Grigor Gatchev - A Weblog

Днес забелязах в yvox.net една интересна тема на обсъждане.

Антоан Хлебаров е пуснал една снимка на плакат, на която се вижда как Лили Иванова рекламира някакъв билков чай. При по-внимателно вглеждане обаче набитото око може да забележи, че това не е Лили Иванова. Гримът и стайлингът са удивително добре докарани като прилика, позата – също, нищо чудно дори моделката да й прилича реално (не е задължително – който не гледа филми, той не знае какви чудеса прави добрият гримьор). И интересният въпрос е: нарушени ли са авторските права на Лили Иванова?

Отговорът е по-труден, отколкото изглежда. На плаката никъде не е указано, че това е Лили Иванова. А приликата сама по себе си не означава нищо. Сигурно стотици жени в България приличат на Лили дори повече, отколкото физиономията от плаката. Те какво, да бъдат задължени да си направят пластични операции ли? Или да им бъде забранено да се снимат за реклами, да се явяват по медиите, и т.н.?

(Добре, а ако някоя от тях е по-възрастна от Лили? Тогава авторското право върху този изглед ще е нейно. Тоест, тя ще има юридическото основание да съди примата ни за половин век незаконно използване на външността й в артистични изяви, и да поиска обезщетение в холивудски размер.)

Здравият разум казва, че това са глупости на търкалета. Когато обаче опрем до нуждата нещата да бъдат формулирани юридически, се оказваме пред сериозен проблем. Законно ли е да изглеждаш като някого, или не?

(Като капак на нещата, доколко Лили Иванова изглежда като Лили Иванова? Без грим и стайлинг вероятно външността й ще е много различна. Без пластични операции пък да не говорим. Тогава за какво става дума?)

Аз не знам коя е вярната логика в този случай. А вие?

(Продължение от предишния запис.)

Тук се опитвам да разгледам тенденциите, които задвижват механизмите зад сцената на случилото се, и възможното им развитие за в бъдеще. И да предупредя за някои опасни варианти за тяхното развитие.

Често такива предупреждения биват смятани за теории на конспирацията. Не винаги обаче една зла тенденция е продукт на конспирация. Най-често тя се получава от съвпадението на зли интереси на влиятелни хора, далеч не всички от тях по начало зли. Тенденцията с копирайта според мен е добър пример.

Няколко пъти вече обещавам да напиша нещичко за механизмите зад атаката срещу chitanka.info. Време е.

Не очаквайте да посоча конкретни подкокоросници. Не защото не знам кои са. А защото има нещо по-важно: какво задвижва механизмите, които мотивират подобни неща, и кои са лъжите, които пръскат тези механизми. Този запис е за тях.

Купувачи и некупувачи

Често се твърди, че разпространението на книги в Нета подяжда продажбите им, и разорява издателите. На пръв поглед звучи логично, поне от гледната точка на определен манталитет. Ако можеш да прочетеш книга безплатно, защо да плащаш за нея?

Истината обаче е, че това е лъжа. Читателите са особена порода хора. Тяхната гледна точка е друга, манталитетът им – също.

В условията, в които се намира българското общество днес, читателите са малък процент. Тъжно и срамно малък. Вероятно под 10%, може би под 5% от българите изобщо се интересуват от идеята да четат редовно. И този процент продължава да намалява…

Дори 5% от българите обаче са огромен брой хора. Защо тогава тиражите, които се продават, са такива смешни?… Защото книги купуват един много малък процент от читателите. Над 95%, може би над 99% от оборота на всички издателства за книги се прави от под 1%, вероятно под половин процент от хората. Те са потребителската база, на която разчитат издателите. Пазарният сегмент, на който те работят.

И която крепи българската култура. Тъжно, нали?… Съгласни сте?! Хайде бе. Защо пък да е тъжно? Потребителите на дълги обувалки сигурно също са под 1% от населението, но никой не смята това за тъжно. Защо точно на книгите?… Добре де, съгласен съм, че е очевидно, просто исках да се замислим за миг над това.

Защото книгите са, които ни учат на добродетели. На доброта, достойнство, честност, справедливост, човечност и всичко друго, което ни прави хора.

Някои от тези, които четат редовно, просто убиват времето си. Други обаче четат заради това, което им дават книгите. От тези, някои редовно купуват книги. Те са потребителите на издателите. Други не могат да си го позволят – но ако можеха, също биха купували редовно… Това са хората, които имат желание да купуват книги. Те са, които има смисъл да бъдат преценявани. Те са, които наричам за себе си “хората на книгата” – заедно с авторите на книги, преводачите и издателите, за които книгата е специално нещо, а не стока за търгуване.

Хората на книгата

Хората, които често купуват книги, не се интересуват просто от това да прочетат книгата. Те винаги могат да я вземат за четене от познат, или от читалище. Ще им излезе много по-евтино. Много често прочитат поредната книга за пръв път именно по този начин.

Но след това продължават да я търсят, вече за да си я купят. Обикалят ден след ден сергиите. Ако я няма там, дебнат с месеци по антикварните книжарници. Хората на книгата искат не просто да са прочели книгите – те искат да ги имат. Това, че са ги прочели, често по няколко пъти, не спира желанието им да се сдобият с книгата. Ако сте от тях, го знаете от собствен опит.

Защо тези хора настояват да имат книгата? Да притежават екземпляр, с който могат да правят каквото пожелаят? Просто е. За тях книгата е един чудесен приятел. Учител, който ги е научил на частичка от доброто в тях, дал им е частичка от това, което са. И искат при нужда да могат да се срещат с този приятел отново и отново. Да им дава радост и пъстрота сред скучни битиета – малко от нас ли са избирали в такъв момент да се потопят в друг, вълшебен свят от страници и букви? И да им бъде утеха и опора в трудни времена – малко от нас ли в тежък миг са измъквали от библиотеката и отваряли отдавна прочетена книга, за да препрочетат отново редове, които дават мъдрост и сила?

И не само затова. Малко ли сме били запалени за любима книга, или цял автор, или дори за четенето въобще от хубава книга, или книги, получени от родителите ни? Или от някой приятел? Не си ли ти, драги ми читателю, един от тях?… За мен тази книга беше “Кралица Марго”, връчена ми от дядо ми, за да го оставя на мира да си чете вестника. Бях на две и половина години, и единственото, което достигаше до мен от Дюма, беше някаква бледа, детински смешна отсянка на по-баталните сцени. Но и това се оказа достатъчно, за да ме запали… Читателю, дали в дъното и на твоята памет не дреме подобен спомен?

За хората на книгата няма по-голямо удоволствие от това да споделят хубавата книга. Да я дадат на децата си, за да попият те от мъдростта й – и ако децата им ги мързи да четат, да им предложат пари, за да я прочетат и да я разкажат после. Да я връчат с похвална препоръка на приятелите си, дори ако тези приятели използват книгите само за да подпират краката на клатещи се маси. И месец по-късно, когато си я взимат, да се опитват отчаяно да завържат разговор за книгата, с надеждата, че приятелят се е объркал нещо и е прочел поне няколко страници от нея. Току-виж вълшебството на книгата го зарази някак. Току-виж стената между него и хилядосветието в книгите случайно се пропука за мъничко и той, без да иска, съзре през пукнатината някой от световете оттатък. (Ти, читателю, не си ли го правил неведнъж?)… А за да споделиш книгата, трябва да я имаш.

Страстта към притежаването на книги често довежда хората на книгата дотам да са смешни в очите на околните. Имам познати, които не могат да разберат защо в гардероба ми почти няма място за дрехи от натрупаните там кашони с книги. Още по-малко пък разбират защо не взема да върна тези книги на вторични суровини, и не изкарам за не една бутилка хубаво пиене. За тях да трупаш книги е същото като да трупаш стари обувки…

Съжалявам от душа тези хора. Книгите са храната, от която са съградени личностите ни – погледнете колко плитки и плоски са личностите на хора, които не обичат, и никога не са обичали да четат. Който не разбира разликата между хубава книга и друг предмет, не разбира разликата между вещите около нас и това, което сме. Разликата между това да имаш, и това да си, да бъдеш… И понякога се опитвам да им пробутам някоя хубава книга назаем. С молбата да не подпират с нея масата, а да прочетат поне няколко страници. Може пък да им хареса…

Затова и разпространението на книги в Нета не вреди на издаването им на хартия. Групата хора, които купуват книги, дори след като са ги прочели неведнъж, пак ще търсят да ги купят. Прехраната на автори, преводачи, редактори, издатели няма да изчезне. Докато е възможно и законно да притежаваш, препрочиташ и споделяш свободно книгите, купувачите на книги ще виждат в тях вечна и неотменима ценност. Добър и мъдър приятел, който си струва не просто да си зърнал веднъж насаме, а да го имаш и занапред, и да запознаеш с него приятелите и децата си.

Не пречи, а помага

Но свободно достъпните като файлове книги не само не пречат на продажбата на отпечатаните. Те всъщност й помагат, по много и различни начини.

Като начало, в забързания днешен свят не винаги смогваме да обърнем внимание какви книги излизат от печат. И в потопа информация, с която той ни дави, не е трудно да пропуснеш вестта за нова книга. Удобството, с което човек вижда новите книги в електронните библиотеки, е най-добрият начин вестта за тях да стигне до хората, които ги купуват. И прочитането на хубава книга от монитор, или принтерна разпечатка, само ще разпали апетита на склонния да купува книги. Ще го изпрати да обикаля сергиите, и да търси в книжарниците.

Уви, понякога се случва нова книга от известен и любим писател да се окаже зле написана. И за щастие, често се случва книга от напълно неизвестен писател да се окаже истинско откритие. Но когато книгите са само на хартия, лошата книга на известния писател вече ще е купена, а добрата на неизвестния ще остане некупена, и непрочетена… Свободните книги в Интернет ограничават сделките тип “котка в чувал”, и дават възможност на любителя на книгите да оцени качеството на продукта, преди да даде парите си за него. Това стимулира утвърдените писатели да поддържат високо ниво, и дава шансове на талантливите начинаещи да пробият много по-лесно. И най-вече, спомага на пазара на книги да бъде утвърдено доверието между “продавачи” и “купувачи”, между “производители” и “потребители”. А стабилното и надеждно доверие е, което храни един пазар да расте.

На този свят има и “некупуващи” читатели, и те са много повече от купуващите. Ако някой от тях прочете безплатно книга, и я хареса истински, има шанс да се прежали и да я купи. А постъпките ни са, които съграждат навиците. Втората истински харесала му книга той ще купи по-лесно, и така ще се научи, поне понякога, да купува книги. Книги, които иначе ще останат непродадени. И надали ще е голямо утешение за творците, поне за истинските. че са останали и непрочетени, и “не са се минали”. Който може да сътвори стойностни неща, обикновено не изповядва тази ценностна скала.

Още повече от некупуващите читатели обаче са нечетящите. За много от тях четенето, мисленето и въображението са трудност, или пък хабене на време – време, което може да бъде оползотворено в пляскане на карти или крадене на крушки от декоративните лампи в парковете… Но има и такива, които просто не са открили четенето. Които имат капацитета да могат да четат, и да са щастливи да четат… Примамката “лесно е, и е без пари” може да привлече поне някои от тях. И ако имат капацитет, постепенно от тях да станат читатели. Отначало “некупуващи”. А после, кой знае, може би и купуващи. Или спечелващи нови хора за четенето, някои от които ще станат купуващи читатели.

А притежаването на файлове?

Винаги ще има хора, които няма да са съгласни с доводите ми по-горе. Причината за това често е, че те не са, и няма как да бъдат хора на книгата. Че техният манталитет е несъвместим с този на хората на книгата, и затова не ги разбират, и никога няма да могат да ги разберат… Такива хора за мен са без значение. От тях има как да станат издатели колкото има как от блондинка мажоретка да стане тираджия или автомеханик. Дори да се появят в книжния бизнес, бързо ще изпаднат от него. Познаването на психологията на пазарния ти сегмент е по-важно от количеството пари, с което влизаш в него.

Всеки обаче би могъл с доста резон да зададе друг въпрос. Ако си свалиш безплатно книга на файл, ти по същество я притежаваш. Защо ти е тогава да я купуваш на хартия? Инстинктът за притежаване е задоволен…

На практика обаче, дори тогава творците не губят от печалбите си забележимо. Причините са няколко.

Като начало, повечето хора все още не смятат файловете за надеждна форма на притежание. Някой наоколо, на който да не му е гръмвал твърдия диск?… Книжното томче също може да бъде унищожено от наводнение или пожар, но те са доста по-редки. И е по-удобно за четене, отколкото компютърния файл, поне в ерата допреди е-четците. А и в нея е по-удобно за даване назаем на приятели. (Да не говорим, че понякога е индивидуално. Вляво от мен, на една ръка разстояние на рафта гордо се мъдри “Хромая судьба” с личен поименен автограф от Аркадий Стругацки. Засега все още това го няма в е-книгите.) Затова и в очите на повечето хора е много по-ценно от файла със същия текст, и те биха дали пари за него, дори ако имат файла.

Истински важното обаче е друго. Не е нужно да си писател, за да знаеш, че ако един писател не може да печели от писане, той няма да може да пише, или ще пише много по-малко. Затова и е редно, почтено и справедливо, дори ако си получил файл безплатно, да платиш на автора нещо, ако ти е харесал. Към момента това е неудобно до степен да е нереално да се случва често. Ако обаче има прост, удобен и лесен механизъм, много хора биха плащали от сърце за удоволствието от добрата книга. (Поне ако знаят, че платеното отива при автора, а не в джобовете на непомръднал пръста си “праводържател”.)

Защо да го правят, след като могат да не го правят ли? Този въпрос има подходящ спътник – какво им пука на хората къде отиват тези пари, след като те така или иначе ги губят? За човек с манталитет на ментарджия, муфтаджия, авантаджия и измекяр тези въпроси сигурно изглеждат много логични и смислени. Не въпроси, а направо отговори…

За човека на книгата обаче тези въпроси изглеждат непонятно, да не кажа гнусно – именно защото са хора на книгите, а не на старите обувки. Защото книгите са, които те учат на добродетели. Включително на самоуважението, без което няма как да уважаваш и околните, и техния труд… Авантаджията и измекяринът лесно биха задали онези два въпроса, защото книгите не са ги научили на нищо. И с тях биха си признали, че не правят разлика между събирането на книги и на стари обувки, и че нямат уважение към труда на околните, нито към себе си.

Но огромният процент от хората на книгите имат това уважение. И ако да платиш на автора за току-що прочетената книга е толкова лесно и удобно, колкото да платиш за току-що купения хляб, ще го направят без колебание, и без да са принудени. Защото от книгите са научили, че без да си плащаш сметките, няма как да уважаваш себе си. А живот без самоуважение е наказание, живот-менте. Стока, каквато заслужават единствено авантаджиите и измекярите.

Да, има и хора на книгите, които няма да платят тази или онази книга, въпреки че им е харесала. Като правило защото парите не им стигат – иначе биха я платили… Но ако парите не им стигат, те с пълна гаранция не биха я и купили. В този случай изборът е дали да не я платят, но да я прочетат, или да не я платят и да не я прочетат. Не вярвам да има автор, който да си заслужава да бъде четен, и да предпочита втория вариант. Хора, които са до такава степен едновременно глупави и егоисти, не са способни да сътворят нещо стойностно.

А и разпространяваните на файлове книги, по обективни причини, носят много по-малко разходи от отпечатаните. Затова и е редно да носят много по-ниска цена – а цената е фактор, когато решаваш дали да платиш, или не. Едно е последният роман на любимия ти писател да струва 20 лева, друго е да струва 5 лева. И тази разлика е от голямо значение именно за тези хора на книгата, които биха искали да си платят, но не знаят ще им стигнат ли парите: при цена 5 лева везните накланят към “ще платя” много по-лесно, отколкото при цена 20 лева. И тъй като и от 20-левовата печатна книга за автора отиват пак също 5 лева, приходите на авторите нарастват, вместо да намаляват.

Ами издателите?

Какво ще стане с приходите на издателите? Някои от разходите им ще изчезнат с преминаването от хартиени към електронни книги – приходите, които покриват тези разходи, е справедливо също да изчезнат. При най-големите издатели немалка част от приходите покриват тлъсти печалби за издателя – няма да съжалявам, ако прилична част от тези приходи също изчезнат… Но издателят има и много други задачи, които са нужни за крайния продукт. Оформяне на вида на книгата, организиране на нещата… всичко това са реални задачи, и надали някой читател ще откаже част от парите му да отидат за тях.

Затова и не мисля, че издателите ще мрат от глад, точно както няма да мрат от глад и авторите и преводачите. Възможно е работата на печатарските работници или на продавачите на книжни сергии да намалее, и дори да изчезне, точно както е изчезнала работата на преписвачите на библии и на специалистите по подостряне на пачи пера. Но най-важните компоненти от издателската работа в обозримото бъдеще ще са нужни – а това значи, че в тях ще има хляб. Ако и може би не свръхпечалби.

Пиша това не за да “успокоя врага”. За мен огромното мнозинство от българските издатели са хора на книгата. И смятам, че сме с тях от една и съща страна на барикадата.

И най-сетне за лъжата

Да, смятам, че противопоставянето между читатели и автори (и издатели) е една голяма лъжа. Да кажеш, че то съществува, означава да кажеш: “Най-големите врагове на авторите са техните читатели. Читателите са престъпници, които гледат да ограбят авторите и да ги уморят от глад.” Не звучи убедително, нали?

Не само не звучи убедително. Дава отлична представа какво ще се случи с автор (или преводач, или издател), повярвал на тази лъжа. Обявиш ли читателите си за престъпници, и тръгнеш ли на война с тях, те просто ще ти обърнат гръб, и войната ще свърши. С твоето окончателно поражение. Защото няма автор, преводач или издател, който да е толкова ценен, че читателите да не могат без него. И няма автор, преводач или издател, който да може без читатели (и да остане автор, преводач или издател)… Аз съм автор и преводач. Затова и не искам да приема тази лъжа – знам какво ще ми донесе. И призовавам всички колеги също да не я приемат. Направят ли го, контрата ще остане у тях. Така е устроен светът.

Да, въпреки всичко някои творци и издатели приемат тази лъжа. Приемат я, движени от страха за хляба си. Въпреки, че реалността опровергава лъжата с доводи, чиято вярност усещаме вътре в себе си. Някои от тях са притиснати от живота до степен да треперят за залъка, и затова са податливи – слабият винаги е уязвим за измами. Други не са толкова притиснати, но са били дълго и старателно обработвани с тази лъжа. И едните, и другите не са виновни, че й вярват. Да им помогнем да разберат невярността й ще значи да ги освободим от властта на страха в тях. Успеем ли, рано или късно ще ни бъдат благодарни. Но дотогава е важно да помним: тези хора не са ни врагове, точно както болният не е враг на лекаря – враг на лекаря, тоест на нас, е болестта. Тези хора са хора на книгата, наши сродници по душа. Нека не ги превръщаме насила във врагове.

Има обаче и други хора – тези, които разпространяват тази лъжа. Част от тях просто споделят страха си, както болен неумишлено заразява околните. Но има и такива, които я сеят умишлено, насочено, знаейки че тя е невярна. Те са, които са враговете на всички нас, хората на книгата.

Лесно е да бъдат познати. Това са хората, които умишлено наблягат на страха за хляба, за да го използват като инструмент, с който да вкарат в чуждите умове лъжата си. Много от излъганите също споделят този страх, защото той им тежи. Ако обаче пред излъгания извадите трудно оборимите аргументи защо точно тази лъжа не е вярна, той се поколебава и ги обмисля. Умишленият лъжец “не ви чува”, по характерния начин на онези, на които не им изнася да ви чуят. Видите ли такъв, знайте – това, и точно това е човекът от другата страна на барикадата.

… Кому? Защо?

И тук стигаме до въпроса на абат Фария: “Кому е нужно? И защо му е нужно?”.

Кои са тези, на които е нужна тази лъжа? Кой инвестира в пропагандата й такива средства? И защо го прави? Какво оправдава това вложение? Какво очаква авторът му да получи?…

Записът стана доста дълъг, а отговорите също искат обяснения. Така че ще ги напиша в някой следващ запис.

Тази сутрин (тоест, вече вчера сутринта) по BTV и TV7 (както научих току-що, и по БНТ) имаше дискусии на тема затварянето на chitanka.info. Ще спестя описанието им – могат да бъдат изгледани в Нета. Ще се концентрирам обаче на една случка.

В предаването по BTV се включи по телефона Явор Колев. Част от това, което каза, беше, че той само си купува книгите. Когато журналистката в студиото го попита: “Вашият син чел ли е някога книги от Интернет?”, той отговори: “Моят син чете книги от моята библиотека.”

(За тези, които не знаят – официалното наименование на сайта, който се помещаваше на chitanka.info, е именно “Моята библиотека”.)

Ситуацията беше комична до немай-къде. Моят смях беше съвсем добродушен – нека се смее злобно този, който никога не е правил лапсуси.

Важното обаче е друго. Че грешката може да се окаже вярна.

Писах досега неведнъж, и продължавам да съм убеден, че Читанката беше напълно законен сайт. Смятам, че “праводържателите”, които стоят зад акцията на ГДБОП, надали ще посмеят да докарат нещата до съд. На делото е много лесно да бъдат поканени евронаблюдатели, и тогава пачките ще е твърде рисковано да играят. Резултатът е доста вероятно да е узаконяване на дейността на сайта. Което ще подейства на праводържателския бизнес в България като метеорит на динозаврите.

(Всъщност, това ме навежда на една проста мисъл – ако праводържателите не вкарат делото в съда, е редно да го вкараме ние. И да поканим достатъчен брой наблюдатели и юристи от ЕС. Редно е това “законно” сплашване да приключи веднъж завинаги.)

Ако трябва да съм честен, смях се със злоба и ирония на изказването на един друг участник – преводача Веселин Ранков. Той заяви в ефир, че има четири преведени романа, които не може да издаде, понеже ги имало в Читанката. Но старателно не пожела да отговори как така тези преводи са се оказали в Читанката, след като не са издадени. Как сайтът се е сдобил с тях? Хакнал му е домашния компютър?!…

Според мен този човек лъжеше в ефир като циганин, за да подкрепи каузата си. Което не ме учудва. До момента съм чул само един аргумент в подкрепа на тази кауза, който да не е мръсна лъжа – аргументът, че не е морално волята на твореца да бъде престъпвана, ако той не желае произведенията му да бъдат качвани свободно в Интернет. И този аргумент винаги е бил привеждан от хора, които принципно поддържат каузата на Читанката. Все по-често си мисля, че е така, защото за морал мислят хората, които имат морал – а те са на страната на Читанката.

… Стана дълго. Ще кажа само едно – ако ще ни бъде като държава и народ, Читанката ще победи.

И ако синът на Явор Колев чете книги, най-вероятно ще ги чете от Моята библиотека.

Това е член от Закона за авторското право. Гласи:

Чл. 24. Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:

9. възпроизвеждането на вече публикувани произведения от общодостъпни библиотеки, учебни или други образователни заведения, музеи и архивни учреждения, с учебна цел или с цел съхраняване на произведението, ако това не служи за търговски цели.

Това е членът от закона, който е юридическото основание за съществуването на сайта chitanka.info. Той ясно и недвусмислено постановява, че за възпроизвеждането на вече публикувани произведения от общодостъпни библиотеки и т.н., ако е с учебна цел или съхраняване на книгите, не е необходимо разрешение от издателя.

Като минимум Народната библиотека е общодостъпна библиотека, и задължително взима екземпляри от всяка издадена в България книга. Това означава, че всяко издадено произведение може да бъде възпроизвеждано с посочените цели.

Би могло да се оспорва дали произведенията в chitanka.info са за образователни цели. Това принципно може да бъде решено много просто – като в сайта се постави изискване да бъдат сваляни само за такива цели. (Не помня дали такова изискване нямаше – от година не съм писал или превеждал нищо ново, така че не съм ходил да качвам там неща.) Ако читателите не го спазват, юридически това е тяхна отговорност, а не на Читанката.

Така че, когато се има предвид буквата на закона, според мен нещата са недвусмислени и окончателни. Законът е на страната на chitanka.info.

Как стои въпросът с другия важен елемент в правото – духа на закона?

На теория, сайт като Читанката би могъл да причинява загуби на издателите. (Дали това е истина, е съвсем друг въпрос – според мен, а и според немалко издатели, им прави безплатна реклама.) Но точно такива загуби им причинява и изрично разрешеното от закона възпроизвеждане; всъщност, както видяхме, Читанката върши именно него.

Може да се твърди, че електронните библиотеки позволяват много по-голямо разпространение, отколкото хартиените. Така е. Но законодателят не е вписал горна граница на разпространението – това за буквата на закона. И хора, които разпространяват безплатно за учебна цел книги в голям размер, поне досега, са били смятани не за престъпници, а за благодетели – това за духа на закона.

Може да се твърди и че нещата оттогава са се променили, и е нужен нов закон. Това е вярно, променили са се. Когато този закон е бил приеман, всяко българче е можело да издекламира по няколко стихотворения на Вазов. Днес не всяко българче изобщо знае кой е Вазов. Затова и правата за некомерсиално разпространяване на книги трябва да бъдат значително разширени. Ако искаме да бъдем занапред нация от умове, а не нация от неграмотници. Ако искаме България да има бъдеще.

—-

Дотук със закона. Сега извън него.

Прочетох, че Читанката била навредила на българската култура. Като е дала възможност на хиляди хора да четат безплатно. Писах преди, ще го напиша пак – не разбирам как това може да е вреда за културата. Освен ако понятието за култура не изключва напълно колко са начетени хората, и не включва единствено какви печалби правят издателите.

Неведнъж съм чувал твърдението, че да се разпространяват безплатно книги е комунизъм, а при капитализма всичко е платено. Това обаче е плитка лъжа. При капитализма човек печели от находчивост, предприемчивост и най-вече смазващи количества личен труд. Система, при която веднъж придобиваш някакви права, и оттам нататък черпиш без или почти без труд рента от тях во веки веков, се нарича феодализъм.

Често се твърди, че авторите искат произведенията им да бъдат продавани, а не раздавани. Звучи логично, но също е лъжа. Авторите искат да живеят приличен живот, но искат и да са популярни. И не познавам автор, който с чиста съвест ще затвори сайта на слепите, защото не си били платили авторските права – това, което преди 5 години направи КК “Труд”. Такъв автор би бил леке и позор дори за близките си. Точно както наследниците на някои български класици, които подкрепиха акцията на “Труд”, са позор за паметта на родителите си. Нито познавам автор, който ще обяви читателите си за престъпници – ако го направи, ще заслужава да остане без тях. Да видим после колко богат ще е.

В Интернет пространството е пълно с каузи. Всички те биват коментирани, и срещу всяка има негативни коментари. Имало ги е срещу събирането на помощи за болни деца, срещу приема на емигранти, преследвани в страните си, срещу богатството и охолството за хората… Единствената кауза, която на практика не срещна опозиция, беше подкрепата за chitanka.info. Зад нея застанаха на практика всички коментиращи, дори тези от книгоиздателския бизнес. А това е гласът народен – а именно, че този сайт е по-полезен дори от помощта за болните деца. И че затварянето му е по-грешно и незаконно от всичко друго, обсъждано в Интернет.

Често се твърди, че в този спор от едната страна са читателите, а от другата – авторите. Това е лъжа, която трябва да бъде опровергавана винаги, без умора и без отстъпление. Над 99% от творците на съдържание са на страната на читателите. На тази страна са и немалко от издателите, въпреки че привидно са ощетени. Все по-очевидно става нещо просто: от едната страна всъщност са читателите, творците и някои издатели, а от другата – големите прекупвачи на права. Иначе казано, барикадата е между хората на книгите и хората на пачките. И причината тя да е там е проста – хората на пачките в ерата на Интернет са излишно звено, паразити на гърба на хората на книгите. И го разбират както те самите, така и все повече и от хората на книгите.

… Изписах доста. Време е да дръпна завесата, за да се види какво има зад нея.

Хората на пачките смятат електронните библиотеки за свой конкурент. Не защото подяждат продажбите им – хората на пачките знаят, че печелят от рекламата от електронните библиотеки повече, отколкото губят от тяхното разпространение. Свободата на електронните библиотеки лишава хората на пачките не от пари, а от нещо много по-скъпо и примамливо – власт. Властта над новото, интелектуално пространство. Възможността то да бъде парцелирано на феоди, и превърнато във феодална собственост, която носи без особен труд ренти. И възможността създателите му, творците, да бъдат в това пространство просто крепостни селяни.

Хората на пачките се надяват, че когато свободните библиотеки бъдат затворени, хората ще се наредят на редичка пред хартиените и електронни книжарници, и ще заизливат в джобовете им реки от пари. Реалността обаче е съвсем различна. Хората вече са започнали да се отучват да четат – просто ще продължат. Докато не се стигне дотам тези, които четат книги, да биват смятани за луди, и да останат шепичка сред милионите. За известно време задължителното изучаване в училище на класици със старателно надценени авторски права ще крепи положението, след това ще рухне и то. Българите ще се превърнат в световния еталон за безкултурие и необразованост.

И тогава печалбите на хората на пачките ще секнат. За тях това няма да е голяма беда, те никога не са изпитвали особена привързаност именно към книгите. Ще станат хотелиери, мандраджии или ТИР-превозвачи. Но авторите и преводачите тогава вече наистина ще стоят гладни. Не защото произведенията им са масово крадени, а защото хората са отучени да потребяват произведенията им. А това няма как да бъде променено за година или две. Да научиш хората отново да четат е много по-трудно, отколкото да ги отучиш. Тогава е, когато българската култура ще бъде унищожена и като потребление, и като творчество.

В крайна сметка, за творците посегателството над свободните библиотеки е толкова мъдра постъпка, колкото да си подпалиш къщата, за да се стоплиш зиме. Отначало наистина ще ти е по-топло, дълги часове. Но после… ще имаш каквото си заслужил.

Капнал съм след днес. Но жив или умрял, ще пусна този линк. Той трябва да стигне до всеки, който обича книгите:

http://bgpetition.com/chitanka_info/index.html

Благодаря ви.

Днес МВР съобщи за последния си успех. Затварянето на сайта chitanka.info.

Цитирам съобщението от пресцентъра на МВР (съгласно закона, то не подлежи на авторски права):

Успешната операция по пресичане на пиратско разпространение на книги в интернет пространството, посредством сайта “chitanka.info”, е проведена от спецполицаите от сектор “Компютърни престъпления и интелектуална собственост” в ГДБОП, под прякото наблюдение на СРП.
Акцията е реализирана след разследване по сигнали на ощетени – Асоциацията “Българска книга”, Съюзът на преводачите в България и редица издателски къщи. В хода му е установена шестчленна престъпна група, която действала при строго изградена йерархия и функции от различни градове в България. При предприетите действия на покрив на обществена сграда в София антимафиотите открили сървъра, на който е поддържан интернет сайтът. Сървърът бил поставен в специална кутия и по този начин достъпът до него бил затруднен. Разследващите установили, че “виртуалната библиотека”, от която се теглели пиратските литературни произведения, е укрита в помещение на печатница в София В хода на претърсванията са иззети сървъри и компютърни системи с пиратското съдържание.
Всеки месец престъпната група добавяла над 600 нови заглавия на книги от български и чуждестранни автори, речници, учебници и др. По данни на спецполицаите, чрез нелегалния сайт, който е действал повече от две години, са нанесени щети на българската култура и книгоиздателска дейност за милиони левове.

Хем смешно, хем тъжно.

Смешно, защото такива сървъри се инсталират от сам човек в свободното му време за два часа, и се наглеждат (ако си съвестен) за 15 минути на ден. Не съм се интересувал кой точно поддържа chitanka.info, но ако са били шестчленна престъпна група, ми е чудно какво са правили петимата от нея по 24 часа на ден, а шестият по 23 часа и 45 минути.

Едно е сигурно – надали са сканирали и качвали книги. Първо, 600 книги на месец от 6 души значат по 100 книги на месец, или 4 книги на работен ден. Почва да става ясно какво са правели шестимата, но не по 24, а поне по 100-150 часа на ден… Естествено, че се подигравам. Тези, които качват книги в Читанката, са много повече. Аз съм един от тях – качил съм в нея всичките си разкази и преводи. Много мои познати писатели и преводачи също са качили своите творби. Така че чакаме ГДБОП да дойде да ни арестува. Няма да е по закона, но какво ли от това, което те вършат, е? Да сте ги видели да арестуват примерно наркодилъра на училището, в което ходи детето ви? Не, естествено. Никой лобист не плаща за това.

(Още не съм забравил как затвориха сайта за книги на слепите. С аргумента, че ако администраторът му (също сляп) толкова добре знае какво пише в закона, те ще го арестуват, пък той нека си търси правата в съда…)

Че били открили сървъра на покрив на обществена сграда, и че той бил поставен в специална кутия, също не ми се вярва, на фона на останалите лъжи. Всеки, който различава компютър от компот, знае какво ще се случи на сървър, който е на покрив, при първата буря или дори дъжд. (Всъщност, не съм сигурен дори дали са открили сървъра – преди месец качвах на него едно мое разказче, и ако съдя по IP адреса, не беше в България. Чудя се дали всъщност изобщо са конфискували нещо, което да има нещо общо с Читанката – и ако не, кой ли е пострадалият. И кои са организираната шестчленна престъпна група със строгата йерархия. Горките хора. Има да доказват, че не са камили… И най-вече има да обясняват откъде са се издържали. Защото, доколкото си спомням, Читанката беше безплатна, не показваше реклами, и т.н. Това се казва престъпник – да прави пари даже от такова нещо.)

Впечатли ме и идеята за нанесените на българската книгоиздателска дейност щети за милиони левове. Като се има предвид, че средната цена на една книга е петнайсетина лева, и от тях печалбата е три-четири лева, загуби от два милиона (минимумът за “милионИ”) означават продадени петстотин до седемстотин хиляди книги по-малко за тези две години. Доколкото ми е известно, това е далеч над общия брой на всички продадени книги в България за периода, от всички издателства общо. Това означава, че оборотът на книгоиздателствата след затварянето на сайта ще се утрои, печалбата им също, и т.н. Да си призная, не го вярвам.

А за нанесените щети на българската култура дори не ми се говори. Ако твърденията са верни, то чрез Читанката българите са прочитали годишно по няколкостотин хиляди книги повече. Старателно се опитвам да си представя как това ощетява българската култура, но не успявам. Особено пък в днешните времена, когато да си купиш книга е едва ли не капитална инвестиция, а да накараш някой, особено Интернет поколението, да чете книги е олимпийско постижение. Да унищожиш това, което го е постигнало, означава да реализираш “451 по Фаренхайт” на Рей Бредбъри на живо. Тук, в България.

Дотук смешното. Оттук нататък обаче е тъжното.

Тъжното е, че си имаме служба на МВР, която се занимава на практика единствено с обслужване на лобистки интереси. И че за обслужването им е готова да прекрачи закона. Защото Законът за авторските права гласи:

Чл. 24. Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:

9. възпроизвеждането на вече публикувани произведения от общодостъпни библиотеки, учебни или други образователни заведения, музеи и архивни учреждения, с учебна цел или с цел съхраняване на произведението, ако това не служи за търговски цели.

Тъжното е, че си имаме “праводържатели”, които не се свенят да премахват каквото сметнат за конкуренция чрез купуване на служби в МВР, които да нарушат закона от тяхно име. (Категорично твърдя, че става дума не за защита на нечии права, а за мачкане на “конкуренция”. Неведнъж съм виждал по форумите на Читанката горчиви изказвания как някой праводържател е поискал нещо под негови права да бъде свалено, и колко гадно е, че се налага да го свалят. Тоест, в Читанката се спазва принципът при поискване защитените от авторски права произведения да се свалят, и праводържателите са можели просто да поискат нещата им да бъдат свалени. Просто някой “мениджър” е решил, че след като той е измекяр, готов на всичко за пари, значи всички останали са такива, и му конкурират работата. Или се е досетил, че неговата съществуваща или подготвяна “Интернет услуга” по продажба на книги ще е смешна на фона на удобството и свободата на Читанката, и е бутнал една пачка “неудобният пример” да бъде измилиционерстван от Нета.)

А най-тъжното е, че ние изказваме възмущение по форуми, след което млъкваме и забравяме. Номерът минава. Съюзът на безскрупулната алчност и на платената милиционерщина вписва поредната победа. И правим поредната крачка към 2018.

Аз обаче нямам намерение да млъкна. Още по-малко пък да забравя. Днешната акция на ГДБОП е посегателство не срещу Интернет пиратството, или нарушаването на права. Тя е посегателство срещу грамотността и културата на българите, и срещу правата ни на хора в държава със закони. (Погледнете пак цитата от закона по-горе.) Ако това положение продължава, това да остана в България ще е висша степен на безотговорност пред децата ми, родителите ми и приятелите ми. Защото какво бъдеще очаква страна, в която подобни посегателства биват търпяни и толерирани?

И тъй като все пак не искам да емигрирам толкова лесно, смятам да се преборя тези посегателства да получат това, което заслужават. Към момента положението е просто и ясно до трудна за вярване степен. А именно: ГДБОП или бъдеще за България – изберете сами. Моят избор е бъдеще за България.

Смятам да поставя към всички български политици и управници избирателски ултиматум: да изберат и те бъдещето за България, и да вземат мерки ГДБОП най-сетне да започне да се занимава с организираната престъпност, а не да й изпълнява поръчките. (Защото който се бори срещу културата на българите може да се нарече издателска къща, асоциация “Българска книга”, Съюз на преводачите в България или както иска още, но за мен той е просто организирана престъпна група.)

(И още нещо. Когато затваряха сайта на слепите, се видя ясно – противопоставянето е не между писатели и преводачи от едната страна, и читатели от другата, а между писатели, преводачи и читатели от едната страна, и търговци на авторски права от другата. Повече от половината добри български писатели-фантасти, и доста преводачи са ми лични приятели, и днес чух почти всички – нямаше нито един, който да не е възмутен от затварянето на сайта, дори ако току-що беше научил от мен, че съществува, и какво представлява. Много от доводите против, които цитирам тук, чух от тях. Това, че се защитават правата на творците, е мръсна и нагла лъжа. Не й вярвайте, и винаги, когато чуете някой да я казва, го прекъсвайте и я опровергавайте категорично. Защитава се единствено лакомията на прекупвачите на права. Читатели, не се хващайте на тази въдица – огромното мнозинство от писателите и преводачите сме с вас. Най-малкото защото и ние сме читатели.)

Ако ли пък отрекат бъдещето на България в името на интересите на борците срещу културата, то аз ще им го напомня предизборно. Много пъти. С всичката сила на словото си. Редно е да получат на изборите резултата, който заслужават.

Ако заедно надигнем глас, ако успеем да бъдем чути по медиите, и ако сме готови да не забравим и да не простим това предателство, имаме шансове. Ако не – един ден децата ни ще ни благославят, ако сме емигрирали навреме, или ще ни кълнат, ако не сме успели. А думата “България” ще е известна и пословична в другите държави. Познайте с какво.

Дали ще дойде подобна “2018” решаваме ние. Днес. С действията си.

“Искате ли да разберете колко още ще живеете? Изпратете SMS на тел. ……. (еди-колко си лева без ДДС)…”

“Искате ли да научите дали гаджето ви не ви изневерява? Изпратете SMS с името му на тел. ……. (еди-колко си лева без ДДС)…

Чудя се как ли ще разберат по моя SMS колко ще живея. Всъщност, още повече се чудя как ли по името на гаджето ми ще разберат дали не ми изневерява.

Всъщност, изобщо не се чудя. Знам как ще го разберат – чрез генератор на случайни отговори. Писал съм доста такива. Само дето не съм взимал пари за отговорите. Определено не ставам за бизнес. Кой ме тури начело на фирма?

Все повече си мисля обаче, че ще взема да пусна и аз една такава SMS услуга. С прост въпрос.

“Искате ли на научите колко е вашият коефициент на интелигиентност? Пратете SMS с името и височината си в сантиметри на тел. …… (еди-колко си лева без ДДС)”

Ще мога с пълна и точна сигурност да кажа какъв е ако не точният коефициент на интелигиентност на изпратилите SMS, то поне от какъв порядък е. Така че услугата ми ще връща истинския отговор.

Напоследък ми прави впечатление, че делът на шльокавицата в българския Нет се свива. Бавно, но сигурно.

В Уикипедия отдавна вече “приноси” на шльокавица направо се трият, без значение колко ценна информация съдържат. Но и все повече форуми приемат правилото “на български – само на кирилица”. Повечето блогове са го приели отдавна. Напоследък обаче дори в чатовете шльокавицата се смята за признак на “селяния до шия”, и оправданията “ама нямам кирилица” не се приемат – ако си толкова тъп, че не можеш една кирилица да си сложиш, що щеш тук?

Последното убежище на шльокавицата засега са SMS-ите. На доста мобилни телефони все още е приключение да им сложиш кирилица, а и тя съкращава двойно полезния обем на SMS-а. Помага и че мобилен телефон имат вече и хора, което без тридневен курс надали ще могат да научат откъде се включва компютърът. Но с кирилизирането на телефоните малко по малко шльокавицата отстъпва и там.

Едно голямо предимство на шльокавицата на времето беше, че прикриваше (отчасти) неграмотността на пишещия. При положение, че няма правопис, незнаенето на правописа не е от значение. Това обаче се оказа и един от силните проблеми на шльокавицата – малко по малко на повечето хора им писна, и взеха мерки да отсяват от обкръжението си най-големите неграмотници. Най-лесният начин се оказа забраната за шльокавицата. (Когато пишеш на кирилица, неграмотността си личи твърде ясно – хем си за смях пред много хора, хем няма как да скриеш, че проблемът е в теб, и е глупостта ти. И се налага да се мръднеш да си оправяш проблема, вместо да го правиш проблем на околните.)

Това доведе до една от най-интересните страни в настъплението на кирилицата в българския Нет – социокултурната. Много хора не смятат себе си за големи патриоти. Немалко не ги е особена грижа и дали са българи, или не. Но стане ли дума за кирилицата в Нета, я подкрепят. Някакъв особен вид патриотизъм – не национален, държавен или народностен, а културен. Усещаме, че кирилицата е част от нашата културна идентичност, и си я пазим.

Не мога да понасям клиничните патриоти. За мен патриотизмът е три неща. Първо, да си плащаш честно данъците. Второ, винаги да си готов да пазиш страната и народа си от държавата си и нейното ръководство. И трето, ако някой те обвинява, че не си достатъчно патриот (а той е), да му затвориш устата. И ако се наложи това да е с юмрук, да се гордееш, че си го направил… Но културният патриотизъм, който виждам в налагането на кирилицата, ме радва. Защото ми показва, че почваме да имаме самочувствие. Като… може би не точно народ, по-скоро като общност.

А това е добре. Ценим ли себе си, уважаваме ли нещо в себе си, има шанс да стане нещо от нас. 🙂

Днес по най-голямата жега пресичах центъра на града. Избирах сенчестите тесни улички, и благославях света, че там няма ново строителство. Че в квартала има и друга зеленина освен саксиите по балконите. Крачех по напечената като пещ улица, подбирайки сенките на дърветата, и си мечтаех за индивидуална капсула с климатик. И по възможност на крака, да ме пренесе през почти непроходимите за коли улици. Аз само да седя в комфорт и да блаженствам. Или дори да имам изкуствено тяло, което нехае за жегата и слънцето, и се чувства добре при всякакви условия…

Но капсула нямах, и тялото ми усещаше жегата. Оставаше ми само да се радвам и че кварталчетата имат дворове. Прикрити вътре, заобиколени отвсякъде с бетон и тухли, но все пак дворове. Зелени, тихи, спокойни… Не бързах, така че започнах да хвърлям поглед към дворовете, където можех да ги видя. Било в процепа между две сгради, било през широк портален вход. И да се наслаждавам на седналите тук-там под сянката на дърветата хора.

През тясно коридорче между две сгради, няколко етажа високо и подобно на кладенец, мярнах в един от дворовете да играят седем-осемгодишни деца. Първата ми мисъл беше неодобрителна – ах тези родители, по два часа да си пуснат децата навън на трийсет и кусур градуса! След това обърнах внимание, че дворът е покрит от короните на няколко стари липи и огромен орех, и че в него е не просто сенчесто, а едва ли не полутъмно. Когато се приближих, усетих, че оттам лъха хлад и сякаш влага. От любопитство отворих вратичката, преминах през коридорчето и огледах двора. Наистина, почти нито кътче от него не виждаше слънчева светлина. Нещо повече – над прозорец на първия етаж имаше шарен платнен навес, и от тръбички по ръбовете му струяха облаци воден прах, които се разтапяха във въздуха. В двора беше поне седем-осем градуса по-хладно от на улицата, дори на сянка.

Усмихнах се, възхитих се на изобретателния човек от първия етаж, и си взех обратно мнението за “безотговорните” родители. И се застоях минута-две, да се порадвам на играта на децата.

Мислех си как те са безгрижни, но само по моите критерии – и натоварени с тежки и отговорни задачи в своите очи. Как нямат търпение да навлязат в света на възрастните, и да играят “истински” игри. И как ние им завиждаме за безгрижието, в сравнение с нас, и за чистотата на щастието им. И за яркостта на изживяванията им, която прави всеки ден огромен и богат. Несравнимо по-богат от дните на нас, гмурналите се в тъмния тунел на възрастността.

В съседното каре забелязах интересна гледка. Петдесетинагодишен мъж с подстрижка и осанка на военен старателно прекопаваше градинка под прозорците на една от сградите. От палещите слънчеви лъчи го пазеше единствено стар каскет. Дори от моето място виждах, че направо е облят в пот, но въпреки това с военна дисциплина продължаваше грижливо да копае. Мислено му свалих шапка, усмихнах се още по-широко, и си продължих по пътя.

И внезапно двете картини се сляха в ума ми в една. Веселото “Ти хвърляш!” на децата, и мълчаливото упорство на мъжа. Тяхната радост от постигнатото в играта, която играеха, и неговото задоволство от обърнатата под горещите лъчи на слънцето рохка пръст. Подсилени и подхванати от сетивния поток, от яркото слънце, от жегата. Натоварени с усещания, с борба и удовлетворение. Преодоляващи всеки своите трудности, постигащи всеки своите победи.

Живеещи. Трудно, но щастливо. Щастливо именно защото имат трудности, които да преборят. Пречки, които да преодолеят, в света наоколо, или вътре в себе си. Цели, които да постигнат в схватката с трудностите – защото цели, които се постигат без борба и труд не са цели, а налични дадености. И защото щастието идва от успехите в борбата. А без него няма живот. Има просто съществуване.

И след това си представих как прекосявам града в климатизирана капсула, която върши всичко вместо мен, и ме отгражда от несгоди. Или в изкуствено тяло, което може същото. Създадени от технологии, далеч надвишаващи днешните. Технологии, за които мечтаем, както деца мечтаят за света на възрастните.

Но и донесли със себе си отговорностите, които идват с могъществото. Сурови задачи, безкомпромисни планове за действие, точни изчисления кога как е правилно да се постъпи. Превръщащи своите носители във възрастни, пред които днешните възрастни са безгрижни и щастливи като деца. Изпиващи и отнасящи яркото в живота ни, детското, човешкото. Понесли ни през далеч по-тъмен и пуст тунел. Подменящи живота ни със съществуване.

Сигурно ще дойде ден, когато ще постигнем тези технологии, а те пък ще ни направят такива. Сурови, делови, претоварени с отговорности и задачи, математически точни. И далеч по-малко чувствителни, щастливи и живеещи, а не съществуващи… Сигурно ще мислим за днешните времена каквото днес мислим за Средновековието – време на единични гении и на масова мизерия, на опустошителни епидемии и нелепа смърт от смешни днес болести, на оцеляване до зряла възраст на едно от три-четири деца. Но и на духа и мъдростта, така липсващи в днешния високооборотен, машинен, пълен с неща за еднократно използване свят… И ще сме хем щастливи, че не живеем днес, хем ще завиждаме тайничко на живеещите днес. За това, че не просто съществуват, а живеят.

За момент в главата ми кръжаха галактики, формули и числа. След това се отръсках – наоколо хвръкнаха капки пот – и се усмихнах. Вдигнах глава и си продължих по пътя.

Нека пече, колкото иска. Един ден, когато дойде време да си тръгна оттук, или някаква друга причина за равносметка на живота, ще си припомня днешната жега, и усмихнатата ми крачка през нея.

И ще знам, че съм живял.