Grigor Gatchev - A Weblog

Преди няколко дни пуснах тук запис под името “Едната от страните” – мой разговор с палестинец. А днес намерих като коментар пуснат линк към един превод в блога на Комитата, който спокойно мога да озаглавя “Другата от страните”.

Да си призная, статията на Латинина ме погнуси. Наистина впечатляващ набор злобни измислици. Като се почне от това, че израелските войници били въоръжени с пушки за пейнтбол (а активистите – облечени в бронирани жилетки и с очила за нощно виждане), мине се през световната правозащитна конспирация, решена да унищожи свободата, истината и светлината на света, и се стигне до откровения в стил “като в Газа нямат цимент, толкова ли са тъпи да не почнат да си го произвеждат”. Сещам се за “Като нямат хляб, да ядат пасти!”… Но не в това е работата. За всичко ще се намери кой да го плюе.

Лесно е да се изтълкуват тези два записа като “добрите араби срещу лошите евреи”. Един момент. Юлия Латинина откога стана еврейка? Поне аз доколкото знам, още не е. Така че тълкуването в стил “араби срещу евреи” е търсене под вол теле. Дори ако не е умишлено.

Истината е, че и от двете страни на арабско-израелския конфликт има както свестни хора, които искат мир и зачитане на другите, така и продавачи на омраза, чието благоденствие цъфти единствено върху трупове. По една случайност аз попаднах на свестен арабин, и на продаваща омраза статия, която в конкретно този случай подкрепя по-скоро израелската страна. Напълно възможно беше да се случи обратното, и щеше да остави в търсачите на “коя нация е по-нашичката” обратното впечатление. А положението си е все същото.

Истината е, че в този конфликт, както и в почти всеки друг, свестните хора от всяка нация се избиват взаимно за хатъра на продавачите на омраза. А продавачите на омраза от всяка страна държат свестните откъм тях за гушата с помощта на продавачите на омраза от другата страна. Като им ги показват, и им обясняват, че от другата страна всички са такива, че стават само за избиване…

Истината е, че както и почти всеки друг конфликт, и този всъщност е конфликт между съюзените продавачи на омраза от двете страни, и свестните хора, отново от двете страни. И че в него засега уверено побеждават продавачите на омраза.

А победата им е съградена върху лъжата между кого всъщност е конфликтът. Затова тази лъжа трябва да бъде опровергавана винаги, при всяка възможност. Защото когато едната “страна” победи в конфликта, нейните продавачи на омраза ще имат нужда от нови врагове, и от нови трупове, за да процъфтяват. И рано или късно и вие ще се окажете сред враговете им, без значение колко сте ги подкрепяли. Тяхното процъфтяване винаги ще им е по-ценно от живота ви.

Лъжите на продавачите на омраза обикновено са съградени върху демонизирането на “другите”. Вижте ги тези мюсюлмани, техният Коран казва неверниците да приемат исляма или да бъдат убивани. Вижте ги тези евреи, тяхната Тора казва, че те са избран народ, и трябва да третират другите народи като добитък. Вижте тези американци… Вижте тези руснаци… Вижте тези турци… Вижте тези гърци… Вижте тези българи… За да не минават тези лъжи, трябва да бъде казвано високо и ясно – всеки народ и вяра си имат шепичката луди, но огромното мнозинство са свестни, разумни и човечни хора. Не даваш ли храна на техните продавачи на омраза да те изкарват престъпен психопат, свестните там ще ги победят.

И ще направят малко по-лесна победата на свестните и тук, където си. А това е от голямо значение. Веднъж го бях сънувал, казано директно – “ако преди петдесет години бяхме насочили вместо към оръжия и смърт същите средства и сили към наука и прогрес, сега сигурно щяхме да сме безсмъртни”. Това е много по-голяма загуба дори от безбройните загинали за тези години…

Дано имаме щастието да разпознаваме винаги навреме лъжите на продавачите на омраза. И дано имаме мъдростта винаги да ги опровергаваме, и излагаме на бял свят, и да отпращаме посрамени разносителите им. За да не цъфтят отново и отново върху труповете на безброй свестни, чудесни, разкошни, уникални и неповторими истински хора.

И за да не цъфтят един ден върху нашите трупове. Или върху тези на децата ни.

20.2 From time to time, Google Chrome may check with remote servers (hosted by Google or by third parties) for available updates to extensions, including but not limited to bug fixes or enhanced functionality. You agree that such updates will be automatically requested, downloaded, and installed without further notice to you.

20.3 From time to time, Google may discover an extension that violates Google developer terms or other legal agreements, laws, regulations or policies. Google Chrome will periodically download a list of such extensions from Google’s servers. You agree that Google may remotely disable or remove any such extension from user systems in its sole discretion.

За мен решението в такъв случай е просто – съответният софтуер моментално получава “черен печат” за компютрите, на които работя, и за които отговарям. Даже Microsoft Windows EULA е по-малко нагъл и безпардонен.

По-тъжно е, че Google все по-решително изоставя принципа “don’t be evil”. Да, това е неизбежно. Интересите на корпорациите са различни от тези на хората, точно както интересът на дребните пухкави животинчета е различен от интереса на тиранозавъра. Рано или късно се очаква това да се случи.

Защото корпорациите рано или късно забравят, че именно хората ги издигат или пращат в забвение. Google се издигнаха толкова именно заради принципа “don’t be evil”, и вдъхновените от него поддръжници и служители. Изглежда обаче е дошло време на етапа “пази боже сляпо да прогледа”. На налагането на зли EULA, на разработването на затворени “отворени” операционни системи от типа на Андроид (да, Стив Джобс е прав по въпроса, ако и да е още по-малко стока). И вероятно на още нови стъпки.

Всъщност, тази еволюция не е нова. Още Рим постига най-голямото си величие, когато става империя – но основите и силата на тази империя са съградени от републиката. Тя е, която прави Рим екуменален лидер в моралното превъзходство, и превръща фразата “civus romanus sum” (аз съм римски гражданин) във върховна гордост. А това морално превъзходство е, което привлича в Рим най-добрите умове отвсякъде. И умовете от несравнимо по-културната древна Гърция започват масово да се преселват в Рим, и да се прехранват от даване на уроци на тъпите римлянчета. За да възпитат бъдещите пълководци, юристи, учени на Рим…

Империята отначало впряга силите на създадената база, и лапва почти целия екумен. Но загубва моралното превъзходство, и умовете и силите започват да изтичат накъдето попадне. Или вместо в защита и за слава на Рим да се борят едни с други. Или дори просто да пребивават в апатия вместо в творчески ентусиазъм… И така, докато поредните варварски племена не превземат изгнилата докрай империя. И не настъпва хилядолетно Средновековие.

Това е пътят, по който върви сега Google. Империята все още е само повей преди буря, но листата вече шумят характерно. Може би ще има затихвания, но уви, не вярвам превръщането в империя да ги подмине. Ще станат могъщи, ще прилапат огромен дял от ИТ света. Но и ще станат мразени като Майкрософт, ако не и повече. Докато не започнат да западат, както запада сега Майкрософт.

Въпросът е какво ще стане с нас, потребителите, когато Империята пристигне. Apple от няколко години насам вървят по същия път, и то още по-решително не само от Google, но и от Майкрософт. Като управленец Стив Джобс е буквално исторически двойник на Сталин – никак няма да се учудя, ако до десетина години Apple се превърнат в синоним на “империя на злото”… Какво ни остава?

Едното, което ни остава, е съпротивата. Категоричен бойкот на всички стоки и услуги на Google, които носят подобни EULA, все още би могъл да ги спре, и може би дори да ги върне отново към пътя на бъденето не-зъл. Уви, това надали ще се случи – отдавна съм се отказал да вярвам в разумността и прозорливостта на масовия потребител. А подобен бойкот иска именно тези качества.

Другото, което ни остава, е подкрепа за свободния софтуер. Защото именно той дава свобода от подобни напъни, или поне създава условия за нея. Това, че Chrome е свободен софтуер, прави много лесно някоя фирма, или дори група ентусиасти, да изреже от него каишката на Гугъл, или да я снабди с “ръчка” и откъм потребителя – да му даде възможност да одобрява какво да стане и какво не. С несвободни софтуери това е невъзможно.

А за да има кой да върши такива неща, е полезно да подсигурим за свободния софтуер и друга корпоративна поддръжка. Може би не на един свръхгигант, а на голям брой фирми среден размер – това е далеч по-малко рисковият вариант. Пак тези фирми биха могли да правят и финансират и иновации в свободния софтуер. Това може да осигури в неговите рамки експлозивното развитие, което наблюдавахме в разнообразието на софтуера за персонални компютри, преди Майкрософт да стане де факто монополист. И така да си извоюваме, в икономическо сражение, свободата.

(Да си призная, и мен ме мъчи сериозно идея за 3D среда, оптимизирана за сетивно ориентиран терминал. Би била оптимална в диапазон от монитор, слушалки и джойстик, та чак до пряк неврален вход-изход. И би била далеч по-удобна и привична, и изискваща по-малко обучение, от сегашните среди, дори графичните. Но нямам времето и силите да я реализирам… Нищо. По-нататък може и да смогна. Ако някой друг не смогне преди мен. 🙂 )

Известно време се чудех кой е най-подходящият начин да реагирам на историята с корабите с помощ за Газа и израелската намеса. Днес съдбата ме срещна с един човек, разговорът ми с който ми се струва подходяща реакция.

С уговорката, че той реално е едната от страните. Ако получа и от другата страна аргументи, с удоволствие ще пусна и тях. Нека хората решават сами.

– Здравей, Ахмед! Как върви алъш-веришът?

– Добре е, благодаря. – Ахмед оставя кашона със стока и ми подава ръка. – Пак еднократни салфетки и чинии?

– Да.

– Мога ли да ти помогна с още нещо?

– Ако имаш случайно памперси за възрастни. Знаеш, старост-нерадост…

– Памперси, не. – Ахмед тъжно поклаща глава. – Китайците не внасят. Засега. – Смигва ми. – Имам телефона ти, ако намеря, ще се обадя… – Той внезапно наостря уши и усилва радиото. Заслушвам се и аз. Новини за историята около корабите за Газа.

Наскоро Стивън Хокинг предупреди в едно интервю да не търсим извънземни толкова енергично. Защото срещата може да не се окаже никак приятна за нас. Както примерно се е оказала неприятна за американските индианци (и още доста други местни населения) срещата с европейците.

Не можах да запомня точни подробности, но Хокинг предположи възможността ТЕ да пристигнат на космически кораби от други светове, чиито ресурси вече са изчерпали, и да ни завладеят. Което вероятно звучи като кошмар наяве на доста хора. На мен обаче ми изглежда нелогично – да докараш от друга звезда космически кораб със значителна военна сила изисква ресурси от порядъка на наличните в Слънчевата система. Ако ги имат, за какво сме им? Какво ще спечелят, ако ги похабят, за да получат пак толкова?

Затова и мисля, че Хокинг греши. (Дори и великите понякога грешат.) И имам нахалството да смятам, че съм по-прав от него. Проблемът е, че това, което имам предвид, е очевидно – но след дълги и скучни обяснения… Нищо, ще се пробвам. На който не му е интересно, винаги може да спре с четенето дотук. 🙂

Наскоро из медиите излезе съобщение, че ICANN са отказали на България да получи домейна .бг.

В Унинет се опитахме да научим от Министерството на транспорта и ИТ подробности. Бяха ни отказани. Пуснахме искане за достъп по Закона за обществената информация, на което нямат право да откажат. Срокът за отговор обаче е 14 работни дни, и вероятността да получим информацията по-бързо според мен е малка. А информацията е важна – без нея няма как да се обсъжда справедлив ли е отказът, и как следва да се действа в такъв случай.

Без нея се опитах да предположа какви биха могли да бъдат причините за отказа. Единственото, което ми звучи като принципна база да се направи някакъв отказ, е да се твърди, че буквеното съчетание има прилика със съществуващи домейни. (Някои медии предположиха, че става дума за бразилския .br, или домейна на Буркина Фасо, bf. Не зная дали предположенията им са базирани на изтекла истинска информация, или само са гадаели.) Това обаче ми се струва доста малко вероятно.

Като начало, на предварителни консултации с правителството от Унинет бяхме направили проверки за приликата. ICANN разполагат със специализиран инструмент, който я сравнява и дава степен на съвпадение в проценти. Твърди се, че решенията за преценката се вземат основно на негова база, и че ако приликата е над 50%, се прави анкета сред живи хора. Ако и те оценят, че приликата е объркваща, се смятало за база за отказ на домейна.

Инструментът на ICANN оцени приликата с .br на 26 или 27%, не помня точно. За всеки случай се допитахме през Интернет до десетина случайно подбрани бразилци – всички бяха категорични, че не е реално двата домейна да бъдат объркани. По-висока степен на съвпадение (уви, пак не помня колко точно) инструментът даде с домейна на Буркина Фасо, bf. Това доста ни изненада – според нас е нереално човек да ги сбърка. Допитахме се до повечко хора, които не владеят кирилица, и те бяха единодушни с нас: приликата е още по-малка, отколкото с .br; на практика няма никакъв шанс двата домейна да бъдат объркани… За да може Министерството на транспорта и ИТ да аргументира искането си до ICANN срещу аргументи в тази насока, му предадохме резултатите от проверката си.

Затова и смятам, че е много малко вероятно причината за отказ да е тази. Или ако наистина е тази, то ICANN са направили сериозен гаф, и той следва да бъде оспорен. (Факт е, че държави, които проявиха настойчивост, постигнаха далеч по-неосновани искания: Китай например получи два домейна вместо един, и т.н.) Но повтарям, преди да имаме точния отговор на ICANN с причината за отказа (и точно копие от документите, изпратени до тях), е трудно да гадаем каква може да е причината, и кой може да е виновен.

Междувременно в Унинет спретнахме една анкета – как да процедираме оттук нататък. Ако съдбата на българския кирилски домейн не ви е безразлична, моля ви, дайте ни обратна връзка. Обещаваме да я предадем на Министерството на транспорта и ИТ.

Благодаря ви.

На гости този път ми е Александър Димитров – велосипедист по съдба, шахматист по хоби, баща на един от най-добрите ми приятели (по стечение на обстоятелствата), и мислител по вътрешен свят.

Наскоро Сашо беше за няколко месеца на гости в САЩ. След като се върна, ми предложи да прочета записките и размислите му за там. Харесаха ми… и стигнаха до тук.

Ето ги:

Един турист не може точно и изчерпателно да опише САЩ, но може добросъвестно да подбере и отрази личните си впечатления (в случая отношенията в среда и места с прилична култура).

Отначало ми се стори, че „Sorry“ и „Excuse me!“ са най-често употребяваните думи в магазините и музеите. Дотолкова, че понякога се чувстваш неудобно – по-възрастен мъж почти влезе в магазина, но като видя, че излизам, „Sorry!“ – и се върна, за да мина.

На касовата бележка пише в какъв срок можеш да върнеш покупката (обичайно между две седмици и три месеца, но има и доживотна гаранция) и я приемат любезно без възражения, без изискване да купиш друга стока на същата цена, и вместо внимателно да разгледат състоянието й, могат евентуално да те попитат; гласуват ти необичайно голямо доверие. Понякога чуваш дори „Thank you!“, сякаш с връщането им носиш печалба. Сигурно защото знаят – не е твоя вината, че другаде си намерил тази стока по-евтино или по-хубава; а и при това отношение пак ще купиш от тях.

Ако помолиш свободен продавач, той те завежда към търсения щанд. И май над 80% от дежурните усмивки идват отвътре.

И разбираш, колко неетично, дискомфортно и неизгодно е да не се държиш като тях, да се превърнеш в социален боклук.

Много често съвсем непознати приветливо те поздравяват; в квартала видят ли те, че косиш моравата или чистиш снега – поздравяват дори от колата – ти си един от тях.

Поръчаните покупки – дори и скъпи! – ако не си в къщи, оставят пред прага – и на практика те не изчезват.

По магистралите изпреварват отляво и отдясно, и все пак изглеждат като послушни ученички – във всяка лента със съответната безопасна скорост на лентата и на безопасно разстояние. Силно превишената скорост води до затвор с тежки присъди при рецидив.

Полицаите гледат не да глобят, а да предотвратят инцидент – но зад любезност и доброжелателност чувстваш стоманена твърдост.

Прояви като расизъм, дискриминация и друго обществено неприемливо поведение, по различни начини могат да съсипят и човек, и голяма фирма – редът е РЕД и само в разрешените граници се чувстваш уютно защитен и изключително свободен.

Можеш спокойно да размениш няколко изречения и с непознат.

Много свободно и естествено поведение – не пречиш ли на другите, не прави впечатление в музея да седнеш на пода (и даже легнал да съзерцаваш шедьовъра); гледал съм децата на „простите“ американци, седнали пред великолепни картини, в урок по рисуване.

В Капитола сенаторите стават и говорят без бързане, с достойнство, разум и чувства – неволно виждаш бой на депутатите в Южна Корея и атмосферата в нашето НС.

И някак много не ти се ще да сравняваш.

И някак много не ти се ще да се оценяваш.

Но ако не преоценяваш, животът те заобикаля.

—-

Не ме притеснява, че американците имат по-висок жизнен стандарт, притеснява ме, че нашата етика е доста първобитна.

Добре, да се изсилим и предположим, че след митинги и някое и друго поколение отношенията в България станат на ниво. Усилията си струват!! Би било ПРЕКРАСНО!!…

Е, И???…

Наистина ли ситуацията ще бъде качествено подобрена?…

В „най-демократичната страна на света“, когато изпаднете в беда, зависите от две неща – Бог – е едното от тях, другото – е вашият адвокат; истината определено е с по-нисък демократичен статут. Да, права имаш, но ги ползваш толкова по-лесно, колкото си по-богат.

Великата държава САЩ, която най-официално крие истината за ужасяващия механизъм, заповядал публичния разстрел на президента Джон Кенеди, която застреля и брат му, най-вероятния бъдещ президент Роберт Кенеди, която принуди и третият брат Тед Кенеди – не от страх, а от сигурност! – да се откаже да кандидатства за президент – има и далеч нерекламно лице.

Същата тази Америка, която някога почти унищожи индианците, сега сече монета, чиито страни са двете лица на американската политическа реалност – статуята на Свободата и главата на индиански вожд… Същата „най-демократична страна“ е разположила военни бази в много страни; чувства се в правото си и праща в чужди страни войски в защита на своите собствени интереси – и на думи е абсолютно против тероризма… (И прекрасни американски младежи загиват за да защитят Отечеството си – в необявени войни, които изобщо не заплашват Отечеството им.)

Позната история… За текущо най-силната страна на света … и очилата.

Всъщност кой или какво написа пиесата за ролите на страните в света и ролите на човека?

Кой, кога, защо – раздава хляб и зрелища?

Боли ме, че гледаме само лъскавата страна, а като се взрем по-надълбоко – само партии и държави.

Бесен съм, че гледаме през филтъра на инерцията и общоприети стойности, че сме приели за естествено и допускаме да ни манипулират. Че живеем днес не съществено по-различно от вчера и утре, с все по-избледняващи мечти и надежди.

Че Мъдростта и Посоката ни вълнуват колкото еднодневките. Че къде време в нашата крехка лодчица сред океана на живота да анализираме ветрове и течения, докато гледаме за опасни рифове, вълни и тайфуни; и търсим не Цел и Посока, и приемаме за спасение който и да е бряг?

P.S. Искрено се извинявам и дълбоко съжалявам, че обиждам и обезпокоявам (самоизвисил се кой знае къде!), а няма да отговоря. (И особено, че безпокоя недостатъчно!!!)

Не изглежда честно, нали? Но както и да се върти колелото на живота, важно е човек сам да намира точни отговори, нали?

Или – „Има кой да мисли за вас!“, „Той е!“, „Вервайте ми!“ ?

—-

Мисля, че трябва да бъда направен на пух и прах за какво ли не, защото трябва да се пази физическото и психическо здраве, а затова трябва да се мисли с мярка!… А после ще гаврътнем чашка, ще гледаме телевизия, ще любим; и понеже каквото трябва правим както трябва, под звездите ще изпеем красива приспивна песен на рожбите ни.

… още един ден, прекаран достойно. М-да, прекаран достойно… Оп-па, дойде следващия!

—-

Във времената, когато умът се използва за власт и пари, а не за творчество и Любов, почнах да остарявам: гледам – „Съединението прави Силата!“, чета – „Силата е в глутницата!“; слушам – „Общите Интереси!“, виждам „Личните Интереси!“; гледам в Капитола „In God we trust“ („В Бог ние вярваме“), виждам стотици богове – от Христос и Венера до пари и власт, стотици лица – от Левски и Ганди до Хитлер и Сталин. И Господ, който казва това, което неговите служители казват, че казва Господ. (И ако не одобряваш някое решение на Църквата, значи си срещу Бог!…)

И прости въпроси тихо и безпощадно надвикват медиите, а отговорите им обръщат нещата с главата надолу, за да застанат на краката си.

…тъжно е да остаряваш; наоколо – толкова млади!… И всичко ясно виждат!… Дали да не си купя очила?…

Качествени – Made in Media & Mafia?…

Които по традиция и цивилизация носим?…

И да си свиркам, а не да си задавам въпроси с шамаросващи отговори?…

Да живуркам в овче спокойствие, а не мозък и сърце да вълнувам, че безрисковото поведение безрисково гарантира казана и за децата ни?…

(Този запис е най-безсъвестна реклама. Даже не ме е срам заради нея. 🙂 )

От доста време Ели прави този сайт. И с упорство и постоянство, от нищо нещо, го направи богат, (в моите очи) хубав, и най-важното, полезен. 🙂 Преди месец завърши новия му дизайн, но аз се разсеях и пропуснах да напиша за него. А си струваше. Така че сега компенсирам.

Нещото, което най-много се разрасна в него напоследък, са новините. Заменихме БГНЕС като източник с КРОСС (но прекатегоризираме новините им по наша класификация). Агрегираме също така информация от government.bg; отделно от това генерираме и собствени новини. Собствените засега са малко, но се надяваме с времето да станат повече.

Новините от КРОСС нямаме право да преразпространяваме, но тези от government.bg по дефиниция са свободни, а нашите са си наши, и можем да правим с тях каквото искаме. Като първа стъпка, решихме с Ели да се опитаме да вдъхнем малко живот на позабравеното българско Уикиновини. Поиграх си известно време, докато напиша бот-екстенжън, който автоматично да качва там нашите и правителствените новини. Лицензирахме пуснатите там наши новини под Криейтив Комънс лиценз. Може да не е най-пазарната стъпка, особено в момент на криза, но свободното съдържание заслужава да бъде подкрепяно. Човек живее не само за пари.

Друго нещо, което стана истински пълноценно и добро напоследък, са телевизионните програми. Грижим се да имаме непрекъснато пълната програма на над 50 телевизионни канала, за текущата седмица, а когато я получим навреме – и за следващата. И е достъпна чрез търсачка, удобна колкото сме могли да я направим. Мои познати казват, че е прилична. (Апропо, търсачката може да бъде използвана и от външни сайтове чрез iframe – имаме готов скрипт. И това също е безплатно. 🙂 )

Всъщност, телевизионната част на портала е цяло порталче сама по себе си. Освен програма за телевизиите, в нея има секция и за анонси за предстоящи телевизионни предавания и филми. Събираме си ги най-старателно и съвестно, с официално разрешение, от телевизиите. (И обикновено ги попреработваме сериозно, за да изчистим свръх-славословенето. А известна част изобщо и не ги пускаме, ако са неспасяеми. Примерно не пуснахме анонсите за Биг Брадър. И не смятам, че читателите ни са загубили. Спамът трябва да се чисти.)

Освен анонсите също така имаме и телевизионни новини. Засега са само от десетина-петнайсет канала, но и там работим усилено да станат повече – за телеманите са интересни. Нищо чудно вече да имаме повече телевизионни новини от всеки друг български портал. Към момента още чистим юридически правото да качваме и тях в Уикиновини; в момента, в който го изчистим докрай, ще започнем.

Всъщност, най-голямата гордост, поне за мен, е че в портала няма нито една новина или публикация, която да е съмнителна като легалност на разпространението. Всичко, до последния ред, е абсолютно официално и легално, до вманиачаване… Впрочем не, излъгах. Още по-голяма гордост е, че качваме колкото можем от съдържанието в Уикиновини, и го пускаме под свободен лиценз. Щастливи сме, че даваме тази подкрепа за свободното съдържание. Въпрос е не на търсене на реклама или изгода, а на убеждения, принципи и възгледи за света и своето място в него.

Изобщо, Спешно.Инфо стана един наистина странен проект. Уж рекламата при нас е платена, а към момента слагаме почти само безплатна реклама. На приятели, или на хора или каузи, които сме решили, че заслужават подкрепа. И въпреки, че сайтът не ни носи пари, а гълта пари и страшно много труд, не съжаляваме. Имаме си информационен портал, какъвто ни харесва и ни носи удовлетворение. А ако съдя по логовете, носи удовлетворение и на хиляди други хора. Струва си.

Под натиска на кризата в един момент решихме да пуснем и допълнителна платена услуга – да предлагаме информацията, която можем да разпространяваме, чрез RSS. Много труд е, за да бъде подготвена, така че си струва да поискаме нещичко за нея. А и не е лесна за намиране. Телевизионните програми например могат да бъдат получени в удобен вид от само още едно друго място, ако не се лъжа. Телевизионните анонси и новини, в тази си пълнота – доколкото зная, отникъде. Нашите новини, естествено, също. А RSS форматът е удобен не само за четене през четци, но и за автоматична обработка и включване в сайтове, които търсят източници на информация. Така че срещу съвсем дребна сума могат да имат доста сериозен, абсолютно легален поток.

Пуснахме сайта rss.speshno.info, откъдето тя може да бъде получавана, и където могат да се прочетат условията. И, типично в наш стил, в процеса на пускането някак така стана, че повечето от нея е достъпна по един или друг начин и безплатно. 🙂 Нашите и правителствените новини, например, така или иначе са достъпни и през Уикиновини – къде е логиката да не ги пуснем свободно? Така и така плащаме хостинг… Телевизионните анонси и новини пък уж искаме да им взимаме пари, но защо да не пуснем безплатно поне заглавията, с линкове към пълните новини, да си ги чете удобно който иска? Всъщност, като говорим за заглавия с линкове, защо да не ги пуснем безплатно и за всички новини?… 🙂

И така. Не знам дали някога ще се “оправим”, и ще почнем да дерем кожи, като повечето успяващи бизнеси. Вероятно никога. Надявам се, никога.

Предпочитам да правя нещо, което смятам за полезно и нужно, отколкото да имам много пари. И се надявам хората, които мислят така, да са повече.

– Не си оставяйте така портмонето!

Гласът на гостилничарката ме сепна. Докато прехващах таблата с ястията с едната ръка и подавах парите с другата, бях оставил за миг портмонето си на тезгяха.

– Бъдете по-внимателен, господине. От известно време гледам, навъртат се циганета, и се оглеждат за нещо за грабване. Иди ги стигни после.

Вдигнах рамене и се огледах. Вече беше късен следобед, и бях единственият човек в гостилничката. Жената обаче очевидно беше обезпокоена.

– И под какъв предлог влизат? Каква работа имат тук?

– Просят.

– Че вие давате ли им пари?

– Не, ама те да се пробват. Подгоня ли ги, все се намира по някой клиент да ги защитава. Били горките деца. Горките, друг път.

– Хм… А да им дадете храна пробвали ли сте? Или “нечем леб, лельо, дай паре”? – Наистина не беше съвсем без риск да ги гони. Знам добре кой стои зад просяците в София. И, ако се опиташ да ги изгониш, какви яки момци с какви лъскави лимузини идват да ти обяснят да си гледаш твоята си работа…

– А, нахитрели са. Оглежда се, вижда, че всички го гледат, и взима филията. С една физиономия, все едно взима умрял плъх. И като излезе отвън, я хвърля веднага… Допреди няколко дни, де. Намерих им цаката. Ама ме беше страх за парите ви, все пак…

– И как им намерихте цаката? Някой от персонала се представя за клиент и ги гони ли?

– Ами. Много по-просто. Соча им метлата и им казвам: “Измети отпред, ще ти дам да ядеш.” Допреди това едни десетина всеки ден се въртяха, научила ги бях вече. Откакто почнах така, минаха по веднъж-два пъти, и изчезнаха.

– Колко от тях метоха за ядене? – Лицето на гостилничката е десетина метра широко, и тротоарът пред нея е няма два метра. Измита се идеално за минута-две. Обяд срещу две минути работа – заплащане направо като за шеф на сериозна фирма.

– Николко. Избягаха от работата като дявол от тамян. Хем и клиентите не само не протестират, ами се смеят и ме подкрепят.

Изобретателна жена, рекох си.

– А, впрочем не бяха николко – поправи се тя. – Преди седмица дойде да проси една възрастна жена. Като я погледнах каква е циганка, направо ми идеше да я изритам. И ей така, да не правя лошо впечатление на клиентите, й казах “Измий стъклата, ще ти дам храна”…

– И тя какво?

– Помоли за парцал, дадох й, и тя се захвана. Лъсна ги като за показ, на стол се качва да ги стигне догоре. Аз така не съм ги измивала. Час и половина ги търка. И рамките изми идеално, и измете после отвън, без да я карам, и първо напръска даже, да не се вдига прах да цапа измитите стъкла. Секунда не спря да почива. Клиентите само я зяпаха и цъкаха с език.

– Брех. – И аз се поучудих. – И какво?

– Сложих й най-голямата пържола, която имах, с гарнитура от всичко. А тя направо се засрами, искала само някаква чорбичка и малко хляб. Три пъти й повторих, че е заслужила, доде се пресрами да яде… Чорба пък й дадох цяла кутия допълнително, да си има и за вечеря. И половин хляб. Заслужи ги жената. Да бяха всички цигани като нея, щеше да е гордост да си циганин.

– Идвала ли е пак оттогава?

– Не, не е. Представа нямам защо. Ама надали се е уплашила от работата. Не ми изглеждаше такъв човек…

Докато ядях, си мислех за много неща.

За това, че просията е далеч по-предпочитан бизнес от наркотиците. Едно, че е легална, и второ, че е много по-доходна. Какви престъпни банди я държат. И как една простичка женица, с обикновената си логика на отруден човек, реално беше дала отпор на тези банди, с всичките им беемвета и контакти. Отпор, който ако го давахме всички, бандите нямаше да ги има в тоя бизнес.

И не просто отпор. Беше намерила как свестният човек да получи щедро за труда си, а мързеливецът да не получи нищо. Без да е нужно да си велик психолог, за да ги разпознаеш, просто като ги изпиташ какво вършат. И да го направиш по начин, който печели подкрепата и овациите на най-различните хора наоколо.

И не само това. Когато беше срещнала и разпознала свестен човек, беше забравила в миг предразсъдъците си. Беше му дала доброто заслужено, без колебание, без да е притисната от мненията на клиентите, от сърце.

Мислех си и за жената, която й беше измила прозорците. Наистина ще да е била гладна. И скромна. Защо ли тогава не се е върнала? Не ми е трудно да се сетя – знам и как бандите се справят с “конкуренцията” на техните просяци. Видял я е някой от “щатните” по район, сигурно я е проследил и изтропкал. И са я “предупредили” да изчезне, щото иначе… Не със скръцване на зъби и някой и друг в ребрата, това е за нас, българите. Като са я видели, че е циганка, направо са я помлели от бой, и толкова… И си мислех как методът на гостилничарката, ако го възприемем всички, би помогнал на хора като тази жена да са пример за общността си. И как това би отучило с времето тази общност и от просенето, и от краденето, и от грабежите, и от нападенията. Как би я научило да работи свястно за хляба си.

Мислех си и как малко по малко започваме да се учим, че работата е, по която ще познаеш човека срещу теб. Дълго ни отне – двайсет години. Но вече започваме… И как сигурно дядовците ни са го знаели, защото са живели в условия да си изкарват хляба с много труд в продължение на много повече десетилетия. Така че след още години, ако не се случи нещо, имаме шанс отново да станем истински трудолюбив и прозорлив народ. Народът, дето за по двайсетина-трийсет години вдигаше държавата си от национална катастрофа до ниво да е наравно с околните, че и пред тях даже.

И още много неща си мислех. Някои по-добри, други не толкова.

Но като цяло денят ми след този разговор беше мъничко по-слънчев.

Не съм фен на шоуто на Слави Трифонов. От години избягвам да го гледам, и съм щастлив с това.

Понякога обаче нямам избор (най-често на гости при приятели). Тогава разбирам колко щастлив съм, че не го гледам.

Наскоро имах такъв случай. Търпеливо изчаках шоуто да свърши, и докато течаха рекламите преди “Господари на ефира”, предпазливо попитах:

– Напоследък все такова ли е? Аз не съм го гледал скоро.

– Такова е – отговори домакинът. – Чудят се какво да си смучат от пръстите. Ако имаше нещо друго, дето да става за гледане по това време, надали и аз щях да го гледам.

– Ако не са скечовете с Краси Рядков, и аз няма да го гледам – добави една от гостенките. – Комиците му държат аудиторията.

– Те пък едни скечове – обади се заядливо съпругът й. – Ако не си чел най-новите вицове в dir.bg и vicove.com, не съжалявай, ще ти ги кажат в шоуто му.

Само по-просташките, помислих си. Но продължих да разпитвам:

– А каква е тая история с чужденците и оценките? От много време ли тече?

– Де да знам. Месец и нещо, може би. Чужденци, дошли в България, показват как се справят с типично български неща. Журито ги оценява, и който спечели, ще вземе там някаква награда.

– Типично български неща? Като например да играят кючек? И да продават риба на Женски пазар? – Малко по малко картинката ми просветваше. Или, по-точно, ми притъмняваше.

– Ами, да…

Навремето спрях да гледам шоуто, защото се беше превърнало в полигон за избиване на комплексите на Слави. Писнало ми беше да го гледам да се цепи като тайфа тинейджъри на по две бутилки бира, когато минават през чужд квартал нощем. Направи ми впечатление, когато всички отведнъж започнаха да му викат “ГОСПОДИН Трифонов! ГОСПОДИН Трифонов!”. (Разбрах и защо. И се смаях колко дребен може да е човек отвътре. Какво като е шеф на фирмата? Представяте ли си аз да наредя в моята фирма да ми викат “господин”, пък дори само за пред клиентите?! А съм в бизнес, в който това е много по-прието…) В един момент ми дойде отгоре, и си казах: “Това ме цапа. Дави ми самоусещането, че съм човек, в лайна. Не ща повече.”

От малкото, което изгледах, ситуацията ми смърдеше още повече. Много пъти съм заявявал, че съм политически некоректен, но не мога и да си представя да се държа с някого както Слави се държа с чужденците. Според мен има граница между двете – границата между политическата некоректност и универсалната простащина… Или пък това е едно от “типично българските” неща, с които трябва да се справят чужденците? Ако да, моля, бройте ме отсега нататък за патагонец. Или танзаниец. Или какъвто щете друг, но не българин. Прекалено оцапано звучи “традиционното българско гостоприемство”.

Отделно, погнуси ме до гуша самата идея на шоуто – да караш чужденци да се справят именно с най-отблъскващите неща от българската действителност. Да, изгледах после на запис и едно по-свястно – как чужденците декламираха български стихове. Но защо ли на това “изпитание” екипът се кефеше и очите му светеха единствено когато африканката декламираше “Аз съм българче”? Докато, когато германецът трябваше да танцува изключително българския танц кючек, Слави беше на крачка от оргазъма? Или когато американката продаваше риба на Женски пазар?

Все повече си мисля, че по-свестните “изпитания” са прибавени в кашата за прикриване на основната съставка. И че тя е меракът на Слави и компания да видят чужденците унизени, осмяни и превърнати в изтривалка. Подмамени с обещания за награда, и правени на маймуни.

За да може да имат някаква стойност те самите. Не само в очите на околните – в собствените си очи.

Вече чувам как някой обяснява, че това се прави, за да било интересно шоуто, и да го гледали хората. Да, ама не.

На кои и какви хора е интересно в този вид? На комплексираните отрепки. На тези, които нямат капка своя стойност, и единственият им начин да се почувстват значими е да видят другите принизени… Какъв процент са тези хора от зрителите? Дали другите хора, които не се радват от гаврата с някого, не са много повече? Дали, ако предаването беше наблегнало на истински добрите страни на българина, нямаше да го гледат тези много повече хора? Пък може би и комплексарите също… Така че не приемам този аргумент.

Има и още нещо – парите не са всичко. Едно е да правиш парите си от това да учиш околните как да бъдат достойни хора. Съвсем друго е да печелиш от това да задоволяваш комплексите на комплексарите, като унижаваш някого. Не че Слави Трифонов прави тази разлика, де. Не съм забравил как той започна да пее чалга единствено защото се продаваше повече. Нито пък съм сляп за подигравките му към тези певци, които от самоуважение не пропяха чалга.

(Ако трябва да съм честен, чалгата на Слави е далеч от най-помиените представители на бранша, от тези, които му изкараха лошото име и слава. От малкото чалги, които мога да се насиля да слушам, повечето са негови. Което е истина, истина е – няма да го премълча. Но не мисля, че това го оправдава да унижава другите, за да си избива комплекса за малоценност.)

И съвсем не мога да понасям подигравките му към наистина големите български певци – поне към живите между тях. С Лили Иванова. Докато беше жив Емил Димитров, и с него. Белким ги оцапа достатъчно, за да изпъкне над тях, и да си сложи короната на българското пеене… Да, Лили Иванова вече е на 70, с куп последствия от това. А пък Емил Димитров беше гей. И какво? Все едно това ги прави по-малко велики певци. Все едно има как Лили или Емил да не ги помнят дълго след като Слави ще бъде забравен. Напълно различни категории са. Ама дай, вместо да осъзнаваме мястото си, да каляме другите. Току-виж смогнем да ги принизим до себе си, и под себе си…

Затова и си мисля, че в този си вид шоуто на Слави всъщност е избиването на комплексите на Слави. Че е ориентирано към гъделичкане на проблемите на българските комплексари. И че е “толкова гледано” просто защото никой достатъчно свестен не се е хванал да направи наистина свястно предаване. От недоверие, че свестните хора са достатъчно, и че няма да бъде гледан… С нетърпение чакам някой да се престраши. И с удоволствие ще му помогна да потегли, с всичко, което умея. Без да очаквам заплащане, слава или каквото и да е.

Как според мен можеше да изглежда шоуто с чужденците ли? Така че да е интересно? Сигурно има как. Моят вариант надали ще е идеалният, измислен е от самотната ми глава за минутите, през които пиша този запис. Ако и други прибавят идеите си, сигурно би станал истински.

Като начало, можеха да махнат унизителните “изпитания” от плана. А и повечето от тях спокойно могат да бъдат направени във вариант, който пак ще е весел и интересен, но без да е унизителен. Програмата нямаше да стане по-кратка. А можеше да добавят и нови, които да карат извършилия ги да се чувства победител. От това, че е свършил нещо хубаво, българско. И така да напомни и на нас, че някои неща не са срамни, напротив.

На кой, освен на комплексарите, му трябва да гледа чужденците как играят кючек? Можеха да ги изпитат на истински, народни хора и ръченици. Ако им дадяха и по една носия, щеше да е хем весело, хем трогателно. (Лично аз щях да се повеселя от сърце на африканката, да кажем, с родопска носия.) И щяха, вместо смигване и побутване зад гърба им, да жънат ръкопляскания и симпатия по улиците. Което ще рече – в сърцата ни.

Като казах танци – защо не ги поизпитат и на българска литература, история, география? Не само да кажат стихотворение, а да покажат основни познания в много по-широка сфера. Едно, че сигурно ще има на какво да се посмеем, няма как да не объркат това или онова. (Представям си грешките им, илюстрирани с добродушни карикатури.) И второ, че може и ние да се замислим какво знаем…

Можеха да ги изпитат на типична българска селска работа. Да накарат мъжете да изорат бразда-две с рало, да напластят сено с вила, да наклепат коса, да стегнат разнебитена кошара. Да пробват жените да издоят крава или овца, да умесят погача, да окопаят лук или домати. (Не бих се учудил, ако са го направили. Бих се учудил обаче, ако не са го направили така, че чужденците да се сблъскат точно с гадните и засрамващи моменти от работата. Вместо с тези, които носят удовлетворение, и ги карат да се чувстват победители.)

Можеха да им предложат да се присъединят за един следобед към някоя младежка група, която се грижи за чистотата на природата. Или към някой комитет ентусиасти, който опазва и реставрира българско историческо наследство. (Да, точно така – или да напишат, или оправят някоя статия в българската Уикипедия. За да се понаучим да уважаваме знанието. Вече ми е писнало, вместо да пиша там полезни неща, да чистя “приноси” от типа на “da vi eba u zubarite smotani”.) Или пък към доброволци, които носят дарения по домовете за сираци или възрастни хора… Дали това нямаше да е един чудесен тест, хем за чужденците, хем и за нас самите? Дали нямаше да е много по-интересно и истинско, отколкото да ги гледаме как се опитват да продават нещо на Женски пазар?

Можеха да им подстроят някоя ситуация, подобно на психологическите тестове, в която да получат възможност да се справят подобно на българите в най-добрите си моменти. Да могат да защитят някого от заплаха, дори ако те самите са под риск. Да могат да отстоят своето, дори срещу наглед превъзхождаща сила. Да могат да се борят за правата си, дори ако са нарушени от високопоставен и влиятелен фактор… Не знам дали това ще е интересно за наистина най-тъпите и прости хора. За всички останали обаче сигурно ще е.

… Може да има още много и много идеи. Кои добри, кои не толкова. Един запис надали би побрал всички. А и не това е идеята му. Уви, идеята е да си кажа открито: писна ми масмедиите да са място за полюциите на комплексари. Защото така изкривяват и осакатяват умовете на нормалните хора. Защото превръщат обществото ни в общество на утайки, които се чувстват добре в канавката.

Много ми се иска да вярвам, че шоуто на Слави може да стане такова. Уви, не се надявам. Поне не и докато там се разпорежда Слави. Отказал съм се да вярвам, че той може да надмогне комплексите си, или дори да ги контролира, за да не се разливат около него като миризмата около Тери Пратчетовия Дърт гнусен Рон.

Ако наистина иска да е забавен, нека пусне скечове за свръхамбициозен фирмаджия с тежък комлекс за малоценност. Едно, че материал за скечовете има натрупан, та ще стигне за години. (И май ще бъде допълван и занапред.) Второ, че зрителите ще се смеят от сърце и душа. (Темата е лекичко поизтъркана от някои ситкоми, но на българска почва е свежа, и най-важното, много значима.) Трето, ще е полезна за целия народ – ще ни научи да се смеем на амбициозните комплексари, вместо да треперим от тях. (И предаването ще е адски гледано – зрителите вечер ще изгарят от нетърпение да гледат, по същество, своя шеф, осмян както му се полага.) И четвърто, ще помогне и на немалко амбициозни комплексари да осъзнаят проблема си, и да се опитат да се справят с него. (Което пък ще доведе до хем много по-ефективно работещи, хем много по-приятни за работа в тях фирми. Ще спечели цялата икономика, а оттам и всички ние.)

Защото сега, като се спомене за шоуто на Слави, винаги се сещам за един израз на мъдрия ми дядо, лека му пръст.

“Не уйдисва на цървул висок ток”.

Сънувах преди няколко вечери, че съм дядо и разказвам приказка на внучето си.

Откъде се взе ситуацията подозирам – няколко дни това бях слушал с невероятно удоволствие радиодраматизацията на “Копче за сън”, по стихове на Валери Петров и музика на Генко Генков. (Препоръчвам я най-горещо – разкошна е!) Моето внуче обаче, напук на очакванията, беше много послушно и гък не рече да ме прекъсва. Че даже май заспа накрая. Дали и истинските ще са такива? Един ден ще разбера. 🙂

А откъде се взе приказката – понятие нямам. Най-вероятно е меланж от разни приказки, които съм слушал по едно или друго време. Не е най-педагогичната на света, не знам дали бих я разказвал за лека нощ на потомството си. Добра е за възраст, когато децата обикновено вече нямат нужда от приказки за заспиване…

Както и да е. Ако сте в тази възраст, ето ви я.

Имала Рила планина деца. Свикала ги един ден, и им рекла:

– Родих ви, чада мои. Отгледах ви. Време е да изберете по какъв път ще поемете.

И тайно избърсала прикрита сълза. Защото мъдрите майки знаят, че децата няма как да стоят цял живот в гнездото. Но винаги тъжат.

– Аз ще тръгна на юг! – нетърпеливо се обадила Места, най-малката дъщеря. – Неведнъж гледам от раменете ти Бяло море. Искам да го видя отблизо, към него да се присъединя!

– И аз при него може да ида – продумала след кратък размисъл Марица, най-голямата дъщеря. – Ала и за Черно море съм чувала, че е красиво… Ще тръгна на изток. Ще размисля, ще видя малко свят, ще се събера с посестрими. Пък тогава ще реша. Бива ли?

– Бива – отвърнала Рила. – Радвам се за решението ви. А ти, Искъре, сине мой, няма ли да съпроводиш някоя от сестрите си? Или пък погледни на запад. Струма, красавицата на Витоша, край нас минава – няма ли да я харесаш?

– Не, мамо – отвърнал Искъра. – Чувал съм неведнъж за славния и могъщ Дунав, дето тече на север. С него искам да се събера, и заедно към Черно море да тръгнем.

Като го чула Рила, тъмни мъгли помрачили лицето й.

– Недей, сине. На север оттук лежи старият Балкан. Прострял се е между мен и Дунава, далеч-далеч и в двете посоки. Най-горд и суров е измежду планините по тази земя. Река не е пуснал да мине през него. Няма и теб да пусне, сине. Откажи се, друг път избери.

– Пътя си съм избрал, мамо, и няма да го променя – отвърнал Искъра. – Не ме ли пусне Балканът, люта битка ще вдигна. Със сила път ще си пробия, гръбнака му ще прегриза.

– Не можеш го проби, синко. Никой не може. Хълмове, ридове даже отстъпват пред реките, ако са по-благи и меки. Ала Балканът е гръбнакът на тази земя. Сняг лежи по плещите му, другите планини му се кланят. По-непреклонна планина няма от него. Земята сама му дава сила.

– Не ме ли пусне, мамо, ще го пробия. Пътя съм си избрал. Ха сега прощавай – времето за тръгване дойде.

Спуснал се Искъра от полите на Рила, през полето. Събрал се с няколко по-малки реки. И когато стигнал до Плана, рекъл:

– Пусни ме да мина, Плано планино. На север съм тръгнал, Дунава да видя.

– Заради теб ли ме остави дъщеря ми, Палакария? – попитала Плана. – Добре, ще те пусна покрай мен. Ала не защото ти мисля добро. По пътя към Дунава те чака Балканът, той никога няма да те пусне. Ще си останеш наблизо, да знам – дъщеря ми далече не е отишла.

Отворила Плана на Искъра проход, по границата си с Лозенската планина. Промушил се през него Искъра. Стигнал до Витоша.

– Пусни ме да мина, Витоша планино. На север съм тръгнал, Дунава да видя.

– Заради теб ли ме остави дъщеря ми, Дяволската река? – попитала Витоша. – И други мои деца за теб питат… Добре. Тръгнал си покрай Лозен, ще те пусна и покрай мен. Ала не защото ти мисля доброто. По пътя към Дунава те чака Балканът, той никога няма да те пусне. Ще си останеш наблизо, да знам – децата ми далече не са отишли.

Промушил се Искъра и покрай Витоша. Прекосил задъхано Софийското поле, и потропал на портите на Балкана:

– Пусни ме да мина, Балкане стар. Към Дунава съм тръгнал, искам с него да се събера.

– Когато светът се обърне, тогава ще те пусна – отговорил сърдито Балканът. – Пред мен ще спреш, и ще ми се поклониш завинаги. Река не ме е пресичала, няма и да ме пресече.

И захлопнал портите си. Надигнал намусено рамене, и спрял Искъра.

Ала младият юнак не се разколебал. Започнал пред заключените порти на Балкана вода да налива. Година след година работел неуморно, без да почива ни ден, ни нощ.

– Какво си се захванал да вършиш, бе! – обадил се един ден Балканът. – Половината поле на блато обърна! Какво искаш?

– Да ме пуснеш да мина. Не щеш ли с добро, със сила ще те накарам.

Разсмял се Балканът така, че всичко наоколо затътнало:

– Толкова хиляди години вече си ми затворник. Не разбра ли – няма да те пусна никога! Никога! Иди при възвишенията на изток, помоли ги – ще те пуснат при сестра ти Марица. Или върви при тези на запад – кой знае, може да ти разрешат да минеш оттам, да ме заобиколиш някак.

– Толкова хиляди години вече съм ти затворник – отвърнал Искъра. – Затова ще изляза не отдругаде, а точно през теб. Не ме ли пуснеш с добро, със сила ще те накарам.

Секнал смехът на Балкана, и мълнии черен гняв пробляснали покрай гордото му чело.

– Великият Дунав ли ти е кумир? Тогава знай – преди много години той на колене измоли да го пусна покрай себе си, откъм Карпатите. Нахалник дребен! Оттук ще излезеш само опозорен и отклонен!

Впил пръсти дълбоко в земята, и почерпил от силите й. Надигнал пред Искъра хребети и върхове след хребети и върхове. Натрупал ги така, че станал на туй място по-широк и масивен отвсякъде. Присвили се околните планини, и побледнели.

– Виждаш ли, мъниче? Никога не можеш ме премина. Върви надругаде да си береш срама!

Бил виждал Балканът неведнъж упорити реки. Бил ги отклонявал с лекота. Ала този път каменното му сърце трепнало. Такава решителност и упорство не помнел. И тайно в себе си потреперил – дали няма упоритият хлапак един ден да го надвие?

А Искъра продължавал неуморно да пълни, с години, с хилядолетия, милион след милион. Да налива в него ден и нощ себе си – водите си, своите мечти и въжделения, упорството си, непоколебимостта си. И блатото станало езеро, и водите му се надигали все по-високо.

И студен страх започнал да прониква в сърцето на Балкана. Година след година опипвали неуморно ридовете му пръстите на Искъра, да търсят слабо място. Но нищо не проличавало по облика на планината – гордите върхове и ридове все така не свършвали, и надменно се издигали към небето.

Виждала отдалече Рила как се мъчи синът й – затворник. И често си поплаквала, от обич към него. А майчините сълзи са огромна сила. Вливала се тази сила в Искъра, и той продължавал схватката си, по-упорит отвсякога. Бил позагубил вече надежда, че ще успее, но не се отказвал – волята и упорството му го крепели.

Един ден Рила не издържала, и се провикнала отдалече:

– Сине, не се ли умори да бъдеш затворник? Откажи се, върни се. Винаги има как да бъдеш щастлив и другаде, и с друго.

– Щастието е в победата, мамо – отвърнал Искъра. – Който търси мечтите си, може и милиони години да прекара в затвора. Но който не ги търси, е в затвор и на свобода, и никога няма да излезе от него.

Разбрала Рила, че синът й никога няма да се откаже от битката. Свили се около лицето й облаци, черни като нощ. И заплакала неудържимо, с всичка сила, за детето си. Рукнали сълзите й като ураганен порой. И се влели в Искъра.

Насъбрал ги той. Надигнал се като водна стена, разпенил се като море в буря. Понесъл се като адова колесница по земята. Профучал покрай смаяните Плана, Лозен и Витоша, и те побледнели пред гнева му и се отдръпнали в страх, и в благодарност, че са го пуснали. Нахълтал в езерото между Витоша и Балкана, което бил пълнил толкова милиони години с всичко, що е той самият. Па грабнал насъбраното толкоз дълго време, и го стоварил върху Балкана.

И насъбраното се понесло като хала, и помитало всичко по пътя си. Столетни дървета, огромни скали, камънаци и коренища били носени от водите като сламки, и запращани срещу ридовете на Балкана като тарани. Вълните прехвърляли скалните гребени, и ги разравяли и дълбаели. Докато не прехвърлили целия Балкан, и не потекли отвъд него.

Стреснал се Балканът, опитал се да надигне плещи още. Ала било късно. Искъра се бил впил в него, и ревящата водна лавина издълбавала пътя си все повече и повече. Докато не прегризала гръбнака му чак додолу, и дъното на езерото пред Витоша не видяло отново бял свят, за пръв път от милиони години…

Когато пътуваш някой път през Искърското дефиле, малко под Своге ще видиш централния рид на Балкана, и прерязалата го като каньон река. Това е прегризаният гръбнак на Балкана. Там е мястото, където Искъра изпълнил заканата си, и отмъстил за милионите години затворничество.

А докато се плискали век след век в огромното езеро, упорството и непоколебимостта на Искъра се просмукали във всичко наоколо. И много по-късно, когато хората дошли да живеят там, те поели част от него. Затова и шопите са такива инати: милион години да ги отблъскваш, те ще продължават и продължават да упорстват. Докато не получат своето.

И друго са поели от Искъра: кротки са и търпеливи, способни да накарат всекиго да повярва, че може да си позволява на гърбовете им всичко. Ала истината е, че помнят и насъбират. И насъберат ли твърде много, някой буреносен ден се надигат. И тогава и планина да има на пътя им, и нея помитат.