Grigor Gatchev - A Weblog

Не става дума за “радостните” и “тъжни” ритуали, с които се сблъскваме понякога в ежедневието си. Този път говоря за биология. Темата ми е интересна, затова и си я записвам тук като в личен дневник.

С появата на стадата участниците в стадото се сблъскват с проблема за взаимодействията между индивидите в него. Ако например старшинството при всяка среща се доказва наново с битка, това стадо надали ще има светло бъдеще. Затова и в стадото се изработват поведенчески (рядко други) признаци, по които подобни неща да се изясняват. При среща между два вълка водачът вирва заплашително опашка и ръмжи, а по-нископоставеният присвива опашка между краката, прикляка и скимти. Старшият бизон рие заплашително земята и насочва напред рога – по-низшият в йерархията излага уязвимите си хълбоци. Водещият петел в кокошарника кукурига и се перчи – тези по-ниско в йерархията пеят само в унисон с него, и му отстъпват път…

Всъщност, подобни елементи се наблюдават при висшите животни и в периодите на зачеване на поколение, както като символи на съответния пол, така и като ритуали за установяване на превъзходство при конкуренция. Пойните птици пеят, и с това обявяват територията за “запазена”. Щраусите се въртят, глухарите токуват, горилите реват и заплашително се бият в гърдите… Всичко това са ритуали, които символизират пол, нападение над противник, или и двете.

Дали някой учи тези животни на ритуалите, и им обяснява кога какво точно следва да се прави? Надали. В природата такива учители няма… Част от нещата младите научават, като гледат по-старите. Но вършат ритуалите не защото виждат рационален смисъл в тях (сами по себе си те са безсмислени), а защото по този начин имат усещането, че правят каквото трябва. Иначе казано, ако не ги правят, се чувстват дискомфортно по един или друг начин, а правенето на тези ритуали им носи психологически комфорт. Това е механизмът, чрез който природата ги принуждава да извършват подходящите (често спасителни) в дадена ситуация ритуали.

Комфортът, който носят ритуалите, често носи на животните успокоение и извън ситуациите, в които ритуалът е адекватен. Когато котките се чувстват обидени, или им е развалено спокойствието, но няма как да отговорят с агресия, се мият. Ако патица бъде прогонена от храната от по-висшестояща в ятото, започва да си чисти перата. Тук ритуалът се използва не като средство за разрешаване на ситуацията (ситуацията вече е свършила), а като средство за успокояване и възстановяване от причинения дистрес.

Ритуалите носят успокоение и когато то не е непосредствено необходимо, но по някаква причина е полезно – когато маймуни търсят (до)сближаване, оправяне на отношенията и т.н., те се пощят една друга. Или ако водачът на групата е ядосан и не се знае на кого може да си го излее, женските често го пощят (или дори му предлагат секс)… Тоест, ритуалите се извършват до голяма степен извън ситуацията, за която са предназначени, и без необходимост от успокояване на изпитан дистрес, специално заради успокоението, което носят.

Всичко това сочи една интересна еволюция в механизма на ритуалите. Отначало те са безвреден заместител на вредно действие, и психологическото успокоение, което носят, е единствено механизъм, който цели да доведе до изпълняването им в определени ситуации, за да бъде избягнато вредното действие. Впоследствие обаче ритуалите започват да се изпълняват и извън (или след) ситуациите, в които са алтернатива на вредно действие, като компенсация за невъзможността да се действа по друг начин (или да се действа изобщо, защото ситуацията вече е свършила). Най-сетне, ритуалите от едно ниво нататък започват да се използват напълно несвързано със ситуацията, от която произхождат, и без належаща нужда от тях, с цел постигане на общо успокояване и снижаване на дистреса.

Иначе казано, още при висшите животни ритуалите еволюират до съзнателно използвано, неспецифично за ситуация поведенческо “хапче” срещу дистрес. Употребата им бива предизвиквана не толкова от достигане на дистреса до граница, над която е трудно да бъде търпян, а във всеки случай, когато е добре дистресът да бъде понижен, дори ако към момента не е твърде висок.

Как стоят нещата при хората? Много просто – една огромна част от това, което вършим, са ритуали. И немалко от тях са именно неспецифично подтискане на дистреса.

Как реагираме, ако добър познат не ни поздрави при среща в коридора? Още повече пък ако не отвърне на поздрава ни? Обикновено си мислим лоши или тревожни неща за него. Чувстваме се поне малко по-дискомфортно. Причината – не е спазен ритуалът.

Откъм другата страна е същото. Ако по някаква причина познатият не може да ни поздрави (например ако в момента го гледа някой, пред който не бива да се издаде, че ни познава), той изпитва вероятно още по-силен дискомфорт. Ако при това ние сме го поздравили, дискомфортът ще е още по-силен: ритуалът е започнат, а познатият ни не е изиграл ролята си в него.

Ако сме в дистрес по някаква причина, ние най-често изпълняваме ритуали, с което да се разтоварим психологически. Чупим пръсти и се разхождаме нервно, например. Обругаваме здравата причината за дистреса ни, или някой друг (особено любим и разтоварващ ритуал). Заравяме се в хобито си – до късно през нощта лепим модел на Белведере от кибритени клечки, или отиваме през уикенда за риба, или редим пасианси (или играем други компютърни игри – те контрират дистреса и по друг начин, като ни осигуряват преодолими препятствия). Хвърляме си една здрава шопинг терапия. Жените сменят прически, лакове за нокти, облекла. Мъжете – коли и/или любовници (ако могат да си го позволят).

Ако по някаква причина човек (или дори висше животно) не може да се разтовари от дистреса чрез ритуали, било защото по някаква причина не може да ги изпълни, било защото те са недостатъчни, той изпитва подтиснатост. Настроението се влошава, самооценката спада катастрофално, активността намалява, оптимизмът изчезва, понякога дори е възможно временно засилване на интровертността. Казано иначе, човекът изпада в депресивно състояние. В по-тежки случаи то е клинична диагноза – т.нар. реактивна депресия.

Ритуалите играят и огромен брой други важни (някои – дори по-важни) роли в едно съвременно общество. Използването им като отдушник за напрежението ни, дистреса ни, обаче има ключов аспект. Ние се гордеем с разумността си, но всъщност изпълняваме огромната част от социалните си взаимодействия не следвайки логиката и разума си, а по стария животински начин – като неподходящите действия (или бездействия) пораждат в нас дискомфорт, напрежение, и ние търсим подходящия ритуал, за да го отслабим и отпуснем.

Дали ключовият момент в раждането на Homo sapiens не е не използването на инструменти, а именно съотношението между логика и дистрес-ритуалност механизми в обществото ни? И раждането да е когато логиката надмине 50% от обществените взаимодействия? Ако да, този момент вероятно няма да е скоро. И докато не дойде, осъзнаването колко голяма част от действията ни в обществото се определят от механизма на дистреса и ритуалността ще е важно, ако искаме да разберем себе си.

Може би да. Може би не. Тук вече навлизам в хипотези. Но чопленето в механизма на ритуалите като средство за възстановяване от дистреса и преодоляване на подтиснатостта е интересно. Може би ще го продължа някой път.

… а какво ти си направил за нея!

Това е един девиз, който доста често чувам напоследък. И ми се иска да му отговоря – веднъж и завинаги.

Нямам нужда да питам какво съм направил аз за България. Знам го. Ще го кажа обаче, заради другите, които не го знаят.

Като начало, съм си плащал данъците, през целия си живот досега. Даже и тези, които принципно има как да скриеш – данъците върху заплатата. (Така или иначе, те са много малка част от данъчната тежест. Огромната част от нея са ДДС, акцизите, митата и прочее. Всички данъци, които плащат всички фирми, държавни или частни, които ме обслужват, в крайна сметка излизат отново от моя джоб, чрез цените. Реално българинът плаща като данъци, преки и косвени, повече от половината си заплата.)

Чрез данъците си, като начало, аз съм изплатил абсолютно всичко, което България е направила някога за мен. Всички медицински разходи. Цялото ми образование, с всички стипендии и придобивки, които съм получавал. Моята част от всички дежурства на пожарникари, полицаи и всички други необходими общественоохранителни служби. Всеки един държавен разход за мен, до последно. (Всъщност, някои от тези разходи са платили за мен родителите ми, а аз ще ги платя за децата ми. Но в крайна сметка нещата се изравняват.)

Също така, чрез данъците си аз изплащам разходите, които държавата ще направи за моята пенсия. (По косвен начин – аз изплащам пенсията на родителите си, а моята ще я изплащат децата ми. Но в крайна сметка нещата се изравняват.) Така че на мой гръб е също така всичко, което България някога ще направи за мен.

Изплатил съм също така своята част от разходите по издръжката на всички институции, които не ми помагат пряко, но са някаква част от държавата, и на теория са ми от полза в някакви висши сфери, или при някакви обстоятелства. Всички държавни и общински институции – като се започне от президентството и парламента, мине се през министерства, комисии по бедствия и аварии, армия, държавен резерв, разузнаване, и се стигне до научни институции и регулационни органи. Всички.

(Отделно от това, съм лежал две години в затвора, наречен “казарма”. Осъден за престъплението да принадлежа към мъжкия пол. И наказан освен с лишаване от свобода и с опити за промиване на мозъка и обяснения, че това било “служба на Родината”, и “защита на Родината”. Не зная как е сега, но който е служил по мое време, знае за какво всъщнот служеше казармата. И как се отнасяше към войниците. А и каква боеспособност постигаше. Добре, че тогава не ни атакува някой. Примерно Албания, с отряд от стотина овчари с геги. Щяха да превземат България, подпомогнати на драго сърце от нас, войниците. За да ни отърват от гаврата, на която бяхме подложени от държавата си.)

Затова и не виждам никакъв смисъл да питам какво България е направила за мен. Отговорът е неоспорим – нищо. Дължа й благодарност колкото на продавач, комуто плащам покупката си. В рамките на учтивостта – да, благодарен съм. Но ако се опита да излиза с номера, че съм й длъжник, няма да мине. Всичко, което ми е дала, съм го платил до стотинка… И това е само началото.

Освен това, аз съм изплатил и своята част от разходите, направени за хора, които не могат да плащат данъци. Инвалиди, сираци и всички други в неравностойно положение. Тежко болни, чието лечение струва много, и техните лични данъци не го покриват. Пенсии на възрастни хора без деца, които да им ги изплащат чрез данъците си. Помощи за безработни, социално слаби и нуждаещи се. Обезщетения за пострадали при бедствия, аварии и злополуки. Издръжка на домове за деца без родители. Държавна субсидия за културни институции. Всичко, което съществува в България, и за което тя си приписва заслугите, е изплатено от мен – и от теб, който четеш това в момента.

(Да, знам, че държавата няма откъде другаде да вземе пари, освен от мен. Но ако е така, нека не претендира, че ми е дала каквото и да е. Редно е тя да ми е благодарна за това, което аз съм направил за нея.)

Така че и тези, които получават пари “от държавата”, не й дължат нищо. Дължат го на теб и мен. А аз, и сигурно и ти, не ги смятам за длъжници, и не съжалявам за тези пари. Ако имах възможност да си ги взема обратно, не бих взел и стотинка, ако ще да умирам от глад. Така че, ако си инвалид или социално слаб, не вярвай на лъжата на държавата, че й дължиш нещо – този помен тя го прави с моята пита.

В добавка към това, аз съм платил невероятни суми, изхарчени от управници за личния им кеф. Докато аз се гърбя да изкарам за хляба, те от моя джоб живеят като бейове – те, слугите ми. Привилегии, лимузини, почивни станции, кортежи, дрешки за хиляди – всичко това го плащам аз, от джоба си. А в замяна получавам фрази като “не питай какво България е направила за теб…”. И да беше само това.

Пак аз съм платил астрономическите суми, загробени от въпросните управници за далавери. Не зная колко милиарда, с гаранция не един или два. Получил съм от тях пътища, чийто асфалт се троши като юфка, построени на думи обекти, закупени за безумни суми ненужни никому боклуци. И самочувствието на жител на бананова република без банани… Ей, вие с големите девизи, къде се дянахте?

И пак аз върша със собствения си труд това, което съм платил на държавата да върши, а тя не е свършила. Събирам със собствените си ръце боклуците, с които са затрупани планините, и за почистването на които държавата ми удържа данъци. Протестирам срещу бетонирането на природата, за което съм платил на държавата да го предотврати или поне ограничи. Възмущавам се от своеволията на банки, топлофикации и всякакви монополисти, за които плащам на държавата да ги регулира. А държавата, финансирана от моите пари, се задейства, за да ми пречи, и да влошава последствията от това, че не е свършила за каквото й плащам.

И пак аз съм платил разходите по създаването на негодни за използване, а понякога и безумни или направо престъпни закони. За всякакви средства, с която държавата, слугата ми, да контролира мен, собственика й. За всякакви режими на секретност, с които да ми пречи аз да я контролирам. За наредби, че имам право да протестирам срещу нея, ама когато на нея й кефне да ми разреши. И за разпореждания, че ако това не ми харесва, и го заявя открито, аз съм престъпник, и трябва да бъда следен, проучван и дори сплашван…

Ето това аз съм направил за България, и тя е направила за мен. Отсега нататък няма да питам, а ще го казвам. При всеки случай, когато чуя някой демагог да се опитва да изкарва хората, платили всичко в тази държава, длъжни на някого за нещо.

За да го чуват и те, и да знаят – те са тези, които са направили в България всичко за всекиго. Който друг си приписва нещо, краде техните заслуги, и това не бива да му се позволява. Истината трябва да се казва в очите. Само тогава гьонсуратите ще престанат да ни се качват на главите и да ни изгребват джобовете. Само тогава ще престанем да бъдем поданици на тези, чиито гуши пълним, и ще станем граждани, които се разпореждат с държавата, която притежават.

Поредната дискусия на тема обществото ни ми припомни нещо, което отдавна бях забравил. Една мъдра приказка, която бях чул като пет-шест годишен от престарелия, над стогодишен брат на дядо ми.

Дядо Стоян беше роден някъде около Освобождението. Кога точно – никой не знаеше, даже и той. Прехвърлил стоте, човекът продължаваше непрекъснато да работи от сутрин до вечер, каквото му е по силите, без да чака на гърба на децата си. И докато ми разказваше приказката, треперещите му ръце продължаваха да ронят царевица за кокошките… Ето я, изчистена от шопския му диалект от края на 19 век, доколкото си я спомням:

Едно време всички живинки били еднакви. Нямало хора, животни, птици – всичко било еднакво. Докато един ден не ги събрал Господ, и не рекъл:

– Дойде време да решите кой какъв иска да е животът му. Мислете добре – каквото поискате, това ще получите.

Станали едни тогава, и рекли:

– Ние, Господи, искаме от работа глава да не можем да вдигнем. С нея да ставаме и лягаме, и за всичко открай докрай да трябва сами да мислим и да се грижим. Ала животът ни да зависи от нас си.

– Бива – рекъл Господ. И ги сторил хора.

Станали след малко мислене други, и рекли:

– Господи, и ние сме съгласни да работим според както можем. Ала тежък товар е на себе си да разчиташ за всичко. Искаме да не е на наш гръб. Нека друг се грижи покрив и храна да имаме.

– Бива – рекъл Господ. И ги сторил биволи, говеда и друг всякакъв добитък.

Видели туй трети, и станали и рекли и те:

– Господи, а не може ли хич да не работим, само акъл да даваме, кога видим нещо не както трябва? Пък и за нас да се грижат, и покрив да ни строят и храна да ни дават? На онези го даде.

– Бива – рекъл Господ. И ги сторил кучета.

Като видели туй, се надигнали едни четвърти. И рекли:

– Господи, щом може така, дай тогава на нас нищо никога да не попипваме, пък други да се грижат за нас. Покрив да ни строят, храна на ръце в леглото да ни носят, да ни чистят и слугуват за всичко.

– Бива – рекъл Господ. И ги сторил свине.

Оттогава светът е уреден както го знаем. И всеки има каквото си е пожелал.

Хората с работата стават и лягат, и сами за всичко открай докрай се грижат. Ала ядат топъл хляб със сирене, мед и масло, и спят зиме на меко легло до топла печка. А престареят ли, опора са им децата им, според както те сами са си ги възпитали.

Добитъкът за храна не се грижи, нито за покрив – хората покрив му строят, и лете го водят на паша, а зиме сенце и слама му дават, събрани от тях. Ала влачи хомота, доят го и го стрижат, и щастливи старини не вижда. Така е, който чака на друг за нещо – получава каквото изнася на другия.

Кучетата по цял ден нищо не вършат. Най-много да лавнат, кога се зададе опасност, да кажат, че нещо не е наред. Ала покривът им е кучешка колиба, а храната – къшей сух хляб, на колкото дни стопанинът се сети, или е на кеф. И почнат ли много акъл да дават, с тояги и кърпели ги отучват.

А свинете за нищо нямат грижа. Покривът им човекът го прави, храната им носи на ръка в нея, тора им изрива, никога никакъв труд не иска от тях… Ала жилището им е кочина, в лайна се валят, храната им е помия, и дойде ли Коледа, виждат ножа, и никой ги не жали. Такова са си избрали.

Откак си спомних тази приказка, честичко си мисля – къде сме ние, българите, в тази история? Какво ли ще да са си избрали повечето от нас?… Дали не задавам отговор?

Мисля си и как все се оплакваме от живота. Дали не се оплакваме именно от туй, че получаваме каквото сами сме си избрали?

Ако да, ясно е дали от оплакванията ни ще има файда. И какъв е единственият начин животът ни да се оправи.

А най-хубавото е, че и досега всеки си избира сам какъв да бъде. И че никога не е късно да си промени избора.

Много е изписано през последните сто и двайсет години за насилственото ислямизиране на българи през османското робство. (И особено през соц-време.) Колкото повече се замислям над темата обаче, толкова повече нещо не ми се връзва из нея.

Защо османско ли? Като начало, терминът “турско” не е съвсем точен: Османската империя е верска, а не националностна държава; турска държава, както впрочем и турци като отделен етнос, съществуват от началото на 20 век. За прародителите ни “турчин” като правило е означавало мюсюлманин: оттам и възгледът, че приемане на исляма означава потурчване… Друго обаче е по-важното.

Османската империя ни е владяла почти 500 години – това са 20 поколения. Властта й над българите е била абсолютна, те са били втора категория хора в държава, съградена върху военната мощ. Ако тя имаше политика на насилствено ислямизиране, щеше да е приключила с нас за максимум десетина години. А се оказва, че дори след 20 поколения големият процент от населението в българските земи е християнско. Очевидно това няма как да е било държавна политика.

По същата причина няма как да е било и масова практика. И няма и логика да е било. Всеки човек, а управниците още повече, си гледат изгодата. Каква е била тя в Османската империя?

Като верска държава, тя дели поданиците си на правоверни и неверници. Повинностите им пред държавата са различни: правоверните ходят войници, а неверниците плащат данък. (Имало е и изключения – немалко “невернически” села са били войнук, тоест са подлежали на военна повинност вместо на данък; други са охранявали проходи, и т.н.) Съответно, местните феодали хич не са имали изгода да ислямизират неверниците – така са се лишавали от данъците, от които се издържат.

(Един интересен момент са владенията, които не са принадлежали на феодал, а са били посветени пряко на светите градове Мека и Медина. Доколкото съм чувал, в България такива са били две – Кърджалийско и Лудогорието. Не зная дали е истина; надявам се някой историк да хвърли светлина. Ако е вярно, би обяснило доста добре големия процент на мюсюлманите в тези две области – в тях вероятно натискът за ислямизиране, насилствено или не, е бил доста по-реален.)

Потвърждение за предположението ми е, че доколкото зная, исторически документи за насилствено ислямизиране почти няма. Може би основният, с който разполагаме, е бележката на поп Методий Драгинов от Корова за потурчването на Чепино. (На нея е базиран романът “Време разделно”, а и още доста други произведения.)

Оригиналът, за който се предполага, че е съставен през 17 век, е загубен. За пръв път е публикувана през 1870 г. от Ст. Захариев в “Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза”. Има учени, които смятат тази бележка за исторически фалшификат.

Аз лично мисля, че тя е истина. Не съм добър лингвист, но доколкото познавам езика на Второто българско царство, този непосредствено след Освобождението и местните родопски наречия, езикът на бележката ми звучи напълно достоверно. Също, с много дребни изключения, които напълно биха могли да се дължат на случайни грешки и неразбирателства, разказаното ми звучи абсолютно достоверно и обикновено за онези времена.

Никак не съм убеден обаче, че отразява насилствено ислямизиране на християнско население, или поне че не отразява насилие с цел ислямизиране. Струва ми се, че има друго, по-достоверно (и, впрочем, също не особено ненасилствено) обяснение.

Ето бележката, съгласно Петър Динеков, “Старобългарски страници”, стр. 387-388 (той възпроизвежда изданието на Й. Иванов, “Старобългарски разкази”, София, 1935 г., стр. 80-91):

Когато турския амира цар Мехмет, нарукан Ловец, подигна сефер на Мора, та изпрати 105 000 войска по море и 150 000 по сухо, тогис додоха ва Пло/в/дин град 6 паши, та преминаха из Пещера. И Мехамет пашя са много йеничар доде ва Цепина на Костантово и сабра вси попове и кметове, та ги тури на веруги и каза: “Брех хаинлар, вас Али Осман патишя милува, та не давате царйево; само кога трйеба, помагате на нашата воскя. И ние ви милуваме като нашите йеничаре, а вие сти искали да дигате глава на вашя цар”.

Тогис бан Велю и протопоп Костантин отговориха: “Честити везиро, нашите момчета доскоро са били са царските войски по Тунос, по Траболус и Мисир. Че що видяхте грозно от нас?” И пашата каза: “Вие лажете. Мене обади карабашот ва Филибе /Плодински митрополит проклет Гаврил/.” И тье казаха: “Он нас не заповеда, та че оти му не даваме, та ни клевети.” И пашата отговори: “Ели сте и вие кауре, оти да не давате? Ето че сте асии.” И повеле на йеничерете да ги изколят сите. Тогис некои Кара имам Хасан оджя умоли пашата да ги прости, ако се потурчат.

И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села. И като бьеше много гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчат и кои се потурчат, да им дадат жито за яденье. И он отиде прьез Разлога ва Солун. Нашите се турчиха до Богородица /августа/. Кои се не изтурчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите.

Асан оджя пусна много конье ва градот, та докараха жито от Беглик хан и стовари го ва църквите “Светаа Петка” и “Светии апостол Андрея” ва Костантово, и раздаде на потурчените кащи по две мьери просо. Та че на Петковден доде ферман от царот да се саберат блъгарете, та да станат рая, да дават харач и верим и да ходят на ангария, и само турцето да отиват на воискя. И събраха се бежанците, та сагрядиха кащи ва Камънец и Ракитово. Тогис повечето бежанци от страхот отидоха при Стара рьека, та съгядиха ново селище Батьево. Асан оджя за кашмер натера потурняците, та расипаха сите цръкви от Костьенец до Станимъка, 33 монастире и 218 цръкви.

И така, божию попущению, расипаха се блъгарете ва Цепина. Помени, Господи, грьешнааго и недостойнааго раба твоьего поп Методийе Драгинов от село Корова. Записа се ва лето 1600.

Какво точно иде да рече този текст? Като начало, малко пояснения.

Както във всяка средновековна държава, враговете (включително бунтовниците) в Османската империя са били избивани без милост. Тя обаче е била верска държава, и един от изразите на това е, че към всяка войскова част има един или повече духовници (ходжи). Формално те нямат власт над войниците – военните решения ги взима командирът. Реалната власт на ходжите обаче е огромна: една дума от тях, че този командир “не е добър правоверен”, и пътят за него е само надолу.

Затова и между военно и верско командване (и интересите им) в частите на Османската империя е имало баланс. В интерес на командира е да разгроми и унищожи врага. В интерес на ходжите обаче е да спечелят колкото може повече нови правоверни. На практика нещата са се решавали просто: при победа над неверници ходжите са отивали при пленниците и са им предлагали да приемат исляма. Който го приеме, отървава кожата – според постулатите на Корана той вече е брат на всеки османски войник, а да вдигнеш ръка на брата си е смъртен грях. Който не го приеме – на империята не й трябват живи врагове… Мисля, че това се е случило и в Чепино.

Както се разбира от текста, Чепино е било войнук – не е плащало данък, а е пращало войници. Този статут (кажи-речи като на правоверни) вероятно е окуражило чепинци. И са отказали да се подчиняват на пловдивския митрополит. Ако се съди по реакцията му, хич не е бил читав човек – без да му мигне окото, е пратил недоволните от него на смърт, като ги е наклеветил.

(Между другото, от доста исторически източници ми прави впечатление, че май основен фактор за доброволна ислямизация сред българите е била алчността и проклетията на собственото ни православно свещеничество. Допълнително сигурно е спомагало и това, че като “неверници” българите са се водели религиозно към Вселенската патриаршия, чийто клир е бил предимно от гърци, и търканията с него са били и на национална основа. Но като погледна днешните ни висши духовници, не ми остава и капка съмнение, че сигурно и от българите свещеници доста ще да са били ходеща реклама на исляма…)

Тук е влязъл в играта споменатият Мехмет паша. (“Честити везиро” към него е ласкателство – един от шестте паши, пратени в Румелия при военна инициатива, надали е бил чак везир.) Като военачалник, неговата изгода и начинът му за кариера е да побеждава врагове – а най-лесният начин за това е да потушава бунтове: бунтовниците винаги са по-зле въоръжени и организирани от вражеските войски. (Особено мнимите бунтовници.) Идва, оковава селските първенци и ги подлага на разпит, да ги съди. На обяснението им, че не се подчиняват на пловдивския митрополит, защото не е техен духовник (грък е), отговаря, че след като са неверници, значи са към него – и щом не му се подчиняват, значи са бунтовници. Мътиш ми не мътиш водата, ще те ям…

Идеята на пашата очевидно е била да изколи първенците, като водачи на предполагаемия бунт, и да отчете това като победа в кариерата си. Но тук в играта е влязъл Кара имам Хасан ходжа. Откаже ли на молбата му да бъде предложена правата вяра на бунтовниците, Мехмет паша би станал по-черен и от дявола. Обявил е бунта за потушен (приписал си е основната заслуга), тръгнал е за Солун и е оставил по-ниско ниво командири, със заръката да довършат работата, подпомагайки ходжата. А те на свой ред, в желанието си да се докажат, е трябвало да печелят още заслуги – да намерят някакъв брой “непокорни”, и да ги убият или разсипят.

И така цялото население на Чепино се е оказало между чалмата и ятагана. След като първенците са приели исляма, “бунтовници” е трябвало да бъдат търсени измежду по-обикновените хора – сред тези, които са се опънали. Някои са останали, и са били избити. Други са избягали, и са били разсипани – изгорили са им къщите.

(Интересна е титлата “бан”, с която определят чепинския, а всъщност ако човек чете внимателно, костандовски първенец Велю. Това е българска титла за местен феодален владетел. Като си припомним, че Чепино е било войнук, а такива най-често са били седалищата на феодали, приели да бъдат васали на Османската империя, звучи логично хипотезата, че Велю е бил наследник на български боляри, запазили си така владението. Тази практика е била много честа в завладените от османците земи; всъщност те покоряват Балканите именно чрез нея, а не чрез груба военна мощ. Ако предположението е вярно, никак не е чудно Велю да е бил един от последните останали живи български боляри, може би дори последният, и злобата на митрополита Гаврил да е лишила рода ни от запазила се успешно до средата на робството опора на българщината. Но това е друга история.)

Доброволно ли е това приемане на исляма? Определено не. В същото време обаче е трудно да се каже и че насилието е упражнено с цел ислямизиране. Пашата си е търсил жертви, за да отчете дейност, ходжата – спечелени за правата вяра, пак за да отчете дейност. Истинският виновник в историята според мен е въпросният пловдивски митрополит. Един чудесен пример защо сигурно немалко българи християни са приели исляма и без заплаха…

Ако трябва да съм честен, изобщо не се съмнявам, че отделни случаи на насилствено ислямизиране е имало. Не само подобни на този (такива сигурно е имало немалко), но вероятно и наистина директни заплахи със смърт, целящи именно приемане на исляма. Но не вярвам да са били масови – иначе щяха да са държавна политика, а Османската империя като държава е имала предостатъчно ресурси, за да ислямизира напълно населението си само за няколко години. Но не го е направила – очевидно не го е търсила.

Мисля си, че може да е много по-добре не да търсим сламката в чуждото око, а да погледнем гредата в своето. И да се замислим дали броят българи мохамедани не се дължи не толкова на насилствени ислямизирания, а много повече на това какво са представлявали тогава доста от християнските свещеници. И да си направим извод, както и сега положението е подобно, дали няма още много други хора да приемат каквато друга религия (или по-вероятно секта) им попадне. И да загубим още от това, което наричаме сърцевината на българщината – защото ислямът е направо едно с християнството в сравнение с доста от популярните и активни напоследък секти.

… Това е моето мнение по бележката за потурчването на Чепино.

Наскоро бях на нещо като семинар, по покана на Калин и Габи. Този ден ме мъчеше зверско главоболие, и дори не разбрах нито за какво ме поканиха, нито за какво говореха на семинара. В един момент ми дадоха думата да разкажа нещо за ролята на Интернет по въпроса. Май говорих нещо. Като да не ми се смяха…

Случват се и такива моменти в живота.

Като се прибрах, изгълтах не ми се разправя какво и колко, и главоболието ме поотпусна. Опитах се да подредя в ума си спомените от деня. И внезапно от тях излезе нещо интересно.

Не успях да си изясня дали семинарът е бил именно за опазването на българската екология. Почти всичките ми спомени от него обаче са от тази тема. Бяха говорили най-различни хора, повечето от тях почти още деца в моите очи. Бяха разказвали какво са правили. Бяха отчитали неуспехи, а и постижения.

И когато се опитах да обобщя картината, се получи нещо невероятно. През следващите няколко дни хвърлях по едно око тук-там, да разбера вярно ли е. Оказа се, че е.

Тези дечица бяха водили схватка с де що има по-голямо погазване на екологията в България. Шепичка хора – на най-големите прояви са се събирали реално по двайсет-трийсет души, обикновено са били по четири-пет. Хвърчали са от едно място на друго. Правили са от нищо нещо, с пръдня боя, държали са се като донкихотовци без копия срещу съвременни вятърни ферми…

И най-често са побеждавали.

Оказва се, че в България има не повече от три-четири по-големи нарушения на екологията, които те не са успели да огънат и провалят – и продължават да воюват срещу тях. А битките, в които са успели и спечелили, са десетки. Почти всичките са удържани срещу едри мафиоти с милиони зад гърба си. Побеждавали са ги със смешните си, почти детски протести. Уплашвали са ги с присъствието си от няколко души и един-два фотоапарата. Принуждавали са ги да се откажат от препиране на милиони, просто с юнашкия си, невероятен, слънчев ентусиазъм.

Точните списъци и факти за победите им може би могат да се намерят на сайта на Зелените. Ако са си дали труда да ги сложат в ясен вид, събрани на едно място, така че всеки да може да се увери с очите си. Посъветвах ги да го направят. Не зная послушали ли са ме, не съм проверявал. Но знам, че битките са ги спечелили.

Оказва се, че има как. Че било достатъчно шепичка решителни, ако и неопитни хора да се заемат, и да се борят както могат и умеят. И започват да печелят една след друга битките си, да спасяват неописуеми количества българска природа (ако природата има как да се мери на количество). Оказва се, че действа ли човек, успява.

Не ми се впуска в пространни обяснения какви човешки отпадъци трябва да сме ние, останалите, за да не го правим. Много повече ми се иска да се замислим върху това колко лесно, по дяволите, е да го направим. Каква безподобна и нагла лъжа е “от мен нищо не зависи”. С колко малко труд и задружност колко големи победи можем да спечелим. Ако просто си дадем труда да опитаме… Тези деца ми го показаха на дело.

Да, чувал съм фолклора в стил “ако цапа гащи и мирише”, “ако Ботев беше с каска” и още там подобни. Зелените обаче май не са го чували. Защото се борят, и успяват.

Да, има ги между нас тези, които и да видят как другите успяват, няма да се борят. Гоше Мързеловците, патологичните лентяи. Тези, които си мислят, че с лафове като горните могат да прикрият злокачественото си лайнодушие – все едно клошар с червясали от мръсотията дрехи, излъчващ смрад като отходна яма, да се опитва да скрие, че не се е къпал и прал скоро.

Въпросът е дали ние искаме да сме такива. Дали искаме да се мъчим да убеждаваме другите, че не сме мърша, докато те се чудят къде да се дянат от смрадта ни. Или предпочитаме да посвършваме и ние по нещо, ако ще малко да е, ако ще от кумова срама да е.

Изборът си е наш. Примерът, че поискаме ли, можем, че размърдаме ли се, ще се измъкнем от блатото, е пред очите ни. Аргументът “от мен нищо не зависи” е стъпкан.

Да видим какво ще си изберем. Аз вече съм си избрал. 🙂

Всеки свободен софтуер, развиван от повечко хора, рано или късно си прави система за рапортуване на бъговете. В някои случаи идеята е тя да бъде удобна за ползване, и хората да са улеснени да съобщават за какъвто проблем намерят. В други, изглежда, идеята е обратната.

Тук описвам подробно как да направите системата си за рапортуване на бъгове колкото се може по-безполезна. Как да прогоните всеки, който би имал желание да рапортува бъг.

Преди всичко, поставете ултимативно изискване бъгове да се рапортуват само през тази система. Обяснете на тестерите някъде в открит текст, че да се опитват да ги пращат по е-майл, да ги пишат по беседи и всякакви други начини са все едно да ги напишат с тебешир на тротоара. Че ако искат някой някога евентуално да обърне внимание на бъга, трябва да го пуснат през системата. Така ще ограничите креативността и ще попарите надеждите на тези, които по-нататък ще отблъснете.

Оттам нататък, изисквайте бъгове да не се рапортуват по повече от веднъж. Ако това не прогони достатъчно хора, може дори да сложите предупреждение, че ако някой рапортува вече съобщен бъг, повече няма да приемате рапорти от него. Разни инати може да продължат да се опитват да рапортуват, но повечето нормални хора ще се почувстват обидени от мързела ви, и ще престанат.

За който пита как да разбере какви бъгове вече са рапортувани, поставете максимално проста и тъпа търсачка. Избягвайте улеснения от типа на дропдаун с модулите на програмата, или типични кодове или съобщения за грешка. Ако търсачката минава през Google, или е ограничена по брой думи за търсене, е просто чудесно.

Срещу нахалниците, които това не е прогонило, ще се наложи да вземете допълнителни мерки. Наборът е много широк – могат да се измислят предостатъчно, които да изглеждат оправдани.

Като начало, изискайте им задължителна регистрация, без която да не могат да рапортуват бъгове. Задължителната регистрация отблъсква значителен процент хора, и с пълно право – в голям процент от случаите с данните, събрани от тези регистрации, се злоупотребява. (Не е нужно вие да злоупотребявате. Просто разчитайте на лошото впечатление от изисканата регистрация, и ще гоните хората успешно.)

Възможно е това да не помогне – понякога човешкото желание за креативност и полезност е наистина ужасно. Помислете задължително да изисквате лични данни при регистрацията. Можете да започнете с е-майл адрес – почти всеки, който е в течение на спамерските трикове, ще бъде отказан от това условие. За наивници, които са решили на всяка цена да ви вярват, пуснете допълнително обяснение, че адресът ще бъде пряко видим за всички – те сами ще се сетят кой ще го намери, и за какво ще го използва. За да не е твърде очевадно желанието да изгоните хората, ги посъветвайте да си направят отделен, специален е-майл за този бъг. Никой не обича да си прави отделни адреси за всеки бъгрепорт, и всеки ще се сети, че стане ли този адрес публичен, до седмица-две потокът спам в него ще удави всяка възможност за координация. Така че всеки бързо ще прецени, че е безсмислено да опитва.

За тези, които и това няма да спре, включете задължителен масивен въпросник с всякакви лични данни вътре – име, пол, възраст и т.н. (Не забравяйте да направите полетата за тях задължителни.) Впишете, че си запазвате правото да използвате тези данни както намерите за добре. За да няма буйни протести, вземете privacy policy от някое спамерско капанче за е-майл адреси, сменете имената и пр., сложете я и дайте линк към нея. Така хората ще се махнат тихо и без шум, и ще ви осигурят желаното спокойствие.

Могат да се приложат още мерки, но за тях ще пиша някой друг път.

(Като вдъхновение за този запис е използвана основно политиката за бъгрепорти на MediaWiki; има обаче идеи, взети и отдругаде.)

Този текст е на Катя Раванова. Тя ми го препрати, с молба да го публикувам.

Не мисля, че Катя казва с него нещо ново. Не това обаче е и целта му. Целта му според мен е да каже на висок глас: “Това, което тормози теб, тормози и мен. И сигурно не само мен. И ако се съберем и се опитаме да променим нещата, може би ще успеем. Просто трябва да го направим.”

ДАЛЕЧЕ ДАЛЕЧЕ

13.02.2009, Б-с

Продължавам да събирам причини, за да се махна окончателно от страната. Но разбирам , че това е един нескончаем процес. Затова реших да обобщя тези натрупани до сега и да изляза от ступора на поразяващата деиствителност.

Отблъскваща, абсолютно нестимулираща и престъпна. Да проумея, че това не е лична параноя, а национална трагедия, колкото и гръмко да звучи . Ако тръгна да изброявам ежедневните дребни конфликти ще изпадна в транс, толкова са повтаряеми.

Искам да заявя оценката си за страната. Живея в град, който е потискащо провинциален, нито малък нито голям. Постоянна дълбока неудовлетвореност е най- честото състояние на духа ми. Ако има един постоянен въпрос , който да си задавам то той е „ защо не аз?”. Защо аз не съм от поне малко успелите,защо аз нямам никакви положителни контакти със системата, защо аз всъщност въобще не се вписвам в нея, защо всъщност аз въобще не успях да вляза в нея. Защо, след като преди 20 години за първи път излязох от страната и имах възможност да постигна благополучие продължавам да се връщам и да съм още тук.

Не, не че ми харесва. Не, не че там не става. При мен причината е липса на склонност към компромиси, този прословут метод за реализация.Не мога да спра да мисля за гадния посредствен дух на сънародниците си, поне докато не превърша с тази статия, за липсата на естетски потребности и необходимост от самозаявяване и отстояване. Не се надявам, но няма да престана да мечтая за кмет- стратег, за културен министър естет, за учител –хуманист, за граждани с изисквания. Не обичам гледането на телевизия, но и аз го правя. Правя го, защото там виждам стандартите на страната въобще. И виждам, че бих била идеален програмен директор, режисьор, декоратор, стилист или водещ. Но каква трагедия- не съм. Как да реализираш себе си в среда, която лансира посредствеността. Ако си повлечен от делничното ежедневие рискуваш да изпуснеш шанса да изпиташ чувството на достойнство, но в тези случаи и потребността заглъхва.

Това май е излишно за споделяне, но това са мислите ми и сега ги трансформирам в думи. Контактите ми дотолкова са се ограничили, че съм се превърнала в „ емигрант в собствената си държава”. И именно чувство на собственост към географската ти пренадлежност е неоспоримо и ти дава пълното право да изискваш и да си недоволен, когато има за какво. Именно защото тук никой не може да ти оспори стремежа към дадена професия. Журналистическата например. Дълбокото ми негодувание, угнетеност и потъпкано чувство за справедливост са реакция от опита ми в тази сфера.

Защо аз трабва да напусна България и да мия чинии в западна Европа, а тук където ми е мястото да остане некадърника, крадеца да вика дръжте крадеца, виновния да внушава вина на жертвата. Защо нескопосни политици, във всички сфери, са успели да наложат това отблъскващо всякаква амбиция статукво? Защо те не отидат да мият чинии в Щатите, неизличими оптимисти ли са или недоразвити индивиди?!

Примери. Много са. Накрая мисля да приложа списък на местата през които съм минала като преводач или „ журналист” с абсолютен провал. Защо на опашката, в автобуса, в болницата, в ресторанта все аз съм тази, която прави забележка,а иначе всички са недоволни ако ги попиташ риторично. Зощо масата изглежда толкова неугледно, нелюбезно и некултурно,толкова типично смотано? Защо всичко е обществена тайна – въпрос на вербален национален спорт?

Но ключовият въпрос за мен е как всички успели хора в България изведнъж започнаха да заявяват неодобрение към хода на събитията, неодобрение на прехода, но не и разочарование. Как успелите хора в България натрупаха стаж в професиите си, който сам по себе си започва да ти носи дивиденти, макар и първоначално да си нямал перспективи за това. Но това е позата на част от интелигенцията, те трябва да демонстрират отвреме на време различност. А успелите в бизнеса – и те недоволни, но успели.

Как може да има успели журналисти наложили се в националната система, които да заявяват, че са недоволни. Това не е ли парадоксално!? Ако те бяха недоволни щяха да се занимават със съответните теми, техните редактори да ги вкарват в програмата, а самата медия щеше да изпълнява същинската си роля именно на медиатор, между хората и системата, за да може тя да бъде подобрена. Но колко съм наивна, как не ги разбирам нещата, колко съм глупава.

По моята логика всеки трябва да си плаща данъците, да изисква достойна заплата и държавата ни бързо с всеобщи усилия да познае що е то просперитет. Искам да изкрещя в лицето на всички онези тв, радио, политически и обществени лица- вие, които сега сте по- видими за европейските си колеги, колко пъти загубихте работата си през последните години, колко пъти заявихте сами, без да влизате в единогласието на хора вашето недоволство и неодобрение? Защо сте възприели позата на засегнато от простащината парвеню? Всеки, който поддържа контакти с приятели в чужбина знае колко спонтанно в най-голямо обращение е сравнението на България с кенеф, клоака и подобни. И изведнъж, колко сме засегнати, когато го чухме отстрани. Вярно е, след инсталацията в Брюксел и аз се попитах, защото не се почувствах обидена, ако бях там нямаше ли да ми стане гадно и отговорът ми бе, че да, нямаше да ми стане приятно, но това е истина.

И жалко за онези, които не разбират, че докато не си признаеш собственото падение няма възход. Защо това не го осъзнаят повече хора, за да не продължава боксуването в блатото на полумизерията. Полу е, защото сме полу сити, полу облечени, полу сгряти т.н. Но за лична криза никой не говори, всеки продължава напред както знае, както винаги. Не издържам на грозотата пред очите ми- от сгради, хора, стоки, ниска хигиена и много цигарен дим, която най- отблъскваща миризма идва от онзи, който го изпуска.

И накрая се питам, защо успелите не ревизират собствените си морално естетически- икономически нужди и очаквания в живото си тук и сега? Не са ли стигнали да прозрат максимата, че „грозното е неморално”.И си отговарям – морал, естетика, та те са успели в България.

Сакса Трейдинг – Магърдич Халваджиян, внос на кафе
Димека – Стефан Василев, ловен туризъм
Радио Гларус – Ивелин Кузманов
Скат Тв – Валери Симеонов
Книжарница Хеликон – Данчо Панайотов
Еко Клима – Георги Иванов

… под едно съвсем друго лице. А именно – опитът на хора да агитират чрез флъд и спамене в БГ-Мамма за мероприятие на политическа партия.

Коя точно е политическата партия според мен е без значение. Не мога да понасям БСП от почти 20 години насам, но признавам, ваксинирана срещу наглост партия няма. Поне в България.

Проблемът е друг. А именно – в България вече стигнахме дотам спамер, който е бил блокиран, да се опитва да се жалва по разни комисии. Шансовете да спечели са минимални, но самият факт на тая наглост вече говори, че сме стигнали много далече.

Как стигнахме дотам ли? С търпение. С търпение далече се стига. А, и с дървени философии на тема свобода на словото и каквото още смогне да роди глава с такива способности. С тях се стига дори по-далече – до въпроса “абе аз ли съм луд за връзване с вериги, или той?”…

Както и да е. Ядосан съм наполовина от случилото се, и наполовина от нещо, което тепърва ще се случи.

Днес се опитах да се свържа с повечето по-големи е-майл провайдери в страната. Успях само с един. Утре смятам да довърша начинанието. Това, което ще се случи, са отговорите, които ще получа.

Преди малко в един коментар заложих сървърите на фирмата ми какви ще бъдат тези отговори. А именно, в поне две трети от случаите ще са “ми хубаво, вие там се организирайте и направете нещо, пък ако стане, имате подкрепата ми”. Иначе казано, “дайте да дадеме”. Дали ще се организира нещо при тези обстоятелства според мен е въпрос, двоуменето над който би било за “Господари на ефира”.

(Поемам задължението да публикувам тук резултатите от разговорите. Ще спестя точните имена и отговори, но статистиката ще е точна. На кого следва да си дам сървърите, ако не позная, ме вълнува колкото и какво ще правя, ако утре слънцето изгрее от запад. Живял съм в България вече 44 години, трябва да съм изумително кръгъл идиот, за да не знам как реагират българите на подкани да помогнат за нещо. Дори ако то е за тях си. Д-р Никола Кръстников хубаво е описал как българите копаят окопи по време на война – скатават се, изпострелват ги после като кучета заради плитките окопи, и на следващата позиция отново се скатават, и така неограничен брой пъти.)

Е, тръгнах със спама, а стигнах до генерални изводи за българите. Уви, пътят е кратък. Друг подобен въпрос е примерно защо в България е организирана единствено престъпността.

А трети – дали България и българският народ ще ги има още дълго.

И дали свестните хора по света няма да си отдъхнат, когато този въпрос получи отговора си. 🙁

Не бях вярвал, че някога ще рекламирам репортаж във BBC. Май дойде обаче ден и това да се случи.

Обожавам както киберпънка, така и стиймпънка. Тези от репортажа обаче са просто безумни навитаци. Свалям им шапка. Направо виждам как създават нов тезаурус пред очите ми. Все едно, вместо да чета “The Difference Engine”, го гледам да се случва на живо.

И – мамка му, мамка му! – тия типове имат стил! Сместа от стиймпънк и готика е просто желязна. Бях започнал навремето да пиша едно нещо с намерението да бъде в този стил, но както е тръгнало в момента, ще е пост-куиър технофентъзи. Ако някога го допиша.

По-интересно обаче е друго. Викторианският тезаурус е много по-плитък, но по-широк от съвременния: в него има тенденции и конотации, незаслужено изхвърлени от последвалото развитие. Някои от тях са ми изключително интересни от научна гледна точка – биха могли да са разклонения в науката, техниката, философията и мировъззрението, които в днешния тезаурус са невъзможни.

Какво имам предвид с тия вързани приказки ли? Примерно “The Difference Engine” описва един свят, в който Чарлз Бабидж успява да построи работещ компютър още в средата на 19 век. В реалния свят Бабидж е имал тогава пълната концепция за механичен компютър, лесно постижима с тогававашните технологии – просто я е оставил недовършена. Ако Бабидж просто си беше дал труда да го доправи, описаният от Гибсън и Стърлинг свят щеше да е до голяма степен реален. Нашият сега свят щеше да е несравнимо по-различен.

А компютър може да се изгради не само по електрически или механичен път. Едно от най-некадърните ми творения, “Гайдите на бай Добрин”, описва флуидно-газов компютър. Концепцията е напълно работеща; още като студент съм си правил за експерименти най-прости флуидни транзистори, от алуминиеви тръбички, и съм ги пробвал със сгъстен въздух – работят отлично. Компютърът няма да е много малък или бърз, но ще работи в огромен температурен диапазон, ще е неуязвим за радиация и т.н. (И ще изглежда абсолютно стиймпънково. 🙂 ) Ето ви концепция, която е можел да построи още Херон Александрийски, ако математиката го интересуваше повече от придворните развлечения. Ако той беше направил флуиден компютър тогава? Как щеше да изглежда ежедневието ни сега? Аз не бих се наел да предскажа.

Или пък, да кажем, нелинеен оптичен компютър, построен на ефекта на нелинейното смесване на лъчеви честоти. Първите прототипи ще са бая скъпички и сложни, но оттам нататък ще е много по-лесно – технологиите за програмирано израстване на кристали върху подложка не са по-сложни и трудни за управление от технологиите за програмирано дифузионно импрегниране на силиций или друг полупроводник с легиращи елементи, използвано като база за всички съвременни чипове. Такъв компютър ще има много по-малко нужда от хардуерни интерфейси, и ще работи със скоростта на светлината в буквалния смисъл на думата. Ще е малко по-голям (не много) от електрически чипов, но ще е в състояние да обработва едновременно почти произволно количество задачи (като се използват различни оптични честоти). Ще е естествен преход, и като теоретична, и отчасти като практическа база към квантовите компютри…

Отплеснах се. Исках да кажа, че купища развития в науката и техниката от викторианските времена днес са просто забравени. Ако инвестирам няколко дни в ровене в материали от онези времена, сигурно ще мога да посоча няколко подходящи примера. Да, разработки в тях отначало биха изглеждали хилави и смешни на фона на съвременните технологии. Но съвременните технологии по онова време са били също точно толкова хилави и смешни. Могъщо ги е направило развитието им, а то би могло да направи могъщи и други технологии.

Затова и си мисля, че един стиймпънков тезаурус би могъл да бъде много полезен за човечеството, ако стане масов. Ако например няколко десетки хиляди хора започнат да живеят според такъв тезаурус, особено ако са събрани физически наблизо, нищо чудно сред тях да започнат да се появяват изобретателни умове с вкус и любопитство към тези незаслужено изоставени клонове на развитието. Ако тези клонове получат начално развитие, стиймпънковият тезаурус вероятно би ги дори фаворизирал, заради ориентацията си към изключване на получилите развитие съвременни технологии. Резултатът би могъл да бъде клон от човешкия род, развиващ се по алтернативен научно-технически път. Сроден, но и различен в някои отношения от основния. А с достатъчно мъдрост и внимателен контрол би могло да се получи дори оптималното положение – част от стиймпънковия тезаурус да потегли като такъв клон, но основната част да се запази, и потенциално да може да даде още такива клонове.

Какво е нужно, за да се случи такова нещо? Не би било твърде трудно. Достатъчно е стиймпънковият тезаурус да подсигурява прилично качество на живота, при възможност да се живее в него. Желаещи, уморени, отвратени и/или отблъснати от сегашния начин на живот, ще се намерят.

Засега все още нямаме как да поддържаме в стиймпънков тезаурус прилично качество на живота. Стандартът на живот на средната и висша класа на викторианска Англия от една страна е стъпил върху черния труд на 90% от населението на страната, живеещо в мизерия, а от друга пак не е достатъчен, за да може да изглежда привлекателен на фона на настоящето. Така че задачата изглежда непостижима.

Но може би само изглежда. Помните ли оформеното по викториански оптично устройство? Един стиймпънков тезаурус би могъл да започне с външното оформление и правилата за социално поведение. Те имат доста предимства пред съвременните, и нищо чудно да се окажат достатъчно добри, за да привлекат хора и да стабилизират тезауруса. Ще е нужна мобилност, която засега не е достъпна, но в близкото бъдеще вероятно ще е постижима в богатите и свободни страни. Подозирам, че между 2 и 5% от населението биха могли да бъдат привлечени от спокойствието, стабилността и естетиката на този тезаурус. А след като се стабилизира и получи масовост на това ниво, той би могъл да се измества или да отделя клонове в стиймпънково-готическа посока. Те надали биха били толкова масови, но вероятно ще могат да поддържат прилични по размер общности – стотици, може би хиляди хора. А тази посока привлича предимно именно любопитните, изобретателни и странни хора – идеалната база, която би могла да съгради стиймпънково-готически технологии, способни да се маркетират сред основния викториански тезаурус, да навлязат успешно в него и да го придърпат постепенно все повече към стиймпънка и готиката.

… Защо описвам всичко това ли? Опитвам се да илюстрирам един от механизмите за “пъпкуване” на тезауруса на човечеството. Не е единственият, още по-малко пък това е единствената посока, в която човечеството би могло да “изпъпкува”. Но е една интересна посока, която би била изключително полезна в процеса на дивергенцията на тезауруса – а това е процесът, който на един следващ етап ще е ключов за човечеството. Както доскоро живеехме в технологично общество, а сега започваме все повече да живеем в информационно общество, така един не твърде далечен ден ще живеем в тезаурус-дивергентно общество.

Уф. Куп вързани думи, които вероятно вече са отказали и най-инатлиите. Съжалявам. Мога и по-разбрано, но ще е поне десет пъти по-дълго. Просто не ме бива да обяснявам хем разбрано, хем кратко.

Писах преди, че съм попаднал на първия си професионален български спамер. Тоест, браншът със спама се опитва да расте и да се професионализира. Което ме подсеща, че е добре да получи професионален отговор.

Не знам дали моят отговор е професионален. Просто това съм успял да измисля за такива случаи.

Като начало, смятам да се опитам да се свържа с най-големите български доставчици на електронна поща, и да организирам едно събитие, на което да приемем обща антиспам политика. Не го ли направим, спамерите са пъргави – докато се усетим, ще са завзели позиции, от които ще е много по-трудно да ги изстържем. В Австралия вече имат опит със създаването на подобна организация. Имат и резултати – един spammer friendly Интернет доставчик беше притиснат лошо, псува, заплашва, съди организацията, но накрая капитулира и изгони спамерите. И спамът на австралийска почва спадна чувствително.

Организирането на подобно нещо обаче вероятно ще отнеме седмици, а може би и месеци. (И зависи от добрата воля на доставчиците.) Така че междувременно вземам мерки за моя хостинг.

От пуснатия спам обикновено могат да се научат няколко полезни неща:

1. Е-майл адрес на подателя. Спамерите спокойно биха могли да слагат тук случаен адрес (пусканият през ботмрежи спам винаги е такъв). Ако обаче се опитат да го направят, а работят от истински сървъри, както са българските спамери, ще са под удара на закона. Затова засега използвам този адрес (ако имам подозрения, че не е истински, описвам спамера само по другите критерии.)

2. Хост, който изпраща спама. Обикновено хостът се регистрира при обмена като DNS име; логовете на Postfix също пазят и реалния IP адрес, от който е направена заявката. Използвам и двете.

3. Е-майл адрес за обратна връзка към фирмата, която е пуснала спама. Това е особено ключов момент. Привидно той няма общо със самото спамене като техника. На практика обаче спамерите съществуват благодарение на клиентите си – спамерът е извършителят, но клиентът му е подбудителят. Затова вземането на мерки срещу клиента е дори по-важно, отколкото срещу спамера.

(Вярно е, че много клиенти всъщност не знаят, че на спама се гледа зле в Интернет. Но е вярно също и че докато ръководството на фирмата мисли, че това е един чудесен начин за маркетинг, който просто се е зловидял на някой си там, то ще продължи да спами. Единственият начин да разбере, че е в грешка, обикновено е да остане без електронна поща, и с много студен отказ да бъде разблокиран.)

Мерките, които вземам, обикновено са от два типа. Първо, свързвам се с клиентите, поръчали спама, и им обяснявам, че идеята е довела до лоши последствия (пълно блокиране на всичката поща от тях, насочена към моя хостинг). Ако имат нещо против (често се опитват да имат), им обяснявам, че отучването от спама е открай докрай техен проблем, и не разбирам как точно очакват от мен аз да им го разреша. Че с пращането на спама те са се поставили в ролята на рушители на Интернет, и че аз съм не психотерапевт, който се очаква да им помогне да се откажат от лошия начин на мислене, а полицай, на който клиентите му плащат, за да ги охранява от такива като тях. Ако имат още претенции, ги подсещам, че времето ми е пари, и че осъзнаването на грешката им е единствено тяхна задача, и прекратявам разговора.

Ако някой желае да бъде разблокиран, изисквам да подпише декларация, че се задължава да не разпространява повече спам, и че поема финансова отговорност (10 лв. без ДДС) за всяко копие спам, изпратено до е-майл доставчик (например до мен). Декларацията съдържа също текстове, че подписалият я осъзнава, че спамът е недопустима практика, която руши Интернет, и че евентуалните негови плащания ще бъде използвани за подсигуряване на стопроцентовото унищожаване на всеки спам, изпратен от него. Декларацията се заверява нотариално. Разблокирането става, след като получа нотариално заверения оригинал.

(Вероятно процедурата изглежда на повечето хора безсмислено сложна и тежка. И на мен отначало изглеждаше така. С времето обаче се уверих, че много мениджъри ценят думата си колкото носна кърпичка за еднократна употреба. Документалното задължение за поемане на финансова отговорност промени нещата драстично: декларация пращат (и биват разблокирани) само тези, които смятат наистина да я спазят. Останалите обещават, след което продължават да спамят. Откакто въведох тази практика обаче, клиентите на други хостинги ругаят, а моите… дори не разбират. 🙂 )

Втората сфера на контакт са техническите провайдери на спамера. Ако той бълва спам от адрес в голям провайдер на електронна поща, примерно в gmail или yahoo, съобщения от спамера просто се препращат на abuse@съответното.място, и обикновено нещата приключват.

Малко по-сложно е, ако спамерът се е хостнал някъде като цял домейн. Различните хостинг провайдери реагират доста различно. Host.bg например отначало проявиха толерантност към професионалния спамер, за който вече споменах, в смисъл, че първо само го предупреждаваха и вярваха на обещанията му. След поредното нарушено обещание обаче не само блокираха хоста му, но и деактивираха домейна му. Заслужиха си голямото браво от мен.

Други провайдери са по-приятелски настроени към спамерите. Или не им пука, че в техния двор се подвизава източник на миазми, или дори го пазят, защото плаща добре. В такива случаи задължително блокирам и домейна, и IP адреса на спамера (много от тях използват домейни-еднодневки, всеки спам тръгва от различен). Ако спамерът почне да мигрира из IP-тата на диапазона на провайдера, поглеждам в ripe.net точния диапазон, и го блокирам целия. Ако клиентите искат да си кореспондират с някой хостнат в същия провайдер, им обяснявам, че с тази си практика провайдерът скоро ще бъде блокиран отвсякъде, и че най-доброто решение за кореспондента им е да зареже този провайдер навреме.

Разговори със самия спамер не водя никога. Както вече писах по-горе, времето ми е пари, а осъзнаването на грешката му – изцяло негов проблем.

От така описаната твърдичка политика човек би останал с впечатление, че сигурно съм блокирал към момента поне половината свят. Истината обаче е, че спамът е много, но спамерите, особено като IP адреси, са страшно малко. (Имам база от спамове, събрана от саморъчно направени капани. Всичките почти един милион спамове в нея са напускани или от ботмрежи, или от някое от не повече от 200 IP-та. Тоест, спамът в Интернет е страшно много, но spammer-friendly частта на Интернет е съвсем мъничка, и може абсолютно спокойно да бъде блокирана без нежелани последствия.

Проблем с клиенти заради блокирани спамове съм имал само веднъж. Български въздушен превозвач (няма да назова точното име 😉 ) беше решил, че спамът е подходящ начин за маркетинг. След като го блокирах, един от клиентите ни изпищя – имали с тях търговски отношения. За щастие се оказа, че ИТ админите на превозвача също никак не са фенове на спаменето, изискано от маркетинг отдела им. Поех ролята на лошото ченге, и задържах блокировката в течение на два дни. Не съм в течение на подробностите, но доколкото разбрах, маркетинг отделът там се оказал под натиска не само на админите, но и на търговския отдел, и в крайна сметка на ръководството. Резултат: веригата се примоли да ги разблокирам без да попълват нотариална декларация. Реших да рискувам, и се оказа оправдано – до момента не съм получил повече спам от тях.

А сега мъничко техническо описание.

Пощенските ми сървъри използват Postfix. Ето как е организирана анти-български-спам защитата им:

Към момента българските спамери са малко, така че засега описването им става в обикновени текстови файлове за хешване. За в бъдеще описването на българските спамери предвиждам да става в база данни; не само ще ме облекчи, но и ще позволи автоматичното й попълване. Ако успея да уговоря повечето български доставчици на е-майл, вероятно решението ще е такова; освен другото, ще позволи автоматично синхронизиране на базата между провайдерите, и евентуално публичен достъп до нея. Засега обаче спамерите са малко, и ги описвам в стил /etc/postfix/access.

За блокиране на този етап използвам три от нивата на контрол на Postfix, срещу всеки от трите основни елемента информация за спамера. Създал съм 3 файла – spammer_hosts (хостове и IP-та на източници на спам), spammer_mails (е-майл адреси на подателя) и spammer_contacts (е-майл адреси за обратна връзка).

След допълване на някой от тези файлове той трябва да бъде хешнат с командата postmap. Ако например съм добавил нов източник:

postmap spammer_hosts

което създава съответен файл с разширение .db (примерно spammer_hosts.db), или го обновява.

След като внеса съответната информация и в трите файла, и ги хешна, за всеки случай презареждам конфигурациите на Postfix. По всички правила не би трябвало да е нужно, но предпочитам да съм на сигурно:

/etc/init.d/postfix reload

Трите файла с информация за спамерите трябва да бъдат описани в основния конфигурационен файл на Postfix, main.cf. Описването става както следва:

– файлът с информация за източници на спам – в директивата smtpd_helo_restrictions
– файлът с информация за адреси на подател – в директивата smtpd_sender_restrictions
– файлът с информация за адреси за контакт – в директивата smtpd_recipient_restrictions

Всяка от тези директиви съдържа по някакъв брой източници на информация за приемане или отхвърляне на опити за препращане на поща. (Не пускам тук моите, защото са твърде къстомизиран пример; стандартната инсталация на Postfix има добри примери, в Интернет има още повече.) Към всяка от тези директиви съответният файл се добавя като hash, например (за източниците на спам):

hash:/etc/postfix/spammer_hosts,

Мястото, на което се добавя източникът, е от значение. Добре е да е преди всякакви одобряващи директиви.

Ето, най-сетне, и моите списъци на спамери. Малка част съм изрязал по най-различни причини.

—-

Източници на спам:

# — The b2bnews.bg / bgvesti.com spam system — #

dynamic-media.org REJECT Spammer host
.dynamic-media.org REJECT Spammer host

# — The market-mail.info spam sender — #

market-mail.info REJECT Spammer host
.market-mail.info REJECT Spammer host
91.196.124.100 REJECT Spammer host
combgcom.com REJECT Spammer host
.combgcom.com REJECT Spammer host
91.196.126.123 REJECT Spammer host
# hosted by Superhosting: 91.196.124.0 – 91.196.127.255
mumuxu.com REJECT Spammer host
.mumuxu.com REJECT Spammer host
82.147.141.80 REJECT Spammer host
# hosted by Auto Union: 82.147.141.64 – 82.147.141.91

# — Other spammers — #

om-lufthansa.rsys3.com REJECT Spammer host
# spam from om-lufthansa.rsys3.com

(Повтарянето на домейни, един път с точка отпред и един път без, е необходимо, за да бъдат блокирани и всички поддомейни. Може да се избегне, като в ключовата дума parent_domain_matches_subdomains в main.cf се добави стойността smtpd_access_maps. Тази възможност обаче се описва като остаряла съвместимост, която се очаква да бъде премахната в бъдещи версии. Затова препоръчвам повтарянето с точка отпред.)

—-

Адреси (и домейни) на податели на спам:

b2bnews.bg REJECT Spammer.
bgvesti.com REJECT Spammer.

dicon-bg.com REJECT Spammer.

max-email.com REJECT Spammer.
tenita.net REJECT Spammer.

om-lufthansa.rsys3.com REJECT Spammer.

masterbulgaria.com REJECT Spammer.

galera-tour.com REJECT Spammer.

mb.bia-bg.com REJECT Spammer.

# Individual addresses:

mmc@bia-bg.com REJECT Spammer.
nereya@cablebg.net REJECT Spammer.

a.petrova@asn-global.com REJECT Spammer.

fiat@avto-union.eu REJECT Spammer.

—-

Адреси за контакт, посочвани от спамери и техни клиенти:

# —– Individual addresses —– #

marketmail@mail.bg REJECT Spammer contact
hotelyastrebets@mail.bg REJECT Spammer contact

yastrebets@tenita.net REJECT Spammer contact

fiat@avto-union.eu REJECT Spammer contact

lvlbranding@gmail.com REJECT Spammer contact

a.petrova@asn-global.com REJECT Spammer contact

marketingteam@infoserv.bg REJECT Spammer contact

daniela@antea.bg REJECT Spammer contact

# —– Entire domains —– #

masterbulgaria.com REJECT Spammer domain

b2bnews.bg REJECT Spammer domain
bgvesti.com REJECT Spammer domain

dicon-bg.com REJECT Spammer domain

nereya.com REJECT Spammer domain

max-email.com REJECT Spammer domain

galera-tour.com REJECT Spammer domain

Това е засега. Повече за спама – някой друг път.