Grigor Gatchev - A Weblog

Наскоро имах възможност да си припомня втората поправка към конституцията на САЩ.

A well regulated Militia, being necessary to the security of a free State, the right of the people to keep and bear Arms, shall not be infringed.

Мой превод:

Тъй като добре уредената милиция е необходимост за сигурността на свободната държава, правото на хората да притежават и носят оръжие не може да бъде ограничавано.

Дали е по-разумно това право да бъде ограничено може да се спори много. Лично моето мнение клони малко повече към не-ограничаването на оръжията. Престъпниците винаги ще имат оръжие – въпросът е дали ще го имат обикновените граждани, за да се защитят. Да, малко обикновени граждани имат уменията за боравене с оръжие, които имат престъпниците, но все пак е детерент. Да, оръжието значи нещастни инциденти, но безоръжността пред бандитите – дори повече… Както и да е. Лично мнение, нищо повече. Не то е темата.

Този запис е посветен на друг въпрос – какво е наложило Втората поправка. Отговорът е прост – един абзац от Декларацията за независимост на САЩ. Той гласи:

That whenever any Form of Government becomes destructive of these ends (Life, Liberty and Pursuit of Happiness), it is the Right of the People to alter or to abolish it, and to institute new Government

Мой превод:

Когато някаква форма на правителство започне да пречи на живота, свободата или търсенето на щастие на хората, право на хората е да го променят или свалят със сила, и да поставят ново.

Иначе казано, в американското законодателство (защото Декларацията за независимост е юридическият акт на отделяне на САЩ от британската корона) е пряко записано правото на гражданите на революция, и правото на притежаване на оръжие, за да извършат тази революция.

Не ми е известна друга държава, която да може да се похвали с такова нещо. САЩ в много отношения са за присмех, но в много са и за възхита. И забелязвам, че почти всички отношения, в които са за възхита, произтичат пряко или косвено от правото на американците да бъдат господари на правителството си, а не негови роби. А всички, в които са за присмех – от нарушаването на това право.

Не зная дали е възможно подобно право да се въведе в България. Знам, че няма особена нужда. Демокрацията е могъщ инструмент – ако хората не ги мързи да я използват, за да контролират правителството си, ще имат образцово правителство, без да има нужда от революции. А не си ли контролират правителството, и революции няма да им помогнат.

Страх ме е обаче, че няма нужда и по друга причина.

Напоследък мисля, че българите не искат да живеят щастливо и свободно. На думи го искат, та се скъсват естествено – но на дело вършат всичко, за да бъдат доени и стригани като добитък, да живеят зле и да са нещастни. А когато думи и дела се разминават, истината, както знаем, я казват делата. Ние не живеем щастливо и свободно не само защото не го заслужаваме, а и защото не го искаме.

Да, да, знам. Писал съм го твърде много пъти. Просто ми идва отгоре да се блъскам непрекъснато в стената на лайнодушието. И понякога не издържам, и мрънкам…

Но след като помрънкам, продължавам да се боря, колкото и както умея.

Наскоро една моя позната ми се оплака покрай GSM модемите на Виваком. (Така наречената мобилна Интернет връзка.) Всъщност, не от самите модеми, а от отношението.

При подписването на договора тя изрично попитала върви ли модемът под Линукс, и ще може ли да го настрои. И била изрично уверена, че върви чудесно, и че няма да има никакви проблеми.

Уверението траяло, докато не се опитала да го свърже. Въпреки че не е компютърно неграмотна, не успяла. Когато потърсила помощ в магазина, откъдето го е закупила (и където е получила уверенията и обещанията), управителят студено й отговорил, че те не предлагат помощ за свързване под Линукс. Причината? Линукс бил операционна система, в която всеки си прави сам всичко. Така че не било тяхна работа, и ако може, тя да не му губи времето повече…

… Не зная дали ще успея да й го пусна. Може би да. Може би не – кой знае дали не са я излъгали както за помощта, така и за вървенето въобще?

Знам обаче какво да очаквам от Вивател на тема мобилна свързаност. И предупреждавам всичките си читатели да очакват същото. Не само за Линукс. Който служител има желание да помогне, ще го има и за Линукс. Който няма, няма да го има и за нищо друго.

Затова, ако имате нужда от мобилна свързаност, потърсете друг мобилен оператор. С Виваком имате шанс да се натъкнете на такова “съдействие”… Предупредени сте.

МВР напоследък не си поплюва. Никак.

Наскоро арестували рецидивист в Плевен. Тъй като той оказвал съпротива, един от полицаите произвел изстрел във въздуха. Куршумът рикоширал и ранил рецидивиста в главата.

(Ако се чудите от какво куршумът е рикоширал във въздуха – възможности много. Небесният свод. Международната космическа станция. Ниско прелитащ изтребител. Тежко брониран гълъб… Ама сте недосетливи!)

Пак наскоро в Кърджали бяха проведени действия за арестуване на сводник. В хода на операцията е пострадало семейство, имащо контакти със сводника. Извършителите са неизвестни (отказали са да се легитимират). След повикването на полицията казали, че са от полицията. Може и да не е вярно – кой престъпник не претендира, че е от полицията?

Не се и съмнявам, че с такива мерки престъпността скоро ще бъде унищожена. При такава полиция на кого му трябва престъпност?

Неведнъж съм се чудил – защо е нужно да те сърби, когато те ужили комар?

Сърбежът се причинява от вещества, които се съдържат в слюнката на комара, и които реално не са му нужни. Ако ги няма там, шансът ти да усетиш лакомника клони към нулата. Защо му е да се излага на риск? Еволюцията би трябвало да е фаворизирала много отдавна комарите, чието жилене не се усеща.

Възможните отговори са много. Без да претендирам, че непременно съм открил верния, една от възможностите е такава:

Наблюдавал съм, от любопитство, как жили комар. В повечето случаи ужилването се усеща в момента, в който комарът си извади хоботчето и тръгне да отлита. Когато вече обикновено е късно да го убиеш. Тоест, ако не е имал каръка да улучи нервен рецептор при бодването, комарът вече е в относителна безопасност, когато го усетиш.

А защо тогава все пак да се усеща? Ако не се усещаше, комарът щеше да е в още по-голяма безопасност. За достатъчно време (а комарите са около хората откакто има хора) би трябвало такива комари да бъдат утвърдени от еволюцията.

Според мен причината е проста и логична, ако и неочаквана.

Комарите по принцип се хранят с растителни сокове. Прие кръв единствено оплодената женска, преди да снесе яйцата си – кръвта е необходима за развитието им. Тоест, пиенето на кръв е свързано с оставянето на потомство.

Оттам нататък предположението е очевидно. След като усетиш гадното сърбене, започваш да внимаваш за други комари, и да ги гониш или убиваш. По този начин преварилият комар осигурява по-малка конкуренция за потомството си.

Да, еволюцията е способна и на такива трикове.

(И по тази причина е любима на писателите-фантасти. В един от разказите в цикъла “Гуслярски истории” Кир Буличов описва гениалния изобретател професор Минц, който покрай всичко друго изобретява и хуманно средство срещу комари: то не ги убива, а само ги отпъжда на два метра разстояние. Вследствие на еволюцията обаче се появяват комари с двуметрови хоботчета, които достигат професора от извън недостъпната зона…)

– Извинявайте, може ли само за момент?

– Да?

– Извинявайте, аз бях тук в София на лечение, изкарах два месеца в болница. Днес излязох. И чак тогава видях, че не ми стигат шейсет стотинки за билет за автобуса. Не може ли?…

… – Извинявайте, аз работя отсреща, по изолацията на сградата. Днес ми се обадиха от нас, че майка ми е починала. Не ми стигат шейсет стотинки за билет за автобуса, пък колегите ми днес са отпуска, виждате, не работят. Не може ли?…

… – Извинявайте, аз дойдох днес в София да пазарувам, а ми се обадиха от къщи, че детето го е бутнала кола, да се прибера спешно. И аз хукнах, ама докато пазарувах са ме обрали, и не ми стигат шейсет стотинки за билет за автобуса. Не може ли?…

Варианти – колкото щете. Ако има случайно пък и подходящо събитие – земетресение в някой край на България, или наводнения, или голям пожар – направо е нашествие. Обясняват ти с треперещи ръце и сълзи на очите. Само в момента, в който се разсееш нанякъде, изпод отпуснатите клепачи проблясва преценяващият поглед на професионалист…

Номерът не е нов, но напоследък е популярен. Едно, че все още предизвиква състрадание по-лесно от “моля ви, нямам какво да ям”. И второ, че намалява риска от започналото да се появява напоследък “работи нещо половин час, ще ти дам един лев”.

Най-често въпросните профита или имат приличен опит в уличните побои (ако са мъже), или “гардовете” са на едно звънване разстояние (ако са жени). Въпреки това обаче, смятам следващия път, когато срещна такъв, да преценя внимателно още един път дали наистина ме лъже – и ако реша, че го прави, да му отръскам един ама наистина здрав бой. Особено ако наблизо има подходящ вход или двор, в който да мога да ги вкарам, че да не ни намерят лесно гардовете им.

Хич даже не е прекалено. Малко са хората, които могат от пръв поглед спокойно да отличат профитата от наистина закъсал човек, и да помогнат на втория. Останалите, след като ни измамят веднъж-два пъти, кастрираме състраданието си и преставаме да даваме на всички. Естествена реакция е. Така че тези профита не само се хранят с нашата човечност и доброта – те я унищожават, и превръщат плодородната почва, на която тя е расла, в безплодна пустиня.

Затова един здрав бой е минимумът, който заслужават. А ако тези, които ги бият, станат повечко, може и да почнат да се отказват от измамите. И да работят нещо полезно. От това ще спечелим и ние (мъничко), и те (неизмеримо много).

И най-вече да оставят просенето на тези, които са наистина закъсали, и нямат друг избор. Наистина закъсалите са, заради които е морален дълг на всеки от нас да натупа здраво мошениците.

Прочетох това.

После си припомних и това.

Нямам какво повече да кажа.

Днес видях нещо, от което ми увисна челюстта.

Флашка с размер 400 гигабайта. (Повтарям: четиристотин гигабайта.) Sony Vaio.

Купена от Китай за нещо към двайсет и пет долара. (Повтарям: нещо към двайсет и пет долара…)

Последваха въпроси. И отговори. На някои от въпросите собственикът на флашката не знаеше отговорите. Но пък аз си ги съставих лесно от тези отговори, които той можа да ми даде.

Ако си голяма корпорация, и искаш да строиш завод, Китай е раят на земята. Заплатите са почти несъществуващи, и дори за тях работниците работят като сбъркани. Не е капка проблем да разтегнеш 8-часовия по документи работен ден на 12 и повече часа, и да обявиш съботата, а често и неделята за работни. Без да плащаш допълнително. А ако успееш да докараш работниците дотам да почнат да протестират, просто се обаждаш на местния партиен секретар. На следващия ден вече имаш други работници. Къде са старите не е прието да се пита. Нищо чудно дори партийният секретар наистина да не знае.

Райските условия обаче си имат цена. Искаш да строиш завод? Може. Но ще построиш един такъв и за Китай. Неговото построяване ще си го финансира Китай, и продукцията му няма да излезе извън Китай – твоите пазари не се губят. Но не си ли дадеш ноу-хауто, нямаш разрешение да строиш твоя завод.

След строежа почват изненадите. Като начало, оказва се, че китайците са построили с ноу-хауто ти не един, а три-пет-десет завода за тях си. Какво да правиш, голяма държава, много нужда от стока. Уговорката стоката да не изтича към твоите пазари като цяло се спазва. Но каквото и да се опиташ да произведеш в твоя завод, се оказва, че и китайците го произвеждат в техните, без да те питат, и най-вече без да ти плащат никакви права. Трудно е да опазиш каквото и да е в тайна, след като целият ти персонал са китайци. Не ти ли харесва така, лицензът ти за производство хвръква. Ако искаш.

Въпреки това, производството в Китай е много изгодно. (Напоследък не чак толкова – работниците не са под чак толкова железен ботуш, партията и правителството вече не са така коректни към чуждия инвеститор… Но все пак е изгодно.) Но понякога се случват и изненади.

Имаш, например, технология за 400-гигабайтови флашки. Още когато 64-гигабайтовата е едва ли не чудо. Правиш си план да ги промотираш чак към края на 2011 г., нищо че още е началото на 2010. Защо да се състезаваш на всяка цена с конкуренцията? Толкова по-изгодно е да играеш почти с тях, с разлика само колкото да не побеснеят антикартелниците… И за да имаш достатъчно произведени, когато му дойде времето, тихомълком ги пускаш в производство още отсега. Разбира се, в Китай.

След което откриваш, че както с всичко друго, китайците произвеждат в заводите си и тези флашки. С все търговската марка на тях, да не би без нея да откажат да работят. Оплачи се на арменския поп. О, да, извън Китай – нито дума за съществуването им. В Китай обаче няма такова ограничение, флашките спокойно се продават. И разни любопитни западняци си ги купуват за по стотина и нещо юана, ако умеят да се пазарят. Естествено, в магазина на Sony в града никой не е и чувал, че такива флашки съществуват. Няма и да чуе още година и половина. Но магазинчето отсреща ги продава…

Няма да съдя кой е крив, и кой още по-крив в тази история. Оставям го на вас.

Напоследък повечето уикита, които хоствам, са под силен удар на спамботове.

Такива удари не са новост: спамботовете редовно ги пълнят с несъществуващ боклук, за да задръстват блеклистинг системите. Този път обаче пуснатите линкове са истински.

Разширението SpamBlacklist не помага – очевидно проектите на фондация Уикимедия са избягнати. Големият брой следящи ботове там моментално вписва спамвертизираните URL-и в локалния черен списък, който се проверява от почти всяко МедияУики по света. Вероятно ботмрежата е програмирана умишлено да не ги закача, за да може да останат боклуците й в други уикита колкото се може по-дълго.

Принципно подобни атаки не ме тревожат – отдавна съм си написал модулче за МедияУики бота ми, което чисти спам-ревизиите. Десетки пъти е чистило хостнатите при мен уикита от боклука. (Ако ползва администраторска сметка, не само връща отново не-спамовите ревизии, но и може да изтрива страници, които са създадени от спамботовете, и да блокира спамерските сметки и адреси.) Ако някой има нужда уикито му да бъде почистено от спама, ще му направя услугата с удоволствие.

Този път обаче спамботовете бяха нахитрели значително. Вместо да изхвърлят целия или почти целия оригинален текст, те доста често само вмъкват някъде из него едно-две линкчета. При по-големи статии това успяваше да измами алгоритмите за проверка, и да даде спам коефициент под граничния. Наложи ми се да допиша проверка и на разликите между ревизиите. Още доизпипвам коефициентите й за различните подозрителни явления, но като цяло вече върши работа.

… Засега успяваме да сборим спамерите. 🙂

Двама мои познати, които ползват SiteAdvisor на McAffee, ме предупредиха, че сайтът ми е опасен. Според мнението на софтуера.

Огледах www.siteadvisor.com, и профила на скромния ми сайт в него. Установих, че наистина е маркиран като опасен. Анализите, проведени от siteadvisor.com, показват 100% чист сайт (колко странно), но въпреки това категоризацията като “опасен” не е махната.

Първото, което ми мина през ума, беше саркастична закачка – дали пък именно чистите сайтове не са опасните за McAffee? Спестих си сарказъма, и почоплих за реални възможни причини.

След малко чоплене остана една (която още първият човек, който ме предупреди, ми посочи) – вероятността някой да е докладвал, че сайтът ми е опасен.

Първата ми мисъл беше дали някой не ме е натопил умишлено, понеже не харесвам на някого. Напоследък не харесвам на доста хора. Естествено, после се сетих и за по-вероятната възможност – някой да е рапортувал по погрешка моя сайт вместо чужд, или от некадърност да е оплескал компютъра си, докато е разглеждал сайта ми, и да е решил, че е “атакуван”.

И в двата случая обаче има основание да се смята, че сайтът ми е опасен. 🙂 Във втория – защото за толкова некадърни хора е опасен не само моят сайт, но и Интернет, компютрите и животът по принцип. А в първия – защото сайтът ми съдържа мислите ми. И докато има хора с… хм, определени начини на мислене, ще има и за кого тези мисли да са опасни.

Останалите могат да спят спокойно. 🙂

Напоследък ми се събра твърде много, и интензивно работене, докато в същото време някой наоколо слуша радио, или гледа телевизия.

Включително реклами. Без да се замисля какъв може да бъде резултатът.

А резултатът е, че тая нощ сънувах направо убийствен сън.

Отначало – един ама неописуемо екзотичен оазис. Безумно красиви мацки неглиже. В изобилни количества, и определено предразположени. Една любовна музика, едно слънце, един топъл вятър, едно журчене на вода наблизо, шум на палми… абе, направо не ми стигат думите.

Напълниха ми се очите, значи, и хоп – смяна на пейзажа. Един разкошен парк, спокоен, зелен, чист, цветя ухаят, лъха прохлада, отнякъде се носи сладкопойно пеене. Разхожда се по алеята една възрастна двойка подръка, на физиономиите им едно такова щастие, че да им завидиш от сърце и душа.

Хоп – пак смяна на пейзажа. Едни облаци, през които летиш, все едно си птица. Синьо небе отгоре, усмихнато слънце на него, отдолу – зелени поляни, синьо море, в далечината на брега един град с невероятно красиви сгради, просто мед и за очите, и за душата.

И пак смяна. Планини чак до небето, едни бистри ручеи текат от тях, едни златни поля между тях. Отстрани – пагода, ама такава просто няма, сигурно поне хиляда етажа, и всеки така изписан и направен, че езика да ти залепне. Разхождат се наоколо китайски монаси, благодушни и мъдри, изобщо просто нямам думи.

И пак смяна. Едни гръцки колони, белоснежни на фона на синьото море, зелени лози се вият по тях, узряло грозде виси, дръвчета хвърлят мека сянка, отнякъде се носи песен и свирене на лира, малко по-нататък двама мъдреци в тоги мъдро обсъждат нещо. По едно време чак прехвръкна някакво ангелче…

И пак смяна. Пейзажите започнаха да се размиват, да се сливат, все така красиви и примамливи. И на този фон един безплътен, внушителен и приканващ глас казва: “Едно парченце – и си там!”

И на преден план изплува, хвърляйки обещаващи искри, щипка цианкалий.