – отвърнал момъкът.

Засъскал смях, от който мракът наоколо потреперил:

– Имам безброй!

– Но всички насила. Затуй и си чума ненаситница – безброй вземаш, но никого не получаваш. Нека един те обича, истински и завинаги.

Колко дълго мълчали после, жената не разбрала – няма синор тишина сред тишината. Ала накрая облакът потрепнал и започнал да се топи. И когато изчезнал, на мястото му стояла девойка – най-красивата, която светът е виждал. Бял сукман я обгръщал, и раменете ѝ били заметнати с шал, сив и ефирен като сива мъгла.

Девойката свела очи, след това глава. Едра сълза тупнала в праха, като капка дъжд сред суша съсипница. Тогава въглищарят се изправил, пристъпил напред и помилвал косите ѝ. И тя се притиснала в него, сякаш се криела от смъртта.

Колко дълго стояли така, жената не разбрала – няма мяра нежността в прегръдката. Ала накрая девойката отстъпила назад и смъкнала шала от раменете си. Захвърлила го като непотребна дрипа, и той се разтопил и изчезнал, все едно не го е имало.

Обгърнал след туй погледът й прашната пустош, вечния мрак и небето без звезди, и очите ѝ посърнали. Но въглищарят ѝ подал десница и се усмихнал.

Двамата се хванали за ръце – тя като слънце, небе и звезди, той като скали, ручей и гора. И тръгнали заедно към безкрая.