Помните ли тази невероятна тинейджърска филмова трилогия? Е, този запис е за нейните поклонници.
Миналата нощ сънувах нейна четвърта част. Или по-точно филм как е била правена четвъртата част. 🙂
Уви, далеч не помня всичко от съня. А и филм как е бил направен един филм не е същото. Имаше обаче все пак достатъчно, за да си напълня душата. За повечето никак не ми е трудно да се сетя откъде е дошло като идея в бръмналата ми глава, но това не намалява удоволствието.
Като начало, идеята беше, че повечето от героите, включително Марти и Док, са компютърно генерирани образи. (Бога ми, беше трудно да го повярвам – толкова живи изглеждаха.) Но ги озвучават истинските Майкъл Джей Фокс и Кристофър Лойд (а Кристофър Лойд дори се явява истински в няколко кадъра). Повечето от другите герои също са компютърни образи (включително групата злодеи – Биф Танън, който е събрал Гриф от бъдещето и Бъфорд Танън от миналото, за да му помагат). Доста от епизодичните образи обаче са реални актьори, много от пейзажите – също. Чрез комбинирането им се постигала, по думите на режисьора (мамка му, не запомних кой беше), максимална достоверност на визуалното усещане, и стилово единство с предишните три филма.
(Усилията по постигане на стилово единство не стигаха дотам. Показаха на няколко пъти как умишлено ховърбордът на Марти никога не се вижда целият, и как реагира точно все едно е закачен в скрития си край на устройство, с каквито са правени първите филми. В компютърно генерирани кадри би било дори по-просто да го покажат целия как лети, но искали да спазят еднаквост на изгледа. Пак по същата причина куп ефекти умишлено не са съвсем гладки, и леко си личат. И т.н.)
Интересни бяха кадрите от 2015 г. Тъй като по времето на правенето на филма тя вече очевидно е минала (както се подразбира от думите на сценариста, който разказваше за тях), те не са актуални – но са запазени точно каквито са били в идеята на предишните филми, пак заради стиловото единство. (Споменаха, че оригиналният сценарист вече не бил достъпен; не разбрах дали защото е умрял, или защото е пенсиониран. Така че тези части от сценария ги бил писал друг човек, който бил проучвал с месеци архивите на трите филма и на първия сценарист, за да направи нещата максимално близки.)
Имаше и нещо за музиката. Доколкото разбрах, основната част са водещите теми от предишните филми, и аранжирани парчета от тях. Имало и няколко нови, бяха на известно име, но не помня дали на Алан Силвестри.
Какво имаше в четвъртата серия ли? Както подобава във филм за това как е правена тя, имаше доста кадри, но бяха ужасно накъсани. И уви, не винаги най-ключовите.
Филмът започваше с римейк на последните кадри на трета серия, когато Марти се връща от Дивия Запад в “настоящето” (1985 година), и се дрънка по ЖП линията, минавайки край прелеза. Точно след прелеза обаче някакъв кран закачи колата и я свали от релсите. Оказа се, че това е работа на Док, който след това сложи на релсите точно копие на ДеЛореана, с фалшива машина на времето, и влакът смаза копието.
Док предупреди смаяния Марти, че никой не трябва да знае за подмяната на колата. Инструктира го при нужда да си съчини нещо, примерно… точно това, което се случи в третата серия. (Докато говореше, като илюстрация вървяха оригиналните кадри от третата серия как влакът сгазва истинския ДеЛореан, и Марти едва се измъква… сладка гавра. 🙂 ) Марти пък в първия момент, като видя Док, припадна – “Ама аз те оставих в миналото!”, точно както Док във втората серия, когато танцуваше от радост, че го е пратил в бъдещето, и Марти пристигна обратно. Док му обясни, че с тази подмяна е избягнал разклонение на времето, при което петдесетина години по-късно клошари изкопават на бунището остатъците от машината на времето, и един от тях случайно успява да я отремонтира чрез някакво универсално ремонтно устройство, да я сглоби и включи, и се научава да я използва, и прави някакви страшни неща…
Док пристига в настоящето, след като е бил някъде другаде (не казва къде точно, но се подразбира, че е отлетял с локомотива на времето в края на третата серия точно натам). Идва, понеже е узнал там нещо важно – трябва в миналото да се направи нещо, което да предотврати някакъв ужасяващ хроноклазъм. (Не помня какво точно беше. Май и нарочно не го споменаваха. Помня, че ако не бъдеше направено, като минимум машината на времето нямаше никога да бъде изобретена, а може би и човечеството нямаше да се появи.) За да може да направи нещото, му трябваше далеч по-приспособимата, по-дребна и по-пъргава от локомотива кола.
Колата обаче беше само началото. Не беше ясно какво точно трябва да се направи, и как, за да се реши проблемът. Док си беше блъскал главата много, и не беше успял да го измисли, а времето изтичаше (и поради някаква специална причина дори машината на времето не можеше да помогне). И в един момент стигна до извода, че за решаването на проблема му са нужни поне петдесетина специалисти по пътуване във времето. А тъй като пътуването във времето към този момент все още е тайна, го владее само той, и няма кога да бъдат обучени още учени. Марти предложи да идат назад във времето и да ги обучат, но Док отговори, че по този начин тайната на машината на времето ще бъде разпространена, а тя трябва да остане тайна още не помня колко години, и т.н. За бъдещето пък трябваше да остане тайна, че машината на времето е била изобретена толкова рано, така че не беше опция да докарат вече обучени специалисти и от бъдещето.
Проблемът с многото учени беше решен, като Док се разходи с колата и събра шестдесетина свои версии от различни години, откакто е изобретил приливния кондензатор, та до 2015 година, през една година. Намериха едно старо хале, и се нанесоха в него, за да чоплят проблема.
(При търсенето и нанасянето в халето имаше куп закачки. За да пестят време, Доковците бяха търсили успоредно. Когато Марти и “оригиналният” Док отидоха да огледат подходящото, собственикът му ги изгледа страшно подозрително, и попита дали младежът, който преди час е разглеждал халето отвън и го е разпитвал, не му е син. И дали този син няма брат, даже близнак, на вид като че ли малко по-възрастен, който е минал мъничко след него. Док потвърди, и каза, че единият му син е преживял тежка загуба, и затова е по-състарен на вид. Собственикът таман се успокои, и в офиса му по погрешка влезе още един Док, една година по-голям от наличния. Набързо го представиха за близнак пък на Док, и обясниха, че в семейството им близнаците били чести. Собственикът кимна, но нещо го замъчиха съмнения. Тълпата Доковци пристигна в хамбара в един голям фургон, за да не шашкат повече околните с приликата си. Само че любопитният собственик реши да погледне какво става, и занадзърта през една пролука в стената. Като видя какво наизлезе от фургона, припадна. След това отиде в полицията, и им обясни, че е видял фургон, в който има машина, която копира хора, и била направила до момента поне сто копия от някакъв откачалник и продължавала. От полицията го пратиха в психиатрията.)
Доковците подходиха към проблема по какви ли не начини. Няколко стигнаха до идеята, че те получават прозрение, когато паднат от тоалетна чиния и си ударят главата. Сглобиха опитна постановка в тоалетната, и теглиха чоп кой ще експериментира. Първите няколко опита завършиха с изобретяване на апарат за сушене на мокри кучета, на самопочистваща се чиния за торти и на добавка за ракетно гориво, която предпазва двигателите от нагар. Усъвършенстваха опитната постановка, но всичко, което постигнаха, беше да изобретяват всеки път приливния кондензатор. Оцениха този проблем като интересен, но по-малко приоритетен за решаване от другия.
В един момент при Марти, който си почиваше, пристигна Док, и му каза, че е разбрал какво му е нужно, за да реши проблема.
– Док, а… ти кой си от всичките? И ти ли разбра какъв е проблемът, или някой друг?
– Как кой съм? И как кой го е разбрал? Да виждаш тук друг освен мен? – Док посочи с ръка гъмжилото в хамбара…
Нужното се оказа, че по-старите знаели повече, но умът им бил по-вкалъпен, а по-младите имали свежи умове, но не и знанията. Комбинацията им работела по-добре, отколкото поотделно, но все още не достатъчно добре. Имало как да стане по-добре.
Док се запъти към ДеЛореана, но се оказа, че още десетина от версиите му са стигнали до същия извод. Теглиха чоп кой да действа, и спечелилият докара най-стария възможен Док (в летяща инвалидна количка, сбръчкан до неузнаваемост, на триста и единадесет години; отначало помислиха, че е склерозирал, но се оказа, че само недочува – старчето мигновено се ориентира в обстановката, и когато разбра за какво става дума, ги сложи всички на място с две-три точни думи). След него докара и едно девет-десетгодишно момче – Док на тази възраст – и ги прати двамата да решават проблема заедно.
След петнайсетина минути запознаване с обстановката и разговори с другите двамата новодошли се затвориха отделно и след малко обявиха, че имат технология за достигане на решението. Накараха един Док на средна възраст да повтори експеримента с падането от тоалетната. След като се свести, пак беше изобретил приливния кондензатор. Двамата го накараха да го нарисува. След това хлапето хвана и оцвети картинката, а старецът я обърна наопаки, и това се оказа решението на проблема – като го видяха, всички Доковци едновременно се сетиха какво точно трябва да направят. (Парчето от филма свършваше там, така че аз не разбрах какво всъщност е било нужно.)
Монтираха в ДеЛореана каквото трябваше, и решиха, че ще пратят точно Марти да изпълни мисията. (Не помня защо; май не показаха обяснение.) Марти протестираше, че е много опасно. Док му отговори, че е най-безопасното нещо на света, тъй като имат машина на времето – ако той не се върне жив и здрав от мисията, те ще се върнат назад във времето, и ще го предупредят да не тръгва. А тъй като той вече тръгва, а те още не са се явили да го предупредят, значи всичко ще е наред. Марти попита дали няма възможност да се получи някаква времева примка, и номерът да не стане – Док го увери, че няма възможност. (Но след като ДеЛореанът отпътува, въпросният Док се замисли дълбоко и рече: “Един момент. Май има възможност.” Всички други го погледнаха въпросително. Той отговори: “И с какво точно ще се върнем назад да го предупредим? Машината на времето е с него…” (Естествено, нещата станаха както трябва.)
Във филма имаше и интервю с Том Уилсън – актьорът, който играе Танъновците в първите три серии (и ги озвучава в четвъртата). От него си спомням само как гордо заявяваше, как и трите му героя в този филм имат поне един кадър, заснет наживо, с него. И обясняваше как си е променял гласа за различните герои така, че хем да е почти същият, хем не съвсем.
Идеята с Танъновците в четвъртата серия беше, че Гриф е лежал в затвора (заради поразията от втората серия), и като излиза, намира дядо си в болница на изкуствено поддържане на живота, след като е преживял инфаркт (пак във втората серия) – вързан на апаратура, си прекарва дните, като чете книги за миналото на града им. Биф Танън му разказа историята (обясни му и че го е провалил не младшият, а старшият Марти Макфлай), и го прати да отмъсти на “тъпия Макфлай и смотания дъртак” – и най-вече на Док, защото без него и машината му на времето Марти бил нищо. Гриф отговори, че няма идея как, не и без да го окошарят доживотно, пък той не ще. Като се прибираше обаче видя летящия ДеЛореан как каца пред една къща, и Док излиза от него и влиза в нея (за да вземе Док от това време). Спомни си разказа на дядо си и открадна ДеЛореана.
Направи си няколко експеримента, докато разбере как се пътува с него във времето. (И попадна на различни места из времето, предизвиквайки най-различни неща. Най се смях на момента, когато не можеше да се ориентира как се настройва точката на пристигане, и седем пъти се появи във въздуха над САЩ през 1947 г., по едно и също време, в редичка. 🙂 Първия път здравата се изшашка от другите ДеЛореани, направо пощуря, докато успее да се махне оттам. Чак на третия път разбра, че това е все той… Мислеше, че никой не го е видял, но се оказа, че някакъв предприемач на име Кенет Арнолд е мярнал от частния си самолет седемте летящи ДеЛореана, и после е разказвал за “летящи чинии”. Видяха го и някакви жреци на маите, които го нарисуваха в пирамидите си как заплашва един жрец с бухалка – господи, каква само карикатура беше в стила на маите – и някакви индианци, и някакви първи европейски заселници, и т.н. И всеки път оставаше по някакво непредполагано доказателство.)
Гриф се върна в своето време и отиде в болницата при Биф да се похвали. Биф го обяви за некадърник и идиот, и му обясни, че Док може много лесно да построи колкото иска машини на времето, и че мухльо като него надали ще може нито да намери Док и Марти назад из времето, нито да им направи нещо. След това му каза, че в рода им е имало истински мъж на делото – Бъфорд Танън (за който е научил от книгите за миналото на града), и го прати да го вземе от Дивия Запад (след като си е излежал обира на банката от третия епизод), и да го накара да застреля онези двамата. Инструктира го също да накара Танън да се ожени и да има наследници, да за ги има и Биф и Гриф. И също, след като свърши работа, да остави ДеЛореана точно където и когато го взе, за да не заподозре Док какво му се готви.
Бъфорд отначало реши, че Гриф му се подиграва, или му досажда, или и двете, и му налетя на бой. Оня с бионичните присадки се оказа по-добър побойник. Но след като го просна, не знаеше какво да го прави. Бъфорд стана, пак му се нахвърли, и така, докато и двамата не капнаха. Чак тогава пробваха да се разберат.
Отначало Бъфорд не щеше да се впуска в акции да отмъщава на някакъв Макфлай, защото беше обсебен от идеята да отмъсти на “Клинт Ийстууд”. Гриф пък никога не беше гледал уестърни, така че не стопляше, че името е доста малко вероятно. По едно време обаче показа на Бъфорд (без да иска) холоснимка на Марти Макфлай, направена в кафенето, и двамата моментално се разбраха. 🙂
Бъфорд така и не запомни, че това “Клинт Ийстууд” не е истинското име на Марти, и няколко пъти попита срещнати в настоящето дали не познават един Клинт Ийстууд, с който си имал сметки за уреждане. В един тематичен бар “Дивият Запад” много се веселиха на въпроса, съчетан с външността му, и го почерпиха.
Бъфорд непрекъснато псуваше “бъдещето”, в които няма патрони като за неговата пушка (беше останал със само един, в цевта), а Гриф – “миналото”, в което няма как да си заредиш бионичните присадки (боят с Бъфорд му ги изтощи). Мотаеха се около проекта, и се чудеха как да отмъстят. Първата им идея беше да застрелят Док, като излезе за пореден път от хангара (виждаха го непрекъснато да влиза и излиза – Доковците се сменяха да си почиват на въздух – и понеже го виждаха ту Бъфорд, ту Гриф, се изпокараха колко възрастен е, и с какво е облечен). Докато се готвеше да го застреля обаче, Бъфорд успя да метне през затварящата се врата поглед вътре в хангара, и заключи, че е безсмислено – много бройки Док са, а той има само един патрон.
Решиха вместо това да докопат Марти, тъй като е само един брой. (Бъфорд беше особено щастлив от промяната в плана.) Успяха да го вземат за заложник, и решиха първо да изнудват с него Доковците, преди да го убият. Най-малкият Док обаче ги видя, каза на другите, и те се сетиха защо е отвлечен точно Марти. Решиха, че ако и той е в повече бройки, ще разколебаят Танъновците, и отскочиха до 2015 г. за сина му. Не намериха сина му, и докараха дъщеря му (в изпълнение, естествено, на Майкъл Джей Фокс – изглеждаше си точно така “убедително” за момиче, както и той във втората серия 😉 ), гримираха я (сетете се сами колко добър гримьор е Док), взеха я от няколко различни часа и представиха за няколко други броя Марти. (Като беше голям проблем да накарат дъщерите да престанат да се карат коя е по-така, дори по време на преговорите.) Танъновците се хванаха. Решиха, че няма смисъл да изнудват Доковците, и че трябва да застрелят Марти веднага. Междувременно обаче хлапето-Док и престарелият Док се бяха промъкнали и го бяха измъкнали.
Накрая, както си му е традицията, Танъновците попаднаха в едно ама наистина голямо торище. Гриф попита Бъфорд какво е това, онзи му обясни, и двамата в един глас заявиха: “Мразя тор!”. Много съм любопитен как са се върнали по времената си (като минимум за Бъфорд е задължително), но май го нямаше в изрезките от филма.
След като бяха постигнали целта си, пред Доковците обаче изникна важен въпрос – ако те си спомнят всичко това, линията на времето на Док ще стане на нищо. Решението го намери най-старият Док, който извади някакво лекарство от далечното бъдеще, с което заспиваш, и след събуждане си забравил последните две денонощия. Всички го изпиха, освен най-стария, който обясни, че той и да помни всичко, вреда няма. След това той ги разнесе по времената им с ДеЛореана.
Като возеше хлапето, точно преди лекарството да подейства, старецът спомена за Жул Верн, хлапето попита кой е той, и старецът се усети накъде може да тръгне времето, ако не вземе мерки. Направи няколко бързи изчисления, и разбра, че през цялото време е грешал за хроноклазъма – че машината на времето всъщност няма да бъде изобретена, защото той като малък няма да научи за Жул Верн. Така че преди да остави хлапето в къщи, първо мина през книжарница (и си пригоди фалшиви колела на летящата инвалидна количка, да не шашка народа… познайте какъв излезе резултатът), накупи няколко книги от Жул Верн и ги набута по джобовете на спящото вече хлапе.
Марти не пи от лекарството, защото нямаше смисъл – не е бил в повече от един екземпляр едновременно. Съжаляваше горещо, че Док няма да помни тази страхотна история. На следващия ден Док обаче се издаде, че я помни. Оказа се, че само се е престорил, че пие лекарството. Марти се възмути, че Док е измамил не просто най-близките си, а даже самия себе си (“Как не те беше срам?!”). Док отговори, че не е измамил никого, и че най-старата му версия с гаранция помни този номер. И че именно като си е запазил своята доза от лекарството, е подсигурил начин старецът да има от него (някъде по филма старецът споменаваше, че по негово време вече можеш да синтезираш точно копие на каквото и да било; още е много скъпо, но за няколко грама цената е посилна).
Марти го попита дали само той се е престорил, че пие лекарството. Док го изгледа много особено и отговори, че е дискретен човек, и че щом може да запази в тайна веднъж, значи може и още колкото е нужно пъти. На Марти му просветна, че всъщност Док е знаел, че това ще се случи, още откакто е изобретил приливния кондензатор. Когато му го каза, Док вдигна рамене: “Защо мислиш, че си харесах точно тази схема от всичко, което изобретих, и експериментирах с нея 30 години? И защо мислиш, че станах приятел точно с теб? Всяко нормално хлапе проявява интерес към откачените учени…” И се ухили по несравнимия му начин.
Уви, останалото или не го разбрах, понеже във филма за филма показваха само откъси от филма, или не съм го запомнил.
Дано оцелялото да е повеселило феновете. 🙂