Grigor Gatchev - A Weblog

Писах наскоро за излизането на Debian 6.0 “Squeeze”. А преди няколко дни научих за един проект, който ми грабна сърцето – Freedom Box.

Наскоро започнаха да стават популярни т.нар. plug computers. Става дума за нещо с размера на зарядно за телефон, което просто ръгвате в контакта. Връзвате му кабел за Нет, евентуално стабилен външен харддиск и прочее, и имате миниатюрно домашно сървърче за всякакви нужди. 🙂 Засега цените им се въртят около 150-200 лева, но очаквам да поевтиняват.

Устройството на животинчето е простичко. Процесор за мобилен телефон, малко RAM, малко флаш памет (в ролята на стартов диск), два (рядко един) мрежови порта, един-два SATA, евентуално други. Консумацията му е смешна, възможностите – напълно достатъчни, за да бъде домашният файлов сървър и/или Интернет гейт. По-приличните са напълно в състояние да са и нелош уебсървър, пощенски сървър и т.н.: домашна cloud услуга. 🙂

Търговските марки вече са доста. TonidoPlug, SheevaPlug, GuruPlug, има още десетки. Възможностите им са различни, според устройството. (Добра идея е човек да се поинтересува какво конкретно предлага този или онзи модел, преди да си го купува.) Ако си правите с тях глупави експерименти, не е трудно да им затриете системния софтуер, и да стават само за притискане на хартии. Но не е трудно и да бъде възстановен. 🙂 Така че са едно разкошно нещо, което очаквам да стане все по-използвано за в бъдеще.

Къде е тук Debian ли? Много просто. Той е една от малкото дистрибуции, която има версия за ARM процесори – типичните за телефони и смартфони. Затова е много удобно на негова база да се направи дистрибуция, специализирана за плъг компютрите. И поради друга причина: Debian е свободен софтуер. Не безплатен (добре де, и безплатен е, но не това е важното), а свободен. Като “свобода”, “свободно слово” и т.н… Затова и Freedom Box е базиран именно на него. Защото целта му е интелектуалната свобода на хората.

Нямам Facebook акаунт. Не желая Марк Цукерберг да продава личните ми данни на която корпорация си плати за тях. По същата причина не поддържам акаунти почти никъде, където властват мегакорпорации. Когато нещо е под контрол на хора, общности или дори неголеми фирми, правилата на честта и истината обикновено се спазват. Понякога заради страха от разкриване и наказване, но все пак обикновено се спазват. Твърде големите фирми обаче се подчиняват само на златното правило: който държи златото, той пише правилата. Отказва се единствено на недостатъчно добре заплатени предложения.

Случаи как напълно невинни и наглед безвредни хора може да пострадат жестоко, понеже са имали глупостта да си дадат личните данни, има невъобразими купища. Ама нямало нищо лошо в това някой да знае какви филми предпочитате и какво ядете ли? Преди двайсет години нямаше нищо лошо в това някой да има копие от нотариалния акт на жилището ви, или да знае кога отивате на почивка… Ще мине време, на г-н и г-жа “ама няма нищо лошо” ще им дойде акълът. Но всичката лична информация, която междувременно са раздали щедро на всеки, който би я продал за пари, ще продължи да циркулира и да работи. Срещу тях. За някои неща се мисли навреме. Дойде ли зимата, вече е късно да жънеш или да береш ябълки.

О да, разбира се, че вярвам на корпорациите, държавата, полицията и т.н. Просто на себе си вярвам повече. Така че моята информация ще е под мой контрол. Който иска, нека оставя полицията да сложи камери в спалнята му, с обещанието, че ама никога няма да ги използва. Или корпорацията Х да държи документите му, с обещанието, че ама никога няма да ги разкрие. Благодаря сърдечно, наивниците в моите панталони свършиха… Чудя се, защо ли английската дума “privacy” няма точен аналог на български? Дали не е защото нямаме понятието и идеята, които тя обозначава – правото на свое лично пространство, в което неканените да нямат място? Дори ако са богати и големи…

Така мисля не само аз. Идеологът на Freedom Box, Eben Moglen, е на това мнение. Екипът, който ще прави дистрото – също. И техните цели са далеч не само човек да може сам да менажира своята информация, под свой контрол. Искат и други неща:

– Сигурни социални мрежи: Създаване на разпределена социална мрежа, която не зависи от волята на шефа на корпорация X или правителството Y. Мрежа, в която твоето лично пространство се контролира от теб.
– Сигурност на данните: Можеш да съхраняваш данните си на Freedom Box-овете на приятели и познати, за да си напълно подсигурен срещу загуба. А за да не могат да злоупотребят те, данните, разбира се, са надеждно шифровани.
– Мрежов неутралитет: Ако провайдерът ти тръгне да ти реже услуги, било за да те цеди за пари, било по поръчка на овластен цензор, можеш да си рутираш ограничените видове трафик през Freedom Box-овете на приятели и познати, които са към друг провайдер. Пък нека местният Мубарак ти дърпа шалтера, или местната Велика китайска стена ти реже достъпа до Уикипедия.
– Сигурно анонимно публикуване: Ако живеете под властта на цензори, Freedom Box ви позволява да публикувате информация през устройствата на ваши приятели и познати извън тази власт.
– Защита на домашната ви мрежа: Освен всичко, Freedom Box е великолепен, отлично защитен рутер, който опазва уязвимите компютри в домашната ви мрежа от външни атаки.
– Шифрован е-майл: Прозрачно (за вас 🙂 ) шифроване и дешифроване за вашата електронна поща.
– Независеща от външни сървъри, по възможност шифрована, безплатна гласова комуникация през Нета (и до обикновени телефони)

Предвиждат се и още възможности, които засега не са обявени. Проектът ще се движи от общност, така че възможностите може много бързо да нараснат и да се разнообразят свръх първоначалните планове. Още повече че и възможностите на плъг компютрите вероятно бързо ще растат с развитието на електрониката. 🙂

Лично за мен този проект е забележителен, и трябва да бъде следен много внимателно – той има потенциала буквално да промени света, или поне Интернет, какъвто го познаваме – джунгла, в която обикновеният гражданин е почти безсилен срещу корпорациите и правителствата. Едно, че свободният софтуер (тук-там със съвсем малко дописване) има възможностите да дръпне тотално килимчето не само на Facebook и Google, но и на всичките правителствено-шпионски опити за контрол над Нета. Способен е да обезсмисли Великата китайска Интернет стена, като начало – ако това е малко, здраве му кажи. А като продължение – …

И този потенциал е много лесен за реализиране. В предвидения си вид Freedom Box е един чудесен универсален домашен сървър/рутер/какво ли не. Като собственик на ИТ компания, сериозно ме блазни мисълта да поръчвам на едро бройки от някой плъг компютър, да го инсталирам с Freedom Box и да го продавам на по-дребно. Печалбата няма да е космическа, но ще я има. А ползата ще е за всички нас.

Извадка от лога на jabber-а ми:

> и кво ся, ще ми обясняваш, че не гледаш порно ли?
< гледам, но много рядко > не те възбуждат такива гледки? 🙂
< ами, не особено > да не си нещо болен?
> или да те привличат мъже?
< мъже определено не ме привличат, иначе щях да гледам гей порно... има и такова > 🙂
< а болен... де да знам, може и да съм... но подозирам, че не. > мъж, който не зяпа по жени, не е верен, а болен… ти не зяпаш ли?
< зяпам, за възмущение на жена ми 🙂 > 🙂
< просто това порно, на което обикновено попадам... някак не е моето порно. > що, кво е твоето?
< някакво по-интересно, увлекателно... тогава е и възбуждащо > че какво му е на обикновеното?
< то е като примерно екшън, в който добрият час и половина бие лошия без прекъсване... екшън нон-стоп, ама вместо да ти е по-интересно, ти писва на първата минута. > порното не е за да ти е интересно, за други цели е 🙂
< да, ама за да ми задържи вниманието, е добре и да е интересно < то и храната е за да живеем, ама обикновено искаме да е вкусна и прочее 🙂 > ноо си претенциозен 🙂
< ами, претенциозен съм 🙂
Не знам как се става сценарист или режисьор на порнофилми. Сигурно чрез лоботомия. Нямам представа колко порнота съм изгледал през живота си. Гледам ги рядко, но все пак съм на 45, с годините се е понасъбрало. И почти не помня филм, на който да не съм се прозявал. Скуката убива възбудата.

Чудя се – аз ли съм сбъркан, или има и други като мен. Такива, дето биха предпочели порнофилмът да е и интересен. Които мислят, че емоциите и преживяванията (а може би и екшънът – защо не?) не пречат на възбудата, напротив – могат да я създадат и подсилват, ако бъде вложен някой милиграм мозък. В който да има съспенс, изненада, абе с една дума, тръпка. Да не можеш от първите 30 секунди да предскажеш сюжета докрая. Да видиш човешки дилеми, свързани с нещата. Да видиш изобретателност, остроумие, веселба, купон…

Все си мисля, че такова порно ще е по-възбуждащо. 🙂

Преди няколко дни излезе поредната стабилна версия на Debian GNU/Linux – 6.0, “Squeeze”. Следя привършването й от доста време. Дойде ред на оценката.

Debian е известен в Линукс света с много неща. Ще спомена накратко най-важните.

Изключителна стабилност: Повечето Линукс дистрибуции се отличават с надеждност, издръжливост, липса на вируси и т.н. Дебиан обаче се откроява дори на този фон. Надеждността му е изключителна: той работи.

Поостарели версии на софтуера: Уви, надеждността се постига чрез продължително тестване и чистене на бъгове. И след излизането си Дебиан често има ъпдейтове, но нищо от калибъра на Windows Service Pack. Отскоро обаче съществува Debian Backports – хранилище за най-нови версии софтуер, компилирани за текущата версия на дистрибуцията. Иначе казано, дори със старичка версия на Дебиан пак можете да имате най-новите програми.

(Има и друга причина за това. Човек рядко има нужда от швейцарско ножче с 200 остриета – в 99% от случаите му трябва най-обикновен нож, който реже добре; не най-доброто възможно, а достатъчно доброто. Дебиан е достатъчно добър за сървъри вече повече от 10 години. Тази му версия обаче вече е достатъчно добра и за работни компютри. Напълно е годна за почти всякаква работа, ако тя не включва изрично специализирани за работа с Windows или MS Office продукти.)

Изключително богат: Да работиш на Дебиан създава усещане, сравнимо с това да командваш атомен самолетоносач. На практика не съществува софтуер за Линукс, който да не е стандартна част от Дебиан. Squeeze съдържа около 30 000 пакета, и пълният му обем е към 10 компресирани DVD-та (а свободният софтуер е много по-компактен от несвободния). Дори най-мощните колекции комерсиален софтуер, струващи много хиляди, са направо мизерни пред него.

Труден за инсталиране: Преди 10 години наистина не беше от най-лесните. Днес обаче трудността му на инсталиране е пълен мит. Почти всеки ден инсталирам компютри: Дебиан се инсталира по-лесно от Windows XP. (Като минимум, с инсталирането на Дебиан имате готов компютър. С инсталирането на Windows имате компютър, на който тепърва трябва да слагате и драйвери, антивирус, антибот, офис пакет, браузери, торент клиент, специализиран софтуер…)

Поддържа много архитектури: Машината ви трябва да е изключително екзотична, за да не тръгне върху нея Дебиан. 32/64-битови PC-та, Sun Sparc, DEC Alpha, HP Server, Itanium, ARM-базирани машини (напр. повечето смартфони) – Дебиан върви върху тях. Иначе казано, уменията и навиците ви в него ви правят способни да обяздите почти всякакъв реално срещащ се хардуер.

Squeeze ме зарадва и с някои нови неща. Ето ги:

Напълно свободно ядро: Социалният договор на Дебиан гласи, че той е свободен софтуер. Доскоро в ядрото му се допускаха драйвери, които не са напълно свободни. Сега обаче те са изместени в non-free секцията. Въпреки воя, че това ще осакати горките потребители и ще ги изгони от Линукс, аз до момента буквално не съм успял да видя лично хардуер, за който Дебиан да няма свободен драйвер, но да има несвободен. (Но десетки пъти съм виждал хардуери, за които свободните драйвери работят по-добре от несвободните.) Все още свободните драйвери за повечето NVidia и някои ATI видеоплатки не поддържат 3D ускорение, и игрите не вървят върху тях добре – но към момента кусурът е този.

kFreeBSD вариантите: Често казват: “Дебиан не е Линукс – Дебиан е Дебиан.” Досега всички варианти на Дебиан са били базирани на Линукс ядро. В Squeeze обаче вече има две архитектури, които са базирани на FreeBSD ядро. Иначе казано, Дебиан вече е в състояние да се справи дори в ситуация Линукс ядрото да бъде забранено по някаква причина. 🙂

… Работя на Дебиан от години. Щастлив съм от това, и съм способен да пиша още и още похвали за него. (Колко други операционни системи се радват на такава любов от потребителите си?) Но истината е, че най-добрата похвала за него е неговата работа. Съветвам всеки желаещ да го изпробва. Може и да не му хареса. Но ако му хареса, ще е щастлив с него.

Преди много години изпращахме дядо ми в последния му път. Много го обичах, и бях като покосен от скръбта. Настроението ми не се оправи и на почерпката след погребението – сврях се в един ъгъл, за да се поприкрия от купищата “моите съболезнования”, “какъв човек беше само” и “как ли ще я караме без него”. И това привлече вниманието на един възрастен чичко, неизвестно ми какъв член на огромния селски род на дядо. Пристъпи тихичко в ъгъла и ме побутна по рамото:

– Здрасти, момко. Иска ти се да бяхте пак заедно с дядо ти, нали?

Кимнах мълчаливо. Нито имаше смисъл да отричам, нито ми се говореше.

– Не го слушай това искане. Много хубаво изглежда, ама не е хубаво.

Зяпнах го изненадано. Подиграваше ли ми се?

– Знаеш ли какво е то? Когато си отидат, мъртвите ни викат от отвъдното, да се съберем с тях. Ей тука, отвътре. – Той посочи сърцето ми. – Защото ни обичат, и не искат да се разделят с нас. И ние ги чуваме, и поискваме да се съберем с тях, защото и ние ги обичаме. Това е, което усещаш. Не е обич, обичта е друго нещо. Повика на мъртвите е. Не го слушай.

Ядосах се. Тоя селски чиче какво си въобразяваше? Че точно в тоя момент може да ми мели дивотии на главата?

– Глупости. Откъде ще ни викат, като няма отвъдно? Къде да идем?
– Където са те. Дали е някъде или никъде няма значение, на едно и също място отиваме. И те го знаят, то не е далече от акъла, и ни викат. А ние искаме да идем при тях… Не ги слушай. Рано ти е още.
– Че аз не съм тръгнал да се самоубивам!
– Така е, не си. Но всеки път, когато поискаш да идеш оттатък, мъничко от теб отива. Докато си млад, и още не си отпратил много, не се усеща. Но като остарееш, и се е понасъбрало вече от теб отвъд, почва да тежи. Пак тогава се насъбират и повече отишли си близки, и те викат по-силно. Затова още отсега не ги слушай. Не пускай парченца от тебе да отиват отвъд, и да се трупат.
– И какво като се трупат?
– Колкото по старееш, толкова по-силен е повикът. Докато не те притегли да идеш и ти там. Знам, вие младите казвате, че смъртта идва от болести. Ама от какво идват болестите, не питате. Защо един ги хваща, пък друг не, и защо един ги боледува много години, а друг умира от тях начаса… Не бива да ходиш там по-рано. Докато можеш да устискаш душата в зъбите, ще има с какво и на кого да помогнеш на тоя свят. Дори ако мислиш, че няма с какво. Затова трябва да се пазиш. Не за дълга старост, старостта е нерадост. За да те има за другите, да ги крепиш.

Почти бях кипнал, но си премълчах. Не биваше да правя скандал на погребение.

– Не слушай поканите на умрелите, момко. Свиквай още отсега да им отказваш. Не с лошо и омраза, те са ти родителите, заслужили са да ги обичаш. Успокой ги тук вътре, кажи им да те почакат. Умрелите имат всичкото време на тоя свят. Ние, живите, го нямаме. Важно е, доде сме живи, да живеем. Така, че дойде ли и нашият ред, да сме се наживели, да ни стига… Да живеем истински, без мъка и болка. Без мисъл за смъртта и тъга по умрелите. Някъде ли, никъде ли, ще дойде време да се съберем с тях. Те са ти родителите, обичат те – нека ти дадат време, нека почакат. Нека ти позволят да проживееш колкото можеш, нали затова са те родили и отгледали. Разбери тъгата им по теб, дай им топлина и успокоение вътре в себе си. Кажи им, че и ти тъгуваш по тях, и ще дойде време да сте заедно. Просто ги помоли да те изчакат малко, съвсем мъничко пред цялата вечност. Нека ти позволят да бъдеш жив.

… В неделя изпращах обичана близка, невероятно достоен и истински човек. Видях сина й, смазан от скръбта. И ми се иска да му кажа същото, което онзи селски чичко, може би вече покойник, каза преди почти трийсет години на мен. Дано има сили да го чуе с повече мъдрост и ум, отколкото имах аз тогава.

Да помоли умрелите да не го викат толкова силно, колкото и силно да го обичат. Да ги увери в топлината и обичта си, и да ги убеди да го изчакат. И да не обръща внимание на повика им, за един съвсем кратък пред вечността миг, за докато е жив и може да подкрепя другите.

За да може, когато отиде при тях, да се е наживял. Да е събрал достатъчно от това, което наричаме живот, за да има за цяла вечност напред, и да му остане какво да раздаде и на тях.

И да остане нещичко след неговата преходност, и тук, и оттатък.

Преди векове начинът да предадеш идея е бил да напишеш книга… Добре де, не преди векове. Преди трийсет години, да кажем. Книгата беше приемлив обем за излагане на една добра идея.

Нещата оттогава се промениха. Преди десет-петнайсет години вече малко хора имаха търпението да четат книги. (Дори от тези, които по принцип четяха.) Предпочитаха кратки разкази. Дългите книги – ако може, в резюме. Не повече от три страници. Пардон, не повече от една. Ако има как да влезе всичко, ще е чудно. Не ми се губи от интересното, само от пълнежа. Пусто нямане на време, тази работа направо ни пие мозъците, нямаме кога да се наспим…

Мина още време, и това също стана много. Стандартната машинописна страница стана горният размер на нещо, което повечето хора биха прочели. “Имаш ли някоя книга за четене” започна да се асоциира с предстоящо пътуване, или чакане на опашка в НОИ… Да, отделни луди продължаваха да четат по-големи обеми. Другите ги гледаха като… като луди. Или като хора без работа. Включително през дългите вечери на пляскане на карти. Изпилващото количество работа и ангажираност отучи хората да вникват внимателно. Все едно им извади очите. А научаването отново да възприемаш обеми и да вникваш в същността им е лесно колкото да ти поникнат нови очи. Дори когато ежедневието вече не е така изпилващо и инфарктно…

Дойде времето на блоговете. Кратките записи бяха ценни – смогваш да ги прочетеш. За да бъдат заменени после от микроблогването. Туитър. 140 знака лимит. И горчивата констатация, че за разлика от хората, маймуните помнят по цели три минути. И чуденето – има ли накъде обемите да се свият още, нещата да станат още по-кратки?

Надали. Човешката реч не може да се качи над определена информационна плътност. Правени са много опити – хайку, сентенции, пословици и поговорки… Някои от тях – много успешни като съотношение. Но уви, годни предимно за изразяване на прости, абстрактни понятия. Концепциите, които няма как да бъдат изразени в под три минути, са вече извън обхвата на повечето умове.

Интересно е обаче в какви направления може да се продължи съкращаването на обемите. Естествено, за сметка вече на количеството предавана информация.

Една от формите за свръхкратко послание е Интернет никът. Той печели от многозначността (ако е добре премислена), вместо да губи. Затова не бих се учудил, ако изборът на никове скоро бъде превърнат в Нета в изкуство. Умението да кажеш много с малко винаги впечатлява, и демонстрира едно къде-къде по-така положение.

Проблемът при този подход е, че той разчита за предаване на богатство на предефинирани стереотипи (обичам думичката “тезауруси” – точно на място е в случая). Вярно е, културното богатство на човечеството е огромно, но дори от него е реално използваема само малка част. Какво би говорел сам по себе си на повечето хора (без помощта на търсачка) примерно никът Steerpike, или King Gorice? Всъщност, колко ника биха говорели каквото и да било на средностатистическия суб-триминутен човек? Хиляда? Съмнявам се. А понеже средностатистическите хора са доста, познайте колко ли хиляди Фродовци или Хан Соловци се мотаят из Нета. И какви кандидат-звездни войни се вихрят заради никове…

Както и да е. Интересно ми е дали подборът на ник ще се превърне в официално изкуство. От една страна, използването на чужд тезаурус за описване не представлява творчество – ключов момент на изкуството липсва. От друга обаче, натискът на тенденцията “с по-малко пръдня – повече боя” е много силен, и нищо чудно да реализира някаква форма на “оизкуствяване”.

Да видим.

< Преди година-две те спряха да те четат. На мнение са, че си се взел много на сериозно. < Нещо да се чувстваш като спасител... > Така е. Наистина съм се взел много на сериозно по някои въпроси.
> Спасител – надали. Не ми стигат силите за целта. Но правя каквото мога.
> Всеки си има своите каузи. И аз съм човек като всички други, и имам право да имам своите.

Това е част от чата ми с един много стар и много добър приятел. Уви, наистина съм се взел много на сериозно. Поне по някои въпроси… Не защото съм капацитетът по тях, или защото имам силите да оправя света. Защото все някой трябва да се вземе насериозно и по тях. Нужно е да има някой такъв. По-добре неумел, отколкото никой. По-добре аз, отколкото никой.

Имаше обаче и още нещо. Усещах, че се занимавам с разни теми, и се вземам насериозно в тях и по друга причина. Преумората на дните обаче я беше скрила от ума ми – не можех да я уловя, дефинирам и изкажа… Разговорът си остана дотук.

Ден-два по-късно обаче, твърде уморен дори за да мога да заспя отведнъж, в главата ми се плискаше мътилка от деня, и от годината, и от целия ми живот. С по един крак в реалността и в сънищата, едновременно лежах под завивката и продължавах чата с приятеля ми. И препрочитах в спомените си, кой знае защо, “Балада за Георг Хених”… И в един момент реалности и не-реалности се преплетоха окончателно, и на сънувания екран към сънувания ми събеседник потече монолог.

> Виждаш ли… това е като с дърводелците.
> Някои правят виоли д’аморе. Други правят бюфети.
> Тези, които правят виоли д’аморе, понякога гледат на тези, които правят бюфети, като на простаци.
> Тези, които правят бюфети пък почти винаги гледат на тези, които правят виоли д’аморе, като на кукута.
> А истината е, че светът има нужда и от виоли д’аморе, и от бюфети. Всеки човек различно. Как да кажеш кое е по-нужно?
> Не са много различни. Бюфетът храни тялото на човек. Виола д’аморе храни личността му, душата му.
> Да, да пълним търбуха си умеем всички. Да храним личността си – уви, не всички.
> А напоследък всички правят бюфети, почти никой – виоли д’аморе. Не защото дърводелците ценят само търбуха, просто това се търси.
> Не можеш да налагаш на хората избор. И да ги насилиш да слушат виола д’аморе, ще се мръщят като от зъбобол и ще сънуват с отворени очи бюфета.
> Изборът отвътре е неподвластен на силните отвън. Дори ако са добронамерени.
> Ако успееш да спечелиш някого, става. Но не всеки умее да печели, особено пък всекиго…
> Има и още нещо. Каквото ядем, съгражда тялото ни. Каквото вършим – личността ни.
> Най-дълбоко и проникновено свири на цигулката не музикантът, а майсторът й. Той влага в нея душата си, колкото и каквато я има.
> И, дялайки дървото й и настройвайки струните й, дяла и настройва себе си. Колкото и както умее.
> Влага душата си както не я влага в бюфет. Затова и виолата му дава каквото бюфетът не може да му даде.
> Затова истинският майстор, дори ако прави в реалния свят само бюфети, в сънищата и мечтите си прави виоли д’аморе. Не за другите, на виола д’аморе свири само Господ. За, и заради себе си.
> Аз правих моите виоли д’аморе в сънищата и мечтите си твърде дълго. Почувствах, че това не ми е достатъчно. Душата ми остава гладна.
> И поисках да ги правя и в реалния свят. Каквито си ги представям. Колкото и както умея.
> Няма да стана Георг Хених. Не смея и да го мечтая. Просто не искам да стана неусетно майстор Франта.
> Съжалявам, ако това е отблъснало някого. Надали съм му голяма загуба.
> Интернет е пълен с много по-свестни от мен. По-умели във вдъхновяването. Има предостатъчно кого другиго да четат.
> И съм сигурен, че го правят. Имат нужда. Ако я нямаха, нямаше да започнат да четат мен.
> А аз… продължавам да правя каквото смятам за важно. Често отчаян от некадърността си.
> Но това правене ми помага да бъда себе си.

В просъницата това обяснение беше стройно, хармонично и живо. Като балерина на сцената, облечена в красотата на тоалета и на движенията си. Или като герой, в силата на бронята си и на тялото си. В реалността се получи мърляво, чорлаво, небръснато и в раздърпан анцуг. Като целия ми блог. Като – често – мен.

Не ми хареса така. Опитах се да го оправя. Стана много по-стройно и стегнато. Здраво и внушително, като добре издялан бюфет. Но някак пусто. Вече съдържаше много логика и смисъл, но не съдържаше частицата от душата ми… Върнах първоначалния вариант.

Не зная как да обясня коя точно частица от мен се губи, и каква. Преумората е скрила точните думи от ума ми.

Но се надявам някой път, може би в полусън, да ги открия.

Наскоро видях отново една много популярна из Нета картинка. Не се сдържах, и с дизайнерската помощ на Ели я преведох на български. Ето я:

Зад шеговитата форма се крие много тъжна истина. Монополизмът на “праводържателите” на интелектуална собственост неизбежно ги довежда до това да смятат себе си за царе, а клиентите си – за крепостни селяни. И да правят каквото си поискат с продукта, който им поднасят. Без да се вълнуват, че така съсипват потребителското му качество.

Потребителите, естествено, търсят начини да избегнат това съсипване на качеството. А праводържателите, които печелят от него – да го запазят. В САЩ вече има закони, които правят подсъдно това да изтриеш рекламите от телевизионно предаване, което си си записал.

А технологичните мерки, предназначени да ограничат потребителската стойност на продаваните интелектуални продукти, нямат край. Официално те са предназначени да спрат нелегалното разпространение на продуктите. Реално обаче никоя от тях не е ефективна в това, и създателите им го знаят. И това изобщо не ги смущава – всъщност тези мерки са предназначени за друго. Да ограничат потреблението на легално закупените продукти. Да бъдат принудени купувачите да плащат повече, за да получат същото “количество” потребителско качество. Иначе казано, “за каквото и да ти говорят, става дума за пари”. Поне когато говори бизнесът. Би било странно да става дума за нещо друго.

Мога да пиша още много – и за “изкуствения недостиг” (artificial scarcity), и за какво ли не още. Не е нужно. Просто погледнете още веднъж картинката. Помислете си – вярна ли е, или не (защото все пак е шега, а не Божие откровение). Ако не е вярна, просто се посмейте.

Ако обаче е вярна, се позамислете. Струва си.

През последните няколко месеца имах твърде съмнителното удоволствие да участвам в дискусии, които засягаха “пиратството” в Интернет, и в крайна сметка опираха до авторски права и интелектуална собственост.

Праводържателите винаги искаха по същество криминализиране на всякакви форми на нарушаване на техните права (няколко пъти се изпуснаха в прав текст, че го искат и за “честната употреба”), безусловни правомощия да нареждат на полицията каквото решат, и отнемането на всякакви права на потребителите.

Неведнъж и аз, и други присъстващи им отговаряха, че така просто не става. Че продажбата на интелектуален продукт е сделка. Че ако едната страна има в сделката само права, а другата – само задължения, тоя бизнес не е читав… Винаги този аргумент беше отхвърлян най-категорично. С винаги един и същи довод – “Това е моя собственост. Ще го предлагам при каквито условия си искам.”

Продуктът е тяхна собственост – дотук добре. Дали обаче това наистина им дава правото да го предлагат при каквито условия си искат?

Наскоро имах удоволствието да слушам интервю за радиото на писателя Любомир Николов. В него той спомена: “Приказките по начало са били за възрастни. Просто с времето сме постъпили с тях както със старите мебели – напъхали сме ги в стаята на децата.” Описанието много ми хареса, и в компания го споменах на един познат.

– Ами да, често правим така – намеси се друг присъстващ, чул от разговора само тази фраза. – Отглеждаме си децата със стари неща, и така ги осакатяваме. Ако трябва ще гладувам, но детето ми ще носи задължително нови дрехи. Хем ще се научи да ги пази…

Донякъде бях съгласен с него. Неглижираното дете с подбито самочувствие често остава осакатено. Наистина не бива така… Но умът ми неволно се върна отново към началната тема на разговора. И към причината, заради която аналогията ми беше харесала толкова.

Като дете обожавах именно местата, пълни със стари мебели. Прашасали, разхвърляни, разкривени и прокъсани къде ли не, те имаха своя атмосфера, присъствие и дух. За разлика от лъснатите, перфектно подредени и студени нови мебели, които обаче нямаха историята и богатството им. Може би подсъзнателно съм ги асоциирал с навикванията: “Внимавай да не ги счупиш! Не размествай столовете! Да не катурнеш масата!”. И оттам с най-омразното на всяко дете – нещо да не е за игра… Но имаше и друго.

Новите мебели изглеждаха в детските ми очи лъскави, строги и дисциплинирани, но празни от вълшебството, което направо струеше от старите. Ценени и пазени от бедното ми семейство, те ме учеха, че нещата имат стойност, и трябва да бъдат пазени. (Да пазя нещата, защото уважавам вложения в тях човешки труд, се научих много по-късно.) Бяха като млади милиционери с изгладени новички униформи, винаги готови да те сложат на мястото ти, и да покажат блясъка на страната ни пред чужд държавен глава. Но неспособни на топла дума, или окуражаване. Имаха правота и показност, но нямаха мъдрост… Старите мебели бяха като побелял резбар, който усмихнато разказва как се казват птиците и овцете, с които украсява дървото, и къде се е запознал с тях. Или като прегърбена баба, която топло реди стари приказки, докато в кухнята къкри най-вкусната гозба на света…

Старите мебели не просто имаха история. Историята ги беше одухотворила, беше им вдъхнала живот, и когато започнеше някоя игра, те ставаха участници в нея. Дори ако другите деца ги нямаше, със старите мебели никога не бях сам. Те не чакаха да измислиш игра, в която да ги вплетеш – измисляха я и я подхващаха, и те увличаха в нея, докато успееш да ги погледнеш. Дупките по изтърбушения плюшен фотьойл се превръщаха в гърла на вулкани, или гнезда на птици. Зяпналото чекмедже на старото нощно шкафче – в отворил уста крокодил: приближиш ли до него, ще скочи и ще те лапне. И нямаше нищо лошо в това да нарисуваш с машинно масло кръг и три кръстосани черти на пробития и захвърлен бидон за зеле. Защото къде се е чуло и видяло рицарски кон без нарисуван на него герба на рицаря му?…

Щастлив съм, че имах в детството си старите мебели, а не фабрично направени люлки или къщички. На люлката можеш да се люлееш, в къричката – да си трапер, или цар в замък, или космонавт в кораба си… Но старите мебели мигом се превръщаха и в люлки, и в къщички, и във всичко друго, възможно и невъзможно. Не зная дали любовта ми към фантастиката не е продължаващо търсене на пъстротата и разнообразието, което ми даваха “отпадъците”. Но и сега, когато се окажа на някой запуснат таван, или в отдавна изоставено мазе, внезапно светът става искрящо пъстър, необикновен и вълшебен. Неуловим за сетивата, но проникващ в същността, наоколо се понася полъхът на детството.

Да, идва време да трябва да се научиш да пазиш дрехите си, и мебелите. Пропуснеш ли този урок, е лесно да израстеш самовлюбен. Но преди него е времето, което служи да се научиш на въображение, и летеж на ума, и детско щастие, и усет за вътрешно богатство. Пропуснеш ли тези уроци, оставаш осакатен – не толкова биещо на очи, но още по-тежко, отколкото от липсата на самочувствие. Самоусещането за стойност и място в света може да се изгради и със закъснение, ако и по-трудно. Усещането за красота и богатство, и умението да различиш мъдростта от пресметливостта, веднъж пропуснати, се изграждат много, много по-трудно.

Затова и си мисля – когато децата ми станат на подходяща възраст, в стаите им задължително ще има стари мебели. Дори ако имам всичките пари на света. А ако има как, наоколо ще има и цял килер, таван или мазе, пълни с какви ли не вехтории, и случайно ще бъдат забравени отключени, или ключът за тях случайно ще е достъпен за децата… Не съм безотговорен родител, с гаранция ще съм прегледал внимателно вехториите за опасни неща. И ще съм се погрижил да няма как нещо тежко да смаже увлечения в играта дечко, или да може той да падне отвисоко върху нещо твърдо. Но ще направя каквото мога, за да подсигуря подобно място за децата си.

За да се научат да различават мъдрост от пресметливост, и богатство от пари. И да бъдат мъничко по-истински и пълноценни хора.

В логиката е общоприет изразът “reductio ad absurdum” – свеждане на едно твърдение до абсурд, с цел да бъде опровергано. Методът често е полезен логически инструмент, защото нагледно демонстрира неверността на твърдения. С него обаче нерядко и се злоупотребява, като логиката му се насилва и изкривява, за да представи за абсурдно твърдение, което просто не изнася на злоупотребителя. Например: “Хората, които не обичат деца, нямат деца. Х няма деца, следователно не обича деца.”

По подобие на този израз чикагският професор Лео Строс в книгата си “Естествено право и история” въвежда израза “reductio ad Hitlerum” – на развален латински, свеждане на едно твърдение до Хитлер. Наскоро след Втората световна война Хитлер е името, свързано с всичко отрицателно. Затова и желаещите да опровергаят или просто оплюят дадено положение често го представят като свързано с Хитлер.

В средите на философите и логиците методът “reductio ad Hitlerum” обикновено се смята за признак на погрешно, или най-малкото съмнително твърдение. От една страна, Хитлер не е открил или въвел на практика нищо ново – редно е да бъде посочена връзката на положението с истинския източник. Свързването му вместо това с Хитлер предполага търсене на популистки ефект вместо на научност. От друга страна, Хитлер, както всеки човек, е имал и положителни черти – бил е любящ баща, непушач и непиещ, и т.н. В този смисъл, “reductio ad Hitlerum” е твърдение от типа на “Хитлер е бил непушач и масов престъпник. Х също е непушач, следователно също е масов престъпник”.

Напоследък обаче имиджът на Хитлер като еталонното зло, използвано за охарактеризиране на всяко друго, започна да избледнява. С този имидж все повече се сдобива новото плашило на 21 век – тероризмът. Съответно, все по-често наблюдаваме нов вид аргумент – reductio ad terrorisum (пак на развален латински).

Reductio ad terrorisum се състои в изкарване на всичко, което се зловиди на някого (и най-вече на правителства, официални институции или големи бизнеси) като вид тероризъм. Използването на този метод включва следното:

– Нещото бива еднозначно отречено и обявено за зло, което няма как да бъде дискутирано или поставяно под съмнение. Всеки, който посмее да поставя въпроса дали то наистина е тероризъм, бива обявен за негов сподвижник, тоест терорист.
– Подразбира се становището, че тероризмът е архи-престъпление, което надхвърля мащабите на обичайните престъпления. Че в името на борбата срещу него са позволени всякакви средства, и могат да бъдат нарушени или дори отменени всички закони.
– Подразбира се становището, че компетентни дали нещо е тероризъм, или не, са Големите Институции – правителство и прочее. Предполага се, че обикновените хора нямат компетентността да направят тази преценка.

Целта на метода е властта и близките до нея да се освободят от ограниченията, които законите им налагат в постигането на целите им, и от контрола на гражданите върху тях. Затова те обявяват всяка форма на противопоставяне срещу тях за тероризъм. Подкрепящите това противопоставяне, по логиката на властта, са терористи. Ако се откажат от противопоставянето, милостиво могат да бъдат “опростени”, макар и вече завинаги “под подозрение”. Ако не, то срещу тях могат да бъдат използвани всякакви средства и санкции, включително изрично забранените от закона, и без нужда от съдебно доказване на съпричастността им към реална терористична организация. Властта ги дефинира като “твърде опасни, за да се бори срещу тях по обичайните начини”, и действа енергично “в името на безопасността и спокойствието на народа”.

При нужда властта може да симулира съществуване на реална терористична организация, или да манипулира хора да създадат такава, или да подсили вече съществуваща. Обикновено това се прави, когато позициите на властниците са несигурни, или апетитите им – нараснали, и се нуждаят от повод за репресии и/или отмяна на ограничаващи ги закони. Пример: преди години бях разговарял с бивш оперативен работник от ДС, работил “във връзка” с атентатите от турски екстремисти покрай възродителния процес. Той иронично заяви, че турците били “много тъпи” – на един-двама от атентаторите се наложило не само да им подхвърлят удобни начини да се сдобият с експлозиви, но и буквално да им проведат косвено обучение как се прави бомба. Те имали желанието да правят атентати, де, ама били толкова зян, че се наложило да им помогнат…

Понякога властта направо създава терористични организации, най-често с външнополитически цели. Например, израелските тайни служби създават през 70-те години “Хамас”, за да подкопаят влиянието сред палестинците на оглавяваната от Ясер Арафат “Фатах”. По време на съветското нахлуване в Афганистан американските тайни служби създават и финансират “Ал Кайда”, като средство да мобилизира афганистанците срещу съветската армия. Такива организации обаче с времето проявяват тенденцията да се измъкнат от контрола на създателите си, и често (и закономерно) се обръщат срещу тях. Когато това стане, те се оказват удобният “враг пред портите”, с който управниците оправдават вземането на антидемократични мерки.

Пряко тайно сътрудничество между терористи и авторитарни управници вероятно е рядко. Ако обаче терористичната организация западне, или властта на авторитарните управници отслабне, или желанието им да ограничат правата в обществото се засили, сътрудничеството става вероятно. Всяка от двете страни се крепи на съществуването и силата на другата. Властта оправдава своеволията си с опасността от тероризма, а попълненията на терористите са мотивирани най-често от своеволията на властта. Взаимната полза е твърде голяма, за да бъде пренебрегната.

От гледна точка на властта, тероризмът е не само “враг пред портите”, който оправдава пред обществото вземането на извънредни мерки. Тъй като могат да са навсякъде, терористите са и идеалният “вътрешен враг”. Те са удобно оправдание за отмени на граждански свободи и права, изолиране на властта от контрола на гражданите, развръзване на ръцете й за тотален контрол над обществото, и репресии срещу всички форми на граждански активизъм. При нужда те могат да бъдат удобно оправдание дори за отмяна на законодателството като цяло (напр. на конституцията), и установяване на авторитарен режим. Ако Макиавели живееше днес, вероятно немалка част от “Владетелят” щеше да бъде посветена на използването на тероризма като оправдание за засилването на властта.

(Съгласни ли сте безусловно с последното твърдение? Ако да, внимавайте. То пък е reductio ad Machiavellism. Възможно е да е вярно, но това трябва да го прецените със своя ум, извън контекста на този текст… Ето ви мъничък урок на тема критичен подход към похвата reductio ad.)

Като цяло, похватът reductio ad terrorisum е подобен на reductio ad Hitlerum – използването му е признак на най-малкото подозрителна логика и съждения. Също, то е признак, че зад твърдението е възможно да се крият намерения, много опасни за демокрацията и гражданските свободи в обществото. Причината е, че на практика всички възприети мерки срещу тероризма представляват ограничавания на гражданските права и свободи – тоест, reductio ad terrorisum не става за оправдаване на почти нищо друго. Независимо дали намеренията се изповядват от лакоми за власт негодници или просто от заблудени и наплашени хора, те водят до прилагане на именно такива мерки. И независимо дали мерките са планирани предварително и умишлено, или са приети с въздишка като неизбежно зло, те водят до именно такива резултати.

Затова reductio ad terrorisum е червената лампичка, “детекторът за негодници” на всеки съзнателен гражданин. Още по-сигурен детектор е предлагането на “сурови мерки” срещу тероризма, които всъщност са ограничаване на граждански свободи и властови репресии. Наглед “грижа за реда”, тези мерки са идеалната хранителна среда за тероризма, най-сигурният начин той непрекъснато да получава нови и нови подкрепления. Колкото по-сурови са репресиите, толкова по-изобретателни и интелигиентни хора биват радикализирани до степен да се присъединят към тероризма, и толкова по-жилав и силен става той. Реално класическите мерки срещу тероризма представляват гасене на огъня с бензин. Има само един начин що-годе интелигиентен политик да не разбира това – да го разбира, но всъщност да го цели.

Истината е, че терористи винаги е имало, и ще има – лудите няма как да свършат. Едно е обаче с тероризъм да се занимава някой и друг случаен луд. Съвсем друго е да го правят отлично организирани големи групи от хора, мотивирани да умрат, за да постигнат целта си. Лудите все пак са малко, никак не е лесно да докараш значителен брой хора до готовност да станат самоубийци. Обикновено с такова количество репресивни ресурси разполага единствено властта, или толерирани от нея могъщи организации. Затова и появата на reductio ad terrorisum като популярна обществена идеологема като правило означава едно – властниците търсят или създават повод да авторитаризират управлението си. И мъдрият гражданин е в положение “враг пред портите” – тоест, време е да вземе извънредни мерки.

Някои актуални примери за reductio ad terrorisum:

– Обявяването преди няколко дни в Тунис на протестите срещу корумпираната власт за “тероризъм”
– Обявяването от някои американски (а и не само) политици на изнесените от Уикилийкс телеграми и видеото “Collateral Murder” за “подпомагане на тероризма”
– Обявяване от някои държатели на интелектуални права на нарушаването им за “тероризъм” (наред с “рекет” и, разбира се, “пиратство”)
– Обявяване (на много места по света) на изнасянето на информация за корупция във властта за “подпомагане на терористи”
– Обявяване (на много места по света) на борбата за граждански свободи за “подпомагане на тероризма”, или дори направо за “тероризъм”

Никак няма да е трудно да бъдат добавени и други, но мисля, че и тези са достатъчно за илюстриране на написаното.

Останалото си е за всички нас.