Grigor Gatchev - A Weblog

Всё, что сбыться могло,
Мне, как лист пятипалый,
Прямо в руки легло.
Только этого мало.

Докато бързах днес по улицата, си припомних тези чудесни стихове на Арсений Тарковски. Синът му Андрей Тарковски ги поставя във филма “Сталкер” в устата на пожертвания брат на Бодливеца, за да може да го опише целия само с няколко думи… За тях могат да се кажат безброй суперлативи. Но ги извика в ума ми не художествената им красота, а посланието в тях.

Вървях и си мислех – що за странна ненаситност е моята? Хората се борят за слава. И за пари, още повече. А най-много за власт… Мен тези неща не ме вълнуват, или ги виждам единствено като средство за други, по-ценни и истински неща. Но пък за нещата, които за мен са по-ценни и истински, съм също така ненаситен. Сбъркан ли съм?

Ненаситността е част от човешката природа. За много зло и за много добро… Но защо към различни неща? Защо някои са ненаситни в правенето на добри и красиви неща, а други – в трупането само за себе си? Къде е разликата?

От рационална гледна точка, правенето на нещо за друг освен за себе си е безсмислено и глупаво. Очевидно е защо. Но от малко по-мъдра гледна точка, алчността за себе си също е безсмислена и глупава. Неведнъж съм виждал как богаташи се радват на новото си супервозило, или яхта, или вила – но радостта им не е по-голяма от тази на селско хлапе, качило се за пръв път на стария, разпадащ се вече мотопед на батко. А ако богатството не ти носи повече щастие, за какво ти е? Горкият Бийгълов крал Хагард – той поне имаше мъдростта да си даде сметка какво не го прави щастлив, и да търси друго. Спомням си думите му към Мабрук: “Кадърният магьосник не можа да ме направи щастлив. Нека видим дали некадърният няма да успее.”

И тук тръгвам да търся себе си. В повечето игри, свързани с разни печалби, печеля “като евреин”, както казва един мой познат. В реалния живот фирмата ми ме издържа, но никога не е успяла да постигне нещо повече. Случайно ли? Не, естествено. Причината си е в мен. Закъсат ли нещата (или аз лично) икономически, отделям повече време за работата, и я закрепвам. Разхлаби ли се обаче положението, силите ми неусетно започват да изтичат към други неща. Блогване, писане на разкази или пък свободен софтуер, помощ за закъсали приятели… Към нещата, които ме правят щастлив.

Така е, защото не си превърнал хобито си в работа, казва самодоволно разумът. Ако беше, щеше да те прави щастлив работата, и щеше да си хем доволен, хем богат… Не си прав, разуме. Не си разумен. Малко ли познати си видял, които превърнаха хобито си в работа? То експресно стана скучно и досадно за всички тях. Вместо да се сдобият с цял ден щастие, загубиха и малкото, което им го даваше. Заклаха кокошката, която им носеше златните яйца на радостта от живота.

Защо става така, и щеше ли да стане и с мен? Сигурно да. На човек му носи щастие това, което върши за удоволствие, без да е длъжен. Никак не е трудно да скриеш от себе си задължителния елемент в хобито, превърнато в работа, в поне 90% от случаите. За шеф на фирма обаче това е на практика невъзможно. Самостоятелността си има цената. А струва достатъчно, за да плащаш тази цена. И да си доволен, че имаш възможността да я платиш, и да получиш самостоятелност. Каквото и хоби да превърна в работата си – а хобита имам много – все ще държа сам да съм си шеф. Така че този елемент остава.

Дали положението е същото за всеки? Съмнявам се. Хората са твърде различни, за да има как всички (или дори повечето) да са като мен. Но това правило си е моето, не заставям никого да го следва. Просто го харесвам за себе си. И смятам да продължа да търся как да съм щастлив с това, което имам, дори ако е малко – но да бъда алчен за творене на добри и красиви неща.

Всъщност, мисля си, че двете вървят заедно. 🙂

В приятелска компания днес станах свидетел на следния разговор:

– Честит празник!
– ?
– Днес е професионалният празник на психолога! Ти нали си психолог?
– Не, психиатър съм.
– А кога е професионалният празник на психиатъра?
– Хм… В България всеки ден е професионален празник на психиатъра.

(Щях да забравя разговора, но преди малко имах нещастието да погледна коментарите в dir.bg…)

“Който владее миналото, владее бъдещето.” – Джордж Оруел

На 17 март Уикилийкс публикуваха пълния текст на каблеграма за организираната престъпност в България. И преди това е излизала (в “Гардиън”), но имената бяха скрити – Уикилийкс има политика да не оповестява имената на лица, които могат да пострадат от това. Българската съдебна система обаче не е абсолютно никаква заплаха за едрите престъпници. Вероятно затова и в сегашната публикация имената не са спестени.

Каблеграмата е изготвена от американския посланик в България, и е предназначена за американските служби. Той има достатъчно ресурси, за да знае истината за нещата у нас, и достатъчно подготовка, за да знае какво ще му се случи, ако мами службите си. Затова смятам, че е истината по въпроса.

Уви, тя е от 2005 г. Някои от описаните в нея вече са мъртви. Някои вече не са това, което бяха тогава. Но повечето са си същите, и продължават да се занимават със същото. Също, части от нея (предимно приложенията) липсват. Но основният текст изглежда като да е пълният.

Полезна ли е, при това положение? Да. Чрез нея можем да разберем кой ни е лъгал тогава, и кой е казвал истината. А и кой сега я публикува, и кой старателно я премълчава. Утре пак ще има избори, и бюлетините ще пускат не ЦРУ, ФСБ или МОСАД, а ние. Знаем ли на кого да вярваме, кого да разбираме наопаки и за кого да внимаваме за какво мълчи, ще знаем за кого, и срещу кого да гласуваме. Ако, разбира се, искаме да живеем в свястна държава, а не в сегашната… да бъда дипломатичен, кочина.

Пускам тук превод на текста на каблеграмата. Употребата на главни и малки букви е запазена, въпреки че на места на български текстът не изглежда добре. Структурата по абзаци – също, въпреки че някои от абзаците са дълги и неудобни за четене. Някои дребни грешки също са запазени, за максимално съответствие с оригинала.

Ако искате да подкрепите истината, пуснете го и вие, където можете. Това ще бъде също защита за мен – описаните тук престъпници продължават да са могъщи, и еничерите им не са захвърлили бухалките и чуковете. Един човек може да бъде премахнат лесно. Хиляди – не. Истината е силна не сама по себе си, а с подкрепата, която честните хора й оказват.

– Здрасти, Гриша! Позна ли ме?
– Ъ… Боже, откога не сме се виждали!
– От училище. Какво става с тебе?…

След пет минути сладък разговор имах покана да дойда на гости на някогашния ми съученик, “още тази вечер, ако можеш, така и така е неделя”. Което и направих. 🙂

Когато позвъних ми отвори дребничко, слабичко момиче с огромни очи и изплашен поглед. Пълна противоположност на съученика ми, плещест като скала и също толкова спокоен и непоклатим. Вгледа се в мен с ужас, сякаш се готвех да я нападна.

– Извинете, аз търся Джони…

– Влизай! – пробоботи гласът му отвътре.

Момичето ме покани едва ли не с поклон, и докато свалях якето си, бързо се шмугна в една от стаите. Не я чух да казва нещо, но няколко секунди по-късно Джони отговори оттам:

– Именно за да не чистиш и готвиш целия ден. Спокойно, човекът е стар приятел, такива работи не го притесняват.

Разминахме се на вратата на стаята с момичето. То изсипа куп извинения с толкова тих гласец, че сякаш шепнеше, и изчезна към кухнята.

– Сядай където си харесаш – кимна Джони добродушно. – Жената настоява да сготви нещо.

– Ама няма нужда…

– И аз така казвам. – Той отвори един шкаф и заподрежда на масата какво ли не. За минута тя буквално изчезна под купчините сладки, соленки, всякакви питиета и какво ли още не. Помислих си, че сигурно винаги са готови за посрещане на гости, просто за всеки случай. – Ама ако не покаже гостоприемство и грижа, ще се тормози. Гледа ли ти се Ливърпул срещу Нюкясъл?

– С удоволствие…

На няколко пъти момичето идва да донесе още неща от кухнята – фино нарязани и перфектно подредени в големи чинии сирена, луканки, апетитни сосове към тях. Когато видя, че Джони не е сложил прибори, едва ли не й потекоха сълзи, и след минута около чинията ми имаше подредени неизвестно колко видове лъжички, вилички, ножчета и още един-два прибора, които и до ден днешен не зная какви са. Надали са за сладки или соленки… Казах си наум, че сигурно приятелят ми ще отнесе скандала, като си тръгна, но скоро си промених мнението – жена му го гледаше по-предано и топло, отколкото и най-школуваната гейша гледа шогун.

При поредното посещение забелязах, че в антрето тя сваля кухненската престилка и отваря за мъничко външната врата, за да се проветри от миризмата на готвене, преди да влезе при нас. А след това, за да спести място на масата, нареди няколко вида сладки в една чиния, по-симетрично и красиво, отколкото и на телевизионна реклама. Готвех се да й благодаря, но някакъв инстинкт ме спря. Вместо подреждането похвалих цветята на прозореца. Лицето й направо грейна за миг, след това отново се стегна в съсредоточено, леко уплашено изражение. Хм…

Да имат лоши отношения в семейството? Не ми се вярваше. Както немалко от много здравите физически хора, Джони беше много благ и добродушен човек. А острият му ум и интелектуалните традиции на семейството му изключваха варианта и да я “стяга” от простотия. Какъв ли беше проблемът на това момиче? Замислих се, че дрехите й, принципно домашни, са по-подбрани и нагласени, отколкото на повечето жени за официален прием. И че въпреки че не очакваше гости, беше идеално вчесана и дори леко гримирана. Да е била на работа? В неделя – едва ли…

– Изглежда ми някак наплашена – вметнах внимателно след като тя донесе поредната чиния, този път синьо сирене. – Ако е преживяла нещо лошо, мога да помогна, познавам психолози…

– Не е такова лошо, за каквото си мислиш – изфъфли с пълна уста приятелят ми. – Просто има много тежък комплекс за малоценност. Още от дете, дълга история. И се мъча мъничко по мъничко да я уча, че е човек като всички други… Добре, че ме подсети. Я да ида да видя нещо… – Той стана и се запъти към кухнята. Не съм любител на подслушването, но гръмливият му глас се чу отлично и през затворената кухненска врата:

– Нека да е с малко по-малко подправки… Не се безпокой, милото ми, ще бъде чудесна и така… И заради него също, той като ученик не обичаше много подправени работи. Дори да се е променил, лесно ще си добави, да махне ще е трудно… Не се безпокой. Винаги готвиш идеално… И да не е, какво от това? Съвършени ли сме с него, че да намираме кусури… Не се бой, всичко ще е наред… Обещавам ти. Ако каже нещо, аз съм виновен… Не бой се, човекът е много свестен, и ти си много голяма майсторка. Повече, отколкото обикновеният мъж може да оцени изобщо… Не бой се. Така ще е чудесна…

Десетина минути по-късно тримата седяхме около масата. Двамата с Джони надхвалвахме сготвеното – не помня точно каква супа беше, но беше просто великолепна. Хем вкусна, хем лека на усет, хем хранителна като основно ястие… Момичето се беше изчервило лекичко, от време на време си гребваше по мъничко и с искрена убеденост обясняваше, че това нищо не е, и че е срамота, че не е могла да се подготви както трябва.

На два пъти учтиво й отказах да си слагам още сол, пипер и сигурно още десетина най-различни подправки – беше идеална на вкус и така. Приятелят ми се оказа далеч по-дипломатичен. След поредната покана той, сякаш замислено, рече:

– Благодаря ти, мило, но няма нужда. Подправките не правят супата.

– Няма ли да ви е безвкусна? – В очите й отново изплува страх.

– Когато са с точната мярка, подправките могат да направят супата малко по-хубава. Но дори без никакви подправки тя продължава да е супа, и да е вкусна. Тя е, която е истинското, и важното, и ценното нещо. Подправките са само детайл. Без нея те нито са ядене, нито са вкусни.

Приятелят ми се усмихна и й кимна. И ми се стори, че страхът в погледа й отстъпи, първо на замисляне, след това на усмивка.

Темата е ужасна каша. Възел от противоречиви неща, които предпазливите и мъдрите избягват да коментират. Аз обаче не спадам към тези категории, така че ще си позволя нахалството.

Когато става дума за политика, са адекватни единствено циниците. Уви, такава ни е политиката… Такова е мнението ми и за операцията на НАТО и прочее за “зоната без полети” в Либия. Движена е единствено от икономически и политически интереси.

За пореден път се възхищавам от френската дипломация. Тези хора са в дипломацията каквото немците са в машиностроенето – светът може само да им диша праха. Кога успяха да хванат връзки с бунтовниците в Либия, кога измъкнаха от тях обещания за икономически отстъпки и стабилност при доставките на петрол, кога юрнаха целия свят да защитава “техните”. Като капак на всичко, кестените ги вадят от огъня САЩ, които няма да спечелят абсолютно нищо от тази операция, освен може би измъчена капчица самочувствие, че някой все още ги взема за световния полицай. Мамка му, шапка им свалям на французите. Събраха от една страна на барикадата арабските страни и САЩ, и то буквално за дни. Не знам дали френският Чуждестранен легион наистина е най-боеспособната военна единица на света, но дипломацията им твърдо е най-дипломатоспособната. Не съветвам абсолютно никой да ги подценява.

Всъщност, имат ли въобще право подобни арабо-натовски коалиции да се месят във вътрешните работи на една държава, още повече пък с военна сила? Не би трябвало да го имат. Би трябвало това да си е жива агресия, и да заслужава да бъде оплюта и низвергната. А проблемът е, че не е съвсем така. Дяволът се крие в подробностите.

Като начало, Кадафи е забележителна личност. Не може да му се вярва на нито една дума, дори по критериите за политик – а това е изключително рядко постижение. Предполагам, че ако каже “Добър ден”, и е денем, ще получи инфаркт от срам… Такъв човек просто не е за управленец, защото ще съсипе страната си. И той го прави.

Либия е единствената държава в Северна Африка, която има петрол. Вярно е, либийците живеят по-добре от жителите на околните държави, и доста чужденци работят в Либия. Но в наличната нефтена ситуация беше логично либийците да живеят като бахрейнците или катарците, а те са поне един порядък под този стандарт. И при тях да работят повече чужденци, отколкото са местните – пак нищо общо с наличната ситуация… Да живееш малко по-добре от съседа си не е похвала, ако ти живееш върху злато, а той – върху камъни.

Атмосферата в страната също не е от най-добрите, от много години. Либийците са поне шест основни племена. Това на Кадафи се ползва с доста облаги, в смисъл че живее почти както ако там управляваха “нормални” политици. Другите обаче често мизерстват. Омразата и противоречията им са непрекъснати, и поне от 30 години насам обстановката в Либия непрекъснато е на косъм от граждански размирици. Спира ги само ужасът от Кадафи, и интригите му за “сплотяване на Либия”. (Една от тези интриги е ужасяващата вест, че едни шест медицински сестри от чужбина назаразили либийските деца със СПИН… някой да има нужда от дообясняване?)

Всичко това все още по никакъв начин не може да е повод за военна намеса в Либия. При бунта на несъгласните с него Кадафи обаче се оказа не просто способен, а охотно готов да избива народа си почти до същата степен като китайските мандарини. Това вече според мен спокойно може да е повод за намеса. Докато някой само те тормози и те кара да живееш в мизерия, ако го търпиш, си виновен единствено ти, и отговорността да го отхвърлиш е само твоя. Ако обаче при опит да го отхвърлиш той е готов да избие всички вдигнали се до крак, отговорността да смъкнат подобен изрод вече е на всички честни хора по света.

Честни хора ли са политиците, които организираха военната намеса? Честни като политици, естествено… Само че обикновените либийци това не ги вълнува. Който и да им помага да смъкнат Кадафи, е добре дошъл. И каквото и да им наложи после този някой, ще е доста трудно да е по-лошо от живота под него. Да живееш зле, ако държавата ти е голям износител на петрол, е постижение. Освен либийците го могат почти единствено руснаците. Само че те имат да изхранват 150 милиона население, а не 6, и дори така постигат много повече от Либия… Всъщност, предполагам, че с удоволствие биха подкрепили който и да е, който просто ще ги спаси от танковете на Кадафи. Без значение какво ще ги прави после – каквото и да е, после поне ще са живи.

Затова и съм по-скоро склонен да подкрепя операцията в Либия. Не заради политиците, които стоят зад нея – повечето от тях, да не кажа всички, са… политици. Лъжци, лицемери, лекета и т.н. Заради обикновените либийци, които имат право на нещо по-добро от Кадафи.

Да, свалянето му не е гаранция, че ще получат нещо по-добро. Но поне е възможност. Нека получат каквото си изберат и направят сами.

Това е свободата.

Най-сетнеееее! 🙂

И, да издам тайната: все пак това не е последната глава от първата част – ще има още една глава! Просто… ами просто така се е случило.

Странно нещо е разказването на история – дори когато авторът си ти, и тя е само в ума ти. Сякаш се разхождаш по пътищата на страната, която описваш. Виждаш героите си и случките, и трескаво бързаш да документираш, да изречеш или запишеш случващото се. Не го управляваш – насилиш ли го, няма вече да е истинско и живо, дори само вътре в теб. Героите ти с клюмнали глави ще изпълняват каквото им нареждаш, и с изчервени лица ще твърдят, че е било както го описваш. Но в унинието им ще има укор към теб, и съвестта ще те раздира точно както ако принуждаваш насила живи хора. И преработената от теб местност ще стои неестествена, с раздрана земя и криви къщи, и кравите тъжно ще скубят оскъдни сламки, и ще гледат с копнеж тучната зелена трева току до тях, която си им забранил.

Много бързо ще се принудиш или да погазиш съвестта си, и да се разделиш с жива частица от доброто в себе си, или да махнеш с ръка и да оставиш нещата да се случват както… както е истината за тях. Престрашиш ли се да избереш истината, наградата е огромна. Чувстваш се облекчен и щастлив, като след достойно върнат дълг, като след пусната на свобода птица. Изсушената и посивяла в хватката ти реалност внезапно се разлиства и заискрява, неизмеримо по-жива и богата, прещедра награда за смелостта ти.

Как става това, след като всичко е вътре в теб? Нали всъщност все ти го твориш, и така и иначе? Къде е логиката, каква е причината?… Не зная. Но съм го усещал в себе си твърде много пъти – винаги е така. Оставиш ли нещата да се случват истински, те стават толкова богати, че просто е невъзможно да обхванеш всичко отведнъж. При всяко връщане към тях виждаш нови и нови неща, които преди не си забелязал, които си пропуснал. А мине ли повечко време между връщанията, то тече и там. Случват се нови случки, пътя си поемат нови истории, и събития, и приключения. Можеш да разказваш цял живот, и винаги ще имаш какво ново да разкажеш.

(Понякога може да заразиш и околните. Майсторството на Любо Николов зарази така мен, да разкажа какво се е случило с Нарви. Не беше същото, което се е случило в ума на Любо – двамата сме различни, световете ни няма как да са еднакви. Нито беше толкова талантливо. Но заразата е непреодолима… И сега, като четях поредния разказ, отведнъж в миг видях Графството от времето на Помдерой Бързолък, и се смях със сълзи на гледката как Вавелукс пригажда за шлем пробитата тенджера на майка си, без да му пука, че надали ще издържи и един по-сериозен удар.)

Същото вероятно се е случило и с Любо – докато е описвал историята на Галдо на този етап, я е оглеждал отново и отново. Сигурно всеки път е забелязвал все нови и нови неща, които при първия оглед не е видял. И когато са се събрали достатъчно е разбрал, че няма как да побере всичко в една глава, нито пък има как да пропусне случилото се. Та кой истински разказвач може да премълчи без нужда и смисъл част от историята?… Пък и да, краят на първата част от пътя се отдалечава малко, но удоволствието от пътя става по-дълго. 🙂

И вместо да ви пожелая приятно четене, ще подхвърля отново идеята да се хванем и да запишем на аудиокнига тази история! Имам обещанието на Любо тази аудиокнига да е свободна, и да се разпространява също така волно, както и написания текст. Да е от полза ще може всеки почитател на таланта му. Четене на роли, монтаж на аудиозаписите… Може да стане нещо наистина хубаво и феновско. Струва си.

Подтикнат от един коментар под предишен запис, реших да драсна няколко реда по темата. Като кратък разказ какво се е случило, лично мнение за изводите, и място за коментари на баннати от вестникарските форуми. 😉

Фактите

Геотектонично, Япония се намира на стика на две литосферни плочи – Тихоокеанската, и колкото и да е странно, Северноамериканската. (Северноамериканската континентална плоча не свършва на запад на Беринговия пролив – тя продължава под Чукотка и Източен Сибир, и се спуска на юг към Манчжурия и Корея, и под Източнокитайско море.) Тихоокеанската плоча (от изток) натиска Северноамериканската (от запад), и се подпъхва под нея. При това ръбчето на Северноамериканската плоча се надига; Япония е именно това надигнато над океана ръбче.

В процеса на подпъхването Тихоокеанската плоча увлича в дълбочина наноси и дънни минерали, заедно с водата в тях. Високите температури и налягания ги преработват, част от тях се превръща в лава, и изригва през японските вулкани. Също, при подпъхването двете плочи се трият една в друга, и триенето задържа движението на предните им части. Масата на плочите зад тях обаче продължава да се движи, и натискът бавно расте; когато надхвърли силата на триенето, плочите повече или по-малко внезапно приплъзват една над друга, освобождавайки част от напрежението. Колкото повече натиск се е насъбрал, толкова по-рязко и по-голямо е приплъзването. На български му казват земетресение.

Приплъзването, освободено при сегашното земетресение в Япония, е огромно. По спътникови данни, Япония се е преместила средно с 4 метра на изток (неравномерно – на някои места с до 20 метра). Също, надигнатите от задържането при триенето плочи са се “слегнали” – нивото на източния бряг на места е спаднало с около половин метър.

В резултат на това слягане се е ускорило въртенето на Земята. При слягането на плочите се получава ефект, подобен на този при въртяща се фигуристка на лед, която прибира ръце по-близо до тялото си – въртенето се ускорява. Тъй като вертикалното слягане е сравнително малко, ускоряването е милионни части от секундата в денонощие. Ако не сте атомен часовник, надали ще ви касае.

Комбинацията от изместването и слягането обаче има много голям ефект. Реално, почти цяла Япония отведнъж е “нагазила” в океана с няколко метра. Преместила се е хоризонтално и вертикално такава огромна земна маса, че е променила с около 15 см. оста на въртене на Земята. Това също надали ще ви касае, ако не сте свръхпрецизна астрономическа обсерватория. Много хора обаче е засегнала вдигнатата от това “цопване” вълна – ударилото Япония цунами. Твърди се, че ако не е бил неговият принос, от земетресението са щели да загинат не повече от десетина души. (Колко ли щяха да загинат от подобно земетресение в България? Боя се, че отговорът е лесен… 🙁 )

Ядрената история

Става дума за атомната електроцентрала Фукушима. Разположена на източния бряг на страната, доста близо до епицентъра на земетресението, и в залив, който неизбежно усилва ефекта на цунамито, тя се е оказала тежко засегната. Ето и кратко описание какво се е случило (по информацията, която успях да събера до момента):

При ядрената реакция в реакторите се отделя голямо количество топлина. Именно то се използва за получаване на електроенергия. В реактора циркулира охладител – в някои реактори, както във Фукушима, вода под високо налягане, в други разтопен натрий, и т.н. – което го охлажда. Охладителят пък се охлажда в междинен топлообменник, където нагрява вторичен охладител, като правило вода. Тя се изпарява и върти турбината на генератора, който произвежда електричеството.

Във Фукушима земетресението е било в пълната си сила (изместването на земята там е било над 4 метра). Както е по правилата (а те в Япония се спазват), автоматиката моментално е изключила реакторите. Проблемът е, че това не спира ядрената реакция в тях, а оттам и нуждата да бъдат охлаждани. А за да работят помпите, които движат охладителя, е нужна електроенергия.

При нормална работа самата електроцентрала дава предостатъчно енергия. При подобен инцидент обаче се разчита на вторичен източник – ток от електрическата мрежа. Проблемът е, че заради огромния си обсег земетресението е прекъснало работата на практика на всички електроцентрали на целия остров Хоншу. Съответно, е нямало откъде и как да дойде електроенергия отвън.

За такива случаи в електроцентралата има предвидено трето ниво на подсигуряване – дизелови генератори, които да се включат и да захранят помпите. Което и станало, с японска точност. Проблемът дошъл час по-късно, когато вдигнатото цунами се стоварило върху централата. Вълната заляла помещението, където се намират дизелите, и те спрели. (На някои места тя е навлязла в сушата с около 10 километра.)

За този вариант има предвидено и четвърто ниво на подсигуряване – акумулатори, които могат да поддържат работата на помпите в течение на осем часа. Смятало се е, че за толкова време с гаранция или ще бъде пуснат поне един реактор, който да даде ток, или мрежата ще бъде възстановена и ще дойде ток отвън, или от евентуално всичките спрели дизели ще бъде ремонтиран и пуснат поне един, който да захрани помпите. Заради непрекъснатите вторични трусове обаче се е оказало невъзможно да пуснат реактор в централата. Точно същото ставало с всички други японски централи, така че ток не можел да дойде отникъде. А хвърлената от цунамито водна маса не се оттекла достатъчно за осем часа, за да се отводни дизеловото помещение. Така че накрая циркулацията на охладителя в реакторите спряла.

В конструкцията на реакторите е предвиден и този случай, доколкото е възможно. Пренагрятата в реакторите вода започва да се изпарява, въпреки високото налягане, и изпарението й отнема от генерираната топлина. Инженерите в електроцентралата могат да изпуснат навън парата, и така за известно време да вентилират топлина от реактора. Изпуснатата пара съдържа радиоактивни изотопи, генерирани в нея от облъчването от реактора. Почти всички те обаче са много краткоживеещи, и само за няколко дни се разпадат до пренебрежими нива. Така че при липса на друго и това е вариант. Това и са направили инженерите. (Заради това нивото на радиацията в командната зала се е повишило до около хиляда пъти над нормата, и после е спаднало до няколко пъти над нормата.)

Ако обаче почти всичкият охладител в реактора се изпари, температурата в него ще продължи да се повишава. Първоначално ще се стигне до температури, при които циркониевата обшивка на касетите с ядрено гориво ще реагира с останалата вода и водните пари, и ще се отдели водород. Смесен с въздуха, той образува експлозивна смес – от първата случайна искра, или просто от повишаващата се температура той може да се взриви, и да разруши корпуса на реактора. (Това се е случило в Чернобил – натрупаният от реакцията водород експлодира и разрушава реактора, след което графитните блокове, от които е изграден реакторът РБМК, се запалват от високата температура и притока на въздух, и горят подобно на въглища. А тъй като са силно радиоактивни, избълват неизвестно колко милиона кюри във въздуха…)

Във Фукушима също се е стигнало до отделяне на водород. Инженерите са се досетили да го изпуснат от корпусите на реакторите в реакторните зали. Там той е експлодирал и е разрушил залите на реактори 1, 2 и 3, но корпусите на реакторите до този момент са останали здрави. (Реакторите се правят от специална стомана, а и реакторните зали във Фукушима са проектирани така, че при инцидент стените им да паднат навън, за да не повредят корпуса на реактора.)

Ако и дотогава не се намери начин реакторът да бъде охладен, циркониевата обшивка на касетите може да се разтопи, и атомното гориво да се изсипе от тях на пода на реактора. То е във вид на керамични таблетки, които издържат механично до много високи температури, но прегрятата водна пара в реактора може да извлече от тях някои по-летливи изотопи. Ако такава пара бъде изпусната навън, това е далеч по-неприятно от охладителната пара от първия етап – изотопите в нея са по-концентрирани и по-дългоживеещи. Стигне ли се дотам, централата ще бъде заразена до степен да е неизползваема, по мерките на цивилизования свят. Опасността от сериозно и трайно радиоактивно заразяване на територии извън централата обаче все още е сравнително малка.

Изсипаното на пода на реактора гориво ще продължи да повишава температурата си, докато не разтопи и високотопимата стомана на корпуса му, и не потъне в земята под централата. Това качва тежестта на ядрения инцидент с още една степен. Тази земя ще е смъртоносна десетки хиляди години – по човешките мерки завинаги. Ако обаче няма значително изхвърляне нагоре, все още опасността за радиоактивно заразяване на широки територии е малка.

Докъде се е стигнало във Фукушима, по информация към момента? Виделите, че нямат как да охладят реакторите инженери още преди експлозията предвидили какво ще се случи, и повикали спешно всички пожарни наоколо. Поради липсата на време или удобства не смогнали да прокарат маркучите за вода в реакторната зала. След експлозията й станало възможно да наливат вода право върху реактора, и да го охлаждат пряко. Това им дало време да подсигурят отнякъде източник на ток, и да задействат и помпите (някои от които вече са били повредени, вероятно от високата температура). Тъй като пречистената вода, която охлажда отвътре реакторите във Фукушима, е била изпарена, използвали направо морска вода. Тя е корозивна, но стигнало ли се е дотам, тези реактори така или иначе не се очаква да бъдат експлоатирани вече.

Към момента, според информацията, която съм намерил, положението в реактори 1 и 3 се смята за извън критична опасност. Най-вероятно циркониевата обшивка на горивните касети е корозирала, и може би отчасти се е разпаднала, но не се е стигнало до разтапяне и пробив на корпусите на реакторите. Вероятно ще е необходимо тези реактори да бъдат интензивно охлаждани поне още няколко години, но най-страшното ще е отминало.

Сериозен повод за опасение е реактор 2. По данни на японските власти, в стените на амортизационната камера, която е под реакторната зала и частично я обхваща, има пукнатина, от която излиза високорадиоактивна пара. Това означава, че най-вероятно е имало разтапяне на корпуса на реактора и пода на залата, и ядрено гориво или утечки са проникнали в камерата. Ситуацията там продължава да е неясна. Ако информацията се потвърди, това ще е втората по тежест ядрена авария след чернобилската.

Друг повод за опасение е басейнът за отработено ядрено гориво на реактор 4. “Отработено” означава, че интензивността на реакцията в него е спаднала под една определена, но все още твърде висока степен, и то продължава да се нуждае от добро охлаждане. Ако циркулацията на охладителя (обикновено вода) в басейна, в който го държат, спре, наличната вода ще се изпари, след което от нагряването ще се получи запалване и разтапяне. Запалване в басейна е потвърдено от японски източници; не е ясно дали няма и разтапяне и проникване през структурата. Така че там също се чака още информация.

Опасността

Целият свят гледа настръхнал дозиметрите, така че плъзне ли каквото и да е откъм Япония, моментално ще се чуе. А тя е почти на обратния край на света от нас – преди плъзналото да стигне тук, ще изпищи целият свят. И ще е много трудно плъзналото да стигне чак дотук, без дъждовете да го свалят на земята много далеч преди България. Така че мисля, че опасността тук за България е минимална. И че шансът радиактивност да стигне дотук, без да сме научили дълго преди това, е на практика нулева.

Още отсега си представям как “еколози” в кавички ще опищят света, че ето, видите ли, ядрената енергетика никога не може да бъде абсолютно сигурна. Както съм писал обаче и в уикито за масовите заблуди и психози, абсолютна сигурност принципно няма как да съществува. Няма енергетика, която да не взима жертви, просто защото няма човешка дейност, която да не ги взима. Въпросът е в баланса на тези жертви. Дотук нещата показват, че дори при ужасяващо земетресение загиналите заради атомна авария са много малко хора. Поне ако централата е експлоатирана както трябва.

Да, все пак са загинали. Но енергията е нужна. Ако вместо атомна централа там имаше стандартен ТЕЦ, копаенето на въглищата за него щеше да изисква поне няколко хиляди души непрекъснато на смяна в мините, под земята. Познайте колко щяха да са загиналите при такова земетресение, дори ако мините са японски… Същото и за слънчеви и вятърни централи – за толкова мощност трябват много квадратни километри централи, които при подобен трус ще се сринат. Загиналите неминуемо ще са много хиляди – няма как заради 3000 мегавата слънчева или вятърна централа да се държат непрекъснато безлюдни стотици квадратни километри. А за ВЕЦ, които изискват язовирни стени – там жертвите могат да са милиони, ако надолу по течението има големи градове (а обикновено има). Един мой набор в казармата се размина на косъм с дисципа, когато на въпроса “Какво да правим с турски шпионин, взривил примерно стената на язовир “Арда”?” отговори: “Да го пъхнем в лудницата. Ще е издавил половината Одрин, като начало.” Спаси го единствено крещящата очевадност на логиката му.

Не твърдя, че атомната енергетика е безопасна. Безопасна енергетика няма. Твърдя обаче, че човек не бива да се поддава на масови психози, които го ритат по емоциите, вместо да говорят на ума му. Ще дам само един пример: известни са ми четири жертви на чернобилската авария в България. И четиримата са се отровили, по един и същи начин: изпили по едно шишенце йод, за да се предпазят от радиоактивния йод от Чернобил… Като се замисля, май в България имаме отчайваща нужда от Дарвинова награда. В години на избори е ясно, че ще я получава колективно народът. Но в други години може да ни е полезна. Защото жертвите на паниката винаги са повече от жертвите на причината за тази паника.

Покрай Виктор Кирилов от много време знам, че незрящите спокойно работят с компютри, като слушат изписаното на екрана през гласови синтезатори. Дълго време това ги обвързваше към DOS, тъй като свестен синтезатор за български език имаше само за него. От няколко години вече има прилични синтезатори и за Windows. За Linux обаче няма и до момента, и това принуждава повечето незрящи да използват Windows – дори тези, които биха предпочели свободния софтуер.

Затова и се зарадвах, като Виктор наскоро ми писа за един чудесен гласов синтезатор, който е свободен софтуер – eSpeak. Проектът ми изглежда изключително добре премислен и пипнат. Единственият му недостатък е, че все още няма възможност да синтезира български език.

А хубавото е, че това не е никак трудно да се добави. Разработчиците са изявили желание да помогнат. Нужен им е единствено филолог, който да им даде нужния фонетичен анализ за българския език. Намери ли се такъв, немалко незрящи ще са щастливи.

Затова се обръщам с молба към всички, които четат това: разпитайте дали около вас няма такъв човек. По възможност да не е от най-биещите се в гърдите. (Не защото ми се зловиди, а защото когато ръцете ти са заети с биене в гърдите, нямаш с какво да вършиш работа.) Ако случайно откриете такъв, помогнете му да се свърже с разработчиците на eSpeak. Ако не знаете как, пишете ми – ще помогна за свързването с удоволствие. (Адресът ми е григор@гачев.инфо, на латиница, както в домейна на сайта.)

Благодаря предварително на всички, и от сърце!

Преди няколко години ми се беше наложило да стигна с кола от едно село до друго. Пътят между тях е почти трийсет километра по шосе, и около пет километра по черен полски път. След кратък размисъл реших да рискувам с полския път.

Оказа се грешка. Предишния ден беше валяло здравата, и на места пътят беше по-скоро тресавище. Успях да пресека няколко подобни места със засилка и малко след средата на пътя, доволен от себе си, не обърнах внимание.на наглед плитичката канавка, която пресичаше косо пътя. Лявото предно колело на колата я прескочи, но дясното хлътна в нея и забуксува на място.

Излязох и се заоглеждах за нещо, което да подложа. Уви, наоколо се простираше ожъната и прибрана нива. Нито дръвце, нито камък, нито слама – голо стърнище. Най-близкото място, където щях да намеря подръчни материали, беше селото пред мен, на поне два километра. Нямах нищо подходящо и в колата.

Направих един-два внимателни опита да се измъкна. С даване на газ на тласъци и бутане имаше отличен шанс да стане, но как хем да даваш газ, хем да буташ? Опитах се да съоръжа измислено приспособление от въжето за теглене и крика, с което да мога хем да бутам колата отзад или отдясно, хем да подавам газ. Може би петнайсетина минути пробвах да наглася нещата как ли не – не се получаваше.

– Ей, тва младите ич не гледате как карате…

Гласът ме сепна. Обърнах се – зад мен стоеше старец, подпрян на овчарска гега. Зад него пасеше най-пъстрото стадо, което съм виждал – десетина овчици, горе-долу толкова козички, две крави и дори едно магаре. Залисан в опитите да измъкна колата, не го бях усетил кога се е приближил.

– Кара ли се тъй през мокро поле с туй градско возило, бе? Акъл немате… Дай да ти помогнем некак.

Дядото беше висок и кокалест, на младини сигурно ще да е бил бая едър мъж, но старостта беше стопила мускулите му. Нищо, и така щеше да е от полза.

– Заповядайте, седнете в колата и подавайте газ на тласъци. Аз ще бутам отзад, и с лашкане ще я извадим.

– А, не. Язе че бутам. Не мойм се опрай с тие модерни пущини. Не стават за каране, не са като едновремешните. Победата екстра я карам, ама ги нема вече. Убави коли беха, тие днешните нищо не струват…

– Няма страшно. Кормилото си е същото, педалите и те…

– А, не, не, не смейм. Че съсипем нещо, зян да стане. – Той лекичко се изчерви. – Седай ти, язе че бутам. Не ме глей, че съм дърт, жилав съм. Че те изкараме. Ако не сме ние дъртите, младите заникаде не сте…

Със сериозно съмнение седнах в колата и се опитах да я разлашкам с газ. Старецът я подпря отзад, и занатиска в такт с тласъците. Уви – макар и за малко, не успявах да изляза.

– Оставете, благодаря ви. Ще ида до селото и ще донеса някоя дъска или нещо. Благодаря ви пак…

– Бе къде че юрнеш по калнио кър? Давай пак, се че я изкараме некак. – Лицето на стареца се беше зачервило, и дишането му беше тежко.

– По-добре да не опитваме повече. Може да стане някоя беля…

– Тя белята вече станала. Кат не гледате младите как карате, така ще е. Давай сега пак газ на лашкане, че те извадим, не бой се.

Отново залюшках колата на тласъци, като въртях кормилото ту в едната, ту в другата посока, дано гумата захапе някъде на здраво. За миг мярнах лицето на възрастния мъж в огледалото, и направо се уплаших. Беше мораво и сгърчено от усилието, изкривено в страшна гримаса. Имах чувството, че всеки момент сърцето му ще откаже, и той ще рухне. Преди да успея обаче да вдигна крак от газта, поредният тласък изкара заседналото колело. Няколко мига то се задържа на ръба на дупката, аха-аха да падне обратно; рязко завъртане на кормилото и премерена газ обаче го извадиха.

Излязох от колата. Старецът беше приклекнал на мястото, където беше бутал, беше се опрял с ръце направо в калта, и гълташе въздух като риба на сухо.

– Да ви закарам до селото? – Запрехвърлях бързо в ума си как мога да му намеря лекар, или фелдшер, или аптечка.

– Немой… Добре съм… Сичко наред…

Прихванах го под мишницата, да го подкрепя в случай, че тръгне да пада. Няколко минути останахме така. Малко по малко дишането му се успокои и лицето му върна нормалния си цвят.

– Немой, м’че. Сичко е наред. Дъртите сме жилави. Без нас младите сте заникаде, от мене да го знаеш. И себе си че затриете, и света че затриете. Покрай тие модерни пущини нема от вас да стане хора като назе, помни ми думата…

След още малко напразно увещаване го оставих при стадото му, с огромен куп благодарности и надута от мрънкането му глава. По останалата част от пътя внимавах двойно. Ако пак заседнех, рискувах да ми се наложи пак да го търпя да ми мърмори. А втора такава доза мрънкане не знам дали щях да мога да издържа за един ден.

… Времето обаче не чака. И когато видя младежи да вършат някоя щуротия, особено ако съм вкиснат от нещо или недоволен, нерядко се хващам, че мислено мърморя като онзи старец. И сравнението хич не ме ласкае. Но не защото ме е срам да съм като него.

А защото се съмнявам дали съм като него, и ме е срам, че може би не съм. Не в мрънкането, там съм предостатъчно способен… Когато се опитам да си го представя като млад, непоразен още от старческата киселост и склероза, виждам в ума си един от алпинистите от песните на Висоцки.

Дето увиснеш ли на ръката им над пропастта, стенат и охкат, и може би мрънкат, но държат.

В света на програмистите това определение се чува всеки ден, по повод някоя особено зле написана програма. Поне сред програмистите от поколението, което не разбираше от модни чепици и чалгатеки, но пък можеше да програмира… Но дори и повечето от тях не знаят откъде всъщност идва този израз, и защо е “боза с косми”, а не примерно “торта с кисело зеле”. Някои си мислят, че се има предвид, че програмата е отблъскваща… Но не е така. Или поне не само.

Добре написаната програма не само е стройна и хармонична като скачаща пантера. Тя е ясна от пръв поглед върху кода й, често дори за хора без особени знания в програмирането. Логиката й е ясна и интуитивна, ако имаш представа от материята, на която служи. Всичко в нея е точно на мястото, на което очакваш да бъде. Промяната на всяко нещо дава ефект точно върху каквото се очаква. Тя е бистра и прозрачна, като чиста вода.

Зле написаната програма е “мътна” – в нея не виждаш кое къде е, трябва да търсиш всяко нещо едва ли не опипом. Не знаеш какво като пипнеш, какви ще са ефектите освен търсения – видимостта я няма и в това отношение. В особено тежките случаи е като обфускирана – каквото и да пипнеш, се чупят най-непредвидими неща: видимостта й клони към нулата. Като в боза… Доста мои познати програмисти, ако им вземеш RAD-средата, пишат точно такъв код. (Познайте какъв пишат там, където RAD средата не стига, и просто трябва да се дописва на ръка.)

Какво става, ако такава програма трябва да се дописва? (Или ако трябва да се дописва дори добра програма, но програмистът е некадърник?) Вместо да разбере логиката на програмата и да имплементира нещата точно където и както трябва, програмистът предпочита да ги направи отделно, и да ги лепне за програмата като някакъв израстък… С времето подобни програми буквално се покриват с подобни израстъци като с окосмяване. Оттам и “косми”.

А как се съчетават двете? Елементарно и неудържимо. Истински бозавата програма подлежи на допълване единствено чрез окосмяване. И тъй като истински бозави програми има предостатъчно, и зад някои от тях стоят кадърни маркетингови екипи (т.е. те са широко наложени на пазара, често се налага да бъдат допълвани и са познати на много програмисти), софтуерният свят е пълен с масивно окосмени бози. Оттам и изразът – популярен до степен много хора да са забравили вече всъщност какво точно значи, но да продължават да го използват.

Айде сега чао, че имам да доправям една… програма. 🙂