Grigor Gatchev - A Weblog

Този запис е продължение на първия, породен от историята за Елесар. И, както и първият, разказва за легендите, споменати вътре в тази история – как всъщност, според мен, са протекли нещата.

Защото работата на една легенда е не да е документално точна, а да е красива. И щом има кой, далеч по-умел от мен, да се грижи за красотата, аз пък мога да поема “документалността”. 🙂

—-

ИСТОРИЯТА ЗА НАРВИ

(Оригиналната легенда може да бъде намерена в този запис в блога на Любомир Николов.)

Както разказах преди, легендите често преувеличават славата и уменията на героите си. Затуй са и легенди – за тях красотата е по-важна от истината. И когато казват, че Нарви е бил най-великият майстор измежду наугримите, и че сръчността, умът и душата му са били велики, търсещият истината зад мита лесно би предположил – това е, за да е красива легендата. Надали Нарви ще да е бил тъй велик, ако и сигурно не съвсем обикновен.

Но понякога истината сама носи повече красота, отколкото дори легенда може да съчини. От много източници е известна крепката дружба между елфите от Ерегион и джуджетата от Хазад-дум. Как биха могли да стигнат до нея тези два тъй недоверчиви един към друг народа толкоз бързо, ако не чрез близостта на изключителни личности, и то и от двете страни? Прочуто е майсторството на Келебримбор, ала има ли как дори и елф да пее сам песен на два гласа?… Дори само това вече иде да рече – Нарви ще да е бил истински необикновен сред джуджетата.

И друго иде да го покаже. Нерядко наугримите съчиняват легенди за прославените измежду тях. Но тъй като трудът и направеното са за тези неуморни труженици над всичко, прославят се сред тях тези, що са направили най-много. На славните крале, спечелили важни битки или съградили разцвет за рода им. На героите, победили страховит враг. На майсторите, сътворили чудо на уменията… А Нарви нито е бил крал, нито е победил страшилища, нито е оставил след себе си чудо на майсторството сътворено. И оттук мъдрият изследовател би се досетил – твърде изключителен ще да е бил, и надали само в едно нещо.

А има и трето, останало скрито от легендата. Което ще разкажа тук.

Малко се знае за великия майстор Нарви. Елфите на Келебримбор, що са го познавали, са паднали в битката при Ерегион, а сред джуджетата са отминали много поколения. И щеше още по-малко да се знае, ако не бе Книгата на Нарви.

Знае се, че джуджетата понякога пишат книги – най-често дневници, или летописи, или хронологии, в съответствие с практичността си. Не е туй твърде известно, понеже тези книги те рядко показват на други народи, не от прикритост, а защото не вярват за другиго да са интересни. Но ги има – една от тях, Книгата на Мазарбул, е намерена от Задругата на Пръстена в Мория.

През последните години на живота си престарелият Нарви бил вече твърде слаб, за да върти чука над наковалнята, или кирката в мината. Ала мъдростта и познанията му стрували повече от цяла пещера злато, и като преживяното от него друго Наугримите не познавали. Тъй като потомците му неведнъж го подканвали да ги опише, Нарви посветил на писане последните две години от живота си. И след като се простили с него, родът му поставил на видно място, на сребърна подставка в галерията си тежък том, подвързан с фино обработена кожа. Отпред изящно били инкрустирани златни руни: “КНИГА НА НАРВИ”.

Дълги години книгата стояла там, докато един ден внезапно не изчезнала. Пръв забелязал липсата й Арви, внук на Нарви. Не се наложило да търси дълго, за да я открие. Скрит в стаичката, където слагали новоизкованите инструменти, най-малкият му син бил окачил фенер на стената, и тъкмо разтварял книгата.

– На какво прилича това? – скарал се бащата. – Тази книга е гордостта на рода ни! Веднага да я връщаш на поставката!

– Това е моя книга! – възкликнало хлапето и я притиснало до себе си. – На нея пише “Книга на Нарви”! Аз съм Нарви, нали?

– Не, не е твоя. На прадядо ти е. Ти си наречен на неговото име.

– Как ще е негова, когато го няма?

– Напуснал ни е, преди да се родиш.

– Докато е бил с нас, е била негова. Само че сега него го няма. Сега аз съм Нарви. Значи е моя! – тропнал сърдито с крак малкият вироглавец.

Арви го погледнал начумерено, дръпнал книгата от ръцете му и го пратил за наказание да помага на майка си в кухнята. А след това тайно се усмихнал в брадата си. Защото както децата на джуджетата могат да бъдат пословично упорити и настоятелни, така и бащите им могат да бъдат не по-малко мъдри. И да използват упорството на децата си, когато то преследва всъщност това, що е най-нужно.

Още след два дни книгата отново изчезнала една нощ. Изморените от тежък труд джуджета спели дълбоко, и никой не забелязал липсата й. А на сутринта тя отново била на мястото си, така че и не заподозрели какво се е случило.

След два дни случката се повторила. И отново никой не забелязал липсата на книгата, но наблюдателната майка на Нарви забелязала, че той е недоспал, и го взела под око. Задачата му станала доста по-трудна, но любопитството на децата няма край. И от време на време книгата отново изчезвала нощем, за да бъде сутринта отново на мястото си. И никой не забелязвал липсата й – а дори да я е забелязвал, си мълчал и се усмихвал в брадата си.

Заради дългите интервали между четенията Нарви често губел откъде е почнал, и докъде е стигнал. И както той на откъслеци прочитал това или онова, така и тук на откъслеци са цитирани части от нея – може би както той ги е чел, а може би и иначе. А са цитирани само тези от прочетените от него, които имат общо с истината зад легендата. Защото иначе тази история би продължила толкова дълго, че вече няма да е интересна..

—

Усещам, че силите вече ме напускат. Не зная дали ще видя отново първите есенни листа. Живях дълъг и щастлив живот, сътворих много и хубави неща, и ще ида при Махал, когото елфите наричат Ауле, с вдигната глава. Не жалете за мен, когато тръгна – заслужена награда е почивката ми, и жадувам за нея.

Едно ме мъчи. Още като млад обещах на Келебримбор от Ерегион, когото почитам като най-скъп приятел, че смъртта не ще ни раздели. Уви, прав излезе той в съмненията си – волята на Създателя ни е ние да напускаме света, а елфите да остават. Ала обещанията са, за да се спазват. И аз трябва да спазя моето, колкото и трудно да е.

Затова, скъпи потомци мои, ви моля: не давайте думата на Нарви на две да се счупи. Чуйте волята ми, и я изпълнете. А тя е: роди ли се в рода ни дете, което прилича на мен, кръстете го с моето име. Научете го на майсторство и чест, колкото е по силите му да приеме, дайте му да прочете тази книга, и го пратете при Келебримбор. Надали друг ще може да му даде повече от краля на Ерегион – и надали нещо ще направи щастлив Келебримбор повече от подновената дружба.

—

Пред троновете на елфите в Ерегион бледнеят дори нашите. Възхити ме и ме смая майсторството, с което са направени: от безброй преплетени златни нишки са, и нишките образуват картини, по-красиви от каквото бихме могли да създадем ние.

И майсторството на изработката им е ненадминато. Уж нежните златни нишки са преплетени така, че дори удар със секира трудно може да им навреди. И вместо да се късат при допир, както е изтегленото до такава тънкост злато, са здрави почти като стомана. Елфическите ковачи с радост ми разказаха как се постига това. В златото те добавят една дванайсета по тегло сплав, която на свой ред се състои от една дванайсета митрил, по половин дванайсета от няколко различни метала, а останалото е сребро. И когато изковат метала в нужната форма, го обработват те чрез бавно нагряване до вишнево и бързо охлаждане, а после бързо нагряване до средата между хладно и вишнево, и бавно охлаждане. Това добавя здравина на метала.

И друго има в тези тронове. Уж тънките като косъм нишки са всъщност тръбички, свити от златен лист толкова тънък, че е почти прозрачен. Така те са по-здрави, отколкото плътна нишка, а са и доста по-леки. По-дебелите нишки пък са от две тръбички: вътрешна и външна, а между тях има плътно наредени един ред тънки нишки, на свой ред кухи, и всяка опира до вътрешната и външната тръбичка, и до съседните две нишки, и цялото е обработено така, че в местата на докосване металът да се спои. В още по-дебелите нишки тези слоеве са повече. Ако не бях видял с каква сръчност и ловкост работят елфите, не бих повярвал, че това чудо може да бъде направено дори за стотици години. А и какво са стотици години за тях? Миг сред вечността.

Всичко това така ме възхити, че се почувствах недостоен да седна на тези творения. Елфите пък се засрамиха, че са ме накарали да изпитвам неудобство. Рекох им, че просто троновете им са сгодни за техния ръст, но надали за моя. Предложих им да си направя най-обикновена табуретка, на която да седя. На следващата сутрин обаче те бяха направили вече табуретката – наглед най-обикновена, но нещо в мен усеща, че и в нея са вложили умения и любов не по-малко, отколкото в троновете. Нямах сърце да им откажа този дар. И оттогава седя на нея, когато сме в тронната зала. А за да не нарушава тя красотата на залата – надали е мислена тронната зала на елфите моята табуретка да стои сред нея – я поставям зад завесата до мястото, където седя – в десния ъгъл на залата, зад трона.

—

И друго имам да разкажа за Келебримбор. Неудобно ми е да запечатам тези думи върху пергамента. Ала може би зная лек за болка, която го мъчи. Дано разказаното помогне на този лек да стигне до него, когато му е нужен.

Сърцето на господаря на Ерегион принадлежи на Галадриел – кралицата на Лотлориен, що се простира сред гората на изток от портите на Хазад-дум. Ала тя е съпруга на Келеборн, краля на Лориен, и на него е обрекла своето сърце. И тъй като елфите не разлюбват, нито някога изневеряват на чувствата си, надали ще открие Келебримбор спътница в живота си. А понеже не подхожда на елфически крал да съхне и вехне, когато носи товара на кралството си, е потърсил опора за душата си в друго. Мечтае той да създаде скъпоценен камък, в който да въплъти любовта си към Галадриел. Надява се, че единствено тогава, обезсмъртена вече извън него, ще може той да я превъзмогне.

Майсторство да го сътвори той има. Владеят елфите това умение, ако и да не смогнах да разбера как точно го правят. По някакъв начин примесват те в скъпоценен камък много неща. Както материални – цветове от други скъпоценности и светлина от звезди, за да дадат на камъка нова красота, така и чувствата си и волята си, емоциите и ума си, за да му дадат нещо повече от мъртвата студенина… Ала е нужно на Келебримбор да започне с тъй чист скъпоценен камък, както е чиста любовта му. А неговата любов е по-чиста от изворна вода и от въздуха в пролетно утро. Претрупани са лавиците в работилницата му със скъпоценни камъни, някои от тях и от нашите мини. Но няма сред тях камък достатъчно чист.

Дълги години виждах как го измъчва несподелената любов, и как често оглежда напразно подреденото по тези лавици, и бръчки прерязват челото му, а от погледа му струи тъга. Но с надигането на приятелството ни мъката му отслабна, и по-рядко започна той да си припомня какво страдание носи. (И може би затова бе тъй силно приятелството ни – защото то му даваше топлина, с която да запълни дупката в сърцето си.) И се радвах, че съм облекчил живота му, защото по-истински и верен приятел от него не зная.

Преди двайсетина години бях влязъл в работилницата му, да потърся дали там няма парче малахит, за да покажа на елфите как ние го инкрустираме. И погледът ми падна върху оставена под най-долната лавица зад вратата голяма аметистова друза. Взех го, за да се порадвам на играта на природата, и когато го оставих обратно, усетих, че зад него има нещо. Бръкнах и извадих парче обикновен планински кристал.

Планинският кристал не е скъпоценен камък, не му е мястото в работилницата на Келебримбор. Този бе попаднал там по случайност, реших в първия миг. После обаче ме осени, че може би такава е волята на провидението. Защото планинският кристал е най-чистият сред всички камъни: дори най-дребният дефект в него се вижда отлично. А този бе съвършен, сякаш сътворен специално от самия Махал. Нямаше в него дори най-малка прашинка; беше равна чистотата му на чистотата на любовта на Келебримбор.

Първият ми порив бе да му го занеса веднага. Ала си спомних как през последните години той сякаш се бе отърсил от тази мисъл, как не бе спирал пред тези лавици със скръб на лицето. И реших – не му е времето. Ще пробудя страданието отново, а дали ще го излекувам, не зная… Скрих отново камъка зад друзата, за да чака, докато мъката налегне Келебримбор отново.

И оттогава споменът за любовта не се бе връщал към краля на Ерегион, или не с такава сила, че да го усетя. Така и не дойде момент да му поднеса кристала без страх, че ще пробудя заспали спомени. Ала скоро ще се разделим завинаги, и може би мъката ще се върне при Келебримбор отново. И ако има тогава наоколо някой от рода на Наугримите, който е чел тези редове, нека отиде и му донесе планинския кристал, от който той може да сътвори камъка на мечтите си, и на избавлението си от мъката.

—

Когато Нарви навършил пълнолетие, още същия ден взел книгата на прадядо си от поставката, и се затворил в стаята си. Три дни и три нощи я чел, без да се досети за храна или сън. На много от прочетеното никога не бил попадал в откъслечните моменти, когато се мъчел да различи руните й на мъждукащия фенер, завит с ковашка престилка, за да не забележи някой светлината през някоя пролука на вратата на складчето за инструменти. Друго бил прочел, ала не бил свързал в едно цяло… Когато затворил книгата и тръгнал да я остави на мястото й в коридора, пред вратата му го чакал баща му.

– Сега вече знаеш какъв е бил дядо ти – въздъхнал старият Арви. – Ще му бъдеш ли достоен наследник?

– Страх ме е, че не – отвърнал глухо Нарви с наведена глава. – Нямам нито дарбата му в майсторство, нито ума му. С какво ли бих могъл да се изравня с него, дори ако хиляди години уча и трупам умения?

– Който иска, винаги намира с какво – строго отвърнал старецът. – Да, не всекиму е даден в излишък талант или ум. Но не толкова с тях се е прославил прадядо ти, а с непоклатимата си вярност и благородство. С това, че намери начин да спази невъзможно обещание. Бъдеш ли достоен за него по дух, няма да има защо да се срамуваш.

Младото джудже навело глава още повече.

– Сега яж и отивай в ковачницата – добавил малко по-меко Арви. – Вдругиден сутринта група джуджета отиват да работят в двореца на Келебримбор. Вече се справяш нелошо с каменоделството, така че и ти ще тръгнеш с тях… Не, не се срамувай. Дължиш го на прадядо си. Бъди достоен за него.

… Досещал ли се е Келебримбор, че младият Нарви е научил по един или друг начин и за табуретката, и дори може би за камъка? Може би не. Твърде много са го били измъчили събралите се заедно несподелена любов към прекрасната Галадриел и болезнена загуба на най-добрия приятел, когото е имал някога. Може би болката е била твърде силна, и е скрила от него дори очевидното. Или го е знаел, но е предпочел да си затвори очите за него, за да може да я понесе.

Ала по-вероятно ми се струва друго. Крал на елфите се става не със сила или вероломство, а с мъдрост, ум и дух. И тъй като сред елфите те се предават по наследство, благороднически са родовете, които са най-велики в тези три неща. Надали мъдростта и умът на Келебримбор са можели да допуснат такава самозаблуда, надали духът му е можел тъй лесно да се огъне. Още повече че сигурно е знаел за книгата на Нарви, а и да не знаеше, надали джуджетата биха я скрили от него. Друго ще да е обяснението.

А именно, че елфите знаят: децата наследяват от родителите си далеч не само външността. Темпераментът, що е важна част от личността, също се предава в рода. И пак в рода се предават мъдростта, умът, волята, духът – защото родът предава не само гени, а и ценности, възпитание и традиция. Или поне така е в родовете, които знаят, че най-великата и истинска ценност са не скъпоценностите и златото, а децата, и отделят за тях повече внимание и ум и сили, отколкото за всичко друго. А и елфите, и джуджетата са били именно такива в родовете си. Първите – заради мъдростта на Първородни. Вторите – заради това, че децата си те възпитават в рода, докато не навършат пълнолетие, и отдавна знаят, че каквито деца възпитат, такива ще им помагат в труден миг и ще ги гледат на старини.

Затова и Келебримбор надали се е препънал там, където дори Второроден би минал. Напротив – прекрачил го и е продължил, където не всеки Второроден се сеща да погледне. Разбрал е, усетил е, че младият Нарви ще му бъде така достоен приятел, както е бил и старият. И познаването на обстановката му е показало, че по един или друг начин връзката между двамата ще да е далеч повече от общо име… И тъй като елфите виждат у всеки истинското и важното, и то е за тях, което е личността, за Келебримбор младият Нарви е бил в известен смисъл старият Нарви. Да, знаел е елфическият крал, че двамата са така различни, както ние с теб, драги ми слушателю, го знаем. Но и е виждал ясно другото, което не всеки вижда – че общото в тях е много и важно, далеч по-важно от разликата в смъртните тела. И че старият Нарви, когато гледаш истински ценното, е жив в младия Нарви.

И мъдростта му не го излъгала. Защото след смъртта му младият Нарви се показал напълно достоен за легендарния си прародител – и заслужено станал част от легендата. А как точно е станало това, може би ще разкажа друг път.

Част от навиците ми през последните дни стана да проверявам често-често блога на Любомир Николов, за да видя дали не е излязла поредната част от “Елесар”. Когато щастието ми се усмихне, чета с упоение и наслаждение. После препрочитам, за да хвана детайлите. Понякога критикувам, ако намеря за какво да се заям – авторът публикува тази история още в процеса на писане именно за да бъде обсъдена от читателите.

Други читатели също критикуват. Някои от тях – с много точни наблюдения: твърде трудно е един човек да изпипа история перфектно и без никакви разминавания. Доста от критиките обаче, забелязвам, са насочени към легендите, разказани от героите в книгата – колко невъзможни били, колко нереални били, как се разминават на места с Толкиновия канон… За тях ми е думата.

Легендите са, за да са красиви и грабващи душата, а не документално точни. Затова и в нашите собствени легенди прадедите ни са велики, възрожденците ни – безкористни и благородни, воините ни – безстрашни и верни. Документалната точност е полезна за историците, но красотата е и полезна, и нужна за всички нас. Защото ако тялото ни се храни с хляб, а умът – с информация, то духът ни се храни с красота. Без нея ние губим това, което ни прави достойни хора и силни личности.

Основните понятия

Много често уикитата от типа на Уикипедия изискват голямо количество повтаряща се простичка работа – например, ако една категория е прекръстена, името й да бъде променено във всички статии, включени в нея. Или всички статии в уикито да бъдат прегледани за списък типични правописни грешки, и коригирани при нужда. Или да се направи списък на всички шаблони в уикито, и статистика кой от тях колко пъти се използва… Подобни задачи са лесно изпълними и от програми, така че влагането на човешки усилия в тях е неоправдано. Затова има написани специални програми, които да улесняват такива задачи. Тези програми се наричат бот-софтуери, или често на жаргон само ботове.

Редакторът, който използва бот-софтуер за подобни задачи, обикновено бива наричан в уикитата бот-оператор. Като правило той прави за бот-софтуера си отделна сметка (име и парола); по-рядко може да използва за него своето име и парола. (Някои от бот-задачите са изпълними и без име и парола: много уикита позволяват и анонимни редакции. Други обаче изискват правата на регистрирана сметка, а понякога е удобно да й бъдат дадени и допълнителни права.) Такава сметка се нарича бот-сметка (често на жаргон – също само бот).

Apibot е бот-софтуер, който преди няколко години написах, и оттогава усъвършенствам, когато ми остане време. Остава ми рядко, но въпреки това малко по малко напредвам. Към момента вече е достатъчно стабилен, за да може да бъде предложен като бета на желаещите да използват собствен бот. Тази статия обяснява как се прави това.

Написан е изцяло на PHP – пускането му изисква да имате инсталиран PHP (който е свободен софтуер, и го има за всички по-разпространени операционни системи). Задачите за него също обикновено се пишат на PHP, тоест ще ви е трудно да пишете и пускате задачи, ако нямате известни познания по езика. (Ако имате опит в програмирането, особено на скрипт-езици и/или на C/C++, научаването на PHP до достатъчно ниво е въпрос на ден-два. Ако нямате, може да ви отнеме повече време, но също може да е добро въведение в света на програмирането.)

Лицензиран е под GNU Affero Public License, версия 3.0 или по-висока. С една дума – свободен софтуер. 🙂

Една интересна част от математиката е така наречената теория на игрите. Тя касае намирането на оптимални стратегии при взаимодействие между различни лица.

По начало разработена, за да може да се прецени оптималната стратегия на играч в една или друга (хазартна) игра, тя се оказва математическият инструмент за определяне на начините за максимална изгода при взаимодействия между хора или юридически лица. Иначе казано, тя се оказва оптималният математически инструмент за описване на взаимодействията в обществото.

(Теорията на игрите има разширения, които работят с големи, статистически групи от хора. Класиката й обаче се използва за ситуации с ограничен брой хора. В противен случай сигурно другото й име щеше да е психоистория. 😉 )

Едно от интересните “уравнения” в теорията на игрите е така наречената “дилема на затворника”. Тя е най-известният пример за ситуации, в които, ако всеки от участниците действа както е най-изгодно за него, крайният резултат е неизгоден за всички. Или, иначе казано, е възможно сътрудничеството на участниците да не е в интерес на всеки от тях, въпреки че е в интерес на всички. На езика на теорията, такива ситуации се наричат “Парето-субоптимални”.

Ситуацита е описана преди двайсетина години от Албърт Тъкър, и гласи (в един от вариантите й) следното:

Полицейски патрул е арестувал двама души, заподозрени в разбиване на витрината на златарски магазин и обирането му. Има свидетели, които са ги видели да чупят витрината. Никой обаче не ги е видял да вземат нещо от магазина.

В тази ситуация следователят ги изолира един от друг, и казва на всеки следното:

– За теб има четири варианта. Ако и двамата с колегата ти си мълчите, ще получите по шест месеца присъда за чупене на витрина. Ако той мълчи, но ти кажеш, че той е взел златото, ще те пуснем, защото съдействаш на следствието. Ако колегата ти каже, че ти си го взел, а ти не го натопиш, отнасяш десет години затвор. Обаче ако и ти кажеш, че и той е взимал, ще получиш само пет години, понеже сътрудничиш на следствието… В твой интерес е да го натопиш. Ако той мълчи, излизаш веднага, вместо да лежиш шест месеца. Ако той проговори, лежиш пет години вместо десет. И в двата случая си на печалба. Решавай си.

Очевидно всеки от двамата има изгода да натопи другия, че е вземал от златото. Така и двамата ще получат по пет години затвор. И ще пропуснат много по-добрия вариант, когато ще получат само по шест месеца.

В английската Уикипедия има разкошна статия по темата. Струва си човек да похаби няколко часа, за да изчете всичко около нея – огромно ограмотяване е. Извън това обаче, дилемата на затворника демонстрира сложността на създаването на Парето-оптимални системи – иначе казано, на свестни общества и държави.

Колкото по-малко са хората в една общност, колкото по-сходни са, и колкото по-кратко време съществува общността, с толкова по-малко Парето-неоптимални проблеми се сблъсква. Иначе казано, толкова по-малко ядове и грижи от обществен характер създава животът в нея. В реалните ситуации обаче хората в общностите са много, много различни са, и общностите съществуват дълго. (Което е чудесно – дейността на повече хора води до печалба заради икономиите от размер; разнообразието на хората в общността е най-голямото й богатство, а дългото й съществуване е предусловие за намаляване на проблемите.) Това ще рече, че в една общност с размер на типична държава обикновено съществуват огромен брой Парето-неоптимални ситуации.

Законодателството в по-свестните държави служи именно за разрешаването на тези ситуации. Например, то предвижда мерки срещу престъпността. (Да крадеш от другите като правило е по-изгодно, отколкото да изработваш сам; да живееш в общност от бандити обаче е много по-неизгодно, отколкото в общност от честно работещи хора.) Предвижда набиране на войници в случай на война. Дава на правителството властта да взима непопулярни, но необходими решения. И т.н.

Интересна ми се струва ситуацията, в която любители-математици се опитват да намерят най-оптималния постижим Парето-баланс за голяма общност, примерно цяла държава. Вероятно може да бъде създаден софтуер, който да подпомага тази работа, с необходимите изчисления и сравнения. Не бих се учудил, ако той изисква мощността на сериозен суперкомпютър. Но мисля, че ако се реализира на послойно-хибридна структура, ще е по силите на една сериозна софтуерна компания да го напише. Описването на интеракторите ще е много по-сериозно количество работа, но смятам, че също ще е посилно.

Сериозен въпрос е дали ще има държава, която да поиска да приложи продукта. Но си мисля, че навлизането на информатиката и на някои други технологии може в значителна степен да освободи обществото от закрепостеността на хората. Тогава те ще могат по-лесно да образуват общности, в които да прекарват значителен процент от съществуването си. Реално е някои от тези общности да опитат така създадените модели. Вероятно първите опити никак няма да са сполучливи. Но с изчистването на грешките… кой знае, нищо чудно да се стигне и до вършещи работа модели.

Две неща ме върнаха наскоро към един стар мой проект – уикито за глупостите, които раждаме.

Едното беше дискусия в блога на Любомир Николов. В свой проект за произведение по мотиви на Толкин той в един момент описва джудже, решило да си поръча бира с пържена риба и картофи. Нищо, което да противоречи на Толкин. Нищо, което той самият да не би написал. Но нашето МакДоналдс-поколение (или поне аз) неизменно асоциира пържената риба и картофки със заведенията за бърза храна от американски тип. Резултатът е непредумишлен, но леко комичен момент.

Другото беше абсолютно натурален бисер, който срещнах преди десетина дни, на връщане от морето. Разбрах, че съм объркал пътя, чак когато стигнах до село, което не помнех да се намира на правилния път. Завъртях обратно. Но не преди да разбера, че съдбата ме е прекарала оттам, за да видя табела с надпис, какъвто не се вижда често:

ЦВЕТЯ В САКСИИ
POT PLANTS

Иди обяснявай, че в България не се гледа с добро око на марихуаната…

(Уикито, както и доста други уикита при мен, напоследък е здравата нападнато от спамботове. Надраскал съм си модулче за МедияУики бот, което разпознава спамерските редакции и ги чисти с доста прилична акуратност (а също и блокира спамерските IP-та). Преди време бях получил съвет да го реализирам като разширение за МедияУики – тогава не ми беше до това, сега разбирам колко добър е бил, но все не ми остава време. Вероятно е добра идея да публикувам модулчето, а може би и целия бот. Достатъчно съм си го стискал за себе си, повечето от най-лошите му бъгове вече са изчистени, става за бета статус. 🙂 )

Пиша този анализ от доста време. Стотици пъти съм го редактирал, допълвал, почиствал. Основните идеи в него не са се променили. Не ми харесва обаче яснотата и стройността на изказа. И надали някога ще ми хареса – уви, перфекционист съм за неща, които ми се струват важни. Затова го публикувам какъвто е към момента, на много места недовършен и суров. Вероятно ще продължавам да го дооправям впоследствие.

Освен суров е и много оскъден. Сериозен, пълноценен анализ вероятно би бил от порядъка на триста страници. Нямам времето да го напиша, ако и да го нося в главата си. Но се надявам, че даденото тук е все някакво начало, достатъчно за който иска да си изясни и изчисти картинката докрай.
—-
Възможно ли е икономиката и управлението на една държава да бъдат базирани изцяло на корупция? Според мен – да. Затова съм се опитал да направя теоретичен анализ на корупционната икономика. Подчертавам още отначало – анализът е теоретичен. В реалните ситуации винаги има и много специфика: надали ще се намери реална ситуация, която да му съответства с пълна точност.

Утре времето ще е предимно облачно, с леки превалявания, слаб до среден вятър от северозапад, и земетресения до 4 степен по скалата на Рихтер…

Днес цял ден четох коментари…

Чета, значи, коментарите из Интернет на тема земетресението. И за да се върши работа, и да спестя време на другите любопитни, предлагам кратък дайджест:

Силно се е усетило на летището. Ама не се разбира при излитането ли, или при кацането.

Това земетресение е наказание за софиянци, защото са надути. А е било само толкова, понеже в София живеят почти само провинциалисти, и по-точно селяни. Как може като стане земетресение в София да пише, че е в София, а като стане в Горно Нанадолнище, да пишат само “на 150 км източно от София”?

Витоша е всъщност вулкан, който ще изригне всеки момент. Поне един очевидец съобщава, че даже вече е започнала да пуши. Основно от комина на метеостанцията на Черни връх, но се очаква скоро и от барбекюто на “Бай Кръстю”. След което ще изригне отведнъж. Не се знае какво.

Всъщност земетресението е много по-силно, отколкото се е предполагало. По съобщения на очевидци се е усетило също така във Варна, Гоце Делчев, Тутракан и в Аляска.

На един очевидец чак бирата до него му се отворила сама. Друг земетресението го вдигнало във въздуха, и хвърчал напред-назад из стаята чак докато му свършил джойнта.

Почти няма форум, където да е съобщено за земетресението, и да не се вихри лют спор дали е виновен Костов, или тройната коалиция.

Няма почва за безпокойство. Министър Цветан Цветанов е съобщил, че епицентърът вече е разкрит и арестуван.

Земетресението е имало два епицентъра: под Симеоновско шосе, в Мировяне, под Аерогарата, в Овча купел, в Бояна, под булевард “България”, на 80 км югоизточно от София, в квартал Курило и на още няколко други места.

Земята вече не ни обича. Това е, защото сме много греховни, и Господ не ни обича. Но няма страшно – пак Цветан Цветанов провежда в момента операция “Земетръсите”, и всеки момент се очаква Господ да бъде арестуван и да му бъде предявено обвинение. След което продажният съд да го пусне от ареста срещу минимална гаранция.

Земетресението е, защото в момента копаят метрото. Понеже София е върху подземна река (от това са многото минерални извори), тия тунели я правят нестабилна, и се очаква да пропадне с 50-100 метра. Подрусва от време на време, защото вече е започнала да пропада. Ама като пропадне цялата, ще друсне поне 15 по Рихтер. Затова и самият Дънов е казал в София да не се строят високи сгради.

Не, не е затова. Бойко Борисов си играе сутрешния тенис, и е ударил малко по-силен сервис. При това е загубил един гласоподавател, който от земетресението се е събудил, а какви само мадами е сънувал…

И затова не е. Някой от босовете на “Овъргаз” е изпуснал повечко газ, като е научил, че газта щяла да поевтинява. По тази причина земетресението беше кръгово, с форма на осмица.

На един от пострадалите за малко да му падне монитора от компютъра. Което иде да рече, че данните за 3.5 не са верни – няма как да не е било най-малко 3.7. На различните етажи обаче се е усетило много различно. Най-силно е било на етажите между 21-вия и минус втория.

Важно е да сте подготвени за земетресение. Запасете се с фенерче, вода и свирка за децата, и стойте далеч от прозорците. Ако земетресението започне, се скрийте под рамката на вратата, под маса или под стол. В краен случай си сложете леген на главата. Ще сте готов Рицар на печалния образ.

Земетресението не е толкова лоша идея. Да беше по-силно, щеше да се поразчисти презастрояването – всички нови сгради щяха да изпопадат, както са строени. Светът щеше да пее за нас и да събира пари да ни помага. С които пари щяхме да си настроим обратно сградите (пак със същото качество), и да се върнем в изходното положение.

Абе вие какво се майтапите със земетресенията? Това не е смешно! Като ви тресне утре, ще видите вие!

Чета, и се чувствам като Петър Моканина…

Един слънчев спомен от плажа:

Тича между излегналите се летовници три-четиригодишно момченце, цялото пясък и усмивка, и гордо вика:

– Мамо, мамо, виж какво съм прасе!

В предишния си запис бях споменал, че отивам на Булгакон. След две години пропускане. Е, време е да разкажа какво и как се случи (или поне какво и как закачих).

Две години подред ми се беше наложило да пропускам Булгаконовете, по технически причини. Този обаче съм твърдо решил да не го пропускам. Тези петък, събота и неделя няма да съм в София.

Не само защото е в Балчик, а пък не съм имал време да ида на море от години. А най-вече за да видя отново събрани на едно място сродните ми души. Откачалки и кукута, светли умове и души, живеещи колкото на този свят, толкова и на легион други. Тихичко клокочещ казан от творчество и потреблението му, от мнения и съображения, от мечти и визии.

София е един гигантски, прашен, инфарктен и бетонен мегаполис. Гигантска машина, работеща на бързи обороти. Храни те, но и те изпилва. Не си ли дадеш почивка, рискуваш да се счупиш. И механизмът мигновено да те замени и изплюе към бунището, равнодушен към съдбата ти. А изплюе ли те веднъж, трудно се вграждаш отново, трудно намираш прехрана… Затова почивката е необходимост.

Е, морето може да бъде някаква почивка, дори само по себе си (въпреки че напоследък е по-бетонено и от софийските панелни гета). Наслаждаване на красотата му, печене на плажа, къпане нощем, сън под звука на прибоя… Но това рядко е достатъчно, само по себе си. Може да ти даде желанието да не се връщаш никога повече в София, но не това е идеята.

Така наречената развлекателна инфраструктура също може да помогне да си починеш, ако си подходящият тип човек. Алкохол и мезенце на корем и пикочен мехур, дискотеки, разни водни пързалки и подобни. Ако си по-паралия – собствен летен апартамент или скъп хотел, луксозна лапачка и пиячка, бингота и рулетки, асортимент кеф на прахчета или в спринцовки, неглиже руум сървис с консумация, джетове въпреки забраните. За още по-паралиите – собствена къщичка в охраняваната зона, ексклузивни яхти, манекенки по каталог… Уви, за други типове хора развлекателната инфраструктура засега не предлага кой знае какво. Поне не постоянно.

Затова е и толкова ценно, когато го предлага. Ол-инклузив хотел с простонародни цени, и хора, които толкова могат да си позволят. Защото в София (или откъдето са) вместо да мислят как да направят пачката, обикалят книжарниците с раница книги на гръб, или творят нещо, което помага на другите да издържат по-дълго в голямата машина, без да изгубят себе си. Идеалисти, които се грижат да натрупат не от това, което се притежава, а от това, което си.

Това са хората, част от които съм избрал да бъда. Дали по най-добрия начин, надали някой знае. Но съм отстоявал избора си неведнъж, и се надявам да успея да го отстоявам до края. Защото предпочитам да съм от, сред и с такива хора. Не от, сред и с тези с яхтите и манекенките по каталог. Много глупаво ли звучи? Ами, такъв съм, глупав. И надали ще поумнея.

Затова и отивам на Булгакона. И пожелавам на всеки, който също предпочита тези хора пред онези, да може да си позволи да го посети – сега, или догодина, или по-нататък. Там не се случват чудеса. Не кацат марсианци. И определено никой не раздава торби с пари.

Но за тези, които искат да бъдат такива хора, си струва.