Grigor Gatchev - A Weblog

123, 1234… 12345678 (минималният позволен брой цифри)
1111, 111111, 11111111 (пак минималният позволен брой)
password (по-рядко wordpass)
qwerty, asdf, asdfgh, zxcv, zxcvbn (в региони с QWERTY клавиатури)
вашето първо име, фамилия или и двете
ЕГН-то ви (или първите най-малко позволени цифри от него)
името на системата / ESSID-а на безжичната мрежа
mamata, fuck, porno (и още известен брой цензурирани)
любимият ви футболен отбор, който неведнъж сте хвалили онлайн
името на половинката / детето ви

По мои наблюдения, в български условия тези пароли се използват от около 20% от акаунтите (сред не-компютърджии – около 50%). Надали е нужно да казвам, че не са добра идея. Нито пък да съветвам какво следва да направи човек, чиято парола е сред тези.

Друга “блестяща” идея, с която човек може да улесни крадците на пароли, е да използва една и съща парола на повече от едно място (в тежките случаи – навсякъде). Още във Фидонетски времена веднъж ми беше попаднала база с пароли от друг BBS. Почти половината потребители, регистрирани и при мен, ползваха същата парола. Не вярвам оттогава положението да се е променило съществено. За себе си наричам този подход към паролите “технология HAHE” (Hacked Anywhere, Hacked Everywhere). 🙂

Дори когато паролата не е сред “първите”, един сериозен речник с думи от български и най-популярните няколко световни езика и атака с груба сила често успяват да пробият. В случай на защитени с парола файлове или документи атаката отнема няколко часа; дори срещу онлайн услуги тя има приличен шанс, ако услугата не ограничава опитите за отгатване, и ако речниците са подредени по честота на използване на думите (а те са).

Друга “услуга”, която се предлага, е профайлингът. Събиране на всичко, което сте произвели онлайн, дава речник, в който паролата ви се съдържа в над 60% от случаите. Иска малко повече ресурси, но по-сериозна киберпрестъпна група е в състояние да ги задели като на шега (всички текстове в българския Интернет биха могли да се поберат на един по-сериозен сървър). А има ли готови речници за потребителите, винаги има и кой да ги купи. Оттам нататък, убедени ли сте, че в пощата ви няма някое писмо, за което да има някой, който не бихте искали да го види? И т.н…

По тази причина истински добрите пароли са случайно генерираните. (В доста отношение сертификати или публични ключове са още по-добро решение, но то е предмет на друг запис.) Запомнянето им обаче не е лесно, и типичният потребител предпочита да се опари, преди да разбере колко полезно е да се понапъне. Що-годе прилична работа вършат и програмите, които генерират почти случайни, но оптимизирани да са лесни за произнасяне (а оттам и за помнене) пароли: “tic-nan-kob” определено е за предпочитане пред “hGq7T5mZ”, и също е прилично сигурна.

Други пароли, които са не по-лоши от лесните за произнасяне, и могат да са и по-лесни за помнене, са базираните на изречения пароли. Изречението най-често е любима фраза (която помните точно, и не обичате да цитирате прекалено често), или ред-два от стихотворение, което знаете добре. Паролата може да е и цялото изречение; често обаче за удобство се използват само определени букви от всяка дума (или през дума, или нещо подобно) от него – най-често първите букви, понякога вторите или последните, по-рядко други поредни. Има варианти, при които от първата дума се взима първата буква, от втората – втората, и т.н., но те обикновено са по-трудни за изпълнение наум. Също, тази система всъщност изисква не по-малко помнене, а просто го мести другаде – в това коя фраза, кои думи в нея, кои букви от думите, и т.н.

Разбира се, винаги остава като възможност записването на паролите в тефтерче. Ако не сте специална цел за някого, обикновено няма да ви го откраднат. Има обаче риск да го загубите случайно – не записвайте в същото тефтерче името си или други данни, по които биха могли да разберат чие е. Също, загубите ли го, паролите надали ще се върнат. (Може, разбира се, да пазите копие някъде вкъщи – варианти много, но само ако колата още не се е обърнала.)

В крайна сметка обаче, всичко опира до една съвсем проста формула: по-лесно на вас да запомните паролите (вкл. чрез записване) – по-лесно за злонамерените хора да ги отгатнат. Така че истинското решение на проблема е да се напънете да заучите трудна за отгатване парола. Неприятно, но често в живота – единственият начин да получите е да се потрудите.

Откъс от Достоевски – “Братя Карамазови”, втора книга, пета глава – притча, разказана от Иван Карамазов на брат му Альоша. Преводът е мой. Доразделянето тук-там на абзаци, и на по-кратки изречения – също: читателството е тежко усилие във време на зрители.

… Сред дълбокия мрак на килията внезапно желязната врата се отваря, и вътре бавно влиза със светилник в ръка старец – самият Велик инквизитор. Сам е, вратата зад него веднага хлопва. Спира на входа и дълго, минута или две, се вглежда в лицето на затворника. Накрая тихо приближава, поставя светилника на масата и проговаря:

– Ти ли си? Ти? – Но не получил отговор, бързо добавя: – Не отговаряй, мълчи. Та и какво би могъл да кажеш? Зная твърде добре какво би рекъл. А и нямаш право да добавяш нищо към това, що си казвал преди.

Защо дойде да ни пречиш? Защото да ни пречиш си дошъл, и сам го знаеш. Но знаеш ли какво ще стане утре? Не зная кой си, нито искам да зная ти ли си това, или само подобие негово. Но ще те осъдя утре и изгоря на клада, като най-зъл между еретиците. И същият народ, който днес ти целуваше нозете, утре при първия ми знак ще се хвърли да слага дърва в огъня ти, знаеш ли го? Да, може би го знаеш – добавя той в проникновен размисъл, без нито за миг да откъсва поглед от пленника си.

Най-необичаното време. Във всички други успяваме да намерим красота – в зелената пролет, в жаркото лято, в бялата зима. А в есента толкова малко хора виждат привлекателност и естетика.

Такъв сезон е, ще кажеш. Но красотата е в очите на гледащия. И който не вижда красота в някой от сезоните, пропуска възможност да се наслади и зарадва. Защото много други неща могат да са добри или лоши и така изначално красиви или грозни. Сезоните обаче просто са себе си. И е добре да се научи човек да ги харесва и цени каквито са.

(Да, може би един ден лесно ще можем да превърнем есента в цъфнала пролет, и воя на хладния вятър в песен на славеи. Но дори тогава, мисля си, ще е по-мъдро вместо това да запазим есента, и да се научим да я харесваме и обичаме заради нея си.)

Би казал човек, че има лоши сезони, за да ценим хубавите. Но нужно ли ни е това наистина? Страната ни е благословена с четири сезона, всеки различен и по своему красив. Не е нужно да страдаме в един, за да се радваме на друг – докато ни омръзне красотата на единия, и вече идва следващ. И можем да му се радваме точно като на нов и хубав, ако и предишният да не е бил лош…

Оглеждам се наоколо, и се опитвам да възприема красотата. Не е трудно – ето я.

В царствените премени на дърветата – красиви са, ако и предзимни, ако и безжалостно преходни. Нима не сме преходни и ние? Защо тогава да не виждаме прекрасното в преходността? И да се радваме на танца на листата, на изящните им подскоци и спирали, сякаш създадени в балетна школа. (Апропо, гледали ли сте оригиналната “Фантазия” на Дисни? Ако не, пропуснали сте. Поправете се.)

В сивите облаци по небето, понесени от вятъра. В полутоновете и светлосенките им, изписани сякаш от майстор. В заоблените им очертания на фона на по-далечните, сякаш платна на кораби, понесли се из друг океан, безспирни летящи холандци с екипажи от птици и ванти от студени дъждовни струи.

В загърнатите минувачи по улиците, увили лица в яки, понесли своите късчета топлина. Сякаш срамежливи искри, бродещи по своите пътища, прекръстосващи ги, докосващи се, обменящи топлина и светлина насред студа. Уж чужди една на друга, а помагащи си, подкрепящи се дори само с вида си. Във внезапните им усмихнати случайни улични срещи, в добрата мисъл, с която носят товарите си.

В първите снегове по върховете на планините, и отблясъка им при случаен слънчев лъч по залез, червено-виолетов, прогледнал измежду облаците. И в неизстиналите още от горещите летни лъчи тротоари, упорито съхнещи след случайния дъжд, упорито топящи първите докосвания на снега. Сякаш самата земя казва: “Имам топлина. И не се скъпя да я дам.”

В увисналите жълтеещи гроздове по лозите, накичили панелни балкони, обадили се: “Лятото не е изгубено, лятото е в нас!”. И в упоритата зеленина на бръшляни и треви, напомнящи ни: “Не есента е намусена, мрачна и тъжна – мрачни и тъжни сте вие, защото така сте решили. Ние не сме, ние се радваме на красотата й – поучете се от нас, и ще се стоплите, и ще бъдете мъничко по-щастливи.”

Гледах преди ден-два парче от “Сървайвър” не знам си кой. Доповръща ми се.

Като начало, защото е просто един малко по-екзотичен Биг Брадър. Имам си свой живот за живеене. Не ща да живея лъсналия пред камерите живот на тоя или оня в някаква измислена среда. Повръща ми се от мисълта за такъв безполезен, скучен, тъп, празен, смотан, безсмислен, кух, задръстен живот. Моят е хиляди пъти по-хубав, на неговия фон бигбрадърските са вегетиране, даже сървайвърските. И си го правя сам, а не чакам да ми го налеят в главата от екрана.

А най-много заради същността на играта. Някои от задачите, които сервират на отборите, са интересни. Някои дори са изобретателни. Но това не променя същността на играта като цяло – “Сървайвър” е модерно име за “прееби-другарче”. Нещо като “ром” за циганин.

“Тайната” философия на играта е, че трябва да си колкото се може по-лицемерен и подъл. Да се сдружаваш с всеки пред лицето му, и да прецакваш всеки зад гърба му. Да се правиш пред другите на свестен, а всъщност да си най-големият боклук. Приятелството ти с някого да е единствено инструмент да прецакаш трети, и в момента, в който третият падне, да забиваш нож и в гърба на приятеля.

Това ли е храната, от която личността ми се нуждае? Която ще ме съгради като истински, достоен, ценен човек? Нещо не ми се вярва. Това ли ми е примерът за подражание, или антипримерът? Мерси. Не желая да стана подлец, лицемер, мръсник… с една дума, боклук. Защото образцовият “сървайвър” е това.

Повръща ми се от идеята да стана такъв “сървайвър”, било наистина, било за миг във въображението си, пред екрана. Не бих приел тази “ценност” срещу всички богатства на света.

Някой може да ми каже, че съм идеалист. Че независимо дали ми харесва или не, животът е такъв. Ще го пратя да го духа на слон, без извинение. Неговият живот може и да е такъв. Моят не е, и няма да бъде. Защото животът не е абстрактно понятие извън нас, защото той е не нещо, което се случва, а нещо, което всеки прави според себе си… А когато на слона му омръзне, ще подсетя нещастника да се огледа наоколо. Да види ще открие ли поне едно нещо, сътворено от “сървайвъри”. Построено, написано, изпълнено, посадено, сглобено, нарисувано, изваяно, проектирано, поддържано…

(Добре де, ще види. Закони, направени да пазят престъпниците от правосъдието и честните хора. Корупционни вериги, направени да ограбват свестните. Съсипани инициативи, от които би спечелило обществото. Та чак до отчупените ръце и глави на древни статуи, символ на красотата… Това е, което са “сътворили” боклуците. Защото те не могат да творят – могат единствено да покваряват и съсипват сътвореното. Не е вярно, че животът е такъв – такова е гниенето на боклуците. Животът е съвсем друг.)

Подлеците минават през живота като дим и изчезват без следа. Оставят следа в него свестните хора. Всичко струващи си около нас е сътворено от свестни хора, или дори от лоши хора, в свестните им мигове, или участия в свестни начинания. Това е, с което нещо е свястно – че остава, и помага на другите.

Други може да ми кажат, че си има причина “Сървайвър” да е такъв. Да, знам, защото хората били го искали такъв. Ако хората търсели свястно нещо, щял да бъде. И в другите нации бил същият, не е до българска лошотия. Че съм бил идеалист. И че независимо дали ми харесва или не, животът е такъв… Писах вече къде ще ги пратя. Дано се сетят, че истински свестните хора са като витамините, че и в най-добрите общества те са малък процент – но без тях като пример, без непрекъснато да ги сочи на всички, обществото хваща скорбут, и се превръща в загнил труп.

Повръща ми се от прееби-другарчести бигбрадъри. На който му харесват, трябва или да е наистина човешки отпадък, или ама наистина да се е предал като човек, и да е бил от не знам колко дълго време на душевна диета, без нищо свястно в нея… Уви, вторият тип е преобладаващ у нас. Иначе нелоши хора, но примирили се с калта, взели пример от свинете. И търсещи в себе си вината, че калта и лайната някакси не им дават истинско и пълно удовлетворение. Че им се иска нещо повече. А потърсят ли го, търсят повече кал и лайна – защото единственият им пример за “успех” са свинете, а те друг пример не дават.

Не е вярно, че робът се бори за свобода. Бори се да стане надзирател. Не защото е боклук по същност, а заради натрупаната горчилка и чернилка от робството. И защото да си надзирател и да плющиш бича по гърбовете на другите е единствената свобода, която е успял да види и оцени истински…

Само че аз не искам да живея сред хора, излъгани, че са свине, и опитващи се да надмогнат същността си и да станат свине. Сред роби, бленуващи да станат надзиратели, и най-гнусните измежду тях успяващи. Искам да живея сред истински хора – слънчеви, творящи, заливащи света с красота, лъчезарни със знание или с жажда за знание, сгряващи с доброта и желание за още повече доброта.

Да, има и по-свестни телевизионни предавания, ако и да са малко. Във “Форт Бояр” поне основната цел не е да прецакаш съотборниците си. Едновремешното “Какво? Къде? Кога?” ми пълнеше душата, ако и да разчиташе като че ли на знания малко повече, отколкото на мислене. Но “Форт Бояр” е от дъжд на вятър, и така или иначе екипната работа и работата с главата в него са редички, а “Какво? Къде? Кога?” отдавна вече го няма по българските екрани.

Едно предаване, което ми харесва донякъде, е “Ловци на митове”. Не толкова с пробите, които правят на митовете, а с изобретателността в съоръжаване на опитни постановки. Гледам го заради тях. За да виждам, че все още има хора, които използват главите си. Даже от време на време научавам по нещо.

Иска ми се да направя предаване, което да е антитеза на прееби-другарчестите бигбрадъри. Което да им завре девиза “Човек за човека е свиня” където си мисля. Знам, отначало ще пробие трудно. Който е свиквал цял живот на рядка помия, трудно ще оцени истинската храна. Но съм сигурен, че ще успее да събере аудитория – и че ще трупа все повече и повече.

Искам да видя дали дружина навитаци ще успеят в рамките примерно на 100 000 евро бюджет да направят и изстрелят в Космоса спътник. Като работят заедно и използват заедно всичките си умения и възможности.

Искам да гледам как изобретателни ентусиасти ще се опитат само със средства и технологии от времето на древния Египет да преместят 20-тонен каменен блок на един километър разстояние, и да го качат върху друг такъв блок. Да покажат, че с изобретателност може да се построи пирамида и без машини. И да пратят в историята някой и друг лъжеучен.

Искам да видя пак такива ентусиасти, пак със средства и технологии от това време, да се опитат да осъществят радиовръзка. Като за целта получат електричество и направят частите за радиостанции от материали и с инструменти, които са били достъпни там и тогава.

Искам да видя как изобретателни хора сглобяват елементарен изчисляващ уред, който обаче не използва електричество. (Като за по-трудно, може да се постави и изискване да няма движещи се части.) Или да направят с минимален бюджет или пък от купчина отпадъци плазмена резачка, или друг сравнително високотехнологичен уред.

Изобщо, искам да виждам как хора с ум, решителност и желание да впрегнат ума и силите си заедно постигат неща, които изглеждат невероятни. Как понякога се провалят, но често успяват, и възхищават хората наоколо, и ги запалват за същото… Искам и другите хора да го виждат, и да го виждат често. За да попива в тях малко по малко идеята, че подлостите и интрижките не са начинът да успееш. Че начинът са личните качества, и безкористната помощ и споделяне с другите.

… Добре де, излъгах. Не искам да гледам такова предаване. Искам да помагам то да се прави.

Защото не вярвам, че човек за човека е свиня. Смятам, че човек за човека трябва да е светлина.

Цялата тая патардия около така наречения Мюсюлмандемократичен съюз почна да ми писва.

И малоумните разбраха, че това е провокация на Доган с двама изпълнители накръст. Кажи-речи всички останали участници в тая партия бяха дошли на кьорсофра, повечето не знаеха по какъв повод е тя. Както се представи един от тях пред камерите: “Аз съм българин от турски произход, и по-точно циганин”. Ще ме прощават мургавите събратя, ама толкова циганска работа и те не могат да спретнат.

(То това май си е открай време – най-циганските работи ги спретват българи. Погледнете ни управлението. Тоя път за разнообразие се разписаха турци, ама изключението потвърждава правилото…)

Този запис е посветен на Уилям Камквамба.

Уилям е роден и израсъл в Малави. (Ако някой не знае какво е това – една от най-“затънтените” държави в Африка.) Както може да се предположи от фамилията му, е чистокръвен африканец. От затънтено дори като за Малави селце.

До 14-годишна възраст Уилям е ходел на училище. След това родителите му го спират, неспособни да плащат годишната такса за обучение (80 долара). Оттук нататък перспективата е както за почти всички други деца на Малави. Родното селце без ток и течаща вода. Нивичките с царевица, изпепелени от все по-ужасяващите с всяка година африкански суши. Ако има истинска безперспективност и безнадеждност на света, е тази.

Гениите често могат да се измъкнат от всякакви обстоятелства. Уилям обаче не е гений. Има единствено любознателността си. И желанието да не бъде… това, което наричам добитък.

Останал без училище, той ходи и заема книги от местната библиотека. Чете ги вечер на светлината на огъня или парафиновата лампа в полу-землянката на родителите си. Запленен от науката, предпочита пред развлекателното четиво учебниците. Дори когато са разпарцаливени до неузнаваемост.

В полуразпаднал се учебник той вижда картинки на вятърна мелница, а също и на вятърен генератор. В други е виждал, че електричеството захранва осветление като в училище, и може да изпомпва вода – тоест, може би да полива нивата… И, без да му мигне окото, ентусиазираният хлапак се заема да реализира невероятната си донкихотовска идея.

Скоро цялото село се чуди на тинейджъра, който всяка свободна минута ходи и рови из бунища и боклучарници, събира какви ли не отпадъци под импровизиран навес и прави с тях разни странни неща. Родителите му са разтревожени – защо малкият ги върши такива, да не би да е почнал да пуши хашиш? Успокояват се едва когато той им казва, че се учи да се занимава с джуджу (магия). Щом е за магия, може. Току-виж стане важен човек от него.

Трудно се прави вятърен генератор от отпадъци, особено ако си на 14 години и нямаш дори точна представа какво всъщност правиш. След много опити и грешки Уилям издига петметрова кула от парчета клони, вързани с лико. На върха са закрепени две стари велосипедни главини, през които минава импровизирана ос. На единия й край, откъм където най-често духа вятърът, е закрепен вентилатор от охлаждането на отдавна изхвърлен трактор, и перките му са удължени с парчета пластмасови тръби, сплескани с нагряване на огън. На другия е закрепено колело, което чрез импровизиран ремък – парче стар ластик – е свързано като повишаваща предавка към друго. Другото върти изтръгнат от захвърлен автомобил, все още работещ генератор. От генератора висят до земята съединени десетки отпадъчни парчета жица, снадките им често неизолирани – няма с какво…

Когато обаче вятърът завърта перките на самоделното чудо и Уилям свързва към жиците автомобилна крушка, изровена пак от отпадъците, тя светва. Събралите се зяпачи изпадат в екстаз.

Скоро малкият “магьосник” вече е събрал достатъчно парчета жици, за да прокара тока до жилището на родителите си. Баща му е щастлив – икономисват парафин за лампата. Уилям пък е чел, че където има ток, трябва да има и бушон, и го импровизира от пирони и магнитите на повредено високоговорителче. А превключвателят, с който пускат и спират домашното осветление, е направен от огънати велосипедни спици и парче от скъсана гумена подметка. Но работи.

Щастливи са и малкото собственици на мобилни телефони, които се редят на опашка да си ги заредят. Клетка, захранвана от слънчеви батерии, има наблизо, но най-близкият ток за зареждане е на десетки километри. Славата на Уилям се разнася, и четири години по-късно за него излиза статия във вестника. Точно навреме – той вече е ъпгрейднал ветроцентралата си да генерира 48-волтово електричество, и строи 12-метрова кула. Доброжелатели му подаряват захранвана със слънчева енергия водна помпа, която той инсталира в местната сонда за вода. След като добавя саморъчно направени водни резервоари, които да събират водата при слънчево време, мястото се превръща в единствения надежден източник на питейна вода в целия район. А след като довършва 12-метровата кула, той впряга вятъра да изпомпва вода, за да полива нивата на родителите му.

През 2007 г. юнакът е поканен на престижна конференция за технологии в Танзания. Тогава за пръв път през живота си вижда компютър, и разбира що е Интернет. “Потърсих в Гугъл информация за вятърни мелници – господи, колко много имало за тях!”, казва той. Невероятната му история, разказана на ужасен английски, трогва дори закоравелите бизнес-акули. Снимката му цъфва на първа страница на “Уолстрийт джърнъл”, и той получава купища предложения за кариера къде ли не из света.

В момента Уилям Камквамба учи като стипендиант в Йоханесбург, Южна Африка. Там му е най-близо до в къщи. Защото смята след като привърши обучението си да се върне в селцето си. “Там е мястото, където има най-много работа за вършене”, казва той.

… Разказах тази история, защото ми напълни деня. И за да мога, ако някой ден седна да си препрочитам блога – да се срещна с по-младото ми аз – да я видя.

И да си спомня, че в каквито и ужасни условия да е наритан от живота, човек сам си избира дали да се бори, или да седи и да мрънка.

Светът е пълен с описания на световни конспирации. То не са евреи, то не са масони, то не са ислямски терористи, не знам какви сектанти, извънземни, марсианци, неорганични, зли духове и там каквото още се лекува с психофармака, или не се лекува дори с нея.

(Не мога да отрека, че има групи, поставили си за цел именно да подчинят и овладеят света. Не смятам обаче някоя да е твърде близо до успеха – вероятно бих я забелязал, освен ако не е само от гении. Но не това е темата.)

Поклонниците на свободния софтуер понякога сме склонни да виждаме световна конспирация на бизнеса срещу свободния софтуер. Не мога да отрека, че бизнесът не винаги е добре настроен към него (и към свободата изобщо, особено тази на служителите му и на клиентите му). Но не смятам, че световните бизнеси са се обединили срещу свободния софтуер. Най-малкото защото доста от тях са му силни поддържници.

По-интересно е друго. Не мога да отрека, че Майкрософт полагат доста усилия, за да обединят и координират всички противници на свободния софтуер. Но дори те го правят по типичния за всяка корпорация метод – “нека работим заедно за общата цел… под моя команда и както аз наредя”. (Често с прибавката: “Иначе ще ви…”.) Това е според мен и основната причина успехите им да са сравнително скромни. Твърде малко са тези, които смятат, че да работят за целта е в техен интерес. Повечето им съратници обикновено са купени или изнудени, а и двете изискват харчене на доста ресурс, и не водят до твърде много желание при изпълнение на задълженията.

Спешно.Инфо е един от проектите, за които заделям по мъничко време. Уви, по мъничко – затова и обещаният ъпгрейд се забави срамотно. Само че най-вече е готов.

Дизайнът на новинарските секции е доста променен – сега се надяваме, че ще бъдат по-удобни за работа. По-точно се надява Ели. На мен са ми осезаемо по-удобни, без да е нужно да се надявам. 🙂

Базата данни за спешни услуги в София тихичко и кротичко си я попълваме и актуализираме. Винаги се случва по някой магазин, аптека или кабинет вече да не са денонощни, или да са затворени; още по-често е да не знаем някой, новооткрит или стар, но пропуснат от нас. Тук разчитаме на помощта на тези, които ни четат. А и на собствениците на денонощните мероприятия – в края на краищата, да ги има в нашата база данни си е безплатна реклама, нали? 🙂

Направих уикито “Родословие”. Оттогава гледам сеир.

От тримата желаещи да станат администратори в него до момента нито един не се е дори регистрирал. Както и следваше да се очаква. Помощта дойде откъдето не я очаквах – а трябваше.

Естествено, най-първо от уикипедианци. Борислав Манолов (един от двамата създатели на българската Уикипедия, пак той създател на “Моята библиотека”, пак той създател или основен двигател на сигурно поне 20 други уикита, и активен администратор в не зная колко, едно от тях е БГ-Фантастика) настрои семантичните разширения на МедияУики и създаде удобен формуляр за създаване, попълване и редактиране на лични генеалогични страници. Спас Колев също посочи разни проблеми. Без да се откъсват от работата в Уикипедия.

На следващия ден намерих в пощата си писмо от vicove.com. Идеята за родословно уики беше харесала на екипа на сайта, и ми беше изпратено предложение да сложат негов банер при тях. Безплатно… Нямах банер – не бях и предполагал, че някой ще поиска да го рекламира. Това изобщо не спря юнаците вицолози – сложиха такава прекрасна картинка, че очите ми останаха в нея. Без никой да ги е карал, без да печелят каквото и да е…

Трудно е да се очаква от уики на една седмица да бъде показателно. Но всичко това за пореден път ме наведе на едни и същи размисли.

Чувал съм, че в САЩ при интервю за работа един от модерните въпроси бил дали кандидатът се е ангажирал с благотворителна дейност, и ако да – с каква и колко време.й посвещава. Като силното предпочитание е не към кандидати, които не се занимават с такава дейност “за да са свободни за работата”, а към такива, които се занимават с нея (стига да не е наистина прекалено много).

Философията зад това е проста. Съгласно нея, хората се делят на “активни” и “реактивни”. Активните са самоинициативни, и движат и подобряват нещата, без да се налага да бъдат непрекъснато наглеждани. Реактивните са не-самоинициативни, и оставени на себе си, не вършат нищо. Ако им висиш на главата и въртиш тоягата, дърпат ралото. Ако не – стоят и преживят.

Естествено, предпочитаните служители са първите. А проблемът е, че според теорията те са само около 10% от кандидатите. (В България – сигурно далеч под 1%, защото са такъв процент от населението.) Те обаче са “каймакът”, за който се борят работодателите. В една организация те са 10-те процента, които докарват 90% от приходите. Те са двигателите на нещата. В идеалния случай целият персонал на организацията трябва да се състои от такива – тогава тя е максимално ефективна. (Това е причината доброволческите, любителски проекти като Уикипедия да са толкова невероятно ефективни, като съотношение към броя на работещите за тях – поради характера си те се състоят на практика само от активни хора.)

Обикновено активните хора показват същия подход и в обучението. Активният самоинициативно усвоява знанията и уменията, необходими за добро и активно изпълняване на професионалните му задължения, докато реактивният дори в добрия случай учи само ако специално му се налива в главата. Ако назначите активен неспециалист, той бързо ще натрупа нужните познания. Реактивният не само е на практика невъзможно да бъде научен да бъде активен, но и е доста трудно да го накараш да повиши квалификацията си; всъщност, ако реактивен човек е добър специалист, той обикновено или не е наистина реактивен (тоест, имате проблем с преценката си за активност), или не е наистина добър специалист (имате проблем с преценката си за професионализъм). Различните професии, и най-вече различният обем изисквани познания могат да променят точното съотношение между активност и познания. Във всички случаи обаче в момента на назначаването реактивният професионалист изглежда по-добрият избор, но много скоро активният неспециалист става по-добрият служител, и продължава да трупа преднина пред другия.

В реалния свят, за съжаление, няма как една организация да подбере за служители само активни хора – битката за тях е голяма, и те напоследък започват да осъзнават ценността си (тоест, да искат по-високи заплати). Отделно от това, активните хора не винаги се справят добре с особено скучни, нискоквалифицирани и монотонни работи, както реактивните. (Но не бива да се забравя, че повечето скучни и монотонни работи всъщност са зле организирани разнообразни и интересни работи.) Затова се налага назначаване и на реактивни хора.

Дори назначени обаче, разликата между активните и реактивните остава. Да назначите за ръководител реактивен човек означава да трябва непрекъснато да му висите на главата и да го ръчкате, ако искате отделът му да работи. Затова и назначаването на реактивен ръководител е една от най-големите глупости, които може да направи една организация: трябва той да е направо безценен като други качества, за да е по-добър за ръководното място от активен човек. Иначе казано, дори вече назначени, активните хора запазват предимството си – в повечето организации те биват предпочитани за ръководни постове. (А където не биват предпочитани, на организациите не им се пише твърде светло бъдеще.)

Мисля си, че ако ще назначавам още хора във фирмата си, най-важният критерий ще е да са активни. Като се замисля, досега буквално не съм виждал активен човек, който да не разбира от компютри поне на нивото на напреднал потребител… Откъде обаче ще взема активни, просто не знам.

Дано да имам късмет. Или дано да се променим като народ.

Преди няколко дни писах за идеята да се направи уики за родословни цели. И предложих, ако се намерят кандидати за администратори (аз нямам достатъчно време и сили, за да поема и това), да го направя и хоствам.

Спас Колев ми посочи нещо, което бях прозяпал – че Wikia има такъв проект, и е достатъчно да бъде разкрит български клон. Обмислях няколко дни идеята. Имаше предимства и недостатъци в сравнение с тази да направя същото на собствен хостинг. Двете дълго бяха на кантар; накрая реших, че идеята за собствен хостинг печели, макар и на косъм.

Направих уикито на rodoslovie.zavinagi.org. С MediaWiki версия 1.15.1 е. Сложих няколко популярни и полезни разширения – ParserFunctions, SemanticMediaWiki, SemanticForms, и разбира се, SpamBlacklist. Направих минималистична начална страница, написах като за старт някакви правила за работа и за именоване на страници, начален списък често задавани въпроси, и сложих няколко полезни шаблона. Направих и своя генеалогична страница, като най-примитивен пример как се прави такава.

Юридически уикито е под същите лицензи, както и Уикипедия – GFDL и CC-BY-SA. Засега аз ще съм “върховното величие”; от сърце се надявам да се завъди общност, на която да връча тази власт. По възможност по-скоро… Към момента ще е на мой хостинг. Реклами в обозримото бъдеще не предвиждам.

Накратко, трапезата е сложена. Заповядайте, яжте – тоест, правете си родословията. Разпитайте възрастните хора в родовете ви за произходи, прародители и генеалогично полезни истории, преди да са си ги отнесли в гроба. Разпитайте старци, които помнят рода ви добре, за неща, които хората в него са забравили. Ако имате възможност, огледайте общински актове за раждане и смъртни актове, нотариални книги и каквото още се сетите… Описвайте роднини и родства, без да се колебаете – кой знае, може един ден това уики да е паметта за родствата и произходите ни. Или да е нещо друго, но с тръгнала оттук информация – в известен смисъл, потомък на Родословие.

Не вписвайте лични данни. (И не правете страниците си в него лични уебстраници – това не е безплатен хостинг, ще бъдат изтривани безмилостно.) Не вписвайте ЕГН-та, имуществени състояния, дребни постижения и други неща, които нямат отношение към генеалогията ви. Не вписвайте компрометиращи и излагащи информации, особено за други хора – ще бъдат вземани мерки… Но извън това, не се колебайте да похабите някой и друг час, за да опишете родословието си. Тъжна гледка е човек, който знае какво сервират във всеки нощен бар в София, но не знае името на прадядо си.

И, най-сетне, ако смятате идеята за полезна – разпространявайте я. Пишете за нея в блогове, уебсайтове и където още сметнете за добре. Разказвайте за нея на хора, които се интересуват от подобни неща. Споменавайте я на приятели, роднини, познати, които може би биха се запалили. Уикитата успяват, когато привлекат хора.

Под първоначалния запис коментираха двама желаещи да станат администратори. Какво пък, ще започнем с тях. Каня ги да се регистрират в уикито (и да впишат в на личните си страници е-майл адресите си, в поразместен вид, да не ги намерят спамботовете – по тях ще позная, че това са те), за да им дам администраторски права. И им изказвам съболезнованието си – администраторството е по-монотонна, скучна и заробваща работа и от това да си хигиенист. Но пък удовлетворението от доброволния труд, за да съществува нещо полезно, за мен е едно от най-големите в живота – ако и за тях е такова, няма да съжаляват.

Аз също няма да изоставя уикито. Като ми остане време, ще юрна един бот да понаправи малко полезни категории. А като ми остане малко повече време, ще направя възможност цялото съдържание на уикито да може удобно да се свали, за който би искал да си го има. И междувременно също ще му мятам едно око, когато смогна.

Ако ми остане достатъчно време, може би дори ще опиша своето родословие. 🙂