Grigor Gatchev - A Weblog

Преди доста време без много шум на книжния пазар се появи съвместен продукт на две чудеса.

Едното е проектът “Човешката библиотека”, създаден от неуморния и вездесъщ Калин Ненов, и патриарха на българското НФ фенство Атанас Славов. В това безкнижно време те заченаха една мечта, по-фантастична от любимия ми жанр. Да отпечатват истински хубави фантастични книги, от тези, които не само запалват въображението и те оставят осъмнал с книга в ръка, но и нахранват ума, сърцето и душата ти. И да ги разпространяват по възрожденски начин. Сред приятели и познати, сред любители и желаещи. С тежка раница с книги на гръб, из цялата страна, по книжарници, осмелили се да ги продават. С тонове юнашки ентусиазъм и изнурителна работа, с пари от пробитите си джобове. Запушили всяка дупка и поели всеки провал в начинанието със сърцето и ума си.

Не вярвах, че проектът ще тръгне. (А и, за свой срам, нямах възможност да му помагам. Винаги съм бил ентусиаст, а точно сега, когато се появи най-измисленият, донкихотовски и заслужаващ подадена ръка проект, който съм виждал, не можех…) Но той потегли. Тихомълком пламъкът на създателите му запали и още ентусиасти. Едни се включиха на помощ с гърбини и познанства, с работа и тичане. Други само с морална подкрепа, но и тя бе безценна сред безнадеждността. Трети просто не пропускаха да си купят всяка издадена книжка, и ако е хубава, да я похвалят пред приятели и познати… Истинско апостолско дело. Когато ги гледам, си припомням стиховете на Вазов за Възраждането. И изгарям от нетърпение да дойде моментът, когато ще мога и аз да подложа рамо до тях.

А те не чакат помощта ми. След “единствената фентъзи книга, в която има истинска магия” – “Последният еднорог” на Питър Бийгъл, Човешката библиотека издаде проникновената “Бленуващите кристали” на Стърджън (и двете в безплатни преводи, отново водени от Калин), преиздаде една от класиките на най-новата българска фантастика – “Да пробудиш драконче”… и още други книги. 🙂

И докато това чудо се излюпваше в София, в Казанлък се излюпи друго. Групичка ученици се опита да пише, запалена от младата си учителка. Най-обикновени деца, същите като тези, които снимат в училищата с телефони как бият някого, или се надхвалват кой колко джойнта изпушвал… Започнаха да пишат книги, и се кръстиха фентъзи клуб “Светлини сред сенките”.

Първата, “Въже от светлина”, беше приказка – написана не просто за деца, а и от деца. Издадена със спонсорство, тя бе подмината от големите разпространителски вериги, но Калин я забеляза. Последваха още техни книги. “Аурелион – вечният баланс” отдавна е на бял свят (носят се слухове, че и продължението е почти готово 🙂 ). Следващата им книга, “Играта”, беше издадена именно от Човешката библиотека. Както всички други книги на клуба, срещна ентусиазиран прием.

А я последва “Дивна”. За която всъщност пиша днес.

Повечето космически фантастики за бъдещето описват една Земя, която е свръхнаселена или ненаселена, напреднала или внезапно изостанала, и каква ли не още. “Дивна” обаче е първата книга, в която Земята в това бъдеще просто… я няма. Неизвестно бедствие я е помело, оставяйки на нейно място втори астероиден пояс. Случайно оцелелите по космическите станции (предимно тези около Марс) хора възраждат човечеството, сблъсквайки се с всякакви социални и други проблеми. Общественото неравенство се е запазило, но много други неща се е наложило да бъдат променени издъно, за да може обществото да се запази. Както винаги и навсякъде, така и там има хора, вманиачени по властта. Може би не за да творят зло, а за да направят насила света по-добър, според своите виждания – и именно затова всъщност най-зли измежду злите. И както нерядко е и в реалния свят, там, където възрастните не успяват, не смогват или се побояват, понякога се справят именно децата…

Няма да разказвам повече за книгата, за да не проваля интереса на читателите. Но с удоволствие ще споделя смайването си от нея. Дори опитни писатели рядко създават толкова пълнокръвни, истински и живи образи. И толкова много в една книга, толкова различни, и всеки от тях пълноценен и истински, и стойностен именно заради разликата си с останалите. Уж се разказва (предимно) за деца, в най-добрия случай тинейджъри, а пък я четох в захлас, до пет сутринта, въпреки че бях здравата недоспал от предишни дни. И не съжалявам за похабения сън.

И още нещо. Ръководителката на клуба “Светлини сред сенките” Валентина Димова казва, че тези книги са полезни за възрастните може би дори повече, отколкото за децата. За децата те са полезно упражнение, интересно занимание и форма на израстване. За нас обаче са освен това и прозорец към света на децата, през който можеш да видиш какво ги вълнува, радва, тревожи и засяга – и да ги разбереш истински… А това, колкото и да е важно само по себе си, означава и още нещо. Да разбереш децата около себе си означава да разбереш в някаква степен и детето в себе си. Не го ли разбираш, живееш заедно с непознат под в един и същи черепен свод – как би могъл тогава да си в мир и спокойствие, и разбиране на множеството, което криеш в себе си дори ако си най-елементарният човек?

Засега книгата не е достъпна цялостно онлайн. Части от нея могат да бъдат намерени на сайта на Човешката библиотека. Зная, частите не винаги са достатъчни, за да прецени човек дали да си я купи. Но за своя вкус съм наясно – бих си я купил, без колебание, дори ако вече съм я прочел и я имам в електронен вид. Първо, за да получат възнаграждение авторите и издателите й – доказали са, че го заслужават, за разлика от много автори и издатели на халтура. И второ, защото Кори Доктороу ми помогна да разбера – част от обичта ми към книгите е желанието ми да ги притежавам физически, и в него няма нищо срамно. Когато става дума за книга, за свой екземпляр, а не цялото, това желание изразява привързаност и обич, а не настървение за контрол и власт.

(Може би затова хората, които купуват и събират книги, са толкова различни от хората, които купуват и събират популярните материални придобивки?)

Напоследък предимно превеждам – не ми остават време и сили да напиша нещо свое. Следва продължение на тази практика. (Отново с неуредени авторски права. 🙂 )

Пат Робъртсън е един американски евангелист. Според него не само всичко добро е от Бога, ами и всичко лошо се случва на лошите хора. Защото са лоши. Последното му откровение е, че унищожителното земетресение в Хаити се е случило, понеже хаитяните били сключили договор с дявола.

Тук вече даже американските нерви не издържаха. “Минеаполис Стар Трибюн” публикуваха писмо до Пат Робъртсън от… Дявола (чрез перото на Лили Койл от Минеаполис). Страшно ми хареса, и реших да го преведа най-пиратски.

Скъпи Пат Робъртсън,

Знам, че знаеш, че лоша реклама няма, така че оценявам шума, който вдигаш напоследък. И идеално обрисуваш Господа като голям гаден побойник, който обича да рита падналите, така че имаш поздравленията ми.

Да кажеш обаче, че Хаити били сключили договор с мен, е абсолютно унизително. Може да съм самото зло, но не съм стиснат. Ти изкарваш, че сключилите договор с мен остават в мизерия и отчаяние.

След смъртта е така. Но сключа ли договор с някой, той получава по нещичко, докато е още на земята – слава, пари, красота, талант, злато… Хаитянците нямат нищо, ама абсолютно нищо. Още отпреди земетресението. Не си ли гледал “Кръстопътища”? Или “Проклетите янки”?

Ако имах пръст в Хаити, там щеше да е пълно с банки, небостъргачи, джипове, скъпи нощни клубове, силикони и прочее. 80% мизерия не е в моя стил. Не че имам нещо против, просто аз не работя така.

Вършиш екстра работа, Пат, няма да ти преча на размаха – само че ме правиш да изглеждам лош. И то не добрият вид лош. Обвинявай Господа за земетресенията, това върши работа. Само че не засягай мен. Или ще се наложи да преподпишем договора ти.

Дяволът

П.П. Посвещавам този превод на Пловдивския митрополит Николай.

На 14 януари пак имаше обществено обсъждане на предложените промени в ЗЕС.

Бях любопитен кой какво ще каже на него, и накъде ще тръгнат разговорите. За съжаление, нито Комитата, нито Бого Шопов (поне един от тях трябваше да присъства) до момента (събота вечерта) не са написали нищо за случилото се. Не е написал нищо и Вени Марковски. Което ме кара да се чудя какво става.

Не виждам начин на това обсъждане да не се е случило абсолютно нищо. Защо тогава е това мълчание? Случайна почивка и на тримата? Напълно възможно, не всичко на този свят е конспирации. Но това обсъждане е важно, по дяволите. Въпрос на отговорност е да напишеш какво се е случило. Или, ако по някаква причина са те обвързали с неразкриване, да напишеш поне това. Иначе ще ме прощават, ама са ега ти гражданските активисти… 🙁

За щастие, някои (малко) медии понаписаха по нещичко за обсъждането. Ето малко в dir.bg. И от него си личат неща, които беше добре да бяха оповестени по-широко.

Като начало, оказва се, че операторите са се направили на дръж ми шапката. Твърдят, че не съществува начин поисканите от МВР данни да се предоставят в двучасов срок. В същото време се знае, че чрез пасивен интерфейс МВР ще може да има директен онлайн достъп, на момента. От извън оператора. Тоест, операторите лъжат като дърти цигани.

Причината е много проста – отговорността. Ако МВР осъществява косвен достъп, както е сега, операторите носят отговорност, ако са предоставили данни без законово основание. Докато, ако достъпът е безконтролен, няма логика да носят отговорност. Което иде да каже нещо много важно – предвижда се практика на масов достъп до лични данни и кореспонденция без законово основание, и операторите го знаят. Затова и се подсигуряват юридически. На гърба на потребителите си. Май изразът “това не е за по телефон” е време да се върне в употреба. Дори сред наивниците, които са го извадили. Дори за най-невинни разговори.

Защо точно ли?

Представителят на Върховна касационна прокуратура на срещата, Емил Владимиров, е бил категоричен, че МВР няма да злоупотребява с достъпа до информация. Заявил е, че има сериозни гаранции за контрол, и т.н. Което ме кара да мисля, че този човек или е клиничен идиот, или лъже като дърт циганин. Да е клиничен идиот не ми се вярва – остава второто. А когато ВКП я представлява човек, който лъже като дърт циганин, тая прокуратура (а и тая държава) не я брой за прокуратура (държава). Брой я за друго нещо.

Защо казвам, че лъже ли? Като начало, гаранциите за контрол са почти никакви. Има единствено някакви символични наказания за служители на ДОТИ, осъществили неправомерен контрол. Много по-ниски от сегашните. Тоест, гаранциите за контрол ще са много по-слаби от сегашните… А колко са силни сегашните?

Допреди няколко години достъпът на МВР беше какъвто се планира да стане сега. Осъществяваха се, по официални данни, няколкостотин достъпа дневно. След това беше приета европейската практика – да се изисква съдебно разрешение. Достъпите спаднаха на няколкостотин месечно – трийсет пъти, с около 97%. Разкриваемостта на престъпленията не се промени… Тоест, 97% от достъпите са били към информация, неиграеща роля за разкриването на престъпления – казано иначе, за цели, непозволени от закона. 97%!!!… Какъв трябва да си, за да кажеш при това положение, че не вярваш МВР да злоупотребява?…

Няколко реда по-горе “клиничен идиот” и “лъже като дърт циганин” вероятно са ви изглеждали брутално преувеличени квалификации. Не ви ли изглеждат в момента дори твърде меки и дипломатични?

И още нещо. Нещата не свършват само със скандалните методи за достъп, предлагани от закона – а и с още по-скандалната безконтролност на МВР, предлагана от него.

Изгубих вече линка към едно интервю на Вени Марковски, в което той казва черно на бяло – човек трябва да е паднал от Марс, за да вярва, че МВР ще записва само подател и получател на е-майлите и т.н. При предвиждания режим на безконтролност МВР трябва да са паднали от Марс, за да не записват всеки байт обменена през Интернет информация – цялото съдържание на е-майлите, всеки един ред във всеки един формуляр, и т.н. Вярно е, съхраняването на всичката възможна организация би изисквало недостъпно големи обеми. Държа обаче бас на произволна сума, че нужната на МВР информация ще бъде съхранявана. Всеки ред във всеки формуляр, попълван в сайтове за подписки и за организиране на протести. Всяка буква във всеки е-майл, изпратен или получен от хора, известни като граждански активисти. Няма МВР на света, което да не би го направило, ако е така безконтролно, както ще бъде нашето.

Така че очаквам следенето на всяка форма на активизъм, и сплашването и изнудването по всякакви начини на активисти да се превърне в норма. Особено когато става дума за активизъм в полза на опазване, да кажем, на посегателства на бизнеса срещу обществени интереси – нещата са на практика безконтролни, защо служителите на МВР да не подпомогнат опърпаните си заплати?… Пък бандитите толкова престъпления са извършили, и не са ги хванали още, могат и да почакат. За тях няма да се бърза. Няма да има как, след като слухарите са заети да слушкат който поръча партията на власт, и за който си плаща едрият бизнес.

Този закон е чудесен пример, че гражданските права не са абстрактно нещо. Че нарушаването на правата е неотделно от съсипването на сигурността. Че освен че ще бъдем подслушвани безпардонно, защото МВР е придобило тези права, ще бъдем и крадени и грабени от всякакви кримки безнаказано, понеже МВР ще е заето да подслушва безпардонно нас. Че кварталната ни градинка ще изчезне под поредната бизнес-сграда или мол, понеже някой някъде ще е платил противопоставящите се активисти да бъдат проследени и сплашени или изнудени. Че неусетно, малко по малко, въздухът ще става все по-мръсен, улиците също, храните ни и те. Че работодателите ще ни режат заплатите все по-безпардонно, поне най-големите… Може би не всеки ще пострада от всичко това накуп. Но всичко ще се случва тук и там, а навсякъде ще се случват и стотици други неща, които не съм изброил. Които надали е трудно да се сетим, ако не сме паднали току-що от Марс.

И така ще е редно и заслужено. Който не протестира, когато го затворят в кочина с обещания за редовна храна, си е заслужил по Коледа да види ножа. За да може някой ден българи да са щастливи – избягалите оттук навреме. И децата им, в училищата на съответните страни, да учат заедно с децата на другите народи историята ни като пример защо именно не бива да мълчат, когато им отнемат правата. И какво ще последва, ако мълчат и не се борят.

Така че не се бойте – ще има полза от нас, и грешките ни. Ще останем в историята.

Наскоро Google обяви, че срещу китайския му сайт е била проведена кибератака. Че целта на кибератаката са били пощенските кутии на китайски, американски и европейски активисти в областта на човешките права. Намекна, че зад атаката стои китайското правителство. И отправи предупреждение, че може да спре да цензурира показваните от китайския му сайт резултати от търсения, и дори че може да прекрати дейността си в Китай.

Китайското правителство категорично отрече да е замесено в атаката. Контрааргументът му беше, че вероятно Google търси начин да се изтегли от Китай заради незадоволителни финансови резултати там. И декларира, че китайският Интернет е отворен и сигурен. За всички, които са съгласни да работят в него според китайските закони.

Подобно на доста хора, и аз си зададох въпроса какво стои зад всичко това. И източих дълга нишка полу-фокусирани размисли, с които смятам да задръстя базата данни на блога ми.

Като начало, истина ли е изнесеното от Google за атаки? Трудно е да се каже. Надали има как да се установи дали пощенските кутии на активисти наистина са атакувани. Няколко фирми по мрежова сигурност, работещи с търсачката-гигант, го потвърждават, така че съм склонен по-скоро да вярвам. А и китайското правителство е доста известно напоследък, ако и неофициално, със спонсориране на кибератаки срещу който не изнася на Китай. (С покровителство на киберпрестъпници, които помагат на службите му, е известно още отпреди това.) Така че си запазвам правото на съмнение, но засега бих повярвал на Google.

Въпросът тук е дали подобно нещо е логично да накара Google да се изтегли от китайския пазар. Вярно е, мотото на компанията е “Don’t be evil”, но в случая лошите са не те. А все пак са корпорация – интерес и цел номер едно просто трябва да са печалбите им, нямат изход. Заради тези печалби всъщност поддържаха тезата, че китайският пазар на търсенето без тях ще е още по-недемократичен… Да се изтеглят заради няколко хакнати пощи? Не ми се вярва.

Още повече не ми се вярва изтеглянето и спирането на цензурата да са само заплаха. Китайската търсачка Baidu (зад която стои правителството) държи в Китай около 60% от пазара в тази дисциплина, Google са втори с 30%, а след тях са Yahoo с около 8%. Изчезне ли Google, Китай няма да пострада икономически. Така че подобна заплаха е да плашиш куче с кокал. Още повече че кучето (в ролята – Baidu) от доста време агресивно лобира за прогонването на Google, и има всички необходими връзки.

Твърденията на китайското правителство, че не се занимава с кибератаки, както вече споменах, само ме веселят. Нещо да стане в Китай без участие на правителството им? Да, бе… По-интересен е намекът му, че Google се маха от Китай заради лоши финансови резултати. (Baidu го заявиха в прав текст.) Това обаче също не ми звучи убедително. Пазарът на Интернет реклами при търсене в Китай е около 1 милиард долара, тоест 30% дял означават 300 милиона – с пълна сигурност в пъти над разходите на Google в Китай, особено като се има предвид, че плаща там китайски заплати. Тоест, напускането ще означава за Google десетки, може би стотици милиони загуба. (Очакванията на финансовите пазари потвърждават тази хипотеза – при новината за напускането акциите на Google паднаха, а тези на Baidu рязко скочиха.) И това е сега – а пазарът на Китай е един от най-бързо развиващите се в света, и само до няколко години тези 30% дял ще значат в пъти повече брутни доходи, и още повече пъти по-високи печалби.

Какво тогава кара господаря на Интернет да се махне от Китай, и то с трясък – заявление, че няма повече да цензурира търсенията, тоест да спазва китайските закони? При положение, че се очаква от това да изгуби (преценено по процента на спадане на акциите му) над 100 милиона долара годишна печалба? Защо една от най-големите корпорации в света си ритва така юнашки интереса? Кой изоставя златна мина точно когато е прокопал до златната жила, и тя се е показала? И най-вече защо?

Преди няколко дни чух един интересен слух, който отлично се връзва с този наглед нелогичен ход на Google. До степен да смятам, че има сериозна вероятност ходът да потвърждава слуха. Което здравата ме тревожи, защото слухът е наглед далечен, но много страшен.

Твърди се, че до около месец-два Китай ще отреже изцяло външния Интернет. В някои версии се говори за пълно отрязване на IP свързаността на обикновения китаец към всичко извън Китай, и запазването й единствено за дейности, контролирани от комунистическата държава с желязна хватка – журналисти от масмедиите, големи бизнеси и т.н. Други версии споменават единствено отрязване на DNS резолвинга към домейни извън Китай. Всички версии обаче твърдят, че ще бъдат запазени връзките към Интернет провайдери (или DNS администратори), които подпишат договор с китайското правителство. Според правителствените твърдения, този договор ще е начинът “чуждите” да плащат за привилегията да са достъпни от Китай. Личното ми предположение обаче е, че в договорите ще има и друга клауза, и тя ще е далеч по-ключова – недопускането в съответните домейни / мрежи на информация, която не се харесва на Китайската компартия.

Дали срокът реално е месец-два? Не зная. Ако предположението ми е вярно, този срок се определя от увеличаването на броя на Интернет потребителите в Китай (към момента са към 300 милиона), и на тези сред тях, които виждат в Мрежата източник и учител по свобода. Китайците са мъдри хора – знаят, че бацилът на свободата е изключително труден за изкореняване, и винаги дебне кога да надигне глава. Така че дали ще е до месец, два, година или пет (не ми се вярва да изчака чак пет години), но Китай наистина ще предприеме подобна мярка. Ако не го направи, вероятността Компартията да бъде съборена от власт ще расте непрекъснато. Дали заменилите я ще са добри за Китай и за света, не знам. Но с гаранция ще бъдат лоши за комунистическите мандарини.

(Между другото, по-тихички слухове подшушват, че и Русия обмисля подобна стъпка. Бих очаквал руските мандарини първо да изчакат да видят какви ще са резултатите от китайския експеримент, и тогава да действат, така че там това би се случило доста по-късно. Също, ако не настанат наистина черни времена, “стената” вероятно ще е далеч по-ниска и пореста. И най-сетне, предвиждам прилична вероятност тя да не се появи изобщо. Особено ако и свободните държави въведат по-драконовски мерки за контрол над Мрежата, и замязат и те на Русия…)

Затова и си мисля, че може би Google се готвят да напуснат Китай именно защото резултатите от търсенията им ще се превърнат за обикновения китаец в набор счупени линкове. Да, разбира се, сигурно биха могли да постъпят както ще постъпи Baidu – да предлагат търсене само в китайския и “удобния” Интернет, и да цензурират тежко резултатите. Но тогава вече принципът “don’t be evil” ще бъде стъпкан окончателно. Няма да имат вече оправданието, че търсенето в тях помага за свободата в Китай.

Пука ли й на голяма корпорация за свободата? Може би не. Но за печалбите – определено. А печалбите на Google се дължат именно на девиза “don’t be evil”. Да работиш за Google е доходно, но не повече от да работиш за Yahoo или Bing / Microsoft. Повод за гордост го прави прочутият девиз. Той е, който привлича към начинанието на Лари Пейдж и Сергей Брин най-добрите. Тези, на които се крепи технологичността и “бързината” на фирмата, които карат конкуренцията й да гълта праха. На които никъде няма да е проблем да получат повече пари, отколкото могат да изхарчат с кеф – и затова търсят в добавка и личностно удовлетворение. Да ритнеш този девиз означава тихичко, бавно, но сигурно да изгониш именно тези хора… Инвеститорите на Google са решили да си вложат парите в него, а не примерно в Blackwater, именно защото разбират този факт. Надали ще допуснат корпорацията да направи ключовата грешка.

Казано другояче, точно както именно личният интерес е научил най-умните измежду прадедите ни на честност и алтруизъм, така сега корпоративният интерес учи най-умните измежду корпорациите на достойни практики. Дали това изтегляне няма да се окаже загуба за Google на китайския пазар (може би временна), но безапелационна и окончателна победа на всички други пазари? Защото и Yahoo, и Bing / Microsoft обявиха, че ще следват китайските закони, тоест ще изпълняват волята на Партията…

… Да видим.

Смятах да пиша за това по-рано, но не смогнах. Но по-добре късно, отколкото никога.

На 14 януари, от 11 часа, “Електронна граница” организира протест пред парламента по повод предвижданите (доскоро) промени в ЗЕС. Още не знам как ще протече утрешният ми ден, нищо чудно да е доста напечено. Но планирам да отида.

Вярно е, че през последните дни МВР (в лицето на Цветан Цветанов) даде ход назад от може би най-скандалното предложение за промяна в ЗЕС – това за пасивните, напълно неконтролируеми интерфейси за достъп. Таман поставянето им под някакъв минимален контрол беше поограничило превръщането на ДОТИ в разузнавателен отряд на организираната престъпност (ако е вярна и една десета от това, което съм чувал какви пари са се давали там да подслушаш конкурента…), и нещата щяха да пламнат още по-зле. Слава богу, проява на здрав разум има. Да видим обаче дали ще надделее.

Между другото, от 14:30 в зала “Изток” на Народното събрание ще има обществено обсъждане на проекта за промените в ЗЕС. Организира се от комисията по вътрешна сигурност и обществен ред. Поканени били, според медиите, представители на МВР, на Върховна касационна прокуратура, на неправителствени организации и на мобилните оператори. Не зная кой ще участва от името на неправителствените организации; много се надявам да е поканен някой от “Електронна граница” (и по-специално Бого). Мен не са ме канили. 🙁 😉

Дали е нужно да се протестира, след като МВР вече са дали заден ход? Абсолютно.

Не е нужно да се буйства, да се правят вандалщини и други подобни неща. (Не би било нужно дори ако МВР не бяха си променили позицията – демокрация сме, бюлетината е много по-могъщо оръжие от импровизираната тояга). Но е нужно да заявим, че сме граждани, а не поданици. Че сме хора, а не добитък. Че сме готови да отстояваме правата си. Нека отидем там – тихо, кротко и възпитано. Нека културно заявим гражданската си позиция. Ако управниците покажат, че са ни разбрали, и наистина оттеглят корекциите, които нарушават гражданските права, нека им благодарим. Ще е заслужено – именно такива политици трябват на България.

Моето мнение по въпроса за следенето чрез интерфейс е, че то по никакъв начин не е необходимо за разкриването на престъпността (а дори и на тероризма). Но напълно разбирам желанието на МВР да получава при съдебно подкрепена заявка към операторите информация в по-кратки срокове. На практика всички оператори имат възможност да следят онлайн какво преминава през системите им – срокът от 2 часа, който иска МВР, е не просто изпълним, а дори голям. Бих го подкрепил. Нещо повече, бих подкрепил операторите да са длъжни при спешни заявки да предоставят поисканата им информация до половин час, а при особено спешни случаи да я предоставят директно, например като служител на оператора диктува пряко по телефона на служител на МВР случващото се в момента с проследявания обект, или дори му дава връзка към съответния стрийм или канал. Ако има издадено съдебно разрешение, това няма да е нарушение на гражданските ни права, то наистина ще е помощ за МВР да ни пази от престъпления. Нека не забравяме – МВР по начало не е враг на гражданите, то е охраната им от престъпници. Нека, когато то иска възможност да върши истинската си работа както трябва, да му помогнем да я получи.

Тук обаче има една уговорка – контролът върху МВР дали исканията му за достъп са правомерни. Според мен е задължително операторите да водят точен дневник за всеки един осъществен от МВР достъп, да прилагат към него юридически валидно копие на съдебното разрешение, и да съхраняват тези записи за поне 10 години. Ако операторът фалира, записите му да преминават на съхранение в държавата, но извън системата на МВР, примерно в отделение на държавния архив или на архива на съдебната система, с пълна регистрация на всеки достъп. По този начин съдът ще може да изисква разкриване на записите, ако има съмнение за злоупотреби с правата на МВР на достъп. Тази система би попречила на корумпирани служители на МВР да вършат престъпления чрез системата му, и така би помогнала за изчистване на МВР от вътрешни престъпления. Най-сетне, непоколебимото й прилагане би създало сред обществото доверие в МВР. Това не само ще повдигне авторитета на министерството (доста българи смятат полицията за “престъпници в униформи”), но и ще стимулира обществото да й помага доброволно. Така тя ще е способна да постигне много по-добри резултати в ограничаването на престъпността.

Този архив би играл още една роля. По закон операторите са длъжни да опазват напълно тайната на кореспонденцията на клиентите си, с изключение на оторизираните по съдебен път заявки на МВР. Ако бъдат държани реално и строго отговорни за това им задължение, съхраняваните записи на всеки достъп, заедно с разрешенията за тях, биха били тяхното единствено доказателство пред евентуален съдебен процес, че разкриването на информация е правомерно. Ако нямат такива записи, а се докаже разкриване на информация, е нормално операторите да бъдат съдени и осъждани, и дори да губят лиценза си. Подобна система не само ще повиши доверието на българите в операторите, но и ще ограничи сериозно възможността за кражба на информация от техни служители (която после да бъде приписана на МВР, и нарушителят да избегне отговорност). Това пък ще разтовари МВР от още един чест, ако и засега труден за доказване вид престъпления. И в крайна сметка ще направи обществото ни по-малко престъпно.

И нещо накрая. За всички, които вярват, че безконтролност за МВР значи повече сигурност за нас.

Защо е необходимо да имаме граждански свободи няма да се спирам отново. Казано е достатъчно пъти. Който е способен да го разбере, го е разбрал. Който не е, надали ще мога да му помогна. Но ще се опитам да обясня нещата още веднъж. По още един начин.

Принципът “Който избира временна сигурност пред същностна свобода, не заслужава никое от двете” звучи доста абстрактно и книжно. Малко хора виждат ясно колко валиден е. На повечето не им прави впечатление дори че най-могъщата и богата държава на света е съградена именно върху него. Затова ще се опитам да го разясня, колкото ми е по силите.

Който избира сигурност пред свобода не само не заслужава никое от двете. Той няма как да получи никое от двете, дори ако го заслужава. Така е устроен светът.

Несвободата няма как да дава сигурност. Тя те прави зависим от някого, а зависимостта е по дефиниция несигурност. Единствено свободният има пълните възможности да се погрижи за сигурността си. Ако е глупав и безотговорен, може и да не го направи – но винаги ще може да го направи много по-добре от несвободния. Иначе казано, свободният е господар, а несвободният е роб – има ли изобщо база за сравнение кой има повече сигурност?

Затова и сигурността може да бъде истински основана единствено върху широка и отлично пазена свобода. Избор между сигурност и свобода може да има толкова, колкото може да има избор между ядене и дишане. “Да ядеш” звучи примамливо, докато да дишаш го смятаме подсъзнателно за даденост, и ако не му обърнем внимание, го неглижираме. Внимаваме ли обаче, истинският избор е очевиден. Можеш ли да дишаш, все ще намериш начин да ядеш – но не можеш ли да дишаш, надали яденето ще ти помогне… Истинският избор е между свобода И сигурност, и несвобода И несигурност. Изборът между свобода и сигурност е лъжа, предназначена да те измами, избирайки примамливото “сигурност”, всъщност да се откажеш и от двете. Който го предлага е или глупак, или злонамерен лъжец. И в двата случая да го слушаш означава да вредиш на себе си.

Кръглата маса по въпроса за българския кирилски домейн се състоя днес.

Присъстващите бяха вече обявените. Реално: представители на държавата (зам-министърът Първан Русинов и ръководителят на отдел Нели Стоянова), представител на ICANN (Вени Марковски), няколко представители на най-различни общности, и представители на тримата кандидати за регистър администратори – Регистър.БГ, Унинет и ПИР.

Започна се с малко представяне на анкети и техни резултати, от зам-министъра. Ключовите моменти в анкетите бяха, че участниците в анкетата подкрепят по-скоро администраторите на .bg и .бг да са различни, че предпочитанието е администраторът да е сдружение с нестопанска цел, и че няма особено предпочитание дали ролята на държавата да е по-малка, или по-голяма.

След това взе думата проф. Славов от Регистър.БГ и представи изчерпателно тяхната кандидатура. След това успя да вземе думата Вени Марковски, и да разкаже каква е процедурата за кандидатстване, и кой какви етапи следва да придвижва в нея и какви отговорности съответно носи. След това получи думата Илия Базлянков от Унинет, който представи накратко сдружението, и какво е свършило то до момента. Последва още по-накратко и стегнато представяне на ПИР от Митко Ганчев, който предложи към момента да не се обсъжда кандидат за администратор на домейна, а да се преценят други аспекти, които са нужни на по-ранните етапи на процедурата. (Етап 1 на процедурата е проверка на бъдещия домейн за техническа издържаност, включително дали името е подходящо. Етап 2 е самото кандидатстване за получаването на домейна; етап 3 е избирането на администратор (регистрар).)

Оттук разговорът се отклони към името на домейна. Представителите на държавата се опитаха да обяснят, че първоначалните тестове са поставили под сериозно съмнение пригодността на .бг за домейн. Всички останали (освен Вени, който като представител на ICANN няма право да се меси в този спор) обаче категорично ги контрирахме, че .бг е единствената приемлива кандидатура, и че следва да се опита първо с нея. В крайна сметка “посланието беше чуто”, и зам-министърът обяви, че ще бъде подадена молба първо за .бг.

Около “ключовия въпрос” кой да води бащината дружина не беше решено на практика нищо. Зам-министър Русинов изяви намерение нещата да протекат по схема, сродна с тази на публичните търгове – правителството да предложи изисквания към кандидатите, те да подадат молби, и да бъде избран този, който най-добре съответства на условията. Митко Ганчев подхвърли идеята, че процесът на регистриране на домейни включва голям брой роли (регистратор, регистрар, арбитър, технически изпълнител и т.н.), и е възможно те да бъдат разпределени между кандидатите. Регистър.БГ обявиха, че са напълно готови да поддържат изцяло домейна със свои сили, без нужда от други участници, и че софтуерът им дава предимства, които друг софтуер не дава към момента. От Унинет… като че ли не изявихме някаква особена позиция по въпроса.

За съжаление, нямах възможност да присъствам на пресконференцията. Няколко часа след нея българските интернет сайтове се напълниха с какви ли не новини за казаното на нея. Интересното беше, че новините бяха изумително разнобойни. Почти всяка споменава, че Русинов е подкрепил нечия кандидатура, или е оплюл нечия. Все още не съм изслушал точен запис от пресконференцията; първото впечатление е, че реално не е изявил някакви особени предпочитания или неприязън към никой кандидат. Но като чета новините, единствените кандидати, които не се скланят за подкупили правителството да им продаде нещата под масата, сме ние от Унинет. Брех, за толкова некадърни ли ни смята журналистическата общност? 😉

Краен резултат от срещата:
– имаме на практика единна подкрепа от общността за .бг като домейн
– шоуто с избора на регистър засега се отлага

Малко по-късно през деня, нечуто и негласно за общността, мина поредният кръг пазарлъци между Унинет и I-DNS. На принципа “луд умора няма”, реших да си спазя обещанието да се вслушам в дадените тук съвети, и двамата с Илия натиснахме I-DNS да даде съгласие всеки учещ се да има право на един безплатен домейн (без държавата да плаща нищо – Унинет да спонсорира разходите по поддържането на инфраструктурата, а I-DNS да се откажат от печалбата си от тези домейни). Първоначалната реакция беше най-нормалната възможна – все пак I-DNS са комерсиална фирма, и работата им е да печелят пари, а не да са благотворители. В същото време обаче ръководството на фирмата даде индикации, че благородството на идеята им импонира, и че ако сме твърдо решени да я наложим, то ще намери компромис, който да позволи реализирането й. Така че… Абе нека не викам “ура”, преди да имаме окончателно съгласие с I-DNS. Но нищо чудно морето да се подкваси. 🙂

(Пояснение към горното: Идеята не е моя, че да трупам точки с благородството й. Дадена е от Николай Филипов – овациите по право са за него.)

В понеделник в Министерството на транспорта, съобщенията и информационните технологии ще се състои кръгла маса около бъдещия кирилски домейн от първо ниво за България. Ще бъде обсъждано, предполагам, всичко около него – не ми е известно да има определен точен кръг от теми.

Към момента предвиденият за срещата дневен ред е:

09:00 – 09:20 – Откриване – Първан Русинов, заместник-министър на транспорта, съобщенията и информационните технологии
09:20 – 09:40 – Държавна политика – Нели Стоянова, началник-отдел “Политика и развитие на ИО” в дирекция “Информационни технологии”, МТИТС
09:40 – 10:00 – Технически аспекти на предстоящото кандидатстване за име и процедурата за регистрация – Вени Марковски, представител на ICANN
10:00 – 10:30 – Представяне на участниците и техните позиции по темата
10:30 – 11:30 – Дискусия

Съставът на поканените, по първоначален списък, е следният:

1. Вени Марковски
2. Георги Димитров
3. Десислава Кръстева
4. Димитър Ганчев
5. Теодор Захов
7. Кирил Боянов
8. Румен Николов
9. Красимир Симонски
10. Маргарита Николова
11. неназован представител на Регистър.БГ
12. Илия Базлянков

След разговор в “Унинет” решихме, че по толкова важен за българския Интернет въпрос е добре да бъдат чути повече мнения. За съжаление, имахме твърде малко време за обмисляне кой друг би бил най-ценен, и за консултации с потенциалните поканени. Много хора, чиито мнения щяха да бъдат според нас много ценни, не могат поради твърде късното предупреждение да включат срещата в програмата си. Предложенията ни за добавяне към списъка към момента са:

Методи Дреновски – член на УС на Българска Уеб Асоциация
Ангел Джамбазки – заместник-председател на ВМРО
Николай Кискинов – адвокат в адвокатска кантора “Пенков, Марков и партньори”
Светослав Димитров – адвокат в адвокатска кантора “Пенков, Марков и партньори”
ст.н.с. I ст. дмн. Евгений Николов – заместник-председател на БАН

Вече от към три години чопля тази материя, и имам някаква представа от нея. Далеч към обаче от идеята, че знам всичко или дори повечето от това, което е полезно да се знае – и най-вече съм далеч от идеята, че съм се сетил за всичко, което е добре да се обсъди на една такава среща. А смятам също да се промъкна на нея, ако не ме изгонят с тояги. 🙂

Затова въпросът ми към всички е – кажете какво според вас е важно и нужно да се спомене, каже, обсъди или обмисли на тази кръгла маса! Всяка една добра идея, която бъде пропусната, е загуба не само за “абстрактната” България, или за бъдещия домейн, а за всички, които ползваме Интернет тук. Обещавам да не си присвоявам авторството на идеите, и да ги изложа по най-добрия начин, който успея. (С изключение на идеи от типа на “е**** си майката” или “кирилицата и българският език трябва да се забранят”.)

Благодаря предварително за всички добронамерени предложения!

(Продължение. Първата част е тук.)

Копирането е живот

Преди три или четири милиарда години на Земята са се появили първите самовъзпроизвеждащи се молекули, случайно съчетание на химия и радиация. След три или четири милиарда години те са довели до нашето съществуване. Копирането е основната наша дейност. То е разликата между мъртвата материя и живота. Вградено е в нашата ДНК.

Имам дъщеря на 21 месеца. Когато тя беше на две седмици, майка ми, която е доктор по детско обучение в ранна възраст, дойде да ни види в Лондон, където живея. Попита ме: “Плезили ли сте й се вече?” “Ами не” – отговорих аз. “Изплези й се тогава, и гледай” – каза тя. Започна да се плези на Поеси, и Поеси също започна да й се плези – копираше я. До този момент Пойси никога не беше виждала огледало. И даже надали знаеше, че има език. Толкова дълбоко в нас е вградено копирането. Вършим го така, както търсим майчината гърда. То е наш безусловен инстинкт.

Копирането е част от нашата разказваческа традиция откакто имаме разказваческа традиция. Ако вземете издание на вавилонската версия на мита за сътворението на света, ще видите, че авторите на Библията са копирали от него. Копирането е част от всичко, което правим, за да съществува нашето общество. Никой не е преуспял, като е направил междурелсово разстояние, различно от стандартното. HTML няма да работи, ако всеки прави свои си тагове. Не ни се налага да изобретяваме свой собствен телефонен апарат, за да се обадим на някого по телефона. Ако наемете счетоводител, и той ви каже: “Ще привърша веднага след като измисля алтернатива на двустранното счетоводство”, бихте го уволнили. Копирането е прогрес.

Копирането е креативност

Започнах да пиша, когато бях на шест години, през 1977 г. Ходих да гледаме с баща ми “Звездни войни” в стария University Theatre, малко по-надолу по улицата. Когато се върнахме в къщи, умът ми бръмчеше от идеи. Хванах купчина хартия, нарязах я и я защипах горе-долу по размер на обикновена евтина книжка, и пишех в нея разкази. Бях убеден, че ще стана писател. Продължих да пиша това си творение с месеци. Просто записвах поредната история, която ми е хрумнала, за да я разбера.

На дванайсет години написах първия си роман. Беше отвратителна версия на Конан. Бях израсъл с Конан. Баща ми беше троцкист, но беше фен на Конан още преди да стане троцкист. Така че през дългите автомобилни пътувания на детството ми през Канада седях на задните седалки, и татко ми разказваше историите за Конан, но без Конан в тях, с Лари, Хари и Мери. Балансирани по пол и раса.

Открих Конан на девет години. Във Bakka, книжарница за научна фантастика, срещнах Таня Хъф, чудесна канадска писателка, която работеше там. Тя ми даде за в къщи един роман за Конан, и направо ми отвори очите. Към дванайсетгодишна възраст бях изчел всички официални книги за Конан, и вече пишех своя. На шестнайсет години вече пращах разкази за публикуване. На 17 вече ми плащаха, за да ги публикуват. На 30 публикувах първия си роман. Беше юнашко изхвърляне. И ето ме днес пред вас, напуснал работа през 2006 г., и оттогава се издържам с писане. А започнах с копиране. Точно както децата в училище започват да пишат – като копират.

И въпреки това ние пишем разни неща за авторството, които обясняват на децата, че не е хубаво да правят копия. Обожествяваме митичната и невъзможна оригиналност, която никога не е съществувала. Откакто Сервантес е измислил романа, ние наливаме всеки път своето вино в неговата бутилка, без да ни се налага да изобретяваме нови литературни форми. Строим върху построеното от другите. Да се каже на децата, че те не могат да създават, че не могат да използват нищо от създаденото преди тях, е отвратителна и унищожителна лъжа за креативността, за авторството, за писането и четенето.

Копирането е без значение

Ние правим всеки ден милиони копия още преди закуска. Всеки път, когато цъкнете с мишката, количеството копия, създавани между вас и някой отдалечен сървър, би поразило въображението. Помислете за минутка. Първо цъкването на мишката се конвертира в USB буфер. След това то отива в мрежов буфер, а оттам в буфера на рутера ви. Оттам то попада последователно в още няколко буфера, докато стигне до сървъра там някъде. Сървърът прави копие на файла от харддиска си в дисковия буфер, след това в мрежовия буфер, а след това вероятно и в кеширащо прокси. Оттам нататък се създават още 10-15 копия в различни рутери по пътя на информацията, след това в буфера на вашия рутер, мрежовия буфер на компютъра ви, графичния му буфер, в уеб-кеша на харддиска, и т.н., и т.н. Стотина копия с едно цъкване на мишката…

Броят копия, които създавате всеки ден, поразява въображението именно защото компютрите правят това – копия. Те са най-съвършената копираща машина, която съществува. За един компютър да е добър означава да е добра копираща машина. Да е лош означава да копира по-малко. Това е техническата дефиниция на добрия компютър – да копира точно и бързо, с колкото се може по-малко затруднения. Така че копирането е без значение, именно защото е навсякъде.

Нашето законодателство в сферата на авторските права е предназначено да върши нещо много полезно: да регулира търговските вериги на творческата индустрия. Да дава възможност да бъдат сключвани сделки между автора и издателя, между издателя и разпространителя, между разпространителя и продавача, между автора и продуцента на филми, между продуцента и кината… Всички тези отношения са описани в набор от утвърдени и добре подбрани правила.

Те обаче имат една особеност. Обвързват авторското право с копирането, с презумпцията, че копирането изисква огромна индустриална машина, която задължително е част от голяма фирма, с адвокати, търговски агенти и други професионалисти, чиято работа е да познават и тълкуват особеностите на авторското право. То е нещо като танкова мина: предвидено е да експлодира само ако прекарате цяла печатница отгоре му.

Но сега авторското право се превръща в мина, която атакува цивилните, защото цивилните сега също копират по цял ден, без нужда от печатници и корпорации. Те не правят нещо по-различно отпреди – просто го правят по начини, които включват създаване на копия. Самоделната книжка, която пишех и споделях с приятелите си на шест години, и на дванайсет, сега би била правена в блог, или по е-майл, или като уебсайт. Това включва не предаване на копия от ръка на ръка, а правене на нови копия. Ето защо авторското право е придобило метастазиращи качества.

Авторското право вече обхваща всеки елемент от живота ви, в който навлизат компютри – а компютрите навлизат във всеки елемент от живота ви. Аз живея извън родината си. Как се свързвам със семейството си? Чрез копиране. Чрез Skype, чрез компютърни мрежи. Как получавам резултата от медицинските си прегледи? Чрез компютърни мрежи. Как пиша книгите си? Чрез компютърни мрежи. Как публикувам? Чрез компютърни мрежи. Как се образовам, как преподавам (аз преподавам в University of Waterloo и в Open University)? Чрез компютърни мрежи. И всичко това внезапно се оказва в сферата на авторското право. Не защото някога се е очаквало авторското право да трябва да регулира всичко, а защото всички тези неща включват копиране. Създаде ли се копие, влизат в сила авторските права. И това е, от което тръгва бедствието.

Законът за авторските права, колкото и добър да е в регулирането на отношенията между автори, издатели и филмови компании, е много лош регулатор на всичко това, което представлява ежедневния ни живот.

Един пример колко лош може да бъде той. В Канада сме имали немалко опити да се създаде нов закон за авторските права. Всички те са били много спорни, не на последно място защото много правителства са отказвали да попитат канадците какво те очакват от авторското право. Сармит Булт и Джим Прентис отказаха с Акт C-60 и Акт C-61 да попитат канадския народ как според него трябва да изглежда неговият закон за авторските права. Вместо това те попитаха единствено лобистите от индустриите за авторски права, и най-вече лобистите от САЩ. Те загърбиха Canadian Creator’s Alliance и други канадски групи, които искаха да участват в обсъждането.

Най-сетне, след години преследване и стотици хиляди подписи на канадци в група във Facebook, която настояваше за консултации как трябва да изглежда канадският закон за авторското право, министър Клемент започна обществени консултации. Това, което разбрахме от тях беше, че огромният процент от канадците искат честни и балансирани авторски права, които действат единствено като регулатор на творческата индустрия, а не на целия живот на всеки човек.

Докато министър Клемент събираше мнения от канадците обаче, той в същото време участваше в серия тайни преговори за договореност, наречена Anti-Counterfeit Trade Agreement. Последният им кръг беше проведен в Сеул, Корея. Мисля си понякога, че и аз имам нещо общо с тези срещи – част съм от причините те да бъдат тайни.

Традиционно авторските права се координират в международен мащаб чрез Световната организация за интелектуална собственост, специализирана агенция на ООН, която е свързана със законите за авторски права точно както Мордор със злото. Много хора от различни групи за защита на гражданските права започнахме да се явяваме там и да описваме какво е било казано, и да го публикуваме, така че обикновените хора да разберат какво вършат техните правителства. Хората по света започнаха да се пробуждат. И договорът, който се създаваше в тази организация, и който щеше да забрани голям брой общоприети в Канада практики, включително начините на разпространение на кабелна телевизия, рухна, защото плановете й бяха извадени на бял свят.

По тази причина сключването на подобни договори беше преместено от агенцията към ООН в затворен клуб на богатите държави. Бедните държави изиграха ключова роля в провалянето на тези договори, когато започнаха да откриват какво всъщност означават те. Не забравяйте, ако сте бедна африканска държава, няма да пращате до Женева експерти по авторско право. Ще пращате експерти по детско здраве, по пречистване на вода, и напоследък може би по промяната на климата. Тези хора обаче ще ви представят във всички организации на ООН, и в сферата на авторските права ще разчитат на консултанти в тази област – консултанти, изпратени там от големите концерни за авторски права… Когато бедните държави забелязаха, че предлаганите правила щяха да са във вреда на всички развиващи се страни, че щяха да ги натоварят още повече, те се обявиха срещу тях. Затова и те не биват канени на срещите на ACTA – канени са само богатите държави. Плановете са след като това съглашение бъде прието, държавите да бъдат приемани в търговски съглашения единствено ако го ратифицират.

Искате ли да знаете какво точно спазаряваше министър Клемент от ваше име, докато вие си мислехте, че слуша предложенията ви за авторското право?

Едно от нещата е така нареченото правило на “трите предупреждения” (three-strikes rule). Това е нещото, заради което британският държавен секретар, Питър Манделсън, беше атакуван в Англия. Той прекара уикенд на Корфу с Дейвид Гефен, и се върна оттам с решението да промени британския закон за авторското право. Това не е моят разказ за нещата – това е неговият разказ.

Трите предупреждения значат: ако някой, с когото живеете, бъде обвинен три пъти в нарушаване на авторски права, без каквито и да било доказателства, свидетелства, разследвания, адвокат, съдия и съдебен процес, то вашата връзка с Интернет ще бъде спряна, и вашето име ще бъде добавено в списък на хора, на които е забранено да се предоставя Интернет за определен период. Във Франция, където такъв закон вече беше приет, този период е една година.

Помислете какво означава това за вашето участие в информационното общество. Помислете какво означава това за децата ви. Колко деца могат да си направят домашното без Интернет? Колко хора биха могли да вършат работата си без Интернет? Колко родители биха били информирани за здравето на децата им без Интернет? Колко ще изгубите, ако Интернет достъпът ви бъде отнет?

Не е трудно да се каже. Просто го сравнете с обратната възможност. Още преди това предложение имаше практика за сваляне на проблемни неща от Интернет. Както знаем от нея, съвсем лесно е да обвиниш нечия уеб страница, че нарушава авторските ти права, без да те грози никакво наказание, ако се окаже, че си излъгал. Знаем и че процедурите за сваляне на нарушения от Интернет са доста безогледни. Universal, например, твърдяха в съда, че една майка е нарушила авторските им права. С това, че е качила в Интернет клипче на дечкото си как танцува в кухнята. И за секунда-две на заден фон слабо се чува част от “Let’s Go Crazy” на Принс.

Какво би станало, ако поискаме хората, които сервират подобни безогледни искания за сваляне, подлежат също на закона за трите предупреждения? Ако кажем: “Направите ли три неверни искания за сваляне заради авторски права, отнемаме Интернет достъпа на фирмата ви.” Ако минем през всеки офис на Universal на света – родителската им фирма, GE, ще оставим на мира – през целия конгломерат Universal-NBC, влезем в офисите им и отрежем с клещи Интернет кабелите им, и ги превърнем във фирма, която върши бизнеса си по факса?

Това би било корпоративно смъртно наказание. Защото една корпорация в съвременния свят няма как да не бъде член на информационното общество, точно както един индивид в съвременния свят няма как да не бъде член на информационното общество.

И така, докато министър Клемент ви разпитваше какъв искате да бъде законът за авторското право, в същото време продаваше правата ви по този закон да бъдете пълноправни членове на информационното общество. И това е само началото. Съглашението задължава и всеки, който предоставя Интернет хостинг – YouTube или който записва тази реч в момента, Blogger, Yahoo, всеки, който хоства Интернет съдържание – първо да подсигури, че хостнатото от него не нарушава ничии авторски права. Нека погледнем какво би означавало това, например за YouTube.

Всяка минута в YouTube биват качвани общо 16 часа видеосъдържание. Ако те трябва да бъдат сравнени с абсолютно всичко под авторски права на света, на всички юристи на света не би им стигнало времето до края на съществуването на Вселената. Как тогава YouTube биха могли да спрат вероятни нарушения да се появяват на сайта им? Както го правят кабелните телевизии във Великобритания. Като изрежат абсолютно всичко, което потенциално би могло да бъде нарушение на чиито и да било авторски права. Дори ако съгласно закона то може да бъде използвано в рамките на fair use, легално позволеното цитиране.

Попитайте някой документалист какво ще се случи, ако той примерно снима улични бунтове в Бутан, и се окаже, че някой от заснетите носи фланелка с логото на Пепси. По-точно какво би станало, ако филмът му остане забранен за излъчване, докато той не получи разрешение от Пепси да го покаже. Ето така ще изглеждат нещата – като чудовищен товар върху свободното слово и правото да се създава култура. Би означавало, че възможностите на вашите студенти да получават достъп до материали, и да създават материали, които да споделят с други студенти, ще бъдат на практика парализирани. Това е второто, което ACTA се опитва да наложи.

Третото, което ACTA се опитва да наложи, е да застави Интернет провайдерите да шпионират мрежите си, и да предават събраната информация на праводържателите. За да могат праводържателите да подслушват масово и в пълни подробности, без каквото и да било съдебно разрешение, процес или дори конкретно подозрение. Да подслушват всичко във вашите комуникации – общуването ви с вашето семейство, с вашия лекар, с вашия адвокат, та до домашните на децата ви.

В по-малък мащаб вече сме виждали подобно нещо. Нали знаете онези автори на шпионски софтуер, които ви предлагат софтуер за вашата библиотека, училище или дом, който да наблюдава какво вършат децата ви и да им пречи да гледат разни лоши неща? С уверението, че някъде има един страховит наблюдателен пост, който е прегледал всяка възможна страница в Интернет, и е разделил всички подходящи и всички неподходящи страници, точно като за вашето дете – на тази възраст, в тази култура и с тези родители с такива виждания?… Знаете ли от какво идват повечето от доходите на тези фирми? От продажбата на софтуера им на Китай, Сирия и Иран. Това е основният им бизнес. Продажбите им на вас са само допълнителен. А един друг допълнителен е, че те събират всичко, което децата ви правят в Интернет, включително чатовете и е-майлите им, и го продават на маркетинговите компании, за да могат те да измислят по-добри начини да пробутват стоки на децата ви. Ето как изглеждат нещата в миниатюр.

А как ще заизглеждат, когато не само децата бъдат поставени под такъв ботуш? Какво ще стане, когато слухарите за авторски права започнат да наблюдават всичко, което всеки прави в Интернет? (Колко още допълнителни източници на доход ще отвори това… – Григор)

Най-сетне, има и едни договорки какво ще се случва на границата. Те изискват граничарите да са задължени да преглеждат всички преминаващи носители на информация, и да проверяват дали те не съдържат нещо, което би могло да нарушава нечии авторски права. Това означава например, че цялото съдържание на лаптопа ви – снимките как къпете бебето си, любовните писма до половинката ви – ще бъде старателно оглеждано и изчитано от някой митничар.

Когато това се разбра, критичните измежду нас казаха, че това май ще опре дотам да ни претърсват iPod-овете. Големите клечки отговориха: “Ами не, няма да са iPod-овете. Само неща, които имат потенциал да причинят съществено нарушение.” Не зная какви iPod-ове ползват тези хора, но дори в момента се продават такива, които могат да поберат музика за над 100 000 долара. Не зная как тези хора си представят нещата. Капацитетът на електронните устройства не се очаква скоро да започне да намалява. Харддисковете става все по-малки, бързи и побиращи буквално с дни, и надали някога ще съществува толкова дребно нещо, че да не може да причини нарушение на авторски права през Интернет.

Всъщност, най-сериозните аргументи срещу омаловажаването на тези стъпки са именно на индустрията с авторски права. Тя казва: “Не можем да позволим никакви нарушения. И най-малките са прекалени. Не може да навеждаме хората на мисълта, че има приемливо ниво на пиратстване. Длъжни сме да претърсваме абсолютно всичко.”

Знаем вече как изглежда този договор – зле

Максималното, безогледно и безмозъчно разширяване на авторските права е бедствие не само за потребителите. То е бедствие и за създателите на произведения. Популярен е митът, че тези, които пишат, са много различни от тези, които четат, и че има рязка граница между читатели и писатели. Аз обаче не познавам някой, който да използва повече информация от тези, които създават информация. Най-агресивно копиращите, най-агресивно събиращите книги и всякакви други носители, които познавам, са именно писателите. Най-агресивните потребители на Мрежата, за да правят своите проучвания, да се свързват с колегите си и да контактуват с издателите си, са писателите.

Да, някои писатели може да мислят, че имат нужда от всеобхватни авторски права. Може да се подчиняват на стокхолмски синдром, който ги кара да застанат редом с хората от корпорациите – монополисти в авторските права, за които това може наистина да е финансово изгодно. Това обаче не значи, че максимализмът в авторските права е реално добър за писателите или другите творци.

Копирането създава за писателите и другите творци нови възможности, които не са съществували досега.

Когато дъщеря ми се роди, разбрах, че възпроизводството при бозайниците е нещо, което възприемаме много насериозно. Грижа ни е какво се случва на всяко наше копие, и то доста. Защото бозайниците инвестираме доста енергия в създаването на своите копия.

Има обаче много организми, които не инвестират толкова. Да вземем например глухарчето. Него не го е грижа къде точно ще отлетят семената му. Грижи се единствено да използва всяка възможност за поникване, за това от всяка пукнатина във всеки тротоар да стърчи глухарче.

Има творци, които приемат копирането. Които казват: “21 век е, копирането се случва. Да претендираш, че го няма, е сантиментално и романтично, като да бъдеш ковач в етнографски музей. Само че не е съвременно.” Те са забелязали, че да постъпваш като глухарчето си струва. То дава на произведенията ви жизненост, която им помага да стигнат до места, за които иначе дори не бихте подозирали, че съществуват.

Моите книги са законно копируеми от деня, в който бъдат публикувани. Публикуват се едновременно във Великобритания и Канада, и като аудиокниги от Holtzbrink-Macmillan-Tor, Random House и Harper Collins, три от общо четирите големи издателски къщи. Свободно достъпни са за сваляне от Интернет, и най-изумителните писма, които получавам, идват именно от хора, свалили ги по този начин. Много от тях после си купуват и книгата, и това също е чудесно. От гледна точка обаче на читателските стратегии, за които сме се събрали да си говорим днес, едно от най-трогващите неща, които съм чувал, беше от моряк на борда на кораб в Персийския залив. “Никога не съм си падал истински по четенето, но но тук всеки час е безкрайно скучен. И ние открихме една ваша книга, и си я свалихме от Интернет и я прочетохме всички. И я обсъждаме. Тя стана част от нашия мироглед.”

Тази конкретна книга беше на тема колко безсмислена е войната срещу тероризма, и какъв проблем сме си създали с пращането на войски в Персийския залив. Така че е доста учудващо, че тя е стигнала именно там, и че е станала част от разговорите – разговори, в които аз никога не съм участвал.

Още по-интересни обаче са писмата от читатели, които вярват, че моите книги са способни да вършат всички тези социални неща, които хлапетата правят с книгите за деца.

Нийл Геймън, за когото всички тук със сигурност сте чували, един разкошен и вдъхновяващ автор, обича един хубав експеримент, който смятам да направя сега. Колко от вас имат любим писател? Моля, вдигнете ръка. А сега, ако сте си купили първата книга от този автор, която сте прочели, си свалете ръката – дръжте я вдигната, ако не сте платили пари за нея… Оказва се, че около половината от вас не са платили нищо за първата книга от вашия любим писател, която сте прочели.

Взели сте я назаем от библиотеката, или от ваш приятел. Или пък някой ви я е подарил. Това е един от най-важните начини, по които откриваме четенето – нашите приятели ни казват колко важно е то за тях, и то става част от социалното общуване. Това е особеното на копирането през Интернет. То не прилича на кражба, нито на одеялото на някой дилър на пиратски DVD-та. Копирането през Интернет най-често се случва между двама души, от ръка на ръка, като част от социалното общуване. Аз си купих това – купи си го и ти. Ето ти това, на мен то ми хареса. То е част от прастария разговор за литературата, който предхожда и публикуването, и печатарската преса, и авторските права. То е сърцевината на това, което наричаме “култура”.

Тази елегия ни напомни, че издателите са се заели да унищожат тази емоционална връзка чрез заразяване с болестта на лицензирането. Чрез думите, че собствеността няма право на съществуване в 21 век, и че читателите не бива да притежават своите книги. Така че ще ви помоля за нещо. Ако работите в бранша на творчеството, ако сте издатели или писатели, ще ви помоля да не поддържате тази теза. Ще ви помоля да поставите едно по-добро лицензно съглашение на вашите книги. Направил съм си един чудесен лиценз за електронна книга, защото всеки ми казва: “Предложи един добър лиценз за електронни книги”.

Не нарушавайте авторските права

Дълъг е четири думи! И е всичко, което е необходимо, за да бъдат опазени авторските права върху вашите книги. Всичко друго е опит права на читателите да бъдат насилствено отнети. Вашите читатели знаят какво означават тези думи. Това, което те не знаят, е какво означават 26-те хиляди думи лиценз, които трябва да приемат, за да купят през своя iPhone аудиокнига от iTunes. Надали някой от вас би приел доброволно тези лицензи да го обвързват. Така че не ги изисквайте от другите.

Ако сте библиотекар или архивист, не купувайте носители, които изискват от читателя съгласие с безогледни и хищнически лицензи. И особено не купувайте носители с DRM. И най-вече не купувайте носители с DRM, който следи какво правят потребителите му. Библиотекарите са се борили със столетия за интелектуалната свобода на своите клиенти.

Сега ще си сваля якето, за да видите фланелката ми. Библиотекари си бяха поръчали такива с приемането на Patriot Act. Надписът гласи: “Ние сме радикалната гилдия на библиотекарите. Знаем какво четете, но няма да го разкажем.”

Лицензи, които биха заставили библиотекар да споделя читателските навици на читателите на библиотеката му? Никой библиотекар не би го направил, защото ние знаем, че поведението ти се променя, когато знаеш, че те следят. Знаем, че интелектуалната свобода изисква лично пространство. Така че вие, които работите в библиотеките, и особено отговорните за снабдяване с абонаменти и колекции, сте хората, в които се целят издателите на е-книги. Те смятат, че могат да ви издоят, тъй като много от вас са сглупили да купят тези недопустими абонаменти, които изчезват, след като бъдат прекратени. Набелязали са ви за глупаци. Не бъдете глупаци. Време е да започнете да служите истински на своите библиотеки и своите читатели.

Хората, които управляват Bodleian Library във Великобритания – сигурен съм, че всички сте чували за нея – наскоро ме приеха на среща, и казаха: “Виждаш ли, нашата работа не е да пазим литературата за учените. Нашата работа е да пазим културата за бъдещето на цивилизацията ни.” Това е истинската роля на архивизма и библиотекарството.

Вие сте пазителите на нашата култура. Вие сте континуитетът на нашата цивилизация. Единственият начин, по който можем да си свършим работата, е да подсигурим технологиите и лицензите да не пречат на тези елементи от архивирането и обръщението на книги, които сега са под удара на някои издатели.

Последното, за което искам да ви помоля сега, е да участвате във всякакви по-нататъшни консултации. Да изисквате от вашите народни представители да се консултират с вас относно ACTA, и прозрачност около ACTA. Нуждаем се да знаем какво казва тази договореност, нуждаем се да запознаем публиката с нея, и министър Клемент трябва да спре да посещава пазарлъците около нея, докато не му кажем какво точно искаме от него да защищава на тези пазарлъци. Вече сме провели тук консултации какво искаме от авторското право. Знаем какво искаме да бъде то. Не тайни в мрачни стаи, а прозрачност, обществена консултация и многостранно участие.

Благодаря ви. Имате ли въпроси?

Тези редове идват направо от сърцето ми. Всяка дума, всяко изречение в тях звъни в тон с мислите ми, точно каквито минават през ума ми, точно каквито докосват емоциите и съвестта ми.

И това е странно, защото не съм ги написал аз. Те са първата половина от реч, произнесена от Кори Доктороу на 13 ноември. Записани са като текст от Джейд Колбърт.

Не зная под какъв лиценз са. Доколкото имам представа от Кори Доктороу, вероятно не би ми се сърдил за превода и публикуването им… И още нещо. Те са толкова мои, че ако той не ме беше изпреварил, сигурно щях да ги напиша. Затова смятам, че имам моралното право да ги пусна тук.

—-

ЕЛЕГИЯ ЗА КНИГАТА

Бих искал да започна речта си днес с елегия за книгата. Първата й част е озаглавена “Пирати”.

Пирати

Една група от могъщи противници на авторското право се опитва да унищожи книгите. Тези пирати потъпкват авторското право, и не зачитат нашата собственост. Те обличат кражбата си във високопарна реторика как те били истинските защитници и следовници на креативността, и са пробутали тази лъжа на много законодатели и правоохранителни органи по света. Членове на Парламента и на Конгреса се намират под тяхното влияние. Те казват, че се опитват да запазят нещата каквито са били винаги. Твърдят, че радикалистката им политика има нещо общо с консервативност. Но в мечтите си виждат един бъдещ свят, в който пазарът на електронна култура расте скокообразно, а те са го яхнали. Твърдят, че става дума за етика, но замислиш ли се дори за минута, виждаш – става дума единствено за печалби.

Втора част от елегията се нарича “Хората на книгите”

Хората на книгите

Ние сме хората на книгите. Ние обичаме нашите книги. Пълним къщите си с тях. Ценим като съкровище книгите, наследени от родителите ни, и греем от щастие от идеята, че ще ги предадем и на децата си. Не са ли започнали повечето от нас да четат от някоя любима книжка, принадлежала на някой от родителите ни? Ние даваме насила хубавите книги на приятелите си, и настояваме те да ги прочетат. Дори усещаме странна близост към хората, които виждаме в автобуса или самолета да четат нашите книги, книгите, които смятаме за “свои”. Ако някой се опита да отнеме книгите ни – репресивно правителство, или загубил мярката цензор – ги защитаваме, сякаш са живи. Разпознаваме нашите съплеменници, когато им отидем на гости, по стените от библиотечни рафтове. По клатещите се купчини от книги край леглата и по подовете им, и по влажните книги в банята. Нашите книги – това сме ние. Те са нашите зареждаеми блокове памет. В тях са моралните, интелектуални и съзидателни влияния, които ни правят хората, които сме.

Авторското право ни признава това. То казва, че когато купиш книга, ти я притежаваш. Твое право е да я подариш някому или да си я пазиш, да я даваш назаем или под наем, да я наследиш от родителите или да я оставиш на децата си. Столетия авторското право е зачитало тази свещена връзка между читателите и техните книги. Ние виждаме авторското право като нещо, което регулира нещата в различни сфери – DVD-та, видеоигри, песни – но книгите са нещо много повече. Книгите са по-стари от авторското право. По-стари са от книгоиздаването. По-стари са дори от печатарската преса!

Противниците на авторското право не зачитат нашето авторско право и нашите книги. Те казват, че когато си купиш електронна книга или аудиокнига в цифров вид, ти си разжалван от собственик в лицензиран. От читател в най-обикновен потребител. Тези крадци опаковат нашите книги и аудиокниги в лицензни съглашения и технологии, измислени като че ли специално за да унищожат емоционалната връзка на читателите с техните книги.

Тези лицензи, разбира се, са огромни. Ако имате iPhone, и си купите аудиокнига от Audible, използвайки свързания с тях магазин на iTunes, вие потвърждавате съгласие с лицензно съглашение в размер на около 26 000 думи. Целият Канадски закон за авторското право е общо 33 000 думи. Същността на тези лицензи е, че се лишавате от авторското право. Че губите защитата на закона, който ви дава права върху нашите книги. Че се съгласявате авторите на тези лицензи да пишат закона.

Разбира се, тези лицензи са изградени от противоречащи на закона клаузи. Веднага можете да го познаете по често срещаните из тях текстове в смисъл на “ако някоя част от този лиценз бъде обявена за невалидна пред закона, то останалите му части запазват валидността си”. Това, естествено, е юридическият начин да кажеш “Не се ограничаваме само до нещата, които ни дава законът. Обявяваме тук за свое абсолютно всичко. Единственият начин да разберете кои претенции са законни, и кои само наше пожелание, е да ни съдите за всяко изречение поотделно.”

По същество, това е начин да кажат, че авторските права са глупости, и че читателите трябва да забравят за тях, и да приемат за единствена истина тези налудничави, заробващи лицензи.

И освен тези лицензи, пиратите добавят и технологии за “защита на цифровите права”. Тези защити, разбира се, никога не са успели да спрат една книга да не се появи свободно в Интернет. Ако някой издател смята, че може да открие технология за защита на цифровите права, която ще попречи на книгата му да се появи в Интернет без защита, ще кажа само: “Погледнете машинописката.”

Добре – ако защитата на цифровите права не е в състояние да спре хората да копират книги, какво тогава върши тя? Върши това да направи незаконно някой да създаде устройство, което да ви показва електронни книги, или да просвирва аудиокниги. Представете си, че огромна верига книжарници е сключила договор с Ikea (разпространител на мебели – бел. Григор), съгласно който Ikea са изключителният доставчик на столове, бюра, полици и лампи за четене на техните книги, и че е успяла да прокара закон, който обявява за престъпление продажбата на столове, лавици и крушки, които не са съвместими с техните книги. Това няма да е от полза нито за издателите, нито за писателите, нито за читателите. Ще е от огромна изгода обаче за Ikea, тъй като те ще са “приковали с верига” читателите към своите стоки, и така ще получат монополна власт върху пазара, или част от него.

Чували сме как издателите, писателите и други ангажирани в творческите индустрии как от години се оплакват от твърде голямата власт на вериги като Уолмарт, чрез тяхния голям пазарен дял, чрез който на практика контролират продажбите. Представете си обаче, че този контрол продължаваше и чак отвъд гроба, и дори след продажбата, и че всяка употребата на книгата дори след като сте си я купили ви задължаваше да продължавате да поддържате отношения с продавача, който ви я е продал. Представете си каква беда щеше да бъде това за книгоиздателството.

Затова и третата част от елегията е озаглавена “Да спасим книгата”.

Да спасим книгата

След години писателствуване, обсъждане на книги и мислене за тях, стигнах до едно просто, но важно разбиране: аз обичам книгите. Не просто четенето или притежаването им – изпитвам дълбоко сантиментално привличане към самата идея за книгата.

И не съм само аз. Това е социален елемент. Среща се из цялото ни общество. Ако правите кратко филмче, и искате да покажете как едно общество попада под тиранична власт, е достатъчно да вмъкнете кадър как горят купчини книги. Всеки ще ви разбере веднага, без излишни обяснения. Ако искате да направите герой във ваша книга симпатичен, е достатъчно да споменете, че той обожава да чете и често ходи в библиотеката – читателите ви моментално ще изпитат симпатия към него. Книгите носят със себе си ореола на човешките достойнства. Те буквално излъчват достойнства. И това е по причини много по-дълбоки от рационалното или дори разумното – всички ние, хората на книгите, знаем колко много книги на този свят са напълно лишени от достойнства. И въпреки това, докато работех в книжарница, и ми се налагаше да късам кориците на книги (стандартна процедура за обявяване на книгите за “непродадени” – бел. Григор), направо ме болеше сърцето. Едвам се насилвам да върна за рециклиране стария си телефонен указател, след като купя нов.

Работата на издателите е направо чудотворна именно защото работят с чудесната обич, която читателите изпитват към книгите. Хората купуват книги именно защото харесват идеята на книгата. А днес издателите плащат луди пари на маркетингови консултанти, за да помагат на хората да разберат “електронното усещане” за книгата. Да ги научат как се консумира книга.

Което ме връща към втората част от това важно осъзнаване: най-важната част от усещането, което дава една книга, е че тя може да бъде притежавана. Че можете да я предадете на децата си, или да я наследите от родителите си. Че библиотеките могат да я събират в архивите си, да я дават за четене, и читателите да идват и да я взимат. Че списанията, за които сте се абонирали някога, могат да бъдат струпани на тавана ви на купчина, която да преоткриете отново някой дъждовен ден. Че няма да изчезнат в момента, в който прекратите абонамента си. Само изключително странни абонаменти изискват да им върнете обратно списанията, които вече сте прочели (какъвто е случаят с някои видове абонаменти към Elsevier, най-големият издател в света на медицински и научни списания).

Да усещате своите книги редом с вас като стар приятел, който ще ви бъде подръка дори ако се преместите на другия край на страната, през всичките дни и дълги нощи на живота ви, е безценно предимство в ръцете на днешните издатели. Но по някаква причина много издатели се опитват да убедят читателите, че не им е работа да смятат книгите си за своя собственост, и не бива да се чувстват привързани към тях. И най-лошото е, че може и да успеят.

Четвъртата част се нарича “Уважавайте авторското право”.

Уважавайте авторското право

Хората често ми показват четци за електронни книги, които наподобяват усещането от истинска книга с анимации, симулиращи обръщане на страници. Ако обаче искате да запазим наистина важната част от усещането за книга, частта, която кара хората да купуват книги отново и отново цял живот, и да пълнят книгите си с тези скъпи приятели, с които не биха се разделили дори срещу пари, тогава е нужно да възстановим и запазим собствеността върху книгите. Когато купя книга, тя е моя. Няма механизъм, дори съдебно решение, което би дало право на продавач да ми отнеме продадената вече книга.

Но въпреки това Amazon направиха най-невероятното, което можеше да се направи в САЩ. Сигурно сте чули, че някой пуснал за продажба в техния онлайн магазин “1984” на Оруел? И се оказало, че тя не е лицензирана за разпространение в САЩ – в останалата част от света Оруел вече е извън авторски права, но в САЩ все още е. И Amazon в отговор на тази информация изтрили “1984” от електронните четци на клиентите си. След като хората си я били купили, една сутрин се събудили – и я нямало вече… А Amazon се оказаха направо супер. След един ден мислене (и огъване пред медийната буря) те решиха да възстановят обратно книгата. Дори дадоха обещание: “Ние вече никога, ама абсолютно абсолютно никога, няма повече да ви лишим от вашите книги. Освен ако не ни се налага.”

Работил съм в този град като книгопродавец доста години, и никога не ми се е налагало да давам подобно обещание на който и да е клиент. Самото проектиране на четец за книги така, че книгите да може да бъдат изтрити от него без съгласието или дори знанието на собственика му, според мен нарушава първия закон на повествованието на Чехов: ако в първо действие на стената виси пушка, до трето действие трябва да е гръмнала.

Когато купя аудиокнига на СД, то си е мое. Лицензът му е “не нарушавай закона за авторското право”. Мога спокойно да го рипна до MP3 файлове, да го прехвърля на iPod-а си, или други мои устройства – то е мое. Мога да го подаря, или продам – то е мое. Но когато купиш аудиокнига през Audible, които контролират 90% от онлайн пазара, получаваш лицензно съгласие, а не собственост. Нещата, които можеш да правиш с книгата, са ограничени през DRM; дори плейърите, на които можеш да я слушаш, са ограничени от лиценза на Audible. Те и iTunes, на които Audible са единственият доставчик на аудиокниги, го правят не защото издателите са ги помолили. Правят го, защото имат лична изгода.

Ще ви обясня откъде знам това. Последната ми книга беше издадена от Random House като аудиокнига. Бяхме се свързвали преди с Audible и ги бяхме питали: “Ще пуснете ли една книга в магазина ви, без да я опаковате в DRM?”. Те отговориха: “Не.” Когато ги попитахме за тази книга – Random House е най-големият издател на аудиокниги на света, огромен доставчик е – пак се свързахме с Audible и ги питахме ще го направят ли. Те отговориха: “Ами добре, ще го направим. Но iTunes няма да я приемат в магазина си.”

Всеки, който твърди, че читателите не могат, не бива и няма да притежават своите книги, е маниак, решил да унищожи книгата, книгоиздаването и самото авторство на книги. Трябва да попречим на тези хора да постигнат своето. Утрешните библиотеки трябва да са по-добри от днешните. Способността да даваме книгите си назаем едновременно на повече от един човек е полезно качество, а не рушителен елемент. Всички знаем това. Време е да спрем да се правим, че пиратите на авторското право са прави. Тези хора са били читатели, преди да станат издатели, писатели, адвокати, търговски агенти или маркетьори. Ние сме хората на книгите – време е да започнем да се държим като такива.

(Втората част на речта на Кори Доктороу ще публикувам в някой следващ запис.)

Във фирмата, в която работя, има свободно място. Ето подробностите:

Длъжност: Специалист по ИТ поддържка на клиенти – 1 ниво.
Работно време: 10:00 – 18:30 (с половин час почивка, когато през деня остане време)
Работно място: Посещения по офисите на клиенти, в рамките на София
Заплата: 700 лева (чисти; осигуряване върху пълната сума).
Тримесечен пробен срок, по време на който заплатата е 600 лева.

Описание на работата:

Разрешаване на спешни ИТ проблеми при клиенти на фирмата, и периодична планова поддръжка на ИТ инфраструктурата им. (Поддръжка от първо ниво ще рече, че се очаква да се справяте с повечето типични проблеми. За по-заплетени ще получавате помощ от специалист от 2 ниво, или той ще поема случая. Ще разполагате с телефон за фирмени разговори.)

Работата включва пътуване между офисите на клиенти из цяла София. Може да се мисли за поемане на част от разходите за гориво, или за карта за градски транспорт. Често работата е напрегната, и понякога продължава и вечер, или остават задачи за “домашно”. От качественото й и навременно свършване зависят приходите на фирмата, а оттам и заплатата на хората. Който не работи добре, бърка в джоба на всички – няма как да бъде търпян.

Нужни са здрави нерви – клиентите обикновено са ядосани (никой не обича техниката му да не работи), и често имат нужда и от психотерапия. Понякога приказват глупости, които следва да бъдат изслушвани внимателно. Клиентът ни храни, така че сме длъжни да му угаждаме.

Шефът (аз) е взискателен, строг и зъл – с една дума, гадняр. 🙂

Изисквания към кандидата:

Задължителни:

– Свестен и коректен човек. (Това е основното изискване.)
– Желание да учи и разширява познанията си.
– Умения по:
— Инсталиране / преинсталиране (със запазване на всички данни) на различни версии на Microsoft Windows.
— Инсталиране, преинсталиране и оправяне на инсталации на драйвери за Windows. (Включително издирване от Интернет, ако се наложи.)
— Настройка на мрежови връзки, е-майл акаунти, споделени устройства
— Диагностика на често срещани хардуерни проблеми
— Подмяна на дефектирали елементи на десктоп компютри

Полезни:
– Основни понятия в Linux, OpenOffice.org и друг свободен софтуер
– Инсталиране / преинсталиране / преконфигуриране на различни версии на Microsoft Office
– Познания по оправяне на проблеми в Windows Registry
– Познания по инсталиране и конфигуриране на често срещани приложни програми
– Познания по мрежови технологии (TCP/IP)

Ако работата ви интересува, изпратете автобиография на hr (в домейн) serdica.org.

(Допълнение от 7 януари: Мястото е заето.)