Grigor Gatchev - A Weblog

Става дума, естествено, за Явор Колев.

За такъв го провъзгласи любимата ми Асоциация Българска книга. Като се има предвид това, би следвало да се очаква той да е човек, способен за шепа жълти стотинки да затрие и последния читател. Още повече че покрай затварянето на “Моята библиотека” (известна също като Читанка.инфо) възмутените потребители на Интернет му създадоха и такъв имидж.

Само че аз не съм съгласен. С което сигурно ще вбеся доста народ. И сигурно ще си навлека куп обвинения в какво ли не… Не ми пука. Това е моят блог, и ще пиша в него каквото мисля. На който не му харесва, да не ме чете. Не съм част от задъжителната учебна програма.

Като начало, за разлика от почти всички, които ще ядосам, аз съм разговарял с Явор Колев. Повече от час. В условия на словесен дуел. Така че имам някаква представа какво представлява той, и най-вече колко акъл има.

Като начало, Явор Колев не е никак глупав. Не винаги е напълно компетентен технически, има си веселите издънки. Но извън това има много добра преценка за обстоятелства, действия и последствия от тях. Демонстрира го на няколко пъти по време на споменатия разговор. Така че не се съмнявам в способността му.

В същото време, много от действията му в защита на авторски права са комични и водещи до разпалване на огъня. Затварянето на библиотеката на слепите, която се помещаваше на bezmonitor.com, можеше да бъде извършено по много по-дискретен начин. Без много шум и без да привлече вниманието на Интернет общността. И без да стартира по този начин появата на един куп онлайн библиотеки, които направо съсипаха каузата на поръчалите затварянето на bezmonitor.com – КК “Труд”… Явор Колев обаче го изпълни показно каубойски. Точно както и изземването на сървърите на “Моята библиотека”, което не просто се оказа неефективно, а й направи реклама, която иначе би струвала милиони. Ако оценяваме обективно, Явор Колев най-вероятно има не по-малко принос към свободното разпространение на произведения на изкуството, отколкото Виктор Кирилов или Борислав Манолов.

Това някаква изначална некадърност за тази работа ли е? Сигурно много негови зложелатели биха подкрепили това мнение. Не и аз обаче. Когато действа срещу некомерсиални начинания, създадени “на ползу роду”, дори ако законността им е под съмнение, Явор Колев прави невероятни клоунади. В същото време обаче, когато действа срещу комерсиални начинания, и особено срещу такива, които се опитват да правят гуша от свободни неща, по грубия начин, той е съвсем друг. Без излишна патардия, без противопоказана показност, без глупави грешки. Провежданите операции са ефективни, без смешни издънки, които да позволят на атакуваните сайтове до ден-два да са отново на линия… В такива случаи “некадърният” Явор Колев се оказва много приличен професионалист.

Случайни съвпадения? Може би. Но може би и не. Струва ми се, че почти без изключение започва да се набелязва схема. И мисля, че Явор Колев всъщност никак не е заклетият враг на свободното разпространение на изкуство.

И че всъщност нарочно саботира инициативите срещу него. По единствения начин, който няма да доведе до уволнението му.

Каква ли може да е причината? Не бих повярвал да е идеализъм. Много по-вероятно ми се струва типът хора, които се хвърлят на мръсни действия срещу свободното изкуство, да са му дошли отгоре. Повечето от тях са, да го кажем най-меко, не особено приятни личности – на негово място всеки би се отвратил от тях, и би почнал да им прави сечено. А и той е човек. Странно би било, ако не го направи.

(Убеден съм, че и те са се досетили, че оплесква някои случаи нарочно. Само че какво могат да направят? Не е редови полицай, за да е лесно да бъде разкаран и заменен с протеже. Нито пък е толкова високо в йерархията, че да може да бъде заменен по политическа линия. И най-сетне, доста от нужната им работа той я върши добре. Типичното протеже би се справяло вероятно по-зле. Да не говорим пък, че и на него в един момент ще му писне да подскача по конците на кукловоди, и ситуацията ще се влоши, вместо да се подобри.)

Затова си мисля, че е възможно лапсуси като “Синът ми чете книги от моята библиотека” всъщност да не са недомислици. Че не е изключено Явор Колев да си прави остроумна шега със собствения си имидж, и да си отмъщава на наглите и безпардонни поръчители на скандални неща, които искат да се пробутват за приятели на книгите, и да си измиват ръцете с него.

Което пък означава, че може и наистина да заслужава титлата “рицар на книгата”.

За смайване и ужас на тези, които му я дадоха.

Днес се натъкнах на една статия, която споделя няколко интересни неща за, хм, положението на нещата в Google. И по-точно за опазването на личното пространство и личните данни на потребителите им. (Апропо, хрумва ли на някого точен български превод на privacy? Ще да не е много популярна дума… защо ли…)

Корпорациите, особено големите, имат съвършено различни интереси от тези на хората. Да се очаква друго би било все едно да се очаква интересите на вълците и на зайците да не са различни… Някои корпорации, например Google, дълго време полагат геройски усилия да се изживяват в това отношение като “хора”. Рано или късно обаче те или се “осъзнават”, “порастват” и се възприемат като каквото са, а именно корпорации, или фалират. Заради “неадекватност” – ако бяха хора, щеше да се нарича лудост.

Любопитен съм, в това отношение, дали е възможно “конструирането” на корпорация (истински голяма), която да има интереси, еднопосочни с интересите на хората. Чоплил съм преди по въпроса, но ми е трудно да преценя дали моделът ще запази валидност при размери на корпорацията от калибъра на тези на Google. При тях ще се наложи тя да е многостепенна система с вътрешна базарна структура. В такава структура е възможен постепенен преход в интересите на нивата, при който разликата между кои да е две съседни нива е практически пренебрежима, но разликата в интересите на най-долното ниво (хората) и на най-горното (центърът на корпорацията) е толкова голяма, колкото и между хората и класическа корпорация. Ако ситуацията се окаже такава, най-вероятно интересите на центъра на “откритата” корпорация, освен че ще са далече от тези на гората, ще са и изумително сходни с тези на класическа корпорация.

Може би единственият начин да се изясни това е да се опита да се направи подобна корпорация на практика. В интерес на истината, задачата е толкова любопитна, че бих опитал. Но като се знам какъв кадърен мениджър съм, не съм убеден, че ще успея.

Но какво от това? Поне ще съм пробвал. 🙂

Наскоро си ъпгрейднах WordPress-а. От 2.2 на 3.0. С убеждението, че ме очакват приятни изненади.

Бях наполовина прав. Наистина имаше една изненада. Но не беше приятна.

Ако музата ме е посетила, съм способен да избълвам цял запис наведнъж, готов, без нито една редакция. Това обаче, уви, е рядко. Обикновено редактирам записите по един-два-десет пъти, преди да ги публикувам. Помага да прикрие бъркотията в главата ми. 🙂

Не бях очаквал обаче, че след ъпгрейда това ще доведе до бъркотия в базата данни. Таблицата със записите се оказа направо задръстена с техни версии, създавани при всеки запис на редакция. Около месец имах по-важни неща за чоплене от този проблем, но днес ми писна, и задълбах в кода му. С мрачната решителност да изритам този “feature”.

Оказа се, че “злите” автори на блог-софтуера са помислили за страданията на сродните ми души. Уви, не достатъчно, за да изведат управлението на версионирането на опция в сетъпа му. Все пак обаче някакво улеснение имаше.

Как се прави премахването на версионирането ли? Просто вписвате във файла wp-config.php следния ред:

define(‘WP_POST_REVISIONS’, FALSE);

(Добра идея е да го впишете преди дефинирането на ‘ABSPATH’ и включването на wp-settings.php. Иначе няма да работи.)

Просто, нали? 🙂 А сега ще измисля някакъв лично мой си начин да елиминирам купищата ревизии от базата. Да ги изтрия директно не ме кефи – ще се опитам да съчиня нещо по-изобретателно. 🙂

Преди няколко дни министърът без портфейл Божидар Димитров се изказа за народа ни (и за някои хора от него), че били “шибани”. Защото не приемали идеята, че в Созопол са открити костите на Йоан Кръстител.

Дали поводът е подходящ, ми е трудно да преценя. Имаме достатъчно археолози, които биха открили в Созопол, Царичина или под центъра на София какво ли не. Примерно костите на Христос, заедно с костите на кръста и костите на пироните, с които е бил закован към него. Костите на Бен Хур, в няколко различни версии, от различни възрасти. Костите на група марсиански десантчици, разгромени от групата за бързо реагиране на бог Перун… Уви, в България има предостатъчно хора, които са способни да повярват на това. По-лошото е, че значителен процент от тях имат право да карат коли и да гласуват. А че имаме и такъв министър… какво пък, какъвто народът, такъв и министърът.

Така че нищо чудно министърът да е прав. Проблемът е, че е министър. И аз често се изказвам за приличен процент от българския народ, че са добитъци (и сигурно пак ще го правя – особено впредвид казаното в горния абзац). Само че не съм министър. Ако стана, надали ще си го позволявам. Един министър няма право да казва подобни неща за народа си. За министър-председателя или президента си по може, и те са само слуги на срочен договор. Народът обаче е господар на държавата, поне по право. За него не бива, ако ще си му слуга.

Толкова не бива, че чак и Божидар Димитров се усети. Но се опита да замаже нещата. Да обясни, че “шибан” не било обидна дума. С авторитета си на министър. Как да не му повярваш?

Предлагам да му вярваме. И отсега нататък да му викаме Шибания министър.

Надали ще се обиди.

Помните ли тази невероятна тинейджърска филмова трилогия? Е, този запис е за нейните поклонници.

Миналата нощ сънувах нейна четвърта част. Или по-точно филм как е била правена четвъртата част. 🙂

Уви, далеч не помня всичко от съня. А и филм как е бил направен един филм не е същото. Имаше обаче все пак достатъчно, за да си напълня душата. За повечето никак не ми е трудно да се сетя откъде е дошло като идея в бръмналата ми глава, но това не намалява удоволствието.

Като начало, идеята беше, че повечето от героите, включително Марти и Док, са компютърно генерирани образи. (Бога ми, беше трудно да го повярвам – толкова живи изглеждаха.) Но ги озвучават истинските Майкъл Джей Фокс и Кристофър Лойд (а Кристофър Лойд дори се явява истински в няколко кадъра). Повечето от другите герои също са компютърни образи (включително групата злодеи – Биф Танън, който е събрал Гриф от бъдещето и Бъфорд Танън от миналото, за да му помагат). Доста от епизодичните образи обаче са реални актьори, много от пейзажите – също. Чрез комбинирането им се постигала, по думите на режисьора (мамка му, не запомних кой беше), максимална достоверност на визуалното усещане, и стилово единство с предишните три филма.

(Усилията по постигане на стилово единство не стигаха дотам. Показаха на няколко пъти как умишлено ховърбордът на Марти никога не се вижда целият, и как реагира точно все едно е закачен в скрития си край на устройство, с каквито са правени първите филми. В компютърно генерирани кадри би било дори по-просто да го покажат целия как лети, но искали да спазят еднаквост на изгледа. Пак по същата причина куп ефекти умишлено не са съвсем гладки, и леко си личат. И т.н.)

Интересни бяха кадрите от 2015 г. Тъй като по времето на правенето на филма тя вече очевидно е минала (както се подразбира от думите на сценариста, който разказваше за тях), те не са актуални – но са запазени точно каквито са били в идеята на предишните филми, пак заради стиловото единство. (Споменаха, че оригиналният сценарист вече не бил достъпен; не разбрах дали защото е умрял, или защото е пенсиониран. Така че тези части от сценария ги бил писал друг човек, който бил проучвал с месеци архивите на трите филма и на първия сценарист, за да направи нещата максимално близки.)

Имаше и нещо за музиката. Доколкото разбрах, основната част са водещите теми от предишните филми, и аранжирани парчета от тях. Имало и няколко нови, бяха на известно име, но не помня дали на Алан Силвестри.

Какво имаше в четвъртата серия ли? Както подобава във филм за това как е правена тя, имаше доста кадри, но бяха ужасно накъсани. И уви, не винаги най-ключовите.

Филмът започваше с римейк на последните кадри на трета серия, когато Марти се връща от Дивия Запад в “настоящето” (1985 година), и се дрънка по ЖП линията, минавайки край прелеза. Точно след прелеза обаче някакъв кран закачи колата и я свали от релсите. Оказа се, че това е работа на Док, който след това сложи на релсите точно копие на ДеЛореана, с фалшива машина на времето, и влакът смаза копието.

Док предупреди смаяния Марти, че никой не трябва да знае за подмяната на колата. Инструктира го при нужда да си съчини нещо, примерно… точно това, което се случи в третата серия. (Докато говореше, като илюстрация вървяха оригиналните кадри от третата серия как влакът сгазва истинския ДеЛореан, и Марти едва се измъква… сладка гавра. 🙂 ) Марти пък в първия момент, като видя Док, припадна – “Ама аз те оставих в миналото!”, точно както Док във втората серия, когато танцуваше от радост, че го е пратил в бъдещето, и Марти пристигна обратно. Док му обясни, че с тази подмяна е избягнал разклонение на времето, при което петдесетина години по-късно клошари изкопават на бунището остатъците от машината на времето, и един от тях случайно успява да я отремонтира чрез някакво универсално ремонтно устройство, да я сглоби и включи, и се научава да я използва, и прави някакви страшни неща…

Док пристига в настоящето, след като е бил някъде другаде (не казва къде точно, но се подразбира, че е отлетял с локомотива на времето в края на третата серия точно натам). Идва, понеже е узнал там нещо важно – трябва в миналото да се направи нещо, което да предотврати някакъв ужасяващ хроноклазъм. (Не помня какво точно беше. Май и нарочно не го споменаваха. Помня, че ако не бъдеше направено, като минимум машината на времето нямаше никога да бъде изобретена, а може би и човечеството нямаше да се появи.) За да може да направи нещото, му трябваше далеч по-приспособимата, по-дребна и по-пъргава от локомотива кола.

Колата обаче беше само началото. Не беше ясно какво точно трябва да се направи, и как, за да се реши проблемът. Док си беше блъскал главата много, и не беше успял да го измисли, а времето изтичаше (и поради някаква специална причина дори машината на времето не можеше да помогне). И в един момент стигна до извода, че за решаването на проблема му са нужни поне петдесетина специалисти по пътуване във времето. А тъй като пътуването във времето към този момент все още е тайна, го владее само той, и няма кога да бъдат обучени още учени. Марти предложи да идат назад във времето и да ги обучат, но Док отговори, че по този начин тайната на машината на времето ще бъде разпространена, а тя трябва да остане тайна още не помня колко години, и т.н. За бъдещето пък трябваше да остане тайна, че машината на времето е била изобретена толкова рано, така че не беше опция да докарат вече обучени специалисти и от бъдещето.

Проблемът с многото учени беше решен, като Док се разходи с колата и събра шестдесетина свои версии от различни години, откакто е изобретил приливния кондензатор, та до 2015 година, през една година. Намериха едно старо хале, и се нанесоха в него, за да чоплят проблема.

(При търсенето и нанасянето в халето имаше куп закачки. За да пестят време, Доковците бяха търсили успоредно. Когато Марти и “оригиналният” Док отидоха да огледат подходящото, собственикът му ги изгледа страшно подозрително, и попита дали младежът, който преди час е разглеждал халето отвън и го е разпитвал, не му е син. И дали този син няма брат, даже близнак, на вид като че ли малко по-възрастен, който е минал мъничко след него. Док потвърди, и каза, че единият му син е преживял тежка загуба, и затова е по-състарен на вид. Собственикът таман се успокои, и в офиса му по погрешка влезе още един Док, една година по-голям от наличния. Набързо го представиха за близнак пък на Док, и обясниха, че в семейството им близнаците били чести. Собственикът кимна, но нещо го замъчиха съмнения. Тълпата Доковци пристигна в хамбара в един голям фургон, за да не шашкат повече околните с приликата си. Само че любопитният собственик реши да погледне какво става, и занадзърта през една пролука в стената. Като видя какво наизлезе от фургона, припадна. След това отиде в полицията, и им обясни, че е видял фургон, в който има машина, която копира хора, и била направила до момента поне сто копия от някакъв откачалник и продължавала. От полицията го пратиха в психиатрията.)

Доковците подходиха към проблема по какви ли не начини. Няколко стигнаха до идеята, че те получават прозрение, когато паднат от тоалетна чиния и си ударят главата. Сглобиха опитна постановка в тоалетната, и теглиха чоп кой ще експериментира. Първите няколко опита завършиха с изобретяване на апарат за сушене на мокри кучета, на самопочистваща се чиния за торти и на добавка за ракетно гориво, която предпазва двигателите от нагар. Усъвършенстваха опитната постановка, но всичко, което постигнаха, беше да изобретяват всеки път приливния кондензатор. Оцениха този проблем като интересен, но по-малко приоритетен за решаване от другия.

В един момент при Марти, който си почиваше, пристигна Док, и му каза, че е разбрал какво му е нужно, за да реши проблема.

– Док, а… ти кой си от всичките? И ти ли разбра какъв е проблемът, или някой друг?

– Как кой съм? И как кой го е разбрал? Да виждаш тук друг освен мен? – Док посочи с ръка гъмжилото в хамбара…

Нужното се оказа, че по-старите знаели повече, но умът им бил по-вкалъпен, а по-младите имали свежи умове, но не и знанията. Комбинацията им работела по-добре, отколкото поотделно, но все още не достатъчно добре. Имало как да стане по-добре.

Док се запъти към ДеЛореана, но се оказа, че още десетина от версиите му са стигнали до същия извод. Теглиха чоп кой да действа, и спечелилият докара най-стария възможен Док (в летяща инвалидна количка, сбръчкан до неузнаваемост, на триста и единадесет години; отначало помислиха, че е склерозирал, но се оказа, че само недочува – старчето мигновено се ориентира в обстановката, и когато разбра за какво става дума, ги сложи всички на място с две-три точни думи). След него докара и едно девет-десетгодишно момче – Док на тази възраст – и ги прати двамата да решават проблема заедно.

След петнайсетина минути запознаване с обстановката и разговори с другите двамата новодошли се затвориха отделно и след малко обявиха, че имат технология за достигане на решението. Накараха един Док на средна възраст да повтори експеримента с падането от тоалетната. След като се свести, пак беше изобретил приливния кондензатор. Двамата го накараха да го нарисува. След това хлапето хвана и оцвети картинката, а старецът я обърна наопаки, и това се оказа решението на проблема – като го видяха, всички Доковци едновременно се сетиха какво точно трябва да направят. (Парчето от филма свършваше там, така че аз не разбрах какво всъщност е било нужно.)

Монтираха в ДеЛореана каквото трябваше, и решиха, че ще пратят точно Марти да изпълни мисията. (Не помня защо; май не показаха обяснение.) Марти протестираше, че е много опасно. Док му отговори, че е най-безопасното нещо на света, тъй като имат машина на времето – ако той не се върне жив и здрав от мисията, те ще се върнат назад във времето, и ще го предупредят да не тръгва. А тъй като той вече тръгва, а те още не са се явили да го предупредят, значи всичко ще е наред. Марти попита дали няма възможност да се получи някаква времева примка, и номерът да не стане – Док го увери, че няма възможност. (Но след като ДеЛореанът отпътува, въпросният Док се замисли дълбоко и рече: “Един момент. Май има възможност.” Всички други го погледнаха въпросително. Той отговори: “И с какво точно ще се върнем назад да го предупредим? Машината на времето е с него…” (Естествено, нещата станаха както трябва.)

Във филма имаше и интервю с Том Уилсън – актьорът, който играе Танъновците в първите три серии (и ги озвучава в четвъртата). От него си спомням само как гордо заявяваше, как и трите му героя в този филм имат поне един кадър, заснет наживо, с него. И обясняваше как си е променял гласа за различните герои така, че хем да е почти същият, хем не съвсем.

Идеята с Танъновците в четвъртата серия беше, че Гриф е лежал в затвора (заради поразията от втората серия), и като излиза, намира дядо си в болница на изкуствено поддържане на живота, след като е преживял инфаркт (пак във втората серия) – вързан на апаратура, си прекарва дните, като чете книги за миналото на града им. Биф Танън му разказа историята (обясни му и че го е провалил не младшият, а старшият Марти Макфлай), и го прати да отмъсти на “тъпия Макфлай и смотания дъртак” – и най-вече на Док, защото без него и машината му на времето Марти бил нищо. Гриф отговори, че няма идея как, не и без да го окошарят доживотно, пък той не ще. Като се прибираше обаче видя летящия ДеЛореан как каца пред една къща, и Док излиза от него и влиза в нея (за да вземе Док от това време). Спомни си разказа на дядо си и открадна ДеЛореана.

Направи си няколко експеримента, докато разбере как се пътува с него във времето. (И попадна на различни места из времето, предизвиквайки най-различни неща. Най се смях на момента, когато не можеше да се ориентира как се настройва точката на пристигане, и седем пъти се появи във въздуха над САЩ през 1947 г., по едно и също време, в редичка. 🙂 Първия път здравата се изшашка от другите ДеЛореани, направо пощуря, докато успее да се махне оттам. Чак на третия път разбра, че това е все той… Мислеше, че никой не го е видял, но се оказа, че някакъв предприемач на име Кенет Арнолд е мярнал от частния си самолет седемте летящи ДеЛореана, и после е разказвал за “летящи чинии”. Видяха го и някакви жреци на маите, които го нарисуваха в пирамидите си как заплашва един жрец с бухалка – господи, каква само карикатура беше в стила на маите – и някакви индианци, и някакви първи европейски заселници, и т.н. И всеки път оставаше по някакво непредполагано доказателство.)

Гриф се върна в своето време и отиде в болницата при Биф да се похвали. Биф го обяви за некадърник и идиот, и му обясни, че Док може много лесно да построи колкото иска машини на времето, и че мухльо като него надали ще може нито да намери Док и Марти назад из времето, нито да им направи нещо. След това му каза, че в рода им е имало истински мъж на делото – Бъфорд Танън (за който е научил от книгите за миналото на града), и го прати да го вземе от Дивия Запад (след като си е излежал обира на банката от третия епизод), и да го накара да застреля онези двамата. Инструктира го също да накара Танън да се ожени и да има наследници, да за ги има и Биф и Гриф. И също, след като свърши работа, да остави ДеЛореана точно където и когато го взе, за да не заподозре Док какво му се готви.

Бъфорд отначало реши, че Гриф му се подиграва, или му досажда, или и двете, и му налетя на бой. Оня с бионичните присадки се оказа по-добър побойник. Но след като го просна, не знаеше какво да го прави. Бъфорд стана, пак му се нахвърли, и така, докато и двамата не капнаха. Чак тогава пробваха да се разберат.

Отначало Бъфорд не щеше да се впуска в акции да отмъщава на някакъв Макфлай, защото беше обсебен от идеята да отмъсти на “Клинт Ийстууд”. Гриф пък никога не беше гледал уестърни, така че не стопляше, че името е доста малко вероятно. По едно време обаче показа на Бъфорд (без да иска) холоснимка на Марти Макфлай, направена в кафенето, и двамата моментално се разбраха. 🙂

Бъфорд така и не запомни, че това “Клинт Ийстууд” не е истинското име на Марти, и няколко пъти попита срещнати в настоящето дали не познават един Клинт Ийстууд, с който си имал сметки за уреждане. В един тематичен бар “Дивият Запад” много се веселиха на въпроса, съчетан с външността му, и го почерпиха.

Бъфорд непрекъснато псуваше “бъдещето”, в които няма патрони като за неговата пушка (беше останал със само един, в цевта), а Гриф – “миналото”, в което няма как да си заредиш бионичните присадки (боят с Бъфорд му ги изтощи). Мотаеха се около проекта, и се чудеха как да отмъстят. Първата им идея беше да застрелят Док, като излезе за пореден път от хангара (виждаха го непрекъснато да влиза и излиза – Доковците се сменяха да си почиват на въздух – и понеже го виждаха ту Бъфорд, ту Гриф, се изпокараха колко възрастен е, и с какво е облечен). Докато се готвеше да го застреля обаче, Бъфорд успя да метне през затварящата се врата поглед вътре в хангара, и заключи, че е безсмислено – много бройки Док са, а той има само един патрон.

Решиха вместо това да докопат Марти, тъй като е само един брой. (Бъфорд беше особено щастлив от промяната в плана.) Успяха да го вземат за заложник, и решиха първо да изнудват с него Доковците, преди да го убият. Най-малкият Док обаче ги видя, каза на другите, и те се сетиха защо е отвлечен точно Марти. Решиха, че ако и той е в повече бройки, ще разколебаят Танъновците, и отскочиха до 2015 г. за сина му. Не намериха сина му, и докараха дъщеря му (в изпълнение, естествено, на Майкъл Джей Фокс – изглеждаше си точно така “убедително” за момиче, както и той във втората серия 😉 ), гримираха я (сетете се сами колко добър гримьор е Док), взеха я от няколко различни часа и представиха за няколко други броя Марти. (Като беше голям проблем да накарат дъщерите да престанат да се карат коя е по-така, дори по време на преговорите.) Танъновците се хванаха. Решиха, че няма смисъл да изнудват Доковците, и че трябва да застрелят Марти веднага. Междувременно обаче хлапето-Док и престарелият Док се бяха промъкнали и го бяха измъкнали.

Накрая, както си му е традицията, Танъновците попаднаха в едно ама наистина голямо торище. Гриф попита Бъфорд какво е това, онзи му обясни, и двамата в един глас заявиха: “Мразя тор!”. Много съм любопитен как са се върнали по времената си (като минимум за Бъфорд е задължително), но май го нямаше в изрезките от филма.

След като бяха постигнали целта си, пред Доковците обаче изникна важен въпрос – ако те си спомнят всичко това, линията на времето на Док ще стане на нищо. Решението го намери най-старият Док, който извади някакво лекарство от далечното бъдеще, с което заспиваш, и след събуждане си забравил последните две денонощия. Всички го изпиха, освен най-стария, който обясни, че той и да помни всичко, вреда няма. След това той ги разнесе по времената им с ДеЛореана.

Като возеше хлапето, точно преди лекарството да подейства, старецът спомена за Жул Верн, хлапето попита кой е той, и старецът се усети накъде може да тръгне времето, ако не вземе мерки. Направи няколко бързи изчисления, и разбра, че през цялото време е грешал за хроноклазъма – че машината на времето всъщност няма да бъде изобретена, защото той като малък няма да научи за Жул Верн. Така че преди да остави хлапето в къщи, първо мина през книжарница (и си пригоди фалшиви колела на летящата инвалидна количка, да не шашка народа… познайте какъв излезе резултатът), накупи няколко книги от Жул Верн и ги набута по джобовете на спящото вече хлапе.

Марти не пи от лекарството, защото нямаше смисъл – не е бил в повече от един екземпляр едновременно. Съжаляваше горещо, че Док няма да помни тази страхотна история. На следващия ден Док обаче се издаде, че я помни. Оказа се, че само се е престорил, че пие лекарството. Марти се възмути, че Док е измамил не просто най-близките си, а даже самия себе си (“Как не те беше срам?!”). Док отговори, че не е измамил никого, и че най-старата му версия с гаранция помни този номер. И че именно като си е запазил своята доза от лекарството, е подсигурил начин старецът да има от него (някъде по филма старецът споменаваше, че по негово време вече можеш да синтезираш точно копие на каквото и да било; още е много скъпо, но за няколко грама цената е посилна).

Марти го попита дали само той се е престорил, че пие лекарството. Док го изгледа много особено и отговори, че е дискретен човек, и че щом може да запази в тайна веднъж, значи може и още колкото е нужно пъти. На Марти му просветна, че всъщност Док е знаел, че това ще се случи, още откакто е изобретил приливния кондензатор. Когато му го каза, Док вдигна рамене: “Защо мислиш, че си харесах точно тази схема от всичко, което изобретих, и експериментирах с нея 30 години? И защо мислиш, че станах приятел точно с теб? Всяко нормално хлапе проявява интерес към откачените учени…” И се ухили по несравнимия му начин.

Уви, останалото или не го разбрах, понеже във филма за филма показваха само откъси от филма, или не съм го запомнил.

Дано оцелялото да е повеселило феновете. 🙂

Нещата около WikiLeaks и “афганистанския военен дневник” търпят развитие.

Вчера говорителят на Пентагона, Джеф Морел, отправи предупреждение. А именно, информацията за войната в Афганистан да бъде незабавно свалена от сайта и заличена от базата данни на WikiLeaks. Надявал се на здравия разум на администраторите на сайта.

Какви мерки ще предприеме Пентагонът, ако информацията не бъде премахната, не се уточнява. Сайтът е базиран в Швеция, и не случайно – тамошното законодателство не съдържа перверзии от типа на The Patriot Act, и компрометираща информация за военни престъпления не може да бъде свалена по съдебен път, с аргумента, че подронвала имиджа на престъпника. Надали ще може да бъде заставено и шведското правителство да го затвори, по точно същата причина. Да се опита Пентагонът да прилага силови решения е още по-малко вероятно, защото ще бъде… съден. И вероятно осъден. Поне в Швеция.

По-интересно ми е друго. Ако който и да било, свързан с WikiLeaks, посети САЩ, вероятно ще бъде арестуван моментално. (За сравнение: не ми е известно да са арестувани пилотите, разстреляли журналистите на Ройтерс и дошлите да ги спасяват цивилни.) Предполагам обаче, че екипът на сайта има желание да посещава САЩ колкото кой да е борец за правата на дисидентите в СССР имаше желанието да се появи там. Което, уви, говори за някои прилики.

Интересно ми е дали не планират да се опитат да отвлекат Джулиан Асанж. От една страна, надали ще спечелят каквото и да било – той не е от хората, които могат лесно да бъдат сплашени и разприказвани, а PR катастрофата покрай случая ще е ужасяваща. От друга страна, PR катастрофата, в която Пентагонът вкара САЩ с тази си заплаха, вече е ужасяваща, а демонстрацията на груба сила може да успее да сплаши други, по-малко волеви хора…

Каквото и да става, този ход на Пентагона решително вписа САЩ в категорията “империя на злото” в очите на повечето хора с очи, ум и съвест по света. Включително в САЩ. Дори американските интелектуалци вече започват да се досещат, че в една страна, в която чужденците могат да бъдат арестувани и пратени в някой гулаг без съд и присъда, няма да мине дълго време, преди това да стане възможно и за местните. Всъщност, това вече се е случвало, на американците от японски произход, просто защото САЩ и Япония воюват. Сега просто ще се случи на всички.

Оттам нататък, държавата, която (с основание или без) дълго е била примерът на света за демократичност и граждански свободи, твърде лесно ще заеме мястото, освободено във възгледите на хората от СССР. Което може и да е полезно. Както казва Бари Хюгарт, “за психическото здраве на едно село е необходимо в него да има човек, когото всички мразят”. Проблемът е, че се очаква небесата да ни благословят с доста такива хора, пардон, държави. А да останат твърде малко, ако изобщо, тези, които да си струва да бъдат обичани.

Къде е България в картинката? Като член на ЕС, се очаква да споделяме неговите ценности. А към момента ЕС се очертава в далеч по-морална позиция. Публикуваните от WikiLeaks файлове засягат косвено и золуми, вършени от войските на доста евродържави в Афганистан. А Джулиан Асанж пътува спокойно из ЕС, дава пресконференции, и т.н. Даже си е сложил основния сървър в ЕС държава… Не твърдя, че ЕС е перфектният източник на държавен морал, или дори че е близо до това. Но се очертава като държавно образувание с далеч по-мъдра позиция от САЩ. И си струва да му се признае кредит, и да му се даде подкрепа за това. Най-малкото защото с гаранция е под силен натиск от САЩ да слезе до тяхното ниво.

Като минимум средата, в която се намира България, е далеч по-морална, отколкото към момента започват да се очертават като държава САЩ. Ако се възползваме от това, и се потрудим да наложим малко повече граждански свободи у нас, само ще спечелим. И може би повече, отколкото очакваме. (Подсетка: благосъстоянието и напредъкът на САЩ са основани на труда и таланта на емигриралите там хора, и техните потомци. А натам се е емигрирало заради повечето граждански свободи там. Казано иначе – държавата се е отнасяла към теб с повече морал, отколкото съвременните й други държави към гражданите или поданиците си. Станат ли гражданските свободи повече другаде, емиграцията бавно, но сигурно ще се насочи натам.) Нищо чудно по този начин да оставим на децата си по-добър живот, отколкото чрез цял живот пестене и купуване на разни собствености.

Факт е, че законодателно държавите от ЕС са на светлинни години зад САЩ в сферата на гражданските права. И това може да се използва, за да бъдат на практика унищожени гражданските права тук буквално за една нощ… Но може да се случи и обратното – една създадена дълбока и силна, и вкоренена в обществото традиция на граждански права може да предизвика законодателни промени в тази насока. А друга страна по света, която да е в изгодно положение да стане лидер в гражданските права, засега няма. Затова е и толкова по-нужно да се потрудим да подкрепим тази тенденция – провали ли се тя, няма къде да бягаме на по-добро.

… Дали информацията за войната в Афганистан ще бъде свалена? Според мен въпросът е безсмислен. Искал го е всеки, за който е била изнасяна информация в WikiLeaks. Досега не ми е известен случай някой да е успял, въпреки че заплахи от всякакъв калибър е имало непрекъснато.

По-интересно е ще смее ли Пентагонът да стигне по-натам от заплахи. Няма логика – информацията вече пълзи навсякъде из Нета; предприеме ли нещо насила, ще раздуха пожара по най-ефикасния възможен начин. Но хора, които не разбират в какво тресавище вкарват държавата си с подобни изказвания, може да не разбират и други елементарни неща.

Преди няколко дни на WikiLeaks.org се появи един огромен файл, почти гигабайт и половина, шифрован с AES256. Какво е съдържанието му официално не е известно – ще се разбере, след като някой от екипа публикува ключа. Но не ми се вярва да е случайно съвпадение със заплахите на Пентагона. Убеден съм, че файлът съдържа всички документи за афганистанската война – както публикуваните, така и непубликуваните (известно е, че поне 15 000 документа още не са публикувани). Като минимум, е посочен на сайта на WikiLeaks в страницата за тях.

А проблемът е, че файлът е твърде голям, за да съдържа само тези документи. Добре компресирани, те биха се побрали на малка част от този обем. Затова не бих се учудил, ако файлът съдържа всичко, или поне всичко важно от WikiLeaks – включително може би голям брой непубликувани досега документи, не само за Афганистан. Трудно ми е да предположа какво още може да съдържа. Но има сериозна вероятност вътре да има неща, които Пентагонът да предпочита да скрие дори на цената на оставането на афганистанския военен дневник. Тоест, да си струва да бъдат прочетени и знаени, дори на цената на риск.

Ключът за разшифроването засега не е публикуван. Нямам обаче нито капка съмнение, че ако Пентагонът се опита да играе грубо, това ще се случи. Не съм забравил как преди време Сциентологичната мафияцърква отправи на WikiLeaks ултиматум да свали нейни ръководства. Отговорът на Асанж беше: “Заради опита ви за мачкане ще публикуваме още няколко хиляди ваши файла”. И го направи.

Към момента вероятно този файл вече е свален от много хиляди хора. В такива случаи обаче колкото повече, толкова повече. Затова съветвам всеки, на който не му е все едно в каква държава и в какъв свят живее, да си го свали. И ако ключът бъде публикуван, да го разкодира и прегледа за интересни неща. Имам чувството, че ще ги има. (Като минимум към момента свалянето на файла е напълно законно – за да ви обвинят, че се сдобивате с нещо опасно, трябва първо да могат да докажат, че вътре има такова нещо.)

А би могъл и да ги публикува в Интернет. Ако го направят всички, които не искат да са нечий добитък, ако направо наводним Нета с него, съвременните Бредбъриеви пожарникари надали ще успеят да угасят всичко. Току-виж им се наложи да преглътнат, и да заложат на другата карта – държавният морал, и защитата на гражданските права.

… Твърде дълго време съм чувал: “Абе аз много подкрепям това, ама бях на работа и не можах да дойда.”. Бях в банята, със сапун в ушите… Мисля обаче, че тази “дреболия” иде да каже нещо важно – дошло е време разделно. Между хора и добитъци. И че може би тя ще е, покрай която ще се види кой при кои си е избрал да отиде.

Предишният запис е един от малкото тук, които обсъждат някоя книга. За срам, защото винаги съм се възприемал като виден читател. 😉

Покрай него обаче си направих една разходка из блоговете на приятели и познати. И установих, че немалко пишат предимно, или дори (почти) само за книги.

И се замислих – дали не си струва да се направи един блог-агрегатор, който да ги събира на едно място? И да е удобен за хората с читателски наклонности?… Иначе казано, има ли достатъчно читатели, които да биха ползвали честичко този агрегатор, че да има смисъла да си давам труда по него?

Очаквам мнението ви.

Кънчо Кожухаров е един от най-известните сред българските любители на фантастиката. Започнал като член на софийския клуб “Иван Ефремов”, в един момент той пое и тежката преводаческа корона. Преводите му са вече… ммм… четиринадесет? Там някъде. А по някое време и прописа. Отначало “фантастизира” историята. След това, покрай журналистическата си практика в опозиционен вестник, издаде три тома за корупцията в България… Естествено, крайно време беше да издаде и фантастика.

Всъщност “Факторът на добротата” не е първото му произведение – Кънчо има и по-ранни романи и разкази, но не беше издавал от три-четири години. Е, очевидно интервалът не е бил проспан. 🙂

Не бях чел досега нищо от него – срам не срам, пропуснал съм. И първата ми реакция беше: “Айде сега, още един клубен кадър чукча писател. Щом и аз прописах, е ясно докъде стигнахме…” Но тъй като той не беше забравил старите приятели, и ми подари бройка от книгата, просто нямаше как да не й метна едно око – опре ли се до фантастика, е успявал да ме откаже единствено Ник Перумов. Докато се връщах, се изкуших да отворя книгата и да се зачета. А някъде по-късно се усетих как пресичам бодро “Васил Левски” при СУ, забол нос в книгата, и глух и сляп за света наоколо. Добре, че бях на пешеходна пътека. Книгата беше преполовена, а аз бях пресякъл центъра, забравил колата си близо до мястото на срещата с Кънчо. Страх ме беше да си помисля как ли съм пресичал улиците – не помня да съм обръщал внимание на светофари…

Докато се върна до колата, бях привършил книгата. Преди да потегля, изчаках петнайсет минути – прочетеното да се улегне в ума ми. След това, докато въртях кормилото към нас, се замислих.

Подет от мисълта “бе това е наш Кънчо, какво ми се прави на писател сега” (знаете, никой не е пророк в своето село), бързо намерих на книгата кусури. Българоцентризмът е типичен за доста наши автори – е, и тук го има (за щастие, с мярка). И ще ме прощава, ама главният герой само дето не се и казва Кънчо Кожухаров… Защо обаче четивото ме беше погълнало така юнашки? Напоследък съм попрочел това-онова от писатели, на които светът прави метани, и не ме е увличало чак толкова.

Добре де, трябва да си призная, колкото и да завиждам на “конкурента” – “Факторът на добротата” е страхотно увлекателна книга. Държа ме в напрежение до последния момент. И два пъти по-обемна да беше, пак щеше да не е скучна. Без непрекъснати батални сцени и без постоянно взривяване на звезди и планети, но екшънът е до дупка. От време на време се изкушавах да гадая какво ли ще се случи малко по-нататък, и тъкмо когато си мислех, че съм хванал машинарията, следваше поредната изненада. От време на време с горчилка си казвах, че Кънчо е платил данък на разбираемостта – тъй де, днес интелектът и особено общата култура са малко на заден план, меко казано. И хоп – в следващия момент се изумявах колко много интересни и полезни неща е зачекнал (а енциклопедичността му хич не ми е изненада, все пак го познавам).

Огромно достойнство на книгата е, че поднася нещата си ненатрапливо и без претенции. Казва ти “Аз съм едно евтино книжле за непретенциозни читатели”, но когато я зачетеш, се оказва, че вътре има изумително много хич не евтини неща. Простичко и разбираемо засяга един огромен куп интересни теми, след което с изуверска усмивка ги зарязва в скута ти. Увлекателни са, нали? Ми почети за тях и другаде, има къде и какво…

Най-големите й ценности за мен са две. Едната е увлекателността – този тип увлекателност, която печели читателя, и го кара да потърси и други подобни неща. Която го запалва за фантастиката, и за четенето, дори в днешните времена, когато образци за подражание са мутрите… А другата е красивата и нежна любовна история, подкрепена с няколко чудесни стихотворения. Трудно е да се пише научна фантастика с любовна история, която да не може лесно да бъде вулгаризирана. Кънчо се е справил майсторски.

Не, не го разхвалвам излишно, понеже ми е приятел. Напротив, точно затова се опитвам да пиша твърде сдържано, без неоснователни хвалби, и без да крия недостатъците, които съм видял. Ако ме питате дали това ще е моята единствена и любима настолна книга – надали.

Но ако ме питате дали бих си купил тази книга, ще отговоря с чиста съвест – без нито капка колебание. Може би е личен вкус, но ми хареса. Струва си.

There are a lot of news about the leaked Afghan War documents. And a lot of descriptions of Wikileaks as a threat to the US national and military security.

Which reminds me a lot of things.

The Cold War

Most Westerners are convinced that Ronald Reagan won it, by raising the military expenses of USA to a level that the Soviet bloc could not afford. This is not the first gross Western misconception about the communism – but is a very important one.

Every single penny in the cost of everything, be that a toaster, tank or ICBM, is eventually spent on someone’s salary. If you can pay peanuts, you can produce tanks and ICBMs for peanuts… That was the case in the Soviet Union. The head of an ICBM project there was paid about one tenth of the salary of a floor sweeper in an US ICBM project. And, living in the Soviet Union, he could not run away for a higher salary. In fact, the Soviet Union could push the military spending to a level that USA would not be able to afford, just because they spent so much less per a result than the Americans. (A hint for the future: watch China.)

Why, then, the Soviets did not win the Cold War, if it was so easy?

Because they could not achieve moral superiority over USA. An unrealistically sounding answer – if you haven’t lived in a communist country, and don’t know the situation from inside.

Immediately after the WWII we, who remained in the Soviet bloc, saw our stand against the Western bloc as a patriotic one. We saw that the Soviet order was horrible, but the order in the Western bloc was also not very nice. We had Lavrentiy Beria etc., but the West had Barry Goldwater etc. The Soviet Union orchestrated aggressions and coups all around the world, but the U.S. did the same. Where there is no clear “good” and “evil”, there is only “us” and “them” – and, of course, everyone is with “us”, not with “them”.

Things changed drastically under John Kennedy, and even more under Lyndon Johnson. The censorship and the anti-communist witch hunt in the US disappeared. The civil liberties were strengthened. And despite the Iron Curtain, this was noticed in the Soviet bloc. Suddenly, “them” ceased to be about as bad as “us”. We saw that “them” is the Good, and “us” is the Evil. We started believing that “them” means freedom, sincerity, truth, decency, while “us” means lies, hypocrisy, and life in a prison.

The West had achieved a moral superiority.

But how this translated into a Cold War victory?

You can’t run away from a Soviet country, no matter how much you despise it. However, if you are forced to remain there, you lose your initiative, inventiveness and desire to work, create and win. And, most of all, you lose your trust in the system, and your hope for a better future… The most important engine of the economics, the impulse of the people to work and create, went dry. The economics continued going for some time, supported by the effect of the scale, but eventually stuck. And to our perceptions of the West added one more – “wealth”. Actually, a “deserved, decently obtained wealth”.

Even the top Soviet functionaries had lost their trust in the communist system. Publicly, every time they spoke, they acclaimed the Soviet superiority. Privately, they didn’t believed a word from what they said. They regarded everyone who believed that the Soviets can be superior in any way as idiots, brainwashed by the lies they themselves fabricated. When told: “We can beat the West in the arms and space race”, they didn’t believed it, despite the calculations they were shown, and despite that they had nearly done it during the 60s. “If you believe one thing, and the Western experts believe otherwise, then it is them who must be right. There is no way you can be right, there is no way for us to be the better. It is them who speaks the truth, and us who cheats and lies.” This is what everyone was convinced in – even the Party core and top.

The military buildup and the “Space Wars” of Ronald Reagan merely coincided with the final stages of the Soviet economic deterioration. The rot was clearly seen from inside even before Reagan, and many people understood it is a matter only of time before the Soviet system falls apart economically. (Most of us expected this fall to come later, but to be a catastrophic one: happily, we were wrong.) The military race could have speeded it up a bit, but I doubt even this – the Soviet bloc practically didn’t tried to increase the military spending in order to counter Reagan. There was no use in doing this. The Cold War was already won by the West, and not in the arms race.

It was the moral superiority that won it. That rendered the Soviet “army” unwilling to fight – in fact, willing to desert at first opportunity, and expecting and hoping to lose… The result was the only possible one. The Soviet bloc simply disappeared into the thin air, without a single gunshot against the West.

Al-Qaeda

As a student, I saw once a man who was bent on organizing a crusade against the evil capitalism. He tried to recruit for it every single person he saw. And always failed… Instead of on the top of some government body, the system had placed him in a mental clinic. Despite that this obsession was his only peculiarity.

This is how much the Soviet system believed in itself, facing the Western moral superiority. In a country where everyone publicly called for the fall of the capitalism, this man hadn’t seen in his life a single person who would actually fight the capitalism. Or even believe that this is a sane idea…

If Osama bin Laden was in a situation similar to the Soviet bloc, he shouldn’t be able to find a single follower. And the Arab countries are not as anti-Western as the Soviet bloc was, so his task should have been even tougher. How is that he found thousands of followers?

Some people believe this to be an effect of the Islam. However, the communism is a religion also, and one that is much less tolerant of everything decent than even the darkest sects of the Islam. In addition, 15% of my country’s population is Muslims, and that madman could not recruit among them, too. Also, before Osama there were many other militant Muslims who went on a jihad against the West, and none found a significant number of supporters. Despite that the US were supporting then Israel as firmly as now, etc… Obviously, it is the situation that changed.

The people from Western Europe would not go on a jihad. However, during the last decade their opinion on the USA plummeted, too. Twenty years ago, if you were an American in Berlin, you would be revered, and more honored than the Berliners around… Not anymore. Now, you can often hear: “The country that lied to the entire world about the Iraqi WMD? That created and still maintains the Guantanamo gulag? That ran the Abu Ghraib prison? That bombed to destruction the civilians in Faluja? That shot the Italian hostage resque mission? That killed the Reuters journalists in Baghdad? That photographs, fingerprints and tracks every visitor like a criminal? That created the ECHELON system? That is killing in Afghanistan maybe more civilians than terrorists?… If it is decent, then Stalin is, too. This country is a blemish to the humankind.”

Of course, the real criminal is the war itself. In a war, no involved army can avoid such things. The war always de-humanizes the people. And sometimes you can’t avoid wars… However, a moral country is expected to not lie to the other countries, in order to involve them, too, in a non-justified war. To not organize gulags. And when its soldiers perform some nasty crime, to not try first to cover it. Otherwise, this country starts being considered by the entire world as an immoral, cheating and lying one. If it is bigger and stronger, it earns the “Evil Empire” nickname, and deservedly. All of its moral superiority, earned with bitter, painful and long-lasting sacrifices, and often paid with the lives of many of its best people, quickly evaporates.

The worst comes when this country continues to pretend that it is the mainstay of the world decency, morality and human rights. These pretensions make me, who has lived twenty-odd years in a communist country, instantly remember another country. One that pretended that it is the source of all human rights in the world, but actually was a big prison. The Soviet Union… Yes, there are differences. But not ones that matter when it comes to moral image and leadership.

What about Wikileaks?

What Wikileaks does is exposing the indecent and immoral things done, in this case, by the US army. When Adm. Mike Mullen says that this risks the lives of American soldiers or Afghan informants, he surely doesn’t believe himself – the leaked documents do not contain enough info to endanger them. Few people, if any, will believe him… What he actually achieves is to remind me (and not only me) of another kind of people, who also said what neither they nor anybody else believed. The Soviet functionaries.

I don’t know if Pfc. Manning is the person who leaked those documents (and the “collateral murder” video on which the US copter pilots killed the Reuters journalists). If yes, he reminds me of another person – Hugh Thompson Jr, the officer who stopped the My Lai massacre, and leaked the info about it. He was sharply criticized by the US Congressmen for this. He was sent to missions without adequate cover and supply until he was gunned down and nearly killed. However, he was awarded a medal by the US government, because of his humanity.

Will the same happen with Pfc. Manning? I doubt it. Given the current situation, it is more like he will get a sentence, and the medal will be preserved for those who will succeed to shut down Wikileaks. Which is another proof that the things in USA have changed – and a proof which direction they took.

… Remember the great support Obama had among the ordinary people abroad before the president elections? Especially in Europe? There is a reason for this support. The ordinary people hoped that he will restore the US moral superiority, by bringing moral to the US politics… He failed to do it. The Guantanamo gulag stays. Some measures are taken to prevent the worst things the US Army does abroad – however, the “culture of concealment” is stronger than ever. Slowly, but surely one trend emerges and grows in the thinking of the people outside US. Namely, that this state has gone too far on the Evil Empire road. That it cannot be stopped anymore, even by a good-intended President. And that it is better late than never to say openly: “Things changed. This is not anymore the moral leader of the world – this is just another evil empire. One that the decent people must hate, loathe and oppose to.”

What will happen if this trend of thinking prevails? Easy guess. Al-Qaeda will grow and attract more and more people, and will probably obstruct more of the US activity abroad. In fact, it may gain enough support to carry its fight on American soil. The support for US in Europe and the rest of the world will gradually diminish, to the extent that even the pro-US politicians will have to become blind and deaf to the USA needs. And very surely there will be new “cold wars” – economic, cultural etc. – between USA and some other countries, but it will not be possible anymore to win them through moral superiority.

Know Thy Enemy

USA is still the strongest military power in the world. However, even it cannot afford a major war against a decently strong enemy on its soil. And an union between some of the other top countries might prove as strong militarily. Not speaking that USA is not the world biggest exporter since quite a lot of time, and relatively soon is going to be dethroned from the first place in the economics, too. (In fact, the EU already did it.) So, a question arises – how USA is going to maintain its influence in the world?

Typically, influence is maintained by what you export, in the broadest sense of the word. Currently, USA exports almost only military power and economic size. In not a long time these will diminish, compared to other countries. Unless USA finds something else to export, and to be the top exporter, its influence in the world will be lost. Which carries a lot of problems for it, and for the world, too.

The single thing that USA is uniquely positioned to export is exactly the moral superiority. Its long-standing culture of freedom, compassion and civil liberties is still unmatched anywhere in the world. If properly extended to the people outside USA borders, it can restore this superiority, to the extent USA can become its overwhelming exporter. However, the freedom and the civil liberties inside USA are seriously eroded during the last decades, and it seems that this trend will not be reversed easily. And the growing tendency to treat the non-US citizens as second-class people doesn’t help too much.

Still, it is worth trying to do what can be done to preserve the moral superiority. The history has clearly shown that every bit of it is worth more than an army of tanks, even in a war. Unless USA choose this path, they are headed where the decadent Roman Empire was headed – to internal corruption, weakness and ultimately disappearance. This is the road down that every evil empire takes, sooner or later.

To preserve moral superiority, the US must first learn what is the correct move in situations like the current one. Whether Wikileaks is its enemy, or the best friend they can find – one that is brave enough to tell you you have a nasty problem, and to press on you to solve it on time. And whether people like Mike Mullen are its best servants, or its best enemies – the ones that tell you “There is no problem, continue this way, people will never learn of the crimes, truth never comes out”.

If you are still not sure which is the correct position, ask one truly outstanding soldier – Gen. David Petraeus. He will surely be able to tell you the truth… Actually, you can tell it yourself, by using his simple principle – which action decreases the number of your enemies, and increases the number of your friends.

Преди няколко дни писах за неволите на една моя позната с 3G модем, получен покрай сключен с Виваком договор. И обещах да разкажа за развитието на нещата.

В качеството на разказ публикувам оплакването, което познатата ми пусна днес в сайта на Виваком. По нейна молба. Нямам какво да добавя към него; то описва проблема напълно изчерпателно.

Обещавам да разкажа впоследствие и какво развитие са претърпели нещата.

—-

На 9 юли т.г., в магазина на Виваком на бул. “Скобелев”, до кръстовището с бул. “Прага”, се поинтересувах от мобилна Интернет връзка. След уверение от управителя на магазина, че предлаганите модеми работят с Линукс, сключих договор и получих 3G модем.

Изпълних указанията от сайта на Виваком, но модемът не проработи. Потърсих помощ в магазина. Там ми бе обяснено, че “под Линукс всеки се оправя сам”, и ми отказаха помощ.

Свързах се с мой познат, специалист по Линукс. Той изпробва модема и предположи, че е повреден. Отнесох го в магазина. Там го свързаха на служебен компютър, където също не заработи, но ме увериха, че “е от компютъра”.

Моят познат се свърза с техническата поддръжка на Виваком. Предложиха му модемът да бъде изпробван в магазин. Занесохме го в друг магазин на Виваком, където го изпробваха с помощта на поддръжката, и установиха, че СИМ картата работи, но модемът е повреден. Посъветваха ни да го върнем в магазина, откъдето сме го купили, за да получим замяна.

Днес, 2 август, го занесохме в магазина на “Скобелев”. Служителка там ни отговори, че управителят не е на работа, а само той приемал замени. Консултирахме се с телефонната поддръжка, които бяха изненадани от това, и поискаха да говорят с нея. В наше присъствие тя им заяви, че в техния магазин има такъв порядък, и че те са изпробвали модема, който е работел безпроблемно. Възмутени от поредната лъжа, напуснахме магазина. Служителят от поддръжката ни предложи да пуснем оплакване в сайта ви.

Очаквам замяна на неизправния модем, или анулиране на договора. Със служителите от магазина на “Скобелев” няма да контактувам повече, заради оскърбителното им отношение и брутален непрофесионализъм, и ще препоръчам на всички свои познати да го избягват. Ще помоля и вас да се съобразите с нежеланието ми; надявам се това отношение да не е политика на Виваком. Заради преживяното разочарование ще помоля познатия ми да постави копие от този текст на страницата си в Интернет.