Grigor Gatchev - A Weblog

Не съм фен на шоуто на Слави Трифонов. От години избягвам да го гледам, и съм щастлив с това.

Понякога обаче нямам избор (най-често на гости при приятели). Тогава разбирам колко щастлив съм, че не го гледам.

Наскоро имах такъв случай. Търпеливо изчаках шоуто да свърши, и докато течаха рекламите преди “Господари на ефира”, предпазливо попитах:

– Напоследък все такова ли е? Аз не съм го гледал скоро.

– Такова е – отговори домакинът. – Чудят се какво да си смучат от пръстите. Ако имаше нещо друго, дето да става за гледане по това време, надали и аз щях да го гледам.

– Ако не са скечовете с Краси Рядков, и аз няма да го гледам – добави една от гостенките. – Комиците му държат аудиторията.

– Те пък едни скечове – обади се заядливо съпругът й. – Ако не си чел най-новите вицове в dir.bg и vicove.com, не съжалявай, ще ти ги кажат в шоуто му.

Само по-просташките, помислих си. Но продължих да разпитвам:

– А каква е тая история с чужденците и оценките? От много време ли тече?

– Де да знам. Месец и нещо, може би. Чужденци, дошли в България, показват как се справят с типично български неща. Журито ги оценява, и който спечели, ще вземе там някаква награда.

– Типично български неща? Като например да играят кючек? И да продават риба на Женски пазар? – Малко по малко картинката ми просветваше. Или, по-точно, ми притъмняваше.

– Ами, да…

Навремето спрях да гледам шоуто, защото се беше превърнало в полигон за избиване на комплексите на Слави. Писнало ми беше да го гледам да се цепи като тайфа тинейджъри на по две бутилки бира, когато минават през чужд квартал нощем. Направи ми впечатление, когато всички отведнъж започнаха да му викат “ГОСПОДИН Трифонов! ГОСПОДИН Трифонов!”. (Разбрах и защо. И се смаях колко дребен може да е човек отвътре. Какво като е шеф на фирмата? Представяте ли си аз да наредя в моята фирма да ми викат “господин”, пък дори само за пред клиентите?! А съм в бизнес, в който това е много по-прието…) В един момент ми дойде отгоре, и си казах: “Това ме цапа. Дави ми самоусещането, че съм човек, в лайна. Не ща повече.”

От малкото, което изгледах, ситуацията ми смърдеше още повече. Много пъти съм заявявал, че съм политически некоректен, но не мога и да си представя да се държа с някого както Слави се държа с чужденците. Според мен има граница между двете – границата между политическата некоректност и универсалната простащина… Или пък това е едно от “типично българските” неща, с които трябва да се справят чужденците? Ако да, моля, бройте ме отсега нататък за патагонец. Или танзаниец. Или какъвто щете друг, но не българин. Прекалено оцапано звучи “традиционното българско гостоприемство”.

Отделно, погнуси ме до гуша самата идея на шоуто – да караш чужденци да се справят именно с най-отблъскващите неща от българската действителност. Да, изгледах после на запис и едно по-свястно – как чужденците декламираха български стихове. Но защо ли на това “изпитание” екипът се кефеше и очите му светеха единствено когато африканката декламираше “Аз съм българче”? Докато, когато германецът трябваше да танцува изключително българския танц кючек, Слави беше на крачка от оргазъма? Или когато американката продаваше риба на Женски пазар?

Все повече си мисля, че по-свестните “изпитания” са прибавени в кашата за прикриване на основната съставка. И че тя е меракът на Слави и компания да видят чужденците унизени, осмяни и превърнати в изтривалка. Подмамени с обещания за награда, и правени на маймуни.

За да може да имат някаква стойност те самите. Не само в очите на околните – в собствените си очи.

Вече чувам как някой обяснява, че това се прави, за да било интересно шоуто, и да го гледали хората. Да, ама не.

На кои и какви хора е интересно в този вид? На комплексираните отрепки. На тези, които нямат капка своя стойност, и единственият им начин да се почувстват значими е да видят другите принизени… Какъв процент са тези хора от зрителите? Дали другите хора, които не се радват от гаврата с някого, не са много повече? Дали, ако предаването беше наблегнало на истински добрите страни на българина, нямаше да го гледат тези много повече хора? Пък може би и комплексарите също… Така че не приемам този аргумент.

Има и още нещо – парите не са всичко. Едно е да правиш парите си от това да учиш околните как да бъдат достойни хора. Съвсем друго е да печелиш от това да задоволяваш комплексите на комплексарите, като унижаваш някого. Не че Слави Трифонов прави тази разлика, де. Не съм забравил как той започна да пее чалга единствено защото се продаваше повече. Нито пък съм сляп за подигравките му към тези певци, които от самоуважение не пропяха чалга.

(Ако трябва да съм честен, чалгата на Слави е далеч от най-помиените представители на бранша, от тези, които му изкараха лошото име и слава. От малкото чалги, които мога да се насиля да слушам, повечето са негови. Което е истина, истина е – няма да го премълча. Но не мисля, че това го оправдава да унижава другите, за да си избива комплекса за малоценност.)

И съвсем не мога да понасям подигравките му към наистина големите български певци – поне към живите между тях. С Лили Иванова. Докато беше жив Емил Димитров, и с него. Белким ги оцапа достатъчно, за да изпъкне над тях, и да си сложи короната на българското пеене… Да, Лили Иванова вече е на 70, с куп последствия от това. А пък Емил Димитров беше гей. И какво? Все едно това ги прави по-малко велики певци. Все едно има как Лили или Емил да не ги помнят дълго след като Слави ще бъде забравен. Напълно различни категории са. Ама дай, вместо да осъзнаваме мястото си, да каляме другите. Току-виж смогнем да ги принизим до себе си, и под себе си…

Затова и си мисля, че в този си вид шоуто на Слави всъщност е избиването на комплексите на Слави. Че е ориентирано към гъделичкане на проблемите на българските комплексари. И че е “толкова гледано” просто защото никой достатъчно свестен не се е хванал да направи наистина свястно предаване. От недоверие, че свестните хора са достатъчно, и че няма да бъде гледан… С нетърпение чакам някой да се престраши. И с удоволствие ще му помогна да потегли, с всичко, което умея. Без да очаквам заплащане, слава или каквото и да е.

Как според мен можеше да изглежда шоуто с чужденците ли? Така че да е интересно? Сигурно има как. Моят вариант надали ще е идеалният, измислен е от самотната ми глава за минутите, през които пиша този запис. Ако и други прибавят идеите си, сигурно би станал истински.

Като начало, можеха да махнат унизителните “изпитания” от плана. А и повечето от тях спокойно могат да бъдат направени във вариант, който пак ще е весел и интересен, но без да е унизителен. Програмата нямаше да стане по-кратка. А можеше да добавят и нови, които да карат извършилия ги да се чувства победител. От това, че е свършил нещо хубаво, българско. И така да напомни и на нас, че някои неща не са срамни, напротив.

На кой, освен на комплексарите, му трябва да гледа чужденците как играят кючек? Можеха да ги изпитат на истински, народни хора и ръченици. Ако им дадяха и по една носия, щеше да е хем весело, хем трогателно. (Лично аз щях да се повеселя от сърце на африканката, да кажем, с родопска носия.) И щяха, вместо смигване и побутване зад гърба им, да жънат ръкопляскания и симпатия по улиците. Което ще рече – в сърцата ни.

Като казах танци – защо не ги поизпитат и на българска литература, история, география? Не само да кажат стихотворение, а да покажат основни познания в много по-широка сфера. Едно, че сигурно ще има на какво да се посмеем, няма как да не объркат това или онова. (Представям си грешките им, илюстрирани с добродушни карикатури.) И второ, че може и ние да се замислим какво знаем…

Можеха да ги изпитат на типична българска селска работа. Да накарат мъжете да изорат бразда-две с рало, да напластят сено с вила, да наклепат коса, да стегнат разнебитена кошара. Да пробват жените да издоят крава или овца, да умесят погача, да окопаят лук или домати. (Не бих се учудил, ако са го направили. Бих се учудил обаче, ако не са го направили така, че чужденците да се сблъскат точно с гадните и засрамващи моменти от работата. Вместо с тези, които носят удовлетворение, и ги карат да се чувстват победители.)

Можеха да им предложат да се присъединят за един следобед към някоя младежка група, която се грижи за чистотата на природата. Или към някой комитет ентусиасти, който опазва и реставрира българско историческо наследство. (Да, точно така – или да напишат, или оправят някоя статия в българската Уикипедия. За да се понаучим да уважаваме знанието. Вече ми е писнало, вместо да пиша там полезни неща, да чистя “приноси” от типа на “da vi eba u zubarite smotani”.) Или пък към доброволци, които носят дарения по домовете за сираци или възрастни хора… Дали това нямаше да е един чудесен тест, хем за чужденците, хем и за нас самите? Дали нямаше да е много по-интересно и истинско, отколкото да ги гледаме как се опитват да продават нещо на Женски пазар?

Можеха да им подстроят някоя ситуация, подобно на психологическите тестове, в която да получат възможност да се справят подобно на българите в най-добрите си моменти. Да могат да защитят някого от заплаха, дори ако те самите са под риск. Да могат да отстоят своето, дори срещу наглед превъзхождаща сила. Да могат да се борят за правата си, дори ако са нарушени от високопоставен и влиятелен фактор… Не знам дали това ще е интересно за наистина най-тъпите и прости хора. За всички останали обаче сигурно ще е.

… Може да има още много и много идеи. Кои добри, кои не толкова. Един запис надали би побрал всички. А и не това е идеята му. Уви, идеята е да си кажа открито: писна ми масмедиите да са място за полюциите на комплексари. Защото така изкривяват и осакатяват умовете на нормалните хора. Защото превръщат обществото ни в общество на утайки, които се чувстват добре в канавката.

Много ми се иска да вярвам, че шоуто на Слави може да стане такова. Уви, не се надявам. Поне не и докато там се разпорежда Слави. Отказал съм се да вярвам, че той може да надмогне комплексите си, или дори да ги контролира, за да не се разливат около него като миризмата около Тери Пратчетовия Дърт гнусен Рон.

Ако наистина иска да е забавен, нека пусне скечове за свръхамбициозен фирмаджия с тежък комлекс за малоценност. Едно, че материал за скечовете има натрупан, та ще стигне за години. (И май ще бъде допълван и занапред.) Второ, че зрителите ще се смеят от сърце и душа. (Темата е лекичко поизтъркана от някои ситкоми, но на българска почва е свежа, и най-важното, много значима.) Трето, ще е полезна за целия народ – ще ни научи да се смеем на амбициозните комплексари, вместо да треперим от тях. (И предаването ще е адски гледано – зрителите вечер ще изгарят от нетърпение да гледат, по същество, своя шеф, осмян както му се полага.) И четвърто, ще помогне и на немалко амбициозни комплексари да осъзнаят проблема си, и да се опитат да се справят с него. (Което пък ще доведе до хем много по-ефективно работещи, хем много по-приятни за работа в тях фирми. Ще спечели цялата икономика, а оттам и всички ние.)

Защото сега, като се спомене за шоуто на Слави, винаги се сещам за един израз на мъдрия ми дядо, лека му пръст.

“Не уйдисва на цървул висок ток”.

Сънувах преди няколко вечери, че съм дядо и разказвам приказка на внучето си.

Откъде се взе ситуацията подозирам – няколко дни това бях слушал с невероятно удоволствие радиодраматизацията на “Копче за сън”, по стихове на Валери Петров и музика на Генко Генков. (Препоръчвам я най-горещо – разкошна е!) Моето внуче обаче, напук на очакванията, беше много послушно и гък не рече да ме прекъсва. Че даже май заспа накрая. Дали и истинските ще са такива? Един ден ще разбера. 🙂

А откъде се взе приказката – понятие нямам. Най-вероятно е меланж от разни приказки, които съм слушал по едно или друго време. Не е най-педагогичната на света, не знам дали бих я разказвал за лека нощ на потомството си. Добра е за възраст, когато децата обикновено вече нямат нужда от приказки за заспиване…

Както и да е. Ако сте в тази възраст, ето ви я.

Имала Рила планина деца. Свикала ги един ден, и им рекла:

– Родих ви, чада мои. Отгледах ви. Време е да изберете по какъв път ще поемете.

И тайно избърсала прикрита сълза. Защото мъдрите майки знаят, че децата няма как да стоят цял живот в гнездото. Но винаги тъжат.

– Аз ще тръгна на юг! – нетърпеливо се обадила Места, най-малката дъщеря. – Неведнъж гледам от раменете ти Бяло море. Искам да го видя отблизо, към него да се присъединя!

– И аз при него може да ида – продумала след кратък размисъл Марица, най-голямата дъщеря. – Ала и за Черно море съм чувала, че е красиво… Ще тръгна на изток. Ще размисля, ще видя малко свят, ще се събера с посестрими. Пък тогава ще реша. Бива ли?

– Бива – отвърнала Рила. – Радвам се за решението ви. А ти, Искъре, сине мой, няма ли да съпроводиш някоя от сестрите си? Или пък погледни на запад. Струма, красавицата на Витоша, край нас минава – няма ли да я харесаш?

– Не, мамо – отвърнал Искъра. – Чувал съм неведнъж за славния и могъщ Дунав, дето тече на север. С него искам да се събера, и заедно към Черно море да тръгнем.

Като го чула Рила, тъмни мъгли помрачили лицето й.

– Недей, сине. На север оттук лежи старият Балкан. Прострял се е между мен и Дунава, далеч-далеч и в двете посоки. Най-горд и суров е измежду планините по тази земя. Река не е пуснал да мине през него. Няма и теб да пусне, сине. Откажи се, друг път избери.

– Пътя си съм избрал, мамо, и няма да го променя – отвърнал Искъра. – Не ме ли пусне Балканът, люта битка ще вдигна. Със сила път ще си пробия, гръбнака му ще прегриза.

– Не можеш го проби, синко. Никой не може. Хълмове, ридове даже отстъпват пред реките, ако са по-благи и меки. Ала Балканът е гръбнакът на тази земя. Сняг лежи по плещите му, другите планини му се кланят. По-непреклонна планина няма от него. Земята сама му дава сила.

– Не ме ли пусне, мамо, ще го пробия. Пътя съм си избрал. Ха сега прощавай – времето за тръгване дойде.

Спуснал се Искъра от полите на Рила, през полето. Събрал се с няколко по-малки реки. И когато стигнал до Плана, рекъл:

– Пусни ме да мина, Плано планино. На север съм тръгнал, Дунава да видя.

– Заради теб ли ме остави дъщеря ми, Палакария? – попитала Плана. – Добре, ще те пусна покрай мен. Ала не защото ти мисля добро. По пътя към Дунава те чака Балканът, той никога няма да те пусне. Ще си останеш наблизо, да знам – дъщеря ми далече не е отишла.

Отворила Плана на Искъра проход, по границата си с Лозенската планина. Промушил се през него Искъра. Стигнал до Витоша.

– Пусни ме да мина, Витоша планино. На север съм тръгнал, Дунава да видя.

– Заради теб ли ме остави дъщеря ми, Дяволската река? – попитала Витоша. – И други мои деца за теб питат… Добре. Тръгнал си покрай Лозен, ще те пусна и покрай мен. Ала не защото ти мисля доброто. По пътя към Дунава те чака Балканът, той никога няма да те пусне. Ще си останеш наблизо, да знам – децата ми далече не са отишли.

Промушил се Искъра и покрай Витоша. Прекосил задъхано Софийското поле, и потропал на портите на Балкана:

– Пусни ме да мина, Балкане стар. Към Дунава съм тръгнал, искам с него да се събера.

– Когато светът се обърне, тогава ще те пусна – отговорил сърдито Балканът. – Пред мен ще спреш, и ще ми се поклониш завинаги. Река не ме е пресичала, няма и да ме пресече.

И захлопнал портите си. Надигнал намусено рамене, и спрял Искъра.

Ала младият юнак не се разколебал. Започнал пред заключените порти на Балкана вода да налива. Година след година работел неуморно, без да почива ни ден, ни нощ.

– Какво си се захванал да вършиш, бе! – обадил се един ден Балканът. – Половината поле на блато обърна! Какво искаш?

– Да ме пуснеш да мина. Не щеш ли с добро, със сила ще те накарам.

Разсмял се Балканът така, че всичко наоколо затътнало:

– Толкова хиляди години вече си ми затворник. Не разбра ли – няма да те пусна никога! Никога! Иди при възвишенията на изток, помоли ги – ще те пуснат при сестра ти Марица. Или върви при тези на запад – кой знае, може да ти разрешат да минеш оттам, да ме заобиколиш някак.

– Толкова хиляди години вече съм ти затворник – отвърнал Искъра. – Затова ще изляза не отдругаде, а точно през теб. Не ме ли пуснеш с добро, със сила ще те накарам.

Секнал смехът на Балкана, и мълнии черен гняв пробляснали покрай гордото му чело.

– Великият Дунав ли ти е кумир? Тогава знай – преди много години той на колене измоли да го пусна покрай себе си, откъм Карпатите. Нахалник дребен! Оттук ще излезеш само опозорен и отклонен!

Впил пръсти дълбоко в земята, и почерпил от силите й. Надигнал пред Искъра хребети и върхове след хребети и върхове. Натрупал ги така, че станал на туй място по-широк и масивен отвсякъде. Присвили се околните планини, и побледнели.

– Виждаш ли, мъниче? Никога не можеш ме премина. Върви надругаде да си береш срама!

Бил виждал Балканът неведнъж упорити реки. Бил ги отклонявал с лекота. Ала този път каменното му сърце трепнало. Такава решителност и упорство не помнел. И тайно в себе си потреперил – дали няма упоритият хлапак един ден да го надвие?

А Искъра продължавал неуморно да пълни, с години, с хилядолетия, милион след милион. Да налива в него ден и нощ себе си – водите си, своите мечти и въжделения, упорството си, непоколебимостта си. И блатото станало езеро, и водите му се надигали все по-високо.

И студен страх започнал да прониква в сърцето на Балкана. Година след година опипвали неуморно ридовете му пръстите на Искъра, да търсят слабо място. Но нищо не проличавало по облика на планината – гордите върхове и ридове все така не свършвали, и надменно се издигали към небето.

Виждала отдалече Рила как се мъчи синът й – затворник. И често си поплаквала, от обич към него. А майчините сълзи са огромна сила. Вливала се тази сила в Искъра, и той продължавал схватката си, по-упорит отвсякога. Бил позагубил вече надежда, че ще успее, но не се отказвал – волята и упорството му го крепели.

Един ден Рила не издържала, и се провикнала отдалече:

– Сине, не се ли умори да бъдеш затворник? Откажи се, върни се. Винаги има как да бъдеш щастлив и другаде, и с друго.

– Щастието е в победата, мамо – отвърнал Искъра. – Който търси мечтите си, може и милиони години да прекара в затвора. Но който не ги търси, е в затвор и на свобода, и никога няма да излезе от него.

Разбрала Рила, че синът й никога няма да се откаже от битката. Свили се около лицето й облаци, черни като нощ. И заплакала неудържимо, с всичка сила, за детето си. Рукнали сълзите й като ураганен порой. И се влели в Искъра.

Насъбрал ги той. Надигнал се като водна стена, разпенил се като море в буря. Понесъл се като адова колесница по земята. Профучал покрай смаяните Плана, Лозен и Витоша, и те побледнели пред гнева му и се отдръпнали в страх, и в благодарност, че са го пуснали. Нахълтал в езерото между Витоша и Балкана, което бил пълнил толкова милиони години с всичко, що е той самият. Па грабнал насъбраното толкоз дълго време, и го стоварил върху Балкана.

И насъбраното се понесло като хала, и помитало всичко по пътя си. Столетни дървета, огромни скали, камънаци и коренища били носени от водите като сламки, и запращани срещу ридовете на Балкана като тарани. Вълните прехвърляли скалните гребени, и ги разравяли и дълбаели. Докато не прехвърлили целия Балкан, и не потекли отвъд него.

Стреснал се Балканът, опитал се да надигне плещи още. Ала било късно. Искъра се бил впил в него, и ревящата водна лавина издълбавала пътя си все повече и повече. Докато не прегризала гръбнака му чак додолу, и дъното на езерото пред Витоша не видяло отново бял свят, за пръв път от милиони години…

Когато пътуваш някой път през Искърското дефиле, малко под Своге ще видиш централния рид на Балкана, и прерязалата го като каньон река. Това е прегризаният гръбнак на Балкана. Там е мястото, където Искъра изпълнил заканата си, и отмъстил за милионите години затворничество.

А докато се плискали век след век в огромното езеро, упорството и непоколебимостта на Искъра се просмукали във всичко наоколо. И много по-късно, когато хората дошли да живеят там, те поели част от него. Затова и шопите са такива инати: милион години да ги отблъскваш, те ще продължават и продължават да упорстват. Докато не получат своето.

И друго са поели от Искъра: кротки са и търпеливи, способни да накарат всекиго да повярва, че може да си позволява на гърбовете им всичко. Ала истината е, че помнят и насъбират. И насъберат ли твърде много, някой буреносен ден се надигат. И тогава и планина да има на пътя им, и нея помитат.

Преди време плюх здравата Симеон Дянков. Имаше за какво. Имаше и още неща, за които беше заслужил ругатни, но не смогнах. А и извън тези неща не съм му фен. Човек, на който устата му работи преди главата, става за главен финансист на държава колкото Бай Ганьо за отговорник по етикецията на британските крале.

На наскорошно заседание на Министерския съвет обаче се взе решение, което беше трудно, но според мен правилното. Реши се, вместо да се вдигат данъците, да се направят икономии в държавната администрация. И се говори, че зад него е стоял основно Дянков. За което заслужава добра дума.

Не съм особено щастлив от решението – имам роднини, които работят в държавната администрация. На дребни, зле платени и претрупани с работа длъжности – да, и там има такива. Тези длъжности, които при съкращения първи изхвръкват… Да, след тях повечето работи в частни фирми ще се видят на роднините ми като курорт. Само че по време на криза работа не се намира лесно, а те трудно ще издържат, докато си намерят. Така че на теория това решение е по-неизнасящото ми.

На практика обаче едно вдигане на данъците щеше да доведе до масово бягство на фирми към сивата икономика, и спадане на събираемостта – най-вероятно до степен събраните суми да са още по-малки, отколкото при по-ниските данъци. (Спомням си как когато Станишев въведе плоския данък, бюджетът вместо на загуба излезе на 3 милиарда годишна печалба, заради подобрената събираемост. При мярка, която като ефект е обратната, е логично да се получи огледалната ситуация – в бюджета да влязат още по-малко пари, вместо повече.) Затова, колкото и да ми е неприятна лично идеята за съкращения в бюджетните институции, тя е може би единствената, която може да балансира бюджета.

Има и друго – много бюджетни институции преливат от синекурни длъжности, предназначени за “едни наши хора”, за “едни хора на наши хора”, и т.н. Вярно е, че при съкращенията първо ще бъдат изгонени мравчиците, които вършат работата, а търтеите ще бъдат пазени. Но държавната работа все пак трябва да се върши – ако съкращенията продължат по-дълго, ще се наложи мравчиците да дойдат пак, а търтеите да си тръгнат оттук-оттам. Не зная ще се стигне ли до този етап. Но принципно стъпката е правилната.

Дянков неведнъж е вършил феноменални глупости. Доколкото ми е известно, идеята държавата да не плати на фирмите в края на миналата година (и респективно дупката в бюджетните приходи за януари и февруари) е негова. По-дребните глупости просто не мога да ги изброя. Даже докато обявяваше сега решението на Министерския съвет, ръсна поредния идиотизъм, с идеята да е сравнение с Гърция. И на думите му, че стои зад решението да не се вдигат данъци с оставката си, не им вярвам и за секунда. Този човек просто говори каквото вятърът духне в главата му през някое от ушите, и то се задържа там до следващия полъх…

(Да си призная, не вярвам да му се наложи да си подава оставката. След катастрофалните януари и февруари се говори, че бюджетът през април е излязъл дори на мъничък плюс. Ако тенденцията продължава – а ако правителството не врътне пак някоя простотия, ще продължава – нищо чудно да скърпим дефицит под 3% за годината, а за следващата да сме на не повече от 1%, или може би дори пак на плюс. Зависи докога българите ще си стискат кесиите, де – защото пък подобреният ни външнотърговски баланс се дължи не толкова на подобрен износ, колкото на намалял внос. Поне принципно обаче имаме шансове да изгазим.)

Но за решението да се икономисват пари чрез икономии в администрацията заслужава похвала. А да даваш одобрението си, когато е заслужено, е въпрос най-напред на самоуважение.

Така че този път има моята добра дума. И може би капчица кредит на търпимост. Не зная дали няма да я похарчи още утре. Но след като я е заслужил, му я давам.

Петьо беше мой познат. Чудесно момче на трийсетина години.

Беше, защото преди няколко дни ни напусна.

Петьо страдаше от заболяване, класифицирано обикновено като психическо. “Страдаше” всъщност не е точната дума – подходящото лечение го правеше напълно равностоен на здравите във всяко отношение. Повечето от познатите му дори не подозираха, че той е болен от нещо. Включително аз – а като цяло имам набито око за такива неща, все пак съм лекар.

Преди малко повече от година Петьо се ожени. Проблемът тръгна оттам. Родителите му, хора наплашени от отношението на обществото към “лудите”, се побояха жена му да не научи, и да не го остави. И го посъветваха да престане да пие лекарства, за да не го забележи тя – да ги взима само когато им отиде на гости.

Опасението беше напълно безпочвено – съпругата на Петьо беше разкошно момиче, което за нищо на света не би постъпило така. Напротив, щеше да се грижи за него с цялото си внимание и грижи. Защото момъкът беше чудесен… Но тя не знаеше. А Петьо не смееше да й каже.

Въпреки липсата на лечение заболяването не се прояви повече от година – толкова добре беше закрепено. Уви, когато това се случи, пристъпът дойде без предупреждение, със страховита сила и в лош момент. И тогава всички научихме каква е била работата…

Уви, вече беше късно. Сега това разкошно момиче е вдовица с няколкомесечно бебе на ръце. А Петьо вече го няма. От него остана само един усмихнат спомен. Родителите му загубиха надеждата и опората си…

Лесно е да кажем, че родителите му са виновни. Лесно е, защото така отричаме своята вина. Защото сме виновни всички ние.

Родителите му нямаше да треперят и да крият болестта му, ако обществото ни не се отнасяше наистина с лошо око и със злобна подигравка към “лудите”. Уви, това е, което се случва реално. На улицата. На работа. В клюки и разговори. В телевизионни шоута, водени от интелектуални блондинки и мъжките им еквиваленти…

А ние го търпим. Понякога и се смеем на просташките “шеги” с психично болните. Или когато другите се смеят, си мълчим, вместо да им кажем да се засрамят. Защото този смях убива и зачерня чудесни хора.

И аз съм ги търпял, без да ги засрамя. Но отсега нататък няма да ги търпя. Сигурно няма да се откажа да разкажа някой добродушен, беззлобен виц за луди. Но ще кастря безмилостно всеки, който си позволи да се подиграва и да очерня психично болните. Дори тези, които реално нямат връзка с реалността.

Досега бях съучастник в това престъпление. Няма съд, който да ме осъди. Съдът вътре в мен обаче вече произнесе присъдата си – доживотен срам. И морално задължение да се грижа Петьовците със слънчеви усмивки и топла човечност да не бъдат повече убивани – уж от болестта, а всъщност от нас.

Почивай в мир, Петьо. И, ако можеш, ни прости.

В предишния запис по темата писах как ексклузивното право на собственост, когато бъде приложено към интелектуални продукти, може да се превърне в монополно право. В този разглеждам как при големи и богати собственици на големи количества интелектуални продукти тази възможност се превръща в реалност. Интелектуалните права де факто стават монополни.

Едно от нещата, които описах в предишния запис, е как превръщането на интелектуален продукт в интелектуална собственост е по същността си монополно право, и как статутите за авторско право се стремят да го ограничат. Сегашната система за юридическо уреждане на собственост, непригодена за управление на обекти, които могат да бъдат копирани, има само едно що-годе задоволително решение на този проблем. Тя обявява, че за някакъв начален период праводържателят на произведението има ексклузивно (монополно) право върху него, след което то става обществено достояние.

За да е тази система поне отчасти адекватна, е нужен точен подбор на оптимален период на първоначалната монополна собственост. В предишния запис описах защо на практика не е възможно да се подбере оптимален, или дори близък до оптимален период. Оттам нататък обаче следва и още един проблем – дали реално прилаганият период въобще има нещо общо с оптимален. Дали не е грубо изместен в полза на една от страните, и какви може да са последствията. Особено в съчетание с другите недостатъци на сегашната система за юридическо реализиране на интелектуални права.

Патентите

При въвеждането на съвременното патентно право, от 17 век в Англия до 19 век в САЩ, бива приет период на първоначална монополна собственост от 20 години. За времето си той е бил сравнително оптимален, като се вземе предвид тогавашната скорост на развитие на науката и средната продължителност на производствения цикъл. Днес обаче науката се развива много по-бързо, тоест много по-бързо се развива и производството. Също, типичният живот на продукта днес е много по-кратък от тогавашния. Това означава, че животът на иновациите е много по-кратък отпреди, и завъртените в бизнеса с тях пари се връщат много по-бързо. Следователно периодът на първоначална монополна собственост трябва да бъде съкратен значително.

Трудно е да се прецени с колко трябва да бъде съкратен този период – както вече писах, в различните браншове биха били оптимални твърде различни продължителности. В някои браншове, например софтуера, огромният процент иновации живеят по-кратко от 20 години. Тоест, в тях патентите по същество са узаконен вечен монопол.

Най-сетне, в съвременните реално демократични и свободни държави има сериозна икономическа конкуренция, която тласка иновациите, независимо дали имат законова първоначална защита, или не. Законите за защита на фирмена информация пък реално дават възможност на фирмите да крият иновациите си, докато не ги изкарат на пазара. (Тогава вече те са взели един производствен цикъл преднина пред конкуренцията, и имат възможността да си върнат вложенията по пазарен път, дори ако иновацията не е защитена.) По тази причина патентната защита на иновациите се оказва на практика излишна.

Допълнителен проблем се оказва сложността на повечето съвременни изделия. Типичният продукт през 17 до 19 век включва две-три до десетина принципно патентуеми иновации. Типичният продукт от началото на 21 век включва стотици до стотици хиляди принципно патентуеми иновации. Съответно, днес е изключително трудно да бъде произведен продукт, за който:

– производителят му да знае със сигурност какви точно патенти използва, и какви не. (Тоест, да е реалистично да може да уреди всички използвани интелектуални права, без опасност някой внезапно да го съди за нарушаване на нещо, което той и не подозира.)
– да не зависи от поне няколко патента, които технологично или икономически няма как да бъдат заобиколени. (Тоест, държателите им де факто разполагат с монополна власт върху производството на определени групи продукти, и могат да използват монопола си законно, включително за всичко това, заради което монополът бива смятан за неприемлив.)

Тези два елемента водят до положение на неравнопоставеност на различните участници в пазара според размера им. Колкото по-малка е една фирма, толкова по-трудно е за нея да провери всички възможни нарушения на патенти на нейния продукт. Това я прави по-уязвима на патентна атака от по-голямата. (По принцип съотношението на силите между малки и големи фирми не е равностойно, но наличието на монополни права прави неравностойността много по-голяма.)

Също, по-големите фирми като правило разполагат с по-голям брой патенти. Съвременните продукти зависят от огромен брой патенти, така че реално продуктът и на двете фирми обикновено нарушава патенти на другата фирма. По-голямата фирма обаче, заради повечето си патенти, има и повече “точки на натиск” срещу по-малката. Резултатът е, че “правото на силата” бива на практика гарантирано юридически. Големите фирми могат на практика спокойно да нарушават патентните права на по-малките: ако по-малките потърсят правата си, могат да бъдат контрирани с повече патенти на голямата фирма, които те нарушават. Малките пък не могат да си позволят да нарушават патентите на по-големите (а често нямат избор, тъй като между тях има ключови за типа изделие).

Резултатът е, че големите фирми получават удобен юридически механизъм за елиминиране на конкуренцията на по-малките. (Високите разходи на водене на съдебен процес за интелектуална собственост спомагат за това. Дори ако са нулеви обаче, просто по-големият брой патенти на по-голямата фирма вече е достатъчен, за да постигне ефекта.) Това създава бизнес-климат, в който големите фирми имат огромно предимство пред малките. Крайният резултат е икономически поляризирано общество с на практика липсваща средна класа.

Неуязвими за патентната война са единствено т.нар. NPE (non-practicing entities, “патентни тролове”). Това са фирми, чийто бизнес е да купуват патенти, и да съдят за огромни суми техни нарушители, които най-често и не подозират, че нещо е патентовано. Неуязвимостта им води до бизнес-климат, неблагоприятен за тези бизнеси, които реално произвеждат продукт, и благоприятен за тези, които не произвеждат нищо, а само паразитират върху другите. (NPE като правило нямат вложения в създаване на иновации – само в закупуване на вече обявени патенти, и патентоване на вече създадени иновации.) Подобен бизнес-климат лесно може да доведе дотам един картел големи NPE да прибира лъвския пай от печалбата на всяко производство, срещу обещание да не го съсипе по съдебен път (т.е. “рекет чрез съда”).

В тези условия патентната защита се превръща реално в защита на монопола, и удобно средство за изнудване на производителите. Резултатът е, че бива използвана на практика единствено за тези цели:

– от корпорации, които желаят да смачкат конкуренцията. Те я съдят за нарушаване на техни патенти (често в области, различни от конкурентната), докато тя не се откаже да ги конкурира, или не фалира, или не им бъде продадена под реалната й стойност.
– от “патентни тролове”, които съществуват не от създаване или производство на продукт, а от паразитиране върху тези, които създават и/или произвеждат продукт, чрез използване на монополни права.

Особено опасен ефект се получава, когато поляризирането на икономиката към малък брой мегакорпорации се съчетае с про-монополния ефект и изнудването на реалните производители. Резултатът е тенденция към свръхполяризирано общество, в което се печели не от производството на блага, а от изнудването чрез монополни права на тези, които произвеждат. Подобно изнудване може да приеме вида на “данък” (рекет), “закрепостяване” чрез договори, и други начини за присвояване на голямата част от печалбата от собственика с монополните права. В историко-социално отношение такова общество представлява феодализъм.

Тенденцията е най-силна в браншовете, в които са най-силни описаните по-горе ефекти – живот на иновациите, сравним или по-кратък от патентния срок, и сложност на продуктите (като брой включвани иновации). В браншове, в които тези ефекти са по-слаби, тенденцията е по-слаба, и за едно и също време постига много по-малък резултат – тоест, в тези браншове доближаването към описаните общество и икономическа реалност е по-слабо и по-бавно.

Авторските права

На теория, патентите са същинско монополно право, докато авторските права не са. Патентът забранява на всеки друг освен иноватора да използва същата иновация, дори ако я е открил самостоятелно. При авторското право, на теория, ако едно произведение е твърде подобно на друго, но се докаже, че не е изкопирано от него, има право на самостоятелно използване. Подобно доказване обаче е изключително трудно, на практика невъзможно. По тази причина авторските права също са на практика монополни, и е логично да водят на практика до същите или сродни икономически и социални ефекти.

На теория един ключов патент на подходяща технология може да “държи като заложник” цялото производство на продукти в огромен бранш. Авторските права са само върху конкретно произведение – логично е да се очаква, че ако то не е достъпно, потребителите просто ще се насочат към други, тъй като надали някой би бил ключово зависим от потребяването на определено произведение. Затова и често се твърди, че докато патентите са реално монополно право, авторските права не са.

На практика обаче не е така. Процесът на комодитизация, на концентриране около един продукт, в потреблението на изкуствата е дори по-силен от този в производството. Това личи особено добре в един глобализиран свят, в който модите в изкуството (поредният блокбъстър, поредната модна книга…) най-често обхващат целия свят. Социалният конформизъм принуждава огромния процент от потребителите да се насочват към едни и същи продукти, до степен, непозната в производството на материални продукти. По тази причина, авторските права върху определено произведение потенциално могат да са дори по-силен монопол от тези върху ключов промишлен патент.

Също, претенциите за авторски права често не се ограничават само с текста на произведението и описаните в него герои и места. Често праводържатели обявяват за своя собственост и всички идеи или описания, които могат да покажат като въведени в сериозна степен от това произведение. Известни са например опити да бъдат обявявани за интелектуална собственост цели типове герои, типове светове, измислени езици и пр. Засега опитите да бъдат обявени за интелектуална собственост по-абстрактни концепции (сюжети, тематични изрази и пр.) са предимно неуспешни. С утвърждаването на концепцията, че по-конкретните елементи могат да са обект на собственост, обаче може да се очакват успешни опити за обявяване за интелектуална собственост и на по-абстрактните.

Подобно на патентите, и авторските права на теория са полезни само ако обектът им бъде реализиран – ако произведенията бъдат публикувани. Както и при патентите обаче, авторските права могат да бъдат успешно използвани от големите в бизнеса за атаки и контраатаки с цел премахване на конкуренцията – когато държиш правата върху наистина големи количества произведения, не е трудно да намериш сред тях подобие на изданието-хит на конкурента, или на част от него, или на герой или концепция от него, и да ги съдиш за нарушаване на авторски права.

Към момента тази тактика все още не е популярна, предимно защото откриването на съвпаденията към момента изисква приличен брой хора с огромни познания в изкуството. Създаването на подходящи софтуери и/или проектирането на бази данни за елементи и характеристики на съдържанието на произведения обаче може да отстрани тази пречка. Случи ли се това, тази тактика буквално за една нощ ще стане най-изгодната в света на авторските права, така че вероятно ще стане и най-търсената. А пристъпи ли към нея дори един от големите издатели, останалите ще бъдат принудени да го последват много бързо.

Тактиката на “патентните тролове” също може да бъде използвана с точно същия успех и при авторските права. Никак не е трудно да закупиш произведения “на тон”, особено като се има предвид, че за съдебни цели е без значение колко добри са – графомани колкото щеш. Така закупените произведения могат да бъдат проверявани за съвпадения с хитови произведения, с цел съдене за големи суми на издателите им. Подобно на горната, тази тактика засега все още не е популярна, а изискваните първоначални големи вложения за закупуване на права биха направили въвеждането й по-трудно. Тя обаче е високопечеливша и нискорискова, така че веднъж започната, би привлякла много играчи.

(Всъщност, възможно е дори да не се наложи издирване на голям брой графомани. Подходящ софтуер би могъл да пермутира огромен брой варианти на описания, качества на герои и т.н. елементи на произведения, според вида на произведението, и за обозримо време да “напише” реално всички възможни техни съчетания. Създадените произведения надали ще са особено качествени, но за съдебни цели това е без значение – важното е, че ще ги има, ще са нечия собственост, и други автори ще може да бъдат съдени за плагиатство от тях.)

Важна роля играе и оптималният срок за продължителност на авторските права. Както при патентите, логичното положение е той да бъде достатъчно дълъг, за да може авторът да спечели от труда си, но не повече, за да може обществото да използва произведенията свободно, и авторът да има стимул да продължава да твори.

Тази оптимална продължителност се променя с времето. През Средновековието например типичната книга е била препрочитана и харесвана в течение на стотици години. Ускоряването на научно-техническия и икономическия прогрес обаче неизбежно води до ускоряване и на културния. Днес единствено гениални произведения имат шанса да бъдат потребявани от забележим процент потребители повече от десет години след създаването им. Това показва, че днес оптималният срок на авторските права е по-кратък, отколкото е бил преди.

Така ли е? В повечето начални статути той е бил определен на 14 години, плюс евентуално още 14. Този срок е бил оптимален за 18-19 век. Днес целият полезен живот на повечето създавани произведения е по-кратък от 14 години, тоест дори този срок би бил близък до вечен монопол върху тях. В същото време, срокът е драстично удължен, и удължаването му продължава. Към момента той в различните страни е до смъртта на автора, плюс още 50 до 70 години, или 95 години за произведения, собственост на корпорации. При това положение най-вероятно не всяко десетилетие на света ще бъде създавана творба, която да надживее срока на правата си – тоест, изкуството вече е под на практика вечен монопол. Всъщност, животът на творбата е малка част от продължителността на правата върху нея.

При това положение свръхмерно продължителните авторски права е естествено да търсят и друго приложение и начин да носят доходи. Очевидните, изпробване и утвърдене вече при патентите начини, са те да бъдат използвани за съдебни дела с цел отстраняване на конкуренцията, и за рекет върху творците. А тъй като продължителността на правата е в пъти по-голяма от средния реален живот на произведенията, е логично да се очаква тези два начина да станат в пъти по-застъпени от използването на произведения за печалба от издаването им.

Всъщност, тъй като и двата начина пречат на издаването на произведения, съществува риск те да го изместят като източник на печалба почти напълно. (То няма да спре или дори намалее, но огромната част от печалбата вече ще отива не в твореца или издателя му, а в рекетьора с права.)

Би могло да се твърди, че при авторските права положението е по-добро, отколкото при патентите, тъй като при тях двата посочени по-горе начина на действие още не са развити. На практика обаче концентрацията на авторски права в малко на брой големи издателски фирми, и удължаването на срока им далеч над оптималния е подготвила изключително уязвима на тях система. А по-силната комодитизация на потреблението на произведения в сравнение с производството на стоки допълнително би ги засилила и ускорила. Резултатът е, че когато тези начини на действие се появят в сферата на авторските права, те може да се развият експлозивно, и бързо да стигнат много по-далеч, отколкото при патентите.

Точно както и при патентите, ситуацията създава голямо юридическо предимство за тези, които държат повече интелектуални права, и за тези, които не създават продукт (не издават произведения), а паразитират върху тези, които създават. Резултатът също няма как да бъде по-различен – предимство за свръхкорпорациите и подтискане на малките фирми. Тоест, и този бранш ще способства за създаване на свръхполяризирано, основано на монополни права общество, в което се печели не от създаване на продукт, а от рекет чрез монополни права над създателите.

Търговските марки

Третата общоприета форма на интелектуални права – регистрираните търговски марки – страда от малко по-различен, но потенциално още по-тежък проблем.

Езикът е принуден постоянно да въвежда нови термини, за да обозначава новите обекти, включително новите продукти. Естествената и логичната дума за всеки нов продукт е името му, което обикновено е запазено като търговска марка. Резултатът е, че частта от езика, която отразява съвременни, актуални или дори просто технологични концепции, в значителна част се състои от търговски марки – “ксерокс”, “найлон”, “аспирин”…

Този процес тече и в обратната посока – обявяване за търговски марки на отдавна използвани в езика думи. Ако например някой обяви за търговска марка “Овен”, то всеки друг, който реши да използва думата “овен” като търговска марка, може да бъде юридически преследван (дори ако продуктът му е непогрешимо различен). Това води до де факто “приватизиране” на популярни думи и изрази, или с други думи, до обявяване на популярни думи и изрази, по отношение на използването им за обозначаване на стоки и продукти, за нечия монополна собственост.

Тъй като на практика всичко в крайна сметка би могло да бъде продукт или стока, то това логично води до на практика обявяване на думи и изрази от езика за нечия принципна монополна собственост. За континуитета на езика, познанията и културата на едно общество (“тезауруса” му) това може да бъде още по-вредно, отколкото монополните права за икономиката и богатството му.

В добавка, регистрираните търговски марки нямат краен срок за съществуване – те могат да бъдат поддържани неограничено време. Сравнително високата цена за поддържане на регистрирана търговска марка реално пречи на приватизирането на значителни части от езика от един монополист. Ако обаче цената бъде намалена (за което има и разумни доводи), и/или в регистрирането на търговски марки бъдат вложени наистина сериозни финансови ресурси, значителни части от езика (а това ще рече и свързаните с него познания и култура) могат да се окажат нечия монополна собственост, за на практика неограничено време. (Ако от тази монополна собственост се извличат пари, което и би било целта, вероятно ще бъде събирано достатъчно, за да се плаща продължаването на търговските марки, и да остава прилична печалба. Събирането може да се извършва например чрез наложени от държавата данъци.) Към момента това изглежда малко вероятно, но принципната възможност е налице – в момента, в който наистина богатите осъзнаят какво им дава това, то може да бъде предприето.

В съвременния свят има изисквания, които ограничават използването на търговски марки с цел тотален контрол върху езика. Възможно е обаче разбирането за интелектуалната собственост като равностойна на материалната собственост с времето да бъде наложено, и далеч по-монополният характер на интелектуалната собственост – неглижиран. В този случай ограничаващите изисквания могат да отпаднат, и превръщането на търговските марки в средство за контрол и собственост върху езика като средство за комуникация да стане реално.

Ако контролът върху езика бъде съсредоточен в ръцете на тясна група монополисти, е логично те да го използват за цели, които са им изгодни – а изгодата на тясна група монополисти обикновено не съвпада с тази на обществото, и често пряко й противоречи. Обикновено изгодата на монополистите е създаване на несвободно общество, в което тяхната група разполага с безконтролна власт над всички останали, и тази власт е закрепена по юридически път. Както и в случаите с патентите и авторските права, обществото, към което води ситуацията, е вид феодализъм.

Пейо е пуснал публикация за противозаконно искане за трафични данни, представено от служител на МВР на редакцията на FrogNews. Искането цели разкриване на самоличността на лице, написало коментар в новинарски сайт или блог.

Цитирам Пейо:

Първото, което се забелязва в Постановлението, са грешките, които служителят, най-вероятно дознател, е допуснал:

1. Назначава вещо лице, което има специални познания (чл. 144 и сл. от НПК ), а посочва като основание чл. 117 -127, които са за свидетели;
2. Чл. 409 НПК въобще няма алинея пета, а и се отнася до съвсем друго, което няма никакво отношение към темата;
3. Назначава експерт (вещо лице), а твърди, че го е запознал с правата на свидетел по чл. 122 и 123 НПК.

Колкото пъти има опит да се посочи правно основание, толкова пъти е сбъркано. Но трудно е да се посочи валидно правно основание за действия, които закона не позволява да бъдат извършени по този начин.

Служителят на МВР желае да получи данни за лицата, които са публикували текстове коментари на определени сайтове. За тази цел той не само възлага на вещото лице задачата да установи самоличността и IP адресите на коментиращите, но и го оправомощава да извършва проверки „на място“ като посещава офисите на интернет доставчици и лицата, които поддържат страниците. НПК и Закона за електронните съобщения (ЗЕС) изрично указват, че IP адреси, данни за трафика и друга информация, с която може да се установи самоличност, може да се изисква само след съдебно разрешение.

Казано по друг начин – в случая имаме нарушение на два закона от страна на служител на МВР. Още повече – след последните промени в ЗЕС и НК, противозаконното придобиване на IP адреси и други трафични данни е престъпление по чл. 171а от НК:

Чл. 171а. (1) Който противозаконно придобие, разкрие или разпространи трафични данни, каквито се събират, обработват, съхраняват или използват съгласно Закона за електронните съобщения, се наказва с лишаване от свобода до три години или пробация.
(2) Когато деянието по ал. 1 е извършено с користна цел, наказанието е лишаване от свобода от една до шест години.

Според мен проблемът е дори не толкова че “изключителният професионалист” на МВР не си знае законите. Проблемът е, че той според мен отлично знае закона, но се опитва да “мине метър” с фалшив документ, който след като свърши работа, ще бъде обявен за погрешен и унищожен. За да не остават доказателства за извършеното от служителя престъпление.

В тази връзка, съветвам всеки, който получи подобен “документ”:

1. Да води разговора задължително в присъствие на поне двама свидетели – примерно служители от фирмата. Опити на служител, донесъл ви документ, да иска разговор на четири очи, отказвайте абсолютно категорично. “Нямаме право. Или говорим в присъствие на други служители, или не говорим. Избирайте си.” (Свидетелите са много удобни при установяване на неизправности от страна на служителя. Задължително е да имат подръка хартия и химикалки.)

2. Да изиска и да си запише точната легитимация на служителя, който го е представил. (Служителите на МВР са длъжни да се легитимират. Ако отказват, се звънва на полицията с молба да дойдат да арестуват престъпник, който се представя за полицай, и на медиите, за да заснемат операцията, и най-вече “служителя”.) Без едно лице да е легитимирало самоличността си и принадлежността си към МВР, вие по закон нямате право да му предоставяте каквато и да е информация.

3. Преди да се предприемат каквито и да е действия, поискани от документа, да бъде проверена изрядността му, с помощта на юрист. (Ако фирмата ви няма юрист, подсигурете си възможност да потърсите при нужда специалист по този раздел на правото; по-долу има и координати.) При каквито и да било неточности в документа, които биха поставили под съмнение валидността му, искането се отхвърля. Ако служителят има желание да предостави коригиран документ, му се съдейства – но без той да представи изряден документ вие по закон нямате право да му предоставите информация.

4. Да се поиска информация за какво точно престъпление се изисква информацията; ако служителят откаже да я даде, без никакво значение дали се позовава на служебна тайна или на каквото и да е друго, информацията му се отказва. (Законът определя какво той има право да получи. Ако нямате доказателство, че се търси информация, чието предоставяне е разрешено от закона, вие нямате право да я предоставите. Пак ваше задължение е да прецените дали целта на искането съответства на поисканата информация – ако основанието е борба срещу педофилия, а ви искат информация кой е написал противоправителствен коментар, разминаването е очевидно, и нямате юридическо оправдание да разкриете отговорността.) Информацията следва да бъде предоставена от служителя задължително в писмен вид (устните уговорки не са документ), по възможност върху документа за достъп.

5. Да запази документа (включително всички писмени уточнения на служителя) за архивни цели. (Ако аз съм вашият потребител, чиито данни сте разкрили, мога да ви дам под съд за това. Ако не можете да покажете пред съда документ, който ви е задължил да го направите, даже в България може да платите обезщетение в размер на цената на не един мезонет.) Ако служителят си го иска, запазвате негово ксерокопие (заедно с писменото потвърждение за каква цел му е информацията), с подпис на служителя, че е еднакво с оригинала. Ако служителят не желае да ви остави дори копие от документа, независимо на какво се позовава, отказвате предоставянето на информация – или ви оставя документ, или не получава нищо. Ако много ви притиска да му дадете информация, без да запазите копие, това е най-сигурният признак, че документът не е наред, и че всъщност нямате основание да му дадете информация.

6. Ако служителят на МВР се опита да окаже какъвто и да било натиск, затова имате свидетелите.

6.1. Изслушвате го търпеливо, и го карате да напише в писмен вид каквото е казал, и да се подпише. Ако откаже, помолвате.свидетелите да документират казаното от него на хартия, и му го представяте да се подпише. Ако откаже, дописвате отдолу, че е бил помолен да го подпише, но е отказал, и свидетелите се подписват за верността на написаното. Информирате служителя, че ще представите написаното на юриста си с цел възбуждане на дело за изнудване и шантаж чрез служебно положение, и че ще разпратите копие до медиите. След това приключвате разговора – изнудването е похват не на МВР, а на престъпността, и е логично, редно и законно да не среща никакво съдействие.

6.2. Ако служителят се опита да отправи още заплахи, го помолвате да ги документира в писмен вид, и го предупреждавате, че ако не го направи той, ще го направят свидетелите. Ако се опита да вземе или унищожи написаното от свидетелите, го уведомявате, че то отново ще бъде документирано, включително с опита му да унищожи документи, които го уличават в престъпление. (Изнудването е престъпление по закон.)

6.3. След като свидетелите документират случилото се, го копирате в достатъчен брой. Разпращате по един комплект на всички медии, за които се сетите (задължително на поне няколко чуждестранни, по възможност от ЕС), и ги каните за интервюта и репортажи. (Медийната известност е не само най-сигурният начин да се опазите от следващи опити за незаконни искания, или от каквито и да е последствия. Тя е и една чудесна масова и безплатна реклама пред клиентите ви – ето, без наистина законно искане ние няма да дадем вашата информация.)

6.4. Пишете официално писмо до МВР с молба за съдействие за установяване на самоличността на лицето, което ви е изнудвало и заплашвало, и за възбуждане срещу него на дело за нарушаване на закона, което се наказва със затвор от една до шест години. Разпращате копия от писмото до всички медии, за които се сетите (чуждестранните отново са задължителни). Ако МВР настояват, че човекът е легитимно изпратен, поставяте писмено въпроса за нередовните документи и за работата с юридически документирани заплахи, отново с копия до медии, задължително и чуждестранни, и подновете въпроса за нарушаването на закона, което се наказва със затвор. Питайте пряко дали МВР следи за спазването на закона, или покровителства и прикрива нарушителите му.

7. “Компромиси” и “приятелски игри” по въпроса с МВР не може да има. Не защото те са лоши или са ви врагове – не са. А защото това, което ви искат, е лична информация на ваши клиенти, защитена от закона. Законът ви задължава да я пазите от всеки, включително от МВР, освен ако те не представят искане за разкриването й, което да спазва перфектно закона. Личната информация на клиентите ви не е ваша, тя е тяхна си собственост, точно както влогът в една банка е собственост не на банката, а на клиента й. Колкото може служител на МВР да иде в банката и да иска да изтегли вашия влог, понеже “да са приятелчета с банката” и пр., толкова може вие да му дадете личните данни на клиентите си, за да си спестите “неприятни последствия”.

Всъщност, да публикувате незаконните му искания пред всички медии, особено западните, е най-сигурният начин да си спестите неприятните последствия (дори ако наистина е по задача на МВР – а доста от тези, които биха дошли при вас да искат данни, ще са всъщност престъпници, или ще работят в МВР, но информацията ще им трябва за лични или политически цели). Начинът рано или късно да си навлечете неприятни последствия е да отстъпите.

Една полезна връзка при подобни проблеми е адвокат Александър Кашъмов – по мои спомени, вече спечелил няколко дела срещу държавата и нейни органи за превишаване на законовите им правомощия. Можете да се свържете с тях на е-майл lawyers (в) aip-bg.org. Моят съвет е при подобен проблем да не се колебаете, а да го направите веднага. Не забравяйте обаче – делото ще ви даде справедливост след години. Защита от противозаконни действия на хора от МВР може да ви даде единствено количеството публичност и гласност около тяхното нарушаване на закона.

Не съм юрист. Вероятно идеите ми не са съвършени. Но все са някакво начало.

В предишния запис писах за един от проблемите пред съвременното законодателно уреждане на интелектуалните права. Има обаче и друг, още по-неприятен проблем. Този запис е за него.

В юридическата защита на интелектуалните права има и друг важен момент, който касае принципите за ексклузивност и монополност, и който съвременните закони за защита на интелектуални права неглижират, във вреда на обществото.

Ексклузивни права и монополни права

Всяко право на собственост е по същността си ексклузивно право. Собственикът (или собствениците) на нещото имат право да се разпореждат с него, докато не-собствениците нямат това право. Ако собствеността върху материалните неща не е ексклузивна, обществото реално не би могло да функционира – хората няма да могат да си ги поделят.

Ексклузивните права обаче крият един изключително нежелан и опасен за обществото потенциал. Ако дадено ексклузивно право има твърде широк обхват, то рискува да се превърне в монополно право. С изключение на тесен кръг права, свързани с опазването на правата на гражданите, монополните права са пряко отрицание на свободното, и в частност на демократичното общество. Затова е от изключителна важност да бъдат избягвани. (Всъщност, един от най-добрите начини да се дефинира доколко едно общество е свободно, е да се определи доколко монополните права в него са ограничени.)

Тъй като правата на интелектуална собственост са по дефиниция права върху абстракция, те неизбежно имат много по-широк обхват от правата на материална собственост. Например, едно е да имаш ексклузивно право върху твоя екземпляр от “Ян Бибиян”, докато съвсем друго е да имаш ексклузивно право върху произведението “Ян Бибиян”. Ексклузивното право върху екземпляр от книгата би било монополно само ако това е единственият екземпляр на света. Ексклузивното право върху произведението обаче е де факто монопол върху произведението – тоест, то е далеч по-близо до монополно право, отколкото собствеността върху екземпляр от книгата.

Това личи още по-добре в сферата на патентите. “Ян Бибиян” не е единствената книга на света – дори ако собственикът на правата й се държи като монополист, има още много други хубави книги за четене. Често обаче има само един начин да бъде реализирана (икономически изгодно, или дори оправдано) дадена технология, и той е патентован – реално собственикът на патента е монополист, който “държи като заложник” цялата технология, и съдът защитава това му право. Това положение е твърде близко до ситуацията, в която монополът като принцип е оправдан и защитен от закона – тоест, огромна част от свободата в съответното общество е премахната, и с нея са си отишли и предимствата, които тя носи.

Често бизнесите в областта на интелектуалната собственост протестират, че тя не е равнопоставена на материалната собственост, и това не е справедливо и пречи на бизнеса им. Тези протести обаче удобно пропускат другата страна на нещата – че интелектуалната собственост е много по-широкообхватна, и затова много по-близка до монополна от материалната. Ако бъде поставена наравно с материалната собственост, интелектуалната бързо би поставила обществото в условие на де факто монополизъм. Затова такова “равнопоставяне” е неприемливо както от практическа, така и от юридическа гледна точка.

Как необходимостта да се компенсират вложените в създаването на интелектуален продукт усилия и средства се балансира с необходимостта да не се нанася вреда на обществото? Малко повече яснота можем да получим, ако си припомним как са възникнали авторските права и патентите.

Уроците на миналото

Съвременните авторски права тръгват от британския “статут на кралица Анна”. Той е създаден, за да защити интересите както на авторите на книги, така и на печатарите им, и е в полза на съществувалата тогава Гилдия на печатарите. Въвеждането му е подкрепено с две основни съображения: за да бъде улеснено ученето като цяло (в смисъл да бъде поощрено четенето на книги, като се поощри публикуването им), и да бъде опазена собствеността на авторите и печатарите.

Статутът на кралица Анна е също така и първият на света статут на собственост, който не я обявява за вечна, а въвежда срок за нея. Той постановява, че авторските права върху дадена книга са валидни за период от 14 години след написването й. Ако след тези 14 години авторът е още жив, той може да поиска еднократно удължаване на правата с още 14 години. След това произведението става “обществена собственост” (public domain).

Статутът на кралица Анна е поискан и наложен от монополна организация – Гилдията на печатарите. В черновите му версии това личи много добре. Тъй като обаче те са само посреници, приетата версия защитава техните права косвено, чрез защита на правата на авторите. Ако авторът е починал преди изтичането на 14-годишния срок, печатарят няма право да иска още 14 години заради него, дори ако е купил всички права. Тоест, статутът е в полза на създателя на произведението повече, отколкото на разпространителя му – и това е и логичното положение.

Статутът на кралица Анна реално е баланс между интересите на автора и тези на обществото. Интересът на автора е да има монополни права върху произведенията си чак до смъртта си. Интересът на обществото е върху интелектуалните продукти да няма монополни права, за да могат да бъдат използвани по-удобно. В законодателство, базирано върху идеята за собственост върху не-копируеми неща, балансът се постига обикновено чрез деклариране на първоначален срок на монополна собственост върху произведението, и освобождаването му от собственост след срока.

Тази схема се държи на постановяването на оптимална продължителност на началните монополни права. Ако те са твърде кратки, авторът най-често не успява да си върне вложените усилия. (Като резултат, той губи интереса да твори, или крие творбите си, и в крайна сметка обществото също губи.) Ако те са твърде дълги, обществото бива държано в условия на монопол неоправдано дълго време. (Като резултат, то бива “свръхтаксувано” и губи интереса към този тип интелектуални продукти, и в крайна сметка авторът също губи.)

Подобна е ситуацията и с патентното право. Първото патентно право на света, отново английско, е пряко изведено от тогавашния “Статут на Монополите”. В същото време, патентното право по начало отново е било съобразено с необходимостта от баланс между защитата на дохода на патентодържателите, и защитата на ползата за обществото. Най-ясно това е казано в американското патентно право. Юридическата защита на необходимостта от патентно право в САЩ е дефинирана по следния начин:

“Ако един изобретател няма защита на правата си върху своето изобретение, той може да го скрие от обществото, и/или да престане да се занимава с изобретяване. Това ще донесе вреди за обществото, като намали броя на достъпните изобретения. Затова е разумно изобретенията да може да бъдат монополна собственост на изобретателя за неголям начален срок, при условие, че той ще ги разкрие, а след изтичането на срока ще бъдат достъпни за цялото общество.”

Юридическата логика е точно същата, както при авторските права – баланс между интересите на авторите и на потребителите, постиган чрез установяване на първоначален монополен срок. И отново системата работи само ако първоначалният монополен срок бъде подбран да е оптимален – в противен случай губят или авторите, или потребителите (в крайна сметка винаги и двете страни).

Оптималните срокове

Наглед системата “първоначално монополна собственост, после обществено достояние” е правилната. Всъщност тя е само най-доброто, което може да предложи сегашната правна система, базирана на права за собственост върху не-копируеми вещи. Това личи добре, когато бъде разгледана по-подробно.

На теория може да се подбере монополен срок, който да балансира оптимално интересите на автори и потребители. На практика обаче това не е възможно, по много причини. Още по-лошото е, че най-често е невъзможно да се подбере дори задоволителен компромис.

Да вземем например патентните права. Общоприетият срок на валидност на патент по света към момента е 20 години, без значение на сферата на приложение на патента. Различните сфери обаче предполагат твърде различен срок, тъй като средният живот на една иновация в тях е много различен.

Повечето иновации в строителството на язовирни стени вероятно биха били актуални и използвани в практиката в течение на стотици години. Също, една язовирна стена се строи по няколко години – тоест, възвращаемостта на иновацията е бавна. В тези условия 20-годишният начален монополен срок е оправдан и разумен.

В същото време, огромният процент иновации в областта на софтуера са актуални и използвани в течение на десетина-петнайсет години. Вероятно под един процент са толкова значими и основни, че да бъдат използвани двайсет или повече години. Това означава, че в областта на софтуера срокът на патента като правило покрива целия живот на иновацията – тоест, на практика патентите в софтуера са еквивалентни на вечно монополно право. Това обезсмисля юридически съществуването им – то се оказва в пряко нарушение на идеята и духа на патентното право.

(Патентите в областта на софтуера са неприемливи и от други гледни точки. От една страна, почти без изключение те са по същество чиста идея, тоест не е допустимо монополът им да попада под правна защита. От друга страна, съвременните силно развити закони за защита на фирмената тайна реално опазват монопола на една иновация достатъчно дълго, за да може иноваторът да го извади на пазара с предимство, и да си върне вложените средства. А силната конкуренция в повечето подбраншове на софтуера прави неизгодно скриването на иновациите.)

В крайна сметка, в различните браншове са оптимални твърде различни начални монополни срокове. Приемането на различни срокове обаче не е реалистично, по няколко причини:

– немалко иновации са приложими в по няколко различни браншове с твърде различен оптимален монополен срок
– определянето на оптимален срок за всеки бранш би било трудно, скъпо и субективно
– определянето на оптимален срок би било бавно, а технологични промени в бранша могат рязко да променят оптималния монополен срок в него
– тъй като оптималният срок във всеки бранш реално ще се променя, ще е необходимо сроковете във всички браншове да се преоценяват непрекъснато

В добавка, по-горе разглеждаме идеализирани “средни” животи на иновацията за бранш. Реално всяка иновация има свой живот. Дори в рамките на един бранш животът на различните иновации може да се различава с повече от един порядък. (Дори само това вече дава идея колко голям компромис е механизмът “първоначален монополен период и последващ свободен период”.) Най-сетне, животът на една иновация е невъзможно да бъде определен точно към момента на създаването й – а продължителността на патентната защита е логично да се определи тогава.

Всичко това иде да покаже, че защитата на интелектуална собственост чрез механизми, пригодени на базата на защитата на материална собственост, е далеч по-малко подходяща и адекватна, отколкото обикновено се предполага. Това води до два големи проблема:

– защитата на интелектуалната собственост в най-честия случай е неадекватна, и сериозно ощетява авторите или потребителите й (и в крайна сметка неизменно и двете страни)
– тъй като защитата е неадекватна, тя дава възможност за огромни злоупотреби.

И двата проблема заслужават отделно разглеждане, и неведнъж са разглеждани, понякога балансирано, понякога едностранчиво. Може би ще ги разгледам специално в последващи записи. Важното обаче, на което е посветен този запис, е:

Съвременната система за защита на интелектуалната собственост е неадекватна, тъй като е базирана на принципи, предназначени да защитават не-копируема (материална) собственост. За да върши работата си, тя се опитва да пречи на копируемостта на нещата – тоест, сама по себе си ограничава сериозно както свободата на гражданите, така и развитието на обществото.

Иначе казано: вредата от тази система не е само, че тя може да измести баланса на интересите между автори и потребители. Още преди възможността за изместване на баланса, със самото си съществуване тя пречи на развитието на обществото и нарушава правата на гражданите.

Не съм юрист. Имам обаче представа от основите и принципите на правото. А също имам и чисто човешкото право да се вълнувам от нещата, които засягат съществуването ми, да проявявам интерес към тях и да имам мнение по тях. Затова и реших да почопля малко съвременното юридическо уреждане на интелектуалните права.

Много хора смятаме, че интелектуалните права не са уредени адекватно от сегашното законодателство. Повечето от нас обаче не се замислят по-надълбоко – в какво точно днешната уредба не е адекватна. Може би размислите ми могат да дадат някоя идея.

И така, представете си следната ситуация:

Току-що сте си купили кола. По пътя към къщи спирате, за да купите нещо. Когато излизате от магазина обаче, виждате как някакъв човек се приближава към колата ви. Вади от чантата си някакъв футуристичен уред, натиска нещо по него, и до колата ви се появява точно нейно копие. Човекът влиза в копието и потегля нанякъде с него.

Окрали ли са ви, или не?

Въпросът очевидно не е никак прост и еднозначен. Истината е, че всеки пряк отговор би бил грешен. Причината за това е именно нещото, заради което написах този пример. А именно: собствеността върху копируеми неща стои в реалния свят по съвсем различен начин от собствеността върху не-копируеми. Затова разглеждането й в рамките на закони, създадени върху идеята за не-копируемите неща, е априори погрешно. Юридически решения, взети на базата на такива закони, биха били несправедливи. Тоест, тези закони са неадекватни.

Какво би било адекватен закон в този случай? Нека се опитаме да приложим към него законите за интелектуални права.

Ако колите можеха да се копират така, вероятно производителите им щяха да ги предлагат при съвсем различни условия. (Иначе щяха да рискуват да продават по само една бройка от модел.) Като начало, вероятно копирането им щеше да бъде абсолютно забранено, и щеше да бъде подсъдно. Копирана кола нямаше да може да получи разрешение от КАТ. Може би дори притежаването на копиращи устройства щеше да бъде ограничено, или щеше да има изискване те да не могат да копират автомобили…

Този пък пример идва да покаже друго важно нещо: подходът на законите за интелектуална собственост е по същество опит тази собственост да бъде направена не-копируема, чрез различни ограничения. Тоест, законът не се опитва да предложи решение, адекватно на съществуването на копируемостта. Той се опитва да я премахне като качество, чрез ограничаване или забрани, за да може да са адекватни законите, създадени, за да управляват използването на не-копируеми неща.

Нека разгледаме още един аспект на примера. Най-вероятно да откопираш кола по този начин ще бъде несравнимо по-евтино, отколкото да я произведеш по традиционния. Производителите на автомобили без съмнение ще искат да се възползват от това, за да увеличат печалбите си, и може би да намалят цените с цел конкуренция. Законите за интелектуална собственост им позволяват да я копират, тъй като те са нейни собственици. Така че, докато копирането на леки автомобили от не-производители ще бъде престъпление, производителите ще имат право по закон да копират автомобилите си свободно. Напълно е вероятно за не-производители да е забранено да притежават копиращи устройства, докато за производители е позволено.

Този пък аспект на примера идва да още едно важно нещо: законите за интелектуална собственост поставят хората в различно положение. На теория, всички са равнопоставени – никой няма право да копира чужда интелектуална собственост, без значение производител или потребител. На практика обаче най-често това се реализира, като едните биват лишени от възможността да копират, докато другите я имат. Оказва се, че законът важи за едни, но не и за други – тоест, по класическата римска дефиниция това не е закон. Съществуването му е в противоречие с логиката на правото.

Какъв точно закон е нужен, за да допуска копируемостта, и въпреки това да опазва собствеността? Не зная. Не ми хрумва подходящ. Очевидно е, че създателите на интелектуален продукт често влагат в него много сили и средства, и трябва да имат някакъв начин да си ги върнат. Очевидно е обаче и че сегашните закони за защита на интелектуалната собственост нарушават основни принципи на правото.

Доколко това нарушение може да бъде оправдано с необходимостта собствеността да бъде защитена? Според мен не може. Ако копирането е възможно, законът или ще позволява на всеки да разполага с копиращи средства, или не. Съответно, даден човек или разполага с техническата възможност да копира, било законно или незаконно, или не разполага, било законно или незаконно.

Тук е и камъчето, което обръща колата. Ако гражданите разполагат с техническата възможност да копират неща по непозволен от закона начин, то съществува възможност законът да бъде нарушен. Ако обаче законът ги лишава от техническата възможност да копират неща, които са позволени от закона, то съществува закон, който нарушава основни човешки права (обикновено записани в надзаконови юридически актове от типа на конституция и/или харта за правата на човека). Второто представлява много по-тежко нарушение на правовата система, отколкото първото.

(Допълнение: В добавка, законите за защита на интелектуалните права често посягат и на други човешки права, които често са по-базови от тях. Един такъв пример е разрешаването на властите, или дори на частни юридически лица, да събират без предварително съдебно разрешение лична информация на техния потребител, и/или да нарушават тайната на личната му обмяна на информация. Друг пример са законите от типа на Digital Milennium Copyright Act, които забраняват на потребителите да заобикалят защити срещу копиране, дори ако тези защити нарушават техни законни права да копират (правото fair use, или защити на информация, която е обществено достояние). Причината за това посягане върху човешки права не е зъл умисъл – то е единственият начин неадекватната на реалността система за управление на права да работи поне отчасти, или да създава илюзията, че работи. По този начин, то се явява доказателство за непригодността на закони, които третират интелектуалната собственост по модела на материалната собственост.)

Интелектуалните права имат и други, още по-неприятни проблеми, за които ще пиша в някой следващ запис.

Със злорадо задоволство съобщавам, че онзи ден и вчера БГ-Фантастика беше нападната от спамботове.

Със злорадо задоволство, защото след предишното нападение загубих една седмица да пиша анти-спам модул за МедияУики бота ми. И, както се казва, сега ми паднаха.

Резултатът ми хареса. Непочистен спам не остана. Имаше, за съжаление, жертва – вездесъщият Калин биде набеден за спамер, и блокиран. (Което поправих на ръка, и донастроих алгоритъма за откриване на спам.)

И в момента съм си вирнал носа. Не че схватката между меча и щита се очаква да има някога краен победител. Но една битка спечелих. 🙂

Напоследък, като гледам реклами, все ми правят впечатление разни детайли. Чак се чудя – бе аз добре ли съм, или какво.

Гледам серията реклами, където разни влизат в Германос, за да намерят решението на всичките си проблеми. Само че ги посреща все един и същи служител – горките Германос, сигурно един си имат. Сигурно взима бая за извънредна работа. А може и да не взима – гледам го, че винаги оправя едно и също нещо, и все не го е оправил докрай. Май тая верига си имат сериозен проблем с кадрите.

Оня ден пък гледам на един билборд реклама за мобилни услуги. Някакъв образ си скъсва брака с оная бабичка, излязлата от “Матрицата”, дето я играе Латинка Петрова. Бил намерил много по-добра връзка. Забелязвам, че ноктите му са много старателно лакирани. Ей, богу, на това му викам еволюция на вкусовете. От геронтофилия към вероятно хомосексуализъм. Тая реклама ще да има широк таргет.

Пак по билбордове преди време имаше реклама на банкови услуги. С един доволен рибар, хванал абсолютно впечатляващ шаран. Рекламата била узаконена лъжа ли? Нищо подобно. Просто не са написали хората кой е рибарят, и кой шаранът. Ако някой се е сетил накриво, това проблем на банката ли е, или лично негов?

… Чудя се да продължавам ли списъка. Мога и доста. Но има ли смисъл?

По-весело е човек сам да гледа внимателно, и да забелязва подобни издънки. Не че са фатални – не греши само който нищо не върши.

Но са повод да се усмихнеш добродушно насред потока на дните.