Grigor Gatchev - A Weblog

Тези редове идват направо от сърцето ми. Всяка дума, всяко изречение в тях звъни в тон с мислите ми, точно каквито минават през ума ми, точно каквито докосват емоциите и съвестта ми.

И това е странно, защото не съм ги написал аз. Те са първата половина от реч, произнесена от Кори Доктороу на 13 ноември. Записани са като текст от Джейд Колбърт.

Не зная под какъв лиценз са. Доколкото имам представа от Кори Доктороу, вероятно не би ми се сърдил за превода и публикуването им… И още нещо. Те са толкова мои, че ако той не ме беше изпреварил, сигурно щях да ги напиша. Затова смятам, че имам моралното право да ги пусна тук.

—-

ЕЛЕГИЯ ЗА КНИГАТА

Бих искал да започна речта си днес с елегия за книгата. Първата й част е озаглавена “Пирати”.

Пирати

Една група от могъщи противници на авторското право се опитва да унищожи книгите. Тези пирати потъпкват авторското право, и не зачитат нашата собственост. Те обличат кражбата си във високопарна реторика как те били истинските защитници и следовници на креативността, и са пробутали тази лъжа на много законодатели и правоохранителни органи по света. Членове на Парламента и на Конгреса се намират под тяхното влияние. Те казват, че се опитват да запазят нещата каквито са били винаги. Твърдят, че радикалистката им политика има нещо общо с консервативност. Но в мечтите си виждат един бъдещ свят, в който пазарът на електронна култура расте скокообразно, а те са го яхнали. Твърдят, че става дума за етика, но замислиш ли се дори за минута, виждаш – става дума единствено за печалби.

Втора част от елегията се нарича “Хората на книгите”

Хората на книгите

Ние сме хората на книгите. Ние обичаме нашите книги. Пълним къщите си с тях. Ценим като съкровище книгите, наследени от родителите ни, и греем от щастие от идеята, че ще ги предадем и на децата си. Не са ли започнали повечето от нас да четат от някоя любима книжка, принадлежала на някой от родителите ни? Ние даваме насила хубавите книги на приятелите си, и настояваме те да ги прочетат. Дори усещаме странна близост към хората, които виждаме в автобуса или самолета да четат нашите книги, книгите, които смятаме за “свои”. Ако някой се опита да отнеме книгите ни – репресивно правителство, или загубил мярката цензор – ги защитаваме, сякаш са живи. Разпознаваме нашите съплеменници, когато им отидем на гости, по стените от библиотечни рафтове. По клатещите се купчини от книги край леглата и по подовете им, и по влажните книги в банята. Нашите книги – това сме ние. Те са нашите зареждаеми блокове памет. В тях са моралните, интелектуални и съзидателни влияния, които ни правят хората, които сме.

Авторското право ни признава това. То казва, че когато купиш книга, ти я притежаваш. Твое право е да я подариш някому или да си я пазиш, да я даваш назаем или под наем, да я наследиш от родителите или да я оставиш на децата си. Столетия авторското право е зачитало тази свещена връзка между читателите и техните книги. Ние виждаме авторското право като нещо, което регулира нещата в различни сфери – DVD-та, видеоигри, песни – но книгите са нещо много повече. Книгите са по-стари от авторското право. По-стари са от книгоиздаването. По-стари са дори от печатарската преса!

Противниците на авторското право не зачитат нашето авторско право и нашите книги. Те казват, че когато си купиш електронна книга или аудиокнига в цифров вид, ти си разжалван от собственик в лицензиран. От читател в най-обикновен потребител. Тези крадци опаковат нашите книги и аудиокниги в лицензни съглашения и технологии, измислени като че ли специално за да унищожат емоционалната връзка на читателите с техните книги.

Тези лицензи, разбира се, са огромни. Ако имате iPhone, и си купите аудиокнига от Audible, използвайки свързания с тях магазин на iTunes, вие потвърждавате съгласие с лицензно съглашение в размер на около 26 000 думи. Целият Канадски закон за авторското право е общо 33 000 думи. Същността на тези лицензи е, че се лишавате от авторското право. Че губите защитата на закона, който ви дава права върху нашите книги. Че се съгласявате авторите на тези лицензи да пишат закона.

Разбира се, тези лицензи са изградени от противоречащи на закона клаузи. Веднага можете да го познаете по често срещаните из тях текстове в смисъл на “ако някоя част от този лиценз бъде обявена за невалидна пред закона, то останалите му части запазват валидността си”. Това, естествено, е юридическият начин да кажеш “Не се ограничаваме само до нещата, които ни дава законът. Обявяваме тук за свое абсолютно всичко. Единственият начин да разберете кои претенции са законни, и кои само наше пожелание, е да ни съдите за всяко изречение поотделно.”

По същество, това е начин да кажат, че авторските права са глупости, и че читателите трябва да забравят за тях, и да приемат за единствена истина тези налудничави, заробващи лицензи.

И освен тези лицензи, пиратите добавят и технологии за “защита на цифровите права”. Тези защити, разбира се, никога не са успели да спрат една книга да не се появи свободно в Интернет. Ако някой издател смята, че може да открие технология за защита на цифровите права, която ще попречи на книгата му да се появи в Интернет без защита, ще кажа само: “Погледнете машинописката.”

Добре – ако защитата на цифровите права не е в състояние да спре хората да копират книги, какво тогава върши тя? Върши това да направи незаконно някой да създаде устройство, което да ви показва електронни книги, или да просвирва аудиокниги. Представете си, че огромна верига книжарници е сключила договор с Ikea (разпространител на мебели – бел. Григор), съгласно който Ikea са изключителният доставчик на столове, бюра, полици и лампи за четене на техните книги, и че е успяла да прокара закон, който обявява за престъпление продажбата на столове, лавици и крушки, които не са съвместими с техните книги. Това няма да е от полза нито за издателите, нито за писателите, нито за читателите. Ще е от огромна изгода обаче за Ikea, тъй като те ще са “приковали с верига” читателите към своите стоки, и така ще получат монополна власт върху пазара, или част от него.

Чували сме как издателите, писателите и други ангажирани в творческите индустрии как от години се оплакват от твърде голямата власт на вериги като Уолмарт, чрез тяхния голям пазарен дял, чрез който на практика контролират продажбите. Представете си обаче, че този контрол продължаваше и чак отвъд гроба, и дори след продажбата, и че всяка употребата на книгата дори след като сте си я купили ви задължаваше да продължавате да поддържате отношения с продавача, който ви я е продал. Представете си каква беда щеше да бъде това за книгоиздателството.

Затова и третата част от елегията е озаглавена “Да спасим книгата”.

Да спасим книгата

След години писателствуване, обсъждане на книги и мислене за тях, стигнах до едно просто, но важно разбиране: аз обичам книгите. Не просто четенето или притежаването им – изпитвам дълбоко сантиментално привличане към самата идея за книгата.

И не съм само аз. Това е социален елемент. Среща се из цялото ни общество. Ако правите кратко филмче, и искате да покажете как едно общество попада под тиранична власт, е достатъчно да вмъкнете кадър как горят купчини книги. Всеки ще ви разбере веднага, без излишни обяснения. Ако искате да направите герой във ваша книга симпатичен, е достатъчно да споменете, че той обожава да чете и често ходи в библиотеката – читателите ви моментално ще изпитат симпатия към него. Книгите носят със себе си ореола на човешките достойнства. Те буквално излъчват достойнства. И това е по причини много по-дълбоки от рационалното или дори разумното – всички ние, хората на книгите, знаем колко много книги на този свят са напълно лишени от достойнства. И въпреки това, докато работех в книжарница, и ми се налагаше да късам кориците на книги (стандартна процедура за обявяване на книгите за “непродадени” – бел. Григор), направо ме болеше сърцето. Едвам се насилвам да върна за рециклиране стария си телефонен указател, след като купя нов.

Работата на издателите е направо чудотворна именно защото работят с чудесната обич, която читателите изпитват към книгите. Хората купуват книги именно защото харесват идеята на книгата. А днес издателите плащат луди пари на маркетингови консултанти, за да помагат на хората да разберат “електронното усещане” за книгата. Да ги научат как се консумира книга.

Което ме връща към втората част от това важно осъзнаване: най-важната част от усещането, което дава една книга, е че тя може да бъде притежавана. Че можете да я предадете на децата си, или да я наследите от родителите си. Че библиотеките могат да я събират в архивите си, да я дават за четене, и читателите да идват и да я взимат. Че списанията, за които сте се абонирали някога, могат да бъдат струпани на тавана ви на купчина, която да преоткриете отново някой дъждовен ден. Че няма да изчезнат в момента, в който прекратите абонамента си. Само изключително странни абонаменти изискват да им върнете обратно списанията, които вече сте прочели (какъвто е случаят с някои видове абонаменти към Elsevier, най-големият издател в света на медицински и научни списания).

Да усещате своите книги редом с вас като стар приятел, който ще ви бъде подръка дори ако се преместите на другия край на страната, през всичките дни и дълги нощи на живота ви, е безценно предимство в ръцете на днешните издатели. Но по някаква причина много издатели се опитват да убедят читателите, че не им е работа да смятат книгите си за своя собственост, и не бива да се чувстват привързани към тях. И най-лошото е, че може и да успеят.

Четвъртата част се нарича “Уважавайте авторското право”.

Уважавайте авторското право

Хората често ми показват четци за електронни книги, които наподобяват усещането от истинска книга с анимации, симулиращи обръщане на страници. Ако обаче искате да запазим наистина важната част от усещането за книга, частта, която кара хората да купуват книги отново и отново цял живот, и да пълнят книгите си с тези скъпи приятели, с които не биха се разделили дори срещу пари, тогава е нужно да възстановим и запазим собствеността върху книгите. Когато купя книга, тя е моя. Няма механизъм, дори съдебно решение, което би дало право на продавач да ми отнеме продадената вече книга.

Но въпреки това Amazon направиха най-невероятното, което можеше да се направи в САЩ. Сигурно сте чули, че някой пуснал за продажба в техния онлайн магазин “1984” на Оруел? И се оказало, че тя не е лицензирана за разпространение в САЩ – в останалата част от света Оруел вече е извън авторски права, но в САЩ все още е. И Amazon в отговор на тази информация изтрили “1984” от електронните четци на клиентите си. След като хората си я били купили, една сутрин се събудили – и я нямало вече… А Amazon се оказаха направо супер. След един ден мислене (и огъване пред медийната буря) те решиха да възстановят обратно книгата. Дори дадоха обещание: “Ние вече никога, ама абсолютно абсолютно никога, няма повече да ви лишим от вашите книги. Освен ако не ни се налага.”

Работил съм в този град като книгопродавец доста години, и никога не ми се е налагало да давам подобно обещание на който и да е клиент. Самото проектиране на четец за книги така, че книгите да може да бъдат изтрити от него без съгласието или дори знанието на собственика му, според мен нарушава първия закон на повествованието на Чехов: ако в първо действие на стената виси пушка, до трето действие трябва да е гръмнала.

Когато купя аудиокнига на СД, то си е мое. Лицензът му е “не нарушавай закона за авторското право”. Мога спокойно да го рипна до MP3 файлове, да го прехвърля на iPod-а си, или други мои устройства – то е мое. Мога да го подаря, или продам – то е мое. Но когато купиш аудиокнига през Audible, които контролират 90% от онлайн пазара, получаваш лицензно съгласие, а не собственост. Нещата, които можеш да правиш с книгата, са ограничени през DRM; дори плейърите, на които можеш да я слушаш, са ограничени от лиценза на Audible. Те и iTunes, на които Audible са единственият доставчик на аудиокниги, го правят не защото издателите са ги помолили. Правят го, защото имат лична изгода.

Ще ви обясня откъде знам това. Последната ми книга беше издадена от Random House като аудиокнига. Бяхме се свързвали преди с Audible и ги бяхме питали: “Ще пуснете ли една книга в магазина ви, без да я опаковате в DRM?”. Те отговориха: “Не.” Когато ги попитахме за тази книга – Random House е най-големият издател на аудиокниги на света, огромен доставчик е – пак се свързахме с Audible и ги питахме ще го направят ли. Те отговориха: “Ами добре, ще го направим. Но iTunes няма да я приемат в магазина си.”

Всеки, който твърди, че читателите не могат, не бива и няма да притежават своите книги, е маниак, решил да унищожи книгата, книгоиздаването и самото авторство на книги. Трябва да попречим на тези хора да постигнат своето. Утрешните библиотеки трябва да са по-добри от днешните. Способността да даваме книгите си назаем едновременно на повече от един човек е полезно качество, а не рушителен елемент. Всички знаем това. Време е да спрем да се правим, че пиратите на авторското право са прави. Тези хора са били читатели, преди да станат издатели, писатели, адвокати, търговски агенти или маркетьори. Ние сме хората на книгите – време е да започнем да се държим като такива.

(Втората част на речта на Кори Доктороу ще публикувам в някой следващ запис.)

Във фирмата, в която работя, има свободно място. Ето подробностите:

Длъжност: Специалист по ИТ поддържка на клиенти – 1 ниво.
Работно време: 10:00 – 18:30 (с половин час почивка, когато през деня остане време)
Работно място: Посещения по офисите на клиенти, в рамките на София
Заплата: 700 лева (чисти; осигуряване върху пълната сума).
Тримесечен пробен срок, по време на който заплатата е 600 лева.

Описание на работата:

Разрешаване на спешни ИТ проблеми при клиенти на фирмата, и периодична планова поддръжка на ИТ инфраструктурата им. (Поддръжка от първо ниво ще рече, че се очаква да се справяте с повечето типични проблеми. За по-заплетени ще получавате помощ от специалист от 2 ниво, или той ще поема случая. Ще разполагате с телефон за фирмени разговори.)

Работата включва пътуване между офисите на клиенти из цяла София. Може да се мисли за поемане на част от разходите за гориво, или за карта за градски транспорт. Често работата е напрегната, и понякога продължава и вечер, или остават задачи за “домашно”. От качественото й и навременно свършване зависят приходите на фирмата, а оттам и заплатата на хората. Който не работи добре, бърка в джоба на всички – няма как да бъде търпян.

Нужни са здрави нерви – клиентите обикновено са ядосани (никой не обича техниката му да не работи), и често имат нужда и от психотерапия. Понякога приказват глупости, които следва да бъдат изслушвани внимателно. Клиентът ни храни, така че сме длъжни да му угаждаме.

Шефът (аз) е взискателен, строг и зъл – с една дума, гадняр. 🙂

Изисквания към кандидата:

Задължителни:

– Свестен и коректен човек. (Това е основното изискване.)
– Желание да учи и разширява познанията си.
– Умения по:
— Инсталиране / преинсталиране (със запазване на всички данни) на различни версии на Microsoft Windows.
— Инсталиране, преинсталиране и оправяне на инсталации на драйвери за Windows. (Включително издирване от Интернет, ако се наложи.)
— Настройка на мрежови връзки, е-майл акаунти, споделени устройства
— Диагностика на често срещани хардуерни проблеми
— Подмяна на дефектирали елементи на десктоп компютри

Полезни:
– Основни понятия в Linux, OpenOffice.org и друг свободен софтуер
– Инсталиране / преинсталиране / преконфигуриране на различни версии на Microsoft Office
– Познания по оправяне на проблеми в Windows Registry
– Познания по инсталиране и конфигуриране на често срещани приложни програми
– Познания по мрежови технологии (TCP/IP)

Ако работата ви интересува, изпратете автобиография на hr (в домейн) serdica.org.

(Допълнение от 7 януари: Мястото е заето.)

Преди около година бях на гости на мой приятел. Великолепен системен администратор, и добродушко с чудесно чувство за хумор, той винаги беше в центъра на женското внимание. Без да е кой знае какъв женкар, през леглото му бяха минали сигурно повече от половината ни познати от нежния пол. Просто не разбирах как се е опазил почти до трийсет без не само брак, но дори сериозна връзка.

Този ден се беше поуплашил заради нещо, което по телефонното описание звучеше като навехнат крак. За да съм сигурен, че не е пукнал кост, реших да мина да го видя – живее съвсем близо до едни от клиентите ми. Заварих го, както винаги, седнал зад клавиатурата на компютъра, да пише в някакъв форум.

– Ей сега, Григи, само да отскоча до тоалетната, че ме е напънало… – Той закуцука натам, и ме остави да го чакам пред компютъра.

Неволно се зачетох в току-що пратения текст, и премигах стреснато. Въобще не звучеше като нещо, написано от добродушния ми познат. Беше злобно и саркастично кастрене на съфорумец, очевидно непредизвикано от нищо особено. Повдигнах вежди. Да не би момъкът да има проблеми, за които не знам?

Пристигането му откъм тоалетната смути размислите ми. Кракът се оказа прилично понавехнат, но без нищо пукнато. Показах на героя как се прави студен компрес, инструктирах го да го смени на следващия ден със загряващ и да кара така няколко дни. След това около час си плямпах с него за живота, вселената и всичко останало. Без да забележа каквато и да е следа от студеното и издевателско отношение от текста му. Или да напипам проблем, който би ме навел на размисъл.

Същата вечер ми се отвориха петнайсетина минути свободно време. Веднага намерих форума в Гугъл. Направи ми впечатление, че е затворен за нови членове и за анонимни съобщения – можех само да чета. Материалът за четене обаче беше предостатъчно.

Форумът имаше постоянен състав от около десетина души. Нерешителен и депресивен поет, чиито стихотворения обаче ми харесаха – не бяха никак лоши. Момиче, вероятно между двайсет и пет и трийсет, директно, цинично и пълно с горчилка към живота. Компютърджия и още по-голям техничар от приятеля ми – виждаше целия свят като компютърни функции и аналогии. Самотна майка, претрупана от работа, но винаги оптимистична, добродушна и готова да окуражи някого. Хлапе, може би млад тинейджър, което се мъчеше да подражава на техничаря и да бъде част от “тайфата” му, и мразеше учителите и уроците си… И познатият ми, изявяващ се под ник, като саркастичен и злобен смотаняк. Всяко негово съобщение лъхаше на чувство за превъзходство и комплекс за малоценност едновременно. Ум не ми побираше защо му е да се изявява като такъв.

Най-странното беше, че всички тези хора като че ли нямаха нищо общо помежду си. Не можех да си представя какво може да ги е събрало на едно място. Ако съдех по прочетеното, никой от тях не беше виждал на живо друг, нямаха общи елементи в биографиите си, не бяха били съученици или колеги… Но някак успяваха да поддържат диалози, често разбирани напълно различно от участниците. Да… може би най-точната дума е “взаимодействат социално” някак. Като система от планети, необвързани от никакви закони на гравитацията, но въпреки това държащи се по силата на някаква абсурдна логика заедно.

След кратко мислене реших, че всички те като че ли имат някаква нужда от това общуване. У някои лесно можех да я различа. У други я нямаше, и не разбирах защо им е да продължават да пишат там. Но щом го правеха, очевидно си имаха някаква причина.

След известно време се отказах да обмислям загадката. Малко ме тревожеше защо познатият ми може да има нужда да се изявява по този начин, но не можех да разбера… Така допреди няколко дни. Буквално в коледната вечер телефонът ми внезапно звънна:

– Ало, Григи, някъде около нет ли си? Имам проблем, а съм си на село, тук няма нет. Можеш ли да ми помогнеш?

– Какъв е проблемът?

– Паднал е един уебсървър, който поддържам. Да те помоля да погледнеш какво му е?

– Разбира се.

– Адресът е еди-кой си. Логваш се на еди-кой си порт, с еди-какъв си акаунт, паролата е тази и тази. После паролата на руута е еди-каква си.

– … … … Мда, апаха се е утрепал. Да огледам защо?

– Няма нужда, просто го пусни пак, и виж дали ще тръгне. Ако не ще, почисти там нещо, закрепи го, че шефа го е хванал мензиса, пък сме с миличката вече в леглото. Аз ще оправям после. Огромно мерси!

Рестартирах Apache, като наум се подсмихвах – подобно на Сашо Сладура, моят познат вече направо казваше “миличката”, да не бърка имената на момичетата. Нещата тръгнаха перфектно. Огледах на бърза ръка за възможната причина за гръмването – не намерих нищо особено.

Но попаднах на форума, който бях разглеждал преди. Беше на точно този сървър.

Бях готов вече да зарежа нещата, когато отведнъж студеното съмнение ме загриза отново. Какво, по дяволите, караше толкова готин човек да се изявява като такъв боклук? Излива скрития мистър Хайд? Какъв беше този мистериозен, затворен форум? Как се бяха събрали в него толкова различни хора? Дали това нямаше нещо общо със загадката ми? Нещо, по което да предположа дали момъкът развива някаква скрита психична болест, или просто обстоятелствата са такива?… Като начало, откъде са тези хора? Тоя добродушен и тъповат новоприет зеленокартник, дали наистина пише от Щатите, примерно?

Прегледах лога на форума.

После го прегледах още веднъж. Проверих нещата няколко пъти, да не би да бъркам.

Не, не бърках. Почти всички записи в него идваха от домашния адрес на приятеля ми.

Огледах още веднъж, по-старателно. Част от записите, предимно нощни, идваха от служебния адрес на приятеля ми – и през него също бяха писали почти всички участници във форума. Три-четири идваха от адрес в свободната безжична зона при Ариана, отново различни участници, в рамките на общо двайсет минути, неделя следобед. Всички адреси ползваха за всички участници във форума една и съща версия на Опера, с едни и същи бисквитки. Не ми беше трудно да си спомня, че познатият ми не се разделя никъде с лаптопа си…

И така, всички участници във форума бяха всъщност един и същи човек. Подозрението, че познатият ми нещо мръдва, беше заменено от още по-силно, в точно същото. Но при общуване той изглеждаше толкова непоклатимо нормален – а все пак съм лекар, и имам някакъв усет за тези неща… Какво да правя?

Когато момъкът се върна от коледната почивка, го попитах директно какво става. Извиних му се, че съм зяпал където не ми е работата, и споделих (в максимално мека форма) безпокойството си.

– А, това е вид развлечение – махна той с ръка безгрижно. – Хоби.

– Не го разбирам. Виждал съм доста, но такова развлечение, признавам си…

– Хич не е сложно. Не си ли си играл като дете с един куп играчки? И не си ли имитирал разговорите между тях, като поемаш ролята ту на едни, ту на други? – Той се усмихна.

– Естествено, че съм го правил, нали това прави всяко дете всеки ден. Но вече сме възрастни. Не те разбирам.

– Говори само за себе си, и ще ме разбереш. Аз не съм чак толкова възрастен. Вижда ми се интересно да запазвам детето в себе си, затова го правя. Нещо лошо?

– Ъъъъ… Само един въпрос. Смяташ ли че, ъъъ, в тези образи има нещо реално?

– Точно колкото ти си смятал като дете, че тази ти играчка е истински океански параход, а онази – истински космически кораб. Успокой се, не съм мръднал. Просто си играя. – Той пак се ухили обезоръжаващо.

Малко по малко страхът се оттичаше, и разбирах, че просто съм срещнал поредния “странен човек”. С някаква особеност (в неговия случай – остатък от детството, запазен умишлено), която му дава нещо. Нещо, което понякога, като го осъзнаеш, изглежда толкова естествено, че се чудиш как си могъл да сметнеш човека за странен. А понякога не можеш да го осъзнаеш добре, и да разбереш какво точно му дава, но също усещаш, че е нещо принципно обикновено и нормално, просто твърде рядко, било заради случайно загърбване от хората, било заради неслучайна тяхна глупост.

Имам предположения какво точно дава това на приятеля ми. Може би вътрешно разнообразие – а разнообразието е огромно богатство. Може би вид реализация на един неизявил се актьор, или може би създател на истории. Може би наистина най-обикновена игра, хоби точно като колекционирането на влакчета или строенето на модели… Може би всичките тези заедно.

Днес не издържах, и му звъннах:

– Би ли ми позволил да напиша за този случай? Обещавам да не подскажа по никакъв начин, че става дума за теб.

– В блога ти?… Добре, пиши. Но не очаквай да го коментирам или да взимам отношение.

… Така да е.

С доста закъснение попаднах на този запис в блог. Смях се до сълзи.

След това се замислих. И си спомних ред дискусии около правото на човек да избере да умре.

Наистина, подходът на Доктора от този запис е брутално ефективен именно защото плаши пациента с нещо, по-страшно за повечето хора и от смъртта. С това дори към остатъците им да нямат никакво уважение, а просто да ги рециклират както сметнат за необходимо.

Уважавам личните права и свободи. По тази линия смятам, че човек има правото да решава за себе си – включително и кога да умре. Но в същото време имам и медицинско образование, и знам – над 99% от опитите за самоубийство се извършват в моменти на психическа нестабилност, или дори непригодност за взимане на решение за себе си.

Какво следва да направя, когато се сблъскам със случай на желание за самоубийство?

Мисля, че човек трябва в крайна сметка да има право да реши дали да живее, или не. Но в същото време би трябвало самоубийство да се допуска само ако човекът е в ясно и стабилно състояние на разума. Иначе казано, само ако той има основателни причини да не живее повече.

Да, редно е волята на човека да бъде уважавана. Но много психически болести или обикновени проблеми се състоят именно в това да променят волята на страдащия. При остри депресивни пристъпи например желанието за самоубийство е един от най-честите симптоми. Трябва ли да бъде позволено на болния да умре, при положение, че с малко лечение (а най-често дори без лечение) пристъпът преминава, и любовта към живота се връща? (Подсетка: При по-чувствителни хора подходящо отношение спокойно може да причини депресивен пристъп – ако самоубийството в такъв момент е разрешено, имаме един чудесен начин за ненаказуемо убийство.)

Затова си мисля, че в огромния процент от случаи самоубийството следва да бъде предотвратявано именно от морална гледна точка и от уважение към волята на пациента. Защото, освен в много редки случаи, естествената, истинската воля на човек е да живее, и той след отминаването на пристъпа, без или с лечение, ще се върне към нея… И че методи като описания също са позволени.

Именно защото са комични. Защото зад комичното в тях – внезапното отказване на болния от идеята – се крие именно моралната страна на нещата. Фактът, че истинската му воля не е да умре, и че тя просто е била надвита от пристъп делузии и депресивно състояние. “Грубиянският” подход разрушава делузиите, и дръпва чергата изпод краката на депресивното състояние. И пациентът се “пробужда” за живот.

В други случаи може да са подходящи други методи. Някои от тях може би още по-комични. Други – “брутални” и “насилнически”. Но ако човек е склонен да търси моралната страна на нещата, не е зле да я потърси и зад тези методи. Когато използваш ума и сърцето си, обикновено разбираш.

Реклама до небето, шумотия до небето. Рекох си – не го ли гледам, познанията ми за фантастиката престават да бъдат актуални. И през празниците намерих време.

Ако не го бях гледал (в 3D кино), наистина щях да съм попропуснал доста. Но не и в познанията си за фантастиката.

“Аватар” не е фантастика. Това е “Танцуващият с вълци” плюс малко “Покахонтас” за вкус, облечен във фантастични одежди. Ако човек върне мястото на действието в Дивия Запад, и времето в 19 век, сюжетът ще стои много по-истински. (Даже без направо дразнещо индианскоподобните обичаи на на’ви.) Което за мен, като пишман разказвач, означава: нещата са насилени.

Фантастичното не е самоцел, нито удобен овкусител. Ако в една история то не е необходимо за същността й, ако тя може да бъде разказана по нефантастичен начин, без да изгуби нищо от силата си, значи фантастичното е ненужно в нея. Точно както всеки друг несъществен елемент… И да, почти всяко фантастично произведение може да бъде разказано по нефантастичен начин – но добрата фантастика при това неизбежно ще изгуби, докато “Аватар” според мен би спечелил.

Ключовото във филма обаче не е доста изтърканият му сюжет, а именно техническите му ефекти. За мен “Трон” ще остане завинаги част от историята на киното, въпреки блудкавия сюжет, защото беше първият филм, изцяло (освен лицата на актьорите) генериран с компютри. Тоест, от ново поколение… По същия начин, “Аватар” е първият по-голям филм, който не само е предимно 3D, но и преобладаваща част от героите са motion capture CGI. Така че също ще остане в историята на киното.

С какво точно това е чак пък толкова ли? С възможностите, които отваря. И, колкото и да е парадоксално, с възможностите, които отваря и пред “нефантастичното” кино.

Като начало, не мога да отрека, че фантастичното му беше ЗРЕЛИЩНО. Игралните филми в моите очи най-често отстъпват на природонаучните като природна красота и гледки (обяснимо). Един от малкото филми, които са ми направили впечатление на изключително красиви природно (включително на нереални пейзажи) е “Властелинът на пръстените” – гледката на предаващите огъня сигнални клади според мен е достойна да бъде един от символните кадри на киното… “Аватар” в това отношение е просто невероятен. Дори калпавата техника на IMAX-а не можеше да скрие какви пейзажи са направени, и колко добре са пипнати. Спокойно мога да кажа, че бият почти всичко, което съм виждал като реален природен пейзаж. Да, заслугата е на художниците и специалистите по 3D – но това е първият филм, в който виждам технологията да надминава природата като умение за създаване на красота. Което е по същество технологичен скок, и създава възможността да го виждаме все по-често за в бъдеще.

А истинските възможности тръгват оттук нататък.

Да вземем най-простото – субтитрите. Толкова сме свикнали те да са надписи в долната част на екрана, закриващи филма там, че не можем да си ги представим иначе. А колко лесно 3D-то би могло да ги поставя до съответния герой, на съответното разстояние…? Отчасти това е възможно и сега, но никой не си дава труда. Наличието на утвърдена технология би могла да ускори навлизането на този елемент.

Добре де, субтитрите са дреболия. 3D-то като цяло обаче не е. Бих очаквал до десетина години то да стане на практика стандарт в киното. (Най-малкото защото “двуглавите” професионални камери до две-три години вероятно няма да са много по-скъпи от традиционните.) А сигурно скоро след това ще започне и “3D-ирането” на “стари” 2D филми, точно както сега е популярно “оцветяването” на стари черно-бели филми. (Няма да патентовам идеята, или да искам пари за нея. Който иска да прави бизнес, да се хваща.)

По-нататък, сигурно всеки е виждал “шантавите” картинки на психолозите, които изобразяват физически невъзможни неща, или оптични илюзии, и т.н. 3D технологията, особено съчетана с компютърното генериране, би позволила цели филми, изградени от подобни “невъзможни” елементи. Лимитът тук вече ще се окажат не техническите възможности да се създаде нещо, а способността на човешкия мозък да го възприеме. (Казано в компютърни термини, и тук ще стигнем на етапа най-слабият елемент от системата да е задклавиатурното устройство.) А това е скрит невероятно ключов елемент от развитието на човечеството – ще оставя на любителите на задачки-закачки да се досетят защо точно. 🙂

Ами участието на герои, които са изцяло CGI? Без да се впускам в импликации с “Диамантената ера” на Нийл Стивънсън, ще подметна идеята за филм, в който рамо до рамо воюват примерно Арнолд Шварценегер и Ерол Флин. Или пък Кларк Гейбъл ухажва Камерън Диас. (Третата комбинация – Чарли Чаплин и Георги Парцалев – дойде както на моя акъл, така и на умовете на почти всички приятели, с които споделих концепцията. При всеки самостоятелно. Хуморът на двамата според мен е твърде различен, за да се напаснат добре, но… идеята е ясна.) Ехо, някой желаещ да заснеме на филм “Всичките призраци” на Хайнлайн? Или “Маска” на Лем? (За второто се абонирам аз да пиша сценария. Не съм съгласен това да иде за преработка в рядка сладникава бозица “Холивуд”.)

(Апропо, първият ми запис с подобни идеи е от доста преди “Аватар”…)

Авторите на “Звездни войни” вече оцениха колко по-евтино излиза да се използват компютърни изображения вместо декори. Защо да не го направят и авторите на реални филми? Ако искам да заснема филм, и действието се развива през 1930-те, нужно ли е някъде да строя цяла възстановка на градове оттогава? Или пък да се ограничавам без общи планове с дълги улици и десетки къщи, да загубя най-пълноценната част от атмосферата на филма?…

Накъде ще избие тая ли? Не е трудно да се предположи. Сигурно в един момент ще стане достъпен софтуер, специализиран да изобразява в компютърно генериран герой всякакви емоции. Радост, тъга, раздразнение, колебание… С фин реглаж. Тип герой – женкар 80%, побойник обаче само 20%, страхливец 50%, наивник 30%. Типични жестове и мимики – дълъг дропдаун, мултиселекция. Запис на профила, Ctrl-S. Ха сега да видим как точно той ще изрази колебание… Малко по-експресивно… Не. Я сложи замислеността на 60%. И добави типичен жест “улавяне на лакът зад гърба”… Да, така е добре. Слагаме го на стола пред масата с картите. Запис!…

И, както е тръгнало, дори ако този софтуер е несвободен и скъп, скоро ще се появи свободен с такава функционалност. А през това време законът на Мур ще напомпа още домашните компютри. И току-виж всеки от нас получил на върховете на пръстите си техническите възможности на Джеймс Камерън. Да видим дали Седмата муза няма да се окаже едновременно безработна и преработена.

Лично аз се съмнявам. Техническите възможности на Джеймс Камерън не вървят в комплект с таланта му. Но както сега има Уикипедия и сродните й проекти, нищо чудно тогава да се появят филмови портали, един вид YouTube за собствени филми. А когато малко от малко талантливите мераклии започнат да се обединяват във виртуални екипи, MPAA може да се окаже в кофти положение. Което ме плаши. Не защото не са си го заслужили, а с това какви мерки може да се опитат да прокарват, за да удържат монопола си над “валутата на умовете”. Мерки, стигащи далеч по-нататък от спиране на торент сайтове, патентоване на сюжети и вкарване за откраднат един диск песни в затвора за срок, сравним с давания за убийство…

Както и да е. Ще поживеем, ще видим.

Записите в блога идват и си отиват. Рядкост е някой да прочете запис в блог, по-стар от седмица-две. Един запис в моя блог, който вече е на четири години, обаче продължава да бъде четен и коментиран. Нарича се “Съществува ли Дядо Коледа”.

Почти всички коментари са от деца. Някои пишат писма до Дядо Коледа какво искат. Други изказват вярата си, че той съществува. Трети – недоверието си, че го има… И всички, всеки по своя начин, вълнението си от темата. Дори тези, които смятат, че той не съществува.

Лично аз смятам, че съществува (писал съм го неведнъж), точно както и ние, обикновените хора. Да, той няма едно определено тяло, за разлика от нас. Но и ние не сме тялото си, а само живеем в него. Един тъжен ден това тяло ще е още тук за малко, но нас вече няма да ни има – или може би един прекрасен ден това тяло вече няма да го има, но ние ще сме още тук, в ново, по-хубаво тяло… Точно така и Дядо Коледа живее в телата на всички, които купуват подарък на тези, които са им скъпи. За нас, другите живеещи в тези тела, той е легенда и обичай, точно както ние за клетките и органите на своето тяло… Просто тези, които не вярват в Дядо Коледа, не са достатъчно пораснали, за да разберат, че той съществува.

… Отплеснах се. Пиша днес за съвсем друго.

Често ние се чувстваме безпомощни пред страховито, надвисващо зло. Като мънички пухкави животинчета, потъващи в сянката на огромен хищник… Дали това зло ще е тоталитарен тип следене и подслушване, или мафиотска корумпираща система, или военна хунта, или нечия армия, или студено и безсъвестно общество, е без значение. От значение е единствено ужасът в сърцата ни, и осъзнаването колко дребни, слаби и безпомощни сме пред злото. Как съпротивата ни е безсмислена, и съдбата ни – обречена.

И тогава преглъщаме отчаяно, и се опитваме да избием мисълта от главите си. Да я подменим с нещо друго, по-приятно – например да купим коледен подарък на децата и близките си. Без да разбираме, че с това докосваме една нежна, ненатраплива, но страховита мощ – мощта на доброто.

Хилядолетия наред Коледата не е съществувала. Съществувал е езическият средзимен празник на най-дългата нощ, и на него на зимата и на злите божества са се принасяли жертви (отначало човешки), за да кротуват, за да не ни унищожат. И тогавашният Дядо Коледа е бил най-злият от злите богове, приемателят на жертвоприношенията. Всички, дори кланящите му се шамани са треперели при мисълта за него. И майките са плашели с него децата си – ако не слушаш, ти ще си жертвата…

С времето нещата са се променили. Хората са започнали да чувстват увереност в силите си, сигурност в утрешния ден. И злият бог е загубил много от силата си. Превърнал се е в намусен и мрачен старец, който обикаля с голяма торба и прибира в нея непослушните деца. Все още страшничък за по-малките, но само мрачна сянка в умовете на по-възрастните. Част от хората са се измъкнали от властта му.

След дълго и странно съсъществуване на обеззъбения средзимен празник и християнското Рождество Христово, някой е решил да ги слее. Вероятно мрачен и суров религиозен фанатик, решен да изкорени и последните остатъци от езичеството. Но е примесил в обединението и една от многото християнски легенди – как свети Никола една нощ подхвърлил в дар кесия злато на беден баща, който се готвел да продаде една от дъщерите си… За пред деца легендата е придобила друг вид – за справедливия светец, който възнаграждава на края на годината послушните деца, и наказва непослушните. Поредната стъпка в еволюцията на вярванията, умовете и човечността ни, от идол-кръвопиец през Торбалан-плашило към справедлив съдник.

Надали може да се каже кога и как е дошла следващата стъпка. Как свети Никола е престанал да наказва непослушните деца, а само ги е оставял без подаръци. Може би не са достигали съседи, желаещи да налагат хлапетата. А може би и родителите са се досетили, че техният собствен авторитет пред децата им е по-важен за доброто възпитание от плашенето с наказания от светец. Или пък, най-вече, може би са се досетили – понякога поощрението носи повече от наказанието. Понякога празникът е хубав с това, че са щастливи всички… И тихомълком светецът е ставал благ и добър към всички, и е носел подаръци на всеки. Израствал е в душите ни заедно с тях, точно толкова случайно, колкото водата тече надолу, и колкото случайно доброто побеждава злото.

Днес и аз разнасях подаръци. Още нямам деца, на които да ги оставя под елхата. Но купих по нещичко за всички мои роднини и близки. Без да се опитвам да ги лъжа, че е от Дядо Коледа или който и да е друг. Искрицата топлина, капчицата кураж и грижа не се променят от това кой ти носи подаръка – важното е да ги има, някой да се е сетил за теб. Да ти е донесъл нещичко. Може би смешно евтино, може би абсурдно неподходящо, може би отвратително некачествено – какво значение има? Истински ценна е топлината и грижата.

Ако предпочитате да спечелите луксозна лимузина от лотарията пред това да ви подарят едно бонбонче за Коледа, мога само да ви съжаля. Ще имате най-луксозната кола на света, но тя няма да може да ви даде и една десета от щастието, което на мен би ми дало бонбончето-подарък. А колко беден и сакат трябва да е човек, за да събира неща, които не му носят щастие?…

… Подаръците избирах пак днес, по-рано през деня – ангажираността не ми беше оставила време досега. Тичах през магазини и пазари, и ме заобикаляха хора, също тръгнали за подаръци. Мрънкащи за тежката си съдба. Ругаещи кризата, безпаричието, държавата си, света като цяло. Вкиснати от ежегодното заливане с тонове коледна меласа, джингълбелсове, дядоколедовци и друг кич.

И издирващи искрицата топлина, която ще поднесат на някого. Тихо и неусетно, често сами неразбрали какво всъщност правят, сътворяващи добро сред злото, и от злото. Хранещи надеждите, вярата или пък съмненията на децата, които продължават всяка година преди Коледа да пишат коментари под онзи запис.

И на възрастните, които няма да коментират под него, и надали ще го прочетат. Но ще бъдат стоплени за миг от грижата, и сред студа, трудностите и самосъжалението в живота им ще изгрее искрица добро. Миг топлина сред студа, миг сила сред слабостта, миг прозорче към това да бъдат истински хора.

И отнякъде отвътре в нас ще се усмихне Дядо Коледа. Отказал се дори от присъствието си, от споменаването си, но въпреки това донесъл ни най-големия подарък.

Преди изборите БСП се опитваше да наложи в ЗЕС промени, които целяха да позволят хората да бъдат подслушвани и следени без съдебно разрешение. Но не се решиха да им дадат ход. ГЕРБ тогава бяха категорично против тези промени.

Изборите минаха. На власт дойде ГЕРБ. И смело наложи промени в ЗЕС, погазващи гражданските права значително повече от предлаганите от БСП.

Засега на първо четене. С обещанията, че между двете четения проблемът с нарушаването на човешките права ще бъде пооправен… Благодаря. Вече зная колко струват обещанията на ГЕРБ. Ще си позволя този път да не повярвам.

БСП пък създаде подписка онлайн. Досега е съобщено единствено, че ще бъде достъпна от 23 декември на адрес “Az protestiram.com”. Към момента все още никоя от реалните комбинации, които мога да свържа с това, не отговаря – надявам се да бъде активирана скоро. Защото смятам да я подкрепя.

Точно така – аз, Григор Гачев, смятам да подкрепя подписка на БСП. Нещо повече. Призовавам всеки, който не харесва идеята да бъде следен безконтролно, също да я подкрепи. Време е да спрем да робуваме на инициали, и да започнем да гледаме интереса си.

Едно от нещата, които хората не обичат, е да разчитат на собствената си преценка. Често те нямат самочувствието, че могат да преценят нещо достатъчно добре (например ако то изглежда да изисква познания в област, в която те не са добре информирани). Освен това, собствената преценка изисква усилия и поемане на отговорност – две неща, които често биват избягвани.

А не бива. В един почтен свят собствената преценка не би била твърде необходима. Днешният свят обаче е доминиран от нахални реклами и безсрамни лъжи. Излишното доверие в него често води до неприятни изживявания. Но и без доверие пък е невъзможно да се съществува – налага се човек да преценява на какво да се довери, и на какво не.

Ето по-долу няколко примера как лесно човек може да прецени сам дали нещо е истина, или не е.

Нигерийската измама

Нещото за преценка: Получавате по електронната поща съобщение от роднина на наскоро закъсал известен човек. От него научавате, че известният човек е скрил някъде една умопомрачителна сума, и че роднината му ви е преценил, че на вас може да се разчита. И че ако помогнете тя да бъде изнесена от страната, ще получите солиден процент от нея.

Въпросите, които трябва да си зададете: Откъде-накъде изобщо научиха за вас, та да ви изберат за посредник – толкова ли сте известни чак там? Били преценили, че могат да ви имат доверие, за толкова пари – на базата на какво? При положение, че дори не знаят български? Къде по света няма как да официализират парите? Нещата не били читави? А иска ли ви се да се месите в престъпление?…

Проблемът, който ще ви пречи да прецените вярно: Размерът на предлаганата сума. Срещу много пари човек е склонен да си затваря очите за доводите на разума.

Реалността: Ако се съгласите, отначало ще трябва да си отворите сметка. След това ще има дребен проблем, и ще трябва да им пратите съвсем дребна сума – примерно пет долара. След това още десет. След това още двайсет. После петдесет… Като стигнете двеста или петстотин сигурно вече ще се откажете. Но десет хиляди наивници по петстотин долара са пет милиона…

Скъпите застраховки

Нещото за преценка: Изявление по телевизията на отговорен шеф на голяма застрахователна компания. Автомобилните застраховки са на загуба, казва той, и затова е нужно спешно цената им да бъде вдигната. Евроизисквания, размери на застрахователни суми, овърдрафти, мениджмънт на риска и други страховито звучащи икономически термини.

Въпросите, които трябва да си зададете: Ако са на загуба от застраховките, защо застрахователните фирми се скъсват да ги предлагат? И не само ги предлагат, но към Нова години започват да предлагат и отстъпки, бонуси към тях и прочее? Също, откъде се взимат купищата пари за реклами на автозастраховки? Кой вкарва такива суми в реклама на губеща дейност?

Проблемът, който ще ви пречи да прецените вярно: Купищата икономически обяснения. Обикновено е трудно да прецените верността им, дори ако сте икономист (би било нужно да знаете вътрешнофирмена информация). А звучат впечатляващо.

Реалността: Как предполагате?

Банковите лихви

Нещото за преценка: Изявления на всички банкови ръководители в държавата, че лихвите по кредитите, които са раздали, са минималните възможни в момента, и всякаква надежда за намаляването им или за облекчени режими на изплащане трябва да бъде забравена. Всяка банка категорично отказва да го направи. А ако правителството го нареди, казват банковите шефове, банките ще фалират, и кризата ще стане още по-страшна.

Въпросите, които трябва да си зададете: Дали не се наблюдават обективни факти, които говорят не за обедняване на банките и спадане на печалбата им от кредити, а за охолство и великолепна печалба от кредити, която спокойно търпи орязване, и облекчаване условията на кредитите. Например бум на банкови клонове къде ли не. Или агресивно търсене на банкови депозити (и съгласието на банките да плащат големи лихви по тях). Или огромни количества скъпоструваща реклама, пускана от банките…

Проблемът, който ще ви пречи да прецените вярно: Единодушието на банковите шефове. Обикновените хора са склонни да отдават твърде единодушните мнения на обективна реалност, а не на негласен (или таен) картел.

Реалността: …

Политикът-антикорупционер

Нещото за преценка: Политик от новосформирана партия се кандидатира на избори. Страната е залята с негова реклама. Основният му лозунг е за борба срещу корупцията и краденето на обществени пари. Обещава, че ако бъде избран, ще унищожи корупцията без нито капка милост.

Въпросите, които трябва да си зададете: Ако този човек наистина е враг на корупцията, откъде е намерил пари, и то в България, да залее страната с реклама? Това са не един и не два милиона. Кой инвестира толкова пари, за да бъде избран определен политик? И безвъзмездно ли ги инвестира, или смята да си ги върне със солидна печалба – и как точно ще си ги върне?

Проблемът, който ще ви пречи да прецените вярно: Лозунгите срещу корупцията импонират на всеки в измъчена от корупцията държава. Точно както лозунгите за 35% месечна лихва импонират на всеки в измъчена от бедност държава.

Реалността: …

Щастливите потребители

Нещото за преценка: Виждате по телевизията реклама на щастливи потребители, които се скъсват да хвалят някакъв продукт. Да твърдят с лъчезарни усмивки, че той е променил живота им, да го препоръчват на всеки, и т.н.

Въпросите, които трябва да си зададете: Това истински потребители ли са? Ако гледате повечко реклами – дали лицата на тези потребители не са ви познати и от други реклами? Вие на тяхно място бихте ли се държали пред камера толкова уверено, спокойно и професионално? И изобщо, ако някой хвали нещо в телевизионна реклама, и твърди, че е обикновен потребител, това гаранция ли е, че нещото наистина е добро, и че той наистина е обикновен потребител?

Проблемът, който ще ви пречи да прецените вярно: Желанието за доверие към авторитета. Телевизията има авторитет – ако каже, че някой е обикновен човек като вас, ще ви изглежда по-вероятно той наистина да е.

Реалността: …

В петък привечер попаднах в наистина кошмарно задръстване. Обикновено не се сещам за радио в колата, но този път го пуснах – нужно ми беше нещо, с което да се отвлека от мисълта, че закъснявам. Попаднах точно на предаване, което пускаше обаждания по телефона от софиянци – дали са почистени улиците. Почти всички се оплакваха, че са изчистени само два-три най-големи булеварда, и че и това е станало чак към обяд… Внезапно обаче едно обаждане привлече вниманието ми:

– Добър ден, кажете вашето мнение – почистена ли е София от снега?
– Искам да кажа, че си е много добре София! Оплаквате се, защото софиянците сте кекави и лигави, така да знаете!
– Така ли? А вие, госпожо, откъде сте?
– От Елена съм. Днес цял ден бяхме в София с мъжа ми. Дойдохме с колата още сутринта, цял ден сме карали из града, и в момента се връщаме.
– И смятате, че градът е бил почистен?
– Екстра си беше! Никъде не сме имали проблеми. Просто шофьорите ви са лигльовци и само хленчат.
– Виж ти… Госпожо, а вие ли карахте, или съпругът ви?
– Той, естествено. Аз нямам книжка.
– А той също ли беше доволен от почистването на улиците?
– А, той нещо мърмореше и ругаеше, ама вие мъжете всичките сте такива разглезени, само мърморите и ругаете за щяло и нещяло.
– Така ли? – Водещият тихичко се кискаше.
– И само се влачите като народна песен! Днес сто пъти съм ръчкала мъжа ми да кара малко по-пъргавко, че той и по празни улици пълзеше като мравка, все едно нямаме работа. Всичките днешни мъже сте плюнки, така да знаете! Няма вече истински мъже…

Не зная дали диалогът продължи още. Смеех се така, че колата се тресеше. Добре, че задръстването не помръдваше, иначе сигурно щяха да ме освиркат до небето.

Така и не разбрах дали госпожата беше остроумна шегаджийка, или “булка на военен”. Не вярвам и да има някакво значение. Хората са два вида: всякакви и още по-всякакви. Не можеш да съдиш по един за всички.

Едно обаче със сигурност можеше да се съди по думите й – доколко е изчистена София. (Макар че, да си кажа честно, към този момент повечето главни улици вече бяха поостъргани.)

(В добавка: още нещо, което чух по радиото пък днес. Беше някаква анкета сред минувачи. Един, леко дрезгав и сякаш пиянски глас, привлече вниманието ми с отговорите си:

– Извинявайте, изненада ли ви снегът?
– Не, естествено. Синоптиците си казаха, че ще вали. Значи се знае, че ще вали.
– В смисъл, общината дали я изненада снегът?
– Не, естествено.
– Тоест? Улицата на почистена ли ви прилича?
– Еми именно! Общинарите си казаха, че ще почистят. Значи се знае, че няма да почистят…

Уви, това никак не ме разсмя.)

Мярнах вчера някаква дискусия по телевизията. Надълго и нашироко се обясняваха – ще бъде ли заплаха за страната ни, ако приемем един или двама затворници от Гуантанамо? Затриха за това поне половин час.

(За протокола: личното ми мнение е, че ако един или двама души, предварително известни като вероятни терористи, са опасност за държавата ни, то е безумие да останеш да живееш в тази държава и ден повече, с или без тези един-двама.)

В същото време забелязах как отделиха няма пет минути на една друга новина – че депутатите са се произнесли за референдум дали да има новини на турски език по телевизията, или не. Което ми изправи косите.

Сам по себе си референдумът е изключително демократична и т. н. стъпка. Проблемът е в зрелостта на нашия народ да решава подобни неща. Гадно е, обидно е, но нека си го кажем честно – засега не е съвсем разумно подобни решения да се подлагат на масово гласуване. Както не е съвсем разумно да дадеш на десетгодишно дете да си играе със заредено оръжие.

Не мога да понасям турските сериали – прекалено сапунени са ми, а и нямам времето да ги следя. Но не мога да отрека, че играят една огромна полезна роля. Показват на масовия българин, че турците всъщност са най-обикновен народ, съвсем като нас (а в доста отношения, уви, и далеч по-европейски – погледнете им болниците, улиците…). Че масовият турчин е напълно чужд на ислямизма, за тероризма пък да не говорим. И че ако имената на героите и надписите по улици и магазини бяха сменени (никак не е трудно), доста хора нямаше да се усетят, че това не са български филми – толкова много е общото.

Стереотипите и страховете обаче не минават лесно. Бас държа, че ако до този референдум се стигне, мнозинството от българите ще гласува новини на турски език по телевизията да няма. Все едно под дъжда на тези новини около нас от земята ще изникнат талибани с ятагани и експлозивни пояси. Все едно по тях ще четат инструкции как българите да бъдат изклани…

Чудя се, какво страшно се очаква тези новини да донесат? Още повече, че ще бъдат по държавен канал – частните нито има как да бъдат накарани насила да ги излъчват, ако не искат, нито има как да бъдат спрени, ако искат. И при положение, че всяко турско семейство в България хваща чрез сателит, кабелна телевизия или дори обикновена антена колкото си иска канали изцяло на турски език, излъчвани от Турция. Дали новини от България на турски език няма да са далеч по-добрата алтернатива?

Не очаквам излъчването на новини на турски език да доведе до каквото и да било лошо за България. Спирането им по този начин обаче е доста вероятно да доведе. И то точно тези неща, от които се боим.

Като начало, към момента етническото положение в България е на практика напълно спокойно, и най-вече откъм българските турци. Като изключим отделни откачалки, каквито винаги е имало и ще има сред всеки народ, те не мислят нищо лошо за българите. Възродителният процес, докарал нещата до неприятно етническо напрежение преди само 25 години, е на практика забравен от обикновените турци. И причината е именно и точно че на обикновените българи им е все едно дали колегата или съседът им не е турчин. “Турците” като абстракция все още са гнусно плашило за тях, но колегата Хасан е просто колега, точно както Иван и Пешо. Не им се зловиди, че си е върнал името вместо даденото му насила Асен. Не му отричат правото да е различен; нещо повече – не го схващат като различен. И, естествено, той им отвръща със същото – за него те са просто колеги.

Казано накратко – етническият мир у нас е съграден на това, че се научихме да се приемаме каквито сме и да признаваме свободата си да сме каквито сме. И открихме, че сме на практика едни и същи.

Съответно, начинът да провалим етническия мир, и да съсипем постигнатото за 25 години, е да отречем едни на други свободата да бъдем себе си, и така да издигнем стени между нас. С амбразури в тях.

Като начало, към момента ДПС е на път да започне да губи подкрепата си сред българските турци. С падането си от власт то изгуби едно от средствата да контролира този етнос. Все още разполага с други инструменти, но първото оръжие от арсенала му е обезвредено. С още търпелива работа, и недопускането му на власт, все повече турци ще се изтръгват от хватката му.

Ако ограничим свободите им, ще провалим това развитие. Ще ги принудим насила отново да потърсят закрилата на ДПС, за която вече почваха да вярват, че не им е нужна. А ДПС ще има нужда от радикализъм и вълнения в България, за да се върне като помирител на бял кон. Познайте какъв ще е резултатът.

… Преди няколко месеца бях разговарял с един човек от Хасковско, чист турчин. Той ми спомена, че синът му се хванал като професионален войник. Не се учудих много – знам, че по тези краища безработицата е страшна. Когато го споменах обаче, човекът само дето не се обиди:

– Мислиш, че ме е срам, че синът ми служи в българската армия ли? Хич биля даже! Ако ми харесва да живея като в Турция, да съм в Турция сега. Бях заминал по голямата екскурзия. Щом съм тук, прави си сметката харесало ли ми е там… А щом тук е по-добре, значи е и нормално, и редно синът ми да пази тук да не стане като там. И заради мен, и заради себе си, и заради децата. Какво странно има?

Предполагам, че не всеки турчин мисли така. Но очевидно първите лястовички са тук. Започнало е осъзнаването на всички етноси в България като български граждани, които харесват България и й желаят доброто. Не го ли попари мразът на глупостта ни, не се ли разделим и настроим едни срещу други насила, ще можем един ден да имаме страна (и може би дори държава), в която да можем да живеем заедно щастливо.

Уви, боя се, че именно българите в България не сме дозрели още за това разбиране. За мъдростта, че добрият съсед е по-сигурен гръб от високия плет. И че на един референдум за новини на турски език ще докажем, че страхът ни е по-силен от разума ни. Колкото и да е парадоксално, съм склонен да подкрепя мнението на “скъпия ми” президент Гоце – че такъв референдум не е желателен. Поне засега, докато достойнството и мъдростта ни са още в детството си.