Grigor Gatchev - A Weblog

Заглавието е откраднато от статията на Атанас Чобанов, която е и повод за този запис. Не винаги съм съгласен с него, нито пък за всичко. Но за основното в тази статия съм.

През последните 30 години твърде много неща в САЩ се промениха. Незабелязано и полека. Тихо и кротко гражданските права там бяха сериозно орязани, и непрекъснато продължават да биват орязвани. Институцията, от която зависи балансът на правата в страната като цяло – Върховният съд – се измести не просто надясно, а към про-авторитаризъм до степен да е вероятно най-проавторитарният Върховен съд в историята на САЩ. Висшите политици започнаха да се изживяват като недосегаеми и гьонсурати почти колкото българските… И още много други, които няма смисъл да изреждам. Имат си причина, която обаче също ще дискутирам в някой друг запис. Защото в този искам да кажа нещо простичко.

Който се надява, че отнякъде ще му бъде наложена свястна демокрация, в която се живее охолно и спокойно, няма да я дочака. Такава демокрация има само в държави, в които хората имат силни граждански свободи, и закони, които опазват правата им. А това го има само в държави, в които избирателите контролират политиците си с желязна ръка, и ги изритват от креслата при гафове. Като за целта охотно си зарязват рахатлъка, работата и ангажиментите, и не се колебаят пред опасността да бъдат нарочени, вписани в Някакви Списъци, арестувани или дори съдени. Вместо това при подобна опасност си помагат едни на други. И никога не забравят, че враг номер едно на всяка страна в 21 век обикновено са не съседите, или терористите, а правителството й.

А най-силната държава на света в момента престава да бъде свястна демокрация. От изначалния й вид има огромен път дори до типичната западноевропейска държава (вярно е, напоследък поизминат). И много по-огромен до типичната балканска пост-соц държава… Надали ще извърви този път лесно и бързо. Но в момента го върви.

И с това се срива и демокрацията в света като цяло. Във всяка държава е пълно с политикани, мечтаещи да станат сатрапи и деспоти. През годините между Втората световна война и падането на социализма САЩ нерядко подкрепяха такива хора тук и там, но като цяло подкрепата им за свястната демокрация и истинската свобода за хората беше несравнимо по-силна. Повечето западноевропейски държави приеха истински демократичен модел след Втората световна основно под влиянието, и нерядко под натиска на САЩ. Немалко диктатори и кандидат-диктатори по целия свят се препънаха в тяхното противодействие. Всъщност, рухването на социализма също се дължи най-вече на мечтата на соц-хората за истинска свобода – идеал, разпален основно от САЩ.

Във “Фашизмът” Желю Желев много точно посочва – тоталитарната държава тласка към тоталитаризъм целия свят. Но и истински демократичната държава също тласка към демокрация целия свят. Когато най-могъщата държава в света престане да бъде опора на демокрацията, демокрацията в целия свят отслабва. И това, че САЩ в един момент се очаква да бъдат надминати от Китай, не е точно утешение. Никак.

Поредната стъпка, която е и поводът да пиша, е нареждането на щатски съд към Twitter да му предадат всички архиви на лица, свързани с Уикилийкс. Няма да обяснявам защо да бъдат съдени Уикилийкс е точно същото, както да бъде съден и Ню Йорк Таймс, или Гардиън. Но ще посоча интересен детайл – съдът по начало е наредил на Twitter да запази в пълна тайна разпореждането, и да не предупреждава въпросните лица. Нареждането е отпаднало, когато юристите на Twitter са го атакували – тоест, преборили са се юнашки, за да защитят правата на потребителите си. Които не им плащат нищо. И са се преборили именно срещу съда, който се очаква да е пръв защитник на тези права, вместо техен нарушител.

Малко се развеселих на реакцията на една от изрично посочените – Биргита Йонсдотир, членка на исландския парламент. Съобщението й в Twitter “Те разбират ли, че съм депутат в Исландия?!” обиколи света… Разбират. Не са идиоти. Просто не им пука. Клати се безконтролността на властта им, възможността да правят каквито пожелаят престъпления, без да отговарят за тях. Ще разследват, ако трябва, и държавни глави… Направо българска работа.

Много по-точна беше реакцията на Джулиан Асанж – “Ако това го беше направило иранското правителство, всички организации за защита на свободата на словото щяха да изригнат.” Прав е, нали? Хайде сега нека се огледаме и видим колко и кои организации за защита на свободата на словото изригнаха срещу щатския съд, или правителство. Имаше такива. Твърде малко. Останалите мълчаха. Изводите са си за нас.

А да изригват срещу подобни неща е работа не само на организациите за защита на свободата на словото, но и на всеки журналист с ум и съвест. Колко такива се намериха тук, в България? На колко и кои от “очите и ушите ни” можем да вярваме? Мисля, че е време да си отговорим на този въпрос. За да не се чудим защо избраниците ни се оказват все негодни да управляват дори каруца (но способни да окрадат всяка държава до шушка). Колко и кои български журналисти надигнаха глас?… Изводите са си за нас.

Вярно е, в България в момента сме “да им имаме проблемите на американците”. И да беше само в полицейщината… А най-страшното е, че онзи германски дипломат е абсолютно прав (и дипломатично мек). Бойко Борисов наистина е пълен провал като държавник, и за капак всички други в българската политика са още по-негодни от него. Но… това сме заслужили. С двайсет години тъпоумие при избора на политици, и скатаване и безхаберие при контролирането им. Какъв друг би могъл да бъде резултатът? Да имаме някой свестен политик? Да, бе. Какво полезно вирее в нива, в която никой не чисти плевелите?

Така че, мисля си – може би в лошото има и добро. Че след като свястната демокрация в САЩ се клати, отпада още един приказен герой, когото чакаме да ни оплеви нивата. И ни е крайно време или да почнем да си я плевим старателно и непрекъснато ние, с пот на челото и разранени ръце, или ще продължаваме да ядем колкото и каквото сме си заслужили.

Гледам напоследък какво става из страната ни. И се сещам за онази песничка:

Девет милиона мишлета
изкарват се взаимно ченгета,
а котараците подхвърлят досиета
и си пият кафето…

В съвременния вариант досиетата са заменени със стенограми на подслушвания. Иначе ситуацията ни е същата. Нещо като Уикилийкс, само че по български.

Какво ще рече по български ли? Нещо като стария виц: “не били 200 000 а 20 000, не били компютри а компоти, и не сме ги изнесли за Япония, а са ни ги върнали от Сомалия – останалото е вярно…”. Горещ привърженик съм на изнасянето на мръсните тайни на управниците на бял свят, и с две ръце бих подкрепил подобна инициатива.

Тази обаче няма да я подкрепя. Защото не е подобна.

Неведнъж съм писал, че не понасям политическата коректност. И защо точно.

Преди няколко дни пък писах, че не понасям Слави Трифонов – най-вече заради некоректността му (всъщност, направо простащината му) към доста участници в шоуто. И гости, и персонал…

Като капак, прочетох днес един запис в блога на Енея. Който подгря мислите в главата ми окончателно.

Първата ми реакция беше полу-ядосан коментар под записа. След това реших, че коментарите другаде не са достатъчни. Блогът ми не е място за ексхибиционизъм – мястото е, където не само се уча да бъда какъвто искам, но и казвам каквото искам да кажа. Затова ще го кажа и тук.

“Политическа” некоректност ли е да се подиграваш на някого, понеже е сляп, или сакат? Или със странно по критериите ти име, отдругаде, с друг цвят на кожата…? Къде е тук политиката?

Няма я, естествено. Това е не политическа, а най-обикновена човешка некоректност. Точно както не е политическа некоректност да измамиш или да нагрубиш някого. В по-тежките случаи е най-обикновена простащина. Но не е политическа, защото в нея няма политика.

Политическа некоректност е да изхвърлиш думата “негър” от изданието на “Хъкълбери Фин”, понеже някой се бил обиждал от нея. Да разрешаваш на някое малцинство неща, които са забранени за останалите, понеже било “малцинство”. Да замениш израза “циганин” с “ром”, понеже “циганин” била обидна дума (все едно “ром” не е, при точно същите обстоятелства и по точно същите причини)… Политическа е, защото е причинена от политически съображения. Всъщност, излъгах. От политикански съображения. Но и така и иначе си е политкоректност.

Мога да давам примери, докато и идиотите не разберат нещата. (Политкоректните няма да ги разберат и тогава, понеже не искат, а на някои и не им изнася.) Но няма нужда. Разликата между коректност и политическа коректност е очевадна – като между стол и електрически стол. Самият израз “политическа коректност” е от категорията на “честен политик”, “социалистическа демокрация” и други подобни оксиморони.

Където дойде политическата коректност, истинската си тръгва – за нея повече няма място. Ако снимате филм за Юлий Цезар, политическата коректност ще иска да го представите, съгласно холивудското правило, като черна еврейка лесбийка… Затова съм, и ще бъда противник на политическата коректност, и поддръжник на фактологичната коректност.

Защото истинското, некоректно име на едната е “лъжа”, а на другата – “истина”. Нямам нито против различните раси, сексуални ориентации или религии – но имам всичко против подмяната на истината с лъжа. Пък била тя и “политически коректна”.

Помните ли страничката във Фейсбук “Да помогнем на Веселин Маринов да спре да пее”? Не съм му фен, но посланието ми се стори някак тъжно… Затова и се развеселих на умишлената иронична двусмислица в името на една друга, наскоро създадена там страница – “Да помогнем на Слави Трифонов да спре да ни забавлява“.

Мен Слави отдавна е спрял да ме забавлява, защото съм спрял да го гледам. Понякога мятам по един поглед на актьорските изпълнения в шоуто му. Понякога го слушам, ако пее нещо, особено ако не е хептен чалга (доста от неговите “чалги” за мен не спадат към този жанр – приятни и одухотворени песни са). Но не мога да понасям екранното му присъствие. Нямам представа дали извън екрана не е съвсем различен, може би много приятен и свестен човек. Но такъв, какъвто го виждам в шоуто му, не ми харесва.

Не мога да понасям простащината му – понякога приглушена, но понякога демонстративна. (И най-много не мога да я понасям, защото помня – преди време я нямаше. По-тъжна гледка от развален човек е единствено развален човек, който някога е бил свестен.) Не мога да понасям и злобата и злопаметността му към несъгласните с него (комбинирани с нарастващо беззъбие към силните на деня, дори ако са сгафили тежко). Още повече не мога да понасям удоволствието, което изпитва да се подиграва с външността или имената на хората: хубавите момичета най-често се отървават с не особено бонтон закачки, но за другите обикновено няма милост. А най ми е противно комплексарството му, и меракът да унижава другите. (Ако някой е забравил отношението към повечето чужденци в “Добре дошли в България”, да каже – аз не съм.)

Често казват: “Като не ти харесва, не го гледай”. Хубав възглед, принципно, но не винаги верен. Ако трябва да дам един много краен, но илюстративен пример – представете си преди 80 години да кажеш на германците: “Ако не ти харесва Хитлер, не слушай речите му”. Факт е, че колкото и противно и античовешко предаване да се направи, все ще има хора, които ще го гледат, защото е лъскаво и в някакъв праймтайм, без да са боклуци по душа. Но гледането му постепенно би ги направило… Така е и със Слави Трифонов – екранният му образ учи зрителите си на простащина и комплексарство. Не ми е приятно да го кажа толкова директно, но така мисля. И ако някой ми каже, че не е вярно, от една-две вечери гледане на шоуто вероятно ще му извадя достатъчно примери за правотата си.

(Този типаж на Слави се отразява и на цялото шоу. Вероятно не случайно от основния сценарен екип на Ку-Ку и Каналето остана само Иво Сиромахов – единственият, когото съм забелязал да изпитва неподправено удоволствие, когато се подиграва с името или физическите недостатъци на някого. Така да се каже, търкулнатото гърне си намери похлупака, и форма и съдържание се напаснаха…)

До момента никога не съм съжалявал, че нямам Фейсбук акаунт. Сега обаче, ако имах, сигурно щях да подкрепя инициативата. Не държа Слави да се махне от екрана – според мен той има потенциал. Но ми се иска да вземе под контрол амбициите и комплексите си, и да престане да сее смрад. Защото когато някой я сее от популярен телевизионен екран, я жънем всички.

На 30 декември домейнът ми изтичаше. За съжаление обаче имах предостатъчно и клиенти, и приятели наредени на опашка. И когато смогнах, вече работното време отдавна беше минало. Нямаше как да го платя още няколко дни напред.

В първия момент се ядосах на себе си. На какво прилича обущарят да ходи бос?… След това се замислих, че всъщност често става точно така – именно обущарят ходи бос. И че домейнът ми служи не за полза, а на собствената ми суета… Разсмях се, и махнах с ръка. Нека Интернет си почине малко от мен. Нека по празниците да има едно място по-малко в Нета за губене на време. Ще е една възможност повече и за мен, и вероятно и за други да си вдигнат погледите от монитора, и да видят живите и усмихнати хора наоколо. Да пийнат по чаша вино, вместо да се джафкат из коментари, или да четат излиянията ми.

… Празниците отминаха. Домейнът е платен, сайтът отново е онлайн, и в момента дозадръствам Нета с поредното си излияние. Нещата отново са каквито са свикнали да бъдат.

Но се чудя дали не е по-добре по-честичко сайтът ми да се оказва офлайн. По възможност по празници. За да е по-лесно на потенциалните му читатели да се сетят и за по чаша вино. 🙂 И за живите и усмихнати хора наоколо, и изобщо за цялата пъстрота и красота на офлайн света…

И аз покрай тях – също.

… Неволно тегля паралел с една от неизчерпаемите книги на човечеството – “Властелинът на пръстените”. Уж художествена, уж фикция, но писана от един от хората, дълбали най-дълбоко около връзката между художественото творчество и реалността. (Не вярвате ли? Прочетете “За вълшебните истории”, заедно с “Листо от Нигъл”. Или пък “Филомитон и Мизомитон”. Не са големи, няма да преуморят никого.) И неволно правя паралел с нея.

Паралелът е с ордена на магьосниците, и по-точно споменатите в романа трима. Двама от тях се провалят в поставената им задача. Потъналият в красотите и богатството на живота на Средната земя Радагаст забравя за задачата си, и почти няма принос към постигането й. А погълнатият изцяло от задачата Саруман, който вижда във всичко останало единствено инструменти за изпълнението й, забравя нейната цел и смисъл – и това го отвежда до пряко служене на Злото… Справя се единствено Гандалф, който не забравя задачата си, но и никога не пропуска да се възхити на обикновеното в света наоколо. И най-вече на хобитите, с техните простички грижи и радости – може би именно защото са толкова простички, и затова толкова истински. Толкова близки до смисъла на нещата, до истинската цел на задачата му…

В известен смисъл, всеки от нас е един такъв магьосник. Поел цял куп задачи в живота, претоварен от тях. И затова понякога склонен да забрави Голямата Задача – да остава човек дори под натиск. Но забрави ли я, потегля тихичко по пътя на злото. Не винаги бързо, и не винаги стига далече. Но е по-добре да не я забравя. Да си спомня за простичките неща, за простичките грижи и радости. И да умее да ги цени…

Толкова от мен. Аз отивам да се заема с една простичка радост – обикновена, но вкусна и приготвена с щастие вечеря. 🙂

Днес, покрай мои познати, срещнах един млад програмист. Турчин по произход, симпатяга и веселяк, той разказа една разкошна история. Много ми се иска да я споделя, доколкото си я спомням, с неговите думи.

Преди десетина години, тъкмо бях навършил петнайсет, сестра ми се разболя. Така и не разбрах какво й е било точно. Май ще да е имало общо с приятеля й – покрай това нещо се разделиха… Лекарите в окръжната болница казали, че се лекува лесно. Тя обаче беше изгубила всякаква воля за живот. Не искаше да си пие хапчетата, не искаше да живее. Не се хранеше. И направо се топеше пред очите ни.

Баща ми много искаше да отиде до София, и да пита лекари там. Отпуска обаче щяха да му дадат чак следващата седмица. И изплашената ми майка, колкото и да сме невярващи и модерни хора, отиде до местния ходжа, да го помоли да се моли за сестра ми.

– Какво й е? – попитал той. – Да знам за какво да се моля.

– Няма воля за живот, не и се живее. Болна е от нещо иначе дребно, но се е предала, и гасне.

– Че това и без молитви се оправя, джанъм. Защо да безпокоим Бога за дреболии? Ей сега ще дойда до вас, ще поговоря с нея, ще видите как ще й дойде желанието за живот. Разправи ми за нея, що за човек е тя?…

Когато майка ми се върна, ходжата беше с нея. Нашият град не е милионен, сигурно съм го срещал неведнъж, но не бях му обръщал внимание. Дребничък, невзрачен човечец с посивяла брада. Само очите му святкат – хем добродушно, хем весело и лукаво… Поздрави ни, размени няколко думи, и влезе в стаята на сестра ми. И без да иска ли, нарочно ли, не притвори вратата напълно – чувахме ги какво си говорят.

– Приготвила си се да идеш при Бога ли, чадо? Похвално е. Който не се крие от Бога, му е драг и скъп. Не се плаши, чадо. Бог ще те приеме направо в рая, където мъки и скърби няма, и щастието е вечно.

Сестра ми отговори със слаб глас нещо, не успях да разбера какво.

– И правилно, чадо. На осемнайсет години човек няма големи грехове, за да трябва да се бои. Чудесно време е да се представи пред Твореца. Не се плаши, пристъпвай смело. Ще се моля за теб, и те подкрепям от сърце и душа. Няма по-прекрасно място от рая.

Ние зад вратата се споглеждахме в недоумение. Този ходжа да я убеждава да живее ли дойде, или да я убеждава да умре?! Лицето на майка ми беше побеляло, а това на баща ми започваше да се налива с кръв.

– В рая всичко е чудесно, чадо. Там домът ти ще е, какъвто винаги си мечтала. Рози и трендафили ще цъфтят непрекъснато, и ще изпълват въздуха с благоухание. Ще си щастлива и радостна да си вярна на съпруга си, да го уважаваш и почиташ…

– Съпругът ми ли?! Че аз нямам съпруг! – Този път чухме думите на сестра ни чудесно. Слабостта в гласа й беше изчезнала.

– Ще имаш, чадо, разбира се, че ще имаш. В рая всяка жена има съпруг. Нали имаш любим приятел тук? В рая той ще е твоят съпруг. На него ти ще прислужваш, и той ще ти дава щастие…

– Какво?! Оня тъпанар?! Ще ми е съпруг?! И ще му прислужвам? И уважавам и почитам?!

– Точно така, чадо. Затова раят е рай. И ще му прислужваш, и ще го уважаваш и почиташ, и туй ще те прави най-щастлива измежду щастливите…

– Моля?!?!

– И ще се разбираш с другите му жени от половин дума, противоречие няма да има между вас, нито завист, а доброволно ще си го отстъпвате…

– Какви други жени, бе! – Сестра ми вече направо крещеше.

– Как какви, чадо? Коранът така казва – в рая на всеки мъж се полагат по двайсет жени. И ти ще бъдеш една от двайсетте жени на съпруга ти, и ще си щастлива и горда…

– Каквоооооо?!

– Такъв е раят, чадо, в премъдрия Коран го пише. Затова и е рай. Ще бъдеш щастлива да служиш на съпруга си, и на гърдите ти ще е татуирано неговото име, и ще се гордееш с това и ще…

– Вън! Вън! Пръч смотан! Брадата ще ти оскубя! Вън! Да се измиташ, че като грабна ръжена, о гърбината ти ще го потроша! Вън!

– Ама нали си на път към рая, чадо, защо така…

– Вън!!! Да ви пикая и сера на рая, и на всичкото! Двайсет жени на един мъж?! И с татуирано името му… Въъъъъън, боклук такъв! – Направо се смаях. Не бях чувал досега подобен език от сестра си.

Ходжата тихичко излезе от стаята й и притвори плътно вратата. След това се облегна на стената до нея, запуши с две ръце устата си и се закиска беззвучно така, че му потекоха сълзи. С малко недоумение се обърнах към баща ми и майка ми – и те се смееха така, че аха да им стане лошо…

Не беше нужно сладкодумецът да разказва повече. Очевидно остроумният ходжа беше свършил чудесна работа… Аз пък, да си призная, съм чел Корана, но не мога да си спомня наистина ли пише в него такива неща, или не.

Пък и според мен няма значение. Ако има рай, мисля, че на поне един от героите в тази история мястото му е там.

И съм убеден, че дори двайсетте му жени да се изпокарат, той със сигурност ще измисли как да ги сдобри. 🙂

Напоследък май здраво съм се вманиачил по играчката си. Щом я дооправям и по Коледа…

Ботът успешно стигна до третата бета на версия 0.30. И както и при предишните бети, дописването е колкото за разлика между доста сериозни версии.

Като начало, прибавих теглене на описание на API модулите на уикито, с пълните им описания, списъците на параметрите, и т.н. Още не се оползотворяват при работата на бота, само се предоставят чрез подходящи функции на скриптове, които го ползват. И оползотворяването им ще дойде, но в някоя по-късна версия. Може би когато направя структурата на бота модулна, съответстващо на модулите на API-то… Работи от МедияУики версия 1.12 нагоре; много от модулите се рапортуват коректно, или изобщо ги има само при най-нови версии.

(Една невчесана, но полезна демонстрация на изтегляната информация за уикита може да бъде видяна на http://apibot.zavinagi.org/demos/wikiinfo. Въвеждате пътя към API скрипта на уикито, структурата на чието API искате да разгледате, избирате си от чавките отдолу каква информация искате за него, и цъкате бутона. Чака се до минута-две, в зависимост от количеството информация и скоростта на връзката.)

Добавих също така функции и екшънобекти за качване на файлове в уики, пряко или чрез URL. Още не са съвсем изтествани, но се надявам да работят. Ако са нужни някому, ще има бъг репорти и бъгфиксове. Ако не, значи нужда от бъгфиксове няма. 🙂

Дописах web-based backends за някои от основните функции на уикито – ботът ги използва при версии на MediaWiki, в чието API все още няма съответната функция. Най-старата инсталация, която имам подръка, е версия 1.11 – при нея работят прилично. За при по-стари не знам.

Преработих също и карантията на някои от итераторите. Видимо работата с тях е същата, но създаването на техни наследници вече е много по-функционално. Дано бъде от полза.

Изчистих един тон идиотски бъгове. Направо срам ме хваща, като си помисля колко грешки си откривам. Но и се гордея, че си ги откривам.

Като цяло, ботът стигна до повратна точка в развитието си. Функционалността на основния модул вече е на практика завършена – покрити са всички функции, които API-то на МедияУики предлага стандартно, поне към наличната засега версия (1.16). Оттук нататък надали ще има големи промени в експортираните от него функции. Само ще се дописва при поява на нова функционалност в API-то на МедияУики. (Между другото, броят експортирани от основния модул функции надхвърли 300. 🙂 )

Стандартните итератори вече също са като цяло стабилизирани като интерфейс. Дори да има отсега нататък по-сериозни промени, очаквам да са предимно “под капака” – да не дават особено отражение върху написаните за Apibot скриптове.

Стандартните екшънобекти са постабилизирани, но за тях не смея да давам толкова сериозни гаранции. Просто ботът все още се използва твърде малко, за да е изтествана схемата им наистина. Надявам се обаче използването да нарасне :-), и схемата и при тях да бъде изчистена.

А идеи – колкото щеш. Да имах и времето да ги реализирам всички, щеше да е супер:

– основният модул да се разбие на подмодули, съответстващи на модулите в API-то на МедияУики
– да се реализира функционалност за екшънобектите, която да позволява техни параметри да бъдат задавани от прехвърляните обекти с данни по “механизиран” начин
– да се реализират “трансформобекти”, които да могат да бъдат вмъквани като верига между итератори и екшънобекти, и да трансформират предаваните обекти с данни по стандартни начини. Горе-долу както програмки под Юникс могат да си предават данни една на друга, и да се сглабят като лего в сложни обработки.
– да се допишат още итератори за какво ли не, и екшънобекти за какво ли не
– и най-вече, да се направи уеб интерфейс, който позволява на бот-оператор да си “сглоби” през него верига от итератори и екшънобекти, и да им зададе необходимите параметри и без да знае PHP. Определено ще е от полза.

… Но това са мечти. Засега наличното е 0.30 бета 3. Свободен софтуер – на който му трябва бот за МедияУики, е добре дошъл да го пробва. 🙂

Напоследък се нагледахме на чудеса.

Отначало бебето беше било починало при раждането. Тъжно състояние. Слава богу, остана в него за съвсем кратко.

После версиите се разделиха. Едната, на лекарите, беше че бебето е починало още в утробата на майката. Другата, на полицията – че бебето е родено живо, и е оставено да умре, понеже лекарите вече били казали на майката, че е родено мъртво… Разминаването в двете беше впечатляващо, така че възбуди любопитството ми. Още повече, че ненавиждам полицейщината и никога не пропускам възможност да я оплюя открай докрай.

Прослушах много внимателно пресконференцията на МВР, на която пускаха репликите на лекарите, записани при подслушването на шефа на болницата. Чутото ме втрещи. Не че не съм чувал как говорят скъпите ми колеги, или колко загриженост проявяват за пациентите си – да не съм лекар, да не съм го виждал това повече пъти, отколкото бих искал. Но когато става дума за новородено… бррр…

Значително повече ме втрещи обаче нахалството да се твърди, че “тези реплики значат съвсем друго”, че “те са извадени от контекста”, и т.н. Абе хора, на вас ли да вярвам или на ушите и разсъдъка си?! Не искам да цитирам пак репликите тук, има ги на достатъчно места из Нета. До такава степен ми е писнало вече от принципа “гьонсуратлъкът побеждава всичко”, че ми иде да извия няколко шии. И да ги лежа доживот, но да знам, че останалите гьонсурати се поколебават за миг, преди да продължат както сега.

Последва петорна медицинска експертиза. Какъв ще е резултатът й се знаеше в мига на назначаването. Не ми е известен случай медицинска експертиза да не е оправдала лекар, независимо колко очевадно е престъплението му. Гарван гарвану, хей ръчички хей ги две, и т.н. Ама иначе звучи така авторитетно, че направо почваш да се питаш – бе наистина ли чу с ушите си как лекарите обсъждаха какво да го правят това бебе, дето не ще да мре, пък са казали на майката, че е родено умряло, или си го сънувал…

Капакът на нещата беше вчерашното изявление по БТВ на доцент Станислав Христов, “директор на Съдебна медицина”. Екипът не бил компетентен, но не че бил оставил бебето да умре. То си било умряло още вътре в утробата на майката. Некомпетентността на лекарите им била попречила да разберат, че бебето е умряло, и те го били сметнали по погрешка за живо.

Дотук е Нобелът в областта на литературата. Не се безпокойте, ще има и за медицина. Часове след смъртта на новороденото действали така наречените спинални импулси. Благодарение на тях бебето потрепвало, и объркало лекарите…

Че съществуват такива импулси е вярно. Че могат да предизвикат потрепвания след смъртта – също. Първите няколко минути. Десетина, при много неразвити новородени петнайсет до двайсет, при тях наистина е по-дълго… Но ако това бебе е продължавало да кара лекарите да го мислят за живо повече от 12 часа след мъртвото си раждане, в никакъв случай не бива да го погребваме. В него е скрита тайната на хилядолетния живот. Какво ти на хилядолетния, на хилядовековния… А във въпросните лекари, ако ще вярваме на доцента, трябва да е скрита тайната на хилядовековния идиотизъм. Акушер-гинеколози с десетки години стаж да не знаят за спиналните импулси е все едно шлосер да не знае, че като режеш метал с флекс, хвърчат искри…

В крайна сметка, отново опираме до простичката тъжна истина, която толкова обичам да повтарям. Че не е луд който яде чуждия зелник, а който си му го дава.

И ми е трудно да си представя количество петорни експертизи, което да може да промени това.

Не бях писал сума ти време – ежедневието ме беше настъпило юнашки. Десетки разкази се родиха в ума ми и умряха в забрава… Мир на тях. Дано се преродят в ума ми някой ден отново. Имат този шанс. 🙂

Последните няколко дни обаче имах мъничко време, докато вършех изкарващи хляба глупости. Като резултат, една от идеите за непретенциозно разказче внезапно се изля в едно файлче. Прегледах я още веднъж-два пъти (нетипично за мен – обикновено преработвам един разказ поне по 30-40 пъти, преди да стане годен за… чернова). След това реших, че толкова непретенциозно нещо не заслужава десетките преработки, и го качих на сайта си, в секцията “Разкази”.

Повтарям: разказчето е недонапоено, недоподстригано, недооформено, недорасло и т.н. Няма абсолютно никакви претенции. Засърбя ме, почесах се и толкова. Ако някой очаква да прочете нещо кой знае колко прилично, по-добре да не чете – ще остане разочарован.

Просто излях един закачлив поглед към това що е подвиг. 🙂

Днес парламентът прие законопроекта за създаването на специализирани съдилища, които да гледат дела срещу организирана престъпност, трафик на хора, отвличания и пране на пари. Предложението те да гледат и дела срещу лица с имунитет отпадна.

Имаше много гласове в подкрепа на идеята. И много против. Еднакво непримирими, и нежелаещи да обсъждат позицията на другия… Както се казваше, тук е тъй. Само че аз не съм оттук, паднал съм от Луната, така че си имам своя позиция.

Според мен специализираните съдилища са абсолютно недопустими в една нормална държава. Едно дело или може да се гледа както трябва от обикновените съдилища, или не може да се гледа изобщо – не е дело. Затова и подобни съдилища според мен са неприемливи.

В нормална държава. Само че всички знаем колко ефективна е съдебната ни система, поне когато става дума за организираната престъпност. Повечето знаем и защо е така. Държава с такава съдебна система е всичко друго освен нормална. По същество е държава без съдебна система. Така че “специализираните” съдилища, когато говорим за организираната престъпност, всъщност са просто съдилища. Единствените.

Или по-точно ще бъдат единствените, ако реално вършат работата си. Защото е напълно възможно да се окажат също така безполезни срещу организираната престъпност и прочее. (Но пък много полезни срещу граждански активисти.) Срещу политически опоненти няма да има как да са особено полезни, поне срещу окопалите се във властта – нямат право да съдят имащи имунитет. Повечето от които са най-истинските престъпници…

Дали специализираните съдилища ще станат инструмент за оправяне на държавата, или за досъсипването й – не зная. Не съм пророк, нямам кристална топка. Най-вероятно и ще я оправят тук-там, и ще я съсипят тук-там. От съотношението на двете ще зависи и дали ползата от тях ще е повече, отколкото вредата.

А какво ще е то, всъщност зависи от всички нас. Чувстват ли се управниците силни спрямо народа, целта им по-скоро биха били смачкване на граждански активисти. Чувстват ли се управниците контролирани от народа, и принудени да му угаждат, специализираните съдилища ще съдят, и осъждат предимно организираната престъпност… За кой ли път стигам до простата истина: германци, британци и французи живеят добре не защото богатството им е паднало от небето, а защото знаят колко точно струват, и до какво точно водят принципите “Нищо не зависи от мен” и “Преклонената главичка сабя не я сече”. Ако някой не се сеща, да пита, ще му кажа.

В крайна сметка: специализираните съдилища са просто още едно оръжие на сцената, на която стоят и престъпниците и всички ние, потърпевшите пряко и косвено. Дали ще го използваме ние или те, зависи от нас. Както е казал поетът, от “всички тия, дето ще речат: Това не се отнася за мен”.

И ако го използваме ние, и свърши достатъчно добра работа, ще настане парадокс: ще станат излишни именно защото са работили добре. Както антибиотикът, победил гнилостна зараза, става излишен за болния. Но дотогава ще са необходими, както е необходим при инфекция той.

Ако, разбира се, се окажат антибиотик, а не отрова. Но както казах вече, това си зависи единствено, точно и именно от нас.