Grigor Gatchev - A Weblog

Представете си следния случай:

Писателят X създава новото си произведение. Понеже трябва да яде, продава правата върху него на корпорацията Y. Корпорацията честно и почтено му плаща достойно за труда му възнаграждение. Той има стимул да продължава да твори. Корпорацията е получила възможността да си върне парите и евентуално да направи печалби, и т.н. Пазарни отношения в най-добрата си форма. Нали?

(Всъщност, X не продава правата си, защото законът в България не позволява да продадеш авторските си права окончателно. Затова и той продава на Y само правата за разпространение на произведението му. И тъй като в България законът не позволява и това за срок над 10 години, X продава правата си само за този срок. С уговорката, че договорът се подновява автоматично след изтичане, освен ако авторът не се откаже. Като за да се откаже, той трябва да направи нещо, което ама хич няма да му се иска да направи – например да върне на корпорацията всичките пари, с бизнес-лихва върху тях, или нещо от сорта… Но това вече са подробности.)

Корпорацията пуска на пазара произведението на X. Но само в електронен вид. Снабдено със защита, която изисква да плащаш отново при всяко негово прочитане, и предотвратява абсолютно всеки начин да я премахнеш (да предположим, че това е възможно.) Цената за прочитане е приемлива, а техническата поддръжка – безупречна. За хора в неравностойно положение или принудителни обстоятелства прочитането е безплатно. За желаещите да използват цитати под формата на “честна употреба” това е лесно и удобно… Отново пазарни отношения в най-добра форма. Нищо нередно или несправедливо, нали?

Но годините минават, и срокът на авторското право върху произведението изтича. И тук възниква дребен проблем. От този момент нататък всеки може да го вземе и да го чете… стига, разбира се, отново да си плати. Защото единствено корпорацията Y е в състояние да направи незащитено, свободно копие от произведението. А закон, което я задължава да го направи, не съществува. При положение, че ако го направи, тя ще подреже печалбите си, е естествено тя да не го направи. И така де факто да отнеме от потребителите свобода, която уж им е гарантирана от закона.

Ето ви простичък, напълно законен начин едно произведение да бъде превърнато чрез електронна “защита на авторските права” (DRM) във вечна собственост, въпреки че законът го обявява за свободно. Да, след изтичането на правата му то е свободно. Просто така се е случило, че не можете да го прочетете без благоволението на Y, а това благоволение струва пари. Нищо не задължава Y да промени това положение, и да се откаже от тези пари. Пък и помислете – редно ли е те да бъдат принуждавани да постъпят срещу интереса си? Даже престъпниците не са длъжни да свидетелстват срещу себе си…

Нека продължим примера. Да допуснем, че възмутени граждани са успели да принудят законодателите да приемат закон, който задължава Y след изтичането на срока на авторските права да пусне произведението без електронни ограничения върху четенето му… И Y го пуска. Във файлов формат, който не съдържа ограничения върху четенето… Само върху изваждането на произведението от него. И е интелектуална собственост на производител на четци за електронни книги, и може да бъде използван единствено от техните четци – а те не струват евтино. Не на последно място защото корпорацията Y получава годишно солидни суми от производителя. За, ъъъ, консултантски услуги…

Можем да продължаваме примера и още. И от двете страни. Докато не започнем да забелязваме очевидното – че възможността “интелектуални права” да се използват за ограничения задължително и неизбежно води до законна възможност законните права на потребителите да бъдат отнемани.

А изводът оттук нататък е прост. “Интелектуалните права” (по-точно възможността да се използват за ограничения) и потребителските права са така несъвместими, както са несъвместими законите на Нютон и вечните двигатели. Иначе казано, ако някой ви обяснява, че използването на интелектуални права за ограничения няма да доведе до потъпкване на законните ви потребителски права, той се опитва да ви продаде перпетуум мобиле. Имайте грам мозък, и не си давайте парите, тоест правата.

Иначе има да оревавате после света, че ви били измамили. За смях на околните. И най-вече на продалите ви този “вечен двигател”.

За кой ли път ще повторя – не е луд който изяжда чуждия зелник. Луд е който си му го дава. Особено ако е бил предупреден.

Живеем в интересни времена. Само че преди няколко дни те станаха внезапно още по-интересни. Например освобождаването на Алексей Петров.

Какво представлява той според мен не е ясно единствено на хората, на които им изнася да не им е ясно. Публична информация за бандитизма му – колкото за Ал Капоне по време на разцвета му. На практика обаче, Петров за мен е пример как особено едрата престъпност беше превзела службите, чиято работа беше да се борят с нея. Вече съм писал за рушветната машина – според мен Трактора е един от капотата на българската престъпност. Работещ истински на едро – архивът му с компрометираща информация за ключови фигури, доколкото знам, е няколко стаи. Отлично интегриран във върховете на рушветната машина, и с амбицията да стане капо ди тути капи.

Арестът му не беше изненада за мен. Бойко Борисов се изживява като собственик на българската държава (точно както се е изживявал и Стамболов навремето – не случайно стиловете на управление на двамата доста си приличат). Нормално е да не е съгласен определени хора да поддържат държавата в състояние на гниещо блато, от което не може да се извлече нито наистина сериозна по размер облага, нито кой знае каква слава и име. И е нормално да вземе мерки срещу тези хора.

(Проблемът на ББ тук според мен е, че срещу него играят могъщи играчи. Службите на една огромна държава, за която България е вражеска, или по-точно НАТО са вражески, въпреки публичното взаимно правене на мили очи. А корупцията е перфектното оръжие срещу вражески държави. Малко по-малко унищожителна от масирана атомна бомбардировка, но с по-дълготрайни и по-страшни ефекти…)

Затова и ми беше толкова интересно, когато Петров беше пуснат на свобода. Възможностите бяха точно две – или той се е договорил с Борисов да се махне от пътя му и да си мълчи, или е решила да го задейства срещу Борисов подкрепа, способна да дирижира съдийското тяло както сметне за необходимо. Беше въпрос само на няколко часа да се види кое от двете се е случило. Видя се.

Като начало, за мен това отговори докрай на един по-стар въпрос. От кого е създаден РЗС, барабар с Яне Янев, стана ясно още след изборите, когато на пленум на БСП Румен Овчаров (дано да не греша) директно попита защо БСП са вложили толкова много в него, а резултатът е толкова мизерен. Доскоро обаче продължаваше да не ми е ясно откъде точно Янев взе десетките милиони за предизборна реклама. Че е от мафиоти, свързани с БСП, беше ясно, но този списък включва доста хора… Сега отговорът дойде. А аз се ругая, защото трябваше да се сетя по-рано. Отдавна знам, че Румен Петков е човекът в БСП, който отговаря за получаването на куфарчета с пари от престъпността. Отдавна знам и че именно Алексей Петров е най-неговият човек в нея (по-точно, че Румен Петков е човек на Алексей Петров). И въпреки това не се бях сетил. Срамота.

Другият въпрос е от категорията “задаваш отговори”. Трябва да съм пълен идиот, за да не разбирам, че без реално единодушие във върховните съдилища ще е невъзможно Алексей Петров да бъде пуснат от ареста – иначе съдията, който се опита да го пусне, вместо това ще влезе при него. А чия ръка тежи във върховните съдилища толкова, че реално да командва там? Не е на Красьо Черничкия, той е само посредник на такива като Алексей Петров (а може би и лично на него – иначе защо му запорираха имуществото точно сега?). Това е ръката на скъпия ни президент, известен също така с оперативната си подчиненост по кагебистка линия на руските служби. Интересно как се вързаха звената на верижката, нали?

Добре де, за какво всъщност е битката?

Свръхкорумпирането и разлагането на една държава може да е изгодно за едни, но ще е неизгодно за противниците им. Дори ако публично си правят мили очи. Не зная дали е дошло до гуша първо на немските, френските или американските служби. Не зная защо, нямам никаква информация, но бих заложил на немските. Може да греша. Надали има значение. Въпросът е, че вероятно на някои от тези служби им е писнало, и са решили да вземат контрамерки. Във вид на бивша мутра и пожарникар с политически амбиции. Не звучи добре. Но и Стамболов навремето хич не е звучал добре, и не без основания.

Почистването на тежко корумпирана държава обаче не е лесно. Не само защото работата е много, а най-вече защото когато корумпирането се върши професионално, най-корумпирани са именно органите за борба срещу корупцията. Затова и когато ГЕРБ предложиха създаването на извънреден съд, който да се занимава със случаите на крупна корупция, ушите ми щръкнаха. И оттогава следя развитието на това предложение много, ама много внимателно.

А предложението нещо не върви, засега. Причината е проста – ГЕРБ е пълен с хора, които лесно могат да бъдат убедени чрез компрометираща информация да гласуват както им бъде поръчано. Дори с риск да си навлекат гнева на Бойко. А и властта на президента в определянето на върховните съдилища (а и върху медиите – в един момент може и те да се окажат полезни) е много по-тежка, отколкото изглежда на хартия. И тъй като президентските избори наближават, нищо чудно Бойко Борисов да е решил да ги изчака и да постави за президент свой човек. Така ще получи на тепсия нужните инструменти за създаването на съд, способен да разчисти старателно наводненото и замърсено блато, наречено България.

Тук проблемът му е, че има доверие почти само на Цветан Цветанов. Физкултурник или не, ЦЦ досега никога не е предавал Бат Бойко. Успешна публична атака срещу Цветанов може да провали плановете на Борисов да постави свой президент, и да получи лост за разчистване на блатото. Или да го накара да постави човек, който не му е толкова верен, и чрез подходящ натиск да може да бъде отклонен от него.

Точно това в момента върши Алексей Петров. Арестуването му е по решение на ББ, а не на ЦЦ – не би имало логика, особено за умен човек (а той никак не е глупав) да атакува изпълнителя. Особено при положение, че поръчителят има далеч повече дертове… Но под атака е именно Цветанов. Очевидно е имало споразумение с някого – осигуряваме ти свобода, срещу условието да омаскариш Цветанов тотално. А това пък издава кой е дръпнал конците, и с каква цел.

Доколко изнесената компрометираща информация за Цветанов е истина? Изобщо не бих се учудил много от нея да е. Закупуването на няколко апартамента преди изборите, дори да е с огромен заем, ми се струва съмнително. Вероятно ще бъдат извадени и други неща, които също имат шанс да са мръсни сделки. Така че може да има и верни обвинения.

Има обаче и неща, които ме карат да се замислям. Голямата къща в село Шума ми изглежда сравнително чиста, за нея има доста свидетелства, че е наследствена и е още отпреди 1989 г. А тя беше извадена непоследствено след информацията за закупените апартаменти. За мен това говори, че вероятно сериозните обвинения са свършили с апартаментите, и оттук нататък почват все по-съчинените. Подобни ми изглеждат нещата и с връзките на Цветанов с (предполагаемо) корумпирани хора – аз например познавам десетки, за които знам, че са корумпирани (и вероятно стотици, за които не го знам, но са), и по този параграф съм по-замесен в корупция от него. Ако Цветанов наистина си е купил апартаментите със заем (което е доста лесно проверимо), очевидно не е почерпил значими пари от тези “корупционни връзки”.

Всичко това ми говори, че дори ако Цветанов е корумпиран, това е в пренебрежими като за политическия ни свят размери. И че дори в най-лошия от вероятните по извадената дотук информация случаи, той е далеч по-добър вариант дори от повечето “сравнително чисти” политици. Като направя сравнението с един от най-едрите мафиоти в България, моментално ми става ясно на чия страна бих искал, и е полезно за бъдещето на държавата ми да съм. Да, Цветанов може и да не е абсолютно чист, а Бойко Борисов пък съвсем. Само че на фона на хора като Алексей Петров, Яне Янев, а и Георги Първанов, те са едва ли не ангели небесни. Подкрепата ми в случая е за тях, дори въпреки всичките простотии около ограничаването на личната свобода на гражданите, и т.н. И ако издигнат Цветанов за президент, и не се окаже междувременно, че има наистина големи издънки, ще гласувам за него, и ще помоля всички, които ми вярват, да направят същото.

Алексей Петров обаче също прави грешки. Първата от тях е, че преигра. Изсипва на порой всички обвинения, които изравя. До два-три месеца на хората ще им е писнало вече от тях, особено ако медиите ги повтарят непрекъснато, а през това време Цветанов си върши работата и продължава да арестува престъпници. Ако непрекъснато се съчиняват нови обвинения срещу него, до още няколко месеца това ще започне да се посреща от обикновените хора с подигравки. И може да повиши изборните му резултати, вместо да ги намали… Тази грешка вероятно скоро ще бъде отчетена. Може би вече е. Така че бих очаквал атаката да не свърши само с това. Нищо чудно ситуацията да продължи да става все по-интересна.

И не само аз имам това чувство. Преди няколко дни Едвин Сугарев се изказа категорично – животът и на Бойко Борисов, и на Цветан Цветанов вероятно е под риск. А Сугарев също си има много недостатъци, но никак не е глупав, и знае за мафията повече от повечето прочули се “разследващи журналисти”. Което означава, че по същество в държавата ни има война, и че жертвите са напълно вероятни. (Като знам що за хора стоят зад тези атаки, и аз мисля същото.)

Какъв ще е изходът от ситуацията? Корупционната система в България няма да се предаде без бой. Тъжният ми извод е, че нищо чудно този спор да го спечели който стреля по-бързо, по-точно и най-вече повече и по-рано. Иначе казано, очакам или Борисов, Цветанов или и двамата да бъдат очистени, или това да се случи с някои от противниците им. (Които може да са публични фигури, и около очистването им да се вдигне много шум, или имената им да са известни само на много тесен кръг хора, и никой от нас да не разбере за очистването им.)

Алтернативният вариант – Борисов да се договори с мафията – не ми се струва вероятен. Бат Бойко трябва да е пълен идиот, за да не се сеща, че той никога няма да бъде смятан вече от мафията за безопасен. А това значи, че падне ли от власт, надали ще остане жив и година. Тоест, пътят му е или към спечелване на тази война, или към оня свят, и той го знае.

Затова и не бих се учудил, ако времената намерят начин да станат и още по-интересни. Трудно ми е да предскажа по какво точно трасе ще мине траекторията им, и по какъв план за движение. А и не знам дали има смисъл – така или иначе, ще го видим.

Wikileaks извадиха нов пакет информация за войната в Ирак и окупацията след нея.

Основното, което се обсъжда покрай това изваждане, е информацията за жертвите от иракска страна от ръцете на окупационните войски и съюзните им иракски органи. Към момента ги изчисляват на около 109 000 души. От тях малко над 40 000 са всички видове участници в сблъсъци – съюзнически жертви, иракски въоръжени сили и всички видове техни “врагове”. Останалите около 66 000 са цивилни, в най-пълния възможен смисъл на думата. Тоест, над 60% от жертвите в тази война.

Както САЩ, така и Великобритания осъдиха най-категорично публикуването. Заявиха, че то ще доведе до риск за живота на техните войници, че е скандално и престъпно. Един американски войник, Брадли Манинг, бива разследван дали той не е изнесъл изтеклите данни. Ако го сметнат за виновен, вероятно го чака тежка и дълга присъда.

Защо пиша всичко това ли? Защото мисля, че ме засяга. И мен, и всички останали.

Като начало, смятам, че твърденията за “излагане на риск на живота на войниците” са меко казано преувеличени. Едно, че информацията в Wikileaks е почистена от конкретни данни до степен да е изключително трудно да се извлече информация, полезна в бой срещу съюзниците. И второ, че в момента съюзническите части в Ирак са в процес на изтегляне – няма да са там още задълго, така че възможността животът им да бъде изложен на риск е сериозно ограничена… Джулиан Асанж не случайно казва, че “при война най-първата жертва винаги е истината”.

По-интересно (и неприятно) е, че тази информация не оставя камък върху камък от моралния авторитет на САЩ и Великобритания. Въпреки че целта му е да покаже нещата просто каквито са били, максимално обективно, мен то ме навежда на ужасни изводи. Какво да си мисля, когато:

– избитите цивилни са един и половина пъти повече от убитите воюващи;
– хеликоптер моли за разрешение (“Come on, let us shoot!” – и го получава, и го изпълнява) да разстреля всъщност екип на Ройтерс и дошлото да му помогне семейство с деца (и после разследването срещу него е прекратено, въпреки железните доказателства);
– СЪЩИЯТ хеликоптер (не се знае дали със същия екипаж) моли за разрешение да вземе в плен предаващи се противници (което обаче му е отказано, и му е дадено напътствие да ги разстреля – “they are still valid targets”);
– на американските и британски сили е наредено да НЕ разследват случаите на мъчения и избиване на пленници от подбраните и подкрепяни от тях иракски сили;
– по чекпойнтовете е стреляно по всеки, който се видял съмнителен на някого (случаят, когато застреляха италианските преговарящи, измъкнали италианска журналистка от плен, стана известен просто защото италианските медии вдигнаха шум);
– САЩ твърдят, че не са пазели информация за избитите цивилни, така че не могат да разследват случаите – но се оказва, че са я пазели. Тоест, че могат, но не искат да накажат убийците;
– става дума не за 60 000 цивилни, избити при фатален инцидент – типичният случай е убиването на един-двама души, тоест просто е било масова практика да се застрелва “де що мърда”, средно по 31 цивилни на ден…

Прилича ли ви това на нещо? На мен – да. На режима на Саддам Хюсеин. С чиято безчовечност САЩ и Великобритания оправдават атаката си, откакто лъжата, че Ирак имал оръжия за масово поразяване, се провали. Ужасно ми е да осъзная това положение, но нямам избор. Не ми е по силите да продължавам да си затварям очите за фактите, и да лъжа себе си.

(На американците вероятно ще им е доста по-лесно. Непрекъснато се трупат данни, че президентската администрация оказва енергичен, често безскрупулен и шантажиращ натиск върху американските медии да не отразяват пускането на информацията, и особено и най-вече самата информация. Нещо като Уотъргейт, само че вместо за подслушани няколко десетки души, за избити няколко десетки хиляди…)

С ужас разбирам, че избирането на Барак Обама за президент на САЩ е било катастрофална грешка. Единственото, което може да върне някаква част от световното лидерство на САЩ, е юнашко затвърждаване и подкрепяне на гражданските свободи и защитата им, както вътре в САЩ, така и зад граница. В това отношение Обама е пълен и абсолютен провал – като че ли единственият друг американски президент за над 100 години, погазил така юнашки гражданските свободи, е Буш-младши. Не зная дали Джон Маккейн (или Хилари Клинтън) щяха да са по-различни, може би и те щяха да са грешка, но Обама доказа, че е, и то огромна.

САЩ в момента могат да бъдат световен лидер единствено чрез подкрепа за гражданските права и свободи, и чрез морално превъзходство. Тоест по начин, който би бил от полза за всеки обикновен човек – така че според мен е полезно и нужно да са. А проблемът е, че с изявленията си срещу Wikileaks САЩ декларираха открито – те са загубили всякаква база за морални претенции, именно и точно чрез погазване на гражданските права и свободи, и нямат никакво намерение да си я върнат.

Същото важи и за Великобритания. И в по-малка степен, уви, и за подкрепилата ги “нова Европа” – в това число за България. Иначе казано, накарахме сума ти иракчани да смятат за морално задължени да са терористи и самоубийци срещу България… И разкритията на Wikileaks не са причина за това упълномощаване – иракчаните знаят чудесно какво се е случвало в Ирак и с роднините им и без помощта на Интернет. Тези разкрития са полезни на нас, които не знаехме какво се е вършило. За да знаем какво ни е написано на гърба, и кой и с какви действия ни го е написал. И, ако имаме случайно някоя капка мозък, да помислим как да си върнем позицията на народ с морал. Защото срещу тероризма има защита, една-единствена – и това е моралното превъзходство…

… Както и да е. Накара ме да напиша тези редове друго.

Съмнявам се дали изнесената от Wikileaks информация ще изложи на риск живота и здравето дори на един човек. Но мисля, че ще спаси живота на много хора – десетки, може би стотици хиляди. Защото тази война няма да е последната на света. А когато знаят, че истината за военните престъпления ще бъде разкривана и изнасяна, генералите ще имат едно наум, когато действат. И ще взимат мерки, поне от кумова срама, да ограничат зверствата, неизбежни във всяка война.

Да, неизбежни. Защото ако първата жертва на всяка война е истината, следващите са разсъдъкът и човечността. Без които се превръщат в убийци, без дори да го осъзнаят, най-обикновените, свестни момчета. Които не могат да повярват, че това е възможно да им се случи. Твоят съсед и добър приятел, читателю. Твоят брат или син. Ти самият.

Затова и ако бях член на Нобеловия комитет за мир, зная кого щях да издигна за кандидат, и да подкрепя. И да хвърля много време и сили, за да убеждавам още поддръжници.

Джулиан Асанж. И, ако се докаже, че наистина той е изнесъл информацията – Брадли Манинг.

Миналата неделя ходих да вземам една роднина от болница. Два дни преди това тя беше преодоляла белодробната инфекция, и изглеждаше доста добре. Когато влязох при нея обаче, почти се стреснах. Едва имаше сили да шепне, и изглеждаше доста замаяна. Огледах я набързо, но не видях нищо по-различно от обикновено. След миг размисъл потърсих дежурния лекар. Намерих го в лекарския кабинет – трийсетина и няколко годишен, дребничък и сякаш смачкан на вид. Имах чувството, че ми е познат отнякъде, но не можех да си спомня откъде.

– Извинявайте, дойдох да взема еди-коя си болна.

– Да, заповядайте. Тя изчисти инфекцията доста, справи се чудесно за възрастта си. Антибиотичният курс вече свърши, ще ви изпиша само един антигъбичен препарат, така е редно след този клас антибиотици…

– Това чудесно, само че тя не се чувства никак добре. Да можете да ми кажете нещо по въпроса?

Дежурният премига на парцали.

– Ами, не знам… И аз го бях забелязал, но реших, че може би е от възрастта…

– Не, не е. Обикновено не е толкова замаяна.

– Сигурно. – Той пак премига. – Само че тук сме белодробно отделение, а замаяността вероятно идва от мозъка. Нямаме дежурен невролог в неделя, иначе щях да съм го повикал вече, повярвайте ми…

Господи, откъде се взе този некадърник? И кой му даде диплома?

– А поне да й премерите кръвно, такива работи? Поне да се ориентираме малко какво става, инсулт ли, инфаркт ли, колапс ли…

– Ей сега! – внезапно се разбърза той. Измъкна от едно чекмедже апарат за кръвно и почти хукна към вратата.

Докато го последвах, погледът ми падна върху закачения отвътре на вратата на лекарския кабинет график на дежурствата. По редовете – лекарите: три имена и всякакви титли (начело, естествено, с шефа на отделението, с всичките му титли). По колоните – дните. Където който има дежурство – чавка с изтриващ се флумастер. Вероятно нямаше да обърна внимание, но по навик погледът ми проследи реда с чавката за деня. Грижливо изписаните три имена ме накараха да се усмихна – дежурният май беше чадо на едно от светилата в столичната медицина. А в следващия момент се сетих и къде съм виждал такава физиономия – физиономията на въпросното светило… То бива, бива, ама чак това не бива!

След половин минута вече бяхме в болничната стая, и дежурният мереше кръвното. Премери го два пъти, много внимателно.

– Осемдесет и пет на петдесет. Такова ли й е нормално?

– Определено не, обикновено е към сто и трийсет на осемдесет. Лошо й е, понеже е паднало много.

– А от какво може да е паднало? – Той ме изгледа объркан, с очевидното очакване аз да му отговоря. Бях на път да се разсмея, но се обади болната от съседното легло:

– Вчера и днеска не е яла нищо. И нищо не пие. Два пъти повръща, много лошо й било на стомаха.

– Хммм… Сигурно е от това – неуверено заключи дежурният. Кимнах, като се сдържах да не се разсмея. Или да не избухна. – Ама днес нямаме и гастроентеролог дежурен. Какво да правя сега?

Изглеждаше здравата наплашен. Мислено го отписах, взех от сестринската стая папката с лечението й и я прегледах. Веднага забелязах причината – беше пила почти месец сериозна доза малтофер всеки ден, а и поначало имаше тежък гастрит. Казах го на дежурния, който направо грейна:

– Благодаря ви! Браво, че забелязахте!… Сега какво да я правим? И реаниматор нямаме дежурен…

– Не ни е нужен реаниматор. Просто да й пуснем една-две банки серум глюкозе, преди да я взема. Има абокат, няма да е никакъв проблем. Става?

– Разбира се! – Преди да кажа и дума, той изхвръкна от стаята. Последвах го до неголямо килерче. Надписите по рафтовете му издаваха, че се използва за съхраняване на банки разтвори, но беше почти празно. Само на един от рафтовете се мъдреше самотна банка Darrow.

– Пак не са ни доставили – обърна се дежурният към мен, значително оклюмал. – Нали не им плащат навреме, и те понякога се бавят… Да й пуснем тази банка?

Едва не подскочих.

– Не, не е добра идея. Не е с недостиг на калий, така че по-скоро ще рискуваме да я вкараме в сърдечна слабост. Както е и възрастна и с прекаран инфаркт…

Той се сепна и преглътна.

– Тогава разбира се, че не!… Какво да направя? Това ни е всичкото…

Тръгнах по коридора, размисляйки какво мога да съчиня. На излизане от килерчето с нас се сблъска санитарката – очевидно беше търсила дежурния.

– Шефе оная болната от трета стая дето свири кат диша много свири! – Циганският й акцент беше направо ужасен, но жената изглеждаше наистина загрижена. – Едвам диша! Кво да я прайм, че иде зян момичето!

– Георгиева? Млада, пълничка, с вързана отзад коса?

– Па да, тя е!

– Тя е и с астма освен с пневмония, имаме го писано в стари епикризи. На шкафчето до леглото й има едно синьо пръскало за дишане, и едно кафяво. Ще й дадеш да диша от синьото, после от кафявото, и после пак от синьото, така е по правилник. И ще стоиш да я гледаш. Ако до десет минути не я отпусне, тичаш да ме викнеш – обясни дежурният. Направо се беше изпъчил от гордост, че знае какъв е проблемът, и как да помогне. След това се обърна към мен и отново оклюма:

– Страх ме е, че не знам с какво да ви помогна… Да се обадя на някои колеги от Бърза помощ? Шефът после ще ме направи на нищо, ама…

Краткият оглед на спешния шкаф в сестринската стая също не откри нищо полезно. За щастие, след като вече знаех причината, щях да се справя и без лекарства – ако и малко по-бавно.

– Не се притеснявайте. Ей сега ще отида да взема каквото е необходимо, и ще се погрижа.

– Наоколо няма отворена аптека – погледна ме уплашено “колегата”. – Не зная къде има в неделя…

– Ще се справя и без лекарства – уверих го. Той ме изгледа със съмнение, но нямаше какво да направи. Обърна се и тръгна по стаите да види как са другите пациенти.

След десет минути се върнах от близкия магазин с две кисели млека и солничка. Набързо направих леко соленоватичък айрян, и малко по малко дадох на болната към половин литър. Дежурният лекар висеше зад гърба ми и попиваше всяко движение.

– Ниското кръвно иде от обезводняването, понеже не е яла и пила с денонощия, а съвземането от пневмония иска много течности – поясних. – Айрянът се понася добре дори от раздразнен от желязо стомах. Сложих мъничко повече солчица, да задържи течността в кръвоносните съдове, и да й се допие още. Не се притеснявайте, извън опасност е.

– Мислите ли, че ще свърши работа? – предпазливо ме попита той.

– Съмнявате се, понеже не е лекарство ли? – усмихнах се аз.

– Ами… да. – Той внезапно се изчерви като момченце.

– Не се притеснявайте, ще свърши екстра. За беля в магазинчето бяха свършили захарта, иначе щях да й направя точен еквивалент на серум глюкозе с добавени аминокиселини. Само дето е за перорален прием, а не за венозен…

Няколко секунди той усилено преценяваше нещата със смръщено лице. След това малко по малко физиономията му се отпусна, и в един миг направо просветна:

– Наистина!

Ех, колега, колега. Щом за теб е толкова трудно да съобразиш да дадеш на болния айрян със захар, сигурно татко ти е взел всички изпити не само във ВУЗа, ами още от първи клас. Санитарката досега да се е сетила сто пъти. Май не само не си много научил, ами не си и особено съобразителен. Нищо чудно да си със затруднения в ученето, и с IQ осезаемо под средното. Не ти е направил добра услуга баща ти, като те е добутал до бялата престилка.

Замалко да кажа и че си опасен за болните и себе си, и че е по-добре да си смениш професията, докато не си вкарал някого в гроба, а себе си в затвора… Но няма да го кажа. Защото не мога да отрека – знаеш, че не си особено компетентен. И, което е още по-ценно и рядко дори при много съобразителни хора, имаш много добър усет докъде си компетентен, а откъде не си. Така че може и да опазиш себе си и болните от неприятности.

И заради още нещо няма да те пратя да си ходиш. Защото може да не си знаещ и оправен, но те е грижа за болните. Усетиш ли, че има какво да направиш за тях, си на бегом. Може да не знаеш с какво да помогнеш, но кажат ли ти, не си пестиш труда и силите. А такива лекари, уви, напоследък са редки… Да, последните година-две почвам да ги срещам тук-там, но все още са много редки. Един повече, дори не най-знаещ, може да е спасението на не един пациент.

Да, когато здравето на пациентите взима остри завои, надвиснали над пропаст, на кормилото му ще трябва да те смени друг. Не си достатъчно добър шофьор за такива моменти. Но ти си го знаеш, и сам търсиш кой да те смени. А на утъпканите и прави, но дълги и скучни участъци, на които майсторите се разсейват и им писва, ти ще държиш юздите и ще водиш колата съвестно. Няма да стане от теб доктор Хаус, по-скоро си неговият антипод. Но такива като теб са не по-малко нужни от доктор хаусовците. Вие работите без блясък и слава, но тихичко и кротко помагате на безброй пациенти. Пращате в гроба по-малко хора, отколкото изключителните, но самоуверени лекари. Без вас няма истинско здравеопазване точно така, както го няма без блестящите единици…

– Може ли… още малко… – прекъсна размислите ми хриплив глас. Болната се беше посъвзела. Подадох й чашата с айряна, и тя я поднесе към устните си.

Погледнах оставената до възглавницата й кутия бонбони, и реших – дежурният ги е заслужил. Може би не с помощта си, но като поощрение да работи и да учи, колкото му е по силите… Взех я и тръгнах да го търся. В лекарския кабинет обаче го нямаше. На връщане към стаята на болната срещнах мургавата санитарка.

– Болната с астмата оправи ли се?

– Аа! Мина й екстра! – Усмивката на жената проблесна в полумрака на коридора.

– Къде е дежурният лекар?

– Бега до магазина, да земе нещо. Те сеа ша е тука. Чакайте го саасем малко…

– Няма нужда. Предайте му от мен благодарност. – Подадох й кутията с бонбоните. – И че му желая да е гордост за болницата, и пациентите да се кълнат в него.

Ироничната й усмивка не остави никакво съмнение – очевидно момъкът беше известен не точно с професионално майсторство. Но може и да не са прави, помислих си. Да, този тип справяне с докторлъка не се ползва с добро име. Но може би не съвсем заслужено…

Докато се връщах към стаята на болната, ми мина през ума, че днес срещнах нещо ново, и важно. Срещнах тежко некадърен и недоучил лекар, който обаче успяваше да е сравнително безопасен, и в немалка степен полезен за болните си. За пореден път видях колко е пъстър светът, и как не се побира в правила.

Беше ми добър урок.

Преди две седмици в повествованието в блога на Любомир Николов се появиха няколко прекрасни легенди. Които, както всяка легенда, съдържаха доста измислица (дори в рамките на художествения свят). И ме засърбяха ръцете да разкажа истината зад тях – такава, каквато би могла да бъде в този свят.

Справих се посредствено, а в едната направо оплесках нещата – оказа се впоследствие, че истината е съвсем друга! Но крастата за разкриване на легендите остана. И си мисля – дали да не разкрия истината и основата и зад други популярни легенди? 😉

Ето я, каквато я видях:

Легендата за юнака, който като стиснел камък, вода пускал:

“Мили, може ли още съвсем мъничко масажче?”

Легендата за юнака, който чупел с ръце подкова:

Още тогава е имало Made in China.

Легендата за юнака, дето можел да яде до безкрай:

Бил е министър, или зам-министър.

Легендата за юнака, дето можел да пие до безкрай:

Не е легенда. Във всяко село и квартал ги има. Често по няколко.

Легендата за Али Баба и четиридесетте разбойници:

Не са били 40, а 240 – просто са запомнени само присъстващите в пленарната зала. Уви, Али Баба е измислен от бардовете, за да има и положителен герой.

Легендата за Аладин и вълшебната лампа:

Никаква лампа не е имало – прищевките на Аладин с танцьорките и дворците ги изпълнявал чичо му (който после Аладин набедил за злодей).

Легендата за Синдбад Мореплавателя:

Преразказ на последните месеци на Поли Пантев. По художествени съображения Синдбад оцелява.

Легендата за свирача от Хамелн:

Бил е спечелил конкурс за свирачи в България. Учтивите немци успели да го изтърпят (само децата избягали), но градските плъхове – не, и го подгонили да му вземат свирката.

Приказката за Златната рибка:

Разказана е най-напред от рибар, който си бил навехнал рамото и не можел да разпери ръце достатъчно широко. После Пушкин я обработил за повече художественост.

Приказката за кокошката, дето снасяла златни яйца:

Всъщност е съвсем скорошна – само една година след Чернобил. И не е вярно, че стопанинът заклал кокошката – само не й давал достатъчно желязо, за да има какво да трансмутира в злато.

Приказката за Кашчей Безсмертни:

Разказана на пияна глава история как се управлява мафията в България. Кутийката с душата на Кашчей, заключена през седем царства в осмо, през седем врати зад осма, и т.н., е метафора за досие.

Приказката за Хензел, Гретел и вещицата:

По начало е била пособие за родители – да не се поддават на капризите на децата. Но децата пораснали, и я преразказали както на тях им изнасяло.

Приказката за Малката русалка:

Веднъж на Андерсен му показали фетишистко порно. Било толкова бездарно, че той заявил: “Ако аз напиша сценария, ще стане по-добро! Даже ако махна всичкия секс!”

Приказката за лъжливото овчарче:

Измислена е от наивник, който си мечтаел как след достатъчно много пъти хората най-сетне ще се усетят, и ще престанат да се хващат на номера… Затова е и приказка.

Приказката за Пепеляшка:

Художествен преразказ на историята на семейство, което се чудело как да накара дъщеря си да се прибира навреме от купони, и бащата почнал да ходи да си взима колата след уречения час.

На времето на един конвент Сергей Лукияненко разправяше как веднъж след излизането на поредната му книга получил от фен пратка.

В пратката – книгата му. В нея поставена бележка. На страницата с бележката – един от абзаците обграден с червен флумастер.

А именно: героите пътуват с танк. Разговарят. По едно време един от тях става и отива в съседната стая…

Това нещо е било проспано и от автора (Лукияненко), и от редактора му, и от коректора.

Е, вече и аз мога да се похваля с подобен подвиг. Днес съвсем случайно погледнах един разказ, който бях написал преди няколко години – “Бунището”. За да открия, че един от героите хем е участвал в даден опит заедно с други, хем не е получил пари за него, и всъщност знае, че другите са взели доста, понеже един от тях се е похвалил. (Без никакви конспирации.)

По-странното е, че този разказ е минал не през друг редактор, а през Калин Ненов. И Калин също не го е забелязал, което ме изумява. Вероятно не съществува друг случай, когато той е правил подобен пропуск. Така че заслужава да се запише в историята. 🙂

Както и да е. Сложил съм отредактираната (и поправена от мен) версия на страничката с разказите. И поднасям извиненията си на всички, които са чели старата и са й се чудили на глупостта вътре.

Във Франция наскоро приеха закон, който дава право на агенциите за авторски права да задължат провайдерите да им предават данните на набедените за споделящи произведения през Интернет. По закон, след това към набедения следват 3 предупреждения да престане; ако той не престане, провайдерът е длъжен според този закон да му отреже Интернета. Законът бе прякоросан от медиите “Hadopi”, по името на главната агенция за права.

Лично за мен това е наказателно действие, изпълнявано от частен орган без съдебна процедура – тоест, директно нарушение на всякакви конституции и харти за права. Но пък може би не знам всички подробности около закона. Както и да е, не това е темата в момента.

А темата е, че един от френските провайдери, известен като “Free” (и който е точно толкова комерсиален, колкото и останалите), се пречна на тази процедура, по хитър начин.

Съгласно закона, агенцията трябва първо да изпрати е-майл до набедения нарушител. Поне 6 месеца след това тя трябва да му изпрати обикновено, “хартиено” писмо. Чак след това има право да изисква спирането на Нета му… А Free са отказали да изпращат е-майловете на агенцията. С аргумента, че никой закон не ги задължава да го правят. Да, законът ги задължава да предават на агенцията данните на набедените, и те го правят. Но не ги задължава да пропускат е-майлите й. А без тези е-майли няма как да се задейства процедурата. 🙂

Другите провайдери са изпищели, че така Free им отнемали клиентите. Съмнявам се всички клиенти да хукнат като щури към Free заради възможността да споделят безнаказано филми и музики. Ако някой иска да го прави безнаказано през който и да е провайдер, спокойно може да си пусне Freenet или GNUnet клиент… Но фактът, че протестират, показва, че в някой момент и те може да започнат да прилагат същите мерки.

Ще удържи ли това вечно агенцията Hadopi? Съмнявам се. Щом са имали връзките да излобират за подобен престъпен, по мое мнение, закон, сигурно ще излобират и още неща. Но фактът е, че хората се съпротивляват. По смешен, комичен и неефективен начин, но се съпротивляват.

—-

Според мен, освен другото, начинът е и сбъркан. Правилният начин според мен е не да търсиш как да се скриеш от закона. Правилният начин според мен е да предизвикаш закона, за да бъде обявен за противоречащ на конституцията, тъй като предвижда наказание без юридически процес.

И в добавка, да престанеш да потребяваш “арестуваното” от агенции като Hadopi изкуство. Не да го потребяваш тайно и нелегално, а да НЕ го потребяваш изобщо. Да откажеш да четеш тези книги, да гледаш тези филми, да слушаш тази музика, въпреки че сред тях ще има чудесни. Защото това е начинът да покажеш на авторите им, че агенции като Hadopi не им помагат, а им вредят.

Тайно потребяваното изкуство бързо става популярно – който не е живял при социализма, той не го знае. Тайното потребление води до силен прилив към легалното. Когато потребявате “тайно” произведение, закупено от агенция за търговия с права, вие му правите голяма и ефективна реклама. Дори ако не плащате нищо на агенцията, не я ощетявате – тя не губи нищо, което да е получила, но пък получава покрай вас много плащащи клиенти. По този начин вие правите голям и изгоден оборот за агенцията и за автора на произведението. Така наливате в агенцията пари да лобира за още по-престъпни закони. А също и демонстрирате на автора, че начинът да си разпространява произведенията е именно чрез такива агенции.

Затова, моля ви, не го правете. Бъдете примерни граждани, и не пиратствайте “арестувани” произведения. Повярвайте ми, няма по-добър начин да накажете лобистите, които стоят зад “арестуването”. И в добавка, този начин е перфектно легален. 🙂

Когато откажете да потребявате тези произведения, вие преставате да им правите реклама. Хората около вас може да не разбират мотивите ви, но разбират, че нещо е много широко рекламирано, но въпреки това вие не желаете да му обърнете внимание. А личният пример в обществото е много по-заразителен от рекламата. Като не го потребявате, вие отказвате и други хора да го потребяват. По този начин правите мафията, нарекла се агенция, бедна – единственият сигурен начин да я обезсилите и елиминирате. И демонстрирате на автора, че е сбъркал в решението си да повери произведението си на тази агенция. Че тя му носи само неизвестност и лоша реклама. Че другият подход е по-добрият.

А още повече помага, когато активно потребявате свободни произведения. Когато използвате свободен софтуер, четете свободни книги, слушате свободна музика. Дори когато гледате свободни филми – защото вече има и такива. Още са първи лястовички, но ги има… А ако ги харесате, и дарите някоя пара на авторите им за благодарност, и за да могат да продължават да творят, ще имате и нови произведения, още по-добри.

Да, никое от тях не е съвършено. Точно както не са и комерсиалните. Но с решението си дали да използвате комерсиални, или свободни, вие давате път в живота на едните за сметка на другите.

Кои ще пребъдат, а кои ще останат в сянката им, зависи от вас. Моля ви, поемете отговорността си. Защото тя е именно, точно и конкретно ваша.

Човек се ражда, живее и умира. Когато се роди, е безпомощен, и дълго време има нужда други да се грижат за него. Често преди да умре е същото… И който не иска да остане в дълг към света, докато живее, се грижи за другите.

Много от “ипостасите” човешки са също така. Професионалистът има нужда от обучение и опит, преди да навлезе в силата си. Семейният човек също не се ражда такъв. Нито читателят, или катерачът по планини, или дори клиентът на ресторант… Така е и с блогъра. И той има нужда от помощ, докато придобие смелост да направи блог. И от още, докато преодолее първите препятствия при писането – неувереността, колебанието, нетърпеливостта да събере читатели, неумението да разкрие пред тях богатството вътре в него…

Спомням си своето раждане като блогър. И искам да благодаря на Сашо Велин, че ми даде първия тласък към софтуера, който задвижва, освен много други неща, и блога ми. На Йовко Ламбрев, който ненатрапливо и деликатно ме убеди, чрез пример и добра дума, да си направя блог. На Пейо Попов, който беше между първите, оповестили блога ми. На… Господи, колко много са! Неуслужливата ми памет отказва да изброи всички – а са го заслужили. Простете ми, че не споменавам изрично имената ви, и ви благодаря от сърце, и от душа!

И се чудя – дали съм върнал дълга си? Подкрепил съм немалко хора в идеята да си направят блог. Някои от тях бодро пишат, и радват околните, и им дават онази искрица, без която животът ни е сив и скучен, просто съществуване между две дати. Други са се отказали, но може би един ден пак ще продължат. И много се надявам да има и още, на които да кажа: “Този път е хубав – пробвай го”. И след това щастливо да напиша за раждането на новия блогър, за появата на нов прозорец към една уникална вселена. И да се почувствам малко по-добър.

Защото блоговете не са обикновено забавление. Нито са графоманство, или ексхибиционизъм. В една мутренска, мафиотска, корумпирана държава блоговете са територия, свободна от миазмите на мафията. Глътка чист въздух – но и нещо повече. Място, където обикновените хора решават кого ще подкрепят, просто с интереса си към него, а кого ще оставят в забрава. Защото всичко, което е нужно, за да подкрепиш ценността и да отритнеш смрадта е просто да си избереш кого да четеш.

И така малко по малко изплуват и се задържат стойностните, истински хора – и дават на околните пример, че животът е не само подлости и рушвети. Че има как, и си струва да живееш истински, да се чувстваш човек, и да го отстояваш. Кошер пчелички, всяка от които лесно можеш да смачкаш поотделно, но с решимостта си да се подкрепят неведнъж са прогонвали свикналите да бъркат до лактите в меда.

И малко по малко отвоюват територия и в реалния свят. Правят го място, мъничко по-поносимо за живеене. Излетите върху виртуалната не-хартия на екраните мисли, мечти и радости идват обратно при нас, истински. Сякаш сме магьосници, сътвореното от които оживява, и повиканите от тях сенки на благородни рицари прекрачват в истинския свят, и изправят щитовете и мечовете си срещу злото.

… Неведнъж съм писал – магията не просто съществува, тя е навсякъде около нас. Мислим си, че я няма, защото сме твърде свикнали с нея, за да можем да я разпознаем. Защото и самите ние я творим, непрекъснато. Защото всички ние сме магьосници.

Остава единствено да разберем това, и да го повярваме. И да осъзнаем силата, която то ни дава.

Наскоро се запознах с този момък. Симпатяга, отдаден изцяло на едно твърде неглижирано напоследък поприще – операта. Отличен певец, тенор с чудесен диапазон и неизчерпаем перфекционизъм в пеенето. Отскоро – студент по оперна режисура.

Преди няколко дни го срещнах, и ми се похвали, че си е направил блог. Винаги любопитен за новородените блогъри, огледах какво е написал. И останах приятно изненадан.

Първите записи на всеки обикновено са боза. Няма как, не можеш да се родиш научен… Тези на Ангел обаче носят нюх за откриване на добре забравеното, и уж изтъркано вече старо. За намиране на пропуснатото, проспано и прозяпано в нещата, които мислим, че знаем наизуст и са ни опротивели.

А и с още нещо ме изненада. Погледът му към нещата е твърде силно оформен от изкуството, а в същото време е абсолютно искрен. В такива гледни точки често се помества невероятен диапазон. Срещат се и клишета, пробиващи си път от ежедневието в главата на всеки от нас. Срещат се обаче и безценни бисери, които другаде няма да бъдат открити, части от душевността на автора. Тези парченца от мозайката вътре в него, които го правят уникален и различен от всички други… И клишетата лесно и бързо се забравят, а бисерите остават, и се помнят. И дават разбирането на още един поглед, и богатството.

Не зная как да го кажа най-простичко. Може би като “този блог не е за чалга”. В абсолютно всички смисли на думата – от пошла музика, през пошла душевност до пошли творби. Дори когато обсъжда наглед популярен и непретенциозен филм, Ангел някак успява да извади от него ценното. И да го поднесе деликатно и ненатрапливо, без да ни набива в очите какво трябва да виждаме във филма, и какво следва да мислим, след като сме го гледали.

А хора, които успяват да намерят ценното в ежедневието, зрънцата злато сред тоновете руда, винаги си струва да бъдат четени. Особено ако и поднасят намереното по начин, който оставя читателя сам да избере какво и как ще вземе от него.

Успех, Ангеле! 🙂

Не съм убеден, че съм фен на Бойко Борисов. Но наскоро гледах интервю със сестра му – лекарка в София. И на нея определено съм й фен – или поне на това, което тя каза.

Че в бранша твърде много се е наложило гледането на пациента не като на човек с проблеми, който има нужда от помощ, а като на ходещ портфейл, който трябва да бъде изпразнен.

Моят опит с бранша, уви, е богат. По простата причина, че неизброима тълпа от роднини, познати, приятели, съседи и какви ли не още очаква от мен да им помогна за здравословни проблеми. А аз разполагам само с две ръце и главата си. Често и този минималистичен набор свършва работа, но е далеч от възможностите на добре оборудвана болница. Налага се да прибягвам до такива. И виждам какво представляват уважаемите ми колеги там.

Виждал съм всякакви – и такива, които виждат в пациента болен за лекуване, и такива, които виждат портфейл за изпразване. И ми е направило впечатление едно простичко правило, от което почти не съм видял изключения:

Който би те излекувал, ще ти помогне и ако не можеш да му платиш. Който не би се мръднал, ако не му платиш, НЯМА да те излекува, ако ще да го позлатиш.

Затова и плащането на рушвет с надеждата, че така човек ще получи по-свястно лечение, според мен е изхвърляне на парите. Медикът ги взима, евентуално ти се усмихва и те уверява, че ще получиш специално отношение… и след това ти дава точно същото, както и ако не дадеш пари. (Тук не обсъждам случаите, които ти вредят умишлено, ако не платиш рушвет – с удоволствие бих помагал за натрошаването или осакатяването на някой. За мен те са убийци с престилки, и към тях имам толкова милост, колкото към чумен бактерий. От почти свръхчовешка доброта съм склонен да ги оставя живи, при условие да се махнат завинаги от професията. Но нищо повече.)

Причината е проста. Страшно трудно е – не зная дали е изобщо възможно – да виждаш пациента едновременно като портфейл, приходно перо, вид добитък, и да го виждаш като страдащ човек, който има нужда от помощ. (Освен ако не си в тази клинична степен на психопатия, в която виждаш страдащите хора единствено като приходно перо.) И обратното – дори ако е много закъсал финансово, нормален човек много трудно може да се насили да откаже помощ на страдащ, ако той не си плати. Невъзможността да съвместяваме двете ни е вградена “на хардуерно ниво”.

Отделно от това, добрият лекар се нуждае от колосален обем познания. Придобиването им е огромен труд, който обикновено хората не си дават за пари – дават си го заради желанието да могат да помагат. Който мисли за пари, обикновено шкартира голямата част от тези познания, тъй като употребата на всяко от тях се налага твърде рядко, и трудът по заучаването му не се рентира. И така остава с тесен набор познания върху най-често срещаните заболявания и варианти.

На теория и такъв лекар би могъл да бъде полезен. Но шкартираните неща са огромен брой, и въпреки че всяко поотделно е нерентабилно рядко, все по някое се намира при значителна част от пациентите. А познаването му често е от значение за хода на лечението. Така че значителна част от пациентите на тези лекари остават да се надяват на правилото “когато на болния му е писано да оздравее, всички средства на медицината са безсилни”.

Затова и видя ли лекар, който се опитва да ми намекне за рушвет, автоматично го отписвам, и тръгвам да търся друг. Не защото ми се свидят парите, а защото ми е свиден болният. Парите лесно ще ги прежаля, но здравето на мой роднина или приятел – не. А да връчиш болния на лекар с рушветно мислене е руска рулетка. Независимо колко рекламиран е този лекар, и в колко елитна и добре оборудвана болница работи.

Но когато лекар е свършил добра работа, и е излекувал мой познат, с удоволствие му се отблагодарявам според силите си. Да си призная, преценката какво и колко точно ми е проблем – аз лично потъвам в земята от срам, когато някой благодарен пациент ми донесе дори кутия евтини бонбони или бутилка обикновена ракия. Щастлив съм, когато просто ми кажат “благодаря”. Но на колегите, свършили добра работа, винаги ми се иска да дам повече.

Защото те са, които заслужават да получат нещо.