В света на Windows

Доста хора са си пробвали перото в жанра “как би се чувствал линуксаджия, който за пръв път вижда Windows”. Много от творбите са весели до немай-къде. Повечето обаче не ми допадат. Иронизирането на Windows е често, но липсва добродушната и беззлобна усмивка, която прави смешките истински.

Както и да е. Ще пробвам да се поставя в положението на човек, който за пръв път вижда Windows. Да видим какво ще се получи.

—-

Домейн форум

Напоследък свързваме думата “форум” с електронен Хайд парк, където можеш да псуваш анонимно до крампи на пръстите. Този път обаче става дума за доста обичайна по формат конференция на тема ICANN и програмата им за нови домейни.

Датата на провеждането е уточнена за 7 ноември 2011 г. (Всякакви съвпадения са случайни. 🙂 ) Мястото е Гранд хотел София. Обещано е присъствие на сума ти народ от ICANN (вероятно някои ще се откажат, но с гаранция ще останат достатъчно.) Очакват се куп интересни лекции. (Оставени са и няколко свободни слота за желаещи за лектори, които предложат интересни и важни лекции в рамките на темата – ако имате желание да сте лектор, не се колебайте да изпратите презентация.)

Събитието вероятно ще е интересно и за най-професионалните регистратори на домейни и доставчици на Интернет. Вероятно ще е много полезно за организации, които смятат да кандидатстват за собствен домейн от първо ниво. (Напоследък това става все по-лесно. Очаквам скоро да мога да си регистрирам нещо от сорта на григор.сульо-и-пульо… 🙂 ) В същото време, немалко от лекциите ще са напълно по познанията дори на обикновени домейн регистранти и Интернет потребители. Предвидено е да има полза и за юристите в областта на интелектуалното право, а се надявам да дойдат и хора от академичната общност (ако Дянков не успее да затвори БАН дотогава).

Засега се планира основните теми да са три:
– новите домейни на ICANN
– кандидатстването за домейн от първо ниво и управлението на регистъра му
– многострадалният вече български домейн на кирилица, DNSSEC и домейните при IPv6

Нищо чудно обаче да се появи и нещо интересно извън тях. Ако имате нещо общо с домейните в Интернет, дръжте сайта на мероприятието под око. Може да се окаже полезно. 🙂

Разбира се, търсим и спонсори. Предложението може да се окаже интересно за Интернет доставчици, търговци на домейни, търговци на специализиран за Интернет хардуер и дори просто фирми, които искат да получат видимост в българския ИТ свят (а може би не само в българския – все пак се очаква да има доста сериозно присъствие от ICANN).

Накратко – очаквам да бъде интересно. 🙂

Изключителните

– Чичко, ти лош ли си?

(Стреснато се изтръгвам от размислите.) Хм… Защо ме питаш, момиченце?

– Мама казва, че трябва да се пазя от лошите хора. Затова питам.

– Ахаааа! 🙂 Само че… Мислиш ли, че има смисъл да питаш някого да ли е лош? Той може да ти каже, че е добър.

– Защото лошите хора лъжат ли? И ще ме излъже?

– И затова също.

– А за какво друго? (Любопитни пламъчета в очите.)

– Защото човек може да е лош, но да не го знае. И съвсем искрено да ти каже, че е добър.

– Че има ли как да е лош и да не го знае?

– Разбира се. Много малко лоши хора се радват на това да са лоши. Затова и много малко от лошите хора знаят, че са лоши. Повечето не знаят, че са лоши. Мислят, че са добри.

– А как мислят, че са добри, когато са лоши? (Двете плитки аха-аха да щръкнат от любопитство.)

– Те мислят, че са добри, понеже са добри за себе си. Но не забелязват, че го правят по начин, който е лош за другите. Не се замислят.

– Катооооо… (Няколко секунди размисъл.) Като да вземат на някого закуската и да му я изядат, и да не се сетят, че той ще е гладен?

– Точно така. И по други, още по-лоши начини.

– Мммм… (Още малко размисъл.) Мислят, че да биеш някого е хубаво? Или да му вземеш играчката? Не вярвам.

– Има и такива, но са малко. Те са, които знаят че са лоши. Но другите са по-лоши, защото са много повече. И заедно правят повече лоши неща, отколкото тези.

– А кои са най-лошите? Тези, които се мислят за най-добрите ли?

– Най-лошите са тези, които знаят, че на другите им е лошо, но не им пука. Хората, на които те самите са си по-важни от всички други. Толкова важни, че другите все едно ги няма изобщо. И затова се грижат само за себе си.

– Татко казва, че ако аз не се грижа за себе си, няма кой да се погрижи за мен. Значи ли това, че съм лоша? Или че той е лош?

– Не точно. (Между тия плитки май има впечатляващ ум.) Татко не се ли грижи за теб? А мама? А приятелите?

– Татко и мама много. Приятелите в детската градина не толкова. Понякога ми взимат играчките. Ама с тях ми е по-хубаво, отколкото без тях.

– Значи татко не е лош, щом се грижи за теб. И сигурно и за мама.

– И за баба и дядо, и за сестра ми. Значи наистина не е лош. (Слънчева детска усмивка, която е в състояние да превърне адски ден в чудесен.) И аз ли няма да съм лоша, ако се грижа не само за мен, ами и за другите?

– Точно така. Един много умен човек веднъж е казал: “Ако не се грижа за себе си, няма кой да се погрижи за мен. Но ако се грижа само за себе си, защо съм?”

– Ммммм… (Пак замисляне. Странно, дълбоко, неприсъщо за към четири-пет годишно детенце.) – Значи ако татко не се грижи за никого, и никой няма да се грижи за него? Понеже ще е лош? И ще е все едно него го няма изобщо?

– Точно така. (Глътвам си езика от толкова детското и толкова точно определение.)

– А аз за кого да се грижа, за да не съм лоша? И да не е все едно ме няма изобщо?

– За приятелите от детската градина. За сестра си. За татко и мама. За дядо и баба. И за всеки просто добър човек.

– Вили, ела тук! – донася се внезапно женски глас. На кръстовището на алеите е застанала висока жена, около която подскача кученце на каишка. – Къде изчезна така? И защо досаждаш на чичкото?

– Уверявам ви, не ми досажда изобщо. Напротив, щастлив съм, че я срещнах. Мисля, че имате необикновено дете.

– О, да, необикновено любопитно. И непослушно. – Майката лекичко се изчервява, и тонът й няма много общо със строгостта на думите.

– Изключителните деца често са свръхлюбопитни и не много послушни. Ако им се дава възможност да бъдат такива, ако умът им не бива “подкастрян”, от тях израстват изключителни хора – усмихвам се аз. – Извинявайте, че ви уплаших.

– Не сте ме уплашили. Педофилите надали разнасят компютри по тая жега. – Тя кимва към повредения компютър, който съм оставил до себе си на пейката. – И надали учат децата да се грижат за родителите си, простете, че неволно ви подслушах.

Усмихвам се.

– Починах си мъничко, време е да тръгвам. Извинете ме, работа… И мисля, че си струва да окуражавате любопитството й, вместо да се боите от него. Мисля, че това дете има заложби да стане много изключителен човек.

– Любопитството й си има достатъчно кураж и без нас – изчервява се отново майката, но леко кимва. – Извинявайте, че ви досадихме с Вили.

… Всичко, което зная за това дете е, че му викат Вили. Виолета? Величка?… След двайсет години надали ще го позная, дори ако съм запомнил чертите му на тази възраст – отчайващ физиономист съм.

Но няма да се учудя, ако тогава чуя за една много изключителна млада жена с някакво такова име. Не бих се наел да гадая в какво точно ще е изключителна. Но… е от подходящия материал.

Както всяко дете на нейната възраст, което мъдри или заети родители все още не са успели да осакатят.

Cleaning wiki spam!

There is a lot of wiki spam novadays. The wikis I host were close to being rendered useless by the amount of e-trash pumped in by spambots. Naturally, I had to do something.

The first idea was to install a captcha extension. There are plenty for MediaWiki (all my wikis are powered by it). However, some wikis sport too old versions of MW to have a decent captcha, and one or two cannot or should not be upgraded. On some others, captchas are undesirable for various reasons. Also, a captcha will not clean the already present spam. So I needed a different solution.

Happily, one of my hobbies is a MediaWiki bot software. I threw up a spam-cleaning script for it and set it over the wikis. The first attempts missed a lot of spam and had some false positives, but this was quickly fixed. It took me some more time to start reliably catching the spambot “valdalisms” (edits with no spam links, made to make the spambot blacklisting harder). Currently the script makes approximately one mistake per 1000 edits, or even less – that is, almost no cleaning handwork is left after it. I believe this is a good result. 🙂

And since good things should not stay idle, I decided to offer its abilities as a service. In short, I am offering cleaning from the spam MediaWiki-based wikis. If you need cleaning this e-muck, just email me (“grigor” at this site, that is, “gatchev.info”). I’d be glad to help.

In case you insist on paying for the service, I accept Bitcoins on address “1FvF2Y39HGjXxvhsmtLmt8oRMmicLqR561” (minus the quotes). An example fee could be 0.01 Bitcoin per 10 000 spams cleaned, but feel free to suggest a different one, if you like. 🙂

And… may never need this service! 🙂

Вируси, антивируси, Фейсбук…

От няколко дни на ползващите Фейсбук се случва нещо интересно.

Получават чрез чата му съобщение от познат им приятел, което ги кани да видят в YouTube видео. (Под предлог, че показва тях, или какъв да е друг.) При опита за отварянето на видеото получават съобщение, че Flash Player-а им е вече стар, и покана да си свалят най-новата версия. За щастие или съжаление, на видеото ги няма.

Но още на следващия ден започват да получават от Фейсбук приятелите си съобщения в стил “Абе няма ме на това видео, защо реши, че съм на него?”. Включително от хора, на които не са писали нищо от месеци. По същото време може и да забележат, че компютърът им се държи смътно странно, въпреки че всички антивируси са налице, ъпдейтнати и не откриват нищо. Ако имат някой наистина грамотен компютърно приятел, може и да им се обади с: “Какъв е този вирус, който ми прати във фейсбука?”, и да не вярва, когато му обясняват, че компютърът им не е заразен.

И с право. Защото компютърът им наистина е заразен.

Въпросният вирус е наистина качествено постижение. Изследователите още не са се спрели на общо име за него; като че ли за момента се налага Trojan.FakeAV.LVT. Заразява всички версии на Windows. Засега потребителите на Linux са в безопасност (вирусът използва уиндоуското API и е безпомощен без него). Тъй като обаче прониква на компютъра не чрез технически експлойт, а чрез социално инженерство, никоя операционна система не е защитена – дупката в сигурността всъщност е “задклавиатурното устройство”.

Както се сещате, съобщението “Flash Player-а ви е стар, свалете си нова версия” всъщност ще ви свали и инсталира вируса, ако имате глупостта да се съгласите. При инсталирането си вирусът мигновено убива антивирусните програми на компютъра ви. След това ги подменя с идентично изглеждащи копия, които наглед правят всичко (сканират компютъра, свалят ъпдейтове и т.н.), но ефектът им е само психотерапевтичен. После разпраща от ваше име на всичките ви приятели във Фейсбук съобщението с линка. Накрая започва да сваля и инсталира допълнителни модули, които разширяват функционалността му с какво ли не.

За момента пълен списък на модулите му няма (и вероятно няма как да има – сигурно киберпрестъпниците зад него непрекъснато пишат нови). Ако съдя по какво съм намирал в предишни вируси, сред модулите вероятно ще има:

– сеене на пощенски и уики спам (ако съдя по какво става последните 2 дни в уикитата и блоговете, които стопанисвам, този модул вече е активен)
– дистрибутиран C&C (command and control): вместо да има централен сървър, от който вирусът на компютъра ви да бъде командван, това ще става чрез peer-to-peer мрежа, подобно на някои програми за споделяне на файлове
– записване на натиснатите клавиши и анализ за откриване на пароли за банкови сметки, онлайн игри и всичко друго, от което могат да бъдат изцедени пари
– сканиране на машината за контакти (е-майл акаунти, ИМ акаунти и пр.), и открадването им с цел разпращане от тях на спам, вируси и/или измами, и събиране на информацията от тях за бази данни на престъпниците или на разузнавания, които ги покровителстват
– сканиране на машината за лична информация (поща, документи, лични снимки с висок процент голота по тях) и изпращането й за съставяне на бази данни
– шифроване на всички документи и пр. на машината, и предлагане на разшифроването им срещу заплащане
– атакуване на “твърди” цели (компютри и мрежи на разузнавания, военни, големи и непоплюващи си корпорации и т.н.)
– съхранение и прехвърляне на открадната информация
– уеб-сервиране на фалшиви сайтове на банки и други финансови институции (с цел крадене на пароли за сметки в тях)
– използване на машината при координиране на престъпления и/или за имитиране на съучастничество в тях (за отклоняване на вниманието от истинските извършители)
– разпространяване (чрез спам или пряк запис на документи по машината), или хостване на призиви към нетолерантност и/или тероризъм

Наскоро от непредпазливостта си пострада мой потребител. Забелязах, че уеб сървърът ми е започнал да бълва спам – нещо сравнително нетипично за мой сървър. Огледът показа, че от овирусена машина в Бразилия някой се е логнал с неговите FTP юзер и парола и е инсталирал spam relay в сайта му. “Добавката” бе изчистена, паролата – сменена. След това се сетих да отида до потребителя и да погледна компютъра му – естествено, също овирусен с вирус, записващ набраните юзери и пароли. Оказа се, че той знае за вируса, но не си е мръднал пръста да го изчисти – “какво толкова може да ми направи?”… Той вече няма FTP парола при мен, колкото и да му е неприятно. По-добре евентуално да загубя един потребител, отколкото да ми блеклистнат целия сървър. Или да ми се изтърсят командоси и с месеци да лежа в ареста и да давам обяснения защо хоствам финансови измами. Вероятно в компанията на въпросния ми потребител.

Накратко – моля ви, бъдете предупредени.

Войната на Брайвик

Всички са в течение на случилото се в Норвегия преди няколко дни. Ако случайно някой е живял на Марс: лице на име Андерш Брайвик изби седемдесетина деца в детски лагер. Мотиви: бил много против мултикултурализма (“културния комунизъм”, съгласно неговата терминология) и исляма. Поклонник на неонацизма, нордическите “философии” и т.н. Няма да го описвам подробно, от медиите може да се събере предостатъчно инфо.

Какво ще стане с Брайвик е ясно. Ще го съдят. Ще го признаят за луд, и ще завърши живота си в затворническа психиатрия. (Ако съдя по изказванията му, той е социопат и тежък психопат – иначе казано, пропуск на норвежкото здравеопазване.) Това е предизвестена история. Далеч по-интересна е друга.

Нека се върнем седемдесетина години назад, и срещнем на улицата есесовеца Ханс Мюлер, тръгнал да арестува поредното семейство евреи, комунисти, цигани или там който е.

Страшен ли е той? Безусловно. Но с какво?

Дали с това, че е частното лице Ханс Мюлер? Надали. Частно лице е всеки.

Дали с това, че вярва в светлото бъдеще на нацизма? Надали и това. Кукута предостатъчно.

Страшен е с това, че е част от СС. Че в известен смисъл е СС. Нали?

Нека сега се върнем при Брайвик. Той с какво е страшен? С името си, или сините си очи? Надали. С това, че е луд за лечение? Не особено. Пропуснати луди много.

Дали с неонацистките си възгледи? Дори това не. Неонацисти, уви, много. Твърде малко от тях обаче избиват десетки деца.

Въпросът, естествено, е риторичен – отговорът е очевиден, ако и да е трудно да бъде формулиран точно. Брайвик е опасен с комбинацията от екстремистки възгледи и терористична нагласа. Точно както примерният ни Ханс Мюлер – с това, че е член на СС. И както Мюлер всъщност в известен смисъл е СС, така и Брайвик в известен смисъл е терористичният екстремизъм. Без СС Мюлер е един обикновен, може би много приятен немец. Точно както без терористичния екстремизъм Брайвик е тихо и безвредно куку.

Оттук и ключовият извод: схватката ни е не с Брайвик, а с терористичния екстремизъм. И въпросът е как да спечелим войната с него. Иначе нови и нови Брайвиковци ще има до безкрай.

А отговорът е простичък: както се печели всяка война с тероризъм и екстремизъм – чрез морално превъзходство. И “случаят Брайвик” е много подходящ за обясняване на този метод.

За какво мечтае Брайвик? За свят, в който срещу “културния комунизъм” (мултикултурализма) и исляма (а вероятно и християнството, юдаизма и т.н. – те не са нордически “религии”) са взети окончателни мерки. За Европа, в която тези “опасности” са невъзможни.

Но как ще направиш невъзможно съседът ти да не уважава своите гръцки, сръбски, румънски, арабски, италиански или каквито щете корени? И да не изповядва своята религия? Как точно може да се постигне това на практика?… Естествено, с полицейщина до тоталитаризъм. Друг метод за тази цел няма познат на човечеството. С “европейско” опазване на реда, излязло от мечтите на Лаврентий Берия. И толерантност към чужденците и непознатите, заета от Чингис хан. Това е мечтата, в името на която Брайвик изби седемдесет души.

Искаме ли неговата мечта да успее? Да победи и да завземе света ни? За вас не знам, аз – не. Брайвик може и да умре в лудницата, но победи ли мечтата му, реално той ще е на власт, а в една огромна лудница ще умират бавно всички нормални хора. Не съм съгласен тази мечта да победи. Тя е, която чрез Брайвик изби толкова хора. Дойде ли на власт, ще избива още и още. А останалите живи ще завиждат на умрелите.

Затова, когато чуя политици да обясняват как “повече полицейски надзор” и “повече полицейски правомощия” ще ни опазят от такива като Брайвик, настръхвам. Повечето полицейщина е именно мечтата на този психопат, рецептата да стигнем до желания от него свят. Съгласим ли се на нея, няма да имаме нужда от Брайвик и подобните му. Ще си имаме за тази цел полиция и държава.

(Съмнявате ли се? Погледнете кой е образецът за управник на норвежкия убиец – той може да е луд, но не е идиот и отлично усеща чия душевност е отражение на неговата, и работи в желаната от него посока. Ако още не сте се сетили, това е Владимир Путин.)

… Добре. Норвегия е далече, загинали българи няма. Мечката игра хоро у съседите. Дали не е добре да се замислим как да не дойде лесно при нас? Примерно като се погрижим здравеопазването ни да не прави подобни пропуски. Не, не да очакваме то да се погрижи, а да се погрижим ние. Който чака държавата да му свърши работата, чака Дядо Мраз да донесе подаръци на децата му.

И в крайна сметка дочаква някой Брайвик. Защото това заслужава.

Червеите и буболечките


– Гледах наскоро един филм, голям майтап беше. За някакъв, дето строеше в Тибет за тибетците нещо, не помня какво. И като почна да копае за основите, тибетците го спряха, защото със земята излизаха червеи. Пък те не били съгласни червеите да бъдат убивани, свещени ли им бяха, какво ли, губи ми се. И той трябваше да наеме още хора, да пресяват земята и да носят червеите другаде. Скъсах се да се хиля, значи…

Ех, приятелю, приятелю…

Веднъж Сократ видял свой ученик да играе на зарове. Ударил му шамар и си тръгнал. След мъничко ученикът го настигнал:
– Но учителю, та аз не играя на пари! Защо ме удари?
– Защото играта без пари ще докара навика, а навикът ще докара играта с пари.

Не съм в позиция да бия шамари. И да бях, не бих те ударил за нищо на света. А най-малко от всичко пък мога да се сравнявам със Сократ. Но мисля, че тази история има нещо общо с мнението ми.

Дадености веднъж завинаги няма. И най-страховитите мускули, не ги ли упражняваш, се стопяват. Или превръщат в сланина… Същото е и с нещата вътре в нас. Например с човечността ни.

Сигурно пак ще се разсмееш – но не бързай. Разбира се, че не смятам, че ако не внимаваш за червеите, ще станеш масов убиец. И знам това, за част от което вероятно ще се сетиш – че всеки от нас убива ежедневно. За да има какво да ядем, са умрели растения и животни – и тези, които ядем, и тези, които сме убили, за да не изядат храната ни те. За да има какво да облечем, на какво да спим, в какво да живеем… Всеки ден по наше невнимание под краката ни по улиците загиват хиляди ситни буболечици, мравчици, мушички. Дори непрекъснато да внимавахме за тях, не бихме могли да опазим много. И всеки ден тялото ни убива милиарди микроорганизми, опитали се да си потърсят в него местенце за просъществуване… Но ако внимаваш за каквото можеш, и зачиташ правото му на живот, ще бъдеш по-далеч от незачитането на другите.

А умението да зачитаме ни е нужно. Ситуациите в живота, когато избираме дали да убием някого за развлечение, са редки. Едни други ситуации, далеч по-приглушени и неусетни, обаче са ежедневие. Дали да помогнем по някакъв начин на гладуващите в Африка, някъде много далече, на другия край на света. Дали да прибавим гласа си в защита на човешките права в Китай, някъде на другия край на света. Дали да подпишем петиция в подкрепа на опазването на природата в Бразилия, някъде на другия край на света.

Дали да подкрепим едни милиони да бъдат дадени за лечение на деца, а не за депутатски мерцедеси. Дори ако детето ни е здраво.

Дали да се погрижим за децата в домовете за сираци – къде с пари, къде с посещения при тях, и запознаването им с красотата на света.

Дали да подкрепим духа на непознатия ни съсед, тръгнал да дави мъката по изгубената си половинка в чашката.

Дали да вземем на път случайния стопаджия. Дори ако ни е страх, че може да е престъпник.

Дали, ако сме шефове на огромна фирма, да не ни вълнуват личните проблеми на този хамалин, или онази чистачка в нея.

Дали автоматично да откажем на кандидата за работа в нея, ако е циганин. Или арабин. Или какъвто и да е друг “различен”.

Дали хладнокръвно да “отрежем” закъсалия за пари добър приятел.

… Има “гранични” ситуации, в които ние почти не усещаме разликата между доброто и злото. Жертвите им обаче я усещат така ясно, както и ако избирахме дали да не ги убием за развлечение. Такива ситуации са ежедневие. Заради тях именно ни е нужно да уважаваме дори червеите и буболечките.

Защото те са урокът ни да уважаваме хората, които не са пред очите ни, и които виждаме и чуваме по-малко и от червей или буболечка.

Блондинката и Manowar

Преди няколко дни гледах незабравима гледка.

Вървях по тясна уличка из центъра. Точно до мен огромен джип внимателно се провираше по тесния тунел между паркиралите от двете страни коли. Метнах за момент поглед към него и се шашнах.

Стъклата му не бяха много тъмни, и шофьорката се виждаше ясно. Бонбонена блондинка, ама от най-бонбонените. Дълги златисторуси къдрици, сини като метличини очи, сладко личице, големи ефектни обици, тяло като от реклама, розова рокличка с дантелки, абе вероятно някакъв елитен ескорт. Но не това ме шашна – виждал съм такива и преди.

От колата през отворения няколко пръста прозорец се чуваше тихичко, но ясно “The Crown and the Ring” на Manowar. И момичето направо танцуваше с музиката, с невероятен кеф.

Ей богу, за пръв път виждам бонбонена блондинка хеви метълка. 🙂

Отива ли си блогърството?


– Блогърството е като младостта. Отива си с времето.
– Тоест?
– Огледай се. Колко от тези, които започнахте някога да пишете, продължавате?
– Като гледам, доста.
– Но доста и спряха, нали?
– Нормално е. Може би пак ще започнат.
– Но може би не. И може би ще става все по-трудно да пишеш.
– Защо мислиш така?
– Така си мисля…

Преди няколко дни водих този разговор с един приятел. Оттогава все си мисля – прав ли е, или не?

Вярно е, че много някогашни блогъри спряха да пишат, някои може би завинаги. И това според мен е в реда на нещата. Човек се променя. Променят се и интересите му, средствата му, понякога дори целите му. Последното може да е за добро или лошо, но самият факт на съществуването му е добър. Защото доброто е по-силно от злото.

Например, понеже хората се променят, някои от тях започват да пишат блогове. И попълват празните места в блогърските редици, освободени от напусналите. Един разкошен пример е Митко Стефанов – мой отдавнашен и добър приятел, който най-сетне намери време и сили. (Изглежда, че беше необходимо за целта да се ожени. 😉 ) Каня търсещите новото в неговия блог, и му пожелавам да пише така, че всеки да го чете!

Така че блогърите не намаляват. Напоследък ми се струва, че стават все повече. “Повече става боклукът”, ще кажат някои. Но според мен огромното мнозинство блогъри имат какво да кажат. Да, някои пишат важни и може би велики неща, а други публикуват размисли, рецепти, описания на уж банални неща, не особено умели стихове… Сигурно тях някои ги смятат за “боклук”.

Но неща без стойност няма. Важните и великите неща са като новогодишно угощение, но обикновените размисли и рецептите са като ежедневния хляб. Който не запомняме, но без него ще умрем от глад. Когато успея да намеря времето да чета блогове, намирам стойност в поне 90% от публикуваното. А останалото… сигурно просто не съм достатъчно мъдър, за да разбера и оценя и него. Надявам се да стана.

Ежедневни и обикновени мисли има всеки, казват някои. Твоите не са нужни на никого, защо да ги публикуваш?… Не съм съгласен. Твоите ежедневни и обикновени мисли са истински твои, уникални и неповторими, дори ако други са ги мислили и обличали в същите думи безброй пъти преди теб. Точно както е неповторимо и уникално твоето детство, влюбванията ти, дори минаването ти по улицата пред вас, въпреки че безброй други са имали такива детства, и са се влюбвали, и са минавали по тази улица… Затова и е нужно да ги публикуваш, дори ако изглеждат банални. Ганди го е казал по-добре, отколкото аз мога: “Това, което правиш, може да е много дребно – но това, че го правиш, е много важно.” А Сократ, ако беше жив, може би би добавил: “Пиши! Писането ще докара мисленето, а мисленето – мъдростта.”

Ще стигнем ли някога до време, когато всеки ще пише, но никой няма да чете? Не вярвам. Дори в държавите, където са грамотни 100% от населението, 90% обикновено не четат (освен жълти вестници). Но останалите 10% четат, и благодарение на това поумняват и помъдряват. И демонстрират на околните, че все пак е хубаво да се чете… Ако писането стане твърде разпространено, може би тези 10% ще станат по-селективни в подбора на това, което четат. Но надали ще престанат.

Нещо повече. Когато много хора могат да надигнат глас, и той да бъде чут, истината получава своя шанс. Затова и във всяко репресивно общество първата работа на подтисниците е да сплашат и ограничат свободата на словото. Китай, Иран, арабските революции ни го показаха достатъчно ясно… А желаещи да станат подтисници и да убиват свободата на словото винаги е имало и ще има, дори в най-свободните държави. Затова и възможността на всеки да пише каквото му е на ума е важна. Тя е, която ни пази от подтисниците, мафиотите, престъпниците на едро. Иначе казано, тя е вид свобода. Колкото повече е свободата, толкова по-трудна е задачата на злото, и по-лесна тази на доброто.

Затова и за мен днес е празник. Честито, Митко, и пиши по-често и повече! 🙂

“Международна конференция”

Таласъмията определено се отрази добре на Любомир Николов. Едно, че написа на нея една комична поема и три приказки. И второ, че поетото оттам вдъхновение в момента се излива в блога му. На части от произведение под условното название “Международна конференция”.

Какво представлява произведението ли? Интересно е (това надали е нужно да го пояснявам). Но още повече е комично до немай-къде. Такова разкошно забавление е, че дори съм склонен да изтърпя малко довършването на “Елесар”, за да разбера какво ще се случи по-нататък. Като за капак, очакването расте с всяка нова част. Веселбата – също.

Абе, я стига съм го хвалил на сухо, ами направо да дам линковете. Ето първата, втората, третата и четвъртата части. Буквално на всеки няколко часа проверявам дали няма и още нещо.

За хора без чувство за хумор не го препоръчвам. Но останалите надали ще съжаляват. 🙂