Миналата неделя ходих да вземам една роднина от болница. Два дни преди това тя беше преодоляла белодробната инфекция, и изглеждаше доста добре. Когато влязох при нея обаче, почти се стреснах. Едва имаше сили да шепне, и изглеждаше доста замаяна. Огледах я набързо, но не видях нищо по-различно от обикновено. След миг размисъл потърсих дежурния лекар. Намерих го в лекарския кабинет – трийсетина и няколко годишен, дребничък и сякаш смачкан на вид. Имах чувството, че ми е познат отнякъде, но не можех да си спомня откъде.
– Извинявайте, дойдох да взема еди-коя си болна.
– Да, заповядайте. Тя изчисти инфекцията доста, справи се чудесно за възрастта си. Антибиотичният курс вече свърши, ще ви изпиша само един антигъбичен препарат, така е редно след този клас антибиотици…
– Това чудесно, само че тя не се чувства никак добре. Да можете да ми кажете нещо по въпроса?
Дежурният премига на парцали.
– Ами, не знам… И аз го бях забелязал, но реших, че може би е от възрастта…
– Не, не е. Обикновено не е толкова замаяна.
– Сигурно. – Той пак премига. – Само че тук сме белодробно отделение, а замаяността вероятно идва от мозъка. Нямаме дежурен невролог в неделя, иначе щях да съм го повикал вече, повярвайте ми…
Господи, откъде се взе този некадърник? И кой му даде диплома?
– А поне да й премерите кръвно, такива работи? Поне да се ориентираме малко какво става, инсулт ли, инфаркт ли, колапс ли…
– Ей сега! – внезапно се разбърза той. Измъкна от едно чекмедже апарат за кръвно и почти хукна към вратата.
Докато го последвах, погледът ми падна върху закачения отвътре на вратата на лекарския кабинет график на дежурствата. По редовете – лекарите: три имена и всякакви титли (начело, естествено, с шефа на отделението, с всичките му титли). По колоните – дните. Където който има дежурство – чавка с изтриващ се флумастер. Вероятно нямаше да обърна внимание, но по навик погледът ми проследи реда с чавката за деня. Грижливо изписаните три имена ме накараха да се усмихна – дежурният май беше чадо на едно от светилата в столичната медицина. А в следващия момент се сетих и къде съм виждал такава физиономия – физиономията на въпросното светило… То бива, бива, ама чак това не бива!
След половин минута вече бяхме в болничната стая, и дежурният мереше кръвното. Премери го два пъти, много внимателно.
– Осемдесет и пет на петдесет. Такова ли й е нормално?
– Определено не, обикновено е към сто и трийсет на осемдесет. Лошо й е, понеже е паднало много.
– А от какво може да е паднало? – Той ме изгледа объркан, с очевидното очакване аз да му отговоря. Бях на път да се разсмея, но се обади болната от съседното легло:
– Вчера и днеска не е яла нищо. И нищо не пие. Два пъти повръща, много лошо й било на стомаха.
– Хммм… Сигурно е от това – неуверено заключи дежурният. Кимнах, като се сдържах да не се разсмея. Или да не избухна. – Ама днес нямаме и гастроентеролог дежурен. Какво да правя сега?
Изглеждаше здравата наплашен. Мислено го отписах, взех от сестринската стая папката с лечението й и я прегледах. Веднага забелязах причината – беше пила почти месец сериозна доза малтофер всеки ден, а и поначало имаше тежък гастрит. Казах го на дежурния, който направо грейна:
– Благодаря ви! Браво, че забелязахте!… Сега какво да я правим? И реаниматор нямаме дежурен…
– Не ни е нужен реаниматор. Просто да й пуснем една-две банки серум глюкозе, преди да я взема. Има абокат, няма да е никакъв проблем. Става?
– Разбира се! – Преди да кажа и дума, той изхвръкна от стаята. Последвах го до неголямо килерче. Надписите по рафтовете му издаваха, че се използва за съхраняване на банки разтвори, но беше почти празно. Само на един от рафтовете се мъдреше самотна банка Darrow.
– Пак не са ни доставили – обърна се дежурният към мен, значително оклюмал. – Нали не им плащат навреме, и те понякога се бавят… Да й пуснем тази банка?
Едва не подскочих.
– Не, не е добра идея. Не е с недостиг на калий, така че по-скоро ще рискуваме да я вкараме в сърдечна слабост. Както е и възрастна и с прекаран инфаркт…
Той се сепна и преглътна.
– Тогава разбира се, че не!… Какво да направя? Това ни е всичкото…
Тръгнах по коридора, размисляйки какво мога да съчиня. На излизане от килерчето с нас се сблъска санитарката – очевидно беше търсила дежурния.
– Шефе оная болната от трета стая дето свири кат диша много свири! – Циганският й акцент беше направо ужасен, но жената изглеждаше наистина загрижена. – Едвам диша! Кво да я прайм, че иде зян момичето!
– Георгиева? Млада, пълничка, с вързана отзад коса?
– Па да, тя е!
– Тя е и с астма освен с пневмония, имаме го писано в стари епикризи. На шкафчето до леглото й има едно синьо пръскало за дишане, и едно кафяво. Ще й дадеш да диша от синьото, после от кафявото, и после пак от синьото, така е по правилник. И ще стоиш да я гледаш. Ако до десет минути не я отпусне, тичаш да ме викнеш – обясни дежурният. Направо се беше изпъчил от гордост, че знае какъв е проблемът, и как да помогне. След това се обърна към мен и отново оклюма:
– Страх ме е, че не знам с какво да ви помогна… Да се обадя на някои колеги от Бърза помощ? Шефът после ще ме направи на нищо, ама…
Краткият оглед на спешния шкаф в сестринската стая също не откри нищо полезно. За щастие, след като вече знаех причината, щях да се справя и без лекарства – ако и малко по-бавно.
– Не се притеснявайте. Ей сега ще отида да взема каквото е необходимо, и ще се погрижа.
– Наоколо няма отворена аптека – погледна ме уплашено “колегата”. – Не зная къде има в неделя…
– Ще се справя и без лекарства – уверих го. Той ме изгледа със съмнение, но нямаше какво да направи. Обърна се и тръгна по стаите да види как са другите пациенти.
След десет минути се върнах от близкия магазин с две кисели млека и солничка. Набързо направих леко соленоватичък айрян, и малко по малко дадох на болната към половин литър. Дежурният лекар висеше зад гърба ми и попиваше всяко движение.
– Ниското кръвно иде от обезводняването, понеже не е яла и пила с денонощия, а съвземането от пневмония иска много течности – поясних. – Айрянът се понася добре дори от раздразнен от желязо стомах. Сложих мъничко повече солчица, да задържи течността в кръвоносните съдове, и да й се допие още. Не се притеснявайте, извън опасност е.
– Мислите ли, че ще свърши работа? – предпазливо ме попита той.
– Съмнявате се, понеже не е лекарство ли? – усмихнах се аз.
– Ами… да. – Той внезапно се изчерви като момченце.
– Не се притеснявайте, ще свърши екстра. За беля в магазинчето бяха свършили захарта, иначе щях да й направя точен еквивалент на серум глюкозе с добавени аминокиселини. Само дето е за перорален прием, а не за венозен…
Няколко секунди той усилено преценяваше нещата със смръщено лице. След това малко по малко физиономията му се отпусна, и в един миг направо просветна:
– Наистина!
Ех, колега, колега. Щом за теб е толкова трудно да съобразиш да дадеш на болния айрян със захар, сигурно татко ти е взел всички изпити не само във ВУЗа, ами още от първи клас. Санитарката досега да се е сетила сто пъти. Май не само не си много научил, ами не си и особено съобразителен. Нищо чудно да си със затруднения в ученето, и с IQ осезаемо под средното. Не ти е направил добра услуга баща ти, като те е добутал до бялата престилка.
Замалко да кажа и че си опасен за болните и себе си, и че е по-добре да си смениш професията, докато не си вкарал някого в гроба, а себе си в затвора… Но няма да го кажа. Защото не мога да отрека – знаеш, че не си особено компетентен. И, което е още по-ценно и рядко дори при много съобразителни хора, имаш много добър усет докъде си компетентен, а откъде не си. Така че може и да опазиш себе си и болните от неприятности.
И заради още нещо няма да те пратя да си ходиш. Защото може да не си знаещ и оправен, но те е грижа за болните. Усетиш ли, че има какво да направиш за тях, си на бегом. Може да не знаеш с какво да помогнеш, но кажат ли ти, не си пестиш труда и силите. А такива лекари, уви, напоследък са редки… Да, последните година-две почвам да ги срещам тук-там, но все още са много редки. Един повече, дори не най-знаещ, може да е спасението на не един пациент.
Да, когато здравето на пациентите взима остри завои, надвиснали над пропаст, на кормилото му ще трябва да те смени друг. Не си достатъчно добър шофьор за такива моменти. Но ти си го знаеш, и сам търсиш кой да те смени. А на утъпканите и прави, но дълги и скучни участъци, на които майсторите се разсейват и им писва, ти ще държиш юздите и ще водиш колата съвестно. Няма да стане от теб доктор Хаус, по-скоро си неговият антипод. Но такива като теб са не по-малко нужни от доктор хаусовците. Вие работите без блясък и слава, но тихичко и кротко помагате на безброй пациенти. Пращате в гроба по-малко хора, отколкото изключителните, но самоуверени лекари. Без вас няма истинско здравеопазване точно така, както го няма без блестящите единици…
– Може ли… още малко… – прекъсна размислите ми хриплив глас. Болната се беше посъвзела. Подадох й чашата с айряна, и тя я поднесе към устните си.
Погледнах оставената до възглавницата й кутия бонбони, и реших – дежурният ги е заслужил. Може би не с помощта си, но като поощрение да работи и да учи, колкото му е по силите… Взех я и тръгнах да го търся. В лекарския кабинет обаче го нямаше. На връщане към стаята на болната срещнах мургавата санитарка.
– Болната с астмата оправи ли се?
– Аа! Мина й екстра! – Усмивката на жената проблесна в полумрака на коридора.
– Къде е дежурният лекар?
– Бега до магазина, да земе нещо. Те сеа ша е тука. Чакайте го саасем малко…
– Няма нужда. Предайте му от мен благодарност. – Подадох й кутията с бонбоните. – И че му желая да е гордост за болницата, и пациентите да се кълнат в него.
Ироничната й усмивка не остави никакво съмнение – очевидно момъкът беше известен не точно с професионално майсторство. Но може и да не са прави, помислих си. Да, този тип справяне с докторлъка не се ползва с добро име. Но може би не съвсем заслужено…
Докато се връщах към стаята на болната, ми мина през ума, че днес срещнах нещо ново, и важно. Срещнах тежко некадърен и недоучил лекар, който обаче успяваше да е сравнително безопасен, и в немалка степен полезен за болните си. За пореден път видях колко е пъстър светът, и как не се побира в правила.
Беше ми добър урок.