Много е изписано през последните сто и двайсет години за насилственото ислямизиране на българи през османското робство. (И особено през соц-време.) Колкото повече се замислям над темата обаче, толкова повече нещо не ми се връзва из нея.
Защо османско ли? Като начало, терминът “турско” не е съвсем точен: Османската империя е верска, а не националностна държава; турска държава, както впрочем и турци като отделен етнос, съществуват от началото на 20 век. За прародителите ни “турчин” като правило е означавало мюсюлманин: оттам и възгледът, че приемане на исляма означава потурчване… Друго обаче е по-важното.
Османската империя ни е владяла почти 500 години – това са 20 поколения. Властта й над българите е била абсолютна, те са били втора категория хора в държава, съградена върху военната мощ. Ако тя имаше политика на насилствено ислямизиране, щеше да е приключила с нас за максимум десетина години. А се оказва, че дори след 20 поколения големият процент от населението в българските земи е християнско. Очевидно това няма как да е било държавна политика.
По същата причина няма как да е било и масова практика. И няма и логика да е било. Всеки човек, а управниците още повече, си гледат изгодата. Каква е била тя в Османската империя?
Като верска държава, тя дели поданиците си на правоверни и неверници. Повинностите им пред държавата са различни: правоверните ходят войници, а неверниците плащат данък. (Имало е и изключения – немалко “невернически” села са били войнук, тоест са подлежали на военна повинност вместо на данък; други са охранявали проходи, и т.н.) Съответно, местните феодали хич не са имали изгода да ислямизират неверниците – така са се лишавали от данъците, от които се издържат.
(Един интересен момент са владенията, които не са принадлежали на феодал, а са били посветени пряко на светите градове Мека и Медина. Доколкото съм чувал, в България такива са били две – Кърджалийско и Лудогорието. Не зная дали е истина; надявам се някой историк да хвърли светлина. Ако е вярно, би обяснило доста добре големия процент на мюсюлманите в тези две области – в тях вероятно натискът за ислямизиране, насилствено или не, е бил доста по-реален.)
Потвърждение за предположението ми е, че доколкото зная, исторически документи за насилствено ислямизиране почти няма. Може би основният, с който разполагаме, е бележката на поп Методий Драгинов от Корова за потурчването на Чепино. (На нея е базиран романът “Време разделно”, а и още доста други произведения.)
Оригиналът, за който се предполага, че е съставен през 17 век, е загубен. За пръв път е публикувана през 1870 г. от Ст. Захариев в “Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза”. Има учени, които смятат тази бележка за исторически фалшификат.
Аз лично мисля, че тя е истина. Не съм добър лингвист, но доколкото познавам езика на Второто българско царство, този непосредствено след Освобождението и местните родопски наречия, езикът на бележката ми звучи напълно достоверно. Също, с много дребни изключения, които напълно биха могли да се дължат на случайни грешки и неразбирателства, разказаното ми звучи абсолютно достоверно и обикновено за онези времена.
Никак не съм убеден обаче, че отразява насилствено ислямизиране на християнско население, или поне че не отразява насилие с цел ислямизиране. Струва ми се, че има друго, по-достоверно (и, впрочем, също не особено ненасилствено) обяснение.
Ето бележката, съгласно Петър Динеков, “Старобългарски страници”, стр. 387-388 (той възпроизвежда изданието на Й. Иванов, “Старобългарски разкази”, София, 1935 г., стр. 80-91):
Когато турския амира цар Мехмет, нарукан Ловец, подигна сефер на Мора, та изпрати 105 000 войска по море и 150 000 по сухо, тогис додоха ва Пло/в/дин град 6 паши, та преминаха из Пещера. И Мехамет пашя са много йеничар доде ва Цепина на Костантово и сабра вси попове и кметове, та ги тури на веруги и каза: “Брех хаинлар, вас Али Осман патишя милува, та не давате царйево; само кога трйеба, помагате на нашата воскя. И ние ви милуваме като нашите йеничаре, а вие сти искали да дигате глава на вашя цар”.
Тогис бан Велю и протопоп Костантин отговориха: “Честити везиро, нашите момчета доскоро са били са царските войски по Тунос, по Траболус и Мисир. Че що видяхте грозно от нас?” И пашата каза: “Вие лажете. Мене обади карабашот ва Филибе /Плодински митрополит проклет Гаврил/.” И тье казаха: “Он нас не заповеда, та че оти му не даваме, та ни клевети.” И пашата отговори: “Ели сте и вие кауре, оти да не давате? Ето че сте асии.” И повеле на йеничерете да ги изколят сите. Тогис некои Кара имам Хасан оджя умоли пашата да ги прости, ако се потурчат.
И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села. И като бьеше много гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчат и кои се потурчат, да им дадат жито за яденье. И он отиде прьез Разлога ва Солун. Нашите се турчиха до Богородица /августа/. Кои се не изтурчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите.
Асан оджя пусна много конье ва градот, та докараха жито от Беглик хан и стовари го ва църквите “Светаа Петка” и “Светии апостол Андрея” ва Костантово, и раздаде на потурчените кащи по две мьери просо. Та че на Петковден доде ферман от царот да се саберат блъгарете, та да станат рая, да дават харач и верим и да ходят на ангария, и само турцето да отиват на воискя. И събраха се бежанците, та сагрядиха кащи ва Камънец и Ракитово. Тогис повечето бежанци от страхот отидоха при Стара рьека, та съгядиха ново селище Батьево. Асан оджя за кашмер натера потурняците, та расипаха сите цръкви от Костьенец до Станимъка, 33 монастире и 218 цръкви.
И така, божию попущению, расипаха се блъгарете ва Цепина. Помени, Господи, грьешнааго и недостойнааго раба твоьего поп Методийе Драгинов от село Корова. Записа се ва лето 1600.
Какво точно иде да рече този текст? Като начало, малко пояснения.
Както във всяка средновековна държава, враговете (включително бунтовниците) в Османската империя са били избивани без милост. Тя обаче е била верска държава, и един от изразите на това е, че към всяка войскова част има един или повече духовници (ходжи). Формално те нямат власт над войниците – военните решения ги взима командирът. Реалната власт на ходжите обаче е огромна: една дума от тях, че този командир “не е добър правоверен”, и пътят за него е само надолу.
Затова и между военно и верско командване (и интересите им) в частите на Османската империя е имало баланс. В интерес на командира е да разгроми и унищожи врага. В интерес на ходжите обаче е да спечелят колкото може повече нови правоверни. На практика нещата са се решавали просто: при победа над неверници ходжите са отивали при пленниците и са им предлагали да приемат исляма. Който го приеме, отървава кожата – според постулатите на Корана той вече е брат на всеки османски войник, а да вдигнеш ръка на брата си е смъртен грях. Който не го приеме – на империята не й трябват живи врагове… Мисля, че това се е случило и в Чепино.
Както се разбира от текста, Чепино е било войнук – не е плащало данък, а е пращало войници. Този статут (кажи-речи като на правоверни) вероятно е окуражило чепинци. И са отказали да се подчиняват на пловдивския митрополит. Ако се съди по реакцията му, хич не е бил читав човек – без да му мигне окото, е пратил недоволните от него на смърт, като ги е наклеветил.
(Между другото, от доста исторически източници ми прави впечатление, че май основен фактор за доброволна ислямизация сред българите е била алчността и проклетията на собственото ни православно свещеничество. Допълнително сигурно е спомагало и това, че като “неверници” българите са се водели религиозно към Вселенската патриаршия, чийто клир е бил предимно от гърци, и търканията с него са били и на национална основа. Но като погледна днешните ни висши духовници, не ми остава и капка съмнение, че сигурно и от българите свещеници доста ще да са били ходеща реклама на исляма…)
Тук е влязъл в играта споменатият Мехмет паша. (“Честити везиро” към него е ласкателство – един от шестте паши, пратени в Румелия при военна инициатива, надали е бил чак везир.) Като военачалник, неговата изгода и начинът му за кариера е да побеждава врагове – а най-лесният начин за това е да потушава бунтове: бунтовниците винаги са по-зле въоръжени и организирани от вражеските войски. (Особено мнимите бунтовници.) Идва, оковава селските първенци и ги подлага на разпит, да ги съди. На обяснението им, че не се подчиняват на пловдивския митрополит, защото не е техен духовник (грък е), отговаря, че след като са неверници, значи са към него – и щом не му се подчиняват, значи са бунтовници. Мътиш ми не мътиш водата, ще те ям…
Идеята на пашата очевидно е била да изколи първенците, като водачи на предполагаемия бунт, и да отчете това като победа в кариерата си. Но тук в играта е влязъл Кара имам Хасан ходжа. Откаже ли на молбата му да бъде предложена правата вяра на бунтовниците, Мехмет паша би станал по-черен и от дявола. Обявил е бунта за потушен (приписал си е основната заслуга), тръгнал е за Солун и е оставил по-ниско ниво командири, със заръката да довършат работата, подпомагайки ходжата. А те на свой ред, в желанието си да се докажат, е трябвало да печелят още заслуги – да намерят някакъв брой “непокорни”, и да ги убият или разсипят.
И така цялото население на Чепино се е оказало между чалмата и ятагана. След като първенците са приели исляма, “бунтовници” е трябвало да бъдат търсени измежду по-обикновените хора – сред тези, които са се опънали. Някои са останали, и са били избити. Други са избягали, и са били разсипани – изгорили са им къщите.
(Интересна е титлата “бан”, с която определят чепинския, а всъщност ако човек чете внимателно, костандовски първенец Велю. Това е българска титла за местен феодален владетел. Като си припомним, че Чепино е било войнук, а такива най-често са били седалищата на феодали, приели да бъдат васали на Османската империя, звучи логично хипотезата, че Велю е бил наследник на български боляри, запазили си така владението. Тази практика е била много честа в завладените от османците земи; всъщност те покоряват Балканите именно чрез нея, а не чрез груба военна мощ. Ако предположението е вярно, никак не е чудно Велю да е бил един от последните останали живи български боляри, може би дори последният, и злобата на митрополита Гаврил да е лишила рода ни от запазила се успешно до средата на робството опора на българщината. Но това е друга история.)
Доброволно ли е това приемане на исляма? Определено не. В същото време обаче е трудно да се каже и че насилието е упражнено с цел ислямизиране. Пашата си е търсил жертви, за да отчете дейност, ходжата – спечелени за правата вяра, пак за да отчете дейност. Истинският виновник в историята според мен е въпросният пловдивски митрополит. Един чудесен пример защо сигурно немалко българи християни са приели исляма и без заплаха…
Ако трябва да съм честен, изобщо не се съмнявам, че отделни случаи на насилствено ислямизиране е имало. Не само подобни на този (такива сигурно е имало немалко), но вероятно и наистина директни заплахи със смърт, целящи именно приемане на исляма. Но не вярвам да са били масови – иначе щяха да са държавна политика, а Османската империя като държава е имала предостатъчно ресурси, за да ислямизира напълно населението си само за няколко години. Но не го е направила – очевидно не го е търсила.
Мисля си, че може да е много по-добре не да търсим сламката в чуждото око, а да погледнем гредата в своето. И да се замислим дали броят българи мохамедани не се дължи не толкова на насилствени ислямизирания, а много повече на това какво са представлявали тогава доста от християнските свещеници. И да си направим извод, както и сега положението е подобно, дали няма още много други хора да приемат каквато друга религия (или по-вероятно секта) им попадне. И да загубим още от това, което наричаме сърцевината на българщината – защото ислямът е направо едно с християнството в сравнение с доста от популярните и активни напоследък секти.
… Това е моето мнение по бележката за потурчването на Чепино.
