Grigor Gatchev - A Weblog

В петък вечерта реших, че е отминала една тежка седмица. Че и аз съм човек, и имам право на почивка. На най-любимата си, още от дете – маратонско четене на хубави неща. В захлас. И ми се четеше нещо свежо, на което не съм попадал преди.

На импулс, ей така, отворих библиотеката на Максим Мошков. (Ако някой не знае какво е това – руски вариант на chitanka.info.) Зарових се из дългите списъци на автори, немалко от имената познати и любими ми. С упоение отворих сайта на един, после друг, после трети. Не бързах към книгите – четях биографии, разглеждах снимки и илюстрации към книги. Чак по никое време се нахвърлих върху истинското блюдо.

На времето бях превеждал “Мисионери” с неизказано удоволствие, и нямах търпение да видя дали Евгений Лукин не е написал нещо ново (уви, съпругата му Любов почина преди петнайсетина години). Оказа се, че съм изпуснал сума ти неща. Направо попих “Сталь разящая” и “Там, за Ахероном“. Огледах премрежено дългия списък непрочетено и прескочих към Святослав Логинов. Там също попаднах на дълъг списък произведения, но установих, че вече е 5 сутринта и нямам сили за пълноценно четене. Позяпах още малко и се прекатурих към Генри Лайон Олди (ако случайно не знаете, това е псевдоним на двама руснаци – Дмитрий Громов и Олег Ладыженский). Оттам – към Сергей Лукияненко… Чувствах се като алкохолик, държан с години на сух режим, и след това пуснат и забравен в най-големия алкохолен склад на света. Седи, гледа бъчвите и редовете шишета и му текат лигите, без дори да се сеща да почне с пиенето.

Навън просветляваше. Загасих монитора и се бухнах в леглото. Но бръмналата ми от литературното пиршество глава не искаше да отпътува веднага към царството на Морфей. Лежах в полупросъница и се възхищавах на руснаците. Издават и продават успешно милионни тиражи. А са петнайсетина пъти повече от нас. Логиката е ние да можем с лекота да продаваме стохилядни тиражи. Едно време наистина ги продавахме с лекота, но сега и трихиляден тираж да продадеш е подвиг… А пък минаха през същата мутрокрация и още повече мизерия от нас. Как, по дяволите, не се отучиха да четат?…

И усетих някъде из дълбините на ума ми характерното чувство. Сякаш бръмчене на бръмбарче или писък на комар, някъде чак на края на света, не го чуваш с ушите си, само едва-едва го усещаш. Чувството, което казва: на косъм си от това да разбереш. Да видиш отговора на въпроса си. Просто посегни и го докосни…

– Ало, Григоре, можеш ли да поемеш да поддържаш компютрите тук в една фирма? Разбрах, че си търсят поддръжка.
– Разбира се…

Посещение, благи делови приказки, оглед на компютрите. Чистене от вируси, съживяване на една-две машини, преинсталиране на една, възстановяване на малко омазана информация (за щастие, възстановимо). Махане на няколко изтекли пробни версии на комерсиални софтуери и слагане на свободни, които няма да изтекат. Настройка на мрежата, фиксиране на IP-та, разпределяне на диапазони и адреси… С една дума, цялото начално чистене, което се случва при всеки нов клиент. Накрая още малко благи делови приказки, цена, стискане на ръцете и още един спокоен и щастлив клиент.

Дотук добре. Няколко дни по-късно обаче срещнах познатия, който ме насочи към тях.

– Какво стана, говори ли с онази фирма?
– Даже вече имаме договор с нея. Май останаха доволни. 🙂
– Убеден съм. Какво става иначе с тебе? Пишеш ли още фантастика?…

Докато си говорехме, нещо ми привлече вниманието. Този ден бях здравата угрижен и разсеян, и известно време не можах да разбера какво ме тревожи. Чак на раздяла се усетих. Дрехите на познатия ми бяха чисти, но поовехтели, дланите му – загрубели, лицето му беше изсушено и угрижено, погледът – угаснал.

– Нещо не е наред ли?… Да не си останал без работа?
– Нещо такова. Фирмата, където работех, фалира. И в момента си търся работа… Спокойно, ще се справя някак…

Нещо в това “ще се справя някак” издаваше усилието на едно мъжко момче да не хленчи. Въпреки че очевидно е до немай-къде закъсало. Спомних си, че преди половин година, когато го видях предишния път, жена му беше бременна – сигурно вече беше родила. А преди това беше безработна. И сега сигурно тримата с бебето живееха буквално от каквото той успее да изкара с каквато работа успее да намери – сигурно кога хамаллък, кога някой случаен урок, кога каквото и да било…

Решението дойде внезапно, и на импулс отвътре.

– Чакай малко! Дължа ти едни пари.
– Пари ли?! Че кога съм ти давал? Нямам такъв спомен.
– Заради намерените клиенти. Имаме във фирмата практика да даваме комисиона. Плащането от клиента за един месец, по договор.
– Глупости. Не съм те пратил там заради комисиона, знаеш го. Просто…
– Абе човек, не разваляй фирмената ни практика. Тя си е такава, плащаме комисиони на всеки, който ни намери клиент. Защо ти да си изключение? Вземи ги спокойно, ние имаме ли договор, ще си ги избием някак…

Не беше никак лесно да го убедя, че тези пари му се полагат и че ще се обидя, ако не ги вземе. Мъжко момче, дори в беда. Кандиса едва когато го помолих да вземе специално от мое име подарък на бебето, понеже съм пропуснал да донеса за раждането… Не зная как са със сметките, но за храната, ако са много непретенциозни и си готвят сами, вероятно би им стигнала за почти месец, дори ако купуват някакви по-евтини пюрета за бебето. (Уви, толкова имах в себе си. Нищо. Другия месец ще се опитам пак да му дам толкова, за поредното месечно плащане от клиентите, ако човекът не си е намерил работа. Може да сме си променили фирмената практика, и вече да даваме като комисиона плащането от клиента и за втори месец, нали?)

А след това се замислих.

До този момент винаги бях възприемал комисионите като особено гнусен вид рушветчийство. Отвращението ми от тях беше толкова силно, че автоматично отхвърлях всеки напън да се замисля – няма ли поне едничък случай, когато да са оправдани и заслужени. Успя да пробие това отвращение единствено гледката на силен човек в тежка беда. А след това… просто продължих да мисля.

Продължавам да съм убеден, че в повечето случаи “комисиона” е евфемизъм за рушвет. Именно от ония, най-корупционните, дето съсипват парите на държавата (тоест моите и твои, драги ми читателю – държавата е наша собственост, време е да се държим като нейни собственици, а не като нейни и на “слугите на народа” ратаи). Но… можех ли да не го дам в този случай? Ти, драги ми читателю, на мое място не би ли го дал?… Сам виждаш – няма как. Ако искаш да си човек.

Милостиня ли? Нищо подобно. Тези клиенти ще ми плащат, да са живи, здрави и богати, още години. Първите месец-два-три ще търчим до тях често-често, докато не им изчистим проблемите и системата им не заработи като добре смазана машина. Но после повикванията ще разредеят, ще почнем да ходим само за периодичната поддръжка и при неочаквани инциденти или нужда от консултации. Малко по малко ще наваксаме финансово за първоначалното търчане. И ако клиентите продължават да успяват в бизнеса (благодарение и на нас, смея гордо да посоча) и да ценят услугата ни (а то пак си зависи от нас), ще излезем и на печалба. Така че човекът ще си е заслужил напълно комисионата, която получава.

А щом я е заслужил, какво значение има дали е в беда, или живее охолно? Give credit where credit is due. Този човек по същество работи за фирмата ни като маркетьор. Ако се справя с тази работа, ако намира клиенти успешно, с какво право да откажа да заплатя труда му? Да, не съм идеален, но не искам да падам дотам да завличам някого. И да, не съм богаташ, но каквото е редно и възможно да се плати, съм длъжен да мога да го платя… Другите могат да си шушукат каквото искат, с тях се разминавам и толкова, но със себе си ще съм цял живот. Искам да не ме е срам, когато се погледна в огледалото.

Така че нищо чудно и аз да почна да давам комисиони. Не за да вземам сделки под масата – не вярвам някога да оскотея, оглупея и загубя достойнството си до такава степен. За намиране на честно свършена работа, която е донесла на фирмата ни парите, от които да мога да платя. Нямам представа дали ще договарям сумата с хората предварително, или ще се определя впоследствие. Сигурно ми трябва официална схема как точно да процедирам, но към този момент все още нямам. Нищо, ще я избистря някак.

В ума ми се въртят куп въпроси. Например, ако някой ми прати клиент, но аз не успея да се договоря с него, дължа ли комисиона? Не бих платил за несключена сделка. Може да не е винаги справедливо, вината може и да е моя, не съм съвършен. Но иначе твърде лесно ще фалирам. А имам изгода да сключвам сделките, така че надали ще ги провалям често, ако има как да бъдат сключени… И колко комисиона да предлагам? Плащането на клиента за един месец? За два? За три? Според колкото изгодни условия успея да договоря?… Нямам представа. Ще мисля.

(Между другото, един съвет към всеки, който смята да ми е колега, било то дори конкурент. Компютри много, истински компютърджии малко – полето за сътрудничество е дори повече, отколкото за конкуренция… Не се опитвайте да “излъжете” клиента да сключи договор с вас – повярвайте ми, не работи. Или работи твърде кратко време. Ако той има реална нужда от компютърна поддръжка и работите съвестно и умело, той ще е щастлив от вас и ще ви плаща с удоволствие, дори ако е позакъсал финансово. Ако няма реална нужда от вас, или не се справяте добре, сътрудничеството ви няма да го бъде, дори ако той не знае какво да прави с парите си. Клиентът е рицарят, на който вие сте оръженосци – падне ли в боя, зле и за вас. Помагайте му, крепете го, помагайте му да отбие насочените към него удари, дори ги поемайте, ако той не може. Истинският рицар няма да го забрави, и в труден момент ще ви дойде на помощ.)

… И продължавам да се чудя: направи ли ме бизнесът по-склонен към рушвети и компромиси, или не. Всъщност, пиша този запис именно с надеждата да получа съвет и от други. Мисля си, че не съм се поддал – че съм се опазил като човек, че просто съм успял да видя честния път и там, където досега не съм го виждал, но го е имало. А дали е така?…

Преди няколко записа писах колко полезно може да е за опазването на личното ви инфопространство използването на SSH. Ето и още мъничко полезни трикове от същата кошница (някои от тях описани в коментари под предишния запис).

Може би бихте искали да използвате криптирания тунел на SSH, за да проксирате повече неща до друг компютър? Чудесна работа ще ви свърши опцията -D, която включва SSH в режим на SOCKS4 / 5 прокси. Пробвайте например следния вариант (с благодарност към Alexander и dobo):

ssh -D 1080 -p 5522 joe:12.34.56.78

(където 1080 е портът за проксито, 12.34.56.78 – IP-адресът на компютъра, до който ще установите криптиран канал, joe – името на потребителя ви там, а 5522 – портът, на който SSH е пуснат да чака там)

Ако само ще форуардвате портове или ще проксирате, може достъпът до командния ред на отсрещната машина да ви е реално излишен. Можете да си го спестите с опцията -N.

Ако на отсрещната машина е разрешено форуардването на X11 протокола, можете да си прехвърляте графични екрани направо през мрежата, без нужда от програми от типа на VNC или TeamViewer. (Честно казано, аз предпочитам да добавя VNC слой заради компресията и връзването към пълния десктоп, но това вече е екстра.) Сърцевината на идеята е, че графичната среда на Линукс е създадена с вградена възможност да бъде прехвърляна по мрежа към друг терминал. Просто напишете:

ssh -Y joe@12.34.56.78 -p 5522 chromium

(където joe, 12.34.56.78 и 5522 вече знаете какво значат, а chromium е името на програмата, в случая линуксовският вариант на браузера Google Chrome, която искате да бъде стартирана и прозорецът й да бъде преточван през канала на SSH)

Понякога обаче е по-удобно направо да закачите диска на отдалечената машина на вашата, като прехвърлянето на данните става през шифрования канал на SSH. (В света на собственическия софтуер на това му викат VPN-подобна работа, смята се за черна магия и се прави срещу сума ти пари, или със специални програми.) Е, под Линукс то е съвсем лесно и просто. Нужна ви е програмката sshfs (под Дебиан я инсталира пакетът sshfs).

Да кажем, че сте си в хотела на командировката, и ви се дослуша музиката от домашния сървър. Правите си една директория, примерно /home/myusername/sshfs, в която да закачите колекцията си. След това пишете следната команда:

sshfs -p 5522 -o allow_other joe@12.34.56.78:/home/joe/mymusic /home/myusername/sshfs/

(където /home/joe/mymusic е директорията на домашната ви машина, която съдържа музиката ви).

Приятно слушане! 🙂 А, и ако решите да откачите така закачената колекция, става удобно с fusermount -u /home/myusername/sshfs.

Има още безброй трикове, за които можете да използвате SSH. Както казват старите гурута по UNIX, истински добре написаната програма е като ножа или чука – може да бъде полезна по хиляди начини, които не са хрумвали даже на авторите й. Но се надявам, че и малкото, което изброих, ще ви накара да мислите с добро за SSH.

И за свободния софтуер.

Вчера бях зле претрупан с работа, и не смогнах да надникна в блога на Любо Николов за нещо ново и интересно. Груба грешка! Оказа се, че интересното е налице. Накратко, Любо отправя предизвикателство към читателите си да дадат идея.

Седнах веднага да пиша своето предположение. Уви, краткостта е сестра на таланта, а не на графоманията – за нула време се разлях ужасно. И реших – вместо да давя Любовия блог, ще пусна това като запис при мен. Нарочно обаче махам възможността да се коментира под този запис – мястото на коментарите е под оригиналния.

За улеснение, пускам тук оригиналния текст от блога на Любомир Николов:

Неведнъж съм имал възможността да се убедя в пословичната истина, че две глави мислят по-добре от една. А много глави – още по-добре.
Сега искам да изпробвам това още веднъж.
Нуждая се от помощ. По-точно от помощта на вашата фантазия.
Преди време ми беше хрумнал страхотен сюжет за трилър. Няма да описвам подробно идеята, но накратко казано, става дума за последната тайна на бившия президент Рейган. Преди да умре (от тежка форма на Алцхаймер), той получава кратко просветление на паметта и разкрива пред своя болногледач, че в България е скрито нещо изключително важно. Всичко е зашифровано във филма “Казабланка”, в който Рейган е трябвало да играе главната роля, но са го отстранили и са сложили на негово място Хъмфри Богарт (наистина е така). Ключ към тайната е фразата “Върни се в България” – съвет към двамата български бежанци във филма.
До голяма степен съм си оформил сюжета, свързвайки редица интригуващи политически събития от времето на Втората световна война и след това… но продължавам да си блъскам главата над най-важното. Какво може да е скрито в България?
Нещо да ви хрумва?

– Ало, Григоре, направи нещо за тия спамери, бе! Не можем да си изровим нашата си поща!
– Ей сега ще метна едно око да видя какво става…

Напоследък отново се е активизирал спамерът “Маркет майл”. И тъй като преди време обещах да пиша за твърде досадните спамери, този запис е за него. Както е известно, най-добрият дезинфектант за досадни инфекции е достатъчното светлина.

Спамерът съществува от няколко години. За това време претърпя загубих вече сметката колко реинкарнации, и се премести през поне 20 различни хостери. В десетина от случаите се надявам да съм помогнал и аз – когато получа писмо от хостнат спамер, задължително пиша до хостинга му. И забелязвам, че обикновено след това IP-тата му се сменят. (Че домейните се сменят често-често вероятно ще се сетите и сами. А също и че очевидно не го бива да си наеме ботмрежа. Или се е пробвал, но му се е случило каквото често се случва с “наематели” без достатъчно силови възможности, на които е безопасно да вземеш парите и да не им дадеш услугата.) WHOIS данните за поръчителя на домейните вече задължително са скрити (натрупа опит човекът), но аз си ги пазя от времето, когато още не беше нахитрял – ако някой път ми вдигне кръвното повече, може и да ги публикувам. 🙂

Основната му дейност е да лъже неопитни фирми, че спамът не се възприема зле в Интернет и е продуктивен начин да си намерите клиенти. Последните десетина спама от него, които ми пратиха клиентите на моя хостинг за поща, определено са от името на излъгани начинаещи в бизнеса. В такива случаи обикновено пиша едно учтиво писмо до рекламодателя и му обяснявам колко лоша идея е спамът и до какво води (отрязване на пощата от и към него, и бойкот на продуктите и услугите му). Най-често получавам някакъв учуден, понякога враждебен отговор (“Ама това не е спам! Щом включва линк за отписване…”). Връщам възпитано и добронамерено обяснение защо е именно спам, и защо последствията му са тези. Резултатът обикновено е от сорта на “Ахаааа! Затова ли значи ни спря пощата?”. (Очевидно повечето други администратори направо действат, без много обяснения.)

Имал съм си неведнъж работа с нагли спамери, които те заплашват. На последния такъв му обясних директно, че в България си нямаме поправки към конституцията, но си имаме предостатъчно съдии, прокурори и полицаи, бесни от количеството спам в пощите си. Така че го каня от сърце да дойде да ме съди. Или дори само да ми даде истинските си координати, аз ще намеря кой да го съди от мое име, че и не само от мое… Естествено, изчезна. “Маркет майл” обаче никога не се е и опитвал да заплашва или претендира. (Поне аз не съм го и питал, де.) Все пак е българин и е наясно с реалността тук.

Това обаче не значи, че спамът му трябва да бъде търпян. Затова пускам тук частичката от блеклиста на пощенския ми сървър, посветена на него. С надеждата, ако някой има други негови домейни и/или IP адреси, да оцени жеста и да ги върне в замяна. По възможност също публично. 🙂

accessmba.com REJECT Spammer domain
autoclub-marketingmail.me REJECT Spammer domain
combgcom.com REJECT Spammer domain
mailsbg.com REJECT Spammer domain
mailsbg.eu REJECT Spammer domain
mailsbg.net REJECT Spammer domain
market-mail.info REJECT Spammer domain
marketbg.eu REJECT Spammer domain
marketingmail.me REJECT Spammer domain
mumuxu.com REJECT Spammer domain
mumuxuhost.com REJECT Spammer domain
ofertabg.eu REJECT Spammer domain
promobg.net REJECT Spammer domain
62.73.112.74 REJECT Spammer IP
62.73.112.75 REJECT Spammer IP
62.73.112.76 REJECT Spammer IP
62.73.112.77 REJECT Spammer IP
62.73.112.78 REJECT Spammer IP
82.147.141.80 REJECT Spammer IP
91.196.124.100 REJECT Spammer IP
91.196.126.123 REJECT Spammer IP
91.196.220.2 REJECT Spammer IP
93.152.164.96 REJECT Spammer IP
93.152.164.187 REJECT Spammer IP
212.73.146.103 REJECT Spammer IP
46.166.150.48 REJECT Spammer IP
89.248.166.38 REJECT Spammer IP

Благодаря предварително!

В предишния запис споменах, че е добра идея човек да има свой личен “облак” – сървърна услуга, която е под негов личен контрол. Описах и защо. А този запис е посветен на идеята как да подберем подходящия хардуер.

Критериите

Какъв хардуер ви е нужен се определя от задачите, които смятате да му поставите, и от използваната операционна система. Моят категоричен съвет е да не използвате краден софтуер – освен незаконно това в крайна сметка е и неморално. Дали печалбите на Бил Гейтс са за жалене е страничен въпрос – помислете колко много и съвестни програмисти все пак се хранят благодарение на това, че използващите труда им си го плащат. Затова горещо препоръчвам Линукс, който може да бъде използван свободно и безплатно. Критериите за необходимия хардуер по-долу са сметнати като за него.

Следва списък от най-често срещаните задачи, заедно с разумни минимални изисквания към хардуера. (Предполага се, че ще искате един хардуер да търкаля всички от тези задачи, от които имате нужда.):

– Интернет гейт

Рутерите отдавна вече са достатъчно евтини, за да не си струва да се слага дори стар компютър в тяхната роля. Интернет гейтът обаче може неща, които обикновените рутери не са и сънували – кеширащи проксита, сложни ограничавания на достъпи, автоматични услуги и какво ли не още. Ако решите да го използвате, задължително са ви нужни (поне) 2 мрежови интерфейса. Горещо препоръчвам поне 1 GHz процесор и поне 128 MB RAM. Дискът е според спецификата: за кеширащо прокси например препоръчвам поне 5 GB пространство за домашен сървър и поне 20 за фирмен; ако се браузва повече, може да е от полза и доста повече.

– Файлов сървър (хранилище за файлове):

През какъвто и вид мрежа да го ползвате, Pentium III / 800 MHz, или Duron или Celeron на 1000 MHz са достатъчни. 256 MB RAM стигат за използване от 5-6 компютъра; при по-малко компютри или не особено интензивно използване дори 128 ще са ОК. Дискът обаче… погрижете се да побира достатъчно и отгоре. Няма да усетите кога ще свърши. Опитът ми показва, че за целта на файловия сървър прекалено голям диск няма. 🙂

Ако искате файловият сървър да има бекъп на най-важните данни, не разчитайте на отделен дял на същия диск – вземете отделен диск. Ако този с операционната система е достатъчно голям, може да свърши работа за дублиране на важни данни. Но изцяло отделният диск е сигурното нещо.

– Принт сървър:

Ако имате нужда у дома от специализиран принт сървър, то или семейството ви е за Гинес, или държите де факто печатница. Въпреки това е възможно да го реализирате. Нужен ви е паралелен или USB порт за принтера (ако имате повече принтери – по един за всеки) плюс няколко гигабайта дисково пространство за спуловете. Процесорът и RAM-ът са като за предишната задача, или дори малко по-леки.

– SSH сървър

Криптираната връзка рядко се използва сама по себе си – тя обикновено е средство да преточиш под защитата й някакви други услуги. Така че вземете предвид другите услуги, и предвидете процесорна мощност и памет по-скоро към горния край на диапазона за тях.

– FTP сървър

Процесорната мощност и паметта, изисквани от FTP сървърна програма, са смешни – буквално не си струва да ги броите, освен ако не е възможно да се свържат едновременно доста хора, или пък FTP-то ползва за бекенд някаква обработка. Просто предвидете горния край на диапазона за другите услуги.

– Уебсървър:

И тук не се изисква значителен процесор – ако искате да играете на сигурно, предвидете си 1.6 MHz Duron или Celeron. Нужната памет обаче е повечко – 256 MB е разумният минимум, ако искате да обслужва по повече от двама-трима едновременно, помислете за поне 512 MB. Дисковото пространство е според количеството съдържание, което бихте искали да направите достъпно към Мрежата.

– Аудио / Видео стрийминг:

Тук бих препоръчал параметри, подобни на тези за уебсървър. Ако ще слушат (и особено гледат) повече от двама-трима души, бих посъветвал дори за процесорна мощност и памет малко над горния край на диапазона.

– Сървър на поща:

За домашна употреба параметрите са от порядъка на тези за файлов сървър; ако семейството е по-голямо, или ще се пускат допълнителни услуги от сорта на автоматично вземане на пощата от други акаунти – от порядъка на тези на уебсървър.

– Сървър на бази данни:

Подобно животно обикновено е нужно у дома само на компютърни гурута и маниаци, които отлично знаят какъв хардуер им трябва. Възможно е обаче например уебсървърът ви да обслужва и програми, които изискват база данни за работата си (WordPress, Joomla, phpBB, MediaWiki…). В такива случаи бих препоръчал Duron, Sempron или Celeron на поне 2 GHz, и поне 512 MB памет (при по-голямо натоварване – и 1 GB). Дисковото пространство също трябва да е предвидено да побере спокойно базите данни на програмите.

– Бекъп сървър

Твърде малко хора имат в къщи достатъчно много и важни данни, за да се налага те да бъдат бекъпвани автоматично – бекъп сървърите са предимно фирмено изпълнение. За такъв задължително предвидете 2 отделни диска (да ви заминат данните на бекъп сървъра е смях, който засенчва и клоуните в цирка – не го позволявайте). Извън това, изискванията за процесор и RAM са като тези за файлов сървър. Ако управлението е през уеб интерфейс, на машината реално ще върви и уебсървър – предвидете такива изисквания. (Обикновено в този случай настройките се пазят в база данни, но тя обикновено е малка и не товари много машината – можете да минете и без изисквания като за сървър на бази данни.)

– Други задачи

Списъкът на задачите, които една “облачна” машина може да изпълнява заради вас, е ограничен единствено от въображението ви.

Описанието

Когато си подберете нужните активности, лесно ще определите колко мощност ви е нужна. Ако ви е сложно, предвидете нещо по средата между аритметичния сбор на изискванията им и изискванията на най-тежката от тях. Надали ще сгрешите толкова много, че да е от съществено значение.

Имате ли вече критерия си? Чудесно. А сега да видим откъде да се сдобием с магаренце, което отговаря на него.

Съществуват най-различни “сървърски” изпълнения, които са предназначени да бъдат именно личния домашен или фирмен облак. Повечето обаче са фирмено скъпи – ако не сте чичко-паричко, ви предлагам друг вариант. А именно: компютър на старо.

Компютърът на старо може да бъде или старата ви домашна машина (ако е още изправна), или да го купите отнякъде. Всеки от вариантите си има предимствата и недостатъците.

Старият домашен компютър

Българинът в немотията си често използва домашния компютър, докато той не си отиде окончателно. Въпреки това обаче, в немалко семейства в гардероба или на балкона почива стара машина, пенсионирана заради постоянното врънкане на наследниците, че най-новите игри вървят на нея бавно, или заради желанието ви да работите с най-последна версия MS Office, Autocad или Photoshop, и тя да върви пъргаво. Или пък може би старата машина е развалена, но някакъв дребен ремонт може да я съживи? Също е вариант.

Съвет: преди да използвате старата машина, я отворете и изпрахосмучете внимателно отвътре. Приложете старание да изчистите праха от ламелите на радиаторите на процесора, чипсета и видеокартата (ако имат радиатори с ламели) – ако е нужно, ги издухайте силно. Компютърът е постоянно работеща прахосмукачка, която чистачката рядко се сеща да изчисти, а прахът вътре е най-големият му враг – изолатор, където е нужен проводник, и проводник, където е нужен изолатор. Ако след това не чуете машината да казва “Благодаря!”, значи сте глухи. 😉

Проверете параметрите на компютъра. Ако не сте специалисти, попитайте някой оправен в компютрите. Преценете си дали ще ви свършат работа. Ако нещо не ви достига (най-често диск, по-рядко оперативна памет), проверете дали има как да ги добавите. Ако не – уви, остава купуването на компютър.

Купен на старо компютър

Немалко фирми внасят от чужбина и рециклират компютри, най-често маркови. Обикновено те са добро място за купуване на подходящ компютър. Допълнителен аргумент е, че обикновено дават на стоката си няколко месеца гаранция. Най-сетне, на тях можете и да разчитате да ви насочат към машина, която има желаните от вас параметри, и/или да ви подсилят някоя до желаното. А старата маркова стока все още, поне засега, е прилично нещо.

Недостатъкът на този вариант е, че доста купени от такива места компютри са на цена, близка до тази на минимален нов. А минималният нов обикновено е един порядък по-мощен от тях – ако ви е нужна по-сериозна машина, си струва да се замислите за този вариант.

Монитор, клавиатура, мишка

На истинската машина за домашен “облак” не се работи локално; тя най-често дори няма инсталирана графична среда, за да не заема ценни ресурси. Ако обаче искате да пестите от хардуер, като комбинирате дейности, и най-вече ако не ви е страх да се научите да работите под Линукс, въпреки всичко можете да “кръстосате змията с таралежа” и да си направите подобна машина. При този вариант се погрижете да имате поне 512 MB RAM над тази за останалите задачи, и поне половин (желателно един) гигахерц тактова честота над нужната за тях. И иначе ще върви някак, но няма да е удоволствие…

Дребни съвети

– Старите компютри, ваши или купени на старо, обикновено са с малки твърди дискове. Ако ви трябва повече дисково пространство, не ги заменяйте с по-голям – добавете го! (Освен ако не сте останали без никакво място в кутията.) Използвайте стария малък диск за инсталиране на операционната система и суап, и новия голям за важните ви данни. Така основното натоварване пада върху стария диск, а данните са на новия, и са по-сигурни.
– Ако купувате компютър, се погрижете да има SATA куплунги на дъното. SATA дисковете отдавна вече са доста по-евтини от IDE при същия размер. (И по-големи размери има само SATA.)
– Добре е компютърът да не разчита на онбордската мрежова карта. Токови удари могат да опропастят не само нея, но и цялото дъно. Допълнителната мрежова карта е няколко лева, а вероятността да опази машината ви (дори на цената на живота си) при токов удар е далеч по-голяма.
– Погледнете дали в кутията има място за монтиране на допълнителните дискове, от които може да се нуждаете. Ако е необходимо и възможно, можете да жертвате флопито за целта.
– Много стари BIOS-и (реално, компютри) не поддържат твърде големи дискове. Ако обаче имате сравнително малък диск, от който да се стартира операционната система, това не е страшно. Линукс си говори самостоятелно с дисковете и умее да се разбира с всички налични към момента в масова продажба размери.
– Някои хора предпочитат да използват лаптоп (евентуално с повреден екран). Изглежда чудесна идея заради “вградения UPS” (батерията), но не зная дали е чак толкова важна. Ако е нужно да вържете големи твърди дискове, и особено ако е нужно те да работят с прилична скорост на трансфера, вариантът на практика отпада.

(В коментарите нищо чудно да има и други полезни съвети. 🙂 )

Писъкът на ИТ модата напоследък са “облачните” услуги. Много удобно е да носиш със себе си само таблет или смартфон. Когато ти дотрябват изчислителна мощност и обеми, се свързваш към своя акаунт някъде из Мрежата, и използваш тези на сървъра, на който е той. Безплатни места за акаунти колкото щеш, обемите са прилични, изчислителната мощност – също. Ура! Вече можем да се отървем от домашния компютър!

Предвидливият човек обаче би се запитал: “Кой плаща?”. Защото безплатни на тоя свят са две неща – едното е каквото си направиш сам, а другото е сиренцето в капана. Случват се и истински благотворителни места, но те са редки и обикновено са свързани с някоя кауза, подкрепяна от някой богат. Много от местата за безплатни акаунти показват реклами, но с реклами не е лесно да се храниш. Пък и малко приход отгоре винаги е добре дошъл. Нищо лично, просто бизнес.

А личната информация не е малко приход. Тя се купува много охотно, на тон. Имате ли достатъчно от нея за продаване, просто се пригответе. И правителства, и служби, и корпорации, и мафии плащат за нея със злато. Както в миг на откровение казва шефът на една от големите агенции за събиране и продаване на лична информация, “в момента, в който тихичко подшушнахме по съответните канали каква и колко стока предлагаме, правителства и служби направиха една миля опашка пред офиса ни”. Ако някой мисли, че правителствата и службите купуват личната му информация за полезни за него цели, значи не живее на този свят. А и те са дребни платци в сравнение с големите криминални мафии – за тях да знаят примерно кога кой ходи на почивка, и домът му е празен, е бездънен казан с пари. Или кой с какво може да бъде изнуден или рекетиран, кой е адиктивен тип и може да бъде пристрастен към дрога, кой е закъсал или психически уязвим и може да бъде склонен да краде, граби, убива…

Ако смятате, че продавачите на лична информация не биха я продали на подобни хора, значи сте блага, но наивна душа. Парите не миришат. А и ако някой събира и продава лична информация, надали обонянието му е чувствително. Няма толкова гнусна работа, за която да не се намерят хора, готови да я вършат срещу пари. И особено срещу много пари. Както веднъж беше заявил един от шефовете на Facebook, “ако не искате Facebook да споделя информацията ви, не я споделяйте с Facebook”. (Става дума за “споделяне” срещу пари, естествено.)

Затова моят съвет е да не използвате “облачни” услуги. Любима фраза на специалистите по сигурност е, че вашият компютър знае за вас много повече, отколкото вие за себе си. Същото важи за “облака”, който ползвате – тоест, за тези, които му плащат за информацията ви. Помислете каква е вероятността някой да даде парите си за вашата информация, за да я употреби във ваша полза.

Да, но понякога все пак не може без подобни услуги. Или поне е много неудобно. Какво правим тогава?

Ако с право вярвате на някой, който предлага “облачна” услуга, той е вашето спасение. Ключовата думичка тук е “с право”. В тази категория обикновено влиза като минимум близък личен приятел, когото познавате като свестен и искрен човек. Популярни провайдери на услуги, които не биха продавали данните на потребителите си, са изключително редки – тези, които ги продават, печелят доста повече и бързо изхвърлят честните от бизнеса. Но ако имате щастието да познавате такъв, имате решение.

Ако не, можете да си направите “облачна” услуга и сами. Един чудесен проект, който планира да направи тази задача по-лесна, е FreedomBox. Уви, те все още нямат работоспособен продукт.

Вариант е да си направите сами и всичко открай докрай. Ако разбирате мъничко от компютри, няма да ви е никак трудно. Но дори да не сте компютърджии, не е страшно. Подходящо подробно указание, изпълнимо точка по точка, би изкарало изпод ръцете ви напълно работоспособен продукт.

Необходимият хардуер е най-обикновен домашен компютър. За много от типичните “облачни” задачи дори стар и слаб компютър би свършил чудесна работа – всичко, което му е нужно, е още малко памет и голям твърд диск. Сигурно имате не един приятел, който да може спокойно да ви помогне с поставянето им.

Необходимо е и да имате Интернет провайдер, който да предлага статичен IP адрес и да не страда от мания за величие (в смисъл, да не се чувства овластен да ви ограничава връзката, за която сте му платили). Ако вашият провайдер не отговаря на условията, сменете го без никакво колебание. Изрази като “ние предлагаме услуга, а не свързаност, и не може да не я контролираме” и подобни са белег, че този провайдер изживява себе си като цар, а клиентите като роби. Спасявайте се от него поживо-поздраво.

Последната добра новина е, че вашият “облак” може да се направи изцяло със свободен софтуер. Което е по-важно, отколкото повечето хора предполагат, именно заради масовото събиране на лични данни. Надали ще ви хареса, ако някой ви каже: “Имаме юридически доказателства, че последните Х години използвате незаконен софтуер. Ще платите ли сега една сума извън възможностите ви, или ще ни сътрудничите за каквото ние кажем?”. Ако поиска само да донасяте за съседите и приятелите си, ще сте извадили късмет – има и хора, на които са нужни дилъри или мулета на дрога, помощници в обири и т.н…

… Този запис стана прекалено дълъг, а още не съм казал нищо съществено. А същественото е как точно да си направите своята облачна услуга. В следващи записи ще пусна указания стъпка по стъпка как се прави едно или друго. Надявам се и на помощта на компютърните гурута, които са се заблудили в Нета и четат този запис. 🙂 Указанията им може да са безценни за твърде много хора – струва си да напишат по нещо.

Като постави подписа си с аристократичен размах, Дяволът разтри длани, огледа Саймън с откровено собственически очи и каза весело:
— Хайде, въпросчето! Като отговоря, поемаме. Трябва да посетя още един клиент, работа — до гуша.
— Добре — рече Саймън и въздъхна дълбоко. — Ето моят въпрос: вярна ли е или не Великата теорема на Ферма?
Дяволът си глътна езика, но после дойде на себе си.
— Великата какво на кого?

Артър Порджис, “Саймън Флег и дяволът”

Научната фантастика често бива наричана муза на научно-техническия прогрес. Немалко от читателите (а и критиците й, че дори и някои от писателите) я ценят единствено или предимно в прогностично отношение. Предсказва ли правилно какво ще се случи след Х години! Ураааа!… Какво, нещата почнаха да клонят надругаде? Ууууу! Лош прогностик – лош писател!

Всъщност обаче фантастиката (и научната, и другата) е на първо място литература. Творческо изкуство, а не наукоподобно гадателство. Затова и хубавата фантастика издържа теста на времето, а лошата отпада. В случая с научната фантастика, тестът на времето е моментът, в който описаното в произведението престава да бъде актуално. Ако и след това четивото е интересно, е издържало теста.

В нашия случай, великата теорема на Ферма вече е доказана. От живи хора, а не от сатурниански свръхматематици. Но това не прави разказа на Порджис по-малко интересен, приятен и весел. Иначе казано, той е издържал теста на времето.

(Между другото, известното ни доказателство на теоремата на Ферма е умопомрачително сложно. Докато самият Ферма е написал на листовете, на които е изложил теоремата, че има много просто и елегантно доказателство, което просто не се побира в бялото поле отстрани, иначе би го написал… Това доказателство все още не ни е известно. Нито ни е известно дали то изобщо съществува реално, дали Ферма не се е пошегувал, дали не е сбъркал в доказателството и дали не е имал предвид всъщност друга теорема. Така че все още в темата има хляб за писане на фантастика. 🙂 )

А какво се превръща с “издържалите теста на времето” и опровергани технически, но доказали се художествено фантастики? Към какъв жанр спадат те? От художествена гледна точка, естествено, пак са си научна фантастика. Но от прогностично-научна гледна точка може би за тях е добре да се дефинира нов жанр – “обзолетна фантастика”, или нещо подобно. Някакъв времетезаурусен хибрид на научната и алтернативната фантастика.

Към този жанр вече спадат един куп класически фантастики – почти всички фантастични произведения на Жул Верн, доста от тези на Хърбърт Уелс и т.н. Всъщност, малко или повече към него спада голямата част от класическата научна фантастика от времената на разцвета си… От време на време се правят отчаяни опити за рециклирането им в по-модерни. Примерно ни нападат не марсианци (нали вече знаем, че на Марс няма разумен живот), а алдебаранци. Но “Войната на световете” на Уелс продължава да се чете, а въпросните опити се забравят след по пет години (освен ако случайно не се окажат също с художествена стойност).

Интересното е, че добра прогностика може да се окаже… фентъзито. Стара истина е, че ние строим своя свят не толкова според техническите и природни оптималности, колкото според мечтите и представите си – тоест, в немалка степен светът ни е изведен не от научните и технически закони, а от художественото ни наследство. Когато постигнем възможностите да си правим светове по поръчка (няма да отнеме твърде много време – виртуалните светове са кажи-речи зад ъгъла), какво ще правим, ако не именно светове, създадени в художественото ни наследство? Колко Толкинови поклонници биха се отказали да прекарват (повечето от) съществуването си в свят, базиран на художественото наследство на Толкин? Особено ако не рискуват всеки момент главата си?

Но да се върна на темата. Чудя се, дали няма да е добра идея да се пише научна фантастика в стила примерно на петдесетте. В която Марс е населен с щраусоподобни разумни същества, космически кораби с фотонни двигатели летят до съседни звезди и двуглави извънземни преговарят с нас за размяна на посланици. С очевидно остарели вече технически идеи, именно за да се извади на преден план художествената стойност на произведението. А още по-интересно може да се окаже, ако подобни обстановки се използват за развиване на художествени техники от по-късно време. Семиотичен роман на тази база надали ще е лесно да се напише, но място за стилови експерименти колкото щеш.

(Сега се сещам, че един от най-високо оценените филми на тазгодишния фестивал в Кан беше черно-бял и ням. Очевидно старата форма е позволила изпълване с много голяма доза ново съдържание. Защо тогава същото да не е възможно и с класическата “златна” научна фантастика? Или пък с още по-стара – с фантастика от категорията на тази на Дж. Р. Бъроуз, или дори на Хърбърт Уелс и Жул Верн? Би могло да се получи например извънредно интересна алтернатива на стиймпънка, близка по форма, но твърде различна по структура и цели. Защо не?)

През ума ми минава и друга възможност. Част от идеята за нея тръгна от разкошните приказки на Любомир Николов – чудесно доказателство, че има как и днес да се пишат чудесни приказки. Другата част от идеята дойде от “Приказки за страната Алабашия” на Карл Сандбърг – впечатляващо успешен опит да се напишат поетични и докосващи душата приказки, които да са изцяло американски, открай докрай… Мисля си – сигурно не е чак толкова трудно да се пишат приказки за днешното време и нещата, които ни заобикалят. Всъщност, немалко писатели (и особено писателки) вече го правят, и се справят чудесно. Ето една възможност човек да пробва перото си, да се учи да пише или пък да отшлифова писането си.

Време да има…

Повечето компютърджии знаят добре какво се нарича “open source” софтуер – софтуер, при който изходният код е достъпен за всеки. Обикновено се подразбира и че всеки може да го използва за каквото иска, примерно да си компилира своя версия на софтуера, и/или да го разпространява както реши, безплатно или срещу пари… Това до голяма степен го прави еднакъв със свободния софтуер (free software). Принципно не са точно едно и също – дефиницията “open source” набляга повече на технологичната методика, докато “free software” – на моралните и етични страни на откритостта. Но в този запис разликата не е от голямо значение.

На пръв поглед бизнесът трудно би правил печалба от такъв софтуер. На практика обаче се намират много начини. Според мен единственото, което все още държи на повърхността доста от комерсиалните софтуери със свободни аналози, е рекламата и рушветите – и зад немалко от тези свободни аналози стоят комерсиални фирми, които се издържат чудесно от писането на “безплатното” нещо.

Един от начините за печалба от свободен софтуер е т.нар. dual license – двоен лиценз. При него софтуерът може да бъде използван под кой да е от два лиценза, единият свободен (и обикновено copyleft, подобен на GPL), другият затворен и комерсиален. Можете да използвате софтуера под който си изберете от двата лиценза. Ако искате да го допълните със свободен код, използването и допълването му е свободно. Ако обаче искате да го допълните така, че да го затворите и продавате, ви трябва комерсиалният лиценз, а за него трябва да си платите. Честно е, нали?… На теория допринасянето под свободния лиценз може бързо да направи свободната версия по-добра от платената. На практика обаче затвореният цикъл на изграждане на софтуера на подобни фирми обикновено изключва тази възможност.

Друг от начините е така нареченият “Open Core” модел. При него основната част от софтуера е свободна, само някои от функционалностите му са платени. Груба аналогия може да бъде автомобил, който можете да вземете свободно, но седалките му струват пари – ако не искате да карате, седнали на щайга или на някакъв багаж, трябва да си платите. Прилага се в случаи, когато платените функционалности имат как да бъдат реализирани отделно от основната част, и се разчита на качеството и поддръжката на платените функционалности да движат продажбите… На теория, някой може да разработи свободни аналози на платените функционалности (и това нерядко се случва). На практика обаче кадърно управляваните фирми обикновено успяват да са една крачка напред, или пък да приемат свободно разработените функционалности в продукта и да надстроят над тях полезни нови платени.

Опит да се комбинират тези два начина е т.нар. “Layered Open Core” модел. При него свободната част се лицензира под още по-строг copyleft лиценз, например Affero GPL. Тези лицензи задължават добавилия нова функционалност да я пусне открито, дори ако използва софтуера само за свои цели. (Класическият GPL не включва това задължение.) Едно от предимствата на този модел е, че запазва свободното използване на софтуера, докато в същото време по-строго принуждава комерсиалното да закупува лицензи. Голямото му предимство обаче е друго.

Класическият dual license модел, както писах по-горе, трябва да поддържа донякъде затворено сглобяване на кода си, за да намали вероятността да бъде обезсмислен. Това осакатява в немалка степен способността на отворения код като технология да носи предимство в качеството. Open Core моделът пък живее под риска някой да те надконкурира със собствената ти отворена сърцевина на проекта, като напише за нея по-добри затворени функционалности – тях не можеш да интегрираш и надстроиш със свои. Layered Open Core може да си позволи да развива отворената сърцевина на проекта при минимално затваряне на сглобяването, и така да избегне доста от загубата в технологично предимство. В същото време, в него е по-трудно някой да те надконкурира чрез собственото ти чадо. Би му изисквало далеч по-сериозна начална инвестиция, за да създаде затворените функционалности. А като са под твой контрол, винаги можеш да ги насочиш в неизгодна за него посока. Той може да отговори със същото, но ще значи да инвестира доста в строго откритата част на проекта – няма да му е лесно и приятно.

В крайна сметка, ако фирмата, която развива проект като Layered Open Core е глупава и алчна, тя сама връчва в ръцете на конкуренцията си начина да бъде надконкурирана. Ако обаче не е, надконкурирането й става доста трудна задача, и изисква ресурси далеч над нейните. Не е невъзможно, но е значително по-трудно.

Така че този модел може и да си струва мъничко внимание. 🙂

Всеки е чувал какво става с еврото и еврозоната. Почти всеки се пита защо става така. Малко обаче са чувалите някакво правдоподобно обяснение.

За изминалите няколко месеца чух един куп обяснения. Естествено беше да се опитам да разбера кои са верните, и кои – не. Малко по малко успях да си сглобя сравнително непротиворечива картинка от пет-шест от обясненията. Не съм икономист – не претендирам, че задължително е пътят, истината и животът. Просто засега е моето си обяснение.