И пак покрай реката

Покрай вчерашния ми запис за градските реки си спомних една случка от детството ми.

Когато бях на десетина години, обичах да се измъкна на игра извън разрешения ми район. Да ида чак до Перловската река (тогава седем-осемте пресечки дотам ми изглеждаха много), и покрай нея да пресека ЖП линиите край гара Подуене, въпреки че беше забранено да бъдат прескачани. (Под тях, покрай коритото на реката, имаше подобие на мостче, но ме беше страх да минавам по него.)

От другата страна на релсите се простираше детски рай. Отдясно на реката – гърбът на Подуенската мелница, на голяма високоволтова подстанция, и други “промишлени” сгради. Отляво – кварталче дребни къщурки, схлупени, с червени керемидени покриви и покрити със зеленина дворове. И с бедни, но вечно усмихнати обитатели, които нерядко намираха за нас по някое бонбонче, заради удоволствието да гледат детската глъч и веселба.

Нашето царство беше улицата покрай реката. Проснала се между реката и къщите, неасфалтирана и непавирана, мека от прахта, тя не виждаше кола с години. И нашето въображение я преобразяваше във всичко, на което е способно въображението на десетгодишните. Наредени по нея картони, взети “назаем” от съседните дворове (хората не ни се сърдеха) се превръщаха в крепости или дворци. Начертани в прахта бразди ставаха граници между царства, или линии на футболно поле… Тя беше нашият рай, който изпълваше с щастие всеки летен, свободен от училище ден.

Единственото страшилище наоколо, което помрачаваше живота ни, беше огромен уличен котарак, известен като Мазньо. Беше целият покрит с белези, с поглед като на нещо, излязло от ада, и със също такъв характер. Другите котки изчезваха в миг при нашата врява, но той не обръщаше никакво внимание. Курдисваше се на някоя ограда, или дори пред някоя врата като цар, и не помръдваше. И никой не го безпокоеше. Беше взел страха не само на нас, хлапетата. Не смееха да го нападнат дори най-едрите кучета от квартала. Жителите също гледаха да не го безпокоят. И с основание.

Проклетникът имаше направо ужасяващо излъчване. Достатъчно беше да го видиш, за да си глътнеш езика, и да усетиш вътре в себе си, че не желаеш да си имаш каквато и да е работа с него. Веднъж видях как нахакан и самоуверен батко се закани да му тегли шута, и тръгна към него. Мазньо само го погледна, и момъкът спря като вкопан. След това видимо се изпоти и заотстъпва… Веднъж или два пъти съм виждал хора с подобно излъчване, бодигардове на големи клечки. У животно обаче не съм го виждал друг път, дори у най-големите хищници. Предполагам, че подобно усещане трябва да създават вампирите.

Един ден, докато играехме на топчета, забелязах с крайчеца на окото си някакво движение откъм реката. Погледнах натам, и се вцепених. Сигурно щях да се напишкам, ако не бях парализиран от страха. От канала тъкмо се измъкваше плъх, какъвто не бях предполагал, че може да съществува – вероятно поне четири-пет килограма. Издраска през ръба, и се запъти право към нас. Чух как зад гърба ми глухо изписка женски глас, и хлопна прозорец, но не можех да направя нищо. Останалите хлапета – също.

В следващия момент нещата потекоха мълниеносно. Някъде иззад нас хвръкна една мръснобяла сянка и тупна върху гърба на плъха. В миг насред улицата бясно се завъртя кълбо от прах. Когато облачето слегна, Мазньо тъкмо се надигаше от още помръдващото чудовище, голямо колкото него. Изгледа ни студено, но без заплаха, мина между нас, сякаш ни нямаше, и отново се покатери върху тоалетната барачка, от която беше скочил.

Половин час по-късно Мазньо беше клекнал пред двора и нагъваше риба. Чакаха го още саламчета, парче пилешки бут, паничка мляко – всички лелки от улицата бяха донесли която каквото има. До него беше седнала стопанката на къщата, възрастна жена с физиономия на професионална клюкарка, и ни разказваше:

– Ужас е тук с плъховете. Особено с тия, грамадните. Появиха се преди три-четири години, излизат от канала, и се разхождат като царе. Видим ли ги, всички се крием. Мишо съседа веднъж се опита да утрепе един с лопата – не можа. Гадината го ухапа, та после за малко да му отрежат крака. В чудо се бяхме видели… Но покрай Мазньо мирясахме. Каквото излезе от канала, от линиите чак ей долу до кръстовището, умира на място. Един плъх няма да е стигнал до къщите, още на улицата ги убива. Не знам не спи ли, как ги надушва, как ги смогва, ама излязат ли, и той е отгоре им. По-малките така и не разбират сигурно. С големите има бой, жилави са гадовете, ама той е по-жилав…

– Откъде сте го взели? – попита един от нас.

– Дойде отнякъде, и аз не знам откъде. Щяхме да го изгоним, погледни какъв е грозник, ама като видяхме как се справя с плъховете, го оставихме. Не ги яде, зарязва ги на улицата, но ги убива без пропуск. Птици примерно не го интересуват, врабците ще му изкълват козината, той не ги закача. Но за плъховете е смърт… Не знам защо ги мрази така. Надали ще каже. Но ни е пазителят.

Тя се протегна и погали Мазньо зад ушите. Пазителят измърка доволно, сякаш припали тракторен двигател, дооблиза найлончето от рибата и се зае с млякото.

Други реалности

Докато карах по булевард “Сливница”, метнах поглед наляво към коритото на реката. Сигурно съм го правил много пъти преди. Но този път сякаш нещо в мен прещрака, и сякаш го виждах за пръв път.

Беше огряно от слънцето, широко, с течащата по средата права като конец река, с израсли в цепнатините на бетона бурени и млади дръвчета. Пусто и празно насред човешкото и автомобилно гъмжило наоколо, оградено от него с рехава редичка храсти, саморасли фиданки или дори само трева. Сякаш не принадлежеше към този свят. Сякаш гледах през дебело стъкло парче от някакво Другаде, нямащо нищо общо с града, и попаднало сред него поради някакво абсурдно разместване на пространството. Загърбено – или защитено? – от гъмжилото, изпаднало от друго измерение, или друго време, или друга реалност.

Внезапно мярнах малко по-нагоре през него да крачи мъж – още сравнително млад, с поокъсани дрехи, метнал на рамо раница. В момента, в който го погледнах, той се отби настрани и старателно заоглежда неголям храст, вкопчил се в бетонната стена нагоре към улицата. Отгърна внимателно няколко листа на едно клонче и се вгледа в долната им страна… Не видях какво направи после – отминах, и той остана някъде назад, отвъд границата между реалностите ни.

Умислено се поставих на неговото място, и изведнъж светът се промени. Другата реалност, на коритото на реката, внезапно нахлу в мен, и измести обичайната. За момент я видях такава, каквато е вътре в себе си.

Оазис от спокойствие насред пустинята на градското гъмжило, запазен от бързащия нанякъде мравуняк. Изпаднало от цивилизацията място, сякаш тя в тази реалност си е отишла, а светът продължава да съществува и да пуска корени върху бетона на руините й. Огрян от слънцето, обрамчен от стените на коритото и зеленината по ръба им, които го отграждат поне малко от градския шум и гмеж. Място, където можеш да се скриеш от ада на тълпата, да бъдеш мъничко сам със себе си, без да се налага да си ограден от стени и захлупен с покрив. Място, което не е твое, но можеш да бъдеш насред него, точно както в природата извън цивилизацията.

Проснал се насред враждебния свят на града, този оазис не е идиличен. Чувствителните носове се набръчкват от каналната миризма, която иде да те подсети – пази се, това не е райска поляна. Треперливите души подскачат от претичващите тук-там плъхове, и с право – не внимаваш ли, не вземаш ли предпазни мерки, може да се събудиш с оглозгани уши или пръсти. Сякаш живееш в гората, и се налага да се пазиш от вълци, мечки и змии… Понякога, веднъж на година-две-три, реката се издува и изпълва коритото, и се налага да избягаш за часове или дни във враждебното отвън, и да изчакаш тя да спадне отново и коритото да поизсъхне. И, ако детското в теб се пробуди за миг, и загърбиш разума, опита и цинизма, да потрепериш за миг – ще спадне ли отново, ще се върне ли познатият свят?… Понякога, веднъж на десет или повече години, в коритото слизат работници, и самосвали, и строителни машини, изгребват натрупаното от реката, чистят поникналите по коритото растения, сякаш пожар или суша попарва познатия ти свят. Но после си тръгват, и отново ти го оставят, и след не много време той отново е същият.

А той има своята красота, колкото и да няма мравунякът очи за нея. Журченето на реката по средата, същото на слух, както от най-бистрото планинско поточе. Малките й водопадчета тук-там. Напеченото от слънцето бетонно корито наколо, което навява странни спомени, дошли може би от детството, а може би от някой предишен живот, или пък може би следващ. Подобната на планинска геология структура на стените на коритото – къде бетон, къде зидан камък, къде панели, къде дори тухли. Упоритите растения по него, вкопчили се и в най-малката цепнатинка, и заявили гордо: “Това е мое място!”. Кацащите понякога птици, вестители между двата свята… И още много и много неща, познати само на тези, които са били в онази реалност, и разбираеми само за тях.

В този оазис няма да откриеш храна, нито вода, нито каквото и да е материално, което ти е нужно. Тях трябва да търсиш навън, сред пустинята на града, извън убежището на оазиса. Да ловуваш там за какъвто дивеч умееш да хванеш, за да се снабдиш… И след това да се върнеш в оазиса, в не-твоето място, което е истински твое. Което дава усещането за безгрижие, каквото само липсата на пари, собственост и планове могат да дадат. Взема ти сигурността в бъдещето (така или иначе измамна), но и тревогите за него, за да ти даде истинскостта на момента, да те научи да живееш в него. Взема ти купищата неща в живота, на които са свикнали жителите на градската пустиня – но те научава да цениш нещата в живота по този начин, по който умеят само живеещите тук и сега. Тези, които знаят, че мигът на “сега”-то е единственото, което имаме истински, и че истински имаме и можем да се радваме единствено на това, което имаме в него…

Оазисът се проточва сред пустинята на града. Можеш да вървиш с километри по него, и да виждаш отстрани улиците наравно с погледа ти, и колите по тях, и погледите на шофьорите, които минават над теб и през теб, без да забележат теб и оазиса ти, скрити от тях с невидимата стена между реалностите… Ако вдигнеш очи, можеш да видиш отвъд улиците къщи, и на прозорците им стоят хора, и гледат наоколо, година след година, без да забелязват оазиса, сякаш той не съществува, въпреки че е пред очите им, бил е и ще бъде.

Тук-там коритото влиза под земята за стотици метри, или дори километри, сред мрак и тиня. Някои от тези места са преградени с решетки, и не без причина. Ако на картите на древните непознатите земи са били означавани с предупредителното “Тук има лъвове”, на карта на градските корита в тези места трябва да пише “Тук има плъхове”. Колко големи са, и колко страшни, малко хора знаят… Други такива места не са преградени, но страхът от плъховете, и мракът и непознатото са преодолими само за най-сърцатите сред бродещите из оазиса. Останалите стисват зъби, и се престрашават да излязат сред градската пустиня, за да стигнат през нея до продължението на оазиса.

Тук-там коритото се мушва под мостове, широки крачка-две, или десетки метри. Скрива се от пустинята на града, промушва се под нея, за да продължи нататък. И можеш да използваш тези негови укрития, за да се притаиш от дъжда или снега, да си скъташ убежище (най-много за нощта – в реалността на речното корито няма постоянни домове). Или просто да седнеш под тях, и да слушаш грохота на градската пустиня над теб, странна музика, която само тези от твоята реалност могат да разпознаят и оценят, и може би разберат. Но не и тези, които я създават.

Тук-там при пътя си през града речното корито се среща с други. Реки се обединяват с реки, реалността на коритото се разделя на потоци, като клони на дърво, или разклонения на пространството и времето. Казват, че тръгнеш ли по тях, можеш да пребродиш целия град. Било много път, но можело. Да стигнеш до незнайни негови части, за които само се носят легенди. И разказват какво ли не – за зловещи приключения, или приказни чудеса, или неща невиждани и невъзможни. Разклонения на въображението и легендите, подхранени от разклоненията на пространството и бетона, и водата, и реалността им.

Тук-там бетонът изчезва, и реката просто тече, отградена само с насипани диги. Зад тях се гушат едноетажни къщурки с изпадала мазилка, и улици, които някога може би са били павирани, или асфалтирани, но отдавна вече не им личи. Зеленината расте по дигите и в коритото, гъста и буйна, и не оставя място да вървиш; реката криволичи между тях, и търси сърдито свободата си. Там е място на дивата природа, така различно от оазиса на бетонното градско корито, както дивите джунгли от града. Друга реалност, също така негостоприемна за оазиса, както градската пустиня около него. Защото реалността на оазиса, на речното корито, е дете на реалността на града, на ландшафтната урбанитност, и колкото и да е различна от тях, няма как да съществува извън тях.

Тук-там се появява метална решетка, зад която обаче вместо тъмен тунел има парк, и реката тече през него. Понякога прикрита зад дървета, за да не се срамува от запуснатото си и задръстено с боклуци корито. Понякога изложена на показ, прекарана през старателно фризирани плитки корита, вталена под мостчета и натруфена в езерца… Места, където градският мравуняк е навлязъл в коритото, и го е нагодил към себе си. Дупки в тъканта на реалността на бетонното речно корито. Да навлезеш в тях е почти все едно да излезеш сред пустинята на улиците и витрините, и автомобилите, и входовете със заключени врати…

Потокът мисли, усещания, емоции, изживявания ме обхващаше. Цял един свят, нахлул за секунди през една зърната гледка, нереален и странен, не по-малко от ежедневието ни…

Стреснат от наплива, трепнах, и той в миг изчезна. Сякаш никога не беше бил… Но споменът остана.

И за да му дам шанс не умре, го споделям тук. Може би ще го прочете някой, който не познавам – друг, отдругаде, или пък аз, след години.

Може би.

Рицарят на книгата

Става дума, естествено, за Явор Колев.

За такъв го провъзгласи любимата ми Асоциация Българска книга. Като се има предвид това, би следвало да се очаква той да е човек, способен за шепа жълти стотинки да затрие и последния читател. Още повече че покрай затварянето на “Моята библиотека” (известна също като Читанка.инфо) възмутените потребители на Интернет му създадоха и такъв имидж.

Само че аз не съм съгласен. С което сигурно ще вбеся доста народ. И сигурно ще си навлека куп обвинения в какво ли не… Не ми пука. Това е моят блог, и ще пиша в него каквото мисля. На който не му харесва, да не ме чете. Не съм част от задъжителната учебна програма.

Като начало, за разлика от почти всички, които ще ядосам, аз съм разговарял с Явор Колев. Повече от час. В условия на словесен дуел. Така че имам някаква представа какво представлява той, и най-вече колко акъл има.

Като начало, Явор Колев не е никак глупав. Не винаги е напълно компетентен технически, има си веселите издънки. Но извън това има много добра преценка за обстоятелства, действия и последствия от тях. Демонстрира го на няколко пъти по време на споменатия разговор. Така че не се съмнявам в способността му.

В същото време, много от действията му в защита на авторски права са комични и водещи до разпалване на огъня. Затварянето на библиотеката на слепите, която се помещаваше на bezmonitor.com, можеше да бъде извършено по много по-дискретен начин. Без много шум и без да привлече вниманието на Интернет общността. И без да стартира по този начин появата на един куп онлайн библиотеки, които направо съсипаха каузата на поръчалите затварянето на bezmonitor.com – КК “Труд”… Явор Колев обаче го изпълни показно каубойски. Точно както и изземването на сървърите на “Моята библиотека”, което не просто се оказа неефективно, а й направи реклама, която иначе би струвала милиони. Ако оценяваме обективно, Явор Колев най-вероятно има не по-малко принос към свободното разпространение на произведения на изкуството, отколкото Виктор Кирилов или Борислав Манолов.

Това някаква изначална некадърност за тази работа ли е? Сигурно много негови зложелатели биха подкрепили това мнение. Не и аз обаче. Когато действа срещу некомерсиални начинания, създадени “на ползу роду”, дори ако законността им е под съмнение, Явор Колев прави невероятни клоунади. В същото време обаче, когато действа срещу комерсиални начинания, и особено срещу такива, които се опитват да правят гуша от свободни неща, по грубия начин, той е съвсем друг. Без излишна патардия, без противопоказана показност, без глупави грешки. Провежданите операции са ефективни, без смешни издънки, които да позволят на атакуваните сайтове до ден-два да са отново на линия… В такива случаи “некадърният” Явор Колев се оказва много приличен професионалист.

Случайни съвпадения? Може би. Но може би и не. Струва ми се, че почти без изключение започва да се набелязва схема. И мисля, че Явор Колев всъщност никак не е заклетият враг на свободното разпространение на изкуство.

И че всъщност нарочно саботира инициативите срещу него. По единствения начин, който няма да доведе до уволнението му.

Каква ли може да е причината? Не бих повярвал да е идеализъм. Много по-вероятно ми се струва типът хора, които се хвърлят на мръсни действия срещу свободното изкуство, да са му дошли отгоре. Повечето от тях са, да го кажем най-меко, не особено приятни личности – на негово място всеки би се отвратил от тях, и би почнал да им прави сечено. А и той е човек. Странно би било, ако не го направи.

(Убеден съм, че и те са се досетили, че оплесква някои случаи нарочно. Само че какво могат да направят? Не е редови полицай, за да е лесно да бъде разкаран и заменен с протеже. Нито пък е толкова високо в йерархията, че да може да бъде заменен по политическа линия. И най-сетне, доста от нужната им работа той я върши добре. Типичното протеже би се справяло вероятно по-зле. Да не говорим пък, че и на него в един момент ще му писне да подскача по конците на кукловоди, и ситуацията ще се влоши, вместо да се подобри.)

Затова си мисля, че е възможно лапсуси като “Синът ми чете книги от моята библиотека” всъщност да не са недомислици. Че не е изключено Явор Колев да си прави остроумна шега със собствения си имидж, и да си отмъщава на наглите и безпардонни поръчители на скандални неща, които искат да се пробутват за приятели на книгите, и да си измиват ръцете с него.

Което пък означава, че може и наистина да заслужава титлата “рицар на книгата”.

За смайване и ужас на тези, които му я дадоха.

Еволюцията на Google

Днес се натъкнах на една статия, която споделя няколко интересни неща за, хм, положението на нещата в Google. И по-точно за опазването на личното пространство и личните данни на потребителите им. (Апропо, хрумва ли на някого точен български превод на privacy? Ще да не е много популярна дума… защо ли…)

Корпорациите, особено големите, имат съвършено различни интереси от тези на хората. Да се очаква друго би било все едно да се очаква интересите на вълците и на зайците да не са различни… Някои корпорации, например Google, дълго време полагат геройски усилия да се изживяват в това отношение като “хора”. Рано или късно обаче те или се “осъзнават”, “порастват” и се възприемат като каквото са, а именно корпорации, или фалират. Заради “неадекватност” – ако бяха хора, щеше да се нарича лудост.

Любопитен съм, в това отношение, дали е възможно “конструирането” на корпорация (истински голяма), която да има интереси, еднопосочни с интересите на хората. Чоплил съм преди по въпроса, но ми е трудно да преценя дали моделът ще запази валидност при размери на корпорацията от калибъра на тези на Google. При тях ще се наложи тя да е многостепенна система с вътрешна базарна структура. В такава структура е възможен постепенен преход в интересите на нивата, при който разликата между кои да е две съседни нива е практически пренебрежима, но разликата в интересите на най-долното ниво (хората) и на най-горното (центърът на корпорацията) е толкова голяма, колкото и между хората и класическа корпорация. Ако ситуацията се окаже такава, най-вероятно интересите на центъра на “откритата” корпорация, освен че ще са далече от тези на гората, ще са и изумително сходни с тези на класическа корпорация.

Може би единственият начин да се изясни това е да се опита да се направи подобна корпорация на практика. В интерес на истината, задачата е толкова любопитна, че бих опитал. Но като се знам какъв кадърен мениджър съм, не съм убеден, че ще успея.

Но какво от това? Поне ще съм пробвал. 🙂

Goodbye, WordPress post revisioning

Наскоро си ъпгрейднах WordPress-а. От 2.2 на 3.0. С убеждението, че ме очакват приятни изненади.

Бях наполовина прав. Наистина имаше една изненада. Но не беше приятна.

Ако музата ме е посетила, съм способен да избълвам цял запис наведнъж, готов, без нито една редакция. Това обаче, уви, е рядко. Обикновено редактирам записите по един-два-десет пъти, преди да ги публикувам. Помага да прикрие бъркотията в главата ми. 🙂

Не бях очаквал обаче, че след ъпгрейда това ще доведе до бъркотия в базата данни. Таблицата със записите се оказа направо задръстена с техни версии, създавани при всеки запис на редакция. Около месец имах по-важни неща за чоплене от този проблем, но днес ми писна, и задълбах в кода му. С мрачната решителност да изритам този “feature”.

Оказа се, че “злите” автори на блог-софтуера са помислили за страданията на сродните ми души. Уви, не достатъчно, за да изведат управлението на версионирането на опция в сетъпа му. Все пак обаче някакво улеснение имаше.

Как се прави премахването на версионирането ли? Просто вписвате във файла wp-config.php следния ред:

define(‘WP_POST_REVISIONS’, FALSE);

(Добра идея е да го впишете преди дефинирането на ‘ABSPATH’ и включването на wp-settings.php. Иначе няма да работи.)

Просто, нали? 🙂 А сега ще измисля някакъв лично мой си начин да елиминирам купищата ревизии от базата. Да ги изтрия директно не ме кефи – ще се опитам да съчиня нещо по-изобретателно. 🙂

Шибани работи

Преди няколко дни министърът без портфейл Божидар Димитров се изказа за народа ни (и за някои хора от него), че били “шибани”. Защото не приемали идеята, че в Созопол са открити костите на Йоан Кръстител.

Дали поводът е подходящ, ми е трудно да преценя. Имаме достатъчно археолози, които биха открили в Созопол, Царичина или под центъра на София какво ли не. Примерно костите на Христос, заедно с костите на кръста и костите на пироните, с които е бил закован към него. Костите на Бен Хур, в няколко различни версии, от различни възрасти. Костите на група марсиански десантчици, разгромени от групата за бързо реагиране на бог Перун… Уви, в България има предостатъчно хора, които са способни да повярват на това. По-лошото е, че значителен процент от тях имат право да карат коли и да гласуват. А че имаме и такъв министър… какво пък, какъвто народът, такъв и министърът.

Така че нищо чудно министърът да е прав. Проблемът е, че е министър. И аз често се изказвам за приличен процент от българския народ, че са добитъци (и сигурно пак ще го правя – особено впредвид казаното в горния абзац). Само че не съм министър. Ако стана, надали ще си го позволявам. Един министър няма право да казва подобни неща за народа си. За министър-председателя или президента си по може, и те са само слуги на срочен договор. Народът обаче е господар на държавата, поне по право. За него не бива, ако ще си му слуга.

Толкова не бива, че чак и Божидар Димитров се усети. Но се опита да замаже нещата. Да обясни, че “шибан” не било обидна дума. С авторитета си на министър. Как да не му повярваш?

Предлагам да му вярваме. И отсега нататък да му викаме Шибания министър.

Надали ще се обиди.

Завръщане в бъдещето – 4

Помните ли тази невероятна тинейджърска филмова трилогия? Е, този запис е за нейните поклонници.

Миналата нощ сънувах нейна четвърта част. Или по-точно филм как е била правена четвъртата част. 🙂

Уви, далеч не помня всичко от съня. А и филм как е бил направен един филм не е същото. Имаше обаче все пак достатъчно, за да си напълня душата. За повечето никак не ми е трудно да се сетя откъде е дошло като идея в бръмналата ми глава, но това не намалява удоволствието.

Като начало, идеята беше, че повечето от героите, включително Марти и Док, са компютърно генерирани образи. (Бога ми, беше трудно да го повярвам – толкова живи изглеждаха.) Но ги озвучават истинските Майкъл Джей Фокс и Кристофър Лойд (а Кристофър Лойд дори се явява истински в няколко кадъра). Повечето от другите герои също са компютърни образи (включително групата злодеи – Биф Танън, който е събрал Гриф от бъдещето и Бъфорд Танън от миналото, за да му помагат). Доста от епизодичните образи обаче са реални актьори, много от пейзажите – също. Чрез комбинирането им се постигала, по думите на режисьора (мамка му, не запомних кой беше), максимална достоверност на визуалното усещане, и стилово единство с предишните три филма.

(Усилията по постигане на стилово единство не стигаха дотам. Показаха на няколко пъти как умишлено ховърбордът на Марти никога не се вижда целият, и как реагира точно все едно е закачен в скрития си край на устройство, с каквито са правени първите филми. В компютърно генерирани кадри би било дори по-просто да го покажат целия как лети, но искали да спазят еднаквост на изгледа. Пак по същата причина куп ефекти умишлено не са съвсем гладки, и леко си личат. И т.н.)

Интересни бяха кадрите от 2015 г. Тъй като по времето на правенето на филма тя вече очевидно е минала (както се подразбира от думите на сценариста, който разказваше за тях), те не са актуални – но са запазени точно каквито са били в идеята на предишните филми, пак заради стиловото единство. (Споменаха, че оригиналният сценарист вече не бил достъпен; не разбрах дали защото е умрял, или защото е пенсиониран. Така че тези части от сценария ги бил писал друг човек, който бил проучвал с месеци архивите на трите филма и на първия сценарист, за да направи нещата максимално близки.)

Имаше и нещо за музиката. Доколкото разбрах, основната част са водещите теми от предишните филми, и аранжирани парчета от тях. Имало и няколко нови, бяха на известно име, но не помня дали на Алан Силвестри.

Какво имаше в четвъртата серия ли? Както подобава във филм за това как е правена тя, имаше доста кадри, но бяха ужасно накъсани. И уви, не винаги най-ключовите.

Филмът започваше с римейк на последните кадри на трета серия, когато Марти се връща от Дивия Запад в “настоящето” (1985 година), и се дрънка по ЖП линията, минавайки край прелеза. Точно след прелеза обаче някакъв кран закачи колата и я свали от релсите. Оказа се, че това е работа на Док, който след това сложи на релсите точно копие на ДеЛореана, с фалшива машина на времето, и влакът смаза копието.

Док предупреди смаяния Марти, че никой не трябва да знае за подмяната на колата. Инструктира го при нужда да си съчини нещо, примерно… точно това, което се случи в третата серия. (Докато говореше, като илюстрация вървяха оригиналните кадри от третата серия как влакът сгазва истинския ДеЛореан, и Марти едва се измъква… сладка гавра. 🙂 ) Марти пък в първия момент, като видя Док, припадна – “Ама аз те оставих в миналото!”, точно както Док във втората серия, когато танцуваше от радост, че го е пратил в бъдещето, и Марти пристигна обратно. Док му обясни, че с тази подмяна е избягнал разклонение на времето, при което петдесетина години по-късно клошари изкопават на бунището остатъците от машината на времето, и един от тях случайно успява да я отремонтира чрез някакво универсално ремонтно устройство, да я сглоби и включи, и се научава да я използва, и прави някакви страшни неща…

Док пристига в настоящето, след като е бил някъде другаде (не казва къде точно, но се подразбира, че е отлетял с локомотива на времето в края на третата серия точно натам). Идва, понеже е узнал там нещо важно – трябва в миналото да се направи нещо, което да предотврати някакъв ужасяващ хроноклазъм. (Не помня какво точно беше. Май и нарочно не го споменаваха. Помня, че ако не бъдеше направено, като минимум машината на времето нямаше никога да бъде изобретена, а може би и човечеството нямаше да се появи.) За да може да направи нещото, му трябваше далеч по-приспособимата, по-дребна и по-пъргава от локомотива кола.

Колата обаче беше само началото. Не беше ясно какво точно трябва да се направи, и как, за да се реши проблемът. Док си беше блъскал главата много, и не беше успял да го измисли, а времето изтичаше (и поради някаква специална причина дори машината на времето не можеше да помогне). И в един момент стигна до извода, че за решаването на проблема му са нужни поне петдесетина специалисти по пътуване във времето. А тъй като пътуването във времето към този момент все още е тайна, го владее само той, и няма кога да бъдат обучени още учени. Марти предложи да идат назад във времето и да ги обучат, но Док отговори, че по този начин тайната на машината на времето ще бъде разпространена, а тя трябва да остане тайна още не помня колко години, и т.н. За бъдещето пък трябваше да остане тайна, че машината на времето е била изобретена толкова рано, така че не беше опция да докарат вече обучени специалисти и от бъдещето.

Проблемът с многото учени беше решен, като Док се разходи с колата и събра шестдесетина свои версии от различни години, откакто е изобретил приливния кондензатор, та до 2015 година, през една година. Намериха едно старо хале, и се нанесоха в него, за да чоплят проблема.

(При търсенето и нанасянето в халето имаше куп закачки. За да пестят време, Доковците бяха търсили успоредно. Когато Марти и “оригиналният” Док отидоха да огледат подходящото, собственикът му ги изгледа страшно подозрително, и попита дали младежът, който преди час е разглеждал халето отвън и го е разпитвал, не му е син. И дали този син няма брат, даже близнак, на вид като че ли малко по-възрастен, който е минал мъничко след него. Док потвърди, и каза, че единият му син е преживял тежка загуба, и затова е по-състарен на вид. Собственикът таман се успокои, и в офиса му по погрешка влезе още един Док, една година по-голям от наличния. Набързо го представиха за близнак пък на Док, и обясниха, че в семейството им близнаците били чести. Собственикът кимна, но нещо го замъчиха съмнения. Тълпата Доковци пристигна в хамбара в един голям фургон, за да не шашкат повече околните с приликата си. Само че любопитният собственик реши да погледне какво става, и занадзърта през една пролука в стената. Като видя какво наизлезе от фургона, припадна. След това отиде в полицията, и им обясни, че е видял фургон, в който има машина, която копира хора, и била направила до момента поне сто копия от някакъв откачалник и продължавала. От полицията го пратиха в психиатрията.)

Доковците подходиха към проблема по какви ли не начини. Няколко стигнаха до идеята, че те получават прозрение, когато паднат от тоалетна чиния и си ударят главата. Сглобиха опитна постановка в тоалетната, и теглиха чоп кой ще експериментира. Първите няколко опита завършиха с изобретяване на апарат за сушене на мокри кучета, на самопочистваща се чиния за торти и на добавка за ракетно гориво, която предпазва двигателите от нагар. Усъвършенстваха опитната постановка, но всичко, което постигнаха, беше да изобретяват всеки път приливния кондензатор. Оцениха този проблем като интересен, но по-малко приоритетен за решаване от другия.

В един момент при Марти, който си почиваше, пристигна Док, и му каза, че е разбрал какво му е нужно, за да реши проблема.

– Док, а… ти кой си от всичките? И ти ли разбра какъв е проблемът, или някой друг?

– Как кой съм? И как кой го е разбрал? Да виждаш тук друг освен мен? – Док посочи с ръка гъмжилото в хамбара…

Нужното се оказа, че по-старите знаели повече, но умът им бил по-вкалъпен, а по-младите имали свежи умове, но не и знанията. Комбинацията им работела по-добре, отколкото поотделно, но все още не достатъчно добре. Имало как да стане по-добре.

Док се запъти към ДеЛореана, но се оказа, че още десетина от версиите му са стигнали до същия извод. Теглиха чоп кой да действа, и спечелилият докара най-стария възможен Док (в летяща инвалидна количка, сбръчкан до неузнаваемост, на триста и единадесет години; отначало помислиха, че е склерозирал, но се оказа, че само недочува – старчето мигновено се ориентира в обстановката, и когато разбра за какво става дума, ги сложи всички на място с две-три точни думи). След него докара и едно девет-десетгодишно момче – Док на тази възраст – и ги прати двамата да решават проблема заедно.

След петнайсетина минути запознаване с обстановката и разговори с другите двамата новодошли се затвориха отделно и след малко обявиха, че имат технология за достигане на решението. Накараха един Док на средна възраст да повтори експеримента с падането от тоалетната. След като се свести, пак беше изобретил приливния кондензатор. Двамата го накараха да го нарисува. След това хлапето хвана и оцвети картинката, а старецът я обърна наопаки, и това се оказа решението на проблема – като го видяха, всички Доковци едновременно се сетиха какво точно трябва да направят. (Парчето от филма свършваше там, така че аз не разбрах какво всъщност е било нужно.)

Монтираха в ДеЛореана каквото трябваше, и решиха, че ще пратят точно Марти да изпълни мисията. (Не помня защо; май не показаха обяснение.) Марти протестираше, че е много опасно. Док му отговори, че е най-безопасното нещо на света, тъй като имат машина на времето – ако той не се върне жив и здрав от мисията, те ще се върнат назад във времето, и ще го предупредят да не тръгва. А тъй като той вече тръгва, а те още не са се явили да го предупредят, значи всичко ще е наред. Марти попита дали няма възможност да се получи някаква времева примка, и номерът да не стане – Док го увери, че няма възможност. (Но след като ДеЛореанът отпътува, въпросният Док се замисли дълбоко и рече: “Един момент. Май има възможност.” Всички други го погледнаха въпросително. Той отговори: “И с какво точно ще се върнем назад да го предупредим? Машината на времето е с него…” (Естествено, нещата станаха както трябва.)

Във филма имаше и интервю с Том Уилсън – актьорът, който играе Танъновците в първите три серии (и ги озвучава в четвъртата). От него си спомням само как гордо заявяваше, как и трите му героя в този филм имат поне един кадър, заснет наживо, с него. И обясняваше как си е променял гласа за различните герои така, че хем да е почти същият, хем не съвсем.

Идеята с Танъновците в четвъртата серия беше, че Гриф е лежал в затвора (заради поразията от втората серия), и като излиза, намира дядо си в болница на изкуствено поддържане на живота, след като е преживял инфаркт (пак във втората серия) – вързан на апаратура, си прекарва дните, като чете книги за миналото на града им. Биф Танън му разказа историята (обясни му и че го е провалил не младшият, а старшият Марти Макфлай), и го прати да отмъсти на “тъпия Макфлай и смотания дъртак” – и най-вече на Док, защото без него и машината му на времето Марти бил нищо. Гриф отговори, че няма идея как, не и без да го окошарят доживотно, пък той не ще. Като се прибираше обаче видя летящия ДеЛореан как каца пред една къща, и Док излиза от него и влиза в нея (за да вземе Док от това време). Спомни си разказа на дядо си и открадна ДеЛореана.

Направи си няколко експеримента, докато разбере как се пътува с него във времето. (И попадна на различни места из времето, предизвиквайки най-различни неща. Най се смях на момента, когато не можеше да се ориентира как се настройва точката на пристигане, и седем пъти се появи във въздуха над САЩ през 1947 г., по едно и също време, в редичка. 🙂 Първия път здравата се изшашка от другите ДеЛореани, направо пощуря, докато успее да се махне оттам. Чак на третия път разбра, че това е все той… Мислеше, че никой не го е видял, но се оказа, че някакъв предприемач на име Кенет Арнолд е мярнал от частния си самолет седемте летящи ДеЛореана, и после е разказвал за “летящи чинии”. Видяха го и някакви жреци на маите, които го нарисуваха в пирамидите си как заплашва един жрец с бухалка – господи, каква само карикатура беше в стила на маите – и някакви индианци, и някакви първи европейски заселници, и т.н. И всеки път оставаше по някакво непредполагано доказателство.)

Гриф се върна в своето време и отиде в болницата при Биф да се похвали. Биф го обяви за некадърник и идиот, и му обясни, че Док може много лесно да построи колкото иска машини на времето, и че мухльо като него надали ще може нито да намери Док и Марти назад из времето, нито да им направи нещо. След това му каза, че в рода им е имало истински мъж на делото – Бъфорд Танън (за който е научил от книгите за миналото на града), и го прати да го вземе от Дивия Запад (след като си е излежал обира на банката от третия епизод), и да го накара да застреля онези двамата. Инструктира го също да накара Танън да се ожени и да има наследници, да за ги има и Биф и Гриф. И също, след като свърши работа, да остави ДеЛореана точно където и когато го взе, за да не заподозре Док какво му се готви.

Бъфорд отначало реши, че Гриф му се подиграва, или му досажда, или и двете, и му налетя на бой. Оня с бионичните присадки се оказа по-добър побойник. Но след като го просна, не знаеше какво да го прави. Бъфорд стана, пак му се нахвърли, и така, докато и двамата не капнаха. Чак тогава пробваха да се разберат.

Отначало Бъфорд не щеше да се впуска в акции да отмъщава на някакъв Макфлай, защото беше обсебен от идеята да отмъсти на “Клинт Ийстууд”. Гриф пък никога не беше гледал уестърни, така че не стопляше, че името е доста малко вероятно. По едно време обаче показа на Бъфорд (без да иска) холоснимка на Марти Макфлай, направена в кафенето, и двамата моментално се разбраха. 🙂

Бъфорд така и не запомни, че това “Клинт Ийстууд” не е истинското име на Марти, и няколко пъти попита срещнати в настоящето дали не познават един Клинт Ийстууд, с който си имал сметки за уреждане. В един тематичен бар “Дивият Запад” много се веселиха на въпроса, съчетан с външността му, и го почерпиха.

Бъфорд непрекъснато псуваше “бъдещето”, в които няма патрони като за неговата пушка (беше останал със само един, в цевта), а Гриф – “миналото”, в което няма как да си заредиш бионичните присадки (боят с Бъфорд му ги изтощи). Мотаеха се около проекта, и се чудеха как да отмъстят. Първата им идея беше да застрелят Док, като излезе за пореден път от хангара (виждаха го непрекъснато да влиза и излиза – Доковците се сменяха да си почиват на въздух – и понеже го виждаха ту Бъфорд, ту Гриф, се изпокараха колко възрастен е, и с какво е облечен). Докато се готвеше да го застреля обаче, Бъфорд успя да метне през затварящата се врата поглед вътре в хангара, и заключи, че е безсмислено – много бройки Док са, а той има само един патрон.

Решиха вместо това да докопат Марти, тъй като е само един брой. (Бъфорд беше особено щастлив от промяната в плана.) Успяха да го вземат за заложник, и решиха първо да изнудват с него Доковците, преди да го убият. Най-малкият Док обаче ги видя, каза на другите, и те се сетиха защо е отвлечен точно Марти. Решиха, че ако и той е в повече бройки, ще разколебаят Танъновците, и отскочиха до 2015 г. за сина му. Не намериха сина му, и докараха дъщеря му (в изпълнение, естествено, на Майкъл Джей Фокс – изглеждаше си точно така “убедително” за момиче, както и той във втората серия 😉 ), гримираха я (сетете се сами колко добър гримьор е Док), взеха я от няколко различни часа и представиха за няколко други броя Марти. (Като беше голям проблем да накарат дъщерите да престанат да се карат коя е по-така, дори по време на преговорите.) Танъновците се хванаха. Решиха, че няма смисъл да изнудват Доковците, и че трябва да застрелят Марти веднага. Междувременно обаче хлапето-Док и престарелият Док се бяха промъкнали и го бяха измъкнали.

Накрая, както си му е традицията, Танъновците попаднаха в едно ама наистина голямо торище. Гриф попита Бъфорд какво е това, онзи му обясни, и двамата в един глас заявиха: “Мразя тор!”. Много съм любопитен как са се върнали по времената си (като минимум за Бъфорд е задължително), но май го нямаше в изрезките от филма.

След като бяха постигнали целта си, пред Доковците обаче изникна важен въпрос – ако те си спомнят всичко това, линията на времето на Док ще стане на нищо. Решението го намери най-старият Док, който извади някакво лекарство от далечното бъдеще, с което заспиваш, и след събуждане си забравил последните две денонощия. Всички го изпиха, освен най-стария, който обясни, че той и да помни всичко, вреда няма. След това той ги разнесе по времената им с ДеЛореана.

Като возеше хлапето, точно преди лекарството да подейства, старецът спомена за Жул Верн, хлапето попита кой е той, и старецът се усети накъде може да тръгне времето, ако не вземе мерки. Направи няколко бързи изчисления, и разбра, че през цялото време е грешал за хроноклазъма – че машината на времето всъщност няма да бъде изобретена, защото той като малък няма да научи за Жул Верн. Така че преди да остави хлапето в къщи, първо мина през книжарница (и си пригоди фалшиви колела на летящата инвалидна количка, да не шашка народа… познайте какъв излезе резултатът), накупи няколко книги от Жул Верн и ги набута по джобовете на спящото вече хлапе.

Марти не пи от лекарството, защото нямаше смисъл – не е бил в повече от един екземпляр едновременно. Съжаляваше горещо, че Док няма да помни тази страхотна история. На следващия ден Док обаче се издаде, че я помни. Оказа се, че само се е престорил, че пие лекарството. Марти се възмути, че Док е измамил не просто най-близките си, а даже самия себе си (“Как не те беше срам?!”). Док отговори, че не е измамил никого, и че най-старата му версия с гаранция помни този номер. И че именно като си е запазил своята доза от лекарството, е подсигурил начин старецът да има от него (някъде по филма старецът споменаваше, че по негово време вече можеш да синтезираш точно копие на каквото и да било; още е много скъпо, но за няколко грама цената е посилна).

Марти го попита дали само той се е престорил, че пие лекарството. Док го изгледа много особено и отговори, че е дискретен човек, и че щом може да запази в тайна веднъж, значи може и още колкото е нужно пъти. На Марти му просветна, че всъщност Док е знаел, че това ще се случи, още откакто е изобретил приливния кондензатор. Когато му го каза, Док вдигна рамене: “Защо мислиш, че си харесах точно тази схема от всичко, което изобретих, и експериментирах с нея 30 години? И защо мислиш, че станах приятел точно с теб? Всяко нормално хлапе проявява интерес към откачените учени…” И се ухили по несравнимия му начин.

Уви, останалото или не го разбрах, понеже във филма за филма показваха само откъси от филма, или не съм го запомнил.

Дано оцелялото да е повеселило феновете. 🙂

И пак за WikiLeaks

Нещата около WikiLeaks и “афганистанския военен дневник” търпят развитие.

Вчера говорителят на Пентагона, Джеф Морел, отправи предупреждение. А именно, информацията за войната в Афганистан да бъде незабавно свалена от сайта и заличена от базата данни на WikiLeaks. Надявал се на здравия разум на администраторите на сайта.

Какви мерки ще предприеме Пентагонът, ако информацията не бъде премахната, не се уточнява. Сайтът е базиран в Швеция, и не случайно – тамошното законодателство не съдържа перверзии от типа на The Patriot Act, и компрометираща информация за военни престъпления не може да бъде свалена по съдебен път, с аргумента, че подронвала имиджа на престъпника. Надали ще може да бъде заставено и шведското правителство да го затвори, по точно същата причина. Да се опита Пентагонът да прилага силови решения е още по-малко вероятно, защото ще бъде… съден. И вероятно осъден. Поне в Швеция.

По-интересно ми е друго. Ако който и да било, свързан с WikiLeaks, посети САЩ, вероятно ще бъде арестуван моментално. (За сравнение: не ми е известно да са арестувани пилотите, разстреляли журналистите на Ройтерс и дошлите да ги спасяват цивилни.) Предполагам обаче, че екипът на сайта има желание да посещава САЩ колкото кой да е борец за правата на дисидентите в СССР имаше желанието да се появи там. Което, уви, говори за някои прилики.

Интересно ми е дали не планират да се опитат да отвлекат Джулиан Асанж. От една страна, надали ще спечелят каквото и да било – той не е от хората, които могат лесно да бъдат сплашени и разприказвани, а PR катастрофата покрай случая ще е ужасяваща. От друга страна, PR катастрофата, в която Пентагонът вкара САЩ с тази си заплаха, вече е ужасяваща, а демонстрацията на груба сила може да успее да сплаши други, по-малко волеви хора…

Каквото и да става, този ход на Пентагона решително вписа САЩ в категорията “империя на злото” в очите на повечето хора с очи, ум и съвест по света. Включително в САЩ. Дори американските интелектуалци вече започват да се досещат, че в една страна, в която чужденците могат да бъдат арестувани и пратени в някой гулаг без съд и присъда, няма да мине дълго време, преди това да стане възможно и за местните. Всъщност, това вече се е случвало, на американците от японски произход, просто защото САЩ и Япония воюват. Сега просто ще се случи на всички.

Оттам нататък, държавата, която (с основание или без) дълго е била примерът на света за демократичност и граждански свободи, твърде лесно ще заеме мястото, освободено във възгледите на хората от СССР. Което може и да е полезно. Както казва Бари Хюгарт, “за психическото здраве на едно село е необходимо в него да има човек, когото всички мразят”. Проблемът е, че се очаква небесата да ни благословят с доста такива хора, пардон, държави. А да останат твърде малко, ако изобщо, тези, които да си струва да бъдат обичани.

Къде е България в картинката? Като член на ЕС, се очаква да споделяме неговите ценности. А към момента ЕС се очертава в далеч по-морална позиция. Публикуваните от WikiLeaks файлове засягат косвено и золуми, вършени от войските на доста евродържави в Афганистан. А Джулиан Асанж пътува спокойно из ЕС, дава пресконференции, и т.н. Даже си е сложил основния сървър в ЕС държава… Не твърдя, че ЕС е перфектният източник на държавен морал, или дори че е близо до това. Но се очертава като държавно образувание с далеч по-мъдра позиция от САЩ. И си струва да му се признае кредит, и да му се даде подкрепа за това. Най-малкото защото с гаранция е под силен натиск от САЩ да слезе до тяхното ниво.

Като минимум средата, в която се намира България, е далеч по-морална, отколкото към момента започват да се очертават като държава САЩ. Ако се възползваме от това, и се потрудим да наложим малко повече граждански свободи у нас, само ще спечелим. И може би повече, отколкото очакваме. (Подсетка: благосъстоянието и напредъкът на САЩ са основани на труда и таланта на емигриралите там хора, и техните потомци. А натам се е емигрирало заради повечето граждански свободи там. Казано иначе – държавата се е отнасяла към теб с повече морал, отколкото съвременните й други държави към гражданите или поданиците си. Станат ли гражданските свободи повече другаде, емиграцията бавно, но сигурно ще се насочи натам.) Нищо чудно по този начин да оставим на децата си по-добър живот, отколкото чрез цял живот пестене и купуване на разни собствености.

Факт е, че законодателно държавите от ЕС са на светлинни години зад САЩ в сферата на гражданските права. И това може да се използва, за да бъдат на практика унищожени гражданските права тук буквално за една нощ… Но може да се случи и обратното – една създадена дълбока и силна, и вкоренена в обществото традиция на граждански права може да предизвика законодателни промени в тази насока. А друга страна по света, която да е в изгодно положение да стане лидер в гражданските права, засега няма. Затова е и толкова по-нужно да се потрудим да подкрепим тази тенденция – провали ли се тя, няма къде да бягаме на по-добро.

… Дали информацията за войната в Афганистан ще бъде свалена? Според мен въпросът е безсмислен. Искал го е всеки, за който е била изнасяна информация в WikiLeaks. Досега не ми е известен случай някой да е успял, въпреки че заплахи от всякакъв калибър е имало непрекъснато.

По-интересно е ще смее ли Пентагонът да стигне по-натам от заплахи. Няма логика – информацията вече пълзи навсякъде из Нета; предприеме ли нещо насила, ще раздуха пожара по най-ефикасния възможен начин. Но хора, които не разбират в какво тресавище вкарват държавата си с подобни изказвания, може да не разбират и други елементарни неща.

Преди няколко дни на WikiLeaks.org се появи един огромен файл, почти гигабайт и половина, шифрован с AES256. Какво е съдържанието му официално не е известно – ще се разбере, след като някой от екипа публикува ключа. Но не ми се вярва да е случайно съвпадение със заплахите на Пентагона. Убеден съм, че файлът съдържа всички документи за афганистанската война – както публикуваните, така и непубликуваните (известно е, че поне 15 000 документа още не са публикувани). Като минимум, е посочен на сайта на WikiLeaks в страницата за тях.

А проблемът е, че файлът е твърде голям, за да съдържа само тези документи. Добре компресирани, те биха се побрали на малка част от този обем. Затова не бих се учудил, ако файлът съдържа всичко, или поне всичко важно от WikiLeaks – включително може би голям брой непубликувани досега документи, не само за Афганистан. Трудно ми е да предположа какво още може да съдържа. Но има сериозна вероятност вътре да има неща, които Пентагонът да предпочита да скрие дори на цената на оставането на афганистанския военен дневник. Тоест, да си струва да бъдат прочетени и знаени, дори на цената на риск.

Ключът за разшифроването засега не е публикуван. Нямам обаче нито капка съмнение, че ако Пентагонът се опита да играе грубо, това ще се случи. Не съм забравил как преди време Сциентологичната мафияцърква отправи на WikiLeaks ултиматум да свали нейни ръководства. Отговорът на Асанж беше: “Заради опита ви за мачкане ще публикуваме още няколко хиляди ваши файла”. И го направи.

Към момента вероятно този файл вече е свален от много хиляди хора. В такива случаи обаче колкото повече, толкова повече. Затова съветвам всеки, на който не му е все едно в каква държава и в какъв свят живее, да си го свали. И ако ключът бъде публикуван, да го разкодира и прегледа за интересни неща. Имам чувството, че ще ги има. (Като минимум към момента свалянето на файла е напълно законно – за да ви обвинят, че се сдобивате с нещо опасно, трябва първо да могат да докажат, че вътре има такова нещо.)

А би могъл и да ги публикува в Интернет. Ако го направят всички, които не искат да са нечий добитък, ако направо наводним Нета с него, съвременните Бредбъриеви пожарникари надали ще успеят да угасят всичко. Току-виж им се наложи да преглътнат, и да заложат на другата карта – държавният морал, и защитата на гражданските права.

… Твърде дълго време съм чувал: “Абе аз много подкрепям това, ама бях на работа и не можах да дойда.”. Бях в банята, със сапун в ушите… Мисля обаче, че тази “дреболия” иде да каже нещо важно – дошло е време разделно. Между хора и добитъци. И че може би тя ще е, покрай която ще се види кой при кои си е избрал да отиде.

Блог-агрегатор за… читатели?

Предишният запис е един от малкото тук, които обсъждат някоя книга. За срам, защото винаги съм се възприемал като виден читател. 😉

Покрай него обаче си направих една разходка из блоговете на приятели и познати. И установих, че немалко пишат предимно, или дори (почти) само за книги.

И се замислих – дали не си струва да се направи един блог-агрегатор, който да ги събира на едно място? И да е удобен за хората с читателски наклонности?… Иначе казано, има ли достатъчно читатели, които да биха ползвали честичко този агрегатор, че да има смисъла да си давам труда по него?

Очаквам мнението ви.

“Факторът на добротата”

Кънчо Кожухаров е един от най-известните сред българските любители на фантастиката. Започнал като член на софийския клуб “Иван Ефремов”, в един момент той пое и тежката преводаческа корона. Преводите му са вече… ммм… четиринадесет? Там някъде. А по някое време и прописа. Отначало “фантастизира” историята. След това, покрай журналистическата си практика в опозиционен вестник, издаде три тома за корупцията в България… Естествено, крайно време беше да издаде и фантастика.

Всъщност “Факторът на добротата” не е първото му произведение – Кънчо има и по-ранни романи и разкази, но не беше издавал от три-четири години. Е, очевидно интервалът не е бил проспан. 🙂

Не бях чел досега нищо от него – срам не срам, пропуснал съм. И първата ми реакция беше: “Айде сега, още един клубен кадър чукча писател. Щом и аз прописах, е ясно докъде стигнахме…” Но тъй като той не беше забравил старите приятели, и ми подари бройка от книгата, просто нямаше как да не й метна едно око – опре ли се до фантастика, е успявал да ме откаже единствено Ник Перумов. Докато се връщах, се изкуших да отворя книгата и да се зачета. А някъде по-късно се усетих как пресичам бодро “Васил Левски” при СУ, забол нос в книгата, и глух и сляп за света наоколо. Добре, че бях на пешеходна пътека. Книгата беше преполовена, а аз бях пресякъл центъра, забравил колата си близо до мястото на срещата с Кънчо. Страх ме беше да си помисля как ли съм пресичал улиците – не помня да съм обръщал внимание на светофари…

Докато се върна до колата, бях привършил книгата. Преди да потегля, изчаках петнайсет минути – прочетеното да се улегне в ума ми. След това, докато въртях кормилото към нас, се замислих.

Подет от мисълта “бе това е наш Кънчо, какво ми се прави на писател сега” (знаете, никой не е пророк в своето село), бързо намерих на книгата кусури. Българоцентризмът е типичен за доста наши автори – е, и тук го има (за щастие, с мярка). И ще ме прощава, ама главният герой само дето не се и казва Кънчо Кожухаров… Защо обаче четивото ме беше погълнало така юнашки? Напоследък съм попрочел това-онова от писатели, на които светът прави метани, и не ме е увличало чак толкова.

Добре де, трябва да си призная, колкото и да завиждам на “конкурента” – “Факторът на добротата” е страхотно увлекателна книга. Държа ме в напрежение до последния момент. И два пъти по-обемна да беше, пак щеше да не е скучна. Без непрекъснати батални сцени и без постоянно взривяване на звезди и планети, но екшънът е до дупка. От време на време се изкушавах да гадая какво ли ще се случи малко по-нататък, и тъкмо когато си мислех, че съм хванал машинарията, следваше поредната изненада. От време на време с горчилка си казвах, че Кънчо е платил данък на разбираемостта – тъй де, днес интелектът и особено общата култура са малко на заден план, меко казано. И хоп – в следващия момент се изумявах колко много интересни и полезни неща е зачекнал (а енциклопедичността му хич не ми е изненада, все пак го познавам).

Огромно достойнство на книгата е, че поднася нещата си ненатрапливо и без претенции. Казва ти “Аз съм едно евтино книжле за непретенциозни читатели”, но когато я зачетеш, се оказва, че вътре има изумително много хич не евтини неща. Простичко и разбираемо засяга един огромен куп интересни теми, след което с изуверска усмивка ги зарязва в скута ти. Увлекателни са, нали? Ми почети за тях и другаде, има къде и какво…

Най-големите й ценности за мен са две. Едната е увлекателността – този тип увлекателност, която печели читателя, и го кара да потърси и други подобни неща. Която го запалва за фантастиката, и за четенето, дори в днешните времена, когато образци за подражание са мутрите… А другата е красивата и нежна любовна история, подкрепена с няколко чудесни стихотворения. Трудно е да се пише научна фантастика с любовна история, която да не може лесно да бъде вулгаризирана. Кънчо се е справил майсторски.

Не, не го разхвалвам излишно, понеже ми е приятел. Напротив, точно затова се опитвам да пиша твърде сдържано, без неоснователни хвалби, и без да крия недостатъците, които съм видял. Ако ме питате дали това ще е моята единствена и любима настолна книга – надали.

Но ако ме питате дали бих си купил тази книга, ще отговоря с чиста съвест – без нито капка колебание. Може би е личен вкус, но ми хареса. Струва си.