Grigor Gatchev - A Weblog

Не бях писал сума ти време – ежедневието ме беше настъпило юнашки. Десетки разкази се родиха в ума ми и умряха в забрава… Мир на тях. Дано се преродят в ума ми някой ден отново. Имат този шанс. 🙂

Последните няколко дни обаче имах мъничко време, докато вършех изкарващи хляба глупости. Като резултат, една от идеите за непретенциозно разказче внезапно се изля в едно файлче. Прегледах я още веднъж-два пъти (нетипично за мен – обикновено преработвам един разказ поне по 30-40 пъти, преди да стане годен за… чернова). След това реших, че толкова непретенциозно нещо не заслужава десетките преработки, и го качих на сайта си, в секцията “Разкази”.

Повтарям: разказчето е недонапоено, недоподстригано, недооформено, недорасло и т.н. Няма абсолютно никакви претенции. Засърбя ме, почесах се и толкова. Ако някой очаква да прочете нещо кой знае колко прилично, по-добре да не чете – ще остане разочарован.

Просто излях един закачлив поглед към това що е подвиг. 🙂

Днес парламентът прие законопроекта за създаването на специализирани съдилища, които да гледат дела срещу организирана престъпност, трафик на хора, отвличания и пране на пари. Предложението те да гледат и дела срещу лица с имунитет отпадна.

Имаше много гласове в подкрепа на идеята. И много против. Еднакво непримирими, и нежелаещи да обсъждат позицията на другия… Както се казваше, тук е тъй. Само че аз не съм оттук, паднал съм от Луната, така че си имам своя позиция.

Според мен специализираните съдилища са абсолютно недопустими в една нормална държава. Едно дело или може да се гледа както трябва от обикновените съдилища, или не може да се гледа изобщо – не е дело. Затова и подобни съдилища според мен са неприемливи.

В нормална държава. Само че всички знаем колко ефективна е съдебната ни система, поне когато става дума за организираната престъпност. Повечето знаем и защо е така. Държава с такава съдебна система е всичко друго освен нормална. По същество е държава без съдебна система. Така че “специализираните” съдилища, когато говорим за организираната престъпност, всъщност са просто съдилища. Единствените.

Или по-точно ще бъдат единствените, ако реално вършат работата си. Защото е напълно възможно да се окажат също така безполезни срещу организираната престъпност и прочее. (Но пък много полезни срещу граждански активисти.) Срещу политически опоненти няма да има как да са особено полезни, поне срещу окопалите се във властта – нямат право да съдят имащи имунитет. Повечето от които са най-истинските престъпници…

Дали специализираните съдилища ще станат инструмент за оправяне на държавата, или за досъсипването й – не зная. Не съм пророк, нямам кристална топка. Най-вероятно и ще я оправят тук-там, и ще я съсипят тук-там. От съотношението на двете ще зависи и дали ползата от тях ще е повече, отколкото вредата.

А какво ще е то, всъщност зависи от всички нас. Чувстват ли се управниците силни спрямо народа, целта им по-скоро биха били смачкване на граждански активисти. Чувстват ли се управниците контролирани от народа, и принудени да му угаждат, специализираните съдилища ще съдят, и осъждат предимно организираната престъпност… За кой ли път стигам до простата истина: германци, британци и французи живеят добре не защото богатството им е паднало от небето, а защото знаят колко точно струват, и до какво точно водят принципите “Нищо не зависи от мен” и “Преклонената главичка сабя не я сече”. Ако някой не се сеща, да пита, ще му кажа.

В крайна сметка: специализираните съдилища са просто още едно оръжие на сцената, на която стоят и престъпниците и всички ние, потърпевшите пряко и косвено. Дали ще го използваме ние или те, зависи от нас. Както е казал поетът, от “всички тия, дето ще речат: Това не се отнася за мен”.

И ако го използваме ние, и свърши достатъчно добра работа, ще настане парадокс: ще станат излишни именно защото са работили добре. Както антибиотикът, победил гнилостна зараза, става излишен за болния. Но дотогава ще са необходими, както е необходим при инфекция той.

Ако, разбира се, се окажат антибиотик, а не отрова. Но както казах вече, това си зависи единствено, точно и именно от нас.

Това се случи преди около три години. Дълго време ми се искаше да го опиша – случката е интересна, от много гледни точки. Но не смеех. Едно, че лесно може да бъде погледната откъм перверзната страна. И второ, че дълго време след нея се чудех – абе, да не би да съм нещо мъничко сбъркан?…

Както и да е. Ето я.

Мой познат, талант в изобразителното изкуство, използва компютъра си за връзка и “социализация” с подобни му от целия свят. В един момент започват често да си пишат в някакъв специализиран форум с едно момиче от Щатите. След това по някое време преминават на Скайп.

Преминаването не било никак лесно. От негова страна – ясно защо: писал е в профила си, че е е на двайсет и пет години, а е на петдесет и малко, и има глас на пропаднал пияница. (Пропаднал не е, но пияница…) В крайна сметка успява да убеди момичето, че България е една ужасно бедна държава, и че той дори не може да си позволи да си купи камерка и микрофон, та се налага да чатят. Или по-точно тя да му говори, а той да й пише в чата.

Откъм нейна страна също имало ужасен проблем с камерата. Дълго време нашият герой подозирал, че си говори с жена на негова възраст, че може би и отгоре. И я притискал да му прати образ. А когато разбрал, че е на практика единственият й приятел, се доуплашил, и засилил натиска. Докато накрая не се стигнало до “или се покажи, или късаме приятелството”.

Обяснението му прозвучало странно. Момичето разказало, че още от четиринайсетгодишна има жестоки проблеми с външността си. Ту се смятала за прекалено дебела, ту за зле сложена, изобщо какво ли не… Интелигиентна не по годините си, и от заможно семейство, тя успяла да си намери достъп до какви ли не дизайнерски медикаментозни безумия. На шестнайсет години вече била лежала в психиатрия, за да я стегнат след ефекта на едно. На осемнайсет – в специализирана клиника, където едва успели да я спасят от размекване на целия скелет… На двайсет и две, към момента на разговора им, вече била физическа и душевна развалина. Вече разбирала, че преди всъщност не е изглеждала никак зле, но уви, нямало как да върне назад поразиите.

Заинтригуваният ни човек гаврътнал поредното за окуражаване, и търпеливо и съвестно й обяснил, че красотата, особено женската, е в очите на гледащия. (Той има това качество – много трудно се напива. Вероятно заради стажа.) Че вече я познава задочно от месеци, и ако ще тя да се окаже с пет ръце и три крака, няма да си промени мнението. И че напротив – тук, в тайнствена България, много неща не са като в Щатите, знаем и правим различни неща. Току-виж се окаже, че той може да й помогне.

След като тя включила камерата, съжалил за даденото обещание. Момичето наистина не било грозно в лице, но фигурата й била направо съсипана. Дрехите не можели да скрият тънките като клечки ръце и крака, нито сплеснатия странично гръден кош и гротескно тесните рамене. Била просто да я ожалиш. Ако трябва да използвам неговия израз, “като настъпена скумрия – да не беше приятелче, нямаше да я погледна повече”.

А момичето имало нужда от помощ. Морална. На тази крехка възраст тя била вече главен художествен отговорник на прилична верига молове, и взимала петцифрена заплата годишно. Но живеела под наем в апартамент заедно с още едно момиче, на което тайно завиждала до уши, че е що-годе нормално като фигура… В стаята й, до леглото, стояла ама невероятно красива скулптура на женско тяло. Нейно дело…

– Искаш ли да видиш? – Познатият ми пусна записания видеострийм. Момичето наистина не изглеждаше хич добре. Не само като фигура. И лицето й беше като на човек, тръгнал към самоубийство. Но скулптурата, която се виждаше отстрани в кадъра, ме порази. Никога, дори между древногръцките и Ренесансовите скулптури, не съм виждал толкова красиво тяло. Хармонията му беше неописуемо, невероятно съвършена. Направо ченето ми увисна… И на този фон някак ми се запечатаха думите на момичето: “Това съм аз. Отвътре. Каквато се виждам, каквато мечтая да съм.”

– Искаш ли по чашка? Знам, че не пиеш де, просто си търся повод – изтръгнаха ме от размисъла думите му. – Знаеш ли какво стана по-нататък? Шапката ще ти хвръкне. Ама пазя записите, ако не повярваш, ще видиш!

Докато човекът я гледал, отведнъж му трекнало как негов познат го пазарил да направи за някаква нискобюджетна продукция, снимана отчасти у нас, изкуствена силиконова ръка. Дето уж ще я отсекат на някого. И материал му дал, американски. И му хрумнала идея.

“Имам за теб съвет. Купи си няколко паунда пеносиликон, какъвто ползват в киното да симулират плът. За теб няма да е скъп, а е доста нещо на обем. Ще ти свърши работа.”

“Каква работа?”

“Статуята до леглото е точно в естествен ръст, нали? Направи й отливка. Като калъп. След това направи още една статуя, на себе си, точно каквато си. Сложи я в калъпа, и го напълни с пеносиликон, няма да иде много. Ще получиш перфектен body suit. Слагаш му един цип, и се фукаш с най-перфектното тяло на света…”

Момичето на екрана беше зяпнало като треснато. Стоя около десетина секунди така, след това очите й буквално пламнаха. Колкото преди нямаше живот в тях, толкова отведнъж се разбушува огън. Каза нещо, не обърнах внимание какво – смилах внезапната промяна. И прекъснаха връзката.

– Не, не е това всичкото. Интересното дойде после. – Познатият ми гаврътна остатъка в чашката и си сипа още. – Една седмица я нямаше никаква на скайпа. След това един ден се появи активна, ама не отговаряше на повикванията. Поуплаших се, и настоях. Когато включи камерата, се уплаших. Изглеждаше още по-зле от преди.

“Какво има, сладурче?”

“Не става! Гадното ми тяло не става!”

След малко увещаване познатият ми я накара да му покаже защо не става. Наистина не се получаваше – заради прекалено тесните й рамене ръцете й излизаха там, където на едно нормално тяло са подмишниците. Изглеждаше карикатурно и отвратително. Момичето беше просто като смъртник в лицето.

– Изглеждаше все едно ще се самоубие след разговора – повтори мислите ми познатият. – Блъсках си главата пет минути, да измисля нещо, докато я забаламосвах. Добре че са ирландските братя, да ми дадат акъл. – Той кимна към шишето с уиски, превъртя малко напред записа и го пусна.

“Сладурче, някои хора казват, че биха си дали дясната ръка, за да постигнат каквото искат.”

“Давам я веднага”

“Направи в костюма покрай тялото си джоб, в който да пъхнеш едната ръка. Все едно нямаш ръка от тази страна. Направи на костюма изкуствена, просто да има нещо. Пъхнатата вътре ръка ще избута тялото ти вътре настрани, и другата ще дойде по на място.”;

Ситуацията с внезапния пламък в очите се повтори. Още веднъж просто не можех да се нагледам как волята за живот, и за действие, и най-много от всичко радостта и красотата избухват отведнъж…

– Ама истинския майтап последва после! – Къл-къл. – Пак една седмица я нема. По едно време пак се появи, и пак не ми отговаряше. Уплаших се здравата…

“Моля те, сладурче, отговори ми! Боя се за теб! Моля те, обади се! Там ли си”

“да” – появява се в чата след две-три минути. (Познатият ми обърна внимание на тага за време.

“Какво става с теб? Наред ли е всичко?”

“да” (Пак с известно забавяне.)

“Нещо не е наред… Моля те, включи камерата! Моля те!”

След пет-шест минути:

“обещай че няма да се смееш”

“Обещавам! Обещавам! Моля те, включи камерата!”

На стрийма първите няколко секунди бяха черни. След това просветна образ, мярна се лицето на момичето в невероятно близък план… и когато се отдръпна, се шашнах. Наистина гледката беше доста странна. Да не говорим пък как изглеждаше гледката на воденето на разговора.

Опитът с едната скрита ръка се оказал същият провал – несиметричното положение си личало дори през най-халтавите дрехи, и нещата продължавали да изглеждат зле като преди. Накрая девойката се отчаяла, и решила да пробва безумна идея – да скрие и двете си ръце вътре в костюма. Вероятно на логиката, че който е готов да си даде ръката, ще е готов да даде и втората…

Обула готовия костюм до кръста – стоял й дори по-добре от предишните. Ентусиазирана пробвала едни ботушки на висок ток, в които преди изглеждала “като бамбук в две саксии” – стояли й просто перфектно. (Мога да го потвърдя.) Когато обаче се опитала да пробва нещата нагоре, се сблъскала с проблем, за който, с всичкия си акъл, не била помислила в депресията и отчаянието. Как ще закопчае костюма, ако и двете й ръце са вътре?

В първия момент момичето оклюмало, но след това решило, че няма да се предаде така лесно. Застанала под закачалката за шапки, вързала един конец от нея до дръжката на ципа, загърнала се с горнището както му е редът, и внимателно клекнала. Както и следвало да се очаква, конецът издърпал ципа чак догоре, до врата й… Девойката хукнала към огледалото в коридора (правела си тези експерименти само когато приятелката й е на работа – да не се стресне, ако надникне в стаята й). Изглеждала ама направо божествено. (Също го потвърждавам с удоволствие.) И чак след петнайсет минути оглеждане се усетила, че конецът към ципа отдавна е скъсан.

Ами сега? Огледалото й показало, че за проклетия конецът се е скъсал точно на дръжката на ципа – няма какво да защипе и дръпне. Момичето не се предало, опитало се някак да закачи и дръпне надолу ципа на всичко, за което се сетило. Уви, без абсолютно никакъв успех.

Това не я обезкуражило докрай. Нали съквартирантката й ще се върне от работа, и ще й помогне? Свястно момиче е, няма да я изтропа… Но в следващия момент се сетила, че сутринта съквартирантката е споменала – след работа ще ходят с приятеля си на излет, ще се върнат чак след уикенда.

Вълната на еуфорията я пренесла и през тази запънка. Художничката изтичала, и с малко подритване под масата успяла да включи компютъра. Съквартиранката й имала скайп на работа. Ще й се обади да мине през къщи, само за минута… Но се оказало, че не може да пусне настроения да не тръгва автоматично скайп. В порив на изобретателност се опитала да бута с глава мишката, и да натиска с нос бутоните й. Единственият резултат бил, че клавиатура, мишка и микрофон се оказали вкупом на земята. И това не било пречка – след малко подритване насам-натам успяла да преобърне мишката, да я прибута до иконката и с токче да натисне бутона както трябва. Но междувременно пък успяла да настъпи микрофона, и да го счупи.

Въодушевена жена никога не се предава – ако не го знаете, от мен да знаете. Девойката се амбицирала, че очевидно токчетата стават и за работа с компютърна техника, сритала клавиатурата пред стола, седнала и се опитала да пише по нея. Преди обаче да успее дори да избере акаунта на съквартирантката си, започнали да я обстрелват съобщенията от моя познат. Отначало потънала в земята от срам, след това обаче пак вирнала нос – най-сетне може да не се срамува от себе си… Отговорила му, и когато той я помолил да включи камерата, след кратко колебание (и малко опити) успяла да я включи с уста.

– Ама само как пише по клавиатурата, а? – въодушевено отбеляза познатият ми, с почнали да пробляскват очи. – Такова нещо, батко, и на най-таковата порно го няма… А я я скив тук, като ми прави ревю! Представи си я така в леглото…

Гледах как момичето се разхожда пред камерата, и виждах само лицето й. Беше по-красиво от тялото, съвършеното тяло. Защото лицето може да бъде по-одухотворено и от най-красивата фигура. И съответно и по-секси. Ако я виждах само от шията нагоре, нямаше да загуби нито капчица от ефекта си.

– Какво стана после? – прекъснах познатия ми, който имаше намерение да ми пусне кадрите с писането по клавиатурата и ревюто отново.

– Рядко се чувахме после. Излизала така из града, ходила с приятелки. Намерила си приятел. Той я харесвал и иначе. Накрая малко по малко престанала да носи костюма… Язък. – Приятелят ми въздъхна и щедро си наля нова чаша.

Понякога се чудя на издръжливостта на някои хора на несгоди и психотравми. Ако момичето наистина е преодоляло толкова тежък и дълъг проблем с толкова просто (ако и, хм, нестандартно) средство, значи е било всъщност много силен човек. Който просто се е нуждаел от едва ли не сламка, за да се залови за нея и да успее да се издърпа от проблемите.

Но не се учудвам на невероятната красота, която може да излъчва човек, намерил как да се раздели с проблемите си. Дори ако начинът е шантав… И разбирам приятеля на това момиче, който си го е харесвал и иначе, без божественото изкуствено тяло. Защото истинската красота наистина е в очите на гледащия, както казва познатият ми. А очите на гледащия се изпълват най-много от духа и вътрешната красота на гледания.

Иска ми се да можех да го кажа така ясно и разбрано. Надали обаче има нужда.

Повечето хора около мен поддържат Асанж. Не защото е безгрешен – не ми е известно някой да го вярва, дори най-слепите му поддръжници. А защото разбират, че без хора като него и каузи като неговата ще живеем в ада.

Други са срещу него. Не защото е изнасилил някого – също не ми е известно някой да го вярва, дори момичетата, които го обвиняват. А защото разбират, че с хора като него и каузи като неговата няма как те да живеят в рая, за сметка на това ние другите да живеем в ада.

Има обаче и едни трети хора. Които си задават въпроси от типа на “абе това не е ли наистина нарушаване на секретността, и престъпление”. Или “абе да не би американците просто да си пазят тайните, а не да го гони престъпно правителство, понеже е разкрил престъпленията му”… Към тези хора имам един простичък контравъпрос.

Мечката ака ли в гората?

Ака, глупости. Убедени ли сте? Да сте видели вие лично мечка да ака в гората? Еми като не сте видели, защо сте толкова сигурни?

Хубаво, не ходите по горите. Тогава защо се изказвате така компетентно? Да познавате някой, дето да даде показания под клетва, че е виждал мечка да ака в гората? Ако не, си затваряйте устата. Защото за лъжа се влиза в затвора. Ама ха!

Да ви е минавало през ума, че мечката може би излиза от гората, за да ака? Примерно на най-близкото шосе. Или поле. Или да се бухва в езерце сред гората, и да ака под вода насред него. Или да ходи да ака в къщичката на горския… Откъде сте уверени, че не го прави, като не сте я видели? Ето, че противоречите на фактите.

Знам, разбира се, какви са фактите. Мечката не ака в гората. Никога. Тя тайно се промъква нощем до най-близките къщи, влиза през комина и ака в тоалетната. И след това се измъква обратно… Глупости ли? И за обида се лежи в затвора, драги. Виждате ли ей тая група учени в ъгъла? Те са дошли, за да свидетелстват именно за това – че мечката ака тайно нощем в крайгорските къщи. Така че бъдете добри, и недейте влиза в затвора заради некомпетентостта си. Бъдете послушни, съгласете се, че мечката не ака в гората.

… Не, не съм любител на сарказма. Просто където разумът е безсилен, остават доста малко средства.

Това е и положението с Асанж. Той е ключово важен. Не защото е велик и уникален, а защото както съдят него, така ще съдят и следващите, разкрили корупцията и злоупотребата с власт на властниците. Защото напоследък всяка корупция и злоупотреба с власт се подпечатва с печат “Секретно”. Много удобен начин за запушване на усти е, в комбинация с този или онзи закон… Така ще бъдат съдени после другите от екипа на Уикилийкс, които бъдат заловени. После тези от Опънлийкс, и другите сходни организации. След това – “Ню Йорк Таймс”, “Гардиън” и прочее. Един по един – до един.

И ще има истинско междудържавно сътрудничество. Ние ще екстрадираме вашия човек при вас, вие пък нашия човек при нас. Винаги има за какво да ги осъдим. Солженицин за какво лежа по затвори, след като излезе от лагерите? За издаване на държавни тайни, естествено. Описване на засекретени държавни обекти… Изобщо, Съветският съюз има натрупан огромен опит във вкарването на разни неудобни хора по затвори. И в психиатрии. И в лагери, всъщност. Полезен опит, който май е време да се използва…

Какво ли щеше да направи Оруел, ако беше жив? Не знам. Не ми се мисли.

Знам, че аз трябва да направя нещо. В смисъл, нещо много по-съществено от това да пиша възмутени изречения в никому ненужен блог. Има ситуации, в които писането има стойността на духовна мастурбация. От значение е единствено действието.

… http://wikileaks.zavinagi.org!

След дълго бавене най-сетне вече е онлайн.

Историята на забавянето е весела и поучителна. Направо пример за това как проблемите в комуникацията пречат на действието на конспирациите. 🙂

След като инсталирах системата и подадох данните й за качване на нещата, внезапно ми трекна идеята – как така ще пускам на мой компютър нещо, без да го погледна? Ами ако междувременно са им направили тихомълком тараш, намерили са частния ключ и сега качват някакви гадости? Параноята в такива случаи е не просто полезна, а спасяваща… Тихомълком chroot-нах rsync-а към друга директория, и седнах да гледам какво точно ще потече. Ако е каквото трябва, връщам нещата, и всичко е наред. 🙂

Седнах и зачаках. Първия половин час не стана нищо. След това телефонът ми звънна, потекоха предсмъртни вопли и гърчове, и се изстрелях да психотерапевтирам клиента, за да си опазя договора с него… Върнах се след три часа.

За да установя, че екипът на Уикилийкс (също параноици, и също основателно) е качил през rsync-а един пробен файл, погледнал е през браузера, видял е, че го няма, и се е отказал. 🙂

Изсипах куп проклетии, пренастроих обратно нещата и подадох огледалото за запълване отново. След като след 6 дни чакане нямаше нищо, реших да взема мерки, и звъннах на една златна душа, която поддържа друго огледало на Уикилийкс. Правилото е старо, но желязно – ако нещата не стават, обърни се за помощ към някой, който после ще ти се смее. Нещата моментално стават.

Човекът веднага се зае да прави публичен ключ, за да ми помогне. Не се наложи. В момента, в който му затворих телефона, на списъка на top внезапно изникна rsync, и съдържанието потече. 🙂 Звъннах обратно, извиних му се, и се насмях едно хубаво.

А междувременно огледалата са вече над 2000, и продължават да се роят. Появяват се и други инициативи, насочени към други утечкаджийски нужди – OpenLeaks изглежда чудесна идея, а сигурно ще има и други. Колкото и да не ми се вярваше, и сигурността на balkanleaks.eu е сериозно пооправена – вече е статичен сайт, хостнат на отделна машина и конфигуриран доста по-прилично. Пробвах се да вляза по лесния начин – не успях. 🙂

И една малко по-мрачна новина. Излязоха данни, че тихомълком grand jury-то на САЩ се е събирало някъде да обсъжда как точно да съди Асанж. А това са хора, чието време не се губи за несигурни неща. Иначе казано, екстрадирането му в САЩ вече е договорено с шведите. (Което и доказва за един излишен път защо главната следователка на Швеция внезапно преповдигна напълно абсурдно обвинение. Очевидно целта е не Асанж да бъде осъден, а просто да бъде докаран до шведска юрисдикция, за да може да бъде ефективно предаден на американците.)

Изводите от тази новина са още по-мрачни. Както и да се извъртат нещата, Уикилийкс са де факто в ролята на журналисти – публикуват неща, които някой друг им е пратил. Те нямат легален достъп до секретни неща, за да могат да бъдат нарушители на секретност. И като журналисти, имат правото да не разкриват източниците си дори пред съд. Всеки опит да бъдат съдени в САЩ, независимо по какви обвинения и под каква форма (всяко законодателство е достатъчно голямо, за да съдържа неща, по които можеш да съдиш и джуджетата от приказките), по същество ще представлява пряка отмяна на Първата поправка към конституцията им.

А това, както и да го погледнеш, означава точно едно – върхушката в САЩ действа по сталинско-брежневски. Звучи невероятно, невъзможно и умонепобираемо, но е трудно човек да спори с фактите. А ако върхушката може да си позволи да действа така, значи тя е по-силна от обществото – тоест, не то ще я оправи, а тя ще потопи в авторитаризъм и него.

Стига се до парадокс – на времето американците трепереха от Сталин в Москва, а сега си имат цяла мафия сталиновци във Вашингтон… Да, демократичната традиция в тази страна е огромна и дълбоко вкоренена, и няма да може да бъде унищожена лесно и бързо. Но когато, както е казал мъдрият чукча, “налице е тенденция”… 🙁

Ако не съм прав в мрачните си прогнози, ще съм много щастлив. Боя се обаче, че е доста вероятно да съм прав…

Ще видим.

Наскоро в рамките на десетина дни си отидоха двама мои близки, които много обичах. И двамата след дълги и мъчителни боледувания. А бяха хора, които заслужаваха да живеят завинаги. Може би всеки заслужава – но те наистина.

Не, не пиша това, за да си прося съболезнования. Моля ви, не ми ги пишете, дори ако са най-искрени. Не съм за ожалване. В живота ми има дупка, която само времето ще запълни, но има и чувство за свобода. За тях – че най-сетне се отърваха от мъките (които аз им продължих немалко, ако и да се стараех да им давам по-малко мъчения и повече радост). И за мен – защото се освободих от огромно натоварване и стрес. Колкото и да е срамно да го кажа, е някакво облекчение. А в такъв момент всяко облекчение е добре дошло.

Пиша, защото сблъсъкът със смъртта на истински хора ме наведе на размисъл.

Ако си отида внезапно, в нещастен случай или под удара на инфаркта, ще е бързо. Няма да имам време за размисли и действия… Но ако имам време, ако ме отнесе бавна болест или старостта, дали ще напусна света достойно? Нямам предвид погребалните формалности – аз не съм плътта, която ще остане за малко след мен. Мисля за времето, докато ще съм още тук.

Дали когато дойде моят час, ще имам силата да не се уплаша. И вместо да треперя, да подкрепя близките ми. За мен страданието ще бъде в своя край, но тяхното ще продължава – те ще имат повече нужда от подкрепа от мен.

Дали ще мога да приема нещата спокойно и с разбирането, че да си отидем, когато му дойде времето, е единственият начин на този свят да има място за децата ни. Дали ще кажа с чиста съвест: “Аз осмислих, и с това изпълних живота си. Нека могат да осмислят и изпълнят своя и тези, които идват след мен.”

Дали още дълго преди да дойде часът, когато радостите от живота започнат да угасват, ще имам силата да живея съдбата си, без да забравям, че тя е каквато я създам и заслужа. И дали когато силите ме напуснат, но животът още мъждука, няма да забравям всеки ден да се боря. Да правя каквото мога, за да съм в полза на околните вместо в тежест. Защото дори парализиран и на легло човек може да е в полза вместо в тежест, ако духът му крепи околните по-силно, отколкото те крепят тялото му.

Дали няма да въздишам как “ако младостта знаеше”, всъщност завиждайки й заради “ако старостта можеше”? Защото младостта именно трябва да не знае. За да може хиляди млади да не успяват, понеже не знаят, но някои да успяват именно затова – и да разширяват кръгозора човешки. Точно както старостта именно трябва да не може. За да може младите да показват, че могат, вместо да разчитат на знаещите стари. За да може пиленцата да изпробват крилата си, за ги заякват, и да покоряват небето. Защото без това няма никога да са живели – ние, старите, ще сме живели живота им вместо тях.

Дали няма, изправен пред смъртта, да съм готов на срамни и жалки компромиси? Нерядко старостта носи страх, непознат на младостта. Дали няма да забравя, че ми остава твърде малко, за да ставам тепърва за срам и позор? А и дотогава също. Животът ни е огромен като вечност, но в същото време и кратък като миг пред вечността – ако вече сме се родили, значи не ни остава достатъчно, за да си струва да продаваме достойнството си… Поне така мисля.

Дали ще ме помнят ми е все едно – няма да ме има. Може би е по-добре да ме забравят по-бързо. Ако съм се изложил, срамът на близките ми ще е по-кратък. Ако не съм, тъгата им по мен ще е по-кратка… Но никак не ми е все едно колко сътворено добро ще остане от мен, в какъвто и да е вид. Не знам защо, след като няма да ме има… Всъщност, знам. Защото мисълта за това ми дава щастие сега, докато още ме има. А защо не ми дава щастие идеята да ме помнят дълго – не зная. И не ме интересува.

Защо ми дава щастие ли? Защото децата ми, физически и духовни, ще живеят така в един по-добър свят. И защото тези, които се занимават с това да унищожават доброто, ще ненасмогнат да смачкат повече. Било защото ще пропуснат създаденото от мен добро, заети да тъпчат друго. Било защото ще унищожат до прашинка създаденото от мен, но докато са заети с него, друго добро ще оцелее. И ще понесе чрез съществуването си следата, че съм бил – незапомнена от никого, но даваща щастие на много.

… Препрочитам написаното, преди да го публикувам. Звучи ми като шаблони, сглобени от изтъркани до кухота думи. Искам да го кажа иначе, по-истински, а не умея. Може би няма как – аз го разказвам с думи, а на мен ми го разказаха чрез смъртта си…

Няма значение. Който не иска да ме разбере, на света няма думи, способни да стигнат до него. Който иска, дори така ще почувства казаното. Вътре в себе си.

Докато чистех днес един компютър от вируси, имах няколко свободни минути, и метнах едно око на достъпните в Нета материали около заповедта за арест на Джулиан Асандж. Доста неща от написаното (особено в българския Нет) направо ме смаяха. С разминаването си с фактите. Затова реших да драсна подробностите, каквито ги знам.

През август 2010 г. срещу Асандж е повдигнато обвинение за изнасилване, по оплакване на две шведски момичета, които са се срещали с него при посещението му в Швеция. Оплакванията на момичетата са извършени в един и същи ден, две седмици след като той напуска Швеция, и два дни след публикуването на факта, че Уикилийкс смята да извади на бял свят дипломатическите телеграми на САЩ.

Съгласно оплакването на едната, той е правил секс с нея без презерватив, въпреки че тя е настояла да използват презерватив. Съгласно оплакването на другата, той е правил секс с нея, докато тя спяла, без да поиска съгласието й. Според адвоката на Асандж, и в двата случая сексът е бил по взаимно съгласие, и в будно състояние. (Едната от обвинителките дори е оповестила веднага след секса в Twitter “разкошното изживяване”; след това обаче е положила доста усилия, за да махне туита…) Първоначалното обвинение в изнасилване е отменено веднага от шведското следствие с мотива, че на този етап в оплакванията няма реална база за повдигане на обвинение в изнасилване.

През октомври обаче Мариане Най, глава на шведското следствие, повдига искане за привличане на Асандж като свидетел по дело, заведено след тези оплаквания. Асандж предлага да свидетелства в рамките на интервю с упълномощените следователи, но предложението му не е прието. Вместо това е изискано той да бъде арестуван, за да свидетелства по делото.

Междувременно от следствието изтича информация, че след арестуването му той ще бъде държан без право на пускане под гаранция и без право на комуникация с външния свят, за да се осигури възможност да бъде екстрадиран в САЩ в подходящ момент, когато медийната и гражданска активност около случая е ниска. На базата на тази информация Асандж решава временно да остане в Англия, за да избегне връчване на призовката до изясняване на ситуацията. Междувременно, австралийската министър-председателка Джулия Джилард заявява, че Асанж може да бъде съден по неуказани обвинения, и заплашва да анулира австралийския му паспорт.

Мариане Най нарежда издаване на искане до Интерпол за международна заповед за арест, клас “червен” (лица с най-висока обществена опасност). Първият вариант на формуляра за арест е отказан от британските власти, тъй като в него вместо максималното възможно наказание за всички обвинения е посочено максималното възможно наказание само за едно от тях. (Британската юридическа система дава разрешения за арестуване и екстрадиране толкова по-трудно, колкото по-високо е наказанието по повдигнатото зад граница обвинение.) Вторият вариант е приет.

На 7 декември Асандж се явява в полицията. Задържан е, и случаят е разгледан от съдия Хауърд Ридъл. Предложението Асандж да бъде пуснат под финансова и “човешка” гаранция (петима други гарантират за него със своята свобода – журналисти, режисьори, роднини на политици) е отхвърлено поради съображения, че “обвиняемият може да се укрие”, и че “е възможно животът му да бъде застрашен от действия на нестабилни личности”. Пред съдията от името на шведските власти Гемма Линдфийлд заявява, че обвинението му всъщност е в правене на секс без презерватив. (Арестуване и екстрадиране с цел просто “да свидетелства” надали би било одобрено от британските съдии – би било твърде прозрачен прецедент.)

До няколко седмици ще се проведе изслушване на Асандж, на което той ще може да оспори екстрадирането си. Ако успее да докаже, че обвиненията срещу него са политически мотивирани, има добри шансове да избегне екстрадирането. (Руски олигарси са успявали да избегнат екстрадиране в Русия по този начин. Шведската правосъдна система има много по-добър имидж от руската, но ситуацията около Асандж дава основания да се смята, че има надежда.)

Междувременно говорителят на Уикилийкс Кристин Храфнсон съобщава, че арестуването на Асандж няма да повлияе на работата на Уикилийкс. “Продължаваме да работим както и преди. В плановете ни за оповестяване на информация няма промяна.”

… Новините – дотук. Оттук нататък е коментарът ми.

Един от първите опити да бъде блокирана информацията, разпространявана от Уикилийкс, беше DDoS атаката срещу сървърите им, и притискането на провайдери и държави да свалят тези сървъри. Резултатът е, че към момента по целия свят вече има над 700 огледални сървъра, и броят им продължава да расте. До седмица-две вероятно ще са няколко хиляди: това означава, че смазването на мрежата реално няма да е възможно, дори за американското правителство.

Оттам нататък възможността за атака е срещу екипа на Уикилийкс. С изключение на Асандж, останалите са сравнително неизвестни фигури, така че играта срещу тях може да бъде и много мръсна. Случайни катастрофи, пребивания до смърт, отравяния, застрелвания… В един момент ще започне да изтича информация и за тази игра (честни хора има навсякъде), и тогава вече ще има последствия, на фона на които сегашните наистина са много-много дребни. Но дотогава трябва да направим нещо, за да спасим хората от екипа. Имаме поне един много прост начин.

Когато огледалата на Уикилийкс минат десетина хиляди (и особено ако се снабдят с децентрализиран начин за обмяна на информация), “битката за сървърите” ще е спечелена. Проблемите, които носи отказването на сървърно пространство на Уикилийкс, ще надхвърлят ползите. Затова и очаквам тогава “изритването” на техни сървъри да престане. Същото важи и за затварянето на нови банкови сметки и начини на разплащане – ако бъдат разкрити няколкостотин нови сметки в различни, по възможност с по-добро име банки, затварянето им ще стане безпредметно.

(И тогава Paypal и Amazon ще си останат само с излагането, и с непрекъснатите журналистически въпроси: “Кой точно ви натисна да го направите, и защо се съгласихте така лесно и бързо?”. Ще лъжат известно време, докато не изтече информация по въпроса, след което доверието в тях ще катастрофира. Няма да умрат, или да пострадат много съществено, но ще позагубят някой и друг милиард печалби. А това е тежък урок и за най-богатите на света.)

Точно същото е положението и с хората. Ако към организацията се присъединят много нови групи хора, и споделят нейните принципи и технологии, във физическото ликвидиране на членовете й ще има толкова смисъл, колкото и в затваряне на отделни огледала при наличието на хиляди други. Да, сигурно някои от тези хора, или дори цели групи, може хич да не са читави. Или дори да са агенти на организации, поставили си за цел унищожаването на Уикилийкс. Но една децентрализирана организационна структура, обменяща на P2P принцип утеклата информация, би била устойчива дори на атаки отвътре.

Дълбоко се съмнявам в момента организацията на Уикилийкс да приема лесно нови членове. Но, както писах вече в един коментар: неприятно и страшно ми е да го кажа, но това е война. И то от онези, мръсните, в които нямаш възможност да стоиш настрана. В които можеш само да избереш на чия страна ще участваш. С действието или бездейстието си… Много ми се иска да не беше така. Но е.

Затова смятам да потърся начин да разширя организационната база на Уикилийкс. Както и колкото мога. Ако не мога да направя нищо друго, ще обявя публично, че съм поддръжник на Уикилийкс, че приемам моралната и юридическа отговорност за всичко, направено от тях, и че приканвам който би съдил тях, да съди мен.

И се надявам да не съм единствен. Не защото ще се уплаша, ако съм сам. А за да продължавам да вярвам, че около мен има достойни хора.

Преди време пуснах версия 0.30 бета 1 на една от любимите ми играчки – Apibot. А сега дойде време и за 0.30 бета 2. 🙂

Понякога се учудвам как успявам да хвърля толкова труд по подобна глупорийка, при положение, че съм толкова зает иначе. Отговорът е прост – работата по Apibot не ме обвързва с каквато и да е отговорност, и мога да я отмятам на независимо колко кратки пресекулки, докато върша някаква друга работа. А в компютърджийската работа такива пресекулки винаги има… Крайният резултат е, че глупорийката неусетно се превърна в един от най-мощните бот софтуери за МедияУики, които изобщо съществуват.

Да, смея да го кажа. В сферата на PHP ботовете най-хваленият и рекламиран напоследък е Peachy. Когато го огледах обаче, едва се сдържах да не се усмихна иронично. Да, кодът му е чудесен, и е правен с много мерак, но пред Apibot е меко казано хилав, поне засега. Играчката ми вече поддържа на практика пълната функционалност на API-то на МедияУики; за някои неща, поддържани само от най-новите версии на API ниво, използва и уеб-базирани fallback възможности. А надстроената рамка от итератори и екшънобекти на практика няма аналог в съществуващите бот софтуери. Уж любителско губи-време, но напоследък започна да се превръща в лего за сглобяване на атомни самолетоносачи.

Не зная доколко е справедливо да нарека последния си релийз “бета 2”. Основният модул и модулът с екшънобектите са почти изцяло пренаписани. Изчистени са кошмарни количества бъгове, добавени са много нови функционалности, екшънобектите започнаха да работят с почти де що им подадеш. Има още едно-две бъгчета, които ме тормозят (и може би стотина-двеста, които още не съм открил 🙂 ), но като цяло тази версия вече започва да се доближава до добра използваемост и за хора със само най-основна представа от PHP.

Нахвалих ли си гарджето? 🙂 Естествено, недостатъци има. Иска ми се да открия колкото се може повече от пропуснатите бъгове (за това може да ми помогне всеки, който желае да пробва Apibot), и да ги изчистя. Ако го дъвча повечко време, може би ще се съберат достатъчно оползотворени откъслечни секунди, за да успея да вкарам и автоматично проучване на уикито отсреща за поддръжка на модули, повиквания и параметри, и автоматично съобразяване с нея. (Към момента това се прави грубовато, чрез определяне на версията на МедияУики, и твърдо набити правила коя версия какво поддържа.) Може би ще има време да драсна и още някой уеб-базиран fallback за по-новите в API-то функции… Но поне засега съм решил – следващият релийз ще бъде официалната верся 0.30.

При това положение, струва ли си човек да го взима и пробва още отсега? Според мен – твърдо да. Между бета 1 и бета 2 имаше доста преименуване на функции и класове, заради изчистването на модела. Вече обаче той е изчистен достатъчно, за да се надявам да не се наложи повече преименуване – тоест, API-то на бота е на практика стабилно. Казано на български, каквито задачки напишете за него, вероятно ще работят без промени и на официалната версия, а надявам се, и на следващите версии. 🙂

Затова, ако работата с бот за МедияУики ви интересува, заповядайте на apibot.zavinagi.org. Освен последната му версия там има и сравнително прилична документация. (Примерите засега са рехавки, но смятам да добавям при възможност.)

И разбира се, ботът е свободен софтуер. И доколкото зависи от мен, винаги ще бъде. 🙂

Will Wikileaks win this war, if left alone? No. Their adversaries are all governments bent on obtaining authoritarian power – which includes most governments in the world. Too strong an enemy for a small volunteer organization.

Should they win this war? They should. Yes, they are not perfect. Some of their actions may raise doubts, even among some democratically minded people. However, they go against the evil in the world, and protect the good – where, when and as much as they can. So, they must be supported.

We don’t really need an organization for this. What we need is to enable all decent people who would like to help Wikileaks, to do so on their own. The combined power of all decent people is overwhelming. Look at Wikipedia, for example. If we empower everybody to help, even all the world governments will have to retreat.

There are many ways to help. Here is an idea:

Let’s create a CD with free software (bootable OS, webserver etc.), and the information published by Wikileaks. When booted, the system should check if the machine is on a public Internet IP address (by reading the harddisk data, trying DHCP etc). If no, it should say something like “I can’t help here, please take the CD off and reboot”. If yes, however, it should boot the webserver, ready to serve the CD Wikileaks mirror, and will start sending periodic signals. These signals should cause the machine being included in a Wikileaks content webserving system.

The CD may also contain a serverless P2P program, tuned to exchange only content signed by Wikileaks. In this way, it will be able to automatically refresh the information they release, and to keep it in a lot of places. This will also greatly improve the Wikileaks personnel ability to release new information while in hiding (there are a lot of assassination calls about them). And this will ensure that even if all the Wikileaks personnel are eliminated, and the adversary agents constantly close the existing servers, the network will still be alive, keeping the information released so far and including every new node booted.

The signals from the started CD system may be sent either to high-security server network, or if it is impossible to have one, to a distributed P2P network such as the one offered for the distribution of the content. (It may be another function of the same network.)

The CD ISO may be uploaded everywhere, and information about it can be spread wherever possible. Soon, we will have many thousands of new Wikileaks servers, and still newer ones will appear every hour. Getting enough of servers, and enough of adoption may finally show to some governments that they have lost the war, and to drop it. Which in turn, if it happens soon enough, may save Wikileaks (and its personnel).

For speed reason, the first versions of the CD may include only a part of the functionality. Later versions may add more.

There will probably be a lot of people willing to help in the creation of such a CD. If they combine their efforts, a better version will be produced faster than otherwise (we must hurry). If you are one of these, you may use the comment section under this post as a means to co-ordinate, until a specific coordination means are created.

За да направим местно огледало на сайта на Уикилийкс.

Към момента атаката срещу тях е с пълна сила. Натискът на САЩ върху шведското правосъдие да арестува Джулиан Асанж (като “свидетел по дело”), за да може после тихомълком да го екстрадира в САЩ, е страховит. Натискът върху купища други правителства да поведат война срещу всеки, свързан с Уикилийкс – също.

Ал Кайда бяха мигновено забравени. Какво да се прави – Уикилийкс са много по-опасни за властта и в САЩ, и в много “демократични” държави, отколкото някаква си терористична организация. Терористите са само удобно плашило за овчиците. Уикилийкс са заплаха за маскираните като овчари вълци. Естествено е тяхното елиминиране да е по-приоритетно.

Домейнът на Уикилийкс – www.wikileaks.org – бе анулиран от EveryDNS под измислен предлог. (Други домейни, попадащи под точно същия удар, не са анулирани.) Естествено, веднага се появиха www.wikileaks.ch, www.wikileaks.fi, www.wikileaks.nl, www.wikileaks.de. Очакват се и други.

Появи се независимият сайт WL Central – информационен ресурс на тема Уикилийкс. Там непрекъснато могат да бъдат прочетени интересни новости по темата. (Мъничка част съм превел тук.) И вероятно ще го има още доста време, защото той не съдържа документите от официалния сайт – да го затворят САЩ ще означава да се поставят наравно със Сталин и Берия. (Убеден съм, че някои хора ще се опитат. Но вярвам, че други хора, в които е останало зрънце достойнство и честност, ще се противопоставят.)

Големите американски хостери Amazon и Tableau отказаха хостинг на Уикилийкс, под политически натиск от сенатор Джо Либерман, като представител на щатския Department of Homeland Security. (Сарказъма оставям на читателите.) Amazon не дадоха официално обяснение; Tableau цитираха по чие искане е. И двете компании са прекъснали услугите си без да бъдат принудени с полицейска или съдебна заповед, просто от желание да услужат на властта.

Френският министър на цифровата икономика, Ерик Бесон, е поискал от CIGET (органът, който регулира Интернет във Франция) хостингът на Уикилийкс във Франция да бъде забранен. (След като Amazon прекратиха услугите си, Уикилийкс бяха частично хостнати от френския провайдер OVH.) OVH обаче не се огънаха, и поискаха съдебна заповед. В Пакистан Върховният съд на Лахор е получил петиция, която иска забраната на Уикилийкс в Афганистан, но я е отхвърлил. Председателят на съда шейх Азмат Саед е заявил, че “ние трябва да подкрепяме истината, независимо колко ни вреди тя”.

Атаките срещу Уикилийкс идват отвсякъде. Защитата му – също. В подкрепа на сайта се изказаха Израел и – не повярвах на очите си – московският вестник “Правда”. (Неговият редактор, Давид Хофман, прави много точен паралел с останалото на практика безнаказано разкриване на агента на ЦРУ Валери Плейм и разкритията на Уикилийкс.)

Вече ми писна да броя колко политици със самомнение отправиха призиви Джулиан Асанж да бъде ликвидиран физически. Чудя се дали ще разберат някога, че гасят пожара с бензин. Че Асанж е само лице на организация, подкрепяна от всеки честен човек по света, и че след него чакат ред хиляди. Че това, което създава такива хора, е престъпната власт – докато я има, ще ги има и тях. И един ден тя ще си тръгне, а те ще останат.

Но не ми писна да разбирам едно просто нещо – колкото повече е подкрепата за Уикилийкс, толкова по-вероятно е властниците в САЩ (а и по света, например у нас) да изгубят войната си срещу демокрацията, прозрачността и истината. А първата и най-важна подкрепа, която Уикилийкс могат да получат от нас тук, в България, е да има огледало на техния сайт. По възможност повече от едно. И готовност при свалянето им от послушна власт да бъдат вдигани нови, все повече.

Затова и обявявам официално – търси се хостинг! Търси се място, където да могат да бъдат поставяни и свързвани към Интернет сървъри, на които да бъде хоствано съдържанието на Уикилийкс. Все още не знам как мога да го прехвърля директно на друг сайт, но ще се постарая да намеря начин.

Всъщност, търсят се места. Колкото повече, толкова по-добре. Дори приличен домашен акаунт е достатъчен, за да обслужва България, че и доста от света – един торент с филми товари мрежата повече от хиляди четящи такъв сайт. Ако могат да бъдат намерени хостинг компании, които да се осмелят да хостнат такова съдържание, ще е супер. Ако не – стандартни хостинг акаунти също ще свършат работа. Хостинг центрове в България много. Докато полицията успее да сплаши всички, ще мине време. А и да го направи, такава акция пък няма как да не се разчуе, и да не покаже на още някой и друг българин за какво става дума.

Търсят се и машини, които да могат да бъдат колокирани къде ли не, и на тях да бъде хоствано съдържанието. Дори стари компютри с хилави ресурси и малко памет биха свършили чудесна работа, един уеб сървър рядко се претоварва твърде, ако не носи тежки приложения. Колкото повече бъдат подсигурени, толкова по-добре – сигурно ще бъдат конфискувани много изпълнително. Бас държа, че детската порнография, онлайн педофилите и терористичните сайтове ще бъдат мигновено забравени до елиминиране на тази опасност. Нищо чудно да останат на малко по-заден план дори преследванията на нарушения на авторски права, колкото и по-важни да са за съществуването на обществото от тероризма и педофилията.

Поставянето на тези машини на домашни акаунти, особено в домове, където няма друг компютър, може да е чудесен начин за справяне. Дори ако полицията дойде и конфискува компютъра, той е затова. Много други ще останат – колокирани тук или там, хостнати навсякъде из Мрежата, местещи се и изникващи по-бързо, отколкото копоите могат да ги затварят. Един такъв сървър (този с форума на “Моята библиотека”) се опъва на властта с години. Дали ще й е лесно да затвори стотици? Които непрекъснато биват допълвани?

И най-вече, повече от всичко, търсят се хора. Хора, които да знаят, че сигурно ще бъдат привиквани в полицията, сплашвани с всякакви лъжи, глупости и измами, разпитвани за какви ли не конспиративни призраци, и изнудвани да се откажат от подкрепата за истината и демокрацията. И които да са готови да изтърпят (а по възможност и да документират) копойщината, след което отново да продължат да се борят, без нито капка колебание или съжаление. За да не плачат после, когато се замислят какъв свят оставят на децата си.

Хора, които да са готови да регистрират нови и нови хостинги, навсякъде, където могат. Да ходят и да се пазарят с провайдери, хостери и колокационни центрове, да ги уговарят и печелят за подкрепа на истината. Да търсят начини да правят копия на Уикилийкс, и да ги пускат – нови, и нови, и нови, и нови. Докато мераклиите за топ-мафиоти и царе на света не разберат, че са се сблъскали със сила, по-голяма от тяхната. Докато конспирацията им не бъде провалена, и не получим отново демокрация, прозрачност и истина…

Хора, които да правят всичко това сами, всеки по своя инициатива, както умее и реши за добре, както му хрумне и изобрети. Без да чакат координация и разпореждане отгоре. Без да зависят от лидер, който може да бъде пъхнат в затвора от всеки овластен престъпник. Които просто да се борят, за да опазят личността си от разлагане и превръщане в подлога, на принципа “и сам воинът е воин”. Докато не победят.

Сражението няма да е лесно. Овластените престъпници нямат по-страшен враг от истината и прозрачността. Очаквайте всички властови ресурси до последно да бъдат хвърлени от тях в тази битка. Но и не забравяйте, че престъпната власт е само паразит на гърба на народа си, въшка на гърба на вол. Решилото да се отърве от престъпниците общество има много по-големи ресурси и от най-престъпната власт. И може да я победи. В негова подкрепа е всеки честен човек, без значение дали мете улиците или седи в министерско кресло. Както Уикилийкс получиха подкрепа от най-неочаквани места, така и ние ще я получаваме от най-неочаквани места.

И ще победим.

Моля ви, нека е благодарение на вас, а не без или въпреки вас.