Това е продължението на разказа за истината зад легендата за Нарви.
Когато армиите на Саурон нападнали Ерегион, джуджетата не се притекли на помощ на Келебримбор. Нямало го вече старият Нарви, да ги призове и засрами, и много джуджета по старому решили, че проблемите на елфите са си работа на елфите. Имало и други, по-приятелски настроени, но с твърде много доверие на уменията на елфите в боя. И тъй като дълго време елфите успявали да сдържат оркската атака, джуджетата решили, че няма нужда от тяхната намеса.
Не мислели така няколко джуджета, най-близки до елфите – и сред тях Нарви, правнукът на Нарви. Искали да се притекат на помощ на Първородните. Ала кралят Дурин Шести им забранил най-строго, и те се подчинили – сред народа на Ауле думата на краля е неоспорима.
Когато след четири години през прохода на Карадрас се проточила безчислена оркска армия, потеглила към Ерегион, много джуджета се досетили – иде краят на елфите там. Слухът се понесъл из мините и галериите, и на следващия ден стигнал и до ковачницата, където работел Нарви. Ала вече било късно. Кралят бил разбрал – пред такава сила и да се притече на помощ, няма да спаси Ерегион. Напразно ще падне народът му… И бил наредил всички джуджета да се приберат в Хазад-дум, и вратите му да бъдат затворени.
И тогава Нарви направил нещо нечувано сред наугримите – нарушил кралската заповед. Как ли точно се е измъкнал, не се знае, ала следобедът го заварил да тича през планината с бойна секира на гръб, с надеждата да изпревари орките и да се присъедини към отбраната на Ерегион.
Но било вече твърде късно. От последните склонове Нарви видял как в полето между Ерегион и него се простирали оркските пълчища. Още докато премислял откъде да ги заобиколи, забелязал как над Ерегион се издига черен дим, и разбрал – градът е паднал, и без съмнение приятелят му е загинал.
Още няколко дни Нарви се крил сред скалите и наблюдавал как войската на Саурон се обръща тромаво и поема обратно към прохода под Карадрас. Хранел той надежди, че може би Келебримбор е успял да се спаси някак. Но когато насред редиците на орките, на само няколко хвърлея от укритието му преминала и гвардията на Саурон, той видял набучено на копие, и носено от тях тялото на приятеля си… Тогава и се заклел – да умре, или да го погребе достойно.
В първия миг едва се удържал да не се хвърли сам срещу цялата армия. Ала, виждайки ги как се насочват към прохода, му хрумнала по-добра идея. Джуджетата имали под Мъгливите планини дълги тунели, по които да могат да се придвижват незабелязани в случай на нужда. Най-близкият вход към тези тунели, известен на Нарви, не бил близо, но огромната Сауронова армия се придвижвала бавно, самодоволна след победата, и надали щяла да стигне до върха на прохода преди следващата вечер… Когато последните лъчи на слънцето огрели планинските върхове, джуджето спряло за няколко удара на сърцето пред тайния вход, да си поеме дъх след бясното тичане. След това задействало механизма, който отмествал замаскираната каменна плоча, и хлътнало в мрака зад нея.
Знаел Нарви – изход на джуджешките тунели има високо над Хазад-дум, в дъното на пещера в прохода на Карадрас. Както всички изходи от тези тунели, и този бил прикрит изкусно, и само джуджетата го знаели. А на стотина крачки пещерата бил върхът на прохода, и там имало удобно разширение на пътя, където командването на голяма армия можело да се укрепи и да прекара нощта, недостъпно за врагове. И Нарви се досетил, че именно там ще избере да пренощува Саурон.
През цялата нощ отмъстителят тичал като понесен от вихър през тунелите. Още преди първият светлик на утрото да озари небето, стигнал до изхода към пещерата. Отначало смятал да изчака, докато армията пристигне и се настани и заспи. Да я отмести тихо, да се измъкне през пещерата и да си пробие път с бой до Саурон и до трофея му. Пък каквото реши съдбата… Ала когато видял оставена в тунела кирка, му дошла по-добра идея.
Цял ден се впивали в скалата бесните му удари. Надали друг път джудже е копало така. Тунелът към пещерата почти се задръстил с извадените камъни. Ала когато слънцето превалило към заник, Нарви вече бил прокопал тесен проход от тунела до разширението на пътя, колкото да пропълзи джудже. Когато се измъкнал през него на площадката и се огледал, зърнал орките като черен мравуняк да се задават по извивка на пътеката, на не повече от хиляда крачки разстояние. Върнал се в прохода, прикрил старателно отвора му с голям камък и зачакал с ухо, долепено до скалата.
Шумът отвън му подсказал – предвижданията му са верни. Войската разполагала лагера си точно там. И когато настъпила най-глухата нощна доба, Нарви внимателно отместил камъка от отвора и огледал през него скалната площадка.
За негова голяма изненада, тя била почти празна, ако и обградена от спящи огромни черни орки – Сауроновите гвардейци. Само двама от тях бдели на стража в двата й края. Победата ги била направила непредпазливи, още повече че по пътеката и в двете посоки на много път се разпростирала войската. Нямало как враг да си пробие път до тях, освен ако не падне от небето, или не излезе изпод земята. И пак за щастие на Нарви, нощта била безлунна, и дори свикналите му с тъмнината на тунела очи едва различавали фигурите на орките. А никой от тях не се бил досетил да донесе дърва на тази височина, и нямало запален огън.
Нарви се промъкнал тихо до единия от стражите. Подскочил и с бърз замах забил бойната си секира в гърлото му. След това подхванал и изправил отново тялото на орка.
– Кво прайш там бе, къртиш ли!… изръмжал другият страж откъм другия край на площадката, усетил лекия шум.
Нарви раздрусал тялото на орка, и полуотсечената му глава се заклатила, сякаш кима в просъница.
– Ся ша ти… измърморил другият. Измъкнал тихичко ятагана си, и се запромъквал към другаря си по стража. Какво е щял да стори – да му отсече главата, или да го осакати, или да си направи друга подобна оркска шега – не било писано да разбере някой. Когато приближил на две крачки, внезапно Нарви пуснал изправения труп и запокитил секирата си. Дали точността му е помогнала, или съдбата, не се знае, ала и другият страж се проснал на земята, без да издаде нито звук.
Нарви заоглеждал в тъмното площадката. Немалко мигове отлетели, преди джуджето да се увери, че Саурон го няма никъде. Не знаел храбрецът, че владетелят на злото е продължил бързо към ковачницата си на Съдбовния връх в Мордор, за да довърши налагането на черната си власт върху Седемте и Деветте пръстена. Ала друго привлякло погледа му – край стената лежало тялото на Келебримбор.
След кратко обмисляне Нарви запълзял по ръба на пропастта, и го заоглеждал и заопипвал с копието на единия от стражите. Спомените от видяното през деня, когато пробил отвора на прохода, не го подлъгало – скалата на площадката надвисвала над пропастта. Знаел Нарви – сред орките има отлични следотърсачи с добро обоняние и бърз бяг, измъкне ли Келебримбор просто така, ще го проследят и настигнат. Затова и скроил план как да ги измами.
Минал няколко пъти покрай скалата от единия край на площадката до другия, все едно я е обикалял, и следите му около отвора на проходчето му са част от тази обиколка. Опипал скалите навсякъде, уж е обмислял откъде да се покатери – да не привлича вниманието миризмата му около тайния отвор. След това избрал място на ръба, където можел да се залови удобно и здраво с ръце, и провиснал от него надолу. Няколко пъти се отъркал в скалата там, да остави мириса си. Изтеглил се обратно горе. Отишъл до тялото на Келебримбор и тихичко го повлякъл по скалата между спящите, до мястото, където бил провиснал. Провесил го от ръба, разклатил го, за да се отърка и то в скалите. След това го изтеглил и пренесъл на ръце до отвора на тунела.
С много усилия се напъхал заднешком и вмъкнал мъртвия си приятел след себе си, без никакъв шум и без да го докосне до камъка отвън, и да остави миризмата му. Изтеглил го в тунела към пещерата, вмъкнал се обратно в прохода и запушил изхода му, както си бил преди. След това запълнил тихо прохода с изкопаните камъни.
Капнал от умора, Нарви проспал следващото денонощие. Не знаел той, че останалите без прозорливостта на Саурон орки се хванали на измислената от него хитрост. Че похлопали на всяка скала, да чуят дали не крие тайна врата – но зад камъка отвън на неговия проход имало много разтези натрупани още камъни, и той не кънтял на кухо. Че не един и двама следотърсачи загинали, откъснали се от скалата, докато се опитвали да надушат откъде това джудже, способно да пълзи по надвиснал склон, влачейки мъртъв елф със себе си, се е спуснало надолу. Че още десетки орки литнали от пътеката в пропастта, докато тичали като бесни надолу, за да претърсят цялата околност. Никой не предположил, че скалите зад гърба им може да крият таен тунел.
Когато Нарви се събудил, първата му мисъл била да занесе и положи Келебримбор в гробницата на рода си, до прадядо си. След това обаче размислил. Колцина сред наугримите бяха готови да го подкрепят в бой приживе, рекъл си. Кралят ни ли, хилядите други ли? Дори повечето от моя род? Редно ли е да лежи сред тези, що го предадоха?… Друго е заслужил владетелят на Ерегион. Достоен за него гроб могат да съградят единствено елфите. При тях ще го отнеса. В далечния Линдон, при Гил-галад, върховния крал на елфите на Средната земя.
Как ли се е промъквал Нарви през опустошения Ериадор, сред все още гъмжащите из Рудаур групи орки, никой не знае. Може да е пресякъл Мъгливите планини на север, далеч към хълмовете край Фородхел, и оттам по морския бряг се е спуснал към Линдон. А може би да се е спуснал към Ангмар и оттам през Арнор да е стигнал до Сините планини. Или пък да е пресякъл Рудаур въпреки орките там, и през блатата на запад да е стигнал до Брее и Графството. Ако ли е взел този път, разказ за преминаването му през Брее или Графството надали има запазен, а и надали е имало какво да се разкаже, тъй като Нарви сигурно се е крил от всеки, що не е елф. Едно се знае – няколко месеца по-късно той пристигнал в Линдон, при Гил-галад, и донесъл тялото на мъртвия Келебримбор.
Приел го кралят на елфите доста хладно – нямало много топлина между неговия род и джуджетата. Ала и той бил чувал за приятелството между Келебримбор и Нарви, и не можел да не оцени подвига на правнука.
– Хилядите години недоверие между народите ни трудно могат да се преодолеят – казал той на гостенина си. – Ала ти ще бъдеш винаги скъп гост в двореца ми, заради смелостта и верността ти. И друго знай – ние, елфите, не напускаме света завинаги. Връщаме се в него, когато му дойде времето. Затова и не ценим колкото вас погребението на мъртвите… За най-скъпите ни обаче строим гробници, за да дадем воля на мъката си от раздялата. Келебримбор ще бъде погребан като най-скъп ни, както заради славата си, така и защото стореното от теб не бива да е напразно. Кажи сега какво искаш в отплата за геройството си.
Намусил се Нарви, и отвърнал:
– Търси другаде някой, който ще стори това за отплата. Направих го заради паметта на приятеля си. Щом ще го погребеш достойно, друго не ми трябва. А сега ще тръгвам. Време ми е да се прибера при своите.
– Изчакай малко – вдигнал вежди кралят. – Едва жив си от умора, дрехите ти са дрипи, трошица нямаш със себе си. Почини си ден-два, хапни, съвземи се. Ковачите ми ще ти направят броня, не по-лоша от най-добрите ваши. И дрехи ще получиш, достойни за храбрец като теб, и припаси, за да можеш да се прибереш, без да гладуваш.
– Не ще приема ни броня, ни дрехи, ни припаси. Нито почивка ми трябва тук – отвърнал Нарви. – Не защото не ме посрещате с почести, тях най-малко бих приел. А защото не сторих услуга срещу заплащане, а изпълних дълга си. Един залък да взема от вас, ще оцапа чистотата на приятелството ни с Келебримбор завинаги. Благодаря ти, кралю, че ще му отдадеш последна почит. А сега прощавай.
Как се е върнал Нарви в Хазад-дум, не се знае. Знае се, че е пристигнал година след деня, в който останал отвън, и е бил на края на силите си. И че, когато го попитали какво е правил, отговорил само че е изпълнил дълга си. Не искал дори да разкаже какъв дълг е изпълнявал, и как. Ала скоро Дурин Шести научил, че преди половин година джудже на име Нарви е донесло в Линдон тялото на мъртвия Келебримбор, отмъкнато като по чудо от средата на неизброимо оркско пълчище.
И се сбъднали думите на стария Арви – че който се покаже достоен по дух, няма защо да се срамува дори сред най-дарените с талант и ум. Защото в легендата младият Нарви е останал наравно със стария, и заслужено.
… Легендата разказва, че когато достигнал преклонна възраст, Нарви излязъл един ден да се разходи из Смутнолейската долина, и не се върнал повече. Какво е станало с него – никой не знае.
Но ако попитате вятъра и водата, ще ви разкажат те, че цветята сред долината му напомнили цветята в Ерегион, и приятелството му с Келебримбор. И усетил – успяла е смъртта да ги раздели. Почива владетелят на елфите някъде далече в Линдон, а той е още жив, в Хазад-дум, и там ще легне скоро, под планината, сред рода си. Ще бъде скършена надве думата на Нарви, прадядо на Нарви.
И без да каже сбогом, или каквото и да е друго на рода си, правнукът тръгнал отново към Линдон. Дълъг и опасен бил пътят дотам, а Нарви вече не бил млад, и когато похлопал на портите на Линдон, бил на края на силите си. Когато разбрал кой е гостът, слязъл да го посрещне лично Гил-галад.
– Бъди добре дошъл, храбрецо. Ще направим всичко по силите ни, за да те спасим.
– Надали ще можете, кралю – отвърнало едва-едва джуджето. – Твърде скоро ще напусна този свят. Дойдох заради дадена отдавна клетва… – И той разказал на елфа за обещанието на прадядо си.
– Трудно ще е – поклатил глава Гил-галад. – Далеч оттук е гробницата на Келебримбор. Чак на Тол Ересеа, край Безсмъртните земи, където смъртен няма право да стъпи… Но няма и да позволя думата, заради която ти направи невъзможното, да се пречупи. Бъди ми гост тази нощ, а утре сив кораб ще поеме по Правия път.
Както и предполагал мъдрият крал, силите на джуджето не стигнали да доживее утрото. Но по обяд сив елфически кораб вдигнал платна, и поел пътя към Тол Ересея. И на борда му, в саркофаг от тъмен гранит, почивал Нарви, правнукът на Нарви.
И била спазена дадената дума – че няма да раздели Келебримбор от Нарви дори смъртта.