Grigor Gatchev - A Weblog

Преди около година бях на гости на мой приятел. Великолепен системен администратор, и добродушко с чудесно чувство за хумор, той винаги беше в центъра на женското внимание. Без да е кой знае какъв женкар, през леглото му бяха минали сигурно повече от половината ни познати от нежния пол. Просто не разбирах как се е опазил почти до трийсет без не само брак, но дори сериозна връзка.

Този ден се беше поуплашил заради нещо, което по телефонното описание звучеше като навехнат крак. За да съм сигурен, че не е пукнал кост, реших да мина да го видя – живее съвсем близо до едни от клиентите ми. Заварих го, както винаги, седнал зад клавиатурата на компютъра, да пише в някакъв форум.

– Ей сега, Григи, само да отскоча до тоалетната, че ме е напънало… – Той закуцука натам, и ме остави да го чакам пред компютъра.

Неволно се зачетох в току-що пратения текст, и премигах стреснато. Въобще не звучеше като нещо, написано от добродушния ми познат. Беше злобно и саркастично кастрене на съфорумец, очевидно непредизвикано от нищо особено. Повдигнах вежди. Да не би момъкът да има проблеми, за които не знам?

Пристигането му откъм тоалетната смути размислите ми. Кракът се оказа прилично понавехнат, но без нищо пукнато. Показах на героя как се прави студен компрес, инструктирах го да го смени на следващия ден със загряващ и да кара така няколко дни. След това около час си плямпах с него за живота, вселената и всичко останало. Без да забележа каквато и да е следа от студеното и издевателско отношение от текста му. Или да напипам проблем, който би ме навел на размисъл.

Същата вечер ми се отвориха петнайсетина минути свободно време. Веднага намерих форума в Гугъл. Направи ми впечатление, че е затворен за нови членове и за анонимни съобщения – можех само да чета. Материалът за четене обаче беше предостатъчно.

Форумът имаше постоянен състав от около десетина души. Нерешителен и депресивен поет, чиито стихотворения обаче ми харесаха – не бяха никак лоши. Момиче, вероятно между двайсет и пет и трийсет, директно, цинично и пълно с горчилка към живота. Компютърджия и още по-голям техничар от приятеля ми – виждаше целия свят като компютърни функции и аналогии. Самотна майка, претрупана от работа, но винаги оптимистична, добродушна и готова да окуражи някого. Хлапе, може би млад тинейджър, което се мъчеше да подражава на техничаря и да бъде част от “тайфата” му, и мразеше учителите и уроците си… И познатият ми, изявяващ се под ник, като саркастичен и злобен смотаняк. Всяко негово съобщение лъхаше на чувство за превъзходство и комплекс за малоценност едновременно. Ум не ми побираше защо му е да се изявява като такъв.

Най-странното беше, че всички тези хора като че ли нямаха нищо общо помежду си. Не можех да си представя какво може да ги е събрало на едно място. Ако съдех по прочетеното, никой от тях не беше виждал на живо друг, нямаха общи елементи в биографиите си, не бяха били съученици или колеги… Но някак успяваха да поддържат диалози, често разбирани напълно различно от участниците. Да… може би най-точната дума е “взаимодействат социално” някак. Като система от планети, необвързани от никакви закони на гравитацията, но въпреки това държащи се по силата на някаква абсурдна логика заедно.

След кратко мислене реших, че всички те като че ли имат някаква нужда от това общуване. У някои лесно можех да я различа. У други я нямаше, и не разбирах защо им е да продължават да пишат там. Но щом го правеха, очевидно си имаха някаква причина.

След известно време се отказах да обмислям загадката. Малко ме тревожеше защо познатият ми може да има нужда да се изявява по този начин, но не можех да разбера… Така допреди няколко дни. Буквално в коледната вечер телефонът ми внезапно звънна:

– Ало, Григи, някъде около нет ли си? Имам проблем, а съм си на село, тук няма нет. Можеш ли да ми помогнеш?

– Какъв е проблемът?

– Паднал е един уебсървър, който поддържам. Да те помоля да погледнеш какво му е?

– Разбира се.

– Адресът е еди-кой си. Логваш се на еди-кой си порт, с еди-какъв си акаунт, паролата е тази и тази. После паролата на руута е еди-каква си.

– … … … Мда, апаха се е утрепал. Да огледам защо?

– Няма нужда, просто го пусни пак, и виж дали ще тръгне. Ако не ще, почисти там нещо, закрепи го, че шефа го е хванал мензиса, пък сме с миличката вече в леглото. Аз ще оправям после. Огромно мерси!

Рестартирах Apache, като наум се подсмихвах – подобно на Сашо Сладура, моят познат вече направо казваше “миличката”, да не бърка имената на момичетата. Нещата тръгнаха перфектно. Огледах на бърза ръка за възможната причина за гръмването – не намерих нищо особено.

Но попаднах на форума, който бях разглеждал преди. Беше на точно този сървър.

Бях готов вече да зарежа нещата, когато отведнъж студеното съмнение ме загриза отново. Какво, по дяволите, караше толкова готин човек да се изявява като такъв боклук? Излива скрития мистър Хайд? Какъв беше този мистериозен, затворен форум? Как се бяха събрали в него толкова различни хора? Дали това нямаше нещо общо със загадката ми? Нещо, по което да предположа дали момъкът развива някаква скрита психична болест, или просто обстоятелствата са такива?… Като начало, откъде са тези хора? Тоя добродушен и тъповат новоприет зеленокартник, дали наистина пише от Щатите, примерно?

Прегледах лога на форума.

После го прегледах още веднъж. Проверих нещата няколко пъти, да не би да бъркам.

Не, не бърках. Почти всички записи в него идваха от домашния адрес на приятеля ми.

Огледах още веднъж, по-старателно. Част от записите, предимно нощни, идваха от служебния адрес на приятеля ми – и през него също бяха писали почти всички участници във форума. Три-четири идваха от адрес в свободната безжична зона при Ариана, отново различни участници, в рамките на общо двайсет минути, неделя следобед. Всички адреси ползваха за всички участници във форума една и съща версия на Опера, с едни и същи бисквитки. Не ми беше трудно да си спомня, че познатият ми не се разделя никъде с лаптопа си…

И така, всички участници във форума бяха всъщност един и същи човек. Подозрението, че познатият ми нещо мръдва, беше заменено от още по-силно, в точно същото. Но при общуване той изглеждаше толкова непоклатимо нормален – а все пак съм лекар, и имам някакъв усет за тези неща… Какво да правя?

Когато момъкът се върна от коледната почивка, го попитах директно какво става. Извиних му се, че съм зяпал където не ми е работата, и споделих (в максимално мека форма) безпокойството си.

– А, това е вид развлечение – махна той с ръка безгрижно. – Хоби.

– Не го разбирам. Виждал съм доста, но такова развлечение, признавам си…

– Хич не е сложно. Не си ли си играл като дете с един куп играчки? И не си ли имитирал разговорите между тях, като поемаш ролята ту на едни, ту на други? – Той се усмихна.

– Естествено, че съм го правил, нали това прави всяко дете всеки ден. Но вече сме възрастни. Не те разбирам.

– Говори само за себе си, и ще ме разбереш. Аз не съм чак толкова възрастен. Вижда ми се интересно да запазвам детето в себе си, затова го правя. Нещо лошо?

– Ъъъъ… Само един въпрос. Смяташ ли че, ъъъ, в тези образи има нещо реално?

– Точно колкото ти си смятал като дете, че тази ти играчка е истински океански параход, а онази – истински космически кораб. Успокой се, не съм мръднал. Просто си играя. – Той пак се ухили обезоръжаващо.

Малко по малко страхът се оттичаше, и разбирах, че просто съм срещнал поредния “странен човек”. С някаква особеност (в неговия случай – остатък от детството, запазен умишлено), която му дава нещо. Нещо, което понякога, като го осъзнаеш, изглежда толкова естествено, че се чудиш как си могъл да сметнеш човека за странен. А понякога не можеш да го осъзнаеш добре, и да разбереш какво точно му дава, но също усещаш, че е нещо принципно обикновено и нормално, просто твърде рядко, било заради случайно загърбване от хората, било заради неслучайна тяхна глупост.

Имам предположения какво точно дава това на приятеля ми. Може би вътрешно разнообразие – а разнообразието е огромно богатство. Може би вид реализация на един неизявил се актьор, или може би създател на истории. Може би наистина най-обикновена игра, хоби точно като колекционирането на влакчета или строенето на модели… Може би всичките тези заедно.

Днес не издържах, и му звъннах:

– Би ли ми позволил да напиша за този случай? Обещавам да не подскажа по никакъв начин, че става дума за теб.

– В блога ти?… Добре, пиши. Но не очаквай да го коментирам или да взимам отношение.

… Така да е.

С доста закъснение попаднах на този запис в блог. Смях се до сълзи.

След това се замислих. И си спомних ред дискусии около правото на човек да избере да умре.

Наистина, подходът на Доктора от този запис е брутално ефективен именно защото плаши пациента с нещо, по-страшно за повечето хора и от смъртта. С това дори към остатъците им да нямат никакво уважение, а просто да ги рециклират както сметнат за необходимо.

Уважавам личните права и свободи. По тази линия смятам, че човек има правото да решава за себе си – включително и кога да умре. Но в същото време имам и медицинско образование, и знам – над 99% от опитите за самоубийство се извършват в моменти на психическа нестабилност, или дори непригодност за взимане на решение за себе си.

Какво следва да направя, когато се сблъскам със случай на желание за самоубийство?

Мисля, че човек трябва в крайна сметка да има право да реши дали да живее, или не. Но в същото време би трябвало самоубийство да се допуска само ако човекът е в ясно и стабилно състояние на разума. Иначе казано, само ако той има основателни причини да не живее повече.

Да, редно е волята на човека да бъде уважавана. Но много психически болести или обикновени проблеми се състоят именно в това да променят волята на страдащия. При остри депресивни пристъпи например желанието за самоубийство е един от най-честите симптоми. Трябва ли да бъде позволено на болния да умре, при положение, че с малко лечение (а най-често дори без лечение) пристъпът преминава, и любовта към живота се връща? (Подсетка: При по-чувствителни хора подходящо отношение спокойно може да причини депресивен пристъп – ако самоубийството в такъв момент е разрешено, имаме един чудесен начин за ненаказуемо убийство.)

Затова си мисля, че в огромния процент от случаи самоубийството следва да бъде предотвратявано именно от морална гледна точка и от уважение към волята на пациента. Защото, освен в много редки случаи, естествената, истинската воля на човек е да живее, и той след отминаването на пристъпа, без или с лечение, ще се върне към нея… И че методи като описания също са позволени.

Именно защото са комични. Защото зад комичното в тях – внезапното отказване на болния от идеята – се крие именно моралната страна на нещата. Фактът, че истинската му воля не е да умре, и че тя просто е била надвита от пристъп делузии и депресивно състояние. “Грубиянският” подход разрушава делузиите, и дръпва чергата изпод краката на депресивното състояние. И пациентът се “пробужда” за живот.

В други случаи може да са подходящи други методи. Някои от тях може би още по-комични. Други – “брутални” и “насилнически”. Но ако човек е склонен да търси моралната страна на нещата, не е зле да я потърси и зад тези методи. Когато използваш ума и сърцето си, обикновено разбираш.

Реклама до небето, шумотия до небето. Рекох си – не го ли гледам, познанията ми за фантастиката престават да бъдат актуални. И през празниците намерих време.

Ако не го бях гледал (в 3D кино), наистина щях да съм попропуснал доста. Но не и в познанията си за фантастиката.

“Аватар” не е фантастика. Това е “Танцуващият с вълци” плюс малко “Покахонтас” за вкус, облечен във фантастични одежди. Ако човек върне мястото на действието в Дивия Запад, и времето в 19 век, сюжетът ще стои много по-истински. (Даже без направо дразнещо индианскоподобните обичаи на на’ви.) Което за мен, като пишман разказвач, означава: нещата са насилени.

Фантастичното не е самоцел, нито удобен овкусител. Ако в една история то не е необходимо за същността й, ако тя може да бъде разказана по нефантастичен начин, без да изгуби нищо от силата си, значи фантастичното е ненужно в нея. Точно както всеки друг несъществен елемент… И да, почти всяко фантастично произведение може да бъде разказано по нефантастичен начин – но добрата фантастика при това неизбежно ще изгуби, докато “Аватар” според мен би спечелил.

Ключовото във филма обаче не е доста изтърканият му сюжет, а именно техническите му ефекти. За мен “Трон” ще остане завинаги част от историята на киното, въпреки блудкавия сюжет, защото беше първият филм, изцяло (освен лицата на актьорите) генериран с компютри. Тоест, от ново поколение… По същия начин, “Аватар” е първият по-голям филм, който не само е предимно 3D, но и преобладаваща част от героите са motion capture CGI. Така че също ще остане в историята на киното.

С какво точно това е чак пък толкова ли? С възможностите, които отваря. И, колкото и да е парадоксално, с възможностите, които отваря и пред “нефантастичното” кино.

Като начало, не мога да отрека, че фантастичното му беше ЗРЕЛИЩНО. Игралните филми в моите очи най-често отстъпват на природонаучните като природна красота и гледки (обяснимо). Един от малкото филми, които са ми направили впечатление на изключително красиви природно (включително на нереални пейзажи) е “Властелинът на пръстените” – гледката на предаващите огъня сигнални клади според мен е достойна да бъде един от символните кадри на киното… “Аватар” в това отношение е просто невероятен. Дори калпавата техника на IMAX-а не можеше да скрие какви пейзажи са направени, и колко добре са пипнати. Спокойно мога да кажа, че бият почти всичко, което съм виждал като реален природен пейзаж. Да, заслугата е на художниците и специалистите по 3D – но това е първият филм, в който виждам технологията да надминава природата като умение за създаване на красота. Което е по същество технологичен скок, и създава възможността да го виждаме все по-често за в бъдеще.

А истинските възможности тръгват оттук нататък.

Да вземем най-простото – субтитрите. Толкова сме свикнали те да са надписи в долната част на екрана, закриващи филма там, че не можем да си ги представим иначе. А колко лесно 3D-то би могло да ги поставя до съответния герой, на съответното разстояние…? Отчасти това е възможно и сега, но никой не си дава труда. Наличието на утвърдена технология би могла да ускори навлизането на този елемент.

Добре де, субтитрите са дреболия. 3D-то като цяло обаче не е. Бих очаквал до десетина години то да стане на практика стандарт в киното. (Най-малкото защото “двуглавите” професионални камери до две-три години вероятно няма да са много по-скъпи от традиционните.) А сигурно скоро след това ще започне и “3D-ирането” на “стари” 2D филми, точно както сега е популярно “оцветяването” на стари черно-бели филми. (Няма да патентовам идеята, или да искам пари за нея. Който иска да прави бизнес, да се хваща.)

По-нататък, сигурно всеки е виждал “шантавите” картинки на психолозите, които изобразяват физически невъзможни неща, или оптични илюзии, и т.н. 3D технологията, особено съчетана с компютърното генериране, би позволила цели филми, изградени от подобни “невъзможни” елементи. Лимитът тук вече ще се окажат не техническите възможности да се създаде нещо, а способността на човешкия мозък да го възприеме. (Казано в компютърни термини, и тук ще стигнем на етапа най-слабият елемент от системата да е задклавиатурното устройство.) А това е скрит невероятно ключов елемент от развитието на човечеството – ще оставя на любителите на задачки-закачки да се досетят защо точно. 🙂

Ами участието на герои, които са изцяло CGI? Без да се впускам в импликации с “Диамантената ера” на Нийл Стивънсън, ще подметна идеята за филм, в който рамо до рамо воюват примерно Арнолд Шварценегер и Ерол Флин. Или пък Кларк Гейбъл ухажва Камерън Диас. (Третата комбинация – Чарли Чаплин и Георги Парцалев – дойде както на моя акъл, така и на умовете на почти всички приятели, с които споделих концепцията. При всеки самостоятелно. Хуморът на двамата според мен е твърде различен, за да се напаснат добре, но… идеята е ясна.) Ехо, някой желаещ да заснеме на филм “Всичките призраци” на Хайнлайн? Или “Маска” на Лем? (За второто се абонирам аз да пиша сценария. Не съм съгласен това да иде за преработка в рядка сладникава бозица “Холивуд”.)

(Апропо, първият ми запис с подобни идеи е от доста преди “Аватар”…)

Авторите на “Звездни войни” вече оцениха колко по-евтино излиза да се използват компютърни изображения вместо декори. Защо да не го направят и авторите на реални филми? Ако искам да заснема филм, и действието се развива през 1930-те, нужно ли е някъде да строя цяла възстановка на градове оттогава? Или пък да се ограничавам без общи планове с дълги улици и десетки къщи, да загубя най-пълноценната част от атмосферата на филма?…

Накъде ще избие тая ли? Не е трудно да се предположи. Сигурно в един момент ще стане достъпен софтуер, специализиран да изобразява в компютърно генериран герой всякакви емоции. Радост, тъга, раздразнение, колебание… С фин реглаж. Тип герой – женкар 80%, побойник обаче само 20%, страхливец 50%, наивник 30%. Типични жестове и мимики – дълъг дропдаун, мултиселекция. Запис на профила, Ctrl-S. Ха сега да видим как точно той ще изрази колебание… Малко по-експресивно… Не. Я сложи замислеността на 60%. И добави типичен жест “улавяне на лакът зад гърба”… Да, така е добре. Слагаме го на стола пред масата с картите. Запис!…

И, както е тръгнало, дори ако този софтуер е несвободен и скъп, скоро ще се появи свободен с такава функционалност. А през това време законът на Мур ще напомпа още домашните компютри. И току-виж всеки от нас получил на върховете на пръстите си техническите възможности на Джеймс Камерън. Да видим дали Седмата муза няма да се окаже едновременно безработна и преработена.

Лично аз се съмнявам. Техническите възможности на Джеймс Камерън не вървят в комплект с таланта му. Но както сега има Уикипедия и сродните й проекти, нищо чудно тогава да се появят филмови портали, един вид YouTube за собствени филми. А когато малко от малко талантливите мераклии започнат да се обединяват във виртуални екипи, MPAA може да се окаже в кофти положение. Което ме плаши. Не защото не са си го заслужили, а с това какви мерки може да се опитат да прокарват, за да удържат монопола си над “валутата на умовете”. Мерки, стигащи далеч по-нататък от спиране на торент сайтове, патентоване на сюжети и вкарване за откраднат един диск песни в затвора за срок, сравним с давания за убийство…

Както и да е. Ще поживеем, ще видим.

Записите в блога идват и си отиват. Рядкост е някой да прочете запис в блог, по-стар от седмица-две. Един запис в моя блог, който вече е на четири години, обаче продължава да бъде четен и коментиран. Нарича се “Съществува ли Дядо Коледа”.

Почти всички коментари са от деца. Някои пишат писма до Дядо Коледа какво искат. Други изказват вярата си, че той съществува. Трети – недоверието си, че го има… И всички, всеки по своя начин, вълнението си от темата. Дори тези, които смятат, че той не съществува.

Лично аз смятам, че съществува (писал съм го неведнъж), точно както и ние, обикновените хора. Да, той няма едно определено тяло, за разлика от нас. Но и ние не сме тялото си, а само живеем в него. Един тъжен ден това тяло ще е още тук за малко, но нас вече няма да ни има – или може би един прекрасен ден това тяло вече няма да го има, но ние ще сме още тук, в ново, по-хубаво тяло… Точно така и Дядо Коледа живее в телата на всички, които купуват подарък на тези, които са им скъпи. За нас, другите живеещи в тези тела, той е легенда и обичай, точно както ние за клетките и органите на своето тяло… Просто тези, които не вярват в Дядо Коледа, не са достатъчно пораснали, за да разберат, че той съществува.

… Отплеснах се. Пиша днес за съвсем друго.

Често ние се чувстваме безпомощни пред страховито, надвисващо зло. Като мънички пухкави животинчета, потъващи в сянката на огромен хищник… Дали това зло ще е тоталитарен тип следене и подслушване, или мафиотска корумпираща система, или военна хунта, или нечия армия, или студено и безсъвестно общество, е без значение. От значение е единствено ужасът в сърцата ни, и осъзнаването колко дребни, слаби и безпомощни сме пред злото. Как съпротивата ни е безсмислена, и съдбата ни – обречена.

И тогава преглъщаме отчаяно, и се опитваме да избием мисълта от главите си. Да я подменим с нещо друго, по-приятно – например да купим коледен подарък на децата и близките си. Без да разбираме, че с това докосваме една нежна, ненатраплива, но страховита мощ – мощта на доброто.

Хилядолетия наред Коледата не е съществувала. Съществувал е езическият средзимен празник на най-дългата нощ, и на него на зимата и на злите божества са се принасяли жертви (отначало човешки), за да кротуват, за да не ни унищожат. И тогавашният Дядо Коледа е бил най-злият от злите богове, приемателят на жертвоприношенията. Всички, дори кланящите му се шамани са треперели при мисълта за него. И майките са плашели с него децата си – ако не слушаш, ти ще си жертвата…

С времето нещата са се променили. Хората са започнали да чувстват увереност в силите си, сигурност в утрешния ден. И злият бог е загубил много от силата си. Превърнал се е в намусен и мрачен старец, който обикаля с голяма торба и прибира в нея непослушните деца. Все още страшничък за по-малките, но само мрачна сянка в умовете на по-възрастните. Част от хората са се измъкнали от властта му.

След дълго и странно съсъществуване на обеззъбения средзимен празник и християнското Рождество Христово, някой е решил да ги слее. Вероятно мрачен и суров религиозен фанатик, решен да изкорени и последните остатъци от езичеството. Но е примесил в обединението и една от многото християнски легенди – как свети Никола една нощ подхвърлил в дар кесия злато на беден баща, който се готвел да продаде една от дъщерите си… За пред деца легендата е придобила друг вид – за справедливия светец, който възнаграждава на края на годината послушните деца, и наказва непослушните. Поредната стъпка в еволюцията на вярванията, умовете и човечността ни, от идол-кръвопиец през Торбалан-плашило към справедлив съдник.

Надали може да се каже кога и как е дошла следващата стъпка. Как свети Никола е престанал да наказва непослушните деца, а само ги е оставял без подаръци. Може би не са достигали съседи, желаещи да налагат хлапетата. А може би и родителите са се досетили, че техният собствен авторитет пред децата им е по-важен за доброто възпитание от плашенето с наказания от светец. Или пък, най-вече, може би са се досетили – понякога поощрението носи повече от наказанието. Понякога празникът е хубав с това, че са щастливи всички… И тихомълком светецът е ставал благ и добър към всички, и е носел подаръци на всеки. Израствал е в душите ни заедно с тях, точно толкова случайно, колкото водата тече надолу, и колкото случайно доброто побеждава злото.

Днес и аз разнасях подаръци. Още нямам деца, на които да ги оставя под елхата. Но купих по нещичко за всички мои роднини и близки. Без да се опитвам да ги лъжа, че е от Дядо Коледа или който и да е друг. Искрицата топлина, капчицата кураж и грижа не се променят от това кой ти носи подаръка – важното е да ги има, някой да се е сетил за теб. Да ти е донесъл нещичко. Може би смешно евтино, може би абсурдно неподходящо, може би отвратително некачествено – какво значение има? Истински ценна е топлината и грижата.

Ако предпочитате да спечелите луксозна лимузина от лотарията пред това да ви подарят едно бонбонче за Коледа, мога само да ви съжаля. Ще имате най-луксозната кола на света, но тя няма да може да ви даде и една десета от щастието, което на мен би ми дало бонбончето-подарък. А колко беден и сакат трябва да е човек, за да събира неща, които не му носят щастие?…

… Подаръците избирах пак днес, по-рано през деня – ангажираността не ми беше оставила време досега. Тичах през магазини и пазари, и ме заобикаляха хора, също тръгнали за подаръци. Мрънкащи за тежката си съдба. Ругаещи кризата, безпаричието, държавата си, света като цяло. Вкиснати от ежегодното заливане с тонове коледна меласа, джингълбелсове, дядоколедовци и друг кич.

И издирващи искрицата топлина, която ще поднесат на някого. Тихо и неусетно, често сами неразбрали какво всъщност правят, сътворяващи добро сред злото, и от злото. Хранещи надеждите, вярата или пък съмненията на децата, които продължават всяка година преди Коледа да пишат коментари под онзи запис.

И на възрастните, които няма да коментират под него, и надали ще го прочетат. Но ще бъдат стоплени за миг от грижата, и сред студа, трудностите и самосъжалението в живота им ще изгрее искрица добро. Миг топлина сред студа, миг сила сред слабостта, миг прозорче към това да бъдат истински хора.

И отнякъде отвътре в нас ще се усмихне Дядо Коледа. Отказал се дори от присъствието си, от споменаването си, но въпреки това донесъл ни най-големия подарък.

Преди изборите БСП се опитваше да наложи в ЗЕС промени, които целяха да позволят хората да бъдат подслушвани и следени без съдебно разрешение. Но не се решиха да им дадат ход. ГЕРБ тогава бяха категорично против тези промени.

Изборите минаха. На власт дойде ГЕРБ. И смело наложи промени в ЗЕС, погазващи гражданските права значително повече от предлаганите от БСП.

Засега на първо четене. С обещанията, че между двете четения проблемът с нарушаването на човешките права ще бъде пооправен… Благодаря. Вече зная колко струват обещанията на ГЕРБ. Ще си позволя този път да не повярвам.

БСП пък създаде подписка онлайн. Досега е съобщено единствено, че ще бъде достъпна от 23 декември на адрес “Az protestiram.com”. Към момента все още никоя от реалните комбинации, които мога да свържа с това, не отговаря – надявам се да бъде активирана скоро. Защото смятам да я подкрепя.

Точно така – аз, Григор Гачев, смятам да подкрепя подписка на БСП. Нещо повече. Призовавам всеки, който не харесва идеята да бъде следен безконтролно, също да я подкрепи. Време е да спрем да робуваме на инициали, и да започнем да гледаме интереса си.

Едно от нещата, които хората не обичат, е да разчитат на собствената си преценка. Често те нямат самочувствието, че могат да преценят нещо достатъчно добре (например ако то изглежда да изисква познания в област, в която те не са добре информирани). Освен това, собствената преценка изисква усилия и поемане на отговорност – две неща, които често биват избягвани.

А не бива. В един почтен свят собствената преценка не би била твърде необходима. Днешният свят обаче е доминиран от нахални реклами и безсрамни лъжи. Излишното доверие в него често води до неприятни изживявания. Но и без доверие пък е невъзможно да се съществува – налага се човек да преценява на какво да се довери, и на какво не.

Ето по-долу няколко примера как лесно човек може да прецени сам дали нещо е истина, или не е.

Нигерийската измама

Нещото за преценка: Получавате по електронната поща съобщение от роднина на наскоро закъсал известен човек. От него научавате, че известният човек е скрил някъде една умопомрачителна сума, и че роднината му ви е преценил, че на вас може да се разчита. И че ако помогнете тя да бъде изнесена от страната, ще получите солиден процент от нея.

Въпросите, които трябва да си зададете: Откъде-накъде изобщо научиха за вас, та да ви изберат за посредник – толкова ли сте известни чак там? Били преценили, че могат да ви имат доверие, за толкова пари – на базата на какво? При положение, че дори не знаят български? Къде по света няма как да официализират парите? Нещата не били читави? А иска ли ви се да се месите в престъпление?…

Проблемът, който ще ви пречи да прецените вярно: Размерът на предлаганата сума. Срещу много пари човек е склонен да си затваря очите за доводите на разума.

Реалността: Ако се съгласите, отначало ще трябва да си отворите сметка. След това ще има дребен проблем, и ще трябва да им пратите съвсем дребна сума – примерно пет долара. След това още десет. След това още двайсет. После петдесет… Като стигнете двеста или петстотин сигурно вече ще се откажете. Но десет хиляди наивници по петстотин долара са пет милиона…

Скъпите застраховки

Нещото за преценка: Изявление по телевизията на отговорен шеф на голяма застрахователна компания. Автомобилните застраховки са на загуба, казва той, и затова е нужно спешно цената им да бъде вдигната. Евроизисквания, размери на застрахователни суми, овърдрафти, мениджмънт на риска и други страховито звучащи икономически термини.

Въпросите, които трябва да си зададете: Ако са на загуба от застраховките, защо застрахователните фирми се скъсват да ги предлагат? И не само ги предлагат, но към Нова години започват да предлагат и отстъпки, бонуси към тях и прочее? Също, откъде се взимат купищата пари за реклами на автозастраховки? Кой вкарва такива суми в реклама на губеща дейност?

Проблемът, който ще ви пречи да прецените вярно: Купищата икономически обяснения. Обикновено е трудно да прецените верността им, дори ако сте икономист (би било нужно да знаете вътрешнофирмена информация). А звучат впечатляващо.

Реалността: Как предполагате?

Банковите лихви

Нещото за преценка: Изявления на всички банкови ръководители в държавата, че лихвите по кредитите, които са раздали, са минималните възможни в момента, и всякаква надежда за намаляването им или за облекчени режими на изплащане трябва да бъде забравена. Всяка банка категорично отказва да го направи. А ако правителството го нареди, казват банковите шефове, банките ще фалират, и кризата ще стане още по-страшна.

Въпросите, които трябва да си зададете: Дали не се наблюдават обективни факти, които говорят не за обедняване на банките и спадане на печалбата им от кредити, а за охолство и великолепна печалба от кредити, която спокойно търпи орязване, и облекчаване условията на кредитите. Например бум на банкови клонове къде ли не. Или агресивно търсене на банкови депозити (и съгласието на банките да плащат големи лихви по тях). Или огромни количества скъпоструваща реклама, пускана от банките…

Проблемът, който ще ви пречи да прецените вярно: Единодушието на банковите шефове. Обикновените хора са склонни да отдават твърде единодушните мнения на обективна реалност, а не на негласен (или таен) картел.

Реалността: …

Политикът-антикорупционер

Нещото за преценка: Политик от новосформирана партия се кандидатира на избори. Страната е залята с негова реклама. Основният му лозунг е за борба срещу корупцията и краденето на обществени пари. Обещава, че ако бъде избран, ще унищожи корупцията без нито капка милост.

Въпросите, които трябва да си зададете: Ако този човек наистина е враг на корупцията, откъде е намерил пари, и то в България, да залее страната с реклама? Това са не един и не два милиона. Кой инвестира толкова пари, за да бъде избран определен политик? И безвъзмездно ли ги инвестира, или смята да си ги върне със солидна печалба – и как точно ще си ги върне?

Проблемът, който ще ви пречи да прецените вярно: Лозунгите срещу корупцията импонират на всеки в измъчена от корупцията държава. Точно както лозунгите за 35% месечна лихва импонират на всеки в измъчена от бедност държава.

Реалността: …

Щастливите потребители

Нещото за преценка: Виждате по телевизията реклама на щастливи потребители, които се скъсват да хвалят някакъв продукт. Да твърдят с лъчезарни усмивки, че той е променил живота им, да го препоръчват на всеки, и т.н.

Въпросите, които трябва да си зададете: Това истински потребители ли са? Ако гледате повечко реклами – дали лицата на тези потребители не са ви познати и от други реклами? Вие на тяхно място бихте ли се държали пред камера толкова уверено, спокойно и професионално? И изобщо, ако някой хвали нещо в телевизионна реклама, и твърди, че е обикновен потребител, това гаранция ли е, че нещото наистина е добро, и че той наистина е обикновен потребител?

Проблемът, който ще ви пречи да прецените вярно: Желанието за доверие към авторитета. Телевизията има авторитет – ако каже, че някой е обикновен човек като вас, ще ви изглежда по-вероятно той наистина да е.

Реалността: …

В петък привечер попаднах в наистина кошмарно задръстване. Обикновено не се сещам за радио в колата, но този път го пуснах – нужно ми беше нещо, с което да се отвлека от мисълта, че закъснявам. Попаднах точно на предаване, което пускаше обаждания по телефона от софиянци – дали са почистени улиците. Почти всички се оплакваха, че са изчистени само два-три най-големи булеварда, и че и това е станало чак към обяд… Внезапно обаче едно обаждане привлече вниманието ми:

– Добър ден, кажете вашето мнение – почистена ли е София от снега?
– Искам да кажа, че си е много добре София! Оплаквате се, защото софиянците сте кекави и лигави, така да знаете!
– Така ли? А вие, госпожо, откъде сте?
– От Елена съм. Днес цял ден бяхме в София с мъжа ми. Дойдохме с колата още сутринта, цял ден сме карали из града, и в момента се връщаме.
– И смятате, че градът е бил почистен?
– Екстра си беше! Никъде не сме имали проблеми. Просто шофьорите ви са лигльовци и само хленчат.
– Виж ти… Госпожо, а вие ли карахте, или съпругът ви?
– Той, естествено. Аз нямам книжка.
– А той също ли беше доволен от почистването на улиците?
– А, той нещо мърмореше и ругаеше, ама вие мъжете всичките сте такива разглезени, само мърморите и ругаете за щяло и нещяло.
– Така ли? – Водещият тихичко се кискаше.
– И само се влачите като народна песен! Днес сто пъти съм ръчкала мъжа ми да кара малко по-пъргавко, че той и по празни улици пълзеше като мравка, все едно нямаме работа. Всичките днешни мъже сте плюнки, така да знаете! Няма вече истински мъже…

Не зная дали диалогът продължи още. Смеех се така, че колата се тресеше. Добре, че задръстването не помръдваше, иначе сигурно щяха да ме освиркат до небето.

Така и не разбрах дали госпожата беше остроумна шегаджийка, или “булка на военен”. Не вярвам и да има някакво значение. Хората са два вида: всякакви и още по-всякакви. Не можеш да съдиш по един за всички.

Едно обаче със сигурност можеше да се съди по думите й – доколко е изчистена София. (Макар че, да си кажа честно, към този момент повечето главни улици вече бяха поостъргани.)

(В добавка: още нещо, което чух по радиото пък днес. Беше някаква анкета сред минувачи. Един, леко дрезгав и сякаш пиянски глас, привлече вниманието ми с отговорите си:

– Извинявайте, изненада ли ви снегът?
– Не, естествено. Синоптиците си казаха, че ще вали. Значи се знае, че ще вали.
– В смисъл, общината дали я изненада снегът?
– Не, естествено.
– Тоест? Улицата на почистена ли ви прилича?
– Еми именно! Общинарите си казаха, че ще почистят. Значи се знае, че няма да почистят…

Уви, това никак не ме разсмя.)

Мярнах вчера някаква дискусия по телевизията. Надълго и нашироко се обясняваха – ще бъде ли заплаха за страната ни, ако приемем един или двама затворници от Гуантанамо? Затриха за това поне половин час.

(За протокола: личното ми мнение е, че ако един или двама души, предварително известни като вероятни терористи, са опасност за държавата ни, то е безумие да останеш да живееш в тази държава и ден повече, с или без тези един-двама.)

В същото време забелязах как отделиха няма пет минути на една друга новина – че депутатите са се произнесли за референдум дали да има новини на турски език по телевизията, или не. Което ми изправи косите.

Сам по себе си референдумът е изключително демократична и т. н. стъпка. Проблемът е в зрелостта на нашия народ да решава подобни неща. Гадно е, обидно е, но нека си го кажем честно – засега не е съвсем разумно подобни решения да се подлагат на масово гласуване. Както не е съвсем разумно да дадеш на десетгодишно дете да си играе със заредено оръжие.

Не мога да понасям турските сериали – прекалено сапунени са ми, а и нямам времето да ги следя. Но не мога да отрека, че играят една огромна полезна роля. Показват на масовия българин, че турците всъщност са най-обикновен народ, съвсем като нас (а в доста отношения, уви, и далеч по-европейски – погледнете им болниците, улиците…). Че масовият турчин е напълно чужд на ислямизма, за тероризма пък да не говорим. И че ако имената на героите и надписите по улици и магазини бяха сменени (никак не е трудно), доста хора нямаше да се усетят, че това не са български филми – толкова много е общото.

Стереотипите и страховете обаче не минават лесно. Бас държа, че ако до този референдум се стигне, мнозинството от българите ще гласува новини на турски език по телевизията да няма. Все едно под дъжда на тези новини около нас от земята ще изникнат талибани с ятагани и експлозивни пояси. Все едно по тях ще четат инструкции как българите да бъдат изклани…

Чудя се, какво страшно се очаква тези новини да донесат? Още повече, че ще бъдат по държавен канал – частните нито има как да бъдат накарани насила да ги излъчват, ако не искат, нито има как да бъдат спрени, ако искат. И при положение, че всяко турско семейство в България хваща чрез сателит, кабелна телевизия или дори обикновена антена колкото си иска канали изцяло на турски език, излъчвани от Турция. Дали новини от България на турски език няма да са далеч по-добрата алтернатива?

Не очаквам излъчването на новини на турски език да доведе до каквото и да било лошо за България. Спирането им по този начин обаче е доста вероятно да доведе. И то точно тези неща, от които се боим.

Като начало, към момента етническото положение в България е на практика напълно спокойно, и най-вече откъм българските турци. Като изключим отделни откачалки, каквито винаги е имало и ще има сред всеки народ, те не мислят нищо лошо за българите. Възродителният процес, докарал нещата до неприятно етническо напрежение преди само 25 години, е на практика забравен от обикновените турци. И причината е именно и точно че на обикновените българи им е все едно дали колегата или съседът им не е турчин. “Турците” като абстракция все още са гнусно плашило за тях, но колегата Хасан е просто колега, точно както Иван и Пешо. Не им се зловиди, че си е върнал името вместо даденото му насила Асен. Не му отричат правото да е различен; нещо повече – не го схващат като различен. И, естествено, той им отвръща със същото – за него те са просто колеги.

Казано накратко – етническият мир у нас е съграден на това, че се научихме да се приемаме каквито сме и да признаваме свободата си да сме каквито сме. И открихме, че сме на практика едни и същи.

Съответно, начинът да провалим етническия мир, и да съсипем постигнатото за 25 години, е да отречем едни на други свободата да бъдем себе си, и така да издигнем стени между нас. С амбразури в тях.

Като начало, към момента ДПС е на път да започне да губи подкрепата си сред българските турци. С падането си от власт то изгуби едно от средствата да контролира този етнос. Все още разполага с други инструменти, но първото оръжие от арсенала му е обезвредено. С още търпелива работа, и недопускането му на власт, все повече турци ще се изтръгват от хватката му.

Ако ограничим свободите им, ще провалим това развитие. Ще ги принудим насила отново да потърсят закрилата на ДПС, за която вече почваха да вярват, че не им е нужна. А ДПС ще има нужда от радикализъм и вълнения в България, за да се върне като помирител на бял кон. Познайте какъв ще е резултатът.

… Преди няколко месеца бях разговарял с един човек от Хасковско, чист турчин. Той ми спомена, че синът му се хванал като професионален войник. Не се учудих много – знам, че по тези краища безработицата е страшна. Когато го споменах обаче, човекът само дето не се обиди:

– Мислиш, че ме е срам, че синът ми служи в българската армия ли? Хич биля даже! Ако ми харесва да живея като в Турция, да съм в Турция сега. Бях заминал по голямата екскурзия. Щом съм тук, прави си сметката харесало ли ми е там… А щом тук е по-добре, значи е и нормално, и редно синът ми да пази тук да не стане като там. И заради мен, и заради себе си, и заради децата. Какво странно има?

Предполагам, че не всеки турчин мисли така. Но очевидно първите лястовички са тук. Започнало е осъзнаването на всички етноси в България като български граждани, които харесват България и й желаят доброто. Не го ли попари мразът на глупостта ни, не се ли разделим и настроим едни срещу други насила, ще можем един ден да имаме страна (и може би дори държава), в която да можем да живеем заедно щастливо.

Уви, боя се, че именно българите в България не сме дозрели още за това разбиране. За мъдростта, че добрият съсед е по-сигурен гръб от високия плет. И че на един референдум за новини на турски език ще докажем, че страхът ни е по-силен от разума ни. Колкото и да е парадоксално, съм склонен да подкрепя мнението на “скъпия ми” президент Гоце – че такъв референдум не е желателен. Поне засега, докато достойнството и мъдростта ни са още в детството си.

Прави ми впечатление, че бюджетът преди година имаше 3 милиарда излишък, а сегашният въпреки жестокото затягане е с недостиг. Откъде идва това?

От кризата, би казал всеки. Добре, де – как точно тази криза влияе на бюджета? Какво точно по време на криза почва да гълта повече пари от бюджета, и приходите от какво точно спадат? И с колко?

Не мисля, че тук непременно има заровена някаква страховита корупция, световна конспирация или нашествие на марсианци. Просто смятам, че е добре тези неща да бъдат обяснени на разбран език и с точни числа, които могат да бъдат проверени, а чрез тях може да бъде проверена разликата в бюджета.

Някой желаещ?

Това е заглавие на статия на Карла Шрьодер в Linux Today.

Казва чудесно това, което мисля. Затова най-нахално си позволих да я преведа, без дори да попитам авторката за разрешение. Предполагам, че няма да ми се разсърди.

Сигурно ще си умра бедна, защото не вярвам в експлоатирането на хората, и ценя много неща повече от парите. Разбира се, обичам да печеля, по възможност повече. Чудесно е да изкарвам достатъчно, за да мога да си позволя малко повече свобода, и да мога да изпълня някои от мечтите си. Изкарвам си хляба сама още от тинейджърка, и се гордея, че го правя. Когато растях, момичетата още ги учеха да се омъжат за някой, който да се грижи за тях. Още на тази възраст това вече ми изглеждаше като сделка, лоша и за двете страни.

Вярвам, че действията на хората трябва да се базират на етика. Моята е съвсем проста: не прави на другите каквото не искаш да правят на теб. Мисля, че това покрива всички основни случаи. (Не твърдя, че го спазвам на 100%. Но поне опитвам.) Антитезата на това е “Ще правя каквото трябва само ако ме накарат насила”. Което май е философията, движеща много от съвременния живот.

Затова и мътя водата и върша всичко, което върша. Само един човек съм, но все пак трябва да правя каквото мога. “Колко милиона или милиарда ще спечеля, ако си пусна пердето” е за мен абсолютно скучен и безсмислен въпрос, празно нищо. Да, нужни са бая акъл и безсърдечие, за да станеш крупен богаташ чрез обиране на хората. Е, и какво? Тези богаташи са скучни и без въображение. Във всяко поколение те действат по един и същи сценарий: лъжи, мами, кради, експлоатирай, злоупотребявай, прави всичко, което е нужно, за да се сдобиеш с много пари и власт. След това се пенсионирай и се прави на филантроп. И много внимателно не забелязвай как купища хора оправят поразиите, които си направил, и това им струва много повече от всичките ти дарения и всички ползи от теб за страната ти или света. Колко предсказуемо и безполезно.

Технологичният бум създаде много нови милионери и разви какви ли не нови бизнеси. Донесе също и изумителен брой лоши неща: измами в заплатите и работното време (постоянни “временни” работи, липса на доплащане за извънредна работа, износ на работни места в други държави). Притисна световната икономика под разходите за борба със спама и вирусите (десетки милиарди долари годишно, по най-консервативни изчисления). Пазар, доминиран от боклукуер без никакви полезни новости в него. И най-лошото, атаки към гражданските ни права и свободи. Прогрес, няма що!

Състезанието към дъното

Проблемът не е само в крупните богаташи, издигнали се чрез мръсотии. Той се простира чак до началото на екосистемата. Знам, че някои ще кажат: “Ама бизнесите трябва да се грижат единствено за увеличаване на печалбите, иначе акционерите ще ги съдят, и други лоши работи”. Хайде стига. Подобни обяснения са боклук. Това е неетично поведение, за което няма извинение. Бизнесите се управляват от хора с морални стойности, ако и понякога грешните. Това е все едно да кажеш, че бизнесмените са длъжни да лъжат, мамят и експлоатират, защото това е единственият път към успеха. Така де, всички го правят.

И какво да правя? Да дера кожите на музикантите, хората на изкуството и творците, защото те са твърде слаби, за да се продуцират сами и да защитят правата си. Да задушавам самостоятелно работещите, да тормозя служителите си, да събличам голи клиентите си, и да си купувам изгодни закони… Само че да задушаваш успеха на другите не е успех. Според мен е провал.

Състезанието към върха

Иска ми се повече експерти, блогери, аналитици и технически репортери да коментират изумителната щедрост, на която са основани Линукс и свободният софтуер. Някои продължават да подчертават само безплатността, и да говорят за “религиозни фанатици”. Благодаря, нека си продължават. Ние обаче имаме нужда да престанем да спорим едни с други, и да изкажем уважението си към хилядите талантливи творци, които освобождават продукта на труда си. Да, те получават компенсация – код, инструменти за програмиране, документация, оформление, удобно направени дистрибуции, които съвместно правят удобна и полезна среда за работа. Добре настроените към Линукс фирми го предлагат предварително инсталиран на всякакви машини. Много от допринасящите дори получават заплати за труда си. Но това не прави щедростта им по-малко ценна и ценена. Струва си тя да бъде забелязвана, признавана и почитана. И по възможност вземана за пример.

Затова – благодаря ви!