Grigor Gatchev - A Weblog

Казват, че който не се бори да спечели или запази нещо, не го цени.

Казват също, че който не цени нещо, не го заслужава.

Прави са.

Ценим ли неприкосновеността на личното си пространство? Примерно това да не ни четат писмата, да не ни подслушват телефонните разговори и прочее?

Ако не, е добре да се замислим откъде който не трябва знае за нас каквото не трябва. Дали той не си е заслужил да го знае, с това, че се е преборил, а ние сме заслужили да му дадем тази възможност, с това, че не ни е било грижа?

Идеята да ме подслушват и следят, без съдебно решение, ме тревожи. Не защото съм престъпник. А именно и точно защото не съм.

Да, полицията е за да ни пази, а не за да ни изнудва и тропа на престъпниците. В един идеален свят сигурно наистина го прави… Излъгах. В един идеален свят няма полиция, защото няма престъпници. Има ли полиция, значи тя трябва да бъде контролирана – въпросът “кой ще ни пази от пазачите” е още от древния Рим.

Има и друго. Правото на ненарушимо лично пространство е нещото, което отличава гражданина от поданика. Този, който е първоизточник на всички права, и те произтичат от него, от този, който е по милост храненик на Някой Велик и Всевластен. Накратко – човека от добитъка. И хубавото е, че човек може сам да избере дали да е човек или добитък, с действието или бездействието си. Писал съм неведнъж – добитъкът не бива да бъде правен хора насила. Той трябва да бъде доен, стриган и клан. Той е, който си го е избрал, и вие нямате право да го насилвате на друго. Ако ви е съвестно за него, можете да му давате пример с това как постъпвате. Но нищо повече.

… Мога да пиша още много. Няма смисъл. Не желая да насилвам никого да избере не каквото иска.

Които желаят да бъдат хора, нека заповядат на 12 септември, от 10:30 ч., в градинката между Парламента и Университета. Носете някакъв символ на протеста си – мишка или кабел, вързани около ръката или врата, или плакат, или каквото друго решите, че ви пасва на характера. Не се безпокойте, че ще е тъпканица – в България сме, вероятно ще има да търсите известно време “къде е митингът”, докато го откриете дори в градинка петдесет на петдесет метра.

Ако по някаква причина не можете да дойдете, но искате да подкрепите идеята, напишете го на сайтовете или в блоговете си. Ако ги нямате, можете просто да драснете някой коментар на svobodata.org, или дори тук, дори да е закъснял. Иска ли да изкаже подкрепа, човек намира как. Не иска ли – мълчанието е добър начин да го покаже.

На неподкрепящите ще кажа само едно – никога, ама никога не се оплаквайте, че нямате каквото искате. Непрекъснато, всяка секунда празнувайте, че нямате каквото заслужавате.

Покрай трагични случаи кой ли не казва какво ли не. Покрай трагедията с кораба “Илинден” обаче се каза и едно по-какво ли не от друг път.

Пловдивският митрополит Николай заяви, че трагедията е божие наказание. И намекна за какво – заради концерта на Мадона.

Човек трябва да бъде толерантен към религиите, дори ако не е вярващ. Но и тази толерантност има, и трябва да има граници. В България масово се възмущаваме от фанатизма на талибани, уахабити и други подобни мюсюлмани. Но стане ли дума за християнството, не обръщаме внимание, че в собствената ни национална църква си имаме митрополит психопат.

“Психопат” често се използва като обида. В случая обаче е просто диагноза. Как иначе ще наречете човек, който искрено вярва, че понеже сме се повеселили и радвали малко сред ежедневието ни, сме извършили грях, за който ще бъдем наказани със смъртта на 15 души? (От които, доколкото ми е известно, нито един не е бил на въпросния концерт.)

Според мен това прекрачва границите на нормалното в религиозните убеждения. Според мен този човек е не просто луд, а опасен луд. Ако някой вярва, че Бог справедливо и праведно раздава такива наказания, и че той е призван да служи на този Бог, какви действия е логично и редно да бъдат очаквани от него? Било пряко от ръцете му, било като подбудителство. На какво се предполага, че ще учи този човек хората, които го слушат и му вярват? Различава ли се той по нещо от талибаните и от атентаторите-самоубийци? Освен по това, че те са на другия край на света, а той е тук, в Пловдив?…

Същото има и една друга, лично-морална страна. Вие, конкретно и лично вие, искате ли да вярвате в неговия Бог? Желаете ли този човек да е вашият духовен пастир? Бихте ли приели той да напътства и води душите ви към спасението?…

Симеон направи българите републиканци. Митрополит Николай вероятно ще ги направи атеисти. Което ще е чудесно, защото алтернативата, “набожни” по неговите критерии, май по-скоро клони към сатанисти.

И нищо чудно. Патриархът ни, негово светейшество полковник Максим, вярва в бога по-малко и от мен. Не мога да си представя той дори да допуска възможността Бог да съществува – и в същото време да не му пука за страданията на паството му, но да оревава света, ако нещо заплаши приходите му от имоти и свещоливници. А положението е точно това… Най-нормално е и той, и другите митрополити (защото повечето са като него) да нямат представа какво е истински вярващ, и да са склонни да изберат за митрополит човек с болна психика. Контрата обаче остава в Българската православна църква.

Обичана или мразена, уважавана или не, БПЦ има огромен принос за съществуването на българската държава и българския народ. В години на слава го е просвещавала и подкрепяла, в години на мъка – крепила и окуражавала. Само че и в двата случая в отдавна отминали години. За последните 150 години тя е физически и духовен паразит. Случайни отделни нейни служители са вършили свестни неща, точно както и случайни невярващи. Тя обаче – не. Писал съм преди с какво облекчение посрещам факта, че Левски не е официално канонизиран за светец. И защо.

Ще може ли тази църква да се пречисти? Не вярвам. Върхушката й е завинаги загубена за това дело. А миряните, съгласно последните разпоредби на БПЦ за църковно-народните събори, вече нямат право на глас в нея, поне не за важни неща. Колкото и да е тъжно и страшно, май има две възможности: или да станем атеисти, или да се обърнем към някоя друга религия. Случаят с митрополит Николай както не е първият, така няма да е и последният. Докато не се откаже от БПЦ и последният нормален човек в България.

А междувременно може би все пак е добра идея на митрополита да му осигурим диагноза, лечение и ограничен достъп. Заплахите на Доган с посегателства срещу етническия мир не ме плашат. Плаши ме възможността заблудени да продължат да слушат Николай и да му вярват. Стане ли това, не ми трябват талибани, нито атентатори самоубийци от ислямските държави. Ще си ги имаме родно производство, в достатъчни количества.

Което е и по-голямата трагедия от тази в Охридското езеро. Петнайсет човешки живота са страшно много, но все пак са еднократна цена. Докато попиването на отровата от такива като митрополита е цена, която ще плащаме всеки ден, години и години. Ще дойде време да се окаже по-висока.

Често плюя тук Бойко Борисов. Сигурно ще го плюя и занапред – има за какво.

Днес обаче ще му сваля шапка. Има за какво.

След катастрофата с българските туристи в Македония той веднага изпрати затам правителствения самолет. Заедно с куп министри, лекари и прочее.

Може да го прави за медийно шоу. Може да е чиста показност. Може да е всичко. Само че го направи.

Не че това ще помогне с нещо на удавените. А вероятно и на спасените, кой знае колко. Но това е начинът една държава да покаже, че е държава, а не свинеферма. И че гражданите й са за нея граждани, а не поданици… Това е начинът да имаме поне мъничко национална гордост и самочувствие. А ни е нужно.

Не е много. Но е нещо, което белите държави правят за гражданите си. Ако България ще е бяла държава, е редно да го прави. А ББ е първият ни министър-председател не само от промените насам, който го прави. Така че има признанието ми. Станишев за четири години направи само едно нещо, което да му зачета като плюс – въведе плоския данък. И това пак не беше малко – на Симеон единствения му плюс е, че ни направи искрени републиканци.

Бат Бойко може да си има огромен куп недостатъци, може би много повече от предимствата, но има добри изгледи още за първата си година като премиер да направи повече свестни неща, отколкото доста премиери преди него заедно. Има възходяща тенденция, вдигане на летвата. Поощрим ли я, може да имаме и повече от нея.

Решим ли да си засеем нивата, нищо чудно пък да роди. Тъй де – не знам защо, ама наесен имат какво да ядат тия, дето напролет са сели. Колкото и да не им се е вярвало, че нивата ще роди. И колкото и трудно да е било орането, сеенето, жъненето и пр. Който работил – яде.

Който не – вайка се защо все на него ще му се случи да е гладен. Все на него държавата му е на кръстопът, без петрол, злато, диаманти и прочее. Все неговият шеф е лош и му реже от заплатата за дреболии. И, разбира се, все неговите политици са крадливи и безхаберни…

… Едни други, на които ще сваля шапка днес, са македонското правителство. Отидоха моментално на мястото на трагедията. (Потъналият кораб е превозвал около 50 българи и само трима македонци.) И въобще не ща да чувам злоради изказвания за междудържавни отношения и прочее. Каквато и да е причината, постъпиха както е редно да постъпят министри при трагедия с пътници.

И най-много ще сваля шапка на министъра им на транспорта – Миле Янакиевски. Моментално след инцидента човекът подаде оставка. Според мен не е виновен, и не бива да му приемат оставката. Но моралният жест е впечатляващ. Някой да помни кога за последен път български министър е подавал оставка заради подобно нещо, вместо да се налага да му я вадят със зъболекарски клещи? Последният пример е оставката на Румен Петков – изтръгнаха му я със сила, при положение че се говори, че разни европейски служби са споделили на Станишев, че вредите от работата на Петков превишават стойността на живота му, от тяхна гледна точка… Май не е зле да си внесем македонски министър. Да понаучи на морал българските. А и простите българи да понаучи как е редно да се държи държавен служител, когото те са назначили и те му плащат заплатата от джоба си.

Което ме навежда на мисълта за текущата 29-годишна директорка на Държавен фонд земеделие – Калина Илиева. Дето ББ я бил назначил не защото баща й му е колега, ами защото била имала професионални качества. Това хубаво, ама в коя професия? Ако се съди по изявите й, надали е в каквото и да е сродно на земеделието… Радвам се за качествата й, ама да си ги взима и да ходи където са приложими. Назначението вече се отразява осезаемо на Бойковия рейтинг, и вероятно доста често ще му се отразява и занапред. Така че сериозно се надявам и той да я “посъветва” същото. Докато не е направила някой як калпазанлък.

Че тогава вредата за рейтинга ще е далеч над ползата от всички пращания на самолети по света при закъсали български граждани. Защото закъсали ще сме тези в България. А от бели в земеделието се закъсва здраво, и в области, чувствителни за българина – корема, и като резултат портмонето.

Открих тук една, уви, интересна статия за действията на Майкрософт към Линукс. И се боя, че не е фалшификат.

Колкото и да е странно, дори след подобни неща аз не мразя Майкрософт. Вярно е, нечестността им е възмутителна. Но човек, а и фирма, следва да бъдат преценявани от гледна точка и на положението, в което са.

Ако бъдат изправени пред заплаха от категорията на Линукс, повечето корпорации с размера на Майкрософт биха прибегнали до екипи наемни убийци. При Майкрософт, поне засега, дори по-бруталните заплахи са голяма рядкост. Тоест, те са направо ангели небесни сред равните им – без ирония. Да, по моите критерии и техните действия са недопустими, и смятам да се боря срещу тях както мога. Но в същото време им отдавам дължимото за търпимостта (като за позицията им) към конкуренцията на свободния софтуер, и за толерантността им към него. Те са една от причините – не единствената, но една от най-важните – заради които не бих искал Майкрософт да фалират или изчезнат.

Би било страшно трудно Майкрософт да се превърнат в приятел и поддръжник на свободния софтуер. Към момента на пръв поглед е непредставимо. Но мисля, че не е невъзможно. И че, ако се работи търпеливо и конструктивно, това може да стане. Тогава свободният софтуер ще има още един могъщ и надежден поддръжник.

А с това и свободата на хората. Защото софтуерът няма нужда от свобода. Имаме я ние, потребителите му.

Кратки абсурдистански новини (събрани от доста време насам):

Вчера е бил разкрит случай, когато следователи водели тайни преговори с разследвания от тях престъпник, чрез адвоката му. При внасянето на делото заместник-председателят на абсурдистанския Върховен касационен съд реагирал възмутено: “Какво като си определяли срещи – това нищо не означава! Аз постоянно си определям такива срещи. Това е непрофесионален подход…”

—

След убийството посред бял ден на известен абсурдистански банкер, вътрешният министър на Абсурдистан обяви, че това е посегателство срещу държавата. Тезата му беше подкрепена от специалисти по връзките между политиците и бизнеса. По думите на един от тях, “този човек беше държавата – каквото той наредеше, това ставаше”.

—

Обявени бяха строги полицейски мерки за прекратяване на криминалните убийства. От тези мерки нататък, полицията строго ще следи убийствата да бъдат определяни като некриминални.

—

Вследствие взетите мерки, убиец, нает от двама известни престъпници (бел.прев: бизнесмени? така и не го проверих това в речника кога какво значи) е дал показания пред властите. Според неофициални източници, причината убиецът да реши да даде показания точно сега е, че маскирани полицаи спрели джипа му и го изплашили до смърт с насочен спиртомер и заповед: “Документите на колата, моля!”. Други източници оспорват тази информация, но отказват да дадат своя.

—

Преди нещо време, в събота в столицата на Абсурдистан се проведоха кметски избори. В неделя беше обявено, че са спечелени от бивш главен шериф на държавата, същият още по-бивш пожарникар. Във връзка с това, в понеделник сутринта скорострелно бяха изпоасфалтирани сума ти улични дупки из столицата. Пътни инженери, попитани очаква ли се подобно асфалтиране като на пожар да издържи и след първия дъжд, отказаха коментар.

—

Сега наближават нови кметски избори в столицата на Абсурдистан. По този повод бяха асфалтирани още няколко улици. Вечно недоволните абсурдистански шофьори обаче веднага се размрънкаха: “За какво я асфалтираха специално? Ако искаха да стане като сега, можеше просто да изчакат стария асфалт да се доразвали още малко…”

—-

При предишните кметски избори в столицата на Абсурдистан подкрепата на избрания кмет клонеше към 100%. След година и нещо управление, тя беше започнала да клони към нулата. Абсурдистански източник, пожелал да остане анонимен, заяви: “По-добре кой да е друг!”. След като обаче основните политически партии определиха своите кандидати за поста, подкрепата за сегашния кмет отново наближи 100%, а анонимният абсурдистански източник си взе думите назад.

—

След последните проведени в Абсурдистан национални избори кметът на столицата, бивш пожарникар, беше избран за министър-председател. Измина известно време, и започна да прави впечатление, че той май не е разбрал, че е вече глава на правителството – държи се като селски кмет. Както преди правеше впечатление, че не е разбрал, че е кмет, а не пожарникар – правеше всичко като на пожар. Политолози предвидливо прогнозират, че вероятно трябва да бъде избран за президент, за да започне да си мисли, че е министър-председател.

Какво е нужно, за да започне да се смята за президент, засега не е ясно. Възможно е да трябва да бъде назначен отново за пожарникар.

—

Попитали радио Ереван: “Министър-председателят на Абсурдистан новият Исус ли е?” Радио Ереван отговорило: “Не. Няма как да го заковат на кръста – гвоздеите ще се затъпят.” Анонимен абсурдистански източник коментирал: “Вярно е. Каквото и да го доближи, моментално затъпява.”

Политиката винаги се е месела в науката.

“Бащата на народите” Сталин на времето създаде един куп измислени нации. (На него дължим например прекръстването на волжките българи на татари, и изкуственото създаване на татарска нация от тях – тъй де, по време на мероприятието България беше мръсно капиталистическо царство.) Пак той пресели сума ти народи от едно на друго място, най-често в Сибир или Средна Азия, създаде от измислените нации измислени републики, изобщо превърна историята от поне отчасти истина в еднолична фантазия. Барабар с географията.

И не беше първият. Поне пет хиляди години преди него все се намира кой да постави силата над фактите. Историците сигурно могат да кажат много повече от мен.

Днес този процес се развихря още повече. Братята македонци, примерно, освен горди продължители на Сталиновото българо-татаризиране, са и създатели на първата в света национална история, която отстъпва по достоверност на “Властелинът на пръстените”. И Русия не се е отказала от Сталиновия опит – и до днес там гледам непрекъснато исторически чудесии. Наскоро пак видях руснак, твърдо убеден, че кирилицата е създадена от Ленин. А че Кирил и Методий са руснаци там твърде малко хора се съмняват…

Дори из “първия свят” се срещат отделни исторически митове. Българският и македонският били отделни езици? Че те направо нямат нищо общо, като се сетиш, че има хора, дето фанатично изтъкват разликата между немския и австрийския. Където и да се огледаш там, все дискриминирани малцинства. Някои (най-вече циганските), ако им вярваш за броя, са не просто мнозинства, а повече от цялото население на съответната държава. Да се чудиш кой ги дискриминира – сигурно някакви минусови хора. Отрицателни. Естествено е да дискриминират всичко положително…

Из третия свят пък – отделни исторически истини. Пропуснати по недоглеждане от местния временен Господ. Там всяка нация и държава са най-древните на света (другите са произлезли от маймуните, а маймуните – от тях), най-могъщите, несправедливо потъпкани от зли съседи и всякакви други… и прочее стандартна зомбификаторска бълвоч. Уви, хубавата българска пословица за простия народ и слабата държава е в сила и там.

Шампиони напоследък са китайците. Кой ли не фалшифицира миналото, а всеки уважаващ се диктатор – и настоящето. Те обаче не спират и пред бъдещето. Спомням си прякото излъчване на интервюто с последния изстрелян тайконавт – колко добре се чувства в Космоса, каква красива е Земята отдалече (и най-вече Китай), как слави великия китайски народ и великата Партия, и т.н. Дето по недоглеждане го бяха излъчили през Синхуа ден преди изстрелването на кораба… И в друго са оригинални. Другаде се водят за отделни два езика, говорещите които се разбират безпроблемно. В Китай пък осем езика, от които никой на никой една дума не може да разбере, се наричат единен китайски език.

Политика.

Ако мисли човек, че само историята и географията са пострадали, значи не е погледнал другите науки. Икономика? В много държави е различна, а в някои даже беше лъженаука. Философия? Олеле. Да бяха само Китай и Северна Корея напреки на реалността, с мед да ги намажеш. Психология? Еднакво във всички държави е само приложението й за промиване на мозъци. Така де, поне в нещо има обща база, все е напредък…

Тези били социални науки, затова имало “интерференция” ли? Демек, в природоматематическите я няма. Вярно е, още никой парламент не е отменил или поправил законите на Нютон. (Сигурно защото “Ку-Ку” или “Господари на ефира” пропуснаха да се изгаврят с нашия по подходящ начин.) Има обаче достатъчно прецеденти. Не помня кой цар беше обявил съотношението на обиколката на кръг към диаметъра за точно 3, за по-лесно. Коломенските версти бяха дело на великия княз Алексей Михайлович. Из физиката имаше цял сайт с безумни изцепки, забравих кой беше. За биологията просто не ми се говори – че генетиката беше лъженаука е най-дребното. Човешката биология, в името на дискриминацията, антидискриминацията, религията и какво ли не още, през вековете е създала повече фантастика от литературата. Конкурира я май само медицината.

Инженерните науки не би трябвало да са засегнати, но са. Не само и кибернетиката беше лъженаука. Справочниците по материалознание например в бившите соц-държави гонеха по достоверност официалните им географски карти, в името на същото – секретност. В западните държави беше по-добре, но далеч от перфектно – пак в името на военната секретност са фалшифицирани не само отделни изследвания, а и цели студии и разклонения на науката. (Изобщо, ако военните съображения и бюджети не съществуваха, и тези пари се даваха за развитие, сигурно не само щяхме да сме победили вече всички известни към момента болести, мизерията и неграмотността по целия свят, а и вероятно щяхме да сме безсмъртни. Просто… си избрахме, и с това заслужихме сегашното положение.)

Вече става все по-трудно да се открие научна дисциплина, която да не е изкривена от политически съображения до степен да има значителни разлики с реалния свят. Но ако човек открие такава, и се улови за нея, нищо чудно да може чрез нея да разобличи кривиците на доста съседни й – всяка наука разглежда някакъв аспект на реалността, а реалността е единна и взаимносвързана.

Мисля си, че една дисциплина, която е сравнително малко изкривена от политика, е екологията. Така че ако разгледа човек света през нея, може би ще забележи неща, които през погледа на другите науки би рискувал да пропусне, дори ако са в техните “територии”. В добавка, екологията по същество е едно конкретно приложение на системологията, а това е много обща дисциплина, която много често е умишлено изкривявана заради отражението й върху огромен брой “политически чувствителни” зони. Внимателен подход от екологията към системологията, и след това към други области, би могъл на цената на неголеми грешки да разкрие налични големи изкривявания, поне принципно.

… Да, надали имам познанията, времето и силите да се справя с подобна задача. Но бих могъл поне да пробвам да направя нещо. Дори да е криво и дръгливо, може би ще амбицира други, по-умели от мен, и те ще го оправят. За да заиграе хорото, все трябва някой да засвири.

Когато мога, ще опитам.

(Обещах в предишния запис да отворя една тема специално за да се карат в коментари под него привърженици на различните ОС колкото си искат. Това не е този запис. Него ще напиша малко по-нататък.)

Красимир Гаджоков изказа в коментар под предишния запис тезата, че фирмените софтуери преминават много по-сериозно тестване от свободните, и затова са по-сигурни. Аз обаче не съм съгласен с него. Според мен механизмите за тестване на свободния софтуер не само дават повече възможности, но потенциално и по-добри резултати. Те обаче са различни от механизмите на “собственическия” софтуер – за да можеш да извлечеш от тях по-добрите резултати, трябва да ги познаваш. Затова и смятам да ги опиша в този запис, и да ги сравня със собственическите.

При писане на собственически софтуер фирмата-автор обикновено след приблизителното завършване на поредната версия, като правило веднъж на две-три години, я подлага на набор стандартизирани тестове. Откритите грешки се коригират, и продуктът се пуска на пазара чак тогава. Тъй като стандартизираните тестове се правят от елитни експерти, те обикновено изчистват много добре кода от грешки. Затова и когато на пазара бъде пусната версия собственически софтуер, тя обикновено е чиста или почти чиста от грешки.

Така е на теория. На практика обаче нещата са по-различни.

Като начало, не съществуват експерти, способни да създадат тестове, които да открият всички или дори почти всички възможни грешки в една програма. За изчистването на точно определен тип грешки например е възможно да се създадат автоматизирани тестове (за някои грешки е по-лесно, за други – по-трудно). Ако програмата е много ограничена като възможности, и има точно определена, добре изучена математически функция, създаването на тестове за всякакви нейни грешки също принципно е възможно. С увеличаване на сложността на програмата обаче сложността на изчистването й от грешки расте експоненциално: типична проста програмка за чат вече е някъде около границата, след която пълното изчистване от грешки вече струва повече, отколкото е икономически смислено да се инвестира.

Затова всяко едно тестване на по-сложни програми задължително включва специалисти, които търсят грешките лично, чрез работа с програмата. Тази работа обаче изисква време, и сложността й също расте с растежа на програмата, но експоненциално. Отделно, почистването на открита грешка не винаги е тривиално. Затова дори най-добрите компании поставят мениджърски срокове за процеса на чистене на грешки. Неизчистените просто си остават в софтуера, и в добрия случай биват коригирани чрез безплатни ъпгрейд-версии, ъпдейтове и/или сървиспакове.

Търсенето на грешки в “собственически” софтуер обикновено е в близо 100% вътрешнокорпоративна дейност; отстраняването им е в 100% вътрешнокорпоративна дейност. Кодът е търговска тайна, така че няма възможност да го преглеждат, още повече пък коригират, външни лица. Малка част от процеса на чистене на грешки се състои в рапорти, получени от външни лица; голямата част е затворена вътре във фирмата, тоест разчита единствено на нейните ресурси (и по-точно на неголяма част от тях). Това обективно създава условия, особено при по-големи софтуери:

– те да бъдат пускани на пазара в не особено изтествано състояние
– и след пускането им на пазара премахването на грешките да не върви по-бързо
– корекциите на грешките да идват късно и бавно, заради по-малкия ресурс зад тях.

Въпреки тези недостатъци, фирмите често произвеждат прилично стабилен софтуер, за сметка на налагани от ръководството високи изисквания и добре отработени методики за писане на код, и осигуряване на преминаването на един минимум изтестване. Класически пример е “желязната” OS/2 – операционна система не само почти без бъгове, но и почти неуязвима за атаки. (Уви, успешно загробена от безумно некадърния й маркетингов екип. Да бяха хванали IBM няколко клошари от улицата, щяха да се справят по-добре…) Друг що-годе приличен пример са продуктите на… Майкрософт. (Ние често ги ругаем колко са зле, но като се има предвид обемът им, всъщност не са никак зле.)

Как стоят нещата при свободния софтуер?

Принципно свободният софтуер не е обвързан с една определена задължителна методика за чистене на грешки. Има обаче методика, която се е наложила като добре работеща в неговите условия. По-долу описвам нея. Известна е като “Release Early, Release Often”.

При тази методика версии на софтуера се пускат често, примерно веднъж на около три месеца за по-малки програми, и на около шест за големи софтуерни пакети. (Фиксиран период често няма – версията се прави за “когато стане готова”.) Версията се пуска след сравнително по-малко изтестване, отколкото при “собственическите” програми. Идеята е, че след като потребителите получават нещата свободно, е редно и те да допринесат в някаква степен за продукта – като го тестват.

Наглед това хич не говори добре за свободния софтуер. На практика обаче нещата пак са по-различни.

Като начало, доста свободни софтуери, особено по-големи, напоследък прилагат преди пускане интензивни батерии тестове, напълно сравними с тези на комерсиалните софтуери. Така че това, което излиза от тях, още в началото си е на нивото на типичен комерсиален софтуер – в нашия случай, критерият ни за “изтестваност”. (А и всеки техен потребител може да ги прекара през подобни батерии от тестове; много често това се прави, при сериозно финансиране, от фирми, които преценяват дали този софтуер е годен за тяхна вътрешна употреба.)

Свободният софтуер се придружава от пълна достъпност на изходния код. Огромен брой професионалисти, както любопитни програмисти, така и експерти по сигурност, могат да ги преглеждат лесно и юридически легално. Това подсигурява на софтуера голям peer review – изпитаният и доказан механизъм за откриване и изчистване на проблеми от всякакъв интелектуален продукт. (Много дисциплини, например науката, не признава едно откритие, ако то не е преминало широк peer review.) Също така, ако авторите на софтуера не са направили нещо полезно, било поради недосетливост, било поради нежелание, всеки има право да го доправи (и обикновено има и достатъчно желаещи). Това допълнително повишава сигурността по начин, който е недостъпен при собственическия софтуер.

За целите на някои потребители – военни, служби за борба с организираната престъпност, и т.н. – пълната достъпност на изходния код е, или при тяхната специфика би трябвало да е задължително условие. Направените от тях прегледи на свободния софтуер са полезни и за всички останали потребители.

Пускането в обръщение на поредната версия свободен софтуер е само началото на истинското й тестване, дори когато той се пише изцяло от фирми. Потребителите му докладват за всякакви проблеми, които са срещнали, авторите предимно ги чистят “наготово”. Достъпният изходен код води до това, че често потребители с програмистки умения дори дават готови корекции. Също, понеже тестването е при потребителите, то улавя почти всички грешки, които е реално програмата да даде при употреба – тестват я тези, които ще я употребяват. Резултатът е голяма степен на покриване на възможните грешки.

Официалната “бързо пусната” поредна версия бива максимално бързо последвана и от “бъгфикс” подверсии, чиято единствена новост е почистването на грешки. Всяка от тях е все по-изчистена от предишните. Обикновено в края на живота си, преди излизането на следващата нова версия (което значи обикновено три до шест месеца), версията е почти напълно изчистена от грешки.

Много продукти дори поддържат по две или повече активни версии едновременно: “стара”, стабилна, “нова”, включваща нови качества, и евентуално междинни. Чистенето на грешките върви паралелно; с узряването “новата” става “стара”, и т.н. Потребителят може да си избира оптималния за него баланс между нови качества и стабилност.

(Всъщност, в комерсиалния софтуер положението е точно същото. Много специалисти например препоръчват на фирми с високи изисквания към работния софтуер да не преминават на нова версия на Уиндоус, преди да излезе за нея един, по възможност дори два сървиспака. Истинското предимство на свободния софтуер тук е, че той казва открито на потребителите си какво е реалното положение с тази или онази версия, и им дава възможност да си изберат информирано оптималното за тях. Иначе нещата са сравними.)

Различните дилъри и интегратори на свободен софтуер се съобразяват с тази негова особеност в различна степен. Най-добро съобразяване с нея съм намерил в Дебиан (който именно и позволи да блесне силата й). По всяко време той поддържа три поддистрибуции с различна новост и изтестваност на софтуера в тях. Така наречената stable най-често съдържа софтуер на по две-три години, но е почти напълно изчистена от грешки: по всяко едно време в типичния stable има около стотина известни бъга, което е нищо на фона на около 20 000-те пакета в него – един бъг на двеста програми… Unstable пък залага на това да съдържа най-нов софтуер, но гаранциите й за изтестваност са по-малки. (Обикновено използвам нея – виждал съм бъгави софтуери, а понякога дори счупени пакетни зависимости. Но като цяло също е сравнима като стабилност с новоизлязла версия на Уиндоус.)

В най-голяма степен нарушават тази система интегратори, които пускат стабилни версии на базата на най-нови софтуери. По критериите на повечето потребители например Убунту или Федора например са ОК, но аз не бих ги сложил на сървър, на който искам да разчитам (поне докато имам като алтернатива Дебиан stable – ще е осезаемо по-стар, но го слагаш и забравяш без угризения на съвестта). Съответно, системите им може да са или да не са стабилни, но са правени не чрез използване на силата на тази методика, а в борба с нея. (Добре де, Убунту LTS след първата си година също вече са до голяма степен изчистени.)

Затова и при подбиране на свободен софтуер е важно методологията му за чистене на грешки да се познава, и потребителят да се съобразява с нея. Ако първият му приоритет е стабилността, не е разумно да се нахвърля на най-нова версия на софтуера. Ако пък е новостта, няма нужда да се мъчи със стабилна, но стара версия. И в двата случая ще ругае софтуера, а грешката ще е негова. Поправи ли си я, ще бъде доволен.

В крайна сметка: свободният софтуер, поне по-често използваните програми, преминава не по-малко, а повече и по-качествено тестване от собственическия. Методиката му за тестване обаче е различна от тази на собственическия; за правилен подбор на софтуер е нужно тя да бъде познавана.

Наскоро писах нещичко на тема Линукс. Получи се доста дълга, и като цяло изненадващо цивилизована дискусия.

Която ме накара да се замисля над нещо леко странично.

Прави ми впечатление, че Уиндоус е предпочитан от хора, които не познават Линукс. Хора, които познават Линукс, в големия си процент предпочитат него, дори ако познават Уиндоус още по-добре.

Колко голям е този процент? Трудно ми е да кажа – наблюденията ми са върху малко повече от стотина души, а това е доста малко. Личното ми впечатление е, че става дума за около 90% при десктопа и за около 99% при сървърите.

Това обаче са лични впечатления на един човек. Напълно е възможно да са криви. Затова ми се иска да направя нещо като допитване по въпроса.

Ако вие сте човек, който владее Линукс достатъчно добре, или имате такъв познат, моля ви, драснете един коментар какво предпочитате (или какво предпочита познатият ви), като десктоп и/или като сървър. Идеално би било, ако споменете и защо. А ако драснете и за коя точно дистрибуция на Линукс става дума, ще е супер. Ще ми е полезна и информация доколко владеете Уиндоус, в сравнение с Линукс.

Критерият за достатъчно добро познаване за целта на това допитване е:

– десктоп: умение да работи с офис-пакет на нея, умение да използват специализирани програми в професионалната си област, или хобито си (ако използват такива). Умение да инсталира и настрои системата (мрежа и пр.) са плюс. 🙂
– сървър: умение да инсталира, настрои и администрира безпроблемно уеб сървър, файлов сървър и/или друг сървър от такава класа.

Въпросът е какво предпочитате. Ако по някаква причина сте принудени да работите на друго, то не се брои.

Тролски коментари ще бъдат трити без право на обжалване.

Наскоро попаднах на новина, че ще се снима филм, в който Робин Уилямс ще играе… Сюзън Бойл.

Посмях се. И си помислих, че сигурно филмът ще е бая гледан.

Ако обаче нещата опират до гледане (а в комерсиален свят опират до него), Ели даде идея за филм, който вероятно ще бъде още по-гледан.

Със Сюзан Бойл в ролята на Робин Уилямс.

Ако някой е пропуснал – Меграхи е либиецът, който преди осем години беше осъден в Шотландия за взривяването на самолет с повече от двеста души на борда над Локърби. На доживотен затвор.

А преди няколко дни беше освободен. По хуманитарни съображения.

Меграхи и до момента твърди, че е невинен. Нямам представа дали е истина. По-склонен съм да предположа, че не е, но нямам как да съм 100% сигурен.

Веднага след освобождаването много британци обвиниха шотландския министър на правосъдието (който е взел решението), че позори паметта на жертвите. Между тях имаше роднини на загиналите в атентата.

Намесиха се и други държави. САЩ дори настояха за разследване на министъра. И обявиха, че Англия е продала възмездието за жертвите си срещу договори за петрол.

Други хора, включително много британци, подкрепиха освобождаването. И сред тях имаше роднини на загиналите в атентата. Подкрепиха го и други държави, и го обявиха за акт за човечност.

Мисля си – аз на какво мнение съм?