Grigor Gatchev - A Weblog

Помещението сякаш е потънало в сива мъгла. Високите стени се губят зад мен в нея, таванът – също. Напред обаче мъглата се разрежда. Пристъпвам натам. Странно защо, не си задавам въпроса къде съм. Сякаш няма значение.

И без мъглата помещението е мрачно, сякаш навън е дъждовна вечер. По пода пред мен е разхвърляно какво ли не. Трикрако дървено столче, купчина летви до него, по-нататък – ниска маса от грубо дърво. На нея стои чаша от печена глина, наполовина пълна с вино. Още по-нататък лежи голямо руло хасе, до него – няколко четки. Зад тях, до стената, са две скулптури. По-близката е на възрастен мъж, приклекнал с гръб към мен и приведен напред, плешивото му теме лъщи в полумрака. Срещу него има полуиздялано от мраморен блок коленичило момче. Оскъдната светлина пада върху него и разкрива изключително майсторство. Древногръцката чистота и стройност на скулптурата е смайващо неразделно съчетана със средновековни християнски черти. Направо дъхът ми спира, като го погледна. Чие ли дело е?

Мъжът внезапно се размърдва и надига. В първия миг се стряскам, след това разбирам – взел съм го за статуя заради неподвижността и мраморния прах по него. В ръцете му виждам чук и длето – очевидно е скулпторът. Без да го питам, зная кой е.

(разбрал съм по стила на скулптурата му? надали – не съм такъв експерт… както и да е.)

– Извинявайте, че нарушавам покоя ви, маестро.

Смехът му е сух, подобен по-скоро на кашлица. Дори на слабата светлина се вижда, че очите му са жълтеникави, носът – подут и гъбясал, главата – винаги изкривена на една страна.

– Хе-хе. Ти моя покой, или аз твоя? Тоя сън е твой, синко, не е мой. Моя вече от пет столетия само Второто Пришествие може да го наруши.

Не зная какво да отговоря. Твърде е някак… директно отведнъж.

– Интересен логически въпрос, нали? Даже теологически. Ти ли нарушаваш моя сън, или аз твоя? Хе-хе… Питай, синко. Нали затова си дошъл. Рядко идват при мен напоследък. Заскучал съм се, с удоволствие ще ти отговоря.

– Н-н-не зная какво – измънквам.

– Какво ще да е. Направи кеф на стареца. – Той се приближава до скулптурата на момчето и внимателно започва да доизчуква грапавия мрамор край стройната му ръка. – Направил ли си някой известен паметник вече? Или още само хабиш камъка?

– Не съм скулптор изобщо. Не зная какво да питам. Не зная защо изобщо те сънувам.

– А, вече си сигурен, че ти ме сънуваш? Хе-хе. Добре. Все е начало… Като не си скулптор, що дириш при мен? Да ти извая нещо не мога, отдавна вече съм прах. Друго освен отговори на въпросите ти нямам. Ама давай ги въпросите. Щото и прахът си има работа.

Вдигам рамене.

– Какво те питат обикновено?

Микеланджело обръща глава към мен. В погледа му се чете неприкрит сарказъм. И презрение.

– Дали съм бил педал, естествено. Какво вълнува дребните хорица? Че и доста скулптори. Бях, ако искаш да знаеш. И по жени си падах, и по мъже. Защо мислиш, че съм тук сега, вместо в рая, след всичките ми църковни стенописи и статуи?… Не вярваш в рая, виждам. Да, ама аз вярвам. Затова и съм тук вместо там, да правя скулптури, които няма кой да оцени… Друго да те вълнува? Дали съм спал с Витория Колона? Не съм, прекалено дърт бях вече. Друго?

Почвам да се ядосвам. Даже и насън си има граница на подигравките, които човек може да изтърпи.

– Не ме вълнува изобщо личния ти живот, маестро. Ако ще сам да си се таковал, то си е твой проблем. – Сепвам се за миг и продължавам по-кротко. – Наистина не знам за какво да те попитам. Но мръсничкото гъди-гъди кой какъв бил не ме вълнува.

Длетото и чукът тропват на пода, и брадатата физиономия се завърта към мен.

– Така ли? Я да те видим тогава какво искаш. – Той впива в мен поглед и усещам как направо ме пронизва. – Хе-хе. Нямал бил нищо да пита. Я кажи, кой си мечтаеше само преди няколко часа да може да ме попита как точно създавам такива гениални скулптури? А?

Усещам как се изчервявам. Не отговарям нищо.

– Ела, ще ти покажа. Не е толкова сложно. Искаш ли? Щом се събудиш, ще носиш в себе си тайната на гения. Ще ти трябва към годинка-две, докато ти се изпедепсат ръцете с длетото, ама после ще правиш неща като моите. Че и по-добри даже, нали с времето сте изпонаучили повече, любопитниците. Погледни тук, ръката на момчето. Съотношението на дължината на предмишницата към…

– Не, маестро. Не искам да го знам.

Очите му проблясват ядосано в полумрака.

– Ти ще питаш ли, или ще си играеш с мен на шикалки? Я се засрами малко, сульо такъв! Кой си ти, че да ме безпокоиш без полза?

– Не искам, защото ще изгубя умението да се възхищавам на тези скулптури. – Сънната псевдо-логика ме кара да вярвам, че той е непоклатимо прав, че разкаже ли ми как прави нещата, ще ми предаде гения си. Но въпреки това не искам. – Ще мога да ги творя, но ще спрат да ме правят щастлив.

– Ще тръгнеш да правиш по-добри. Да рисуваш, да ставаш все по-добър. Така е то, и с мен беше така. Какво мислиш, че ръчка един такъв като мен цял живот да се мъчи да прави още и още? Колкото и да ми завиждаха и да ме клеветеха, още с Пиетата признаха, че съм най-добрият от живите. Поне в статуите. В стенописите така и не изяснихме с Леонардо кой е по-добрият. В картините него го бива повече, признавам. Приличаш ми на него, същият любопитник си. Що те е страх?

(ама докъде съм суетен – насън да слагам комплименти към себе си в устата на Микеланджело… печална картинка)

– И малкото, което умея, вече нямам силите и времето да го разгърна и изчерпя докрай. Цял живот няма да ми стигне. Защо ми е тогава да стана и велик скулптор в добавка? Само ще ме лиши от щастието да гледам по-обикновените скулптури. Вместо красотата ще виждам грешките им.

– Така ли мислиш? Хе-хе. Добре тогава, няма да ти кажа. И да ме питаш, няма. Майната ти, любопитко. Помислих си за миг, че става от тебе нещо повече от дребните хорица, ама не. Същата тор си. Хайде сега, ако ще питаш още нещо, питай. Че след малко ще ти зазвънят клиентите, и край на срещата с мен. Друг път няма да ме посетиш, никога вече. Толкова ти се полага. Последен шанс. – Той се ухилва.

Замислям се. След това го поглеждам в очите.

– Вярно ли е това за статуята на Мойсей?

– Кое?

– Че като си я привършил, си я ударил с чука по коляното и си й викнал: “Проговори, де!”

Усмивката на Микеланджело за миг изчезва и той ме поглежда изненадано. След това отново устните му се разтягат, този път одобрително, и той кимва:

– Знаеш какво да попиташ… Да, вярно е. Чак му спуках коляното. Наистина е от мен… Сега разбра ли къде грешиш?

– Да. Щом творецът е способен да се възхити на собствената си творба…

– Да ти разкажа тогава как се прави истинската красота? Още не е късно.

– Потрябва ли ми, ще я открия и сам. Никога не е късно.

Рошава вежда се повдига и брадясалата физиономия ме изглежда с крива усмивка. Наполовина подигравателна, наполовина окуражителна. След това мъжът се навежда, вдига длетото и чука от пода и се обръща отново към скулптурата на момчето.

Мъглата обгръща стаята пред мен и неравното почукване на длетото се стопява в сгъстилия се мрак.

http://dnes.dir.bg/news/hrana-slantze-slancheva-energia-ivan-stoychev-9265198?nt=13

Боже, колко луди има по този свят, боже…

(Не става дума за Иван Стойчев. Той ако беше толкова луд, щеше да е отдавна умрял. Който яде чужд зелник никога не е луд… Познайте за кого става дума.)

Доста хора са си пробвали перото в жанра “как би се чувствал линуксаджия, който за пръв път вижда Windows”. Много от творбите са весели до немай-къде. Повечето обаче не ми допадат. Иронизирането на Windows е често, но липсва добродушната и беззлобна усмивка, която прави смешките истински.

Както и да е. Ще пробвам да се поставя в положението на човек, който за пръв път вижда Windows. Да видим какво ще се получи.

—-

Напоследък свързваме думата “форум” с електронен Хайд парк, където можеш да псуваш анонимно до крампи на пръстите. Този път обаче става дума за доста обичайна по формат конференция на тема ICANN и програмата им за нови домейни.

Датата на провеждането е уточнена за 7 ноември 2011 г. (Всякакви съвпадения са случайни. 🙂 ) Мястото е Гранд хотел София. Обещано е присъствие на сума ти народ от ICANN (вероятно някои ще се откажат, но с гаранция ще останат достатъчно.) Очакват се куп интересни лекции. (Оставени са и няколко свободни слота за желаещи за лектори, които предложат интересни и важни лекции в рамките на темата – ако имате желание да сте лектор, не се колебайте да изпратите презентация.)

Събитието вероятно ще е интересно и за най-професионалните регистратори на домейни и доставчици на Интернет. Вероятно ще е много полезно за организации, които смятат да кандидатстват за собствен домейн от първо ниво. (Напоследък това става все по-лесно. Очаквам скоро да мога да си регистрирам нещо от сорта на григор.сульо-и-пульо… 🙂 ) В същото време, немалко от лекциите ще са напълно по познанията дори на обикновени домейн регистранти и Интернет потребители. Предвидено е да има полза и за юристите в областта на интелектуалното право, а се надявам да дойдат и хора от академичната общност (ако Дянков не успее да затвори БАН дотогава).

Засега се планира основните теми да са три:
– новите домейни на ICANN
– кандидатстването за домейн от първо ниво и управлението на регистъра му
– многострадалният вече български домейн на кирилица, DNSSEC и домейните при IPv6

Нищо чудно обаче да се появи и нещо интересно извън тях. Ако имате нещо общо с домейните в Интернет, дръжте сайта на мероприятието под око. Може да се окаже полезно. 🙂

Разбира се, търсим и спонсори. Предложението може да се окаже интересно за Интернет доставчици, търговци на домейни, търговци на специализиран за Интернет хардуер и дори просто фирми, които искат да получат видимост в българския ИТ свят (а може би не само в българския – все пак се очаква да има доста сериозно присъствие от ICANN).

Накратко – очаквам да бъде интересно. 🙂

– Чичко, ти лош ли си?

– (Стреснато се изтръгвам от размислите.) Хм… Защо ме питаш, момиченце?

– Мама казва, че трябва да се пазя от лошите хора. Затова питам.

– Ахаааа! 🙂 Само че… Мислиш ли, че има смисъл да питаш някого да ли е лош? Той може да ти каже, че е добър.

– Защото лошите хора лъжат ли? И ще ме излъже?

– И затова също.

– А за какво друго? (Любопитни пламъчета в очите.)

– Защото човек може да е лош, но да не го знае. И съвсем искрено да ти каже, че е добър.

– Че има ли как да е лош и да не го знае?

– Разбира се. Много малко лоши хора се радват на това да са лоши. Затова и много малко от лошите хора знаят, че са лоши. Повечето не знаят, че са лоши. Мислят, че са добри.

– А как мислят, че са добри, когато са лоши? (Двете плитки аха-аха да щръкнат от любопитство.)

– Те мислят, че са добри, понеже са добри за себе си. Но не забелязват, че го правят по начин, който е лош за другите. Не се замислят.

– Катооооо… (Няколко секунди размисъл.) Като да вземат на някого закуската и да му я изядат, и да не се сетят, че той ще е гладен?

– Точно така. И по други, още по-лоши начини.

– Мммм… (Още малко размисъл.) Мислят, че да биеш някого е хубаво? Или да му вземеш играчката? Не вярвам.

– Има и такива, но са малко. Те са, които знаят че са лоши. Но другите са по-лоши, защото са много повече. И заедно правят повече лоши неща, отколкото тези.

– А кои са най-лошите? Тези, които се мислят за най-добрите ли?

– Най-лошите са тези, които знаят, че на другите им е лошо, но не им пука. Хората, на които те самите са си по-важни от всички други. Толкова важни, че другите все едно ги няма изобщо. И затова се грижат само за себе си.

– Татко казва, че ако аз не се грижа за себе си, няма кой да се погрижи за мен. Значи ли това, че съм лоша? Или че той е лош?

– Не точно. (Между тия плитки май има впечатляващ ум.) Татко не се ли грижи за теб? А мама? А приятелите?

– Татко и мама много. Приятелите в детската градина не толкова. Понякога ми взимат играчките. Ама с тях ми е по-хубаво, отколкото без тях.

– Значи татко не е лош, щом се грижи за теб. И сигурно и за мама.

– И за баба и дядо, и за сестра ми. Значи наистина не е лош. (Слънчева детска усмивка, която е в състояние да превърне адски ден в чудесен.) И аз ли няма да съм лоша, ако се грижа не само за мен, ами и за другите?

– Точно така. Един много умен човек веднъж е казал: “Ако не се грижа за себе си, няма кой да се погрижи за мен. Но ако се грижа само за себе си, защо съм?”

– Ммммм… (Пак замисляне. Странно, дълбоко, неприсъщо за към четири-пет годишно детенце.) – Значи ако татко не се грижи за никого, и никой няма да се грижи за него? Понеже ще е лош? И ще е все едно него го няма изобщо?

– Точно така. (Глътвам си езика от толкова детското и толкова точно определение.)

– А аз за кого да се грижа, за да не съм лоша? И да не е все едно ме няма изобщо?

– За приятелите от детската градина. За сестра си. За татко и мама. За дядо и баба. И за всеки просто добър човек.

– Вили, ела тук! – донася се внезапно женски глас. На кръстовището на алеите е застанала висока жена, около която подскача кученце на каишка. – Къде изчезна така? И защо досаждаш на чичкото?

– Уверявам ви, не ми досажда изобщо. Напротив, щастлив съм, че я срещнах. Мисля, че имате необикновено дете.

– О, да, необикновено любопитно. И непослушно. – Майката лекичко се изчервява, и тонът й няма много общо със строгостта на думите.

– Изключителните деца често са свръхлюбопитни и не много послушни. Ако им се дава възможност да бъдат такива, ако умът им не бива “подкастрян”, от тях израстват изключителни хора – усмихвам се аз. – Извинявайте, че ви уплаших.

– Не сте ме уплашили. Педофилите надали разнасят компютри по тая жега. – Тя кимва към повредения компютър, който съм оставил до себе си на пейката. – И надали учат децата да се грижат за родителите си, простете, че неволно ви подслушах.

Усмихвам се.

– Починах си мъничко, време е да тръгвам. Извинете ме, работа… И мисля, че си струва да окуражавате любопитството й, вместо да се боите от него. Мисля, че това дете има заложби да стане много изключителен човек.

– Любопитството й си има достатъчно кураж и без нас – изчервява се отново майката, но леко кимва. – Извинявайте, че ви досадихме с Вили.

… Всичко, което зная за това дете е, че му викат Вили. Виолета? Величка?… След двайсет години надали ще го позная, дори ако съм запомнил чертите му на тази възраст – отчайващ физиономист съм.

Но няма да се учудя, ако тогава чуя за една много изключителна млада жена с някакво такова име. Не бих се наел да гадая в какво точно ще е изключителна. Но… е от подходящия материал.

Както всяко дете на нейната възраст, което мъдри или заети родители все още не са успели да осакатят.

There is a lot of wiki spam novadays. The wikis I host were close to being rendered useless by the amount of e-trash pumped in by spambots. Naturally, I had to do something.

The first idea was to install a captcha extension. There are plenty for MediaWiki (all my wikis are powered by it). However, some wikis sport too old versions of MW to have a decent captcha, and one or two cannot or should not be upgraded. On some others, captchas are undesirable for various reasons. Also, a captcha will not clean the already present spam. So I needed a different solution.

Happily, one of my hobbies is a MediaWiki bot software. I threw up a spam-cleaning script for it and set it over the wikis. The first attempts missed a lot of spam and had some false positives, but this was quickly fixed. It took me some more time to start reliably catching the spambot “valdalisms” (edits with no spam links, made to make the spambot blacklisting harder). Currently the script makes approximately one mistake per 1000 edits, or even less – that is, almost no cleaning handwork is left after it. I believe this is a good result. 🙂

And since good things should not stay idle, I decided to offer its abilities as a service. In short, I am offering cleaning from the spam MediaWiki-based wikis. If you need cleaning this e-muck, just email me (“grigor” at this site, that is, “gatchev.info”). I’d be glad to help.

In case you insist on paying for the service, I accept Bitcoins on address “1FvF2Y39HGjXxvhsmtLmt8oRMmicLqR561” (minus the quotes). An example fee could be 0.01 Bitcoin per 10 000 spams cleaned, but feel free to suggest a different one, if you like. 🙂

And… may never need this service! 🙂

От няколко дни на ползващите Фейсбук се случва нещо интересно.

Получават чрез чата му съобщение от познат им приятел, което ги кани да видят в YouTube видео. (Под предлог, че показва тях, или какъв да е друг.) При опита за отварянето на видеото получават съобщение, че Flash Player-а им е вече стар, и покана да си свалят най-новата версия. За щастие или съжаление, на видеото ги няма.

Но още на следващия ден започват да получават от Фейсбук приятелите си съобщения в стил “Абе няма ме на това видео, защо реши, че съм на него?”. Включително от хора, на които не са писали нищо от месеци. По същото време може и да забележат, че компютърът им се държи смътно странно, въпреки че всички антивируси са налице, ъпдейтнати и не откриват нищо. Ако имат някой наистина грамотен компютърно приятел, може и да им се обади с: “Какъв е този вирус, който ми прати във фейсбука?”, и да не вярва, когато му обясняват, че компютърът им не е заразен.

И с право. Защото компютърът им наистина е заразен.

Въпросният вирус е наистина качествено постижение. Изследователите още не са се спрели на общо име за него; като че ли за момента се налага Trojan.FakeAV.LVT. Заразява всички версии на Windows. Засега потребителите на Linux са в безопасност (вирусът използва уиндоуското API и е безпомощен без него). Тъй като обаче прониква на компютъра не чрез технически експлойт, а чрез социално инженерство, никоя операционна система не е защитена – дупката в сигурността всъщност е “задклавиатурното устройство”.

Както се сещате, съобщението “Flash Player-а ви е стар, свалете си нова версия” всъщност ще ви свали и инсталира вируса, ако имате глупостта да се съгласите. При инсталирането си вирусът мигновено убива антивирусните програми на компютъра ви. След това ги подменя с идентично изглеждащи копия, които наглед правят всичко (сканират компютъра, свалят ъпдейтове и т.н.), но ефектът им е само психотерапевтичен. После разпраща от ваше име на всичките ви приятели във Фейсбук съобщението с линка. Накрая започва да сваля и инсталира допълнителни модули, които разширяват функционалността му с какво ли не.

За момента пълен списък на модулите му няма (и вероятно няма как да има – сигурно киберпрестъпниците зад него непрекъснато пишат нови). Ако съдя по какво съм намирал в предишни вируси, сред модулите вероятно ще има:

– сеене на пощенски и уики спам (ако съдя по какво става последните 2 дни в уикитата и блоговете, които стопанисвам, този модул вече е активен)
– дистрибутиран C&C (command and control): вместо да има централен сървър, от който вирусът на компютъра ви да бъде командван, това ще става чрез peer-to-peer мрежа, подобно на някои програми за споделяне на файлове
– записване на натиснатите клавиши и анализ за откриване на пароли за банкови сметки, онлайн игри и всичко друго, от което могат да бъдат изцедени пари
– сканиране на машината за контакти (е-майл акаунти, ИМ акаунти и пр.), и открадването им с цел разпращане от тях на спам, вируси и/или измами, и събиране на информацията от тях за бази данни на престъпниците или на разузнавания, които ги покровителстват
– сканиране на машината за лична информация (поща, документи, лични снимки с висок процент голота по тях) и изпращането й за съставяне на бази данни
– шифроване на всички документи и пр. на машината, и предлагане на разшифроването им срещу заплащане
– атакуване на “твърди” цели (компютри и мрежи на разузнавания, военни, големи и непоплюващи си корпорации и т.н.)
– съхранение и прехвърляне на открадната информация
– уеб-сервиране на фалшиви сайтове на банки и други финансови институции (с цел крадене на пароли за сметки в тях)
– използване на машината при координиране на престъпления и/или за имитиране на съучастничество в тях (за отклоняване на вниманието от истинските извършители)
– разпространяване (чрез спам или пряк запис на документи по машината), или хостване на призиви към нетолерантност и/или тероризъм

Наскоро от непредпазливостта си пострада мой потребител. Забелязах, че уеб сървърът ми е започнал да бълва спам – нещо сравнително нетипично за мой сървър. Огледът показа, че от овирусена машина в Бразилия някой се е логнал с неговите FTP юзер и парола и е инсталирал spam relay в сайта му. “Добавката” бе изчистена, паролата – сменена. След това се сетих да отида до потребителя и да погледна компютъра му – естествено, също овирусен с вирус, записващ набраните юзери и пароли. Оказа се, че той знае за вируса, но не си е мръднал пръста да го изчисти – “какво толкова може да ми направи?”… Той вече няма FTP парола при мен, колкото и да му е неприятно. По-добре евентуално да загубя един потребител, отколкото да ми блеклистнат целия сървър. Или да ми се изтърсят командоси и с месеци да лежа в ареста и да давам обяснения защо хоствам финансови измами. Вероятно в компанията на въпросния ми потребител.

Накратко – моля ви, бъдете предупредени.

Всички са в течение на случилото се в Норвегия преди няколко дни. Ако случайно някой е живял на Марс: лице на име Андерш Брайвик изби седемдесетина деца в детски лагер. Мотиви: бил много против мултикултурализма (“културния комунизъм”, съгласно неговата терминология) и исляма. Поклонник на неонацизма, нордическите “философии” и т.н. Няма да го описвам подробно, от медиите може да се събере предостатъчно инфо.

Какво ще стане с Брайвик е ясно. Ще го съдят. Ще го признаят за луд, и ще завърши живота си в затворническа психиатрия. (Ако съдя по изказванията му, той е социопат и тежък психопат – иначе казано, пропуск на норвежкото здравеопазване.) Това е предизвестена история. Далеч по-интересна е друга.

Нека се върнем седемдесетина години назад, и срещнем на улицата есесовеца Ханс Мюлер, тръгнал да арестува поредното семейство евреи, комунисти, цигани или там който е.

Страшен ли е той? Безусловно. Но с какво?

Дали с това, че е частното лице Ханс Мюлер? Надали. Частно лице е всеки.

Дали с това, че вярва в светлото бъдеще на нацизма? Надали и това. Кукута предостатъчно.

Страшен е с това, че е част от СС. Че в известен смисъл е СС. Нали?

Нека сега се върнем при Брайвик. Той с какво е страшен? С името си, или сините си очи? Надали. С това, че е луд за лечение? Не особено. Пропуснати луди много.

Дали с неонацистките си възгледи? Дори това не. Неонацисти, уви, много. Твърде малко от тях обаче избиват десетки деца.

Въпросът, естествено, е риторичен – отговорът е очевиден, ако и да е трудно да бъде формулиран точно. Брайвик е опасен с комбинацията от екстремистки възгледи и терористична нагласа. Точно както примерният ни Ханс Мюлер – с това, че е член на СС. И както Мюлер всъщност в известен смисъл е СС, така и Брайвик в известен смисъл е терористичният екстремизъм. Без СС Мюлер е един обикновен, може би много приятен немец. Точно както без терористичния екстремизъм Брайвик е тихо и безвредно куку.

Оттук и ключовият извод: схватката ни е не с Брайвик, а с терористичния екстремизъм. И въпросът е как да спечелим войната с него. Иначе нови и нови Брайвиковци ще има до безкрай.

А отговорът е простичък: както се печели всяка война с тероризъм и екстремизъм – чрез морално превъзходство. И “случаят Брайвик” е много подходящ за обясняване на този метод.

За какво мечтае Брайвик? За свят, в който срещу “културния комунизъм” (мултикултурализма) и исляма (а вероятно и християнството, юдаизма и т.н. – те не са нордически “религии”) са взети окончателни мерки. За Европа, в която тези “опасности” са невъзможни.

Но как ще направиш невъзможно съседът ти да не уважава своите гръцки, сръбски, румънски, арабски, италиански или каквито щете корени? И да не изповядва своята религия? Как точно може да се постигне това на практика?… Естествено, с полицейщина до тоталитаризъм. Друг метод за тази цел няма познат на човечеството. С “европейско” опазване на реда, излязло от мечтите на Лаврентий Берия. И толерантност към чужденците и непознатите, заета от Чингис хан. Това е мечтата, в името на която Брайвик изби седемдесет души.

Искаме ли неговата мечта да успее? Да победи и да завземе света ни? За вас не знам, аз – не. Брайвик може и да умре в лудницата, но победи ли мечтата му, реално той ще е на власт, а в една огромна лудница ще умират бавно всички нормални хора. Не съм съгласен тази мечта да победи. Тя е, която чрез Брайвик изби толкова хора. Дойде ли на власт, ще избива още и още. А останалите живи ще завиждат на умрелите.

Затова, когато чуя политици да обясняват как “повече полицейски надзор” и “повече полицейски правомощия” ще ни опазят от такива като Брайвик, настръхвам. Повечето полицейщина е именно мечтата на този психопат, рецептата да стигнем до желания от него свят. Съгласим ли се на нея, няма да имаме нужда от Брайвик и подобните му. Ще си имаме за тази цел полиция и държава.

(Съмнявате ли се? Погледнете кой е образецът за управник на норвежкия убиец – той може да е луд, но не е идиот и отлично усеща чия душевност е отражение на неговата, и работи в желаната от него посока. Ако още не сте се сетили, това е Владимир Путин.)

… Добре. Норвегия е далече, загинали българи няма. Мечката игра хоро у съседите. Дали не е добре да се замислим как да не дойде лесно при нас? Примерно като се погрижим здравеопазването ни да не прави подобни пропуски. Не, не да очакваме то да се погрижи, а да се погрижим ние. Който чака държавата да му свърши работата, чака Дядо Мраз да донесе подаръци на децата му.

И в крайна сметка дочаква някой Брайвик. Защото това заслужава.

– Гледах наскоро един филм, голям майтап беше. За някакъв, дето строеше в Тибет за тибетците нещо, не помня какво. И като почна да копае за основите, тибетците го спряха, защото със земята излизаха червеи. Пък те не били съгласни червеите да бъдат убивани, свещени ли им бяха, какво ли, губи ми се. И той трябваше да наеме още хора, да пресяват земята и да носят червеите другаде. Скъсах се да се хиля, значи…

Ех, приятелю, приятелю…

Веднъж Сократ видял свой ученик да играе на зарове. Ударил му шамар и си тръгнал. След мъничко ученикът го настигнал:
– Но учителю, та аз не играя на пари! Защо ме удари?
– Защото играта без пари ще докара навика, а навикът ще докара играта с пари.

Не съм в позиция да бия шамари. И да бях, не бих те ударил за нищо на света. А най-малко от всичко пък мога да се сравнявам със Сократ. Но мисля, че тази история има нещо общо с мнението ми.

Дадености веднъж завинаги няма. И най-страховитите мускули, не ги ли упражняваш, се стопяват. Или превръщат в сланина… Същото е и с нещата вътре в нас. Например с човечността ни.

Сигурно пак ще се разсмееш – но не бързай. Разбира се, че не смятам, че ако не внимаваш за червеите, ще станеш масов убиец. И знам това, за част от което вероятно ще се сетиш – че всеки от нас убива ежедневно. За да има какво да ядем, са умрели растения и животни – и тези, които ядем, и тези, които сме убили, за да не изядат храната ни те. За да има какво да облечем, на какво да спим, в какво да живеем… Всеки ден по наше невнимание под краката ни по улиците загиват хиляди ситни буболечици, мравчици, мушички. Дори непрекъснато да внимавахме за тях, не бихме могли да опазим много. И всеки ден тялото ни убива милиарди микроорганизми, опитали се да си потърсят в него местенце за просъществуване… Но ако внимаваш за каквото можеш, и зачиташ правото му на живот, ще бъдеш по-далеч от незачитането на другите.

А умението да зачитаме ни е нужно. Ситуациите в живота, когато избираме дали да убием някого за развлечение, са редки. Едни други ситуации, далеч по-приглушени и неусетни, обаче са ежедневие. Дали да помогнем по някакъв начин на гладуващите в Африка, някъде много далече, на другия край на света. Дали да прибавим гласа си в защита на човешките права в Китай, някъде на другия край на света. Дали да подпишем петиция в подкрепа на опазването на природата в Бразилия, някъде на другия край на света.

Дали да подкрепим едни милиони да бъдат дадени за лечение на деца, а не за депутатски мерцедеси. Дори ако детето ни е здраво.

Дали да се погрижим за децата в домовете за сираци – къде с пари, къде с посещения при тях, и запознаването им с красотата на света.

Дали да подкрепим духа на непознатия ни съсед, тръгнал да дави мъката по изгубената си половинка в чашката.

Дали да вземем на път случайния стопаджия. Дори ако ни е страх, че може да е престъпник.

Дали, ако сме шефове на огромна фирма, да не ни вълнуват личните проблеми на този хамалин, или онази чистачка в нея.

Дали автоматично да откажем на кандидата за работа в нея, ако е циганин. Или арабин. Или какъвто и да е друг “различен”.

Дали хладнокръвно да “отрежем” закъсалия за пари добър приятел.

… Има “гранични” ситуации, в които ние почти не усещаме разликата между доброто и злото. Жертвите им обаче я усещат така ясно, както и ако избирахме дали да не ги убием за развлечение. Такива ситуации са ежедневие. Заради тях именно ни е нужно да уважаваме дори червеите и буболечките.

Защото те са урокът ни да уважаваме хората, които не са пред очите ни, и които виждаме и чуваме по-малко и от червей или буболечка.

Преди няколко дни гледах незабравима гледка.

Вървях по тясна уличка из центъра. Точно до мен огромен джип внимателно се провираше по тесния тунел между паркиралите от двете страни коли. Метнах за момент поглед към него и се шашнах.

Стъклата му не бяха много тъмни, и шофьорката се виждаше ясно. Бонбонена блондинка, ама от най-бонбонените. Дълги златисторуси къдрици, сини като метличини очи, сладко личице, големи ефектни обици, тяло като от реклама, розова рокличка с дантелки, абе вероятно някакъв елитен ескорт. Но не това ме шашна – виждал съм такива и преди.

От колата през отворения няколко пръста прозорец се чуваше тихичко, но ясно “The Crown and the Ring” на Manowar. И момичето направо танцуваше с музиката, с невероятен кеф.

Ей богу, за пръв път виждам бонбонена блондинка хеви метълка. 🙂