Grigor Gatchev - A Weblog

Just a few hours ago Wikileaks released a huge batch of documents. Namely, thousands of classified cables, exchanged between the US diplomats abroad and their government. It is said that a lot of these contain “unflattering” (read: honest) opinions on foreign politicians. And details on how the US politics is promoted abroad.

The US government reacted in advance, by condemning the release of the documents. It stated that “the release of these documents will put at risk the life of thousands of people – US citizens, civilians etc”. It said: “President Obama supports responsible, accountable, and open government at home and around the world, but this reckless and dangerous action runs counter to that goal.”

In response, the founder of Wikileaks Julian Assange contacted the US ambassador in UK and asked who are the people whose lives will be put at risk. Assange suggested that if such people really exist, the documents may undergo some limited editing before being published in order to protect them. The US ambassador stated in response that the USA will not negotiate with Wikileaks.

Hours before the release the Wikileaks site was subject of a massive Distributed Denial Of Service attack. This, however, could not stop it from publishing the documents.

… These are the most important facts around this release of documents. My opinion on them follows.

If I was the US government, I would be embarrassed by the release of these documents, too. And would seek a way to stop this publishing, too. It is only natural. (Of course, I would not have the chutzpah to claim after this that I “support responsible, accountable and open government at home and abroad”. Because the action of Wikileaks is anything but running counter to that goal – it actually would be implementing that goal in spite of my efforts. A government’s reputation does not exactly gain from saying exactly the opposite to the truth.)

Is it natural, however, to resort to statements like the one for the thousands of lives at risk? If there was a Guiness book positions for the biggest, boldest and most stupid lie, this one would get them all. Of course, due to “the butterfly effect” every action (or non-action) may eventually put thousands of lives at risk. But stretching the truth to this extent makes it transparent, and the lie behind it well visible. I can remember only one nation state who resorted to that big lies. This was the Soviet Union, while speaking about the human rights inside it. I wouldn’t even think of trying this.

Well, I don’t know everything about these documents. What if they can really put some lives at risk? It is obvious that Wikileaks cannot be stopped from publishing them. In this case, I would contact Wikileaks and ask them to edit out at least the information that puts lives in danger. A true whistleblower site would not refuse this request… And if I learn that an ambassador of mine has been contacted by Wikileaks, with exactly this proposal, but has refused to negotiate, this ambassador would be instantly recalled, and sent to jail. Unless, of course, there is actually not a single person whose life would be threatened.

For a government, it is generally a “fair play” to warn the friendly countries about the political danger, and even to attract them to the efforts to stop this publication. However, it is anything but a fair play to stage a false rape claim against the people from the whistleblowing site. This again reminds me of the Soviet Union of the 1930s. (If you really believe that Julian Assange releases batches of dusturbing documents only around raping someone, or that the rape claim just coincided with the two releases, I wouldn’t suggest you buying a car. Someone might sell you a bicycle instead, and you might spend the rest of your life trying to start the engine.)

Liberals often point that George W. Bush started the war on Iraq through the lie that Iraq has WMD. However, this seems a “white lie” to me, compared to a staged rape claim… Obviously Assange will not stop whistleblowing, and even if he is imprisoned, Wikileaks will not stop. So, what next? Targeted assassinations, like these of Litvinenko and Trotsky?

And I certainly would not stage a DDOS attack against the whistleblowing site. For at least one reason – the only resources able to stage a decent DDOS attack currently are the botnets, all of which are operated by criminals. By using their services against such a site, I will show with my actions that I prefer teaming with criminals to being an open, transparent and accountable government… Sounds horrible, eh? Perhaps because it is horrible.

It is true that no government will like its secret cables published. However, not all governments will react alike. Some will acknowledge the publishing, and will issue an apology to the sides affected. Some will use anything, even a crime, no matter how insidious, to stop such a publishing. The governments of the first type are known as “democratic”, “open”, “transparent”, “responsible” etc. The government of the second type are known as “Evil Empires”.

Yes, the USA are still far from being an Evil Empire. However, being born and grown in a former Communist country, I remember very well what the USA meant for us who lived under the Communist rule. They were a synonym for freedom, human rights and civil liberties. They were the country that awarded a medal to Hugh Thompson, Jr. for stopping and voicing out the My Lai massacre, done by its own army. That helped West Berlin to survive, despite the odds. That would never, ever betray a Soviet dissident… The USA were the Hope and the source for everything decent we knew of.

Now, its government is a source of lies (to its allies and the rest of the world alike). It is the country that operates the Guantanamo gulag. The one that arrests and threatens the suspected whistleblowers – Hugh Thompson, Jr. is lucky that he is not serving now. One that bombed the civilians in Falujah. One that sends prisoners to countries where they will be tortured, exactly with this purpose… Does this sound anymore as a source of decency? Or as a country that is walking fast the road to the evil?

The support for electing Barack Obama in the USA was nothing compared to the support or him abroad. Guess why? Because most people abroad believed that he is very different from George W. Bush. That he will be a democracy, human rights and civil liberties champion… Different from GWB he proved, indeed. In two years he led the US down the Evil Empire road farther than his predecessor in two mandates. With this Democratic politics, the USA don’t need Republicans. As long as the people outside USA are concerned, they don’t need even the Tea Party. And maybe the USA residents, too – the appointments of Obama to the Supreme Court (arguably the most conservative one in the history of the US) shifted it further to the conservative side. This loss of balance does not bear good things.

If someone had told me ten years ago that one day I will be proud that I am not American, I wouldn’t believe him. Now I am. Yes, few people know better than me that the citizens of a country are not always responsible for its government actions. But still, I feel relieved from the embarassment of being citizen of a country that behaves like this. (And worried, because my own country is a NATO member, and thus an ally of such a country.)

This article is a wake-up call, to all Americans (and for everyone else, too). Please, stop this tumbling to the moral abyss. You are still far from being the next Soviet Union, but are moving in this direction. This is a downhill road – going down is easy and fast, climbing back up is hard and slow. But there is nothing good on the bottom, neither for the world nor for you. If nothing else, your image would be the best argument for a terrorists recruiter. Do you need an unceasing and increasing flow of terrorists? I doubt it.

Wikileaks is the new Watergate wistleblower, who tells you what your government really does. If you believe that the newspapers who published the Watergate news harmed the USA, and put to risk the lives of thousands of people, you might like to go against Wikileaks. If you, however, live in the real world, please do defend Wikileaks. It is your best friend. One that you can trust.

Unlike your government.

Днес беше последният срок за подаване на препоръки и съображения около промените в Закона за културното наследство. И тъй като промените засягаха доста сериозно Уикипедия и екипа й, се налагаше да действаме.

Вчера и днес бяха здравата претоварени дни за двама от екипа на Уикипедия – Спирития и Лъчезар Илиев. На базата на юридическа консултация с експерт Спири формулира чудесно становището ни част от предвижданите промени да бъде отменена. Лъчо пък изрови една купчина европейски инициативи, директиви и постановления, на които предлаганата промяна също противоречи, и даде огромен принос към обосновката и формулирането на становището.

Безценна в съставянето на становището беше експертната помощ на д-р Емил Марков, преподавател по авторско и патентно право в Софийския университет. Неговият анализ на недомислената корекция (част от чл. 226а) беше колкото брилянтен като аргументация, толкова и унищожителен като заключение – а именно, че промяната противоречи не само на наличното законодателство, а потенциално и на конституцията. Нещо повече (който си знае материята, си я знае) – той посочи, че подобна клауза има дори в сегашния вариант на закона, за ужас на законодателите. Мисля, че беше чл. 172 – дано да не греша (добавка, грешал съм: чл. 179 е; благодаря, Спири! 🙂 ) – така че и той ще трябва да се оправи. Надявам се д-р Марков да ни помогне за намирането на точна законова формулировка.

(Между другото, Лъчо се натъкна на изключително интересен момент. Оказа се, че има изискване на съответната Европейска комисия всякакви административни и регулационни пречки пред разпространението на изображения и пр. на културни ценности да се премахват – фиксирани са именно неща от типа на предвижданите и налични сега, посочени по-горе. И че в изпълнение на това изискване нашето правителство е изпратило годишен въпросник до въпросната комисия, в който изрично е посочило, че в България към момента няма такива пречки. Това при положение, че въпросният чл. 179 е бил валидна част от законодателството ни. Тоест, измамили сме Еврокомисията право в очите… Ако корекциите ни бъдат приети, ще бъда патриот и ще си премълча за тази измама. Ако обаче някой “политик” или “експерт” реши да ги отхвърли, аз лично ще инициирам писмо до Еврокомисията, в която да опиша случая с неверните подадени данни, и със затвърждаването на нарушението на техните разпореждания. Да видим дали няма много бързо да захвърчат наоколо пух и перушина…)

Цъфнахме с готовите документи в Министерството на културата буквално пет минути преди крайния срок на подаване. Зам-министър Чобанов (естествено) нямаше възможност да ни приеме, но едно небрежно споменаване на “екипът на Уикипедия” и “становище пред медиите” в едно изречение свърши чудеса. 🙂 Бяхме насочени към директорката на дирекцията по културни ценности, Уляна Малеева.

Жената изглеждаше направо смачкана от задачи, но се опита да не парадира с това и да бъде гостоприемна въпреки заетостта и умората. Повика експертка по тези въпроси, и имахме пълната възможност да мотивираме пред тях становището, което внесохме. Дори успяхме да издействаме (строго неофициално) ден-два отсрочка за възможност да предложим конкретен текст, който да замени сегашния. Така че, поне на този етап, според мен получихме необходимия минимум за шанс да оправим недомислицата в проектозакона.

Какво ще стане, ако не се съобразят с нас ли? Лично моите намерения са да се погрижа: 1) в Народното събрание да се видят принудени да се съобразят, и 2) това да стане по такъв начин, че следващия път с нас да се съобразяват още в министерствата. Звучи нахално, но според мен е напълно постижимо. Едно, че ако извадя на бял свят лъжата към ЕК, ще настане корида. И второ, че екипът на Уикипедия вероятно има рейтинг, по-положителен от този на която и да е друга по-сериозна обществена група в България, и че който и да тръгне да се кара с него, вероятно ще загуби доста популярност – а в момента правителството ни е принудено да събира всяка капка популярност, която може да получи.

… Както и да е. Какво ще стане – ще видим.

Важното е да сме готови при нужда да се преборим, за да я има Уикипедия.

И изобщо свободата на познанието – в Интернет и извън него.

(Добавка: Спири беше страшно възмутена, че съм й отдал толкова много роля в този запис, след като тя почти нищо не била свършила, и нямало значение кой точно какво точно е направил. Не искам да се карам с нея, твърде свестен човек е, за да заслужава да й създавам ядове. Така че да знаете – почти две денонощия тя нищо не е вършила, не се е скъсала да пише версии, да уточнява, да работят с Лъчо, да угажда и на моите прищевки, и не беше едва жива от умора, когато донесе готовото становище! А и преди това, откакто проблемът беше забелязан, не се е скъсала да търчи, да пусне в Уикипедия инициативата да се преборим, и изобщо да се погрижи цялото нещо да стане! Няма такива работи! 😉 )

Днес се проведе среща между група носители на авторски права и Сдружението за електронни комуникации. Присъствах и аз, в качеството на представител на сдружение “Електронна граница”, като защитник на правата на потребителите.

Стана много интересна дискусия. За мой срам, съм недоспал до степен имената на присъстващите да изтичат от ума ми като вода от решето. От СЕК бяха председателят Невен Дилков и един адвокат – чудесно момче, пред което някой ден ще се червя, понеже му забравих името. За компенсация обаче, забравих имената и на присъстващите правоносители (освен Заки Соколов – него е трудно да го забрави човек 🙂 ). Дискусията беше дълга, интересна и на моменти нагорещена.

Очаквах основната схватка да трябва да я водя с правоносителите аз. На няколко пъти наистина си имахме засрещане по острите ръбове със Заки.

Единия път – заради становището му, че трябва да си има административен орган, който да разпорежда потребители-нарушители да бъдат рязани от Нета, данните им да бъдат предавани на съда, и т.н. (Опита се дори да си прави устата, че след като се нарушават правата му на правоносител, би трябвало той да може това пряко.) Защитих становището, че това касае основни граждански свободи, така че е допустимо да става единствено по съдебен път. Темата малко се попотули; Заки се полусъгласи, но мисля, че е било само за отвличане на вниманието, и че ще продължи активно да лобира за своята идея. Дано не съм прав, но се боя, че съм. Така че ще е добре от “Електронна граница” да проверяваме как стоят нещата.

Вторият път ми беше по-интересен. В един момент Невен Дилков спомена, че за не помня точно какво било добре да се проведе допитване сред потребителите, пък това било трудна работа. Поучудих се, и му казах, че никак не е трудно – от “Електронна граница” можем като на шега да организираме такова допитване, няма никакъв проблем. Внезапно от другия ъгъл на масата Заки подскочи, и направо ме разръфа. Останах като гръмнат – и през ум не ми беше минавало да го атакувам с това, или да го поставям в каквото и да е лошо положение. Или аз не съм разбрал нещо, или той, и е отреагирал емоционално. (Хипотезата в стил “световна конспирация”, че Заки трепери от потребителите, засега не ща да я приемам насериозно.)

Иначе, нещата бързо се канализираха. Както и следваше да се очаква, натискът на правоносителите беше Интернет доставчиците да “вземат мерки за сътрудничество” с правоносителите за ограничаване на “пиратството”. Като тези мерки бяха каквито следва да се предполага – блокиране на сайтове, изритване на потребители от Мрежата, следенето им с докладване на “компетентните органи”, и т.н. Съответно, основната схватка беше между правоносителите и доставчиците.

Както следва да се очаква, Невен Дилков хич не беше щастлив от идеята. На няколко пъти се опита да обясни на правоносителите, че това значи да си изгони клиентите и да си поръча фалита. Правоносителите се опитаха на няколко пъти да го убедят, че това няма как да стане, и клиентите няма къде да ходят. Дилков обаче не беше недоспал като мен, и не се остави да го правят на будала. По тази линия разговорът беше бързо изоставен – очевидно номерът не минаваше, поне не в този му вид.

Праводържателите формулираха тезата, че те ще предложат въпросните неща да бъдат записани пряко в закона, за да не може никой Интернет доставчик да мърда, а всички да трябва да изпълняват – така потребителите да нямат къде да отидат. Адвокатът на СЕК се опита на няколко пъти да обясни, че тая работа не е като оная работа, че има Европейска конституция с членове за гражданските свободи, която стои доста над всякакви директиви като приоритет, но пак се получи разговор между глухи.

Невен Дилков усети това, и се опита да предложи конструктивна позиция – а именно, първо да се въведат работещи легални модели за търговия с изкуство, а после да се мисли евентуално за някакви преследвателни мерки. Заки обаче го контрира, че големите международни правоносители щели да допуснат произведенията си тук единствено след като видят преследвателните мерки въведени (или по-точно дотогава ще искат от българските разпространители неразумно високи предварителни заплащания). Ситуацията стигна до проблема с кокошката и яйцето.

В един момент не издържах, и се опитах да покажа къде двете позиции се разминават. Обясних, че блокирането на сайтове и начини на обмен може да изглежда лесно, ама хич не е. Иди блокирай Freenet или GNUnet лесно и просто – или дори торент, ако е безсървърен и шифрован. И че да се иска, законово или приятелски, от Интернет доставчиците да го направят, значи да се иска нещо, което те просто не могат, така че няма да сътрудничат по въпроса. Отначало ще е лесно – но потребителите бързо ще бягат към все по-трудни за смачкване мрежи, а към момента вече има такива, които реално няма как да бъдат смачкани. Резултатът ще е не повече ред и законност в Интернет, а по-професионално пиратстване. И разпространение на инструменти, с които нарушителите ще се чувстват безнаказани, и ще крадат, дори когато легалните модели дойдат, и станат удобни и лесни. Да не говорим пък какъв разцвет ще настане за обикновената киберпрестъпност… Правоносителите дори не ме оставиха да довърша. Май тезата ги настъпи по мазола.

След това спорът между тях и доставчиците продължи, а аз седях и бавно смилах ситуацията.

Очевидно е, че докато няма легални модели за търговия с изкуство, хората ще крадат, както и да им пречиш. (Особено ако начините да се заобикаля преченето вече са постигнали технологична победа.) Като няма откъде да си купиш филм или музика, има точно два варианта: или ще го крадеш, или ще престанеш да гледаш филми и да слушаш музика. Почти всички ще предпочетат да крадат. (За щастие на правоносителите – защото престане ли човек веднъж да потребява изкуство, много трудно е да се научи отново. Отучат ли потребителите от потребяване, правоносителите са фалирали. Както, впрочем, и ако научат потребителите да крадат достатъчно професионално, за да е на практика ненаказуемо.)

Ако първо се въведат моделите за легална търговия с изкуство, и чак тогава се търси някакво преследване на нарушителите, хората имат избор. Логично е да се очаква, че тогава ще започнат малко по малко да се изместват към легалната търговия. В обратния вариант това е невъзможно, хората само ще стават по-умели крадци. Но въпреки това правоносителите отчаяно се борят и настояват нещата да стават именно по обратния вариант. Готови са на всичко, за да не допуснат първо да се въведе легалната търговия.

… Срещата свърши, но въпросите в главата ми не престанаха да бръмчат.

Идиоти до един ли са правоносителите? Не ги познавам, но не вярвам хора, които управляват права за толкова пари, да не могат да разберат толкова просто нещо. (Специално Заки го познавам мъничко, и той със 110% гаранция НЕ Е толкова глупав. Такива неща ги стопля мигновено и без нужда да му се обясняват.) … Защо тогава така настървено се борят срещу интереса си? Защо така настървено се борят да си гарантират фалита?!

Писах по-горе, че не съм почитател на световните конспирации и прочее. Но при положение, че един куп хора, всеки от тях очевадно с остър интелект, упорито се борят за очевадно разоряващия ги вариант, тук има нещо. И то има как да е точно едно: по някаква причина те се борят всъщност не за защита на правата на правоносителите, а за въвеждане на рестрикция и контрол в Интернет. И това по някаква причина им е толкова нужно, че са готови да рискуват фалит, за да го постигнат.

Каква може да е причината? Уви, боя се, че тук съм изцяло в сферата на световните конспирации. Любимото ми предположение от тази категория е, че правоносителите са осъзнали, че основният източник на блага през 21 век ще е информацията, точно както например през Средновековието е била земята. И че страстно се борят да бъдат бъдещите феодали, на които всички останали ще са крепостни селяни. И да държат и властта, и парите, и контрола, и всичко… Че големите организации за “защита на авторски права” всъщност работят точно за това, и т.н.

Звучи налудничаво, нали? И на мен… Много по-налудничаво ли звучи обаче от “десет интелигиентни хора се борят настървено да фалират”?

Ако ме питате какво точно и с пълна гаранция стои зад тази им борба – не знам. Имам предположения, но няма как да съм сигурен.

Освен в едно. Каквото и да е това, което кара десет интелигиентни хора да се борят настървено за контрол и здрава ръка в Интернет, дори на цената на фалита си, надали е нещо добро и свястно. Особено за мен, бъдещия обект на този контрол, и бъдещият стиснат в юмрука на тази здрава ръка.

Не знам със сигурност какво е то. Но знам, че не искам то да успее, каквото и да е. И че си струва да хвърля усилията и труда си, за да се провали.

Имам чувството, че напоследък качеството на българското образование през последните 20 години започва да дава плодове.

От доста време вече си имаме Коалиция за устойчиво развитие. Отскоро – и Пернишки университет по телекомуникации, компютри и архитектура. Подобни неща вече просто не са новина.

Очаквам скоро въпросните коалиция и университет да установят стратегическо партньорство. Или плодотворно сътрудничество. Което също няма да е новина – такова ни е напоследък цялото ежедневие.

Чудя се дали анаграмите им са създадени от аналфабети, или от аненцефали. Което и от двете да е, също няма да е новина – такава ни е напоследък всичката работа…

Абе, с една дума, по-високи заплати за учителите ли?!… Може. За тези, чиито ученици са се смели на тези наименования и без да трябва друг да им навира съкращенията в очите. Подозирам, че на толкова хора спокойно ще можем да плащаме хиляди на месец, без държавата да усети. На тези, чиито ученици са измислили въпросните имена обаче, следва да им се плаща в тояги. И ще е вярно, че “колкото и да им платиш, все ще е малко за труда им”.

Да, ама ако това стане, ще има шанс да почнем да се оправяме.

Което вече ще е новина. И то каква…

За тези под 35 години: Иван Ефремов е доайенът на съветската фантастика.

За тази титла са претендирали немалко съветски фантасти, всеки по свой начин. Повечето, като Александър Казанцев или Григор Адамов – с партийно задълбаване и изтипосване на гадните капиталисти. (Още си пазя колекция томове на Казанцев – ако някой не вярва, че съветският комунизъм беше вид религиозен фанатизъм, мога да му ги дам, да се убеди.)

Ефремов я заслужи с това, че беше невероятно красив и истински мечтател. В “Мъглявината Андромеда” прокомунизмът е на минимума, без който книгата просто нямаше да излезе. (Не случайно при първия й прочит цензорите му я върнали с “Това не е наша, съветски тип творба. Преработете я, нека действието се развива някъде в капиталистическия свят…”) Но размахът на мечтата, вярата в творческото начало и интелектуалната мощ на човека, любовта към хората, силата на красотата са буквално непознати в днешната киберпънково-мизантропска фантастика. В “Часът на Бика” героите, идващи от едно (предполага се) комунистическо светло бъдеще, попадат в едно антиутопично минало, уж продукт на развитието на мръсния капитализъм, в което обаче без много усилия човек разпознава именно съветската система на всевластни партийни мафии и култове към личността. “Таис Атинянката” е едновременно приключенско произведение от класата на най-добър трилър и възторжен химн на красотата на човека – и физическа, и вътрешна. Така е и с “Острието на бръснача”…

Всички книги на Ефремов излъчват едно неописуемо огромно усещане за оптимизъм. Но не комичен заради абсурдни размери, а хармоничен и могъщ колос, който крачи с тътен и земята се огъва под стъпките му. И невероятно истински и убедителен, заради силата на разбирането си за красотата… Не са малко авторите, без които човек е пропуснал нещо важно. Но Ефремов определено е сред тях. Човек трябва да е брониран зад впечатляващи стени от тъпота, скудоумие и мизантропия, за да не може да ги оцени.

Вероятно това е причината софийският клуб на любителите на фантастиката, основан през 1974 г., да бъде наречен на негово име. Да, клубът вече наистина е на 35 години. И старите “клубни муцуни” по този повод организираха юбилейно издание – “С името на Иван Ефремов”. Един от най-именитите клубни членове – астрономът, откривател на “планемо” обектите (и писател на чудесни фантастични разкази) Валентин Д. Иванов го нарича “вопъл на душата”. И е прав. Този сборник е вопъл на души, научени от произведенията на Ефремов колко огромна и могъща е човешката красота и мечта.

Бих искал да напиша за него повече, но Вальо се е справил по-добре от мен. По-долу цитирам рецензията му едно към едно. (И ако му кажа, че съм го “пиратствал”, ще видя незапомнено на лицето му изражение – неразбиране какво искам да кажа. Вальо е от тези хора и автори, които са като Слънцето – светят на целия свят не за пари или слава, а защото просто не могат иначе.)

—-

В един от предговорите към този юбилеен сборник, който отбелязва едновременно трийсет и пет годишнината от създаването на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ и вековния юбилей на неговия патрон, се споменава, че това е „бутикова“ книга. Но ние живеем в епоха на бутиково книгоиздаване, така че тираж от двеста и петдесет бройки едва ли би могъл да впечатли някого. За мен най-характерното в сборника е еклектичността му – материалите в него са толкова разнородни, че надали би се намерил човек, който да хареса всичките, обаче е
много вероятно всеки, който го разтвори, да открие нещо за себе си.

Книгата е условно разделена на три. Първата част е посветена на учредяването, историята и съвременната дейност на клуба. Втората е за връзките между Ефремов и България, или по-скоро за това как ние българите възприемаме писателя и учения Иван Ефремов. Третата част, която е най-малка по обем, е своеобразен коктейл от спомени и размисли за Ефремов от руски автори фантасти, критици и фенове. В нея са включени и три опуса на самия Иван Антонович: есе, където той излага възгледите си за писателската работа, къс исторически разказ за любовта в древна Гърция и фрагменти от романа „Часът на Бика“, които поради цензурата не са излезли в българското му издание от 1970 година. Според мен точно тези материали са най-ценни, защото и най-подробните обяснения, и най-задълбочените анализи не могат да кажат за един писател толкова, колкото биха казали десетина страници, написани от самия него.

Монотонно изреждане на съдържанието в един сух параграф като горния не дава правилна идея за сборника. Още от първите редове си личи, че издаването му не е акт на бездушно честване на пореден юбилей. Тая книга е вопъл на душата във време, когато от екрани и страници ни обливат с тонове помия за човека (хартията, както и мониторът могат да понесат всичко!) и повечето писатели с неприкрито чувство на задоволство ни повтарят, че той, човекът, е прасе, което живее в кочина, и единствените му призвания са да се отъркаля в калта и да освини света.

На този фон се появява Иван Ефремов (но не облечен целият в бяло, а с протрита ватенка и ръце, обсипани с мазоли, сякаш току-що е избутал камиона на палеонтологичната експедиция от поредния пясъчен капан), и казва: призванието на хомо сапиенс е да прави добро и да адраства
себе си, вътрешно човекът е добър и дори лошият може да стане добър.

Непростими изказвания в епоха, през която основните оправдания са „всички правят така“, „както другите, така и аз“ и „такива са времената“. Най-лесно е да наречеш един такъв смутител на спокойствието във фирмата „агент на прогнилия капитализъм“ или „комунист“ (подчертайте необходимото). А би могъл и просто да го игнорираш.

Обаче не всички са склонни да забравят Ефремов, нито да го обвиняват в нещо друго, освен в краен оптимизъм и несломима вяра в човека (не мога да се сдържа и да не употребя тоя поизтъркан, но уместен лаф), и те са си направили труда да издадат ей този бутиков сборник, който е толкова книга с околофантастични спомени, колкото и вопъл на душата срещу затриването на паметта за един от най-големите позитивисти в научната фантастика.

„С името на Иван Ефремов“ някой ден сигурно ще се превърне в прекрасен източник на информация за изследователите на българския фендъм. По-внимателният читател лесно ще разбере какво е означавало феновското движение за участниците в него. Аз попаднах в клуба късно, като студент втори курс през учебната 1988/1989 година, когато промените започнаха и ни предложиха безброй възможности и изкушения. Ала за много хора от поколението, само с няколко години по-възрастно от моето, клубът е бил (а за някои до голяма степен си остава) начин на живот: живот извън системата (партийна, профсъюзна, пенсионна, мафиотска…), извън мерките, „извън картината“. Но дори шепата години на пряко общуване ми оставиха незабравими спомени и ме обрекоха на неочаквани докосвания.

Понякога преживяванията бяха болезнени – например, когато с още неколцина млади клубаджии ходихме на свиждане на Ивайло Рунев в Раковото отделение или когато аз отидох у тях да се сбогувам с този мъдър и тих човек, около седмица преди да почине. Той само лежеше на канапето и едва се усмихваше, обезсилен от болката и от обезболяващите. А стаята наоколо бе потънала в книги. Пропуснах погребението му, защото моят собствен баща беше в болница в провинцията и после с Юрий Илков–Генерала и още няколко човека отидохме на молебена за четирийсетте дни от смъртта му. Бях започнал да пиша статия за енциклопедията на Ивайло. Сега не си спомням за какво, но статията така и си остана недописана, а пък енциклопедията – недовършена.

Преди да замина да правя аспирантура в Щатите, редактирах първия и единствен брой на световно неизвестния вестник „Тера фантастика“ (и разбрах, че журналистиката, дори жанровата, не е за мен или по-скоро аз не съм за нея), за който написах уводната статия, озаглавена „Братко фен“. Това са редовете, с които се гордея най-много (и които в сборника са приписани на Генерала – една от малкото неточности, каквито улових в книгата).

Съдбата ме разходи из три континента, обаче клубът си остана с мене. По различни, често неочаквани начини. Няма да забравя как на някаква автогара в Мюнхен, докато чаках бъдещата си съпруга, четях библиографията на българската фантастика, съставена от Евгений Харитонов – още един безценен източник, който не би се появил без помощта на хората от „Ефремов”. А ако го нямаше интереса към книгите, който клубът подхрани в мен, едва ли бих имал сюрреалистичното преживяване да обсъждам последния роман на Сергей Лукяненко с един испанец в холандски влак. Томчето в ръцете му, което послужи за повод да се заприказваме, беше чудесно английско издание на „Нощен дозор“ с твърди корици. Човекът си го беше купил от Мадрид.

Започнах сборника „С името на Иван Ефремов” преди десетина дни в самолета от Сантяго за Антофагаста, докато от слушалките се лееше чилийски рок. Малко по-късно четох как Антенор и Калироя се любят сред прясно разораната нива в топлата есенна нощ край брега на Средиземноморието, в двайсет и седмия ден на месец Боедромион. С това име древните гърци са наричали месец септември. Тук също беше септември и дори почти същата дата, но по странните закони на астрономията сега в Чили настъпва пролетта, а и под прозореца ми вместо топла нива с рохкава пръст се ширеше каменна високопланинска пустиня. Обаче силата на земята, силата на любовта и силата на Ефремовото перо ме пренесоха две хиляди години назад и десетки хиляди километри на североизток и аз бях някъде другаде.

За мен само това преживяване е достатъчна похвала на сборника и за него даже не е необходимо човек някога да е прекрачвал прага на Младежкия дом в пресечката на булевард „Заимов“.

Търсачите на обективно мнение за юбилейния сборник навярно са се разочаровали от написаното дотук, но аз нито мога, нито искам да бъда обективен. И клубът „Иван Ефремов“, и книгите на Иван Антонович за мен са източник на сила и на любов, и на вдъхновение, и най-вече – на оптимизъм. Затова мога само да бъда признателен на Юрий Илков, Александър Карапанчев, Атанас П. Славов и всички останали, които са помогнали сборникът да види бял свят и да ги поздравя за чудесното начинание. Седмицата, през която прочетох тия близо триста страници, беше период на болка и на радост, защото не е лесно да преживееш отново собственото си минало, заедно с всичко добро и лошо. Еферемов – клубът и писателят – ме срещнаха с фантастиката, на тях съм задължен за всички чудесни последствия от тази среща и това е едно от най-хубавите неща, които ми са се случвали.

Благодаря!

Валентин Д. Иванов

Преди нещо време писах за една от играчките си – бот за MediaWiki. Пуснах някаква негова пробна версия (която беше безумно недоправена). След което реших, че си струва да му направя собствен сайт, с документация как горе-долу да се ползва.

Писането на документацията ми показа невъобразимо количество проблеми из бота – бъгове в кода, грешки при софтуерния дизайн, места за усъвършенстване… Пренаписах бота почти напълно, така че вместо официална версия 0.20 той сега е 0.30 бета 1. Вероятно продължава да си има предостатъчно бъгове. Като ги поизчистя, ще има официална 0.30 (ако някой е проявил интерес); ако се открият прекалено много бъгове, може да има и няколко междинни бета версии… Но за основни неща вече е напълно използваем – аз например го използвам, за да чистя спама от десетината уикита, които хоствам. (И планирам да се поразвършея с него и из Уикипедия – има купища задачи, които си плачат за бот, а той е удобен.)

Сайтът вече е факт. Реализиран е като уики (затворено за писане, освен от хора, които работят по бота). Постарал съм се да направя сравнително прилична документация на модулите и функциите на бота, и в свободните моменти добавям примери как той може да бъде използван. Пак оттам ботът може да бъде свален.

Лицензът му (с изключение на един от основните модули, дело на вездесъщия Борислав Манолов) е GNU Affero Public License 3.0 или по-късна версия. Простичко казано, той е свободен софтуер. Което ме прави щастлив. 🙂

Накратко, за да използвате този софтуер, трябва да имате инсталиран PHP, и най-основна представа как се пише простичък PHP скрипт. (В частта с примерите можете да намерите няколко.) Ако някой има въпроси, може да ми пише, примерно като коментари под този запис – с удоволствие ще помогна. Ако някой желае да се включи в разработката му, е още по-добре дошъл: само моите сили не стигат.

И най-вече, ако някой го използва, и му върши добра работа, ще се радвам, ако драсне за това – да знам, че от труда ми има полза.

Толкова засега. Отивам да добавям още примери как да бъде използван. 🙂

Наскоро една от основните фигури в българската Уикипедия – Спирития (по-известна на родителите си като Вася Атанасова 🙂 ), попадна на проектозакон за българското културно наследство. А в него се намери един член, който накара първо нея, а после и повечето уикипедианци да подскочат – член 226а. Във вида, в който е предложен към момента, той гласи:

Който разпространи копие на културна ценност или елементи от нея във фотографско, компютърно, видео- и друго изображение, използва изображението като „търговска марка” по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за марките и географските означения, при производство на стоки, етикети и дизайнерски решения или за други търговски или рекламни цели без съгласие на собственика на културната ценност или на директора на съответния музей, се наказва с глоба в размер от 5 000 до 15 000 лв., а на едноличен търговец и юридическо лице се налага имуществена санкция в размер от 15 000 до 50 000 лв.”

Първата реакция на екипа беше, че подобно нещо рискува да обяви за незаконни поне 2/3 от снимките в Уикипедия. За щастие, скоро последва интервю в “Дневник” със заместник-министъра на културата Тодор Чобанов. В него той даде пояснение – всеки може да снима културни обекти, но търговията с изображенията ще се заплаща. Използването за научни и образователни цели щяло да бъде безплатно.

На пръв поглед това успокои уикипедианските страхове. Моите обаче – ни най-малко, въпреки че не тъгувам и не предвиждам в обозримото бъдеще да търгувам с изображения на културни ценности. Включително тези по повод Уикипедия. И смятам, че е редно да предупредя всеки, който чете тук – случва се нещо, което не бива да се случва.

Част от посланието на този член всъщност е много положително, поне в моите очи – забраната избражения на културни ценности да се регистрират като търговски марки. Според мен това така или иначе е косвено забранено от Закона за авторските права. Ако някой регистрира като търговска марка изображението, да кажем, на Мадарския конник, никой друг няма да има право да регистрира за търговска марка такова изображение, дори не същото – или пък да го използва без разрешението на собственика на търговската марка. Тоест, частно лице или бизнес, които не са собственици на Мадарския конник, внезапно придобиват изключителни, монополни права върху неговия изглед. Подобно нещо според мен косвено противоречи на ЗАПСП, и е забранено по тази линия. Но както и да е, няма лошо да е забранено и от този закон.

Съвсем иначе стои въпросът с продаването на изображения (например снимки) на културни ценности. Не съм юрист, но според мен изискване на разрешение или заплащане за подобно продаване противоречи пряко на основите на законодателството като цяло, и на ЗАПСП конкретно. Причините са следните.

Снимката на каквото и да е, примерно на културна ценност, представлява произведение на изкуството – точно както и самата културна ценност. Това означава, че тя включва две различни същности – материална и информационна, “интелектуална”. Те се управляват от две различни области на правото – материалната собственост и интелектуалната собственост.

Снимането на културна ценност представлява правене на произведение, производно на друго. Съгласно закона, това може да стане само с разрешение на собственика на основното произведение. На пръв поглед това дава юридическо право на собственика на основното произведение да налага условия върху употребата на производното. Но само на пръв поглед.

Негативът на снимката, или електроните в картата на фотоапарата по никакъв начин не са производни на скалата на Мадарския конник, или на златото на ритоните на Панагюрското съкровище. Материалният собственик на оригинала няма юридическо основание да определя използването им, а още по-малко използването по-нататък на фотохартия, или други електрони в какъвто и да е апарат – те на свой ред не са производни на тези. Производна в процеса на правенето на снимка е единствено информационната, “интелектуална” нейна част – и то единствено на информационния, “интелектуален” художествен дизайн на оригинала. Иначе казано, при правене на снимка процесът на създаване на производно произведение не включва материалните елементи на произведенията, а единствено интелектуалните. Тоест, материалните права в случая са неприложими – приложими са единствено интелектуалните права.

Ако собственикът на материалния носител на произведението е собственик и на интелектуалните права върху него, той е в правото си да налага изисквания. Това му право обаче се определя от собствеността му върху интелектуалните права, а не върху материалния носител. Носителят на интелектуалните права може да налага изисквания дори ако не е собственик на материалния носител. Оригиналните ръкописи на много от стихотворенията на Вапцаров са собственост на музея в Банско, но собственици на интелектуалните права върху произведенията му са наследниците му – те са, които определят кой може да издава Вапцаров, и как. Обратно, собственикът само на материалния носител не може да определя използването на негови производни произведения – музеят на Вапцаров няма право да решава кой може да издава стиховете на поета.

Интелектуалните права обаче, за разлика от материалните, са крайни като продължителност. (И така трябва да бъде. Писал съм неведнъж подробно защо точно – и защо сегашният период е неоправдано дълъг.) 70 години след смъртта на автора на произведението интелектуалните права върху него изтичат, и то става обществено достояние.

Една малка част от българските културни ценности, съгласно този закон, са все още в авторски права. За тях собствениците им (държавата или други лица) принципно имат правни основания да налагат условия върху използването на производни произведения. Повечето български културни ценности обаче са създадени твърде отдавна, и с гаранция са изминали 70 години от смъртта на авторите им – тоест, интелектуалните им права са обществено достояние. Правно основание за налагане от когото и да било на условия върху използването на производни на тях произведения липсва.

Ако бъде написан закон, който постановява такова правно основание, то той би противоречил на основите на законодателството, и с това би носил огромни косвени вреди. (А ползата от него би била символична – не очаквам събраните чрез него суми да са повече от няколко десетки хиляди лева годишно. Сравнете ги с пропуснатата косвена реклама на българската култура.) Отделно, такъв закон би противоречал на европейското законодателство (в Европа знаят важността на основите на законодателството, и ги спазват), така че просто не би имал юридическа сила. Бъде ли оспорен пред съда на ЕС, ще бъде изрично отменен. И освен че България ще плати делото, и ще дължи обратно с лихвите всички събрани суми, юридическият ни авторитет в ЕС ще понесе тежък плесник.

Материалната собственост върху носителя принципно може да бъде използвана за частично ограничаване на достъпа към културните ценности, дори ако интелектуалните им права са изтекли. Например собственикът би могъл да не разрешава достъпа до ценността на фотографи, или да налага условия за такъв достъп. В същото време, той няма правото да забрани разпространението на техни снимки или подобия, защото не притежава интелектуалните права върху тях – те вече са на всеки. В някои държави от ЕС вече се поставя открито въпросът – дали ограничаването на физическия достъп на фотографи не е противозаконно ограничаване на достъпа до интелектуални права, които са обществено достояние.

Екипът на Уикипедия смята да поиска среща със зам-министър Чобанов, на която да опише подробно безпокойството си по повод така предлагания законопроект. Според нас забраната изображения на културни ценности да бъдат регистрирани като търговски марки е похвална идея, ако и да е подразбираща се в ЗАПСП, и ние с удоволствие ще я подкрепим. В същото време обаче, налагането на условия върху каквото и да е разпространение на изображения на културни ценности, особено ако тези ценности са с изтекли авторски права, противоречи на основите на правото, и е недопустимо. Ако бъде въведено, то би ограничило културното влияние на страната ни, би създало възможност тя да бъде натоварена с излишни разходи, и би накърнило юридическия й авторитет. Затова ние сме против него.

Надявам се да получим в това подкрепата на всички българи, които ценят Уикипедия. Колкото и самохвално да звучи, все пак екипът й сме създателите на най-потребявания български интелектуален продукт. Създаваме го със собствения си безвъзмезден труд, и го правим свободно и удобно достъпен за всички. Може би е нагло и мегаломанско, но мисля, че струваме повече от която и да било група български политици. И че затова заслужаваме да бъдем подкрепени – особено когато се борим не за пари или привилегии, а за това Уикипедия да бъде още по-богата, илюстративна и достъпна.

И още нещо, лично от мен. Според вас, изображения на чии културни ценности трябва да стоят на българските продукти, примерно? На гръцки? Румънски? Сръбски? Турски? Защото кой може да застави един бизнес да рекламира по този начин българската култура, ако трябва да си плаща за това?… Не съм клиничен патриот, но според мен недомислиците трябва да имат някаква граница. Още повече, че това е само началото им – ако трябва да изброя всички юридически и ежедневни абсурди, до които би довела подобна законотворческа логика, този запис ще надмине по обем “Под игото”.

И нищо чудно да стане някой ден културна ценност. 😉

Напоследък блогът ми почва да получава нарастващо количество български коментарни спамове.

Спамовете обикновено са писани на ръка, без бот. Понякога даже имат най-примитивна връзка със записа, под който са (но си личи, че спамерът само го е погледнал отгоре-отгоре, за да не губи време). Може би някой е наел няколко бедни души да обхождат и спамят сайтове по списък, и предлага услугата “спамене на Интернет” срещу заплащане. А може би просто мнението, че “какво пък, нищо не губиш” е почнало да става популярно. На кой му пука, че да пуснеш коментарен спам в личен блог е все едно да си залепиш рекламния афиш на нечий чужд прозорец, без да питаш собственика съгласен ли е…

Обхватът на спамовете е доста сериозен:

– секс-сайтове
– курсови работи
– хотели в Пампорово
– доморасли социални мрежи

Последният подобен опит ми преля търпението. Става дума за спам от фирма на име АДА ЕООД, които учтиво са си оставили и координати за връзка – GSM 0878 468 701, Попова. Без дори каквато и да е връзка със записа, под който са пуснали коментара си… И реших, че единственият начин спамовете да намалеят е правилото “нищо не губиш” да престане да работи.

Като начало, предлагам на всички, които са получили в блоговете си спам от тази фирма, да поемат инициативата, която описвам. Ако не им харесва в моя вариант, нека предложат свой. Но нека направят нещо, което да бъде усетено от спамерите, и да не им хареса. Не е нужно да е някаква бурна реакция или агресивно действие – едно “тези спамят, не купувайте нищо от тях” вече не е малко. Много блогове имат рейтинг на търсене над въпросната фирма (моят също) – нека всеки, който чете Интернет, попада първо на последствията от нахалството им. Пък после да си реши сам дали да купува от тях.

Искам да помоля всички, които четат и харесват този блог, да НЕ купуват повече нищо от тази фирма. Надали това ще спре продажбите й напълно, нито пък ще я фалира. Не е и нужно. Достатъчно е да се знае, че масовата реакция на действието им е бойкот. Следващия път и те, а и други мераклии ще се замислят дали да цапат чуждите места онлайн с рекламите си.

Като продължение, ще се обадя на въпросния телефон, и ще обясня подробно и ясно какъв резултат е имал пуснатият спам. Ще обясня, с много учтивост и възпитание, че подобно действие е нахално, и търпимостта към него в Интернет е нулева. Ще ги помоля никога повече да не го вършат, нито в моя блог, нито в други чужди блогове. И ще ги предупредя, ако някой ги е излъгал, че това е ОК, да не му вярват, защото те отнасят последствията – и да предупреждават и колегите си да не му вярват, защото той е измамник. И, ако сметнат за необходимо, да поискат от излъгалия ги да им върне парите, и да им плати обезщетение за причинените загуби – защото те ще претърпят загуби, и виновен за тях ще е той. Ако е необходимо, да го дадат под съд за измама. Той го заслужава.

И искам да помоля и тези от вас, които не искат да четат тук спам, да направят същото. Да бъдат възпитани и добронамерени, защото човекът отсреща е напълно възможно да не е спец по Интернет етикет, и просто да е подведен от професионален спамер. Но да му кажат, че действията му му носят възмущението на другите, и финансови загуби. Каже ли му го един човек (аз), все едно не е казано. Кажат ли му го двама или трима, може и да се замисли. Кажат ли му го десет души, ЩЕ се замисли.

И ще си спестите четене на спамове и на други места, които искате да са чисти от рекламна мръсотия. Защото една такава “обратна връзка” ще е за поука и на други кандидат-спамери.

Защото Интернет го градим ние. Или поне шепичката любими ни сайтове. Какъвто си го направим, с действието или бездействието си, такъв ще бъде.

Писна ми терористите да постигат целите си, докато свестните хора напразно се мъчат да правят живота малко по-свестен.

Писна ми да треперим и от сянката си. Това не е нито свобода, нито демокрация – това е тормоз, наказание и мъчение.

Писна ми да мълча. Време е да кажа каквото мисля.

Да убиеш десет, сто или хиляда цивилни, колкото и да е ценно това за каузата ти, не носи полза. Автомобилните катастрофи убиват много пъти повече хора, ракът и инфарктът – много пъти повече от катастрофите. Убитите чрез терор се оказват капка в морето. Стотици милиони други хора остават, и продължават.

Време е да разберем – не това е целта на терористите. Никоя голяма, многолюдна, отлично финансирана организация не върши безсмислени неща. Ако не виждаме смисъл в делата й, значи просто той е не където гледаме.

Това, което може да постигне терорът, е да ни накара да живеем в страх. Да треперим, когато се огледаме на улицата. Да харчим милиарди, за да сложим още охрана на всяко летище, до всяко училище, на всяка врата, пред всяка сграда – вместо за здравето си, или за щастието си. Да издигаме огради около себе си и в себе си. Да купуваме на децата си противокуршумни жилетки вместо велосипеди и палатки за излет, и да мечтаем за къща в “квартал от затворен тип”, вместо за вила в планината.

Да виждаме в съседа си убиец, само защото се казва Ахмед, или Исак, или Нгуен, или Омабу. И с отблъскването си да го караме да ни чувства чужди, различни, не като него. Не съвсем хора… Да трепери дали ние не сме убийци, които някоя нощ ще го екзекутират в името на спокойствието си. Докато или той, или ние не направим в някой момент “превантивната” крачка, така оправдавана напоследък от всяка държава. И от всеки наплашен човек.

Да възприемаме полицая на улицата, дори ако е корумпиран и престъпен, като наш господар, пред който сме прах – откаже ли ни защитата си, злите терористи ей сега ще ни изядат. Вместо да очакваме от него да е честен служител на закона, на когото ние плащаме заплатата, и да изискваме да върши работата си. Да се кланяме по същия начин на шефовете му, и на всяка измет, навряла се в политиката. Да треперим от “тероризма”, вместо да сложим ред в дома си.

Никой терор не може да постигне това, което постига страхът. Защото умножава хилядократно силите на терористите, като прави техни съучастници всички нас. Тероризмът може да убие нищожен процент от нас веднъж – страхът ни убива всеки от нас ежедневно. Терористите не могат да превърнат живота ни в ад – но ние можем да си го превърнем, ако се боим от тях. Ако се поддадем на масовата истерия, на глупостта и на паниката. Отблъснем ли ги, тероризмът ще види, че номерът не минава, и малко по малко ще се обезвери и откаже. Поддадем ли им се, тероризмът ще види, че номерът минава – и ще продължава с удвоен ентусиазъм и усилия. Това е начинът да му кажем “да”, с действията си.

А ние им се поддаваме. Който не се е пръкнал да каже, че със сила и здрава ръка ще опази Родината ни от злите цигани (турци, гърци, сърби, румънци, евреи, араби, американци, китайци, виетнамци, африканци, австралийци, марсианци, ненужното да се зачеркне), той не е събрал достатъчно подкрепа, за да влезе в парламента. Въпреки че виждаме, че мястото му е в лудницата към затвора. Защото вярваме на медийните впечатления. Точно както знаем, че самолетите са най-безопасният транспорт, но заради големия шум около всеки самолетен инцидент подсъзнателно мислим, че са най-опасният…

Някои казват, че тероризмът е дело на злите мюсюлмани, решени да изтребят всичко свястно. Други – че зад тях стоят злите американци, решени да установят световно господство чрез “опазване” от заплахата. Трети – че зад злите американци стоят злите израелци, решени да завладеят целия Близък Изток, а после и останалия свят. Четвърти – че зад злите израелци стоят злите психотронни манипулатори от Алфа Кентавър, решени да изтребят човечеството, за да не им стане конкурент… Версии, обсъждания, мъдрувания. Като в приказката за селянина, на който кокошките измрели от глад, понеже той бил зает да се чуди дали е дошла първо кокошката, или яйцето.

Не мога да разбера – какво, по дяволите, значение има кой точно е най в дъното на всичко, и първоизточникът? Да обсъждаме теории на конспирацията ли е по-важно, или да разберем, че без нашия страх опасността от терора е по-малка от почти всяка реална друга? Дали в България са загинали повече хора в атентати за последните, да кажем, 100 години (че да влезе и атентатът в “Света Неделя”), или от затискане от паднало дърво, примерно? Или от експлозия или утечка от газ на бойлер? Дайте да вдигнем истерия около затисканията от паднали дървета тогава! Да изсечем горите в името на сигурността на хората. И да забраним бойлерите.

Да, важно е да се оцелее, и да се живее. Но е важно и как ще се живее. Ако ще е в подобие на затвор, в истеричен страх, не съм съгласен. Който е, нека не ходи сред природата, за да не го затисне падащо дърво. И да си изхвърли бойлера. Аз не съм.

Пиша това, за да помоля всички, които все още са с разсъдъка си – не бъдете съгласни и вие. Ходете сред природата, въпреки заплахата от падане на дървета. Внимавайте, но ходете. Ползвайте си бойлерите, въпреки че “ей сега ще гръмнат”. Стройте около двора си приветлива, висока до гърди оградка, вместо триметрова Берлинска стена с бодлива тел отгоре. Бъдете приветливи и човечни със съседа си, както и да се казва… Това е животът, който си струва да се живее, който носи щастие и смисъл, който е свободен и затова пълноценен. Другият живот е просто празно просъществуване на единствените ни дни.

Защото няма значение кой всъщност стои зад тероризма. Дали е в действие нечий изуверски план да ви накарат да продадете свободата си срещу обещание за мъничко сигурност, или това е случаен, непреднамерен страничен ефект. И в двата случая правите едно и също – няма логика резултатът да бъде различен.

Нито пък има логика да е различен от старото, установено безброй пъти правило:

Който избере свободата пред сигурността, печели и двете. Който избере сигурността пред свободата, губи и двете.

Това е.

Вчера преживях в работата си една случка, която обещах да не разказвам.

Ще си спазя обещанието, колкото и да се изкушавам – и колкото и да изкушавам читателите си. Вместо това ще публикувам няколко реда, които помагат за облекчаване на натоварването в подобни случаи (и дават някаква представа за сорта на ситуацията):

I hope that none of you nice tech support people never EVER get a call from this guy, because I guarantee you it will be the worst call you ever get in your life. You guys may all have to get together and dedicate a page to him, posting only his calls, just to vent your anger. He is the cupholder guy, the NOSMOKE.EXE guy, the guy who insists he “hasn’t changed anything” when he really edited his AUTOEXEC.BAT and CONFIG.SYS to include lines like “and don’t say I’m bad and an invalid,” and the guy who has everything plugged in but nothing where it is supposed to be plugged in. He WILL have his powerstrip plugged into itself and will insist that it is NOT. May the force be with you all; you’ll need it.

(И още едно подобно. Имах преди време колега, който след особено зашеметяващи информации довършваше разговора безкрайно учтиво, и след като затвореше телефона или излезеше от офиса на източника на информацията, почваше да вика колкото глас му държи: “Помощ! Идиоти! Помощ! Идиоти!”… С една дума, разтоварваше.)

П.П. Подсетка: аз обещах да не разказвам, но вие вероятно нищо не сте обещавали – споделете по някой подходящ случай. 🙂