Grigor Gatchev - A Weblog

Моя добра позната наскоро ми писа един е-майл. Скалъпих ѝ отговор, набързо, неподреден и неизчистен. После се ядосах на себе си – не се пише така претупано на човек, когото уважаваш! Реших да ѝ пратя подобрена версия. След това ми хрумна, че сигурно и други хора биха ме попитали същото. И отговорът, вместо в е-майл към нея, се появява тук.

—-

> Здравей, Гриша.
>
> Предварително се извинявам за безумния въпрос и ако го считаш за толкова
> налудничав, че не заслужава вниманието ти, можеш да не отговаряш. Честно
> да си кажа и аз го смятам за такъв, но не мога да се въздържа да не те
> питам какво ти е мнението.
>
> Ще започна с това, че според мен от чисто еволюционна гледна точка няма
> как да е станала грешка при развитието на бозайниците така, че организмът
> на всички ни да се пречиства от отпадъчни материали и токсини посредством
> отделянето на пот, урина и фекалии.
>
> Затова ми е интересно откъде и на какво основание се появиха — прощавай,
> ама преди малко видях наименованието на специалността; добре, че бях
> седнала — “уринотерапевти” и защо, аджеба, препоръчват на хората да пият
> собствената си сутрешна урина.
>
> Даже чух определение за уринотерапията като “върховна форма на
> хомеопатия”.
>
> 🤣🤣🤣
>
> Ох, извинявай. 😂😂😂 Не мога. 🤣🤣🤣
>
> Та, ако искаш, кажи си мнението.
>
> Поздрави,

Привет,

Естествено, урината – сутрешна или друга – не съдържа нищо, което да е полезно за човешкия организъм. В твърде екстремни условия човек може да я пие заради водата в нея, но това рядко удължава живота с повече от ден-два.

Реално, светът напоследък е пълен с хора, които не могат да се почувстват на мястото си и реализирали се, и имат усещането, че нямат минималната необходима обществена позиция. Че положението им в обществото е несигурно, те не могат да разчитат на него и са заплашени от мизерия, лошо отношение и/или други неприятности. Последният запис в блога ми е точно за такива – и мисля да пиша и още, но все не намирам време и енергия.

В минали времена тези хора също ги е имало, и вероятно са били същият процент в обществото, ако не и по-голям. Тогава обаче борбата е била най-вече за базово биологично оцеляване. Имаш ли го, имаш защо да си щастлив. Нямаш ли го, те няма. Затова и процентът им в обществото не е бил значителен. Когато ситуацията е ставала по-добра, процентът често е ставал значителен, и това най-често е било причината за упадъка на това общество. (Древен Рим е един пример. Древен Египет е друг…)

Изглежда, че това качество на хората, когато бъдат обединени в общество, се оказва „слабо място“, „дефект в дизайна“ на обществото. Вероятно еволюцията може да се справи с него, като промени някои баланси в мозъците ни. (Основно баланса на социалната удовлетвореност. Когато е изместен към нисък, хората се борят повече. В условия на недостиг на блага това е от полза. Когато обаче базовите блага са налице, вредата започва да превишава ползата…) Но еволюцията ще има нужда от милиони години за целта, така че няма смисъл да чакаме на нея.

Причините човек да се чувства социално неудовлетворен са най-различни. Някои хора са мързеливци и/или некадърници. Други имат физически или интелектуални проблеми, които им пречат. Трети живеят в общества, които подтискат инициативата и свободата на индивида. (Именно там този ефект е най-масов.) Четвърти са родени с твърде нисък такъв баланс на мозъка, или „се разболяват“ от него в някой момент. (Примерно заболяванията от депресивния спектър сравнително често дават такъв ефект, понякога далеч преди заболяването да се прояви разпознаваемо. Нерядко този ефект за цял живот остава единственият признак.)

В крайна сметка проявата е една и съща – човек почва да търси някаква вътрешна опора, която да го крепи. Обикновено опорите са два типа. Единият е непоклатим и всеправ авторитет – божество, фюрер, патер фамилиас, светло бъдеще… Другият е нещо, което дава на човека специална стойност, прави го значим сред другите, че и повече от тях – невероятни умения, тайни и могъщи знания, необясними способности, принадлежност към група „специални“ / „избрани“… Така човекът получава възможност да се чувства по-значим и с по-сигурни позиции в обществото. Реално, естествено, той вместо това вписва себе си в категорията, за която Тери Пратчет казваше: „И тези хора карат коли и гласуват, а някои притежават оръжие…“

Някои хора улучват в търсенето си натрупване на реални познания или умения, или пък попадат на някой, който разбира ситуацията им и им помага. В повечето случаи обаче намерената опора дава някаква стойност или дори изобщо съществува само в представите на човека. Иначе казано, тя формално е вид неадекватност – тиха (или не толкова тиха) лудост. (Моля те, не го бъркай с психично заболяване. Повечето психично болни, които познавам, си пият лекарствата и възприемат реалността адекватно – те не са луди. Докато доста хора без диагноза се водят нормални, но реално са неадекватни – луди – до степен да са опасни за себе си и околните.)

Защо тогава е толкова разпространена, особено напоследък? Когато такива луди се съберат в група, те си дават един на друг подкрепата, от която се нуждаят. Бог може да няма, но общността на една църква винаги ще помогне на закъсалия сред тях – уязвимостта и несигурността му намаляват. Земята може да не е плоска, но плоскоземецът се чувства по-добре, когато го смятат не за луд, а за по-знаещ от другите – социалното му признание расте. Да, само сред плоскоземци, но ако те са основната му социална среда…

А Интернет даде възможност да се комуникира с целия свят. Допреди 50 години вярващите, че Земята е плоска, най-често бяха изгубени сред масата нормални хора. Неадекватността им носеше минуси вместо плюсове, и това ги насочваше да се освободят от нея и да търсят адекватни начини за интегриране… Сега обаче и най-шантавият луд лесно намира себеподобни в Интернет. И участието в групата им му дава усещане за интегрираност и оттам сигурност – лудостта му се превръща в (субективен) плюс вместо минус. Така че където има Интернет, лудостите пламват като чумна епидемия в средновековен пренаселен град.

Групите луди не само разпространяват лудостите върху здрави (но податливи) хора, но и ги задълбочават у вече полуделите. (Съжалявам за неделикатния термин – точен е.) Като правило те смятат здравите за ненормални или промити („sheeple“), и виждат опитите да им се помогне като опити да бъдат „промити“ и „заробени“. Това създава у околните съответното отношение към тях – като към тежко луди – и ги излага на подигравки и друго открито негативно отношение. А това засилва у тях усещането за липса на свое място, нестабилност и заплаха, и оттам необходимостта да вярват още по-разпалено във фикс-идеята си. И да се изолират още по-силно от здравите, и съответно от шанса да получат обратна връзка от реалността.

Усещането за вътрешна заплаха поради неприспособеност не е от ясно очертаните усещания. Много хора изобщо не осъзнават, че ги движи именно то. Преобладаващият процент от другите го осъзнават в някаква степен под някаква форма, но не могат да я дефинират достатъчно точно, за да им даде база за вземане на реално полезни мерки. Затова тези хора са напълно способни, за да го облекчат, да правят неща, които всъщност са крайно неадекватни – дори в области, в които те са специалисти. Има лекари, които искрено вярват в хомеопатията (освен че има измамници в престилки, които просто правят пари от нея). Има инженери и физици, които искрено вярват, че ще изобретят или вече са изобретили вечен двигател. И навсякъде е пълно с избиратели, които искрено вярват, че поредният Путин, Орбан или Тръмп ще ги спаси. Необходимостта им да вярват, че морето може да се подкваси, и Фюрерът знае как и ще го направи за тях, се оказва по-силна от базовия здрав разум.

Също така, това усещане е изкривена проява на инстинкта за самосъхранение, и затова е изключително трудно да бъде преодоляно от разум или логика – особено когато те му противоречат пряко. Никоя нормална майка не би поила детето си с пикня и не би го мазала с кравешки лайна – но ако вътрешното усещане за несигурност я е довело до вярване в уринотерапия, „народни рецепти“, антиваксерство и подобни, тя ще го върши и ще защитава тези си действия агресивно. Нерядко дори очевидна заплаха за живота на детето няма да я спре, нито ще е способна да види как от истинско лечение детето ѝ се оправя, а от нейното се влошава, независимо колко очевидно е. На http://www.gatchev.info/blog/?p=2073 можеш да прочетеш за малко такива случаи – а има още много.

Или пък никой разумен човек не би подкрепял президент като Тръмп, но фанатично вярващите в за каквото той твърди, че се бори, ще са готови дори да воюват за него. Никакви факти, че той кани чужди държави да се месят в Америка, или ѝ вреди по друг начин за своя изгода, няма да бъдат повярвани от тях, независимо колко добре са доказани. И, както той обича да се хвали, дори да застреля някого, те няма да трепнат – ще се разколебаят единствено ако той ги „предаде“, ако влезе в противоречие с фикс-идеята им. (Което той няма да направи, защото има нужда от гласовете им, и нищо чудно да планира да използва оръжията им.) Точно както на времето образованият и културен немски бюргер масово е подкрепял Хитлер заради обещанието, че ще го изтръгне от разрухата след Първата световна война и ще направи Германия отново велика. И както масовият нискообразован и беден руснак сега масово тъгува по Сталин, при който „олигарсите са ги разстрелвали и пращали в Сибир“, и т.н. Както казва принцеса Амидала, „ето как загива демокрацията – под бурни ръкопляскания“.

По тази причина тези вярващи могат да бъдат и много опасни. Те са таргетът на всеки измамник, който се е досетил какво обещание те искат да чуят, или знае как да ги уплаши, така че да потърсят закрила от него. Съответно, те са средството той да реализира мераците си. А мераците и амбициите на хора, готови да лъжат другите в очите за лична изгода, рядко са читави или полезни за другите… Положението е такова във всички мащаби – от най-малък, примерно телефонни или улични измамници та до най-голям, примерно правителства и държавни глави.

Нещо повече, в съвременния свят измамниците често добре знаят, че вярата на зомбитата в тях се държи на вътрешната безизходица на тези зомбита. Затова, докопат ли се до власт, те често правят каквото могат, за да засилят тази безизходица. Примерно, ако сериозен проблем в съответната държава е бедността, те се грижат тя някак си все да не се оправя. (Естествено, заради злите вътрешни врагове, които пречат – и трябва да бъдат елиминирани с желязна ръка, до последна капка кръв. Зомбитата ще го подкрепят.) Или пък, ако основна карта им е ксенофобията, те бързат да скарат страната си с всички други и да съсипят имиджа ѝ, така че сънародниците им да започнат и реално да бъдат остракирани и гледани с неприязън от чужденците.

Най-лошото е, че съществуват организации, за които използването на хора като „актив“ (инструментариум / пушечно месо / материал) за постигане на целите им, е част от работата им. За руското военно разузнаване например напоследък това е основният начин на работа (неговата основна дейност е не събирането на информация, а навреждането на потенциалния враг, по възможност чрез полезни идиоти сред собствения му народ.). Съответно, тези организации старателно разработват и използват това, което се нарича „социално инженерство“. А златоносната жила на социалния инженер са именно типът зомбита, които описвам. Така че те стават опасни не само за себе си и околните, или дори за целите си народи, а и за страните си.

(Помниш ли „Синия кит“? Онази „игра“ на предизвикателства за деца, която започва със закъсняване за час в училище, минава през по-сериозни неща, и свършва със самоубийство? Официално тя изобщо не съществува, особено в Русия, където бяха преобладаващият брой случаи. И случаите, разбира се, също не съществуват, всичко е медийна измислица… Само че аз познавам два такива случая. И познати руснаци, на които вярвам, са ми разказвали как опити да се разучава какво е станало се сблъскват с непоколебимо и отлично координирано противодействие от „няма такива служби“-те. Затова подозирам, че може би това е бил експеримент на въпросните служби – как работят едни или други методи за управление на управляеми…)

Дори без измамници, които да поемат юздите им, тези хора продължават да са опасни. Над 90% от съвременните терористи – ислямски, крайно десни, крайно леви… – спадат именно към тях. (Останалите 10% се делят горе-долу поравно между антисоциални психопати / социопати тип 1 по Дейвид Хюм, болни от психози и иначе нормални хора, които обаче са преживели твърде крайни неща.) Немалък процент от преуспелите хора, които обаче не са способни да осъзнаят богатството и осигуреността си и трупат пари по всякакви начини, докарвайки хиляди до мизерия, са също такива. Пак такива са най-често този тип адмнистратори от най-различни нива, от министър та до охранител в община, които не могат да спрат да се изживяват като дерибеи и постоянно изпитват вътрешна нужда да командват другите и да им демонстрират, че са над тях.

За справяне с проблемите, които създават тези хора, често се предлагат наглед логични, но всъщност напълно неадекватни мерки. (Особено от измамници, които обещават да се борят с причиняван от такива хора проблем, но всъщност търсят как да го запазят.) За справяне с терористите се предлагат брутални мерки срещу свободата на хората, омраза към всички различни, и т.н. Срещу алчните богаташи – комунизъм, експроприация и прочее. Срещу наглите дерибеи в обществени институции – граждански тероризъм… Естествено, никое от тези решения няма да сработи – няма как. Това е проблем на общественото здравеопазване, и може да бъде решен единствено с неговите средства.

Как може да се реши проблемът? Страдащите от този проблем по същество са болни, които не са намерили своето лечение. Като начало, правилно диагностициране на проблема. След диагнозата трябва да следва преценка доколко болният е опасен за себе си и околните. Следва подходящо лечение (а за опасните за себе си и околните и принудителна хоспитализация, ако е нужно). Обикновено добър курс широкоспектърни антидепресанти е чудесно начало на връщането на тези хора към реалността и основа за тяхна успешна интеграция в обществото. Той трябва да бъде последван от психотерапвтичен курс с цел да разреши вътрешните проблеми на пациента, и особено неспособността му да се интегрира в обществото. При много пациенти вероятно ще се наложи и последващ курс за придобиване на умения, които ги правят ценни и полезни за обществото. При пациенти с по-сериозен органичен мозъчен проблем може да се наложи постоянно лечение. При редки случаи, които не се повлияват от лечението, може да се наложи дори перманентна хоспитализация.

Такава методология без съмнение може, и вероятно ще бъде използвана на много места срещу политически опоненти и други неудобни за вече установил се диктатор хора. Всъщност, опитът с нея идва предимно от точно такива ситуации. Той е един от примерите как комунизмът може да използва принципно добри идеи за зли цели. (Други примери за това са комунистическото / пост-комунистическото правителство, съд, отбранителна система, имитация на свободен пазар и т.н.) Затова е важно да се вземат надеждни мерки, че в тази система ще попадат реални болни с нужда от здравна помощ, а не политически опоненти… Какви точно трябва са – не знам. Но знае ли се това дотук, може би има как да се определи и какви предпазни мерки пък срещу него са нужни. 🙂

Григор

– Ще го бъде ли тоя компютър? Че цяла сутрин се мотае ужасно, едвам работя.

– Ще го бъде. Просто е малко овирусен.

– Ауууу! Вчера пишеше във фейса, че напоследък вирусите ти открадват всичката информация, и те карат да си платиш с биткойни, за да ти я върнат.

– Ами… има нещо такова. Само че този тук… по-скоро ТЕЗИ тук не са такива. Ей сега ще ги изчистя.

– Много ли ще отнеме?

– Към половин час. Само за момент… Готово, чистенето върви.

– А… Докато се чисти, може ли да те питам нещо? Вие ИТ-тата нали разбирате от виртуални реалности? Такива като във филмите? Дето чак не можеш да познаеш това наоколо истинско ли е, или е виртуално… Те не са ли много опасни?

– Не чак толкова. В края на краищата, там няма как да те убият истински и прочее.

– За друго питам. Дали когато се появят, няма много хора да си прекарват цялото време там? Това не е ли опасно?

– Защо да е опасно?

– Ами, живееш в свят, дето не е истински. Аз никога няма да мога така. Ама ме е страх, че много хора ще живеят така.

– Е, и? Това си е тяхна работа. Ако имат от какво да се издържат…

– Да, ама представи си около теб все едни с разни празни погледи, дето изобщо не са тук. И нямат понятие каква е реалността, нито я помнят, нито ги интересува. Все едно нашествие на зомбита. Няма ли да ти е ужасно да живееш в такъв свят? Тръпки ме побиват… Абе я дай да говорим за нещо друго! Докъде стигна чистенето?

– Още е в началото си, трябва му към половин час.

– А да те питам още нещо! Ти сигурно хакваш разни места из Интернет? Я кажи, глобалистите съвсем всичко ли са хванали?

– Глобалистите ли?!

– Ами да! Големите банки, там Ротшилд, Рокфелер, сещаш се. Дето управляват света и държат всички политици. И Бойко също, даже той е специално техен човек, понеже сме много умен народ и е трудно да ни лъжат и мачкат. Само Путин не могат, той е много силен, и Русия е специална страна, не е като западните… Много ли са хванали и Интернет? Фейсбук, такива работи? Цукърбърг, той нали е евреин, няма как да не е от тях?

– Рокфелер да е голяма банка? И Цукърбърг, понеже е евреин…?

– Разбира се! Не си ли чел за световната еврейска конспирация? Всичките големи банки са на евреи, просто някои не си казват, че са. И всичко друго останало също. И заговорничат да управляват и притежават света. Пък Цукърбърг не го е срам даже, казва си открито, че е евреин. Добре, че Фейсбук е много голям, та не успява да го следи целия. Иначе кой ще ни предупреди за ваксините?

– Ваксините?!

– Аха! Че са пълни с живак и ГМО! Да тровят хората, за да нямат деца и да са послушни! Преди сто години рак имало ли е? Нямало е. И инфекциозни болести също. Измислили са ги големите фарми, че да плашат хората.

– Ама в учебниците по история пише, че ги е имало. Цели нации са измирали от болести, или са оцелявали наполовина…

– Не е вярно! Това са фалшификати на големите фарми. Всъщност заразните болести, тея с уж ваксините срещу тях, изобщо не съществуват. От време на време агенти на фармата тровят хора, разболяват ги, и платени лекари слагат диагнози за зарази. И им слагат ваксини, уж да им мине. Пък агентите спират да ги тровят, и болестта изчезва, и нас ни лъжат, че е минала от ваксините…

– Ох… И от антибиотиците сигурно?

– Точно така! Аз за нищо на света няма да си дам ваксини на децата, като ги имам един ден. И антибиотици също. Не съм толкова наивна, няма да се хвана на лъжите на глобалистите. Добре че е Фейсбук, че да научи човек истината… А, ти нали беше учил за лекар? Я да те питам, майчиното мляко води ли се животинска храна, или не? Че с приятеля ми смятаме да се женим, и после като дойдат децата, да знам.

– Веганка ли си?

– Разбира се! Всеки нормален човек задължително е веган! Месото трови хората, затова глобалистите го пробутват навсякъде! Слагат го във всякакви храни. Затова е много важно като си купуваш зеленчуци, да са задължително био. Иначе са пръскани с екстракт от месо, по нареждане на глобалистите в Европейския съюз.

– … Зеленчуците са пръскани с екстракт от месо?! По нареждане на ЕС?!

– Ей, това ИТ-тата сте много непросветени! Толкова информация ви е в ръцете, и не се интересувате да я прочетете, да се просветите малко, да не сте такива зомбита като останалите!… А, само пак да те попитам. Това с виртуалните реалности скоро ли се очаква да дойде? В смисъл, много хора да живеят в измислени светове?

– Мммм…. Като се замисля, то и сега доста хора живеят в измислени светове. Толкова измислени и далече от реалността, че направо няма как повече.

– А, да! Гледам по улиците, всеки забол нос в смартфона и върви, без да гледа накъде! Без капка интерес към истинския свят! Особено тинейджърите. Дето сме на повече от двайсет, още имаме акъл и се ориентираме. Ама те са тъжна и скръбна картинка. Живеят си в съчинени светове, вътре в смартфоните… Та, майчиното мляко животинска храна ли е?

– А… ъъъъ… Не, разбира се. Човешка е. Хората не сме животни, нали? Имаме там душа, и всякакви други разлики. Затова на децата спокойно може да се дава майчино мляко, то е специална храна, идеалната за кърмачета. Бабите ни на село все са си кърмели децата, затова сме умен народ. Пишат го и Иван Вазов, и Елин Пелин, и Йордан Йовков. Те са си наши родни български писатели, не са агенти на голямата фарма, може да им се вярва…

Няколко неотдавнашни случки ми напомниха един запис в блога на Андрей Шипилов, който бях превел преди време.

В този запис Шипилов описва какво точно прави ватенкаджията на Запад. (За по-младите, „ватенкаджия“ ще рече човек, който дори ако го извадят от комунизма, няма да успеят да извадят комунизма от него.) И много точно отбелязва защо постъпва така – защото не може да разбере, че в западната страна я няма тази всеобхващаща всичко йерархия, която е вплетена в цялото съществуване на човека в комунистическата държава, и от нея зависи абсолютно всичко. (Пояснение: ако една държава нарича себе си не-комунистическа, това не я прави не-комунистическа, дори ако някои хора ѝ вярват. Точно както парче тоалетна хартия с надраскано „100 лева“ на него не става пари, дори ако съществуват наивници, които биха го повярвали. Прави я не-комунистическа истинската, реална а не имитирана промяна на някои отношения в нея.) В която това да отстъпиш предимство на кръстовище на някого означава да отстъпиш място в йерархията, с последствия за целия ти живот – или поне такова чувство имаш.

Друго, което Шипилов описва, е поведението на Запад на некадърниците емигранти, които изпадат до дъното. Те се чувстват на дъното на социалната йерархия, и това им тежи много повече, отколкото икономическото им положение. (В повечето западни страни на социални помощи се живее по-добре, отколкото средният здраво работещ в Русия.) Много често започват да са руски ура-патриоти, да се бият в гърдите и да разправят грандиозни небивалици за Русия, които биха засрамили дори платените тролове от Агенцията за интернет влияние в Санкт Петербург. И съответно биват очуквани от тези руснаци, които не са чак такива некадърници и са успели да намерят място в живота. А и от останалите в Русия – те, странно защо, хич не са петимни да приемат патриотизма им…

Това, което Шипилов не засяга обаче, е откъде идва тази всеобхващаща йерархия в (пост-)комунистическата реалност, и защо я няма на Запад. А от анализа на това нещо излизат няколко много интересни извода.

Буквално преди десет дни се върнах от САЩ, след месец и половина там. Грижих се за болни роднини, нямах време за нищо друго. Но забелязах – не за пръв път – куп интересни неща, които се свързват с анализа на Шипилов.

Едно от тях е разликата в хората. Можете да я видите буквално на улицата, по пътя от жилището до магазина и обратно. Масовият българин ходи по улицата унил, намусен, мрачен и прегърбен. Отстъпите ли му път, може да промърмори някое хладно „мерси“, но най-често ви подминава като бърз влак селска гаричка. Усмихнете ли му се, ви поглежда с недоумение и забързва да се отдалечи. Недай боже да му кажете някоя подкрепяща или топла дума – моментално ви категоризира при лудите, и се измъква колкото по-бързо може… Масовият американец ходи по улицата спокоен, най-често усмихнат, със самочувствие. Отстъпите ли му път, ви благодари и продължава с усмивка. Усмихнете ли му се, се усмихва в отговор и кимва – дори ако не ви познава. А ако го заговорите приятелски и с добра дума, направо грейва от щастие – ако има време, с удоволствие ще си поговори с вас и ще ви каже нещо окуражаващо и топло в отговор. Нищо, че не ви познава… Заговорете масовия американец – той ще се похвали, не с фукня а с добро настроение, ако ще да е с колко хубаво е времето. Масовият българин ще мрънка до последно, дори ако буквално няма за какво – няма да миряса, докато не ви напълни душата с чернилка и отврат… Да, и на двете места има изключения – но правилото е това.

Чувал съм българи да казват, че американците са такива, понеже са лицемерни. (Като правило българи, които не са стъпвали там.) Реално американците си имат не по-малко проблеми то нас. Те просто знаят, че околните не са длъжни да се товарят с проблемите им и да търпят мрънкането им. И че ако вместо да мрънкат кажат нещо слънчево и топло, вероятно ще получат също такъв отговор, и това ще повдигне и техния дух… Но истинската разлика тръгва отдругаде.

Шипилов отбелязва и още нещо – фактът, че Русия всъщност е не страна, а концлагер, в доста буквален смисъл на думата. Че там населението се дели не на жители и обслужваща ги администрация, а на затворници и командваща ги администрация. Че там шофьорът на трети помощник-прокурор стои несравнимо над академика и лауреат на Нобелова награда, понеже шофьорът е част от админстрацията, а академикът е просто затворник, ако и по-прославен от повечето. Че шофьорът може да прегази и убие академика, и вероятно няма даже да го разследват, а ако академикът каже дума напреки на шофьора, жална му майка. Дори ако е прав – всъщност, особено ако е прав…

(Да ви напомня това една друга държава? Мила и родна?… И още нещо. Като живеещ вече от доста години на Запад, Шипилов е учтив и използва термините „администрация“ и „затворници“. Аз си предпочитам по-директните – пастири и добитък. По-обидни са за добитъка, но са по-верни.)

Шипилов не споменава, че именно това е положението, което създава тази йерархия и нуждата от нея в хората – публикацията му е с таргет руснаците, те си го знаят. Но, като по-така от тях, ние не го разбираме, и трябва да ни се каже малко по-директно и право в очите. И да ни се повтаря често, понеже някои неща стигат до нас трудно. Както знаем, природата не търпи празно пространство – липсата на мозък се компенсира с дебелина на главата.

На теория и на думи, средният руснак (чети: българин) има пълните възможности да постигне всичко, което иска – просто трябва да се пребори. Живее в свободна страна, сред капитализъм, управлява го дясно и консервативно правителство, и т.н… В реалността обаче той живее сред феодализъм, в страна, в която няма да бъде допуснат да надскочи отреденото му ниво – да е добитък, който бива доен, стриган и при нужда от месо клан. Надежда за по-добро в такава страна може да има само идиот, който не е наясно с реалността. Тъй като идиотизмът обикновено е на ниво съзнание, а подсъзнанието има добра връзка с реалността и начини да се меси на съзнанието, често такива идиоти оцеляват въпреки илюзиите си. Единствено клиничните случаи обаче могат да са реално обнадеждени и оптимистични, и дълбоко да вярват в по-добро бъдеще. Бившата политическа полиция / Държавна сигурност (днес мафията в България) е друга приказка, тя държи и притежава на практика всичко, нейните членове имат всички поводи да са оптимисти. Те като правило са или скоро ще бъдат на социално ниво далеч над това, което отговаря на способностите им и приносите им към обществото. Ако обаче не сте от тях, постигането на нещо по-добро е твърде малко вероятно да ви се случи, така че оптимизмът е признак на обикновена неадекватност.

В западните държави положението е съвсем друго. Дори в най-свободните да постигнеш нещо по-добро от сегашното изисква огромен труд, и често немалко талант и/или късмет. Но разделението на обществото на „чичови“ и добитък, с непробиваема стена между тези две касти, го няма. Имаш ли трудолюбието и таланта, може да не станеш чак Рокфелер или Джеф Безос, но ще постигнеш повече от сега – и хората го знаят и виждат наоколо. Не случайно американецът прави зад граница впечатление на човек, който мисли, че всичко му е позволено и посилно – в САЩ просто това е положението, каквото не вреди на другите е позволено и обикновено е посилно…

Затова и масовият западняк е оптимист. Подсъзнателната му връзка с реалността казва – хвърлиш ли усилията, ще успееш, може би не баснословно, но ще си по-добре от днес. Докато масовият българин е песимист, по точно същата причина. Подсъзнателната му връзка с реалността казва – колкото и да се пънеш, утре няма да си по-добре. Дори случайно да успееш да постигнеш нещо, много бързо ще те усетят и ще ти го отнемат някак… Не знаем как става така, на теория не би трябвало. Не можем да обясним откъде идва, принципно няма причина да се случва. Всеки от нас познава по някои хора, които са успели тук в България, че и преуспели – но ако се опита да повтори техния успех, някак не му се получава, колкото и точно да спазва рецептата. Някак все се случва така, че тези врати, които за едни други хора са отворени, за нас са затворени. Някак си тези други хора сключват сделки при условия, при които печелят и разширяват инициативата си, докато получените от нас условия в добрия случай ни позволяват да оцелеем. Случват се и редки изключения, но някак си правилото е това… Някои от нас дори познават хора, които успяват не чрез принадлежност към „едни кръгове“, а чрез нечовешки труд и феноменален талант – и такива има, но са изключението, и обикновено след пет или десет години някак си се случва така, че успехът им пресъхва. Въпреки че трудът и талантът им са си същите…

Разбира се, Западът също не е ваксиниран срещу този ефект, ако и той там да е изключението, а не правилото. И понякога това изключение тежи доста. Примерно е интересна ролята му в тероризма. Един френски професор по социология беше направил преди време масивен анализ на всички актове на ислямски тероризъм във Франция за последното десетилетие, дори напълно неуспешните – над 100 броя – и беше анализирал извършителите им. Към една трета се бяха оказали „оригинални“ французи, приели исляма. От останалите буквално нямаше имигранти първо поколение. На практика без изключение извършителите от имигрантски произход бяха второ поколение, родено и израсло във Франция, като правило без фанатични родители и прочее. И на практика всички извършители, без значение на произхода им, бяха пълни некадърници, несмогнали да постигнат нищо в живота, проваляли се неведнъж, повечето от тях стари познайници на полицията. (Първото поколение като правило са хора с инициатива и хъс, щом са смогнали да имигрират, така че не са неудачници и не стават терористи. Нищо, че сред тях дълбоко религиозните са по-висок процент, отколкото сред родените и израсли в Европа техни чеда.)

Какво отпраща тези хора – било имигранти, било местни – към религиозния фундаментализъм, и оттам към тероризма? Същото, което Шипилов описва как праща някои към ура-патриотизма и нац(ионал)изма. Тоталният неуспех, дори ако е основателен, до степен да загубиш надежда, че някога ще постигнеш по-добър живот. Иначе казано – загубата на вътрешната им свобода. Тя отпраща психически нестабилните – било по начало, било осакатени от липса на свобода в обществото им – към търсене на някоя яка банда, към която да се прилепят, та да се крепят поне на нейния авторитет. И ако намерят „подходящо“ място, като правило се опитват да извоюват позиции в него чрез ултра-правоверност и крайност – това е, което умеят и най-некадърните. Ако мястото не цени крайния фанатизъм, те обикновено разбират, че нямат перспектива там, и продължават търсенето, докато не намерят къде го ценят. Ако имат късмета мястото да има разбиране на човешките проблеми и опит с грижата за тях (най-често при някой мъдър духовник или психолог по душа), с много търпение и внимателно обучение те могат да бъдат докарани до кадърност в някакво полезно отношение. Това обикновено им дава вътрешната опора на увереността в себе си и надеждата за по-добро утре, и така прекъсва пропадането им.

Повечето обаче нямат този късмет. Някои стават доносници и слухари (в страни, където тази професия е търсена), и топят и клепат всеки по-свестен от тях със садистично удоволствие, щастливи от властта си над него / положението си в обществото над него, готови за тази власт на всяка без изключение гадост. (Да ви е позната картинката?) Други стават членове на криминални банди, където обикновено са готови за име и „уважение“ да вършат от каквото и бандит би се погнусил. Някои попадат в крайнодесни групировки, където са ценни пак със същото (в повечето бели страни крайнодесните извършват повече престъпления с повече жертви от ислямските терористи). Някои биват уловени от разузнавания и други тайни служби, които ги използват като „актив“. Някои попадат на култове и секти, които ги „утилизират“ според нуждата от хора, готови на всичко.

Ислямският тероризъм е именно в последната категория. Жълтите медии и популистите-измамници го възвеличават като страшилище, плашат хората с него и т.н. По този начин те го правят привлекателен за търсещите опора на всякаква цена. Придават му образа на „най-яката банда“, и това привлича изгубилите надежда неудачници. Те се лепват към него и влизат в „употреба“, вършат каквото някой им е казал, че ще им донесе слава / рай / уважение / …, и дават още храна на рупорите на страха. Кръгът се затваря – къде върху исляма, къде върху циганите, къде върху злите комунисти / капиталисти / цесекари / левскари.

А когато хората се наплашим достатъчно, ставаме склонни да изберем измамници или некадърници, които обещават решаване на проблема с мрака чрез още по-тъмен мрак. И ручаме ли ручаме жабета, и търсим под дърво и камък кой ни сра в гащите. И повтаряме „Съсипаха я тая държава“ – сякаш я е съсипал някой друг, а не именно и точно ние. С глупостта да избираме да сме несвободни, дори при малкото шансове да изберем да сме свободни. Не, не само на избори – те са най-малкият шанс, веднъж на години са. А да сме несвободни отвътре, от предразсъдъците и заблудите си, доста от нас избираме всеки ден. И после търсим ключа към изхода от положението си не където сме го захвърлили, а където ни свети който ни е видял как го хвърляме и си го е прибрал.

И като теглим чертата под всичко, пак опираме до прастарото „Свободата, Санчо…“. И за кой ли път се оказва, че където има свобода, саламът е на масата – а където не разбират важността ѝ и я няма, саламът е в телевизора.

В Прага 200 000 чехи протестират срещу корупцията в правителството им. Както казваше вицът – можем ли и ние така? Можем, ама откъде да намерим тук толкова чехи?

Преди месец-два пък срещу корупцията в правителството им протестираха 200 000 румънци. Пак както казваше вицът – и ние можем така, ама откъде да намерим тук толкова румънци?

Във Франция протестират срещу неща, далеч по-поносими от корупция. И ние можем така, ама…

В Хонг Конг – срещу китайския тип автокрация. И ние можем така, ама…

Протестират навсякъде по света, където има кривици за изправяне. Освен тук. О, и ние можем така, ама откъде да намерим тук достатъчно всякакви освен българи?

Затова пък ние казваме „Съсипаха я тая държава“. И знаем и кои я съсипаха. Грета Тунберг. Норвежките социални служби. Легализацията на гей-браковете в Австралия. Мигрантите. Джендърите. Умно-красивите. Иван Костов. БКП. ЦСКА. Левски. Сорос. Злите американци. Злите руснаци. Злите европейско-съюзни. Световната еврейска конспирация. Билдербергите. Илюминатите. Рептилите… И нищо не може да ни убеди в друго.

Айде да привършвам тоя запис, че имам да стягам багаж.

Това трябваше да го пусна преди деня за размисъл. Ама не съм закъснял. По традиция в България ден за размисъл е не съботата преди изборите, а понеделникът след тях. А напоследък и традицията е счупена – ден за размисъл няма изобщо. Понеже няма познайте какво.

Не знам забелязали ли сте, че избраха за главен прокурор Мистър Бухалка от съревнованието на Успелия Млад Мъж. Май го забелязаха малко, ако съдя по броя на протестиращите… Та, ако сте един от тях, е възможно и да не ви е харесало. Което си е за ваша сметка. На целия останал народ очевидно му харесва, а на цял народ няма как да се опънете.

Но пък, ако сте богоизбран софиянец, може да ви помогне за друго – избора за кмет. Повечето българи мразят този избор, понеже „няма за кого“. Е, в момента е доказано на дело, че има за кого. Въпросният мистър Бухалка лично ръководеше ареста ѝ, включително подхвърлянето на фабрикати.

Говоря за Десислава Иванчева. Ако не беше читав кмет на Младост, защо Успелият Млад Мъж и другите #КОЙ ѝ пратиха лично основната си бухалка да я отстрани? Мисля, че това е достатъчно достоверен критерий. А ако е била читав кмет на Младост, сигурно би била и на София.

Признавам си – не вярвам да успее. Дори ако за нея гласуват всички мислещи софиянци, в България това ще е нищожно малцинство. Но поне мислещите ще получим възможност да се преброим.

И това е ценно.

Британците си имат традиция за всичко.

Преди много години, когато определили Делхи за столица на Индия, британските власти се сблъскали с проблем. В града имало кобри. Верни на традициите си, британците приложили решение – обявили солидна награда за всяка предадена кожа от кобра.

Скоро британските складове буквално запреливали от кожи от кобри, а положението със змиите в града не се оправяло… Оказало се, че предприемчивите индийци масово са започнали да развъждат кобри, в големи развъдници. Бидейки непретенциозно животно, което яде всичко мърдащо и расте бързо, кобрата се оказала доста по-евтина за отглеждане, отколкото била наградата за кожата ѝ.

Естествено, британците осъзнали, че са сгафили, и прекратили даването на награди. Разочарованите кобровъди съответно се отървали от внезапно превърналия се в бреме добитък, като просто го пуснали на свобода. Иначе казано – в града.

Познайте как се отразило това на популацията на кобрите в Делхи. Дори в сравнение с преди да обяват прословутата награда…

Та, британците си имат традиции за всичко. И за Брексит също.

3:30 през нощта е. Твърде капнал съм, за да работя още. Но и твърде напрегнат, за да мога да заспя… И, за да поотпусна малко, си правя наблюдение. Ровя из Фейсбук, за да разбера какъв според българите е основният проблем на България.

Очертава се следният списък, по важност:

1. Грета Тунберг
2. Норвежката социална служба Барневерн
3. Легализирането на гей браковете в Австралия

Гледам списъка. И придобивам мнение какъв е основният проблем на България.

Надали е нужно да представям Янчо Чолаков. Любителите на българската фантастика го познават достатъчно добре. Останалите могат да хвърлят един поглед на страничката му в БГ-Фантастика. Той е един от най-оригиналните и самобитни български писатели на фантастика. За мен лично концентрацията на идеи в произведенията му е сравнима почти само с тази на Яцек Дукай.

Не подвежда в това отношение и най-новата му творба – „Прояснение“. Писана в продължение на десет години, тази повест за болниците и всичко останало е в рядко срещания жанр магически постреализъм. Той казва за нея: „Имах четири трудни години, през които си задавах доста въпроси. Отговори не намерих, защото това бяха все въпроси без окончателен отговор. Останаха едни крехки деветдесет страници с лутане, препъване и неясни цветни петна на съзнанието. Натрошени парчета от реалността, които сглобих в пъзела на нова реалност… състояща се само от сивкава хартия. Но в тези страници съм закодирал нещо, което би могло да спаси живота на човек в много тежък момент.“

И е вярно. Без да искам да издавам съдържанието, неговият герой е впримчен в реалността на книгата – реалност уж толкова различна, а в същото време и толкова подобна на нашата. И тази сплав от различност и подобие, където и двете ги носят не противоположни елементи, а едни и същи, май е постижима само от Янчо. Четох книжката (на файл, любезно предоставен от автора) с невероятен интерес и удоволствие – толкова свежо нещо не ми беше попадало от години. И планирам при първа възможност да си я купя – а след това и да се снабдя с автограф от автора върху нея.

И от време на време да си я препрочитам. Както заради удоволствието от повествованието ѝ, така и да търся в нея нови и нови идеи – ще ги има, Янчо е способен да побере в текст от девет думи десет различни идеи. И дори, ако успея да разгадая как прави пустия му номер, да се поуча и аз мъничко на него. Мамка му, майстор е. И „Прояснение“ определено е сред нещата, които го доказват. Препоръчвам я на всеки, който харесва такъв тип литература.

Изгуби се едно от дечицата ни – Малък Топчо.

По наличната засега информация е някъде в Скравена.

Предлагаме възнаграждение за който го открие. Моля ви, ако познавате хора там, предайте им.

Попадна ми ето тази изключително полезна статия:

https://www.boredpanda.com/religious-people-converting-rejection-brainwashing-technique/

За тези, които не четат английски – историята е следната:

Някой задава на Quora въпрос – как да разпространява религиозно послание, без да ядосва хората:

Защо хората се ядосват, когато се опитам да споделя словото на Бог с тях? Правя го единствено защото съм дълбоко загрижен за тях и не искам те да свършат в ада. Имам усещането, че някои хора ме избягват заради това. Има ли някакъв начин да стигна до тях?

Едно от обясненията е на Дъг Робъртсън, студент в University of Maine:

Този процес не е за каквото го смятате.

Той е измислен нарочно да бъде некомфортен за човека отсреща, понеже целта не е да го спечелите за религията си. Целта му е да манипулира вас, за да не я напуснете вие.

Ако тази процедура целеше спечелване на хора за религия, тя щеше да бъде абсолютен провал. Тя не печели никого освен тези, които вече търсят да се присъединят към нея. Продажбата на сладки е несравнимо по-успешна стратегия.

Тя обаче е изключително ефективна в създаването на силна племенна връзка между вършещите я.

Отхвърлянето, което те получават, е несравнимо по-важно от единиците, които те успяват да спечелят за религията. То ги кара да се чувстват дискомфортно в присъствието на хората, които се опитват да агитират. Усещат ги като „различни“. Това чувство на дискомфорт изчезва, когато те се върнат обратно в конгрегацията си, при „племето“.

Ако се вгледате внимателно в процеса, това става доста очевидно. В повечето случаи религиозните проповедници тръгват от своята собствена група, която ги окуражава и подкрепя. След това те навлизат в един суров свят, където хората постоянно ги отхвърлят. До голяма степен защото те са обучени да са всъщност досадни.

Смелите проповедници след това се връща от суровия свят в конгрегацията си, където ги третират като герои. Връзката помежду им се засилва, докато споделят помежду си как са се опитвали да просветят безбожниците и да ги приобщят към истината. И как са усещали тях и себе си като различни типове хора.

Отново и отново те получават потвърждение, че единственото място, където те биват приемани, е сред хората, които мислят като тях. Че да напуснат групата не е безопасно. Че светът е твой враг, а ние те обичаме.

Този цикъл на болка и награда е често използвана техника за промиване на мозъци. Участниците с времето започват все повече и повече да се чувстват зависими от „племето“, тъй като все повече се убеждават, че „различните“ ги отхвърлят.

Прибавете към това малко ритуални песни, и вероятно известно количество монотонно повтаряне на инструкции. Добавете също и страх да не бъдете съдени от невидимо, но всевиждащо и всемогъщо същество, което ви обича, ако правите каквото ви се нарежда. Ще получите доста силнодействаща комбинация.

Съжалявам, но аз нямам абсолютно никакво желание да участвам в нечий ритуал за промиване на мозъци.

Няма да се учудя, ако от този момък излезе нещо голямо.