Grigor Gatchev - A Weblog

С оглед на влошаващите се условия и в името на общото благо,
в тези земи се въвежда извънредно положение
с указ на лорд Кътлър Бекет,
представител на Негово величество Краля.

С този указ, съгласно закона, се внасят следните промени:
Отменя се правото на публични събирания.
Отменя се правото на съдебен процес.
Отменя се правото на съдебен защитник.
Отменя се правото на присъда, издадена от съдебни заседатели.

С този указ всеки обвинен в пиратство,
или помогнал на обвинен в пиратство,
или свързан с обвинен в пиратство,
се осъжда на смърт чрез обесване.

Ха да видим кой пръв ще се сети откъде е изпиратствано това. По памет, без да вдига платната!… И кой е неговият праводържател. 🙂

(Всякакви прилики с реално съществуващи ситуации са случайни и неумишлени. Или ако са умишлени, следва да бъдат отнесени за юридическа отговорност към споменатия праводържател.)

Чета напоследък новини, и се зверя. Да се смея ли, да плача ли. Доскоро си скубех косите, ама вече оплешивях. Едно време пишех записи за новините от Абсурдистан (тук и тук). Вече няма смисъл, достатъчно е човек да чете която и да е официална медия.

Примери:

Френски туристи, които бързали за рали, се наложило да бъдат спасявани. Причина – колата им паднала в дупка на път между Карлово и Габрово.
—
Руските сили за сигурност неутрализирали бандитска група в Дагестан. След като сградата, в която се намирала групата, била изгасена, един от труповете бил разпознат като извършител на атентатите в Московското метро.
—
Да се топлиш на парно в България било прекалено скъпо. Още по-скъпо щяло да стане наесен, когато цената на парното скочела. Много по-евтино и по-удобно било на климатици на ток.
(Мой коментар: Опитвам се да отгатна какво ще стане след година-две с цената на тока. Не че не става и в момента.)
—
Преди месец в сайта Wikileaks бяха изнесени документи на американските военни, които сериозно компрометират имиджа им. Малко след това говорител на Пентагона предупреди екипа на сайта, че ако не махнат веднага документите, срещу тях ще бъдат взети мерки… След пристигането на говорителя на Wikileaks в Швеция, за да подсигури резервен хостинг за сървърите им, срещу него беше повдигнато обвинение в изнасилване и блудство. (Мой коментар: Очаквам скоро да бъде обвинен и в убийство, грабеж, кражба, измама, многоженство, продажба на наркотици, пране на пари, богохулство и други. И имам чувството, че от Пентагона са ме чели, но са ме разбрали погрешно.)

Такива ми ти новини. Без при това да съм чел вестници напоследък. Какво ли ни очаква…

Наскоро Oracle решиха да дадат под съд Google. За нарушени патенти върху Java, която те придобиха при купуването на Sun.

Общността на свободния софтуер моментално надигна глас. Oracle бяха изкарани врагове на свободния софтуер… Което ме накара да се замисля – така ли е наистина?

Напълно е възможно да е. Oracle са една огромна корпорация, а целите на такива корпорации по дефиниция са различни от целите на обикновените потребители. (Всъщност, като правило са точно противоположните на целите на обикновените потребители.) Лари Елисън също е известен с агресивния си и безогледен подход като мениджър. Най-сетне, всяко съдене, свързано със свободен софтуер, подрива авторитета му. Затова има основания да се твърди, че Oracle не са постъпили много приятелски към СС.

Има обаче и друга възможност. Все още не зная за кои точно патенти става дума. Зная обаче, че лицензът на Java позволява да бъдат използвани при писане на софтуер безпрепятствено всички патенти на Sun, но само ако този софтуер е пълноценна реализация на Java, съгласно спецификацията на Sun. Иначе казано, всяка фирма може да напише своя версия на езика, и да използва патентите на Sun при това, без да дължи нищо – но само ако версията им съответства 100% на спецификацията на Java. Според мен това не е безсъвестно дране.

Точно тук е номерът. За използване в Android Google също са написали своя версия на Java, така наречената Dalvik Virtual Machine. Всичко, което се пише за Android, трябва да върви през нея. Само че тя е далеч-далеч от спецификацията на Sun. Не интерпретира Java bytecode, изисква компилиране на класовете в специфичен формат на Google. Наборът от класове, който предлага, също доста се различава от стандартния, и разликата не е просто в добавени мобилно-специфични библиотеки. По същество Dalvik се маркетира като Java, но не е Java.

На пръв поглед това не звучи много страшно. Силата на Java обаче е в принципа й “write once, run anywhere”. А това означава, че всяка една виртуална машина за Java трябва да поддържа точно спецификацията. В противен случай нещата се обезсмислят, и вместо стандарт си имаме бойно поле между корпорации, всяка от които се опитва да закрепости клиента към своя стек продукти. Не звучи особено в духа на свободния софтуер, нали? (И преди съм писал, че Google малко по малко се превръщат в класическа корпорация – алчна, безскрупулна, и най-вече зла. Още не са много напреднали по този път, но уви, вървят по него.)

… Накъде ще избие този процес? Не знам. Ако Oracle се окажат доволни от това Google да си стандартизира Dalvik, както е редно, ще съм щастлив, че са действали. Ако обаче работата излезе просто “дай да вземем едни пари, пък ще сгазим стандартите и принципите”, никак няма да съм щастлив. В ситуации от типа “и вълкът сит, и агнето цяло” твърде често се оказва, че е изяден овчарят.

Писах в предишния си запис за появата на един блог, който от години чакам с особено нетърпение. Заради надеждата, че някой ден авторът му – надали има нужда да представям Любомир Николов – ще се престраши да започне да публикува там и нещата, които пише.

(Ще издам Любо: той има от много време насам идеята за “кухнята на автора”. В оригинал тя би трябвало да изглежда като Интернет страница, на която посетителят вижда написаното от някое произведение до момента. И когато авторът работи по произведението, например в определени, предварително уговорени часове, страницата непрекъснато показва редакциите, които той прави, в реално време.

Технически никак не е трудно да се направи, но аз физически не смогвам. Някой желаещ да помогне? Някой истински, от сърце и душа, поклонник на свободата на творчеството, и на писателството? Защото това е не просто разкошен начин да се учиш как един чудесен писател твори, или как един чудесен преводач превежда. Това е начин буквално да споделяш, ако и пасивно, самия процес на творчеството. Такова нещо не просто си струва да има – по дяволите, трябва да го има! Престъпление е да го няма! Още повече когато един от майсторите се е съгласил да бъде учител…)

Трудно е за едва пристъпилия към откритостта на Интернет да се реши да разкрие пред всички погледи нещо толкова интимно като кухнята на творчеството си. Затова и очаквах да изтекат много и много прегледи на други книги, преди Любомир Николов да се осмели да започне да публикува нещо свое, особено ако е още недовършено… И затова бях толкова по-изненадан, когато още днес видях в блога му нещо отдавна започнато, мислено, изживявано и придобивало черти в ума му. Встъплението към романа му “Елесар”.

Признавам си – чел съм преди публикуваното вече, на приятелски начала. Но сега сякаш го четях наново. И трепетът отвътре, грабването и потъването в една невероятно красива и истинска реалност, бяха точно същите, както когато четях встъплението към “Властелинът на пръстените”. И изгарям от нетърпение да прочета и следващите части.

Още в началото на въведението е цитирано писмо на Толкин, в което той заявява в пряк текст, че винаги е имал идеята творението му да бъде допълвано и разширявано от други хора. И да, великите творби винаги привличат куцо, сляпо и сакато да сложат по някой недоочукан камък до извисените кули и стени, и гордо да се пишат съ-творци (а Толкин повече от много други). Този път обаче категориите “куцо, сляпо и сакато” и “недоочукан камък” не важат. Предубеден или не, увлечен от личния си вкус или не, смятам, че делото е продължено от достоен майстор.

Вярно е и другото, казано от него – който твърде дълго време е бил двойник на воина, няма как да се удържи от изкушението да поиска да яхне коня му. Лошото е, ако не може да го язди. Този двойник обаче може, и още как.

… Още Толкин казва, и в разказваческия текст, и с устата на героите си – пътят няма край. С цялото нахалство да добавя моя недоочукан камък, бих добавил – и това е, което го прави истински, чудесен и струващ си вървенето по него. Защото път, който има край, и винаги е един и същ, всъщност е само бързо опротивяваща дистанция между две крайни точки, изминаването на която е изгубено време. Истински е този път, който не само те кара да вървиш бавно, и да оглеждаш с възхищение наоколо, но и който няма да свърши. Нито днес, нито утре. Може би и никога. Дано.

Такъв път заслужава всяка истинска творба. Заслужава го и вселената, сътворена от Толкин. И съм истински щастлив, че още малко по-нататък по пътя й ще я преведе някой, който умее да води такива неща. Ако някой не ми вярва, или смята, че прекалявам със суперлативите, нека заповяда и прочете въведението.

Всъщност, “по-нататък” е малко относителна дума. Защото “Елесар” не е продължение на “Властелинът на пръстените” – Толкин неведнъж е споменавал, че подобно продължение е невъзможно. (Тук не съм напълно съгласен, но това си е мое мнение. Съгласен съм, че Ник Перумов и прочее са оплескали здравата опитите си да го продължават.) Той е предистория на събитията от края на Третата епоха. И е една неочаквана, изобретателна и поднесена с великолепен стил предистория.

Нямам какво повече да кажа. Приятно четене! 🙂

Сред привилегиите ми, и сред нещата, с които се гордея, е да познавам Любомир Николов. Известен напоследък и като Нарви.

Същият, който написа “Къртицата”, “Гребенче за таласъма”, “Червей под есенен вятър”, “Десетият праведник”, “Гората”, цикъла “Бар “Никъде”” и още куп неща. Носителят на награди “Еврокон”, “Соцкон”, “Най-добър роман на десетилетието”, “Гравитон”, Награда на съюза на преводачите и още, които съм изпозабравил. Нищо чудно и той да ги е изпозабравил вече – едно, че са доста, и второ, че уви, от сума ти време не е писал нищо. Ако беше, сигурно наградите щяха да са и още повече.

(Добре де, ще го издам: в момента пише нещо. Бавно, но сигурно. И изгарям от нетърпение да го видя издадено – разкошно е! 🙂 )

И същият онзи, който преведе “Властелинът на пръстените” (и почти всичко друго на Толкин) на български – чувал съм неведнъж за превода му, че е един от най-добрите, правени някога на Толкин (а това е много голяма приказка!). Ако това не ви стига, прибавете още куп книги на Стивън Кинг (“То”, “Сейлъмс Лот”), Ричард Морган (цикълът “Altered Carbon”), Артър Кларк (“Градът и звездите”), Франк Хърбърт (“Месията на Дюна”), Робърт Шекли, Клифърд Саймък, Алан Фолсъм, Джон Гришам, Кейлъб Кар, Ърнест Хемингуей…

Пак той, под псевдонимите Колин Уолъмбъри и Тим Дениълс, е автор на поне трийсетина книги-игри, копие от които сигурно се мотае из библиотеката на всеки, минал през тинейджърството преди петнайсетина години (и на доста, минали този етап по друго време).

… Това са известните на обществото негови приноси. А на приятелите му са известни и други неща – че знае (по мои спомени) 12 езика, и че е изумителен енциклопедист. И освен това е благ и усмихнат, но и дълбок мислител. Не зная дали приликата с Толкин е дошла от многото му превеждане; подозирам обаче, че е обратното – духовната близост някак е помогнала на Любо точно той да стане преводачът на Толкин. (Пак по мои спомени, той беше превел “Властелинът на пръстените” самоинициативно, за удоволствие, дълго преди някой да се навие да издаде книгата.)

Накратко, това е човекът, който според мен има много-много неща, които да каже на другите хора, и които да си струва да бъдат чути от тях. Затова и неведнъж съм се опитвал деликатно да го побутна да го направи някак. Пък дори и като започне да пише блог… Той се усмихваше, и не вярваше, че го бива за такова нещо. Както, уви, често не го вярват мъдрите и ценни хора…

Е, новината е, че Любо преодоля недоверието в себе си. Че, макар и срамежливо и нерешително, си направи блог, и написа първия си запис в него. Иначе казано – свестните, мъдри и добри хора получиха още едно кътче в Мрежата, където могат да подслонят за миг човечността си.

Засега блогът е посветен на впечатленията на Любо от книгите, които е прочел – затова и неофициалното му име е “Книжна трапеза”. Надявам се обаче с времето той да преодолее и срамежливостта си, и да започне не само да отразява светлината на чуждите творби. Надявам се да пръсне и светлината на своите творби – и на своята личност.

Защото в нея има много светлина. От тази, която си струва да освети пътя ни.

Беше преди около двайсет години.

Тогава в България тепърва навлизаше Фидонет (колко тук помнят какво изобщо е това?). Интернет съществуваше, някъде далече. Пренасяше електронна поща. Май и някакви други работи, ама за тях в България бяха чули пет-шест души. Не и аз. Бях студент, и си учех медицината с мерак и мечти как ще стана лекар, и ще спасявам здравето на хората. В свободното си време се интересувах от компютри, фантастика, астрономия… абе, много неща, но не и Интернет. Нямах си представа какво е това всъщност.

Тогава за пръв път си представих едно бъдеще, в което технологиите са подсигурили що-годе нормален живот за повечето хора. Без необходимост да се претрепваш от работа, за да подсигуриш парче хляб. Не с много повече. Просто с колкото да имаш храна и покрив, и малко свободно време.

Още тогава ми беше направило впечатление, че хората много обичат да се делят на групи, по един или друг признак. И колкото по-безумен и измислен е признакът, толкова повече са готови да се хванат за гушите за него. Разликите между мен и някой колега от Африка бяха нищо на фона на разликата и антагонизма между примерно левскари и цесекари. На теория странно, на практика гарантирано. Както щеше да сподели по-късно един мой познат, твърде широко скроен и с твърде остър ум, за да може да се побере в една национална идентичност – била тя и еврейската: “Щяхме ли да се избиваме така безмилостно с арабите, ако не бяхме първи братовчеди?”

Главата ми беше пълна с бръмбари. (И продължава да е.) Обичах да си правя модели за бъдещето. Исках да се науча и аз да пиша фантастика. И когато обсъдих като модел бъдещето с по-добрия живот, се усетих, че хората в него ще се делят най-вече по възгледи. Че сигурно ще се стигне дотам възгледите да станат много по-важни от националностите. Че хората ще са готови да се избиват заради възгледи… От друга страна пък, примитивният ми модел показа, че ще е неизбежна появата на свръхинтелекти (може би компютърни, може би биологични, а може би хибрид от двете). И стана очевидно, че една от първите задачи на тези интелекти вероятно ще е да опазят различните възгледи да не се изколят.

Обичайно възгледите не могат да се раздалечат твърде много, защото се налага носителите им някак да съжителстват в едно общество. Моделите обаче показваха, че при достатъчно надигане на стандарта (не много над днешния), при глобализирано общество (твърде много хора заедно, способни да се разделят и обединяват по възгледи) разликите ще наложат хората да бъдат разделени. А бъдат ли разделени възгледите, те могат да се раздалечават, и ще се раздалечават и още. Резултатът скоро ще бъде групи хора с твърде различни начини на мислене, за да могат дори да се разбират лесно. Което пък ще наложи още по-надеждното им разделяне…

В моделите, които правя, използвам термина “тезаурус”. Наричам с него всяка система организирана информация, или знание. Например културата на човечеството е тезаурус. Културите на всяка “цивилизация” – също. И т.н.

Развитието на тезаурусите се подчинява на правила, много сходни на развитието на биологичните видове. При събиране и смесване на твърде много индивиди от един вид, и поставяне при различни условия, се създават условия за експлозивна дивергенция на видове. Точно това очаквах да се получи и с човечеството – експлозивна дивергенция на тезауруси.

Моделът много ми хареса. Едно, че всичко му беше някак много логично и истинско. И второ, че един бъдещ свят с много различни тезауруси, един вид цивилизации, е идеално място за базиране на фантастични сюжети. (Едно от нещата, които много исках, беше да се науча да пиша добре фантастика… Още го искам.) Резултатът бяха първите ми записки, тогава на текстов файл от PE2 (някой помни ли този редактор?). Губени няколко пъти и възстановявани по памет, те изкристализираха десетина години по-късно в първите чернови на описанието “Едно възможно бъдеще”, което се мотае насам-натам из Нета. 🙂

Какво става в описанието, и какво показват моделите ми, е дълга тема. Ще я спестя – който е любопитен, да го чете. Интересни са няколко далеч по-нови подробности.

В тогавашните си модели не отчитах наличието на Интернет. Нито “китайските стени” и другите методи за регулирането му. Но предполагах, че едно по-охолно общество ще чете повече, а това означава много повече, и съответно по-разнообразни традиционни медии – вестници, списания, радиа, телевизии… Те спокойно можеха да правят в съвкупността си повечето от това, което прави за изкристализирането и обединяването на възгледи например Facebook. Така че моделът се оказа точен, въпреки промяната на обстоятелствата. По-точно, защото обстоятелствата се промениха по форма, но не и по съдържание. Facebook просто се оказа по-доброто информационно обществено пространство от медийния пул.

Когато Интернет навлизаше в България, покрай него се лееха реки от оптимизъм. Как той ще даде знание и светлина на всеки, за всичко, и т.н… Аз бях скептичен. Повечето хора се интересуват не от знание, а от себеутвърждаване. И четат не каквото е полезно, или дори интересно по принцип, а каквото им е приятно. Каквото им казва: “Прави сте! Дори когато грешите!”… Глобализацията неизбежно засилва социалното групиране и изолация. Парадокс? Надали. Неразделна част от човешката същност.

Измина време. И все повече се замислям как наистина става точно това. Хората използват средствата за обединяване като средства за разделяне. За тях Интернет не е начин да се събереш с различни, и да се обогатиш от разликите ви. Той е начин да се събереш със себеподобни, и да се изолираш от различните. Да задълбаеш в своите възгледи, вместо да ги обогатиш и разшириш.

От по-независима гледна точка, задълбаването във възгледите не е лошо нещо. Има полезна роля. Сигурно е дори интересно, ако го гледаш отстрани. Не ми се вярва обаче да е интересно, и особено да е разумно да участваш в него. Да ти се случва.

Всъщност, нерядко ще е интересно. Но просто другата възможност – да се поддържаш на общо ниво, като връзка между тезауруси, и да печелиш от хибридизирането им, ми се струва далеч по-интересната възможност. Предполагам, че свръхинтелектите биха се занимавали именно с това.

Е, аз не съм свръхинтелект, но душата ме влече към обобщаването вместо към задълбаването. Затова си мисля, че може би е добра идея да вземам малко повече мерки, за да се запознавам с начини на мислене, различни от моя. За да мога да свързвам тезаурусите, и да печеля от разликите им.

И най-вече защото познанието (в случая – за разделението на обществото на общности, или тезауруси) е сила. То е, което може да каже дали ще се окаже дълготрайна и просперираща мутренската общност, или тази на интелектуалците (да не се бърка с “културтрегерите” – те спадат към мутренската общност).

Едно село го заляло наводнение. Всеки се спасява както може, само попът застанал пред черквата, и се моли… Минали покрай него няколко души, хванали се заедно, да не може да ги отнесе водата.

– Дядо попе, идвай бързо при нас, да се измъкваме към хълмовете!

– Не, чада мои. Аз цял живот на Бога служа, той ще ме спаси.

Минали след малко двама на сал, отбутват се с пръти:

– Дядо попе, идвай бързо на сала, ще издържи и теб! Че иначе лошо!

– Не, чада мои. Аз съм верен Богу, той ще се погрижи за мен…

Почти го била заляла вече водата, минала лодка:

– Дядо попе, качвай се бързо, имаме място! Инак ще се удавиш!

– Не, чада мои. Бог е могъщ, ще спаси служителя си…

Удавил се попът. Отишъл в рая, пред божия престол, и се оплакал:

– Господи, бива ли така? Цял живот ти служа, а ти пръста си не мръдна да ме спасиш от наводнението!

– А бе, ахмак такъв! И група хора ти пратих да те измъкне, и сал ти пратих, и лодка ти пратих…

Помните ли Сюзън Бойл? На времето ме беше впечатлила доста. Грозновата трътлеста лелка с ограничен интелект (ако и с готино излъчване), и с глас на професионална оперна певица. Разминаването беше направо стряскащо… След като се опомних, си помислих с малко тъга: “Не й ли е малко късно да я откриват чак сега, когато гони петдесетте?”

Вчера пак си помислих нещо подобно – но в другата посока. Съвсем случайно се натъкнах в YouTube на клип от “America’s Got Talent”, с изпълнение на Джаки Ивенхо.

Джаки е на десет годинки. И като я гледах, непрекъснато имах чувството, че нещо не е наред. Имам наследствен усет към музиката, вторият ми баща беше тромбонист. 😉 Мога добре да преценя кога някой пее на живо, и кога е на плейбек. Ясно виждах, че песента я изпълнява наистина детенцето на сцената. Но усещането беше нереално – все едно тя твърде добре мимира по изпълнение на известна оперна прима. Разликата между хлапешкото излъчване и смазващо професионалния, зрял и овладян глас беше направо неправдоподобна. Най-точно описа усещането реакцията на друг от присъстващите: “Мутант…”

Не знам дали Джаки не е прекалила с ГМО. 😉 Но такъв глас наистина не се случва често. Бих й пожелал да постигне и повече, но ми е трудно да видя накъде. И си мисля – ако тя на десет е това, какво ли ще е на двайсет? На трийсет? На петдесет, за бога?!… Страх ме хваща… Така че ще й пожелая мъдри родители. Способни не само да й дадат отлично певческо обучение (закъде повече просто не знам), но и добро образование и култура. И най-вече истинско, богато и пълноценно детство. Защото без великолепен глас можеш да си пълноценен възрастен, но без великолепно детство е трудно…

Мисля си и за още нещо. Някой беше казал, че величието на една страна се определя по само едно нещо – колко от родените в нея Айнщайновци стават учени… И си спомням как съвсем същото се случи и тук, в България. Помните ли Елисавета Ганчева? Онова деветгодишно момиченце, което направо отвя залата на “България търси талант”? Ще стане ли тя певица, как мислите?

Може и да стане, но няма да й е лесно. По-вероятно е да я направят чалгалетка. В това имало повече пари. За някои хора – да, но не и за нея. И за да успее, ще трябва да демонстрира умения в креватите на дебеловрати бръснати глави и на чичко-паричковци и техните принцове, също с бръснати глави… Или, ако не е съгласна, животът да я направи продавачка в някой супермаркет. Денем да влачи палетите със стока, вечер да си тананика тъжно в тоалетната. Тихичко, за да не пречи на съседите да спят…

България не е точно скапана държава. България е слаба държава. Много слаба държава. Неописуемо слаба държава. Умонепобираемо слаба държава.

Какво точно я прави слаба, е казано отдавна. А още по-отдавна е казано защо е така, и кога е така. Когато, вместо да запретне ръкавите и да се оправя, съответният народ чака тая работа да я свършат доброто БСП, доброто СДС, добрият цар, добрият пъдар, добрият еврокомисар и други приказни герои.

Когато тези, които четем книги, пишем блогове и се опитваме да мислим, не се подкрепяме, за да успеем. И вместо нас успяват бръснатите глави с дебели вратове и ланци… Защото, искаме или не, това е критерият човешки какъв е по-добре да бъдеш – какви са тези, които успяват. Защо ли според вас толкова много деца мечтаят да станат мутри, като пораснат?

Наше е задължението да ги научим вместо това да мечтаят да станат космонавти, или писатели, или певци, или учени. Няма кой друг да го направи. Ние сме, които ще си караме старините в обществото на порасналите сегашни деца, и немощта ни ще среща манталитета, който ние сме възпитали в тях. Справедливо, нали?… И е глупаво да разчитаме, че ако възпитаме добре само своите деца, ще имаме спокойни старини. Дори ако имаме дете с таланта на Елисавета, ще може ли то да се грижи за нас в едно общество, което си е останало мутренско?

Представете си, че след един месец ще се случи наводнение, което ще ни залее. Колко глупаво ще е да не взимаме мерки да се опазим?… Същото е. След няколко десетки години с пълна сигурност ще остареем. И ако не взимаме мерки да си помагаме да успеем, вместо да успяват различните сортове престъпници, обществото ни с гаранция ще си остане корумпирано и мутренско… Това е най-хубавото на този свят. Така е уреден, че получаваме каквото заслужаваме.

Едно село го заляло наводнение…

Ако случайно не знаете, това е блог. Разкошен.

До днес, признавам си със срам, не го знаех. Едно приятелско семейство ми прати координатите му по пощата. Повече от час съм чел, и съм се смял със сълзи – нещо, което не ми се беше случвало от седмици.

Основната тема на Тимур – политическата ситуация, в най-различни отношения – ми е болна. Той обаче я отразява хумористично, с рядко остроумие и талант. Истинско удоволствие е да се носиш по вълните на въображението му, а веселието е неописуемо. Щастлив съм, че в България има такива хора. И препоръчвам блога му на всеки с ум, сърце и чувство за хумор.

Успех, Тимуре, и дерзай! Има за кого да пишеш. 🙂

Покрай вчерашния ми запис за градските реки си спомних една случка от детството ми.

Когато бях на десетина години, обичах да се измъкна на игра извън разрешения ми район. Да ида чак до Перловската река (тогава седем-осемте пресечки дотам ми изглеждаха много), и покрай нея да пресека ЖП линиите край гара Подуене, въпреки че беше забранено да бъдат прескачани. (Под тях, покрай коритото на реката, имаше подобие на мостче, но ме беше страх да минавам по него.)

От другата страна на релсите се простираше детски рай. Отдясно на реката – гърбът на Подуенската мелница, на голяма високоволтова подстанция, и други “промишлени” сгради. Отляво – кварталче дребни къщурки, схлупени, с червени керемидени покриви и покрити със зеленина дворове. И с бедни, но вечно усмихнати обитатели, които нерядко намираха за нас по някое бонбонче, заради удоволствието да гледат детската глъч и веселба.

Нашето царство беше улицата покрай реката. Проснала се между реката и къщите, неасфалтирана и непавирана, мека от прахта, тя не виждаше кола с години. И нашето въображение я преобразяваше във всичко, на което е способно въображението на десетгодишните. Наредени по нея картони, взети “назаем” от съседните дворове (хората не ни се сърдеха) се превръщаха в крепости или дворци. Начертани в прахта бразди ставаха граници между царства, или линии на футболно поле… Тя беше нашият рай, който изпълваше с щастие всеки летен, свободен от училище ден.

Единственото страшилище наоколо, което помрачаваше живота ни, беше огромен уличен котарак, известен като Мазньо. Беше целият покрит с белези, с поглед като на нещо, излязло от ада, и със също такъв характер. Другите котки изчезваха в миг при нашата врява, но той не обръщаше никакво внимание. Курдисваше се на някоя ограда, или дори пред някоя врата като цар, и не помръдваше. И никой не го безпокоеше. Беше взел страха не само на нас, хлапетата. Не смееха да го нападнат дори най-едрите кучета от квартала. Жителите също гледаха да не го безпокоят. И с основание.

Проклетникът имаше направо ужасяващо излъчване. Достатъчно беше да го видиш, за да си глътнеш езика, и да усетиш вътре в себе си, че не желаеш да си имаш каквато и да е работа с него. Веднъж видях как нахакан и самоуверен батко се закани да му тегли шута, и тръгна към него. Мазньо само го погледна, и момъкът спря като вкопан. След това видимо се изпоти и заотстъпва… Веднъж или два пъти съм виждал хора с подобно излъчване, бодигардове на големи клечки. У животно обаче не съм го виждал друг път, дори у най-големите хищници. Предполагам, че подобно усещане трябва да създават вампирите.

Един ден, докато играехме на топчета, забелязах с крайчеца на окото си някакво движение откъм реката. Погледнах натам, и се вцепених. Сигурно щях да се напишкам, ако не бях парализиран от страха. От канала тъкмо се измъкваше плъх, какъвто не бях предполагал, че може да съществува – вероятно поне четири-пет килограма. Издраска през ръба, и се запъти право към нас. Чух как зад гърба ми глухо изписка женски глас, и хлопна прозорец, но не можех да направя нищо. Останалите хлапета – също.

В следващия момент нещата потекоха мълниеносно. Някъде иззад нас хвръкна една мръснобяла сянка и тупна върху гърба на плъха. В миг насред улицата бясно се завъртя кълбо от прах. Когато облачето слегна, Мазньо тъкмо се надигаше от още помръдващото чудовище, голямо колкото него. Изгледа ни студено, но без заплаха, мина между нас, сякаш ни нямаше, и отново се покатери върху тоалетната барачка, от която беше скочил.

Половин час по-късно Мазньо беше клекнал пред двора и нагъваше риба. Чакаха го още саламчета, парче пилешки бут, паничка мляко – всички лелки от улицата бяха донесли която каквото има. До него беше седнала стопанката на къщата, възрастна жена с физиономия на професионална клюкарка, и ни разказваше:

– Ужас е тук с плъховете. Особено с тия, грамадните. Появиха се преди три-четири години, излизат от канала, и се разхождат като царе. Видим ли ги, всички се крием. Мишо съседа веднъж се опита да утрепе един с лопата – не можа. Гадината го ухапа, та после за малко да му отрежат крака. В чудо се бяхме видели… Но покрай Мазньо мирясахме. Каквото излезе от канала, от линиите чак ей долу до кръстовището, умира на място. Един плъх няма да е стигнал до къщите, още на улицата ги убива. Не знам не спи ли, как ги надушва, как ги смогва, ама излязат ли, и той е отгоре им. По-малките така и не разбират сигурно. С големите има бой, жилави са гадовете, ама той е по-жилав…

– Откъде сте го взели? – попита един от нас.

– Дойде отнякъде, и аз не знам откъде. Щяхме да го изгоним, погледни какъв е грозник, ама като видяхме как се справя с плъховете, го оставихме. Не ги яде, зарязва ги на улицата, но ги убива без пропуск. Птици примерно не го интересуват, врабците ще му изкълват козината, той не ги закача. Но за плъховете е смърт… Не знам защо ги мрази така. Надали ще каже. Но ни е пазителят.

Тя се протегна и погали Мазньо зад ушите. Пазителят измърка доволно, сякаш припали тракторен двигател, дооблиза найлончето от рибата и се зае с млякото.

Докато карах по булевард “Сливница”, метнах поглед наляво към коритото на реката. Сигурно съм го правил много пъти преди. Но този път сякаш нещо в мен прещрака, и сякаш го виждах за пръв път.

Беше огряно от слънцето, широко, с течащата по средата права като конец река, с израсли в цепнатините на бетона бурени и млади дръвчета. Пусто и празно насред човешкото и автомобилно гъмжило наоколо, оградено от него с рехава редичка храсти, саморасли фиданки или дори само трева. Сякаш не принадлежеше към този свят. Сякаш гледах през дебело стъкло парче от някакво Другаде, нямащо нищо общо с града, и попаднало сред него поради някакво абсурдно разместване на пространството. Загърбено – или защитено? – от гъмжилото, изпаднало от друго измерение, или друго време, или друга реалност.

Внезапно мярнах малко по-нагоре през него да крачи мъж – още сравнително млад, с поокъсани дрехи, метнал на рамо раница. В момента, в който го погледнах, той се отби настрани и старателно заоглежда неголям храст, вкопчил се в бетонната стена нагоре към улицата. Отгърна внимателно няколко листа на едно клонче и се вгледа в долната им страна… Не видях какво направи после – отминах, и той остана някъде назад, отвъд границата между реалностите ни.

Умислено се поставих на неговото място, и изведнъж светът се промени. Другата реалност, на коритото на реката, внезапно нахлу в мен, и измести обичайната. За момент я видях такава, каквато е вътре в себе си.

Оазис от спокойствие насред пустинята на градското гъмжило, запазен от бързащия нанякъде мравуняк. Изпаднало от цивилизацията място, сякаш тя в тази реалност си е отишла, а светът продължава да съществува и да пуска корени върху бетона на руините й. Огрян от слънцето, обрамчен от стените на коритото и зеленината по ръба им, които го отграждат поне малко от градския шум и гмеж. Място, където можеш да се скриеш от ада на тълпата, да бъдеш мъничко сам със себе си, без да се налага да си ограден от стени и захлупен с покрив. Място, което не е твое, но можеш да бъдеш насред него, точно както в природата извън цивилизацията.

Проснал се насред враждебния свят на града, този оазис не е идиличен. Чувствителните носове се набръчкват от каналната миризма, която иде да те подсети – пази се, това не е райска поляна. Треперливите души подскачат от претичващите тук-там плъхове, и с право – не внимаваш ли, не вземаш ли предпазни мерки, може да се събудиш с оглозгани уши или пръсти. Сякаш живееш в гората, и се налага да се пазиш от вълци, мечки и змии… Понякога, веднъж на година-две-три, реката се издува и изпълва коритото, и се налага да избягаш за часове или дни във враждебното отвън, и да изчакаш тя да спадне отново и коритото да поизсъхне. И, ако детското в теб се пробуди за миг, и загърбиш разума, опита и цинизма, да потрепериш за миг – ще спадне ли отново, ще се върне ли познатият свят?… Понякога, веднъж на десет или повече години, в коритото слизат работници, и самосвали, и строителни машини, изгребват натрупаното от реката, чистят поникналите по коритото растения, сякаш пожар или суша попарва познатия ти свят. Но после си тръгват, и отново ти го оставят, и след не много време той отново е същият.

А той има своята красота, колкото и да няма мравунякът очи за нея. Журченето на реката по средата, същото на слух, както от най-бистрото планинско поточе. Малките й водопадчета тук-там. Напеченото от слънцето бетонно корито наколо, което навява странни спомени, дошли може би от детството, а може би от някой предишен живот, или пък може би следващ. Подобната на планинска геология структура на стените на коритото – къде бетон, къде зидан камък, къде панели, къде дори тухли. Упоритите растения по него, вкопчили се и в най-малката цепнатинка, и заявили гордо: “Това е мое място!”. Кацащите понякога птици, вестители между двата свята… И още много и много неща, познати само на тези, които са били в онази реалност, и разбираеми само за тях.

В този оазис няма да откриеш храна, нито вода, нито каквото и да е материално, което ти е нужно. Тях трябва да търсиш навън, сред пустинята на града, извън убежището на оазиса. Да ловуваш там за какъвто дивеч умееш да хванеш, за да се снабдиш… И след това да се върнеш в оазиса, в не-твоето място, което е истински твое. Което дава усещането за безгрижие, каквото само липсата на пари, собственост и планове могат да дадат. Взема ти сигурността в бъдещето (така или иначе измамна), но и тревогите за него, за да ти даде истинскостта на момента, да те научи да живееш в него. Взема ти купищата неща в живота, на които са свикнали жителите на градската пустиня – но те научава да цениш нещата в живота по този начин, по който умеят само живеещите тук и сега. Тези, които знаят, че мигът на “сега”-то е единственото, което имаме истински, и че истински имаме и можем да се радваме единствено на това, което имаме в него…

Оазисът се проточва сред пустинята на града. Можеш да вървиш с километри по него, и да виждаш отстрани улиците наравно с погледа ти, и колите по тях, и погледите на шофьорите, които минават над теб и през теб, без да забележат теб и оазиса ти, скрити от тях с невидимата стена между реалностите… Ако вдигнеш очи, можеш да видиш отвъд улиците къщи, и на прозорците им стоят хора, и гледат наоколо, година след година, без да забелязват оазиса, сякаш той не съществува, въпреки че е пред очите им, бил е и ще бъде.

Тук-там коритото влиза под земята за стотици метри, или дори километри, сред мрак и тиня. Някои от тези места са преградени с решетки, и не без причина. Ако на картите на древните непознатите земи са били означавани с предупредителното “Тук има лъвове”, на карта на градските корита в тези места трябва да пише “Тук има плъхове”. Колко големи са, и колко страшни, малко хора знаят… Други такива места не са преградени, но страхът от плъховете, и мракът и непознатото са преодолими само за най-сърцатите сред бродещите из оазиса. Останалите стисват зъби, и се престрашават да излязат сред градската пустиня, за да стигнат през нея до продължението на оазиса.

Тук-там коритото се мушва под мостове, широки крачка-две, или десетки метри. Скрива се от пустинята на града, промушва се под нея, за да продължи нататък. И можеш да използваш тези негови укрития, за да се притаиш от дъжда или снега, да си скъташ убежище (най-много за нощта – в реалността на речното корито няма постоянни домове). Или просто да седнеш под тях, и да слушаш грохота на градската пустиня над теб, странна музика, която само тези от твоята реалност могат да разпознаят и оценят, и може би разберат. Но не и тези, които я създават.

Тук-там при пътя си през града речното корито се среща с други. Реки се обединяват с реки, реалността на коритото се разделя на потоци, като клони на дърво, или разклонения на пространството и времето. Казват, че тръгнеш ли по тях, можеш да пребродиш целия град. Било много път, но можело. Да стигнеш до незнайни негови части, за които само се носят легенди. И разказват какво ли не – за зловещи приключения, или приказни чудеса, или неща невиждани и невъзможни. Разклонения на въображението и легендите, подхранени от разклоненията на пространството и бетона, и водата, и реалността им.

Тук-там бетонът изчезва, и реката просто тече, отградена само с насипани диги. Зад тях се гушат едноетажни къщурки с изпадала мазилка, и улици, които някога може би са били павирани, или асфалтирани, но отдавна вече не им личи. Зеленината расте по дигите и в коритото, гъста и буйна, и не оставя място да вървиш; реката криволичи между тях, и търси сърдито свободата си. Там е място на дивата природа, така различно от оазиса на бетонното градско корито, както дивите джунгли от града. Друга реалност, също така негостоприемна за оазиса, както градската пустиня около него. Защото реалността на оазиса, на речното корито, е дете на реалността на града, на ландшафтната урбанитност, и колкото и да е различна от тях, няма как да съществува извън тях.

Тук-там се появява метална решетка, зад която обаче вместо тъмен тунел има парк, и реката тече през него. Понякога прикрита зад дървета, за да не се срамува от запуснатото си и задръстено с боклуци корито. Понякога изложена на показ, прекарана през старателно фризирани плитки корита, вталена под мостчета и натруфена в езерца… Места, където градският мравуняк е навлязъл в коритото, и го е нагодил към себе си. Дупки в тъканта на реалността на бетонното речно корито. Да навлезеш в тях е почти все едно да излезеш сред пустинята на улиците и витрините, и автомобилите, и входовете със заключени врати…

Потокът мисли, усещания, емоции, изживявания ме обхващаше. Цял един свят, нахлул за секунди през една зърната гледка, нереален и странен, не по-малко от ежедневието ни…

Стреснат от наплива, трепнах, и той в миг изчезна. Сякаш никога не беше бил… Но споменът остана.

И за да му дам шанс не умре, го споделям тук. Може би ще го прочете някой, който не познавам – друг, отдругаде, или пък аз, след години.

Може би.