Grigor Gatchev - A Weblog

The next version of Apibot is available.

Actually, it is just a bugfix. A critical bug in the continue_query() functionality was found and fixed.

Happy botting! 🙂

Преди няколко дни имах спешно повикване от едни сравнително нови клиенти. Когато пристигнах, едно от момичетата ме чакаше на вратата, намусено като гръмоносен облак.

– Защо мониторът ми не печати?

– …ъ?!

– До вчера печаташе!

– …ъ?!?!

– Искам да знам защо спря!…

Нямах какво да отговоря.

Впоследствие си помислих, че контравъпросът “Има ли някакво съобщение на екрана на принтера?” щеше да е добър, но… остроумие на стълбището, както казват французите.

А щеше да е подходящ – имах рядкото удоволствие да обясня на момичето, че “монитор” се нарича екранът на масата, а пък “компютър” е кутията отстрани до нея.

Уви, и това се случва.

Преди няколко дни ми се случи случка, която трудно ще забравя. Чух много верни думи – или поне много съвпадащи с това, което смятам за истина.

Беше здравата натоварен ден, и като капак вечерта ми се наложи спешно да мина да взема от гарата едно разкошно старо приятелче, дошло за малко от Щатите. След около час разходка с кола напред-назад из София се оказахме приятна компания в “Дивака” до малките Пет кьошета. Уви, изкарах там само половин час – трябваше да тичам да си довърша работата. Вече беше към единайсет, а ми оставаха поне още два-три часа бачкане.

Мястото на работата беше на петнайсет минути, така че оставих колата и запраших пеша през уличките из квартала. На едно място в тъмното стъпих накриво в някаква дупка и глезенът ме заболя неприятно. За щастие се оказа, че не е изкълчен – просто трябваше да изчакам няколко минути болката да премине. Облегнах се на най-близкото дърво и си поех дъх.

В сградата срещу мен имаше неголямо ресторантче, пет-шест маси в помещението и още толкова на тротоара. Отвътре се носеше поприглушена леко музика, гъмжеше от хора, в един момент различих булка и младоженец. Масите на тротоара също бяха запълнени и изобилно окичени с ракиени чашки. Вероятно обаче веселбата беше започнала скоро – от разговорите си личеше, че сватбарите са лекичко на градус, но още далече от пияни.

А самите разговори бяха без изключение на циганска тема. (Каква сватба, какви млади… политика има тук за бистрене!) Основната задача очевидно се явяваше издирването на виновника циганите да са толкова разпасани, мързеливи, лакоми, престъпни и още каквото щете. За виновници бяха скланяни всички по-известни български политици, плюс доста не толкова известни (един по-подпийнал сватбар се опита да защити тезата, че виновен е турският президент, но не му обърнаха особено внимание). Вече бях престанал да обръщам активно внимание и пробвах глезена си, когато един от сватбарите, до момента мълчаливо слушал, се обади:

– Не са тея виновниците. Не са те научили циганите така.

– Как да не са, бе! – обадиха се в един глас всички около него. – Залагам си главата, че е… Името на политика се превърна в словесна амалгама, в която всеки глас беше допринесъл с различно име.

– Не са те, бе! – отвърна спокойно онзи. – Ако ви кажа кой е, кво ще го правите?

Отговорът беше дружен възглас и десетина размахани ножове, вилици, лъжици, един бастун и една съдинка за оцет.

– Е ви там вътре тоалетната, има огледало. Там ще го видите – заключи невъзмутимо компетентният.

Последва секунда гробно мълчание. След това събеседниците му като в комедия се надигнаха едновременно от масите и заявиха в един глас:

– Ти кво искаш да ми кажеш, бе?

– Че циганите са се научили да са мързеливи и да искат каквото не им се полага от нас – най-спокойно продължи онзи. – Видели са, че ние сме такива.

– Кой, аз ли съм мързелив бе? Дето… – Хорът гласове отново се размаза в десетина различни обяснения колко работлив е собственикът на съответния глас. Настроението застрашително се напичаше, единствено все още ниският градус спасяваше опонента им. Той обаче изобщо не трепна.

– Точно ти, Гоше. Я ми кажи, ти иде ли да гласуваш за некой свестен политик? Ако не си, на кво отгоре сакаш свестен управник?

– Че за кой бе, те сичките са за трепане! – отвърна Гоше и подчерта думите си с внушителен жест с вилицата.

– Като тея са за трепане, ти напъна ли се да намериш некой свестен човек? Да го кандисаш да се кандидатира? Да му направиш кампанията, да я изтърчиш и избачкаш? А? Или чакаш свестния политик да падне от небето?

– Бе кво ти разбирам аз от кампании?

– Ти и от водопровод не разбираше, па като ти опре яйцето до задника, стана парче майстор, с това си храниш фамилията.

– Така е! – гордо се тупна по гърдите Гошо.

– Значи и от кампании ще проразбираш, ако решиш. Другото са оправдания. Ама оправданията работа не вършат.

– Ба… Па откъде да го намерим тоя свестен, а? Кажи ми. Кат стане политик и всичко му е на тепсия, секи че крадне. И аз да съм, и аз. И ти да си, и ти.

– Ако нема ни един свестен наоколо, полага ли ни се свестен управник? – промърмори опонентът му, уж на себе си, ама достатъчно силно, та да го чуят всички.

– И кво му е общото с циганите? – не искаше да падне по гръб Гошо.

– Ми искаш свестен управник, па не работиш да го има. И те така, искат да ядат, па не работят. От кого ще са се научили?

Гошо млъкна сконфузено. Един възрастен чичко, заслушал се в спора от съседната маса, обаче се обади:

– Не си прав, Стамене. Ще ми кажеш ли, че сичките български цигани от Гошо са се редили да се учат? Те са такива отпреди той да е роден. Ако не ги толерираха политиците заради пустата Европа, нямаше да са такива хайти.

– Бе не е заради Европата – обадиха се половината от ножо-вилицо-лъжицестата група, готови да са напреки на всяко мнение наоколо. – Щото и циганите са престъпници, и политиците, та се разбират… – Останалото отново се разтопи в спор кой точно политик е най-виновният.

– И това е от същото – обади се отново Стамен. Чак сега осъзнах, че не се напъва да говори силно, но гласът му е някак гръмлив и се чува. – Я ми кажи, чичо Павле, ти ако си политик, на кого ще угаждаш. На тези, дето гласуват, или на тези, дето не гласуват.

По лицето на възрастния мъж от съседната маса се изписа затруднение. Очевидно веднага беше схванал уловката, но не му хрумваше как да се измъкне.

– А ти, Гоше? – продължи Стамен.

– Па на тия дето гласуват, естествено! – кимна Гошо, понесен по бързата писта от ракията. – Тия дето не гласуват кво ме бъркат?

– А такааааа. Я ми кажи на избори кой гласува, па кой ходи за риба, от циганите и българите?

– Е, то циганите гласуват, щото си продават гласовете – отбеляза възмутено Гошо.

– А на нас като не ни дават пари, що да ходим да гласуваме? – подметна съседът му и се заоглежда дали някой е оценил остроумието.

– Щото като циганите гласуват а българите не, политиците угаждат на циганите, а за българите не ги бърка. Питай и е тоя политик, и той даже се сеща – кимна Стамен към Гошо. – Ти да си политик, няма ли и ти така?

Мълчание.

– Така ще си, бате. Ще оставяш циганите и да крадат, и да плячкосват, и да заплашват, и да колят, и няма с пръст да ги бутваш. Да не си развалиш калимерата с цар Кировците, че после няма гласове, и няма как ти да дойдеш на власт на хранилката. Няма да ги караш да работят, и ще им тъпчеш гърлата със социални помощи, дето ги дереш от гърба на българите – циганите гласуват, те те вълнуват, за българите що да те е еня? Ще им даваш общински жилища, направени с парите на българите, и те ще ги рушат, и ти ще им даваш нови, а през това време българите ще гладуват и студуват. И като им писне на българите и се вдигнат, ще пратиш всичката полиция и жандармерия да пази циганите. Щото те са твоите хора, от които зависиш. Българите не гласуват, не зависиш от тях изобщо. Що да те вълнуват?

– Ако циганите са хората на политиците, значи политиците ни са си цигани – пак се обади остроумецът, и пак огледа за оценка околните.

– Прав си – потвърди спокойно Стамен, за негово изумление. – Политиците са хора на който в държавата гласува. Гласуваме ли българите, политиците ще са българи. Не гласуваме ли ние, па гласуват ли циганите, политиците ни ще са цигани. Това е то демокрацията – дава ти каквото си заслужиш. Затова в България сме на този хал. Не заради Костов, Бойко и Станишев, ами защото ние сме си заслужили и изработили такова. Ум царува, ум робува, ум патки пасе…

Глезенът ми се беше пооправил, а спорът вече беше в точката, от която нататък всяка от страните щеше просто да повтаря до пълното впиянчване тезата си на стените наоколо. Хукнах към работата. Опитах се да запомня физиономията на Стамен, но още след две пресечки установих, че не бих могъл да я опиша. Ако го срещна, може би ще го позная. А може би не, особено ако е с други дрехи…

Няма значение. Нито пък има значение какъв е и кой е. Мисля, че заключението му беше право в десятката.

Най-сетне нещата около Гърция се казаха ясно – тя няма друг изход, освен да обяви фалит. При нейния бюджетен дефицит и нейния външен дълг спасението е невъзможно… По-интересният въпрос е защо това се отричаше досега.

Не съм икономист, но имам право на мнение. И блогът ми е, за да си го кажа. 🙂

Дългът на Гърция е около 370 милиарда евро. Това са много пари, и банките няма да искат да ги загубят. Пред тях има три варианта:

– да си ги вземат от гърците, по един или друг начин
– да си ги извадят от джоба
– да подкупят правителствата си да им ги извадят от джоба на данъкоплатците

Обяви ли Гърция фалит, първият вариант отпада. На теория може да се преговаря с гърците да се опитат да върнат поне малка част от парите, примерно 10%. (Целият пазарлък досега беше затова – с надеждата гърците да върнат поне част от парите.) Ако обаче аз съм банката, не бих имал надежда да успеят. Ако иска да може да връща дългове, Гърция трябва да излезе на бюджетен излишък, а тя дори не може да намали дефицита си под 5%. Така че няма как.

(Иначе казано, ако ще да й опростят всички дългове до момента, Гърция не може да спре да прави нови. Дори към момента вече на практика няма кой да посмее да й даде, а след фалита съвсем. При това положение единственото спасение за нея е да си девалвира рязко валутата, за да намали жизнения стандарт и оттам вътрешното потребление. А докато е в еврозоната, това е невъзможно. Оттук е невъзможно и оставането на Гърция в еврозоната, каквито и трилионни планове да се кроят за запазването й: тя е принудена да се върне към драхмата и да я девалвира. Освен ако гърците внезапно не спрат да стачкуват и протестират, и не се хванат да работят и икономисват като бесни – а това не ми се вярва да е постижимо за сегашното гръцко правителство. Много се надявам да греша, но…)

Другият вариант – банките да си извадят от джоба 370 милиарда – е теоретично възможен. Третият обаче ще им излезе по-евтино, така че вероятно ще се обърнат към него. Ще има голям куп приказки за необходимостта от здрава банкова система, как без нея бизнесът ще умре и икономиката ще се срине, и т.н. И в крайна сметка банките ще бъдат рекапитализирани от бюджети, еврофондове и прочее – иначе казано, собствениците им ще си купят поредните яхти от моя и твоя джоб. На печеливишите – честито.

Само че аз не съм съгласен.

Който яде зелника, никога не е луд. Луд е който си му го дава. Ако някой е взел заем и не го връща, е редно да бъде притиснат. Но ако някой е давал заеми на който е ясно, че няма да ги върне, е редно да ги възстанови от джоба си той. Никой не може да ме убеди, че големите немски и френски банки не са знаели реалното положение в Гърция. След като при това положение са продължили да й отпускат колосални суми… еми сори. Логичното и редно положение е попарата да си я сърбат банките.

Да, да, да. Капитализацията им, катастрофата за бизнеса, щетите за икономиката. Дрън-дрън-дрън, дрън-дрън-ярина. Ако ще ми извадят тези суми от джоба, не ми трябва нестабилна банкова система и щети за икономиката. Да не говорим, че бизнесът изобщо няма да катастрофира, ако тегли заеми от по-отговорни и мъдро подхождащи банки – има предостатъчно такива. Напротив. Нито пък икономиката ще пострада, ако такива суми вместо да влязат в трезори и да идат за яхти, си останат у данъкоплатците, влязат в оборота и идат за масови стоки. Нали?

Ако случайно някой е изпуснал вица що е еврокомунизъм, това е “От всеки германец според способностите, на всеки грък според потребностите”. Само че по-верният му вариант е “от всеки данъкоплатец според способностите, на всеки банкер според потребностите”. Когато е за печалба да я прибира банкерът, пък когато е за риск да го отнася данъкоплатецът – то много сладко така!… И апетитът идва с яденето. Видял, че номерът минава, банкерът продължава да търси къде да си вложи парите. Колкото по-високорисково, толкова по-добре – тогава печалбата е най-висока. Съответно следва нов провал, ново бръкване в бюджета (джоба на данъкоплатеца), и после пак…

Само че така икономиката престава да работи. Очакваш ли да подаваш енергия на една верига, пък да я черпиш от друга, машината спира и всички заклинания на света не могат да я задвижат. Като минимум, в един момент данъкоплатците кипват. Френските могат много лесно и да задминат гърците по стачки и размирици – имат си вековни традиции в свалянето на правителства. Немските пък кротко и дисциплинирано ще изберат политици, които да кажат на банките: “Сори, не става вече. По-добре ние вас, отколкото ония отвън и нас, и вас.” И нещата се оправят. Поне там.

… А с Гърция какво ще става, ме е страх да си помисля. За да успеят каквито и да е мерки за спасяване на икономиката й, дори ако обяви фалит и не плати нито стотинка дълг, гърците трябва да приемат да са с кажи-речи български жизнен стандарт за десетилетия напред. Трудно ми е да си го представя.

А почнат ли там голямомащабни размирици и бунтове, съсипе ли се икономиката им, и нашата икономика ще пострада. За добро или лошо, сме като скачени съдове. Така че е вместо да злорадстваме, е по-добре да помислим дали нямаме как да им помогнем. Кой знае колко нямаме как, бюджетът ни е една пета от техния. Но дори малко помощ понякога е много.

Има и друго: обикновеният грък с право не ще да връща тези пари – той е видял от тях твърде малко. Повечето е изкрадено от тесен кръг корупционери. Скъсваме се да се смеем на Бат Бойко как само дрънка глупости и открива обекти, но нищо чудно той, тъпата мутра, с българския бюджет и в криза да е построил повече, отколкото в Гърция е построено със стотиците евромилиарди… Така че обикновеният грък може би има нужда от помощ да открие окралите го политици, да им конфискува и последната стотинка и да ги навре в затвора за дълго време. В обикновени мирни условия не е реалистично, но в момент като този има как да стане.

И тогава нищо чудно икономиката им да се оправи бързо-бързо. Че и заеми да върнат. А покрай тяхната икономика – и нашата, скачени съдове сме…

Напоследък на няколко пъти ми се наложи да се занимавам със случаи на обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР). Смаях се до каква степен то е недобре познато даже за лекарите (всичките случаи бяха минали през не един и двама лекари, някои дори през психиатър, на повечето дори не им беше поставена вярната диагноза, та камо ли да им бъде дадено правилно лечение).

И реших, че може да е полезно да напиша нещо за него – да имат хората представа за какво става дума. Не е на нивото на учебник, но е по-добре от нищо. И определено не е пълно и завършено: големият обем се дължи повече на неумението ми да синтезирам нещата кратко и ясно, отколкото на пълнота.

Внимание! Това е материал в помощ на общопрактикуващия лекар, а не ръководство за самолечение! Диагнозата на ОКР изисква познания далеч извън описаното тук. Лечението е дълго, със страховити дози силна психофармака, изисква наблюдение от специалист и грешките в него могат да имат трайни последствия върху психиката. НЕ СЕ САМОЛЕКУВАЙТЕ СПОРЕД НАПИСАНОТО ТУК! Задължително потърсете помощта на добър специалист!

Novadays, there is a lot of desktop hatred around. KDE3 vs. KDE4, GNOME2 vs. GNOME3, KDE vs. GNOME vs. XFCE vs. you-name-it… Everyone hates something. Especially when it comes to new things.

I will describe instead what I would love – my dream of a desktop.

All modern desktops are the old Xerox-born 2D paradigm. You have a fixed viewpoint over a flat surface (the desktop). A pointer (mouse) moves on it in two directions. The active applications / data are represented on it as flat surfaces (windows or icons). You can navigate and interact with them via the mouse pointer.

This paradigm is simple, convenient and productive for many tasks. However, it is inherently limited. For some tasks, a 3D paradigm will be more productive. Newer desktops get some cosmetic effects towards 3D (lensing, tilting windows, shadows, transparency, cube switching etc), but nothing really outside of 2D. What I dream of is a real 3D interface.

1. The paradigm

You have a viewpoint (“fly”) that moves and rotates in 3 directions in a 3D space (“room”). The applications / data are represented in it as 3D objects. You can navigate around them via the fly, and interact with them via one or more pointers (“hands”).

Similar things have been done before for games etc. – why not for a desktop? Yes, it will be awful for a lot of things, but will be great for a lot, too. Social stuff, virtual environments, education, research… you name it. You can always use it for what it is great for, and choose for other tasks what is great for them.

2. Hardware mapping

In the 2D paradigm, the desktop is mapped to the monitor screen, and the mouse pointer is mapped to a mouse, touchpad or a similar pointer-oriented device (rarely – on some keyboard keys). In the 3D paradigm, the fly vision might be mapped to the monitor screen (“mono mode”), or to a stereoscopic device (3D glasses, helmet…) (“stereo mode”), or to a panoramic vision device, etc. The fly “hearing” might be mapped to a sound device, either surround mode, or (if the device has a directional sensor) a stereo mode. The fly movement might be mapped to a pointer-oriented device, keyboard keys or both. The action of the hands (they might also need some degree of movement relative to the fly; if more than one hand, this is mandatory) might be mapped also to a pointer-oriented device and / or keyboard keys. Standard mappings might be established, but configurability is mandatory.

A very crude sample mapping of the fly movement to a mouse with a scroller and three buttons might be:

– Moving forward / backward: moving the mouse forward / backward.
– Moving left / right: moving the mouse left / right.
– Moving up / down: rotating the scroller backward / forward.
– Rotating to left / right: holding mouse button 3 and moving the mouse left / right.
– Rotating to up / down: holding mouse button 3 and moving the mouse forward / backward.
– Tilting to left / right: holding mouse button 3 and rotating the scroller backward / forward.

The movements of hand 1 or 2 relative to the fly can be mapped to the same movements of the mouse, but if mouse button 1 or 2 is pressed.

This mapping will not allow simultaneous moving and rotating of the fly, or moving / rotating the fly while also moving / rotating a hand relative to the fly. Additional keyboard key mappings, or devices with more sensors (eg. mice with additional scrollers, joysticks with 3D sensing, gloves…) may help.

For ease of use, the speed of movement / rotation of the sensors might be enhanced in the movement the fly and / or hands.

The size of a screen, measured in pointer movement “quanta”, is typically close to the size of a mouse pad, measured in device movement “quanta”. The size of a 3D “room”, however, might be much larger. For this reason, it might be more convenient to translate movement / rotation distance of the hardware not to movement / rotation distance of the 3D pointer, but to movement / rotation speed in the appropriate direction. Eg. moving the mouse a little will result not in moving the fly some distance, but in giving it some speed in this direction. Moving the mouse back will not return the fly to the original position, but will slow its speed and eventually stop it. Alternatively, the user might be able to choose between the two modes of movement (eg. pressing an additional button for one of them).

3. Paradigm extensions

As mentioned above, the fly may have one or two viewpoints and sound perceptors. At programming level, it may have a number of “sensors”. Sensors might belong to different types (2D, eg. camera; 1D, eg. slit camera; point, eg. microphone), and to have different “channels” (eg. visible light, infrared, sound, ultrasonics…), different sensitivity to the entire channel and across its spectrum, different resolution, directionality etc. Hands might be not simple pointers, but devices with many degrees of freedom, eg. human-like hands with separately movable fingers, etc.

All sensors of a fly, together with its hands, are termed “presence”. A typical presence might have two visible light 2D cameras, 2 microphones, possibly some “tactile”, “odor” and “taste” sensors, and one or two hands. It might also have its own 3D object (“avatar”).

3D objects have “characteristics” for the different sensor “channels” – that is, they emit and / or reflect to a degree the “interaction” that is carried by this channel (light, sound, physical contact…). In this way they project “images” on the sensors around, eg. these of a presence. That is how presences (or non-presence sensors) are able to “feel” the virtual objects.

The interactions are two-way – not only objects emit or reflect an interaction, but they are also notified of the contact with this interaction. Thus, they are able to react in some way to this contact. Eg. a glass might break when interacting with a hammer, or a light cell might start producing electricity when exposed to light. Objects reactions might have to be controlled by the room system software (eg. by being “mediated” by a layer in it), if their reactions must conform to a standard (eg. in a room where glass cannot be unbreakable, or gravity is mandatory),

A room is a virtual space, typically running on a single hardware platform (server, cluster…). Rooms typically have “walls”, constraints of the room volume. Information exchange between rooms can be done through “windows” (wall spaces where some interactions are carried between the two rooms, but objects and presences cannot cross them), and “doors” (wall spaces where objects and/or presences may pass from one to another room, and possibly interactions are carried between the rooms). Windows and doors can be one-way.

In a room, scaling might also be limited. For example, in a room where objects might not be able to present themselves correctly at molecular / atomic level, scaling a presence down to a size that would allow it to see molecules and atoms should not be allowed. Similarly, scaling a presence up to a size that would allow it to see too many objects at once, and thus to overload the system resources, should not be allowed. Typically, a room might have limits on scaling up/down, and will require objects to be able to present adequately at the smallest scaling, and to not consume resources enough to overload the system at the largest scaling. The scaling caused by a distance might be handled by applying “blur” to distant objects, by “greeking” them, etc. Client application might have tighter limits, if the client platform is not powerful enough, or it might blur or greek to allow the platform to handle the extra load.

4. Programming (as I see it)

Free software. At first thought, some parts will best be under GPLv3, and others under LGPL. Since it will be modular, however, every module might have versions under different licenses (incl. commercial).

An OO paradigm is inevitable. GNOME/LXDE style gobjects will eat less resources, but will also be harder to deal with (and attract programmers). True OO with C++ might be neater and easier to do.

Visuals will be based upon OO thin binding to an underlaying OpenGL (I see OpenGL-capable hardware and drivers as a must). Other “channels” can be dealt with according to the need.

The software will feature “client” and “server” parts. The client will be responsible for the visualisation etc. of the objects around (hopefully using hardware acceleration). The server will deal with the interaction between the objects (hopefully also using some form of HA). Info will flow between them in the form of object and presence descriptions, and changes in these. They can be transmitted over network, internal sockets, direct function calls (if on the same PC), etc. A protocol will have to be defined for these; I imagine it currently as JSON-based, but anything that works well will do.

Most of the object description contents will be description elements IDs (eg. texture 3638549036, movement formula 748950, object form 37383944…). The elements themselves will be separately downloaded from trusted repositories, or from the room servers, and will be cached at the client. (Much like the images in a HTML page are downloaded separately, cached and used to render the page.) In some cases description elements may be embedded in the description.

The client will supply the server with data about the presence actions. The server will supply the client with everything else, and may modify the presence actions according to the room rules and the interactions with objects and/or other presences.

Once object descriptions are exchanged, most info flowing between the server and the client will be changes in the objects data (eg. movement direction and speed, form, color, size…). The server will supply the changes relative to the previous data exchange regarding the object. The client might request a “rewind” – supplying the changes in the object since given moment. The server will supply them, or if this is not possible (eg. info about this particular moment is already deleted to save memory) will supply again the entire object description.

Objects might be made to be able to group together into a single object to save resources, or split back (to provide better detail) at need. For example, a tree might be represented as a single object when viewed from afar, and as a set of leaves, branches etc. objects, when scrutinized at close.

Objects must be able to have activities of their own. This could be done by a sandbox-executed script language, using appropriate functions and/or libraries. Or even different languages using the same bindings, eg. Java and / or Python.

“Designer” software might be developed, allowing anyone to create their own objects and/or object elements (textures etc), rooms etc. Copyright over these objects will belong, of course, to the creator…

… Just dreaming? Yes. I don’t have the free time and productivity to create a first demo alone, even if very limited. But others might pick the idea, and might decide to go for it. If yes, I’ll be glad to help, as much as I can.

– Дядо, ще ми разкажеш ли приказка?

– Разбира се. Нали всяка вечер ти разказвам?

– Ама все са за малки деца! Вече съм на шест, разкажи ми някоя приказка като за големи!

– Добреее…

Живеел някога в едно село един юнак. На края на селото имало сух кладенец, който бил толкова дълбок, че никой не знаел колко. И юнакът решил да провери. Спуснал се в кладенеца, слизал много дни и нощи. И накрая стигнал на Долната земя.

А на Долната земя живеели хора съвсем като нас. Нямали си небе и слънце, и облаци и вятър, и луна и звезди. Но били свикнали без тях, не им тежало и били доволни.

Нашият юнак обаче помнел небето и слънцето, и тъгувал по тях. Не могъл да свикне със сивотата и мрака, със спарения и задушен въздух. Много пъти се опитвал да се изкачи обратно през кладенеца, но не можел – през него можело само да се слиза, но не и да се качва… Дълго разпитвал нашият юнак как може да се върне там, където има небе и слънце. Докато накрая един мъдър старец не му казал – единствено орлите могат да стигнат догоре, до Горната земя. Отиди при тях и ги помоли да те изнесат…

– Дядо, ти да не ми разказваш как някога сме излетели от Земята? Кладенецът сигурно е гравитацията, чичо даже така казва – кладенецът на гравитацията. А пък орлите са ракетите, с които сме излитали, нали? Това ни го показваха още в детската градина, разкажи ми нещо друго.

– Не, не е това. Слушай нататък.

Отишъл нашият юнак при орлите и ги помолил да го изнесат на Горната земя. Но един по един те му отказали. Трудно се стига дотам с човек на гръб, казали. Нямаме толкова сили…

– Ами, нямат сили! Нали е било забранено да се отлита в Космоса, затова. Понеже управниците на Земята не искали да има другаде свободни хора, за да не… как го пишеше в учебника на батко? Абе, да не направят място, където може да се живее свободно, и останалите на Земята да видят, че може така и има къде?

– Не, моето момче. Историята ни е друго нещо, не разказвам нея. Слушай по-нататък.

Като питал юнакът орлите, накрая стигнал до последния от тях, най-смелия и силния. И той му рекъл – щом толкова искаш, ще те изнеса горе. Ала много сили ще ми трябват. Ще вземеш три чувала месо и три мяха вода със себе си. Река ли „Месо“, ще ми даваш чувал месо, река ли „Вода“ – мях вода. Огладнея ли, ожаднея ли, ще изгубя сили и ще падна…

– Дядо, това си е точно как сме излетели някога! С тристепенни химически ракети, дето са работели с гориво и окислител. Спре ли подаването на горивото или на окислителя, ракетата пада! Познах какво ми разказваш, признай си!

– Не, момчето ми. Наистина не е историята за излитането ни. Друга е.

Натоварил орелът юнака на гърба си и полетял. Искал на три пъти месо – давал му юнакът. Искал на три пъти вода – давал му юнакът…

– Дядо, стига си ме лъгал! Не знаеш приказки за големи, затова разправяш историята ни. Ние от свободните светове сме Горната земя, а Земята е Долната. Слънцето и въздухът и небето са свободата, юнакът са тези хора, които не са искали да живеят несвободни, орелът е ракетите, с които хората са излитали от Земята, нали? Това искаше да ми разкажеш. Ама аз го знам…

– Не, не е това. Слушай нататък.

Но когато орелът почти бил стигнал вече на Горния свят, отново рекъл „Месо!“. А юнакът нямал повече храна. Но не нахрани ли орела, никога повече няма да види Горния свят… Тогава отрязал парче от крака си и му го дал…

– Не разбрах, дядо. Нали ракетите са горели химически горива? Няма как да работят с човешко месо. Това някаква гатанка ли е?

– Не, не е. Приказката е такава.

– И какво станало тогава?

– Като стигнали накрая догоре, орелът оставил юнака и го попитал: „Знаеш ли защо ти поисках един път повече месо?“ – „Не“, отговорил юнакът. – „Защото който не е готов да даде парче от себе си, за да стигне до Горната земя, не заслужава да бъде на нея.“

– Ама дядо, нали никой от излетелите не е трябвало да си реже краката? Не разбирам.

– Такава е приказката, момчето ми. За големи… Като пораснеш, ще я разбереш.

Мине не мине, агитирам тук хората да помагат на Уикипедия, да допринасят за нея… А после понякога не зная да се смея ли, или да си скубя косите.

Ето какъв принос предложи днес един нов редактор. Копи-пействам го едно към едно от страницата му:

—-

Уважаема уикипедия.Следя с голям интерес много ваши материали.Повечето са изключително полезни.Образованието ми е средно техничиско(техникум В.Пик ) и висше (ВНВВУ,,Герги Бенковски)по двигатели с вътрешно горене.Включително газо турбинни.Бих желал да дам определение на понятието ,,двигател с вътрешно горене”.Това е двигател,при който процесът на изгаряне на горивото в горивната камера се осъществява при налягане ,значително превишаващо атмосферното.Автомобилните двигатели работят при налягане в горивните камери (цилиндрите) от порядъка на степен на сгъстяване 8-18.Пригазотурбинните е от този порядък и по-високо.Степента на сгъстяване е изразена приблизително(при процеса на сгъстяване температурата се повишава значително). Може да се приеме,че степента на сгъстяване ,умножена по атмосферното налягане дава налягането в горивната камера.Така,че газотурбинните двигатели са задължително с вътрешно горене.Наскоро ми попадна статия на уикипедия,в която газотурбинните д-ли се класифицират ,като такива с външно горене.Повечето турбореактивни самолети се задвижват от комбиниран двигател:Газова турбина съчетана с вентилатор.Турбината създава въртене за вентилатора на двигателя,също така задвижва ралични спомагателни системи:Горивна,маслена,електро генератор и др.След отработване на по-голямата част от енергията на газовете,оставащата част от тях се насочват към соплото за създаване на теглителна сила.Тя е функция от масата на изтичащите газове ,умножена по относителната скорост(скоростта на изтичане без скоростта на полета) на изтичането им.За осигуряване на по-голяма икономичност са създадени така наречените турбовентилаторни двигатели.Основната мощ на въртенето,създадено от газовата турбина се насочва към едно или многостепен вентилатор.Масата на преминалия през него въздух определя тягата на така наречения втори контур.

—-

Знам, че не е честно да се смея на човека. Че той е движен от най-добри намерения, че това е продуктът на типичното днешно средно и висше образование, и т.н. Че трябва да му благодаря за усилието, колкото и да не е от най-качествените като резултат. Но… не съм светец. Ще си позволя този път да се посмея.

Едно от големите плашила в обществото ни са сектите.

Под “секта” българинът обикновено разбира едни зли хора, които претендират, че са някаква религия. Които по неясно какъв начин успяват да докопат детето ни, половинката ни или друг наш близък, да му промият ума, да го зомбират и да го превърнат в пионка на религията си, да му източат парите и имуществото, да го използват като сексиграчка или работно муле, или да се опитват чрез него да направят същото и с нас. Едни хора, дето трябва незабавно да бъдат забранени, арестувани, съдени, депортирани от България накъдето са родени (дори ако са родени в България), а по възможност и направо избити тихомълком. В името на мира и спокойствието в обществото.

Няма да обяснявам как всъщност “секта” означава съвсем друго – течение в някоя религия – и как християнството всъщност е започнало като секта на юдаизма. Просто в българския език думата има две значения… Мисълта ми е за друго – какво всъщност представлява явлението “секта” (в по-популярното от двете значения), и най-вече как така успява.

Всъщност секти, насочени към промиване на мозъка и заробване на “паството” си наистина има предостатъчно. Сектата на Мун и сциентологичната църква са два от спечелилите по-печална слава примери. Има още предостатъчно други. Всички те (изключение може и да има, но аз не съм видял) всъщност са насочени към само две неща – пари и власт. Най-откровено казва това Л. Рон Хабърд, основателят на сциентологичната църква: “Искаш ли да станеш непредставимо богат, създай своя църква и се обяви за неин пророк.” Духовното в тях е по-малко и от това в скъпата ни Българска православна църква (което е постижение) – те са просто мафии, гримирали се като духовни организации. Вярващият на приказките им е горещо желан за техен добитък, но абсолютно непригоден за ръководен кадър в тях.

Много от тези мафии имат приличен принос в науката за промиване на мозъците и зомбиране на хората. Сциентологичната църква е прочута в това отношение; там тази дисциплина е поставена на научна основа. Не остава по-назад и сектата на Мун – описанието на практиките им за привличане на хора и какво става с тях после може да въодушеви всеки психиатър. (За щастие, задържането на вече привлечените май не е така добре разработено, както при сциентолозите.) Други секти не остават по-назад… Интересният въпрос обаче е друг.

Как, аджеба, сектите успяват да привлекат някого? Дори ако си живял затрупан под земята и не си чувал какво са всъщност, би трябвало практиките им да са очевадна демонстрация какво представляват. Как тогава се намират хора, които постъпват в тях, членуват в тях и не ги напускат дори ако могат? Ако са се издигнали, ясно. Но не са малко и “редовите членове”, които не се махат от тези секти дори ако могат да го направят. Как става това?

Отговорът е прост и тъжен. Тези хора не напускат сектите си, защото имат нужда от тях. Не конкретно от сциентологичните съвети или Мууновата женитба, въпреки че си мислят така. Имат нужда от секта, каквато и да е. От нещо, което да ги освобождава от тежкия товар на самостоятелността и свободата, от грижата за себе си и мисленето със собствената си глава. Което им отговор на всеки въпрос, непоклатима априори основа… Имат нужда от оглавник и повод, които да са опората и пътят в живота им. Прост и тъжен… не, прост и страшен отговор.

Често сектата на такъв човек не размахва кръстове, нито праща пастори да тропат по вратите. Тя е каквото той е приел като оглавник и повод. Съветите на някой лидер, врачка или мъдрец. Светлият образ на този или онзи загинал велик (или долен) човек. Тази или онази идеология или житейска позиция… Всичко, в което човек може да реши да вярва безмозъчно, когато бъде притиснат от живота. Или в което подсъзнанието му вярва безмозъчно, дори ако разумът се опитва да оправдае тази вяра с логика – уви, имам такива познати. Фанатизмът в подкрепа на една секта, идея или позиция не е атрибут на сектата, идеята или позицията – той е атрибут на фанатика, който го изповядва. (И който нерядко е разбрал идеята или позицията напълно погрешно – това няма значение за него, важното за подсъзнанието му е да има в какво да вярва сляпо, а не дали то е истина.)

По какво можем да разберем дали нещо е за някой неговата секта? Съвсем просто е – по отказа му да приеме, или да се опита да разбере каквато и да е гледна точка освен тази на въпросното нещо. Или пък по проявено “желание” да го направи, но неизменно неуспешно. Това е възможно само ако човек е зазидал здраво всички свои прозорци към света освен един. Ако сам е избрал да живее в сграда със само един прозорец – иначе казано, в затвор. И не желае да го напусне, дори ако твърди обратното.

Да бъдат изтръгвани тези хора от сектата им не е услуга – то е престъпление. Тя е тяхната мечта, цел и надежда, дори ако не го осъзнават. Безчовечно е да ги лишиш от нея. Дори да го направиш насила, външно, те ще продължат да носят сектата вътре в себе си и да я намират под едно или друго име. Няма как да освободиш тези, които не искат да са свободни – те носят затвора си вътре в себе си, няма как да ги извадиш от него.

Има много смисъл да ги учиш търпеливо и кротко да са самостоятелни, да са свободни, да умеят да изберат червеното хапче вместо синьото и да не съжалят после. Да изгребваш неуморно с шепи лайната, които пастирите на сектата или платените писачи в медиите наливат в главите им с цистерни. Да се бориш с времето и изкривяванията им. Да подкрепяш духа им, самочувствието им, силата им. Успееш ли, те сами ще се махнат от сектата и няма да я потърсят повече.

Тогава и само тогава ще си ги спасил от нея.

Израсъл съм при социализЪма. Което ще рече – с непрекъснато набиване в главите как Съветската армия ни е освободила от фашизма. И как паметникът близо до Орлов мост е на падналите за освобождението на България съветски воини, и затова е свещен и неприкосновен.

Е, оказа се лъжа. И е време да го казваме открито и да го повтаряме всеки път, когато някой повтаря лъжата.

Като начало, България не е заробена от нацистка (не фашистка – разликата е съществена) Германия. Тя се явява съюзник на Германия. Вярно е, че моралното достойнство на подобен съюз е изключително съмнително, дори като се има предвид, че срещу него България на практика удвоява територията си. Но моралната позиция не променя факта, че България не е нападната, завладяна или заробена от Германия. Затова не може да се говори за “освобождаване”.

Като продължение, на 2 септември в България идва на власт правителството на Константин Муравиев – земеделец с лявоцентристки убеждения. Една от първите му стъпки е да скъса дипломатическите отношения с Германия и да поиска примирие от Англия и САЩ. Веднага след това, на 4 септември, то взема решение за обявяване на война на Германия.

Официалното обявяване на войната е отложено със 72 часа по искане на военния министър генерал Иван Маринов, който е установил чрез комунистите контакти със СССР и играе в тяхна полза. Чрез тези контакти съветското правителство научава за предстоящото обявяване, веднага избързва и на 5 септември обявява война на България. Като резултат България се оказва във война едновременно с Германия и СССР – единствената държава в подобно положение през Втората световна война. Съветската армия не просто не е освободител на България – тя е с агресивни намерения спрямо България.

На 9 септември комунистите в сговор с офицерите на Дамян Велчев и активната подкрепа на ген. Маринов свалят правителството на Муравиев и установяват просъветско. На всички, които не харесват преврати срещу законно избрани правителства, е обяснено да кротуват, че иначе ще бъдат смазани от СССР с военна сила. Накратко, Съветската армия не само е с агресивни намерения спрямо България – тя е и гарант на извършен у нас преврат срещу законно избрано правителство.

Най-сетне, при създалата се ситуация Съветската армия не води бойни действия в България. Начело на българските войски стоят превратаджиите, които именно тя е подкрепила – воденето на война срещу тях е безсмислено. Нито пък в България по това време има германски войски – те са изтеглени още при перспективата на власт да дойде правителство на Муравиев. Германците са знаели, че той ще им обяви война. Както, впрочем, са го знаели и в СССР. Избързването да обявят война на България е водено не от нуждата за военна победа над Германия, а от желанието да поставят в България марионетно правителство. Резултатът е налице – през последващите 45 години България реално е колония на СССР.

При това положение, в България няма загинали съветски войници. Нито един, ако изключим починалите във военни болници, разположени на българска територия. Доколкото е зависело от Съветската армия, е щяло да има такива, тъй като тя е била готова да нападне обявилата война на Германия България. И да избива без никакви скрупули “братята българи”… Но това не се е случило, тъй като е успяла да постави на власт своите мекерета дори само чрез заплахата с военна сила. Паметникът на Съветската армия не е мемориал на загинали съветски войници. Той е символ на колониалната подчиненост на България пред СССР.

И точно това е причината да е толкова ценен и пазен от съветското (пардон, руското) правителство. Ако беше изрисуван някой от паметниците на руската армия, освободила ни от османско иго, то не вярвам да реагираше изобщо – и дори да го направеше, реакцията щеше да е много по-приглушена. Защото тези паметници са на истински освободители и са заслужени. Да, Русия е възнамерявала тогава просто да присъедини България като още една губерния, но не се е получило, така че няма значение. В крайна сметка тогавашното освобождение е истинско. Една от мъдрите мисли на дядо ми, лека му пръст, гласи: “Набеденият лъжец протестира. Запенва се изобличеният лъжец.”

Можем ли просто да търпим тези паметници, в името на добрите отношения с Русия? Можем, разбира се. Точно както бихме могли да търпим в центъра на София паметник на Василий Българоубиец в името на добрите отношения с Гърция, или на Баязид Йълдъръм в името на добрите отношения с Турция. Ние всичко можем… Не, не е смешно. Съветската армия е изиграла в българската история точно същата роля, както армиите на Баязид Йълдъръм и Василий Българоубиец. Ако ни бяха удържали до днес, сто на сто и те щяха да са видни спасители на България от… там каквото историците успеят да съчинят. Реално, както и Съветската армия, от точно едно – от свободата ни.

Ако ще да се удавим в пропаганда и лъжи, истината си остава простичка – Съветската армия е не освободител, а агресор в България. Мястото на паметниците й в България е където е редно да има паметници и на споменатите други двама “освободители”.

Не, не ме е срам за тази позиция – от истината не може да те е срам. Мъничко ми е жал за тези съветски войници, които искрено са вярвали, че носят свобода на България. Но те надали са много – благородните и идеалистите до наивност обикновено са нищожен процент. Далеч по-малко са, отколкото промитите с тази лъжа в България… На тези съветски войници правя поклон, точно както на всеки идеалист на света, на чиято и страна да е воювал. Но мястото на паметника на Съветската армия е на бунището.

За да има освен другото и как българите да виждат в Русия съсед, а не лаком колонизатор. Защото в момента тя се държи като точно такъв, опитвайки се да продължава да ни промива с лъжи.

А лъжите не се побеждават нито със сила, нито с контра-лъжи. Побеждават се с истината.