Grigor Gatchev - A Weblog

Many years ago, I found an absolutely outstanding archiving program. It was able to compress to about 10% of the original size any type of file – including its own archives.

I understood then nothing of the math behind the data compression. So, my first thought was: “At last, a compression properly done!”. However, doubts started raising their heads. A quick experiment confirmed that after multiple rounds any file would be compressed to 5 bytes size, 4 of these being the archive file identifier. This left 1 byte for the file data. Since 1 byte can have at most 256 different values, it couldn’t encode more than 256 different files. And since the program easily encoded into 1 byte more than 256 different files, something there was wrong.

Checked the files un-archiving. To my amazement, they were restored properly. However, this still did not remove my objections. Something had to be wrong there. I decided to not use the program, despite the peer pressure. And couple of months later proved right: it turned out to be a fake, storing the real data in files that appeared to be a part of the OS. With no compression at all.

I remembered this after reading two articles by Matthew Aslett – “On the continuing decline on the GPL” and “The future of commercial open source business strategies“. The data this research is based on appears to me mostly correct, and I couldn’t find fatal logic flaws in them. However, my logic still couldn’t agree with some of the conclusions, and tended to see other in a different light. Something have to be wrong here.

The data shows that, while both the copyleft-licensed and the permissively licensed projects grow in numbers during the last year and a half, the number of the permissively licensed projects grows far faster that that of the copyleft licenses, especially among the commercial vendors. The analyses concludes that the vendors start realizing that the open source is here to stay, and they start to use business models that include collaborating on an open source product and differentiating on (and profiting from) another stage in the software stack. Driven by the desire to be able to use the open source code without being forced to contribute back their own code, the businesses tend to support open-source projects that are permissively licensed (or to license permissively the projects they open-source).

These conclusions say that the businesses have started valuing the open source, and see it as an important asset and a way to make money. I would be very happy if this could convince me. However, it doesn’t.

1. The data reliability

Somehow I have the feeling that the data might not be analysed properly. I don’t have the resources to make a decent analysis myself, but still, there are some questions to stand:

– Is the data collected properly? For example, some analyses of the installed base of the Linux distributions use data from business sales. According to it, the non-commercial distros have practically no installed base. The reality, of course, is different. It is the method of data collection that provides biased data. This analysis is based on data from Black Duck: it might be useful to have a good analysis on the exact data collection methods employed.

– What about the maturity and the adoption level of the projects being compared? If ten unfinished calculator projects count as ten projects, and LibreOffice or the Linux kernel count as one project, the data (and the conclusions based on it) will be valid only in a specific and rather limited context.

My personal impression (which may be wrong, of course) says that copyleft-licensed projects tend to attract far bigger and more stable community. The result is that the community-driven copyleft-licensed projects tend to be (or to become with the time) more mature and more stable that the permissively licensed projects. There are, of course, exceptions: the maturity of Apache and the stability of OpenBSD are legendary. At the average, however, the vast majority of the big, mature and long-lasting open source projects are copyleft-licensed. So, I think that a data differentiation on the project maturity and adoption level might show that among the successful projects the difference between the growth of the different types of licensing might be smaller, or even close to non-existent.

2. The conclusions

I believe that the “business likes permissive licenses” opinion might be true only when the vendors “attach” to an old, well-established and successful permissively licensed community-supported open source project, and base their commercial software on it.

If the project is supported mostly by a business, it will quickly see the new profit opportunity, and in most cases will like to get it. This will result in either buying the “attached” vendor, or driving it away from this business niche, using their far greater influence over and knowledge about the open-source project. For this reason, attaching to a mostly business-sponsored open source project is a risky idea for a business: very few will dare it (and most will quickly fail). This makes only the community-driven successful projects appropriate as “carriers”, and these are relatively few.

After attaching to such a project, a vendor will generally have no benefit from contributing to it. (Any competitor that uses for free its contributions, while not contributing itself, will have a better investment/result ratio, and thus will be in a better position.) In situations where joint contribution is greatly beneficial (eg. the open source project has strong competitors), businesses may try to get around this Pareto trap by negotiating joint contributions. However, these contributions will be hard to make (if someone refuses to join, they will benefit), and even then always be short-term (a long-term agreement might get Paretoed by an outsider that attaches after the negotiation and refuses to join it). Finally, businesses will start departing from the permissively licensed open source project.

The situation is different, however, if the project is copylefted, esp. under a license of the GPLv3 level. Such a license provides better cooperation while also granting that there will never be egotistic contributors. For this reasons, businesses benefit much more from joining the copyleft licenses.

If the project is supported by a community, it will become overgrown with attached businesses like a ship with clams and crustaceans – and this always slows the ship. In the open source project case, the growing number of freeriders will inevitably disenchant a lot of the project community. The biggest and most successful projects, driven by a huge community, might be able to stand this load for a long time. The smaller, however, might be severely drained or even sunk by the freeriders.

Things are even worse when the vendor decides to open-source under a permissive license a project of theirs, and to focus eg. on its enhanced versions or on commercial middleware that runs over it. With this, they divest a lot of efforts they have paid for, and put them in the hands of every competitor around. If they open the project under a copyleft license, the competitors will have far less opportunities to beat them with their own weapon. (This will still be possible, but typically will be far harder than if the project is permissively licensed. Only in the worst-chance case there is no substantial difference between the two ways of licensing.)

Open-sourcing a project under a copyleft license, when done in a smart way, can also put the competition in a disadvantage. Compiling source from a copylefted project into a closed-source code is usually illegal, except for the licensor – this is their code, they can do with it whatever they like. The competition is more limited in this case. (There is a lot of specifics, but the rule typically stays.)

The copyleft licensing ensures also more community participation. (Some developers don’t care about the licensing of a project. The majority, however, prefer to contribute to copylefted projects due to the smaller opportunity to freeride on their work, and the better chance that code enhancements will be contributed back. The developers who explicitly prefer permissively-licensed projects are relatively few.) Businesses that open-source permissively projects in order to benefit from the community participation, often end up either getting almost no participation, or financing all or almost all of it. If the project is important and unique, it may still attract some developers. However, if a group decides to write a copyleft-licensed clone of it, or to fork the code under a copyleft license (if this is possible), most of the community quickly moves to the copylefted software.

To sum all this: it seems to me that for businesses it is better to participate in copyleft-licensed projects than in permissively licensed ones. (Or to open-source a project under a copyleft license instead of under a permissive one.) Very important, unique an established permissively-licensed projects might be able to be as attractive as a copyleft-licensed ones for a long time, but eventually the copylefted ones prove at average better ROI and smaller risks.

Is it possible that the data and the conclusions of the two articles mentioned above is correct? Completely. However, this will mean that most businesses currently don’t grok the idea and the specifics of the open-source business. With the time passed (and the failures registered), I think that the businesses will inevitably learn the lesson and move towards copylefted projects. And since businesses tend to learn from each other, and to learn rather quickly when the “teachers” achieve a critical mass, the run away from the permissive licenses might be as quick as possible, much like a bursting of an economic bubble.

Докато чоплех днес при клиенти поредния компютър, един от служителите се обади зад гърба ми:

– Григоре, я ела да видиш моя компютър. Повечето сайтове си работят нормално, ама някои не ми ги дава.

– Кои например не ти дава? На някой производител на антивируси ли?

– Не бе, Уикипедия. Английската. Дава само някакъв черен фон, и нещо пише на него.

– Ахаааа. 🙂 И какво пише? Щом я ползваш, сигурно знаеш английски.

– Ползвам я за справки за политици и валути на държави… “Представи си свят без свободно познание”. Това какво е, някакъв експеримент?… Чакай, отдолу пише още нещо… Протестирали срещу някакви закони… Ааа, сетих се, четох някакви статии вчера из Нета. Бе как не ги е срам тия да свалят Уикипедия? Аз какво да ползвам сега?

– Те я пишат, те решават. Ти написал ли си някога нещо в нея, че да имаш право на претенции?

– Писал съм, ако искаш да знаеш. В българската, ама съм писал.

– Българската не е свалена. И, между другото, в коя статия си писал, и какво? Любопитен съм.

– Абееее… – Видимо изчервяване. – Няма значение. Пък и българската хич не я бива, само боклуци пише вътре. Английската е свястната.

– И защо в българската пише само боклуци? Примерно ти с какво помогна да ги няма?

– Абееее… И нали протестират срещу американски закони? Защо не я спряха само за Щатите?

– Защото американските закони касаят и нас с теб.

– Да, бе. Найш през къде са ми американските закони?… Я да видя аз дали от Гугъл няма да излезе нещо… Що се хилиш като изоглавен?

– Гугъл е американска компания. Също зависи от американските закони. Както и на практика всички други по-големи Интернет фирми. Например всички големи провайдери на имена за сайтове…

– Ама Гугъл не са затворили, нали?

– Но също протестират срещу тези закони.

– Аааа, сетих се! Една от статиите точно това обясняваше. Че цялата тази работа с протеста е понеже хай-тек фирмите имат изгода от пиратството и краденето на филми и музика. Понеже продават реклама покрай търсенето им. И така загробват творците, които ги правят… Честно ли е така?

– Не е така, за да ти кажа дали е честно. Като начало, тези хора, които крадат музика или филми, няма да си платят за тях така или иначе. Да, краденето им не е честно, но с гаранция не фалира никого.

– Ти пък откъде си толкова сигурен?

– От теб.

– ?

– Ти сваляш ли филми и музика през торенти? Честно.

– Че кой не сваля. Какво имаш предвид?

– Ако тия торенти ги няма, колко от тия филми и музика ще си ги купиш? Ще си купиш ли изобщо дори една песен или филм? Не? Тогава колко е загубила филмовата музикалната индустрия от теб лично? Нищо. А как мислиш, дали другите, които свалят така неща, са различни от теб? Дали са забележимо количество тия, дето ако не могат да свалят, реално ще си купят каквото и да било от тези неща?

Отивам до компютъра му, изключвам JavaScript-а и му показвам, че така може да браузва англоезичната Уикипедия спокойно. Той обаче мисли над разговора ни.

– Добре де, ама все пак не печелят ли хай-тек фирмите от продажба на реклама покрай търсенията на незаконни филми и музика? Аз като търся, виждам реклами – значи някой печели от това.

– Уикипедия не печели. Тя не показва реклами, нито към линкове с други сайтове, нито към собствените си статии. И от усилията на опитните й редактори най-много отива за маниакалното пресяване на всичко въведено, и мигновеното изхвърляне на всяко нещо, което е откраднато отнякъде. А въпреки това протестира най-категорично. Как се връзва това с прочетеното в онази статия?

– Мммм… А защо тогава в статията пише така, ако може да знам?

– Отговори си сам. Не е трудно.

– … А защо тогава Уикипедия все пак протестира? Какво я бърка закон срещу пиратството, щом е толкова чиста?

– Например, съгласно този закон, ако в Уикипедия се намери линк към сайт, на който има откраднато съдържание, тя може да бъде затворена.

– Ми че да си правят сметка какви линкове слагат. Нали?

– Ти имаш ли как да си сигурен, че в един средно голям сайт всичкото съдържание до последната дума не е крадено? Имаш ли как да си сигурен дори че си успял да огледаш целия сайт, че не си пропуснал нещо скрито? И как ще прецениш дали еди-кой си абзац не е откраднат от някой апокрифен гватемалски автор?

– Миии…

– А ако това откраднато нещо се е появило в сайта след като си го огледал и си сложил линка към него? Законът не прави разлика.

– Де да знам. Не може ли сайтовете да се преглеждат периодично?

– Всички сайтове в целия им обем? Гледам, че си отворил статията за Бразилия. Колко сайта са линкнати в нея?

– Десетина… А, и по-нагоре имало още…

– В англоезичната Уикипедия има почти четири милиона статии. Колко сайта според теб са линкнати в тях? Колко труд ще е да се преглеждат целите периодично?

Минута мислене.

– … Бе не може да има такъв безсмислен закон! Нещо тук грешиш.

– Съжалявам, не греша. Законът е точно такъв. Бас?

– … Това са глупости! Кой нормален съд ще разреши затварянето на Уикипедия защото един линк вътре съдържал нещо крадено? Или на Гугъл, понеже един линк в резултатите му съдържал нещо крадено?

– Няма да е нужно. Съгласно тези закони, е достатъчно фирма “с добро име” да се оплаче, че в линка има нещо крадено, и сайтът следва автоматично да бъде затворен. Не са необходими съдебни решения.

– Глупости!

– Нито пък доказателства, че нещото наистина е крадено. Сайтът следва да докаже, пред американски съд, че не е крал. Докато не го докаже, стои затворен.

– Лъжеш като циганин!… Прощавай, изтървах си нервите. Ама такъв закон наистина просто не може да има! Никой нормален човек няма да посмее да го предложи. Знаеш ли какво ще стане, ако се приемат?

– Предложени са не от хора, а от корпорации. Корпорациите съществуват не за да са нормални, ненормални, човечни, благородни, разбрани, честни към конкуренцията или към клиентите си, или каквото и да било друго. Съществуват заради точно едно, единствено нещо – да правят пари. Точно ти да не го знаеш… И да, знам какво ще стане, ако се приемат. Точно какво започваш да предполагаш.

– Да бе, ама все пак. Ум не ми го побира. Как е възможно?… Виж, ти ме будалкаш нещо. Това просто не е възможно. Няма как да го бъде. Нещо тук не е наред.

– Добре. Намери си проектозаконите, има ги в Нета. Прочети ги и пак ще си поговорим. Ако искаш. Става?…

—-

Вчера щях да пиша инициативата срещу SOPA и PIPA, и всъщност щях да затворя блога си за един ден в знак на подкрепа на протеста. Когато обаче най-сетне привърших работа, бях така уморен, че просто съм заспал. Случайността обаче си знае работата, и днес ми сервира този разговор. Привеждам го тук, колкото добре си го спомням – възможно е да не е перфектно точен с оригинала, но не се усетих да го запиша.

И в тази връзка се сещам и за още нещо. Преди пет и половина години преведох от руски една разкошна пародия. Която, уви, с времето става все по-актуална… 🙁

Любезни колега Карапанчев!

… Не от вчера знам, че стиховете са нещо чупливо.

Но след като прочетох вашата сбирка „Топлото ключе на живота” (поздравления за хубавия превод!), аз стигнах до още няколко извода – все различни и все интересни.

Един от тях е: ако ние, днешните англо-американци, можехме да пишем поезия като вас, българите, отдавна да сме кацнали на Марс. И то не само както класиците Едгар Бъроуз и Рей Бредбъри…

С цялото ми уважение: Нийл Геймън

Минеаполис, щат Минесота

Не е шега – наистина е извадка от писмо на истинския Нийл Геймън до нашия си, обикновен и земен Александър Карапанчев. С който можете да се видите в Клуба по фантастика и после да пийнете по бира някъде, докато си плямпате приятелски за човешките неща в живота. И който с удоволствие ще ви даде не само автограф, а и много-много топлина.

(Допълнение: Все пак се оказа шега на Сашо. Но според мен грешката е вярна, и Нийл Геймън сигурно би се възхитил на поезията на Сашо. Обикновено съм скептичен към подобни неща – след като съм се хванал, значи стиховете наистина си струват подобна похвала.)

Та, Сашо Карапанчев наскоро издаде сборник, кръстен “Топлото ключе на живота”. Седемдесет и четири фантастични стихотворения (и отделно една поема), разкошно интервю с Александър Геров и 15 от електронните графики на Атанас П. Славов. Всичко това е достъпно като е-книга. И си заслужава да бъде прочетено и притежавано.

Книгата можете да откриете в сайта e-knigi.net. Струва 2.40 – смешна цена дори за изгладнелите и като правило безпарични български Хора на Книгата. Можете да я свалите както в удобния за е-четци EPUB формат, така и в подходящия за настолен компютър PDF. А ако случайно не можете да си позволите дори тази сума, просто отидете в раздела “Свободни заглавия” и си я свалете. Защото тя е свободна за читателите си.

Изобщо, разделът “Свободни заглавия” в e-knigi.net е впечатляващ и като брой заглавия, и като качество на авторите. Надали има почитател на фантастиката, който да не е запомнил с добро българската фантастична Книга на десетилетието за 1990-те – “Да пробудиш драконче” на Николай Теллалов. А той има и други чудесни книги в този раздел. 🙂 Достойна компания там му правят Тихомир Димитров (“33 любовни истории”), Мартин Петков (“Зимни птици”), пак универсалният Наско Славов (“Космографики” – това е книга-албум!), Велко Милоев (“Където не сте били”), Георги Малинов (“Вирт” и “Орфеус слиза в ада”), Преслав Костов (“Леденият пръстен”), Габриела Цанева (“Врабче върху антената”)… що ли си взех белята да изброявам, ще ми свърши блога, прекалено много са! Само едно още – ако някой си мисли, че свободната книга е българско явление, е сбъркал. Нека прочете “Машината спира” на Едуард Форстър.

Аванта? Да, ама не съвсем. Дори писателите трябва да ядат. Тези от раздела “Свободни заглавия” просто са се доверили на читателя – ако нещо от прочетеното му хареса, да си плати за него. В превод за тези, които имат каса вместо череп – не си ли платят днес, няма да има нови свободни книги утре.

И в превод като за мен – човек винаги си плаща. Изборът му е само дали да плати с пари, или с достойнството си. А мисля, че достойнството ми струва повече от пари. Така че при следващата ми среща със Сашо Карапанчев с удоволствие ще му платя поне едно, може би повече копия от книгата – да имам и да подарявам.

А че ще го и почерпя се разбира от само себе си. Защото поезията му също струва повече от пари. 🙂

Точно така – и такова имало! И то от доста време.

Не зная на кой остроумец му е дошла идеята, но определено е правено със страхотно чувство за хумор. И за естетика. Картинките, темите, тапетите, ефектите – всичко е дяволски добре пипнато. (Особено ми хареса този с Кристана Локен.) Подигравката с имената на версиите (а и с номерата им) също е сладка.

След като го поразглеждах, си зададох въпроса защо няма Ubuntu Heavenly edition. Отговорих си, че сигурно това трябва да е основната линия на дистрото. След това обаче се сетих за отношението на някои дебианци към Убунту и си рекох – може пък основната линия да е истинската дяволска, а пък Satanic Edition-а да е маскираната божествена. Накрая в следпразнично размътената ми глава изкристализира мнението, че за да работи нещо божествено, задължително трябва да е дяволски добре пипнато. Пофилософствах малко дали Господ не е изчакал Луцифер първо да му изгради и организира Рая, пък тогава да го е низвергнал, за да се справи и с Ада. Накрая реших, че пиенето може да ми е дошло малко повече. Не знам как е възможно при положение, че нямам изобщо спомен да съм пил. Ама то спомените открай време са ненадеждно нещо по празниците.

Не ми се инсталираше въпросното Убунту на компютъра (сори, ама си харесвам повече истинския Дебиан). Потърсих някакво live CD – нямаааа! Както и следваше всъщност да се очаква при сатанинска версия. Вместо него има undead CD. Пробвах го, ама ми зомбира компютъра. (Както също следваше да се очаква – той към момента е с изключително шантав хардуер.) Но докато не го зомбира, въртеше божествени ефекти. Такъв разкошен ад показваше, че се чувствах направо в рая…

… Добре де, този запис май малко дяволит излезе. Дано не вземе някой вярващ да ме прокълне или анатемоса, че тогава Господ да ми е на помощ. (Ако обаче е пловдивският митрополит, приемам с удоволствие. Не е хубаво да се подиграваш с нещастието на човека, ама нали съм на сатанинска вълна в момента, ще си го позволя.)

Ха наздраве! И с нами Бог! 🙂

От 2007 г. насам този ежегодник е едно от обобщенията в България на местната (а и не само) фантастика. Разнообразието вътре е впечатляващо – българска и международна фантастика, фантастология, представяния на най-различни интересни теми… Не е точно “книга”, в смисъл едно произведение или сборник от няколко. По-скоро нещо като някогашните научно-популярни списания, които съдържаха от всичко интересно и актуално по колкото може да се побере в ограничения им обем.

Не че в него няма достатъчно интересни разкази, разбира се. Съставителите – доайенът на българското фенство Наско Славов и вездесъщият Калин Ненов – успяват да пакетират впечатляващо количество хубаво четиво. А едно от най-хубавите му неща е, че всеки брой представя по три-три и нещо неща от все още неутвърдили се български автори. (Да се изфукам – в един от броевете имаше представяне и на мои неща. 🙂 )

Думата ми този път обаче е за комбинирания брой 2010-11 г. Комбиниран, защото издателите не успяха да съберат парите да издадат всяка година отделен брой. Уви, колкото добри фантасти и фантастолози са, толкова и непрактични и некомерсиални. (Ако и да се опитват да предлагат хубави неща на пазара.) За този брой има какво да се разкаже.

Първият от разделите е “Изгревът на следващото” – произведения за бъдещето. Там ще намерите чудесен превод на “Чудовището” на А. Е. Ван Вогт, приятната и (лично за мен) съвсем убедително изглеждаща утопия от братя Стругацки “Пладне, XXII век” и… поредната версия на първата глава от един роман на име “Ортодокс”. (Който тази година е речено да придобие последна версия, и евентуално да бъде издаден под някаква форма – било като електронна книга, било като хартиена, било и двете. Че да мога най-сетне да се заема по-сериозно да пиша продължението му…)

В раздела “Български фантасти” официалният представен този път отдавна се е утвърдил, но абсолютно незаслужено критиката не му обръща достатъчно внимание – финият поет и майстор на словото Александър Карапанчев. (Известен на читателите си под още неуточнен брой други псевдоними.) Пак там ще намерите три от приказките на Любомир Николов – Нарви, поредния чудесен разказ от Валентин Д. Иванов, представяне на “Храмът” на клуб “Светлини сред сенките” и още други.

“Фантастология” е посветена на годишнината на Станислав Лем – освен няколко труда за него съдържа и “Съкровищата на крал Бискалар”. В добавка са представяния на художници и графици, обзор на издадените български фантастични книги през двете години и… още любопитна и увлекателна фантастология.

А знаете ли, че има и фантастична поезия? И не е лоша. Разделът “Фантастихия” е точно за такава. Наред със задължителния Рей Бредбъри там ще откриете и Александър Карапанчев, а също така и Агоп Мелконян. Разделът “Кинотавър” пък е посветен на фантастичното кино. “Хомо Луденс” е мястото, естествено, на фантастичните компютърни игри, а “Футурум” – на футурологията. Най-сетне, “Откъде идваме” е “миналото вече не е това, което беше”, а “Присмехулник” – малко смях.

От алманаха все още има останали няколко десетки броя, които обявявам за официална продажба. Коричната цена на книгата е 15 лева, но имам разрешението от Наско и Калин читателите на блога ми, като хора изстрадали, да получат отстъпка – за тях цената е 12 лева. И на Наско или Калин да пишете, и направо да ми оставите коментар тук, все става.

И още един безплатен бонус. Който желае, ще получи на първата страница на “Ортодокс” личен поименен автограф от мен. 🙂

Последните няколко дни из Нета се мотае снопче интересни новини. Есенцията им накратко: групичка хакери обсъжда идеята за извеждане в орбита на хакерска спътникова система, която да позволява комуникация без цензура и преследване. Ето една от тях тук, и друга тук.

Не, не става дума за някакви страховити проекти, които утре-други ден ще напълнят небето със спътници. (Колкото и да се иска другояче и на мен, и на тях, а май и на журналистите, публикували статиите.) Групичките, които работят по тези планове, се състоят от по трима-четирима души. Наглед безнадеждни опити, които и Дон Кихот сигурно би нарекъл лудост.

Само че работят. Движат нещата, изпробват техники, разработват детайли и протоколи… Вършат работа. Създават нещо. Споделят постигнатото, обединяват усилия и познания. Дори ако изчезнат, създаденото от тях продължава да живее и да помага на тези, които идват след тях.

И затова, мисля си, нищо чудно да успеят. Да постигнат невъзможното. Докато ние тук мрънкаме и се оплакваме, и си доказваме колко невъзможни са нещата… Едно писание в Интернет споменаваше за разликата между победителите и загубеняците: “Победителят търси начини. Загубенякът – причини.”

Може би е крайно време да не бъдем загубеняци. Или поне аз да не бъда – аз пиша тези редове, така че мога да отнеса този принцип единствено до себе си. Останалите – както искат, както си изберат.

Никога не съм бил особен поклонник на Българската православна църква. С много редки изключения православните свещеници, които познавам, не вдъхват особена духовност. Напоследък обаче нещата започнаха да стават скандални.

Не говоря за Пловдивския митрополит и изцепката му как удавянето на българите в Охридското езеро било Божие наказание заради концерта на Мадона в България. Нито дори за новата му изцепка – при “ремонт” на черковните стенописи да облепи черквата с тапети с напечатани върху тях стенописи. (Не съм специалист по църковния канон, но някаква интуиция ми казва, че това не е точно уважение към светостта.) Напоследък нещата станаха далеч по-скандални.

Първо Варненският митрополит Кирил тръгна да се вози в лимузина, за цената на която може да помага с години на десетки бедни от паството си. Не е голяма новост – и аз достатъчно пъти съм виждал духовници да се качват или да слизат от очевидно техни луксозни джипове. Този път обаче историята се разшумя. Хората се възмутиха и започнаха да питат открито – този митрополит на Бога ли служи, или на Мамона? Тъй де, в Библията е речено, че няма как да служиш и на двамата.

Отговорът не закъсня. Митрополитът най-спокойно заяви, че това е най-нормално нещо. Че той нито се срамува от постъпката си, нито смята да я прекрати, нито изобщо вижда нещо нередно в нея. Вместо това обруга журналистите. Абе на какво прилича това от вас? Да мерите с просешки мерки и да гледате на другите в паничката? Колко възмутително! Колко непочтено към светата Българска Православна Църква! Направо светотатствено и богохулно!

Докато се опомнях от чутото, гръмна новият залп – този път от цялото ръководство на БПЦ. Че и от други свещеници. Единодушна и единогласна подкрепа на въпросния митрополит. С поучение към миряните да не мерят себе си и духовниците с един аршин, защото са различни неща. Да не придирят на Светата Църква, че без нея ще са без Бог, сиротни и изоставени. (И всички други доводи на митрополита.) Няма и година след като порицаха отец Иван от Нови хан, дето направи със собствени ръце и разходи приют за бездомни деца и майки, че бил залитал по плътската част на света и неглижирал духовната…

Чел съм достатъчно фантастика. Попадал съм и на творби, в които духовниците са се самозабравили и господарстват на гърба на простите миряни. Само че никога не съм и подозирал, че ще живея в такава творба. Нито съм си го пожелавал, и за миг даже. Винаги съм смятал, че вярата на хората трябва да бъде уважавана и ценена – аз, безбожникът… Но в момента чувствам вярата на обикновените хора около мен осквернена. Стъпкана с кални ботуши, избърсани след това в нея без съжаление и срам. Бих се гордял, че съм невярващ, ако не ми се плачеше за безбройните свестни, честни, искрени, човечни, достойни вярващи хора наоколо. И въпреки че не споделям вярата им, се чувствам сега един от тях.

Едва смлях това из…казване на Светия Синод, последва ново. Изплюха се по ин витро оплождането. Дето е дарило толкова нещастни семейства с най-скъпото на този свят, децата. Било противоречало на Божията воля. Било намеса в Божиите работи. Било осквернение на Божия ред… Абе, аланкоолу! Като те удари инсулта, прие ли ти Божията воля, или веднага отиде да те лекуват? И всичките ти останали митрополити и прочее – да има дори един от тях, който да не е ходил на лекар, вместо да се моли на Бог да му излекува апандисита или инфаркта? Вие ли ще плюете по хората, които се борят да имат дечица, бе?! Ще ми претендира той да бъде мой духовен пастир – моля?!

Не се разпалвай така, не си струва, казва ми разумът. Приказват глупости, за да отвлечат вниманието на хората от лимузините и трапезите си, от побоите заради свещоливниците и запуснатите храмове, от отнетото право на миряните да участват в църковно-народни събори. Рано или късно самите миряни ще ги изритат, било от църквата им, било ще си направят нова, без тях… Само че не искам да се успокоя. Не можеш да си спокоен и безучастен, когато подобни боклуци се подиграват с милиони познати и непознати ми чудесни хора. Не и ако имаш съвест.

И затова свалям шапка доземи на Бат Бойко, че се сети да задвижи процедура да извади на бял свят досиетата на висшите духовници. Кланям му се. Може да е тъп, неграмотен и дрънкало. Може да не е кой знае какъв управник (според мен се справи в центъра на криза по-добре, отколкото всички други досега извън нея, но това е друг въпрос). Но затова, че взе мерки да запуши устата на тази гавра с българския народ, му се кланям. Защото който не знае дали има митрополит, който не е бивш офицер от ДС, той не се сеща какво ще се разкрие. (Малко рано се започна. Сега Първанов чрез хората си все още има шанс да изпере досиетата им, както изпра своето. Тъй де, колеги от ДС са. Но ако аз бях ББ, бих предвидил това и бих взел мерки, така че Първанов може и да не посмее.)

… Имам познат – историк, пиянде и светла глава. Както е тръгнало, може скоро и да го няма вече – черният му дроб е на края си… Преди няколко години, докато го карах към болницата да го извадят от гроба за пореден път, си говорехме за държави и политика. Тогава той ми каза следното:

– Питал ли си се някога как турците са завладели Балканите? Не си, защото не знаеш история… Турците са били десет пъти по-малко от българите, нямало е как със сила. Завладели са Балканите, като са предлагали на боляри – и византийски, и гръцки, и сръбски, но най-вече на българските, васалитет при повече зачитане, отколкото са проявявали към тях царете им. И след това, когато са вдигнели война срещу балканските царе, са печелели войната чрез копията и мечовете на тези феодали. Така са стигнали чак до Виена – не с тяхно военно юначество, а с мъничко по-малко газене на хората си, отколкото това на царете наоколо.

– Като са били десет пъти по-малко от българите, защо сега са десет пъти повече? – попитах го аз. – Няма как да е заради робството, подтиснатите и изостаналите винаги имат по-висока раждаемост от висшите класи. (Но си спомних с ужас бележката на поп Методий Драгинов за потурчването на Чепино – именно тогава ми просветна за какво всъщност се говори в нея.)

– Същото. Тогава народност “турци” не е имало – “потурчване” всъщност е значело помохамеданчване. Повече българи са приели исляма, отколкото са останали християни. В пъти повече. Знаеш ли, че българските турци генетично са много повече българи, отколкото огузи? А, докторе?

– И от езика си ли са се отказали? Гледам, че българските турци говорят турски, някои по-стари даже не знаят български.

– И от езика си са се отказали, и от всичко. Знаеш ли защо? Защото повечето доброволно са приели исляма. С удоволствие и радост, като спасение. Ама не толкова от данъци, и дори не толкова от тормоз. От тъпите ни, смотани, алчни, хищни, безбожни, лакоми, двулични, безсъвестни свещеници…

Тогава не му обърнах внимание. Пиянски приказки, рекох си… Само че сега се чудя с ужас дали не е прав до последната дума. Дали затова не сме толкова овчедушен народ – защото де що е било по-будно, гордо и свястно, не е издържало свещениците ни и се е потурчило…

Днес пък гледам из медиите един списък интелектуалци как подкрепят Църквата. Светата ни Църква. Как я бранят с името и авторитета си от посегателствата срещу Светата й Светиня… Наистина интересен списък. Членовете му до един са комунисти и подобни. И знаете ли кое е интересното? Интелектуалците, за които знам, че са служели на комунистическата ДС (ама не като набедени или изнудени доносници, а от сърце и душа), ги гледам до човек в този списък. Ама до човек. Нищо чудно, като знам какво се очаква да се разкрие скоро. Вярно казват хората, че бивш кадесар няма.

По-скоро си задавам друг въпрос – какви са останалите в този списък. Тези, за които не знам да са били “с хладен ум, чисти ръце и горещо сърце”. Не искам автоматично да ги смятам за “бивши” кадесари, не и без доказателства – някои от тези хора ги познавам лично. Но разумът ми казва, че една голяма част нищо чудно да са.

Което само още веднъж казва на кого всъщност служи Българската Православна Църква… Но не затова написах този запис.

Написах го, за да кажа на свестните, честни, искрени вярващи православни християни: не се бойте, нито се срамувайте. Човек го съдят според неговите си дела. Както безсъвестният и безсрамен получава позор, дори ако се пъчи на свещено място, така и достойният и честен получава добро, ако ще да е заключен в нужник. Не подкрепяйте тези, които ви позорят, отстранете се от тях – но и не вярвайте, че достойството може да ви го отнеме някой. Не се ли е изцапал човек сам с подкрепа на злото, нищо на света не може да го оцапа наистина. Не се бойте. Един най-обикновен и незабележим, даже невярващ, но искрен човек е с вас.

Преди нещо време видях в блога на Любомир Николов една интересна закачка. Става дума за почти изяснена вече сюжетна линия на произведение, един елемент от което обаче е неясен. И писателят се обръща към читателите си в Интернет с молба за предложения какъв би могъл да бъде този елемент.

Доста хора дадоха предложения (естествено и аз, на всяка манджа мерудия). Надявам се Любо да намери достатъчно добри, за да му свършат работа. Но нещичко продължи да ме чопли.

Защо само една идея от цялото произведение да е взета от читателите? Защо не колкото се може повече от идеите в него? Дори до всичките, ако е възможно? Обработката и превръщането им в произведение без съмнение ще изисква майсторството на писателя. Но защо поне идеите да не са колективно творчество?… На пръв поглед идеята изглежда безпредметна – та кой ще чете произведение, сюжетът на което е публично известен? Но при внимателно вглеждане се оказва, че не е така. И сега знаем в подробности сюжетите на филми и книги, от медиите и разказите на приятели, но въпреки това даваме пари, за да ги гледаме или купим. Правим го дори когато свободно можем да свалим същия филм или книга от Нета. И май точно тогава с много повече охота, отколкото ако са ни непознати. Защото знаем, че нещото ни харесва, и искаме да го имаме.

И в главата ми започна да се върти технология за създаването му.

Увиснал в поредното празнично задръстване, се прозявах и зяпах наоколо. Колоната коли чакаше пред натоварен светофар. На две-три минути – кратка възможност да се промушат две-три коли… И вече се питах кисело – може ли празниците да са такава непрогледна скука?

Изведнъж пресичаща улицата минувачка се опита да се провре между моята кола и тази отпред. Около трийсет и пет – четиридесетгодишна, леко закръглена, с румени бузи и страхотно усмихнато слънчево излъчване. (Ако сте виждали на живо Жюстин Томс, излъчването беше едно към едно: въпреки пълната липса на прилика в лицата неволно се запитах за миг дали не са роднини.) Въпреки че разстоянието беше достатъчно, жената очевидно не беше доволна. Изгледа ме сърдито, пустоса с жест и заяви:

– Как може да спирате толкова близо! Няма как да мине човек!

Не зная какво ме развесели, сигурно излъчването й. Подадох се от прозореца на колата и с комично-добродушен кавалерски вид отговорих:

– Но госпожице, с вашата фигура можете да се проврете и през най-тясното място!

Тя ме зяпна намусено и се чуди половин секунда дали не й се подигравам. След като усети, че не го правя, внезапно прихна така, че от очите й потекоха сълзи. Пухна с длан капака на колата, та едва не го вгъна – като заместител на юнашко приятелско тупване по рамото. След това се промуши между колите и тръгна нанякъде по тротоара, като продължаваше да се смее с глас.

Аз също се бях ухилил до ушите. Добродушният комплимент-шега (и също така добродушната й реакция на него) ме беше стоплил отвътре. И беше разсеял скуката и вкиснатостта.

Истински я разсея обаче задръстването на по-следващия светофар. Когато спрях в него и погледнах наляво, през прозореца на задната врата на съседната кола видях насреща чифт кръгли очила, и пет-шестгодишно момиченце, вторачено през тях право в мен. Усмихнах й се – и тя се усмихна в отговор.

Задръстването не бързаше заникъде. Изгледах я много-много изпод вежди и се почесах по носа. И тя несръчно се почеса по носа, след това си завъртя очилата настрани и ме изгледа предизвикателно. Наведох глава на другата страна и отговорих на погледа. И тя наведе глава натам. За миг се поколебах, след това се отказах да й се оплезя и си дръпнах очите. И тя дръпна своите. След това си разпери с ръце ушите. После минахме на дърпане на носа, рошене на косата, плезене (все пак не се мина без него), и още вече не помня колко маймунски изпълнения. За един дълъг-предълъг миг бях забравил, че съм възрастен, и се забавлявахме с непознатото ми хлапенце така весело и щастливо, както не помня откога не ми се е случвало.

(А може би и на нея.)

След това, верен на стремежа си към дървени философии, се замислих колко е важно понякога да преставаш да си възрастен и поне за малко да си отново дете, от сърце и душа. Без да ти пука какво ще помислят за теб, дали няма да си смешен, дали ти подхожда, отива и приляга… След това се усетих каква глупост е да разсъждаваш важно точно за това, махнах с ръка и просто се усмихнах. Пак. До ушите.

И се почувствах ама наистина празнично. 🙂

Откакто в София валя сняг, все така ставаше, че не бях излизал с колата. Направих го чак днес. И ситуацията ме изненада. Като изключим малките квартални улички, всичко беше прилично почистено – и, по думите на мои познати, буквално два-три часа след спирането на снега вече е било. И друг път се е случвало градът да бъде криво-ляво поизчистен, но нито толкова добре, нито толкова експедитивно. А снегът беше не кой знае колко много, но достатъчно, за да се утъпче и заледи при тези температури.

Повечето от нас вероятно въобще не са се и замислили. Но всъщност добре почистените улици за немалко от нас са били един чудесен коледен подарък, който не сме забелязали. Защото няма как да знаем кои от нас по заледени улици щяха да са катастрофирали, или пометени от подхлъзнала се кола. Колко щяха да загинат за Коледа, колко – да бъдат ранени, колко да се простят с изкарани с много труд пари за ремонт на повреди, а колко и просто да преживеят празника под уплаха от нещото, което са избегнали на косъм. Понякога най-хубавият подарък е именно този, който не осъзнаваме, че сме получили.

Защо отбелязвам това специално, при положение че то е редно и си плащаме за него ли? Защото и досега беше редно и си плащахме за него, а не го получавахме. За пръв път от десетки години насам едно уж дребно, но всъщност важно нещо си дойде на мястото. А според мен това си струва да бъде отбелязано.

Ще бъде ли така и при следващия снеговалеж? Кой знае. Може би не. Но поне веднъж видяхме, че сме съумели да го направим. Че сме напипали технологията и организацията, която води до успеха. Успееш ли веднъж, втория път е по-лесно да успееш пак, и по-трудно да сбъркаш. А чудотворна рецепта как отсега нататък завинаги да почистваме перфектно всеки път няма. Начинът е този – като трупаме успехи и отстраняваме неуспехите, докато не се научим да успяваме почти винаги. Абсолютът е приоритет на Господ, пък той е ревнив и не позволява на другите да се месят в неговите дела.

И не искам да чувам недоволното мърморене “Толкова други по-важни неща имаме…”. Ще прощавате, ама това хич не е от маловажните неща. Спасило е поне малко животи и здравета – парите и уплаха не ги броя, но животът и здравето, извинявайте, са важни… А и заради друго не искам да ги чувам. Защото когато дойде ред да избираме управници, се разкъсваме между кандидатурите, понеже всеки го е грижа за неговия си най-тежък проблем. Колкото повече проблеми се изчистят, толкова повече ще се обединяваме срещу останалите неоправени, и по-силен ще е стимулът за управниците да се хванат и да оправят и тях. (Помните ли теорията, че всички проблеми на един запуснат град тръгват от първото счупено и неоправено стъкло в него? Е, почистването на снега е първото оправено стъкло в нашия град.)

Затова – честито ни почистване на града от падналия сняг. Честито на всички, които иначе щяха да загинат, пострадат, правят ремонти или да се уплашат. И на всички, чиито управници поне за мъничко останаха с едно неуредено нещо, с което да ни разсейват от другите неуредени неща, по-малко.

На всички нас.