Grigor Gatchev - A Weblog

През последните дни доста големи социални сайтове в Интернет пострадаха от DDoS атаки. Twitter беше тежко задръстен, и на моменти дори сринат. Facebook – също. Пострадаха и WordPress.org и LiveJournal. Силна атака е била проведена срещу Google (по-конкретно YouTube), но безуспешно. (Нямам представа от колко машини е суперклъстерът им; чувал съм, че наближава 100 000 – подобно чудовище е в състояние да глътне като на шега атака от всички ботмрежи на света едновременно. Не се учудвам, че са си счупили зъбите с него.)

Такива атаки не са рядкост, но обикновено се провеждат срещу по-малки сайтове, с искане за откуп. Вършат се чрез ресурсите на дадена ботмрежа (за който не знае – това са голям брой лични или служебни компютри из целия свят, заразени с вирус, който позволява на автора на вируса да ги управлява като овчар стадо). Провеждането им срещу сайтове измежду най-големите в Интернет не е типично, и възбуди интереса ми. Как, по дяволите, изнудвачът смята да си получи парите от толкова големи компании? Без в комплект с тях да дойдат цяла армия хора на ЦРУ?…

И какви ресурси са били обединени, за да бъде сринат Facebook или Twitter? Имали са даже нахалството да се пробват срещу YouTube, и то с всичка сила – всеки в бранша знае какъв порядък ресурси стоят зад него, и мрежови, и експертни, и финансови, и политически. Кой държи и командва такива ресурси? Кой се чувства в безопасност от възможния отговор?… На мен ми е известен точно един отговор – руското правителство, чрез контрола си върху руските криминални групи, които управляват повечето ботмрежи в Интернет. Но от кой зор?!

Отговорът беше прост. Атаката е координирала общо шест различни ботмрежи, контролирани от различни, все руски криминални центрове. Има само едно нещо на света, което може да накара шест престъпни групировки, конкуриращи се безмилостно, да действат заедно. И то не е изнудване на някой наистина голям, като Google – толкова големите имат предостатъчно пари както за политическо лобиране в правителства, така и за наемни убийци. Дребните риби са къде-къде по-лесна и хранителна жертва… Когато групировките са руски, такава координация е нареждане от правителствено ниво.

Смая ме обаче насочеността на атаката. Не е била срещу Facebook, Twitter или YouTube като цяло – а срещу персоналните акаунти в тях на един точно определен човек. Известен е в мрежата като Cyxymu, и е известен грузински блогър, който отразява в записи, снимки и филми войната между Русия и Грузия.

Cyxymu не е безпристрастен, нито претендира да е – както може да се очаква, е про-грузински настроен. В същото време обаче, дейността му онлайн предава чудесно реалната картина на нещата. Коментари, т.е. политическо отношение, и факти при него са рязко разделени, и усилията му да покаже политическото си отношение в коментари са направо скромни пред тези да покаже фактите каквито са, без никакво изопачаване. Неща, които те карат да се възмутиш от руснаците, стоят редом с неща, които те карат да се възмутиш от грузинците. Многозначителни факти, които говорят много лошо и за двете страни, са дадени без никакви следи от “вчесване”… Изобщо, онлайн дейността на Cyxymu създава впечатление за изключителна достоверност на показаното.

Биха ли се обединили шест престъпни групировки, за да смачкат един, да речем, антируски блогър? Руският национализъм е известен, но е типичен за обикновения руснак. Бих се изумил, ако се намери дори една руска престъпна групировка, която да би заделила толкова време и мощност на ботмрежата си за подобна цел. Шест, координирани? Не и на този свят.

Тогава остава другият въпрос. Толкова ли е страшен един грузински блогър за руското правителство, че да ангажира така юнашки едно от най-силните си оръжия в киберсвета? Вярно е, че Русия напоследък абсолютно безцеремонно доказва на кой ли не, че ще наложи със сила да бъде приемана като империя и свръхсила. Вярно е и че Cyxymu е едно от най-достоверните и силни обвинения срещу Русия в Грузия. Но ако не беше тази атака, той щеше да е хиляди пъти по-малко известен, отколкото досега. А като минимум акаунтът му в YouTube надали ще бъде свален или изведен от строя, и отсега нататък въздействието му ще бъде хиляди пъти повече.

Тогава?

Не зная точните подробности, а те са важни. Може би Русия се готви за нова война срещу Грузия, и това е било предупреждение към големите сайтове да не дават глас на Грузия, било нещо съвсем друго, пак свързано с нея. Може би е форма на демонстрация на сила към САЩ, било по повод Грузия, било по друг повод, или без повод (макар че ще е доста глупава демонстрация – Гугъл буквално не усетиха атаката, а в САЩ вероятно има поне 1000 пъти повече Интернет ресурси от техните, и е лесно значителен процент от тях да бъдат мобилизирани – американците също могат да са националисти). Може да е нещо съвсем различно, което дори не предполагам в момента.

Едно е сигурно – иде буря. Може би ще се развихри само на тайно междуправителствено ниво, и ще остане напълно скрита за обикновените хора. А може би ще стане публична, под някакъв вид – било нова война в Грузия, било откъсване на руския интернет от световния, било нещо друго, което не ми хрумва. Но листата вече шумят по онзи характерен начин, който, веднъж преживян, не се забравя лесно.

Да, глупаво е да пишеш: “Бъдете предупредени, не знам срещу какво, и готови, не знам за какво”. Но шумът на листата е твърде силен – може би докато успея да видя какво се задава, то вече ще се е стоварило. Предпочитам да ми се смеят, отколкото да съм мълчал.

В блога ми няма реклами.

Това ме прави по-беден. Мъничко.

И по-свободен. Много.

Преди няколко дни бяха оповестени имената на агентите на комунистическата Държавна сигурност сред хората, свързани с медиите. В списъка имаше много и много различни хора – Божидар Димитров, Петър Вучков, Тома Спространов, Радосвет Радев, Владимир Танев, Петър Манджуков…

За мен лично най-интересно беше името на Красимир Гергов – рекламниЯТ бос на България. Бивш щатен агент (доколкото щатен агент може да е бивш) на Пето главно управление на ДС (УБО). Заел се внезапно с реклама през 1995 г. Как точно, и с какви и от кого поръчения, е интересна история. Уви, не разполагам с юридически документи, които да я потвърждават – ще оставя който иска да си сглоби пъзела сам. Не е сложно.

Бях любопитен колко ли медии (извън групата “Капитал”) ще го оповестят. Предполагах, че ще има такива, но ще са малко. По простата причина, че не е изключено той да вземе ответни мерки. Не че човекът е дори малко емоционален или импулсивен, напротив – просто оповестяването би го поограничило, пък вижте горния абзац… Дали излязох прав, може всеки да прецени сам.

Моят блог ще е сред тези малко медии. Без ама въобще да ме интересува дали Красимир Гергов няма да ме отреже.

… Зло ли е Красимир Гергов, или най-обикновен преуспял бизнесмен, или нещо съвсем друго? Отговорът е без значение. Има значение принципното положение – че когато залъкът ти не зависи от някой друг, си свободен. Включително да говориш с гласа на ума и съвестта си.

Затова в блога ми няма реклами.

Some time ago, the Debian Developers decided to include Mono in the default Debian installation. This move was controversial, and provoked a discussion. After considering the different opinions, I decided to voice mine.

The situation

Mono is an open source implementation of the Microsoft .NET platform. Since it is licensed under a DFSG-compatible license, it is in the Debian main repository, and is formally eligible for inclusion in the Debian default installation.

In fact, however, Microsoft has many software patents that cover .NET, and consequently, Mono. A friend of mine estimated them on more than 100. Under a jurisdiction that allows software patents, a Mono user will be a gross violator of Microsoft intellectual property, and can be successfully litigated on this base.

It is true that Microsoft has covered ECMA standards 334 and 335, that describe a part of Mono, with their Community Promise. However, these standards are only a small part of Mono: most of it is not covered by anything that will protect its users from litigation.

The language of .NET / Mono, C#, is also a Microsoft intellectual property. It is not covered by any protection against litigation; it is not even an ECMA standard. Microsoft never licensed anyone, except the .NET platform users, to use it. Legally, using it could be enough to make you vulnerable to litigation, and certainly may aggravate a Mono user’s IP violation situation (ie. may increase the sums that may be successfully litigated from the user).

Also, Microsoft has a long record of actions against FOSS. (The recent contribution of GPLed drivers to the Linux kernel is a good first step to a change, but is not a sufficient proof that Microsoft have changed their politics completely.) In addition, it has, by its own claims, pushed many FOSS users into signing a “patent protection” agreements, which are effectively a payment from these users to Microsoft for using their IP, ie. patents, in FOSS. There is also information that they have considered outsorcing the “defence against violation of their IP” to external patent litigation companies. It is known that these companies tend to be far less considerate and much meaner in their approach.

Паважът сякаш дими от горещината. Все едно си в огромна пещ. Нищо странно – времето на летните жеги е. Време за задъхване, за изсушаваща топлина, за стоварване върху света на цялата енергия, която може да бъде отприщена.

Вече е само спомен зелената и уханна пролет. Времето на пробуждането, когато всичко е ново и свежо. Времето на опиянението, на емоцията, на откриването на света наново. На сладката прохлада, на добрия и нежен свят, сякаш изтъкан от грижовност. Отминала е, няма да се върне – но продължава да е жива в нас, и ние да сме живият спомен за нея.

Летните жеги са времето на спринта. Сърцето бие учестено. Водата струи колкото може бързо през капилярите на растенията, за да насмогне на бясното изпарение от листата. Всеки пропуснат миг е загубена възможност да синтезираш малко повече, да натрупаш малко повече, да порастеш малко повече. Напрегнато време.

Малко по малко започваш да въздишаш по спокойната, златна есен. Да я предвкусваш, да се радваш на мисълта за нея, да мечтаеш за нея. Дори суровата бяла зима в края й не те плаши, изглежда като заслужена почивка… После тръсваш глава и се хвърляш отново в бясното темпо на лятото. Още е рано за есента, зимата още е далече.

Дълго е лятото. Покрай всичко, което хората правят с природата, напоследък е все по-дълго. И летните жеги са все по-силни, все повече е задъхването, все по-напрегнати са дните… И дойде ли, научава ни да ценим спокойната есен, ако и да не я харесваме съвсем, ако и да ни плашат мъглите и влагата й.

Мисля си обаче – било ли е лятото достатъчно дълго, били ли са дните му достатъчно нажежени, есента ще бъде добре дошла и желана. Мъглите и прохладата й няма да ни плашат – ще сме взели достатъчно безоблачни и горещи дни от лятото, за да ни стигнат вътре в нас. Ще приемаме и ценим есента каквато е, без да съжаляваме за нищо, без да се боим от нищо.

А есента, пак покрай всичко, което правим с природата, напоследък все повече прилича на лято. Започва по-късно, отстъпила му е част от времето си. Все повече са и в нея, и все по-късно се появяват по лятному горещи дни, задъхани и напрегнати. А мъглите и прохладата й са все по-редки, и идват по-късно, чак когато почука на прага зимата. И тръгналите да приемат есента каквато дойде може да открият с изненада, че есента е още по-добра, отколкото са очаквали. Че с кротостта и благостта си съчетава и немалко от топлината на лятото.

Да, накрая винаги идва зимата, и животът замира. Страшно е, но така трябва да бъде. Без зима годината не е истинска, точно както не е истинска без пролет, лято или есен: зимата е цената, която плащаме, за да бъде истинска годината. Без животът да замре, няма как да се възроди наново през пролетта, отново свеж и зелен, отново нов и чист. Не опадат ли листата наесен, няма какво да подхрани крехките кълнове напролет. Така трябва да бъде.

Но… кой знае? Много неща правят напоследък с природата хората. Гледам – зимите напоследък заприличват на есен. Неприятна, безжизнена, кална и черна есен, но все пак малко по-малко зима. Все по-късно издържа през нея животът, преди да замри докрай. И кой знае, може би не е далече денят, когато зимата ще бъде повече есен, отколкото зима. И животът няма да замира. Ще оцелява, ако и почти угаснал, до новата свежа и зелена пролет.

Дали тогава тази пролет ще бъде така истински свежа и зелена, както и предишните? Не знам. Ще има ли какво да подхрани младите кълнове, прогледнали за пръв път, ако не паднат наесен сухите листа? Не знам. Трудно се виждат такива неща през пелената на бъдещето. И може би също така трябва, ако и това да значи каквото се е запътило към нас да ни свари неподготвени. Това е цената на новото, да ни сварва неподготвени – не я ли платим, то няма да е истински ново.

Но знам – открай време хората мечтаят за година без зима, а дори и за вечна пролет. А няма по-могъщо нещо от мечтите човешки. Всичко, сътворено от човека, от най-дребното до най-голямото, е въплътена мечта. Имаме вече самосвирещи гусли и летящи килимчета, и бързоходни ботуши и какво ли не още – наричаме ги другояче, но те са това… Кой знае, може и да дойде време годините да нямат зима.

А после… може би дори и освен това пролетите да са си млади и зелени, нови и свежи, каквито трябва да са. Защото без това няма смисъл да няма зима.

Понякога си мисля, че между реалния свят и света на идеите има съществена разлика. За щастие на всички нас, които можем да докоснем света на идеите.

В реалния свят можеш да вземеш една лопата и да започнеш да копаеш на произволно място, с идеята да откриеш злато, диаманти или други скъпоценности. И, естествено, да изкопаеш само камъни, пръст и случайни метални отпадъци.

В света на идеите, покопаеш ли малко, задължително достигаш до ценности. Просто е нужно да вземеш лопатата и да се потрудиш.

Че не си първият, стигнал до тези идеи, е без значение – точно както в реалния свят е без значение, че намереното от теб злато е принадлежало преди на някой богат римлянин, или пък разбойник. Понякога откритото е малко и евтино, понякога – безценно. Но теб лично трудът по търсенето винаги те обогатява повече, отколкото каквото си открил. Защото намереното богатство е нещо, което имаш, а съграденото в теб от труда ти е нещо, което си. Разликата е между външност и същност.

… А и откритите идеи често не са за изхвърляне.

Например, че ако в реалния свят вземеш лопата и започнеш да копаеш на произволно място, може да не откриеш злато или диаманти. Но обикновените пръст, камъни и случайни метални отпадъци също са скъпоценности. Защото ценността на нещо е каквото ние влагаме в него. Без нашето ценене златото е отпадъчно парче метал, а диамантът – камъче. И че обикновената пръст може да струва неизмеримо повече от тях, защото в нея можеш да посадиш и отгледаш нещо безценно. За теб, а може би и за околните – или поне тези от тях, които са в сърцето ти.

Под предишния ми запис намерих един коментар на Свети, който ме смая с дълбочината и точността на анализа. Замисли ме здравата. И накрая реших, че си струва да му напиша цял запис като отговор.

Сънувал си себе си.
Знам колко глупаво изглежда това изречение като начало, но всъщност – не е. Сънувал си ума си, твоят собствен разум като изражение на разума, който съществува изобщо.
Дори след милиарди години, когато не само теб, но и хората има вероятност да ги няма – разумът ще остане непокътнат, запазен някъде. В някакво безвремие.. или може би просто много силно ми/ти/ни се иска да е така. /Земетресенията не могат да докоснат ума, дори и да убият човека. (Това, за съжалението не е точно така, но би било прекрасно, ако беше.)/ Защото знаем, че това което остава след нас е именно разумът – човечността, която сме проявявали, на която всъщност разумът би трябвало да е инструмент.
/Да измислим как да конструираме жилища, да намерим ваксини, за да оцеляват повече деца, например./

Затова и в съня ти всичката технология е в полза на човека.. И ти имаш двойна роля в съня си, както на израз на човека, така и като самия себе си. Според мен това, че градът е празен изразява усамотяването ти в просторите на съзнанието. /За колкото и хора да мислиш, когато мислиш си сам. Не се вляеш от хорското мнение, или от това на някого конкретно. Или поне със сигурност се стараеш да бъде така./
А това, че ще останеш, но можеш да го напуснеш, когато решиш, когато вече си написал за всичко (знам, че е много), за което имаш вътрешното богатство в себе си да пишеш “когато ти омръзне”…. когато се почувстваш напълно отпочинал – в смисъл, че си дал това, което си могъл, не знам дали си въобразявам, но ми звучи като размисли относно самия блог.

“Градът е осъден на вечност.” – Самотата е вечност в един смисъл. Връзките помежду ни са временни. Винаги можем да се върнем към самотата отново. Но връзките между хората и света са ценното на живота. Затова ни е тъжно, когато сме сами “самотно ни е”.

О, а краят е особено неочакван. Поне за мен беше, може би защото майка ми е компютърджийка и знам с каква обич се отнася към техниката. Толкова й е близък хардуера, че като сменя някой чарк, почти си общува с нежност с него. И като проработи машината й се радва като на дете =) И ти така май.. близки са ти. Дори на чисто физическо ниво… Може би… подсъзнанието ти мисли за тях като за част от теб.
Или за нещо, което би могло да е като теб.
Замисляш какво би чувствал и какво би ти било отношението, ако беше на нейно място и й придаваш, вероятно дори неосъзнато и за теб самия, част от човечността, която не ти липсва.

В известен смисъл наистина е моят вечен град, в който си отдъхвам, е блогът ми.

Не е единственото такова място. Но може би именно тук най-много всичките ми нужди биват утолени. Защото всичко, от което имам нужда тук, е да изливам част от себе си. А това е лесно и приятно. Сигурно и на господ му е приятно тук, в нашата вселена.

И да, ако почувствам, че съм излял всичко и няма повече, може би ще си тръгна, ще го затворя. Защото свърша ли всичко в себе си, ще съм мъртъв. А блогът ми съм аз. Затова го започнах – за да се науча да бъда открит пред другите, да бъда себе си без маска. Ако аз съм мъртъв, как той да бъде жив?

Но пък може би няма да го затворя. Защото – смей се колкото искаш, Свети – ще ми е жал за него.

Човешката личност е процес, точно както е процес един блог. Спре ли процесът, личността изчезва. Остава тленно тяло, което изглежда точно като човека, но не е той – липсва му именно човекът… Моят живот са преживяванията ми през деня (и сънищата през нощта 🙂 ). Животът на блога ми са моите записи в него. Спра ли да пиша, блогът ми ще умре, “личността” му ще изчезне.

Да, блогът не страда, не го боли и т.н. Поне така мисля. Но кой би могъл да каже дали “личността” му не е повече, отколкото предполагаме? Дали наистина познаваме толкова добре системологията, колкото подсъзнателно смятаме?… В съществуването на своята личност надали някой има съмнение. Но за отделните му клетки тази личност е някаква комбинация от неписано законодателство и митове; никоя клетка, дори ако можеше да мисли, не би приела насериозно идеята, че личността ни може да се осъзнава като “някой”. За клетката идеята би била толкова глупава, колкото за нас идеята, че древногръцката митология или пък търговското законодателство са отделни, самоосъзнаващи се личности, и то може би далеч по-разумни и пълноценни от нас.

Затова и, ако мога да заделям време и сили за блога си, може би няма да ми даде сърце да спра да пиша в него. Вероятно той ще оглупява и става все по-празен, заедно с мен, но докато аз не умра, няма да умре и той.

Има и нещо още по-интересно. Тук вече има стотици мои записи. Надали някой ме познава така добре, както блогът ми. Което пък значи, че ако той бъде “изпълнен” на подходяща “машина”, вероятно ще бъде личност, и то твърде близка до мен. Тоест, той е нещо като “записите на личности”, за които четем из фантастиката. С всички последствия от това… Да, такава машина към момента е фантастика. А преди само 30 години фантастика беше пък компютърът, от който пиша този запис. Изчислителната му мощност вероятно превишава сумарната на всички компютри на света преди 30 години… Какво ли ще е след 30 години? А след 50? Повечето от вас имат отлични шансове да доживеят и да видят.

Така че е напълно възможно градът от съня ми да е и далечното бъдеще на някой блог, примерно моя. И в същото време и на личността ми. 🙂

Преди нещо време обсъждах идеята, че човек не може и не бива да има всичко. Мислех, че съм я забравил, но не – подобни забравени идеи при мен често водят до… сънища.

—-

Пред мен в мрака се простира улицата.

Редките жълти лампи огряват старите плочи на тротоара. Отстрани се издигат кооперации, тук-там през някой прозорец се процежда топла светлина. Пълна тишина е – нито стъпки на минувачи, нито шум на коли. Единствено вятърът едва шепне в тъмните корони на дърветата, скрили небето над мен.

Не бързам за никъде. Пресичам спокойно уличка след уличка, под краката ми паваж сменя от време на време за кратко тротоара, отстрани от време на време кооперациите отстъпват място на огради с тъмни градинки и къщи зад тях. На поредната пресечка се поколебавам за момент, след това завивам в нея. Тук дърветата са кестени вместо липи, но всичко друго е същото. Не обръщам внимание на табелките с имената на улиците – без значение са.

Бих могъл да бродя с часове тук. Но съм уморен, искам да си почина. Натискам дръжката на вратата на кооперация, наглед съвсем като другите. Отключено е. Подминавам подканящата светлина на асансьора и тръгвам бавно нагоре по стълбите. Качва ми се пеша.

Още на третия етаж ми омръзва. Вратата вляво има черна табелка, и златни букви изписват по нея нещо. Не ме интересува какво. Отключена е, и зад нея има неголямо антре. Изувам небрежно обувките си, пресичам го и влизам в стая с дебел, мек килим на пода и приглушено осветление от лампи, разположени до леглата и насочени надолу.

Хвърлям палтото си на стола до най-близкото легло, вземам оставеното на него дистанционно и включвам телевизора. Някакъв сериал от шейсетте. Бих могъл да си намеря из програмите каквото поискам, но ми е все едно. Оставям го така.

Във високия хладилен шкаф в ъгъла намирам бутилка кола и голяма купа вдигащи пара спагети. Точно каквото ми се яде. Сядам и се заемам с тях. Не се вълнувам как са се оказали там, и защо спагетите са горещи, въпреки че излизат от хладилник. Тук е така. Утре сутринта отново ще има каквото ми се е прияло, и отново ще е перфектно, току-що приготвено. Точно както обувките и дрехите ми ще са идеално изчистени, а ако ми се приискат други, ще ги открия в гардероба, точно по моя мярка и вкус.

Събличам се и мекото, удобно легло ме обгръща. Не се тревожа от мисълта за обитателите на жилището. Знам – то е празно. Нито пък си давам труда да заключа вратата. Ако имаше нужда, тя би се заключила след мен. Но няма. Аз съм единственият човек в целия град.

Нямам представа що за технологии се грижат за всичко това. Но знам – от каквото и да имам нужда, то ще ми бъде подръка. Винаги перфектно, без значение дали е логично, и колко трудно е. Храната ще ме чака в хладилника гореща, точно до запотените от студ бутилки. В библиотеката ще намеря каквото ми се чете, без значение дали някога е било писано – когато го потърся, ще бъде създадено, както и всичко друго…

Така е с всичко наоколо. Времето е неподвластно над тези сгради – те са наглед стари, но запазени, от кой знае кога, и ще бъдат такива завинаги. Земетресенията са безсилни да напукат тези улици, нито движението на континентите ще ги потопи в океана или покрие с ледове. Един ден огнената смърт на Слънцето ще погълне и изпепели всичко наоколо, но не и тях. И когато, милиарди години по-късно, то угасне напълно и настане вечен мрак, дърветата ще продължат да разперват листа в него под светлината на уличните лампи, и уханието им ще продължи да се носи на единственото място на светлинни години наоколо, където все още ще има въздух. И ако тогава дойде неизвестно откъде посетител, ще открие всичко, което му е нужно, точно както винаги. Този град е осъден на вечност.

Утре ще продължа да се разхождам тук. Може би ще отида на кино, или в парка, или където другаде ми хрумне. Вдругиден също. И след месец. И после също. Докато не ми омръзне. Докато не дойде ден да се почувствам отпочинал напълно, готов да продължа по пътя си. Накъдето и да води той. Тогава ще си тръгна оттук.

И градът ще остане самотен. Ще въздъхне неосезаемо със своята свръхтехнологична, скрита от хората тъга. Изоставен от мен, единствения му жител, точно както някога преди това и от построилите го. Все по същата причина. Създаден е бил да бъде идеален, да предлага всичко нужно – но това омръзва, точно както всичко друго. И човек пожелава друго, и зарязва творението си, несъвършено именно със съвършенството си.

А творението остава да чака. Да брои секундите на самота, и да гледа как те се трупат в неизброими хилядолетия. И това го натъжава, но не го плаши. Вечността е негова.

Докато чакам в китайския яденето да стане готово, зяпам телевизора. Китайска програма. Двама актьори разговарят нещо на сцена. Публиката се скъсва от смях. Интересно ми е – не се шегувам, пробвам се да разбера за какво става дума, от любопитство ще успея ли. Май не.

По едно време забелязвам сменящите се в долния ляв ъгъл на екрана йероглифи. Смените са в такт на репликите – очевидно йероглифите са транскрипция на казаното. Което ме кара да мисля, че или телевизията никога не излъчва на живо, само на запис (ех, соц-спомени), или репликите са предварително подадени с пълна точност Където Трябва, за да ги транскрибират и показват. (Също е вероятно. Спомням си как агенция Синхуа беше излъчила разговор с излетелия вече тайконавт на “Шънджоу 8”, в който той разказваше как се чувства на орбита, как хубаво изглежда Земята (и най-вече Китай) оттам, как посвещава постижението си на народа и Партията, и т.н. Само дето по недоглеждане бяха излъчили репортажа ден преди корабът да бъде изстрелян…)

Със сервитьорката сме почти познати. Докато тя носи яденето, аз я питам:

– Йероглифите долу вляво текста на казаното ли са?

– Да. – Сигурно не съм първият, който се интересува.

– Благодаря.

– Няма защо. – Тя се усмихва.

– О, има. Беше ми полезно.

Тя вдига вежди:

– Разбирате китайски, но не знаете йероглифите, или обратното?

– Нито разбирам китайски, нито знам йероглифите. Точно затова те ми помагат.

– Че за какво ви помагат?!?

– За да не разбера казаното, ако не успея да го чуя.

Тя ме гледа две-три секунди недоумяващо. След това внезапно избухва в смях.

🙂

Попадна ми новината, че САЩ щели да третират МКС като “друга държава”. Което ще рече, че при приземяване астронавтите трябва да попълват митнически декларации.

Не знам дали не е партенка. Ако не е, значи е най-големият космически виц до момента.

Като начало, какво става, ако не са попълнили износни митнически декларации при излитането? Всичко, което връщат обратно на земята, ще трябва най-старателно да бъде прегледано от митническите инспектори. Ей тази кутия, бихте ли я отворили? Ама как така не се отваря? Какво значи “секретно”? Вие нещо тука май сте подозрителни – я изчакайте да ви претърсят! Като начало, свалете скафандъра…

Каква е тая апаратура тук? В износната ви декларация я няма. Качена била от други астронавти? Че защо не си я внасят обратно те?… Някакви документи имате ли, че е същата, дето са я качили те? Ако е подменена?… Как така не може да е подменена? Това е чужбина! Ако не е същата, трябва веднага да й платите вносно мито!… Ама не се измъквайте, тези неща с документи се доказват! Какво си мислите, че сте над закона ли?

А пък на вас ви се водят по износна декларация един куп неща, дето ги няма сега. И като гледам, между тях има разни апаратури, дето съдържат държавна тайна. На кого сте ги продали там, зад граница? А? Бе аз казах ли да събличаш скафандъра?… Къде са, като начало, близо триста килограма кислород? И над двеста литра вода?… Не могат просто да са използвани, били са в херметични резервоари, тук пише!… Добре де, щом резервоарите са тук, да кажем, че съдържанието е изтекло. От мен да мине.

За това тук обаче няма да се разберем. Какви са тия над сто кила изпражнения? Нямате документ, че сте ги изнесли, нали? Така си и мислех. А документ за разрешително за внос и складиране на чуждестранни отпадъци на наша територия да имате? И то необезвредени, биологично опасни? Нямате? Моментално да ги връщате обратно на МКС! Тук да не ви е бунище?… Какво ще ги правят там е ваш проблем. Моят е да спазвам закона.

Това какво е? Експеримент с дроздофили? Разрешение за внос на животни имате ли? А тези кълнове тук? Точно така, разрешение за внос на растения. Виждате ли как се сещате?… Поне сертификат, че са от наш произход? Също, дроздофилите ваксинирани ли са? Изискване на закона е внасяните животни да са минали необходимите ваксинации. И астронавтът, който ги сваля, да има нотариално заверено пълномощно от който институт ги притежава, че има право да превозва негови животни – току-виж ги е откраднал? Аааа!

Това какво е? Руска апаратура? Колко е стойността й, да ви сметнем митото?… Бе вие закона не знаете ли?!… Временно ли? В какъв срок ще я изнесете обратно за Русия?… Добре. Ето ви декларация, че се задължавате да я изнесете в срок – попълнете я, ако обичате… Ето че може, нали?

… Багажа го отметнахме. Сега да видим вашите документи, ако обичате… Паспорт, казах!… Какво?! Как така не го носите?! Вие нормални ли сте – да ви пусна да минете границата без документи? Приличам ли ви на трафикант на нелегални емигранти?… Повтарям, с какво ще удостоверите, че това сте вие?… Не ми пука дали цялата държава ви знаела. Моята работа е да ви проверя документите… Знаете ли колко малко ми пука дали сте първи клас военен пилот, или не? Охраната, я приберете този да се поуспокои!

Вие, господине, дано сте малко по-разумен. Вашите документи? Какво, и вие не ги носите? Как така никой няма? Оп-пааа, имаме си купчина нелегални имигранти… Повтарям, не ми пука кой ви познавал, и кой не. Нито пък колко пъти сте летели до МКС. Охраната, имайте грижата и за тези. Ако се установи, че наистина са за които се представят, да се изясни къде са им документите, и дали не са ги продали на някого в чужбина… Имаме ли данни някой друг с полет оттам да е представил документи с тези имена и фамилии? Включително другите пътници от този полет? Не? Въведете ги в компютъра, за всеки случай. До изясняване на ситуацията.

Вие, госпожо, за какво претендирате? А, имате документи? Останалите, погледнете ето тази жена! Как така тя знае как се минава граница, а вие не знаете? За специални ли се мислите?… О, я млъквайте с тези претенции, че не можело. Щом тя може, и вие можете. Нея не я е грижа за свръхтегло, та вас ще ви е… Не ме интересува от каква гордост сте ги взели, госпожо. Когато минавате граница, сте длъжни да ги носите. Я дайте сега да ги огледам.

Къде казахте, че сте били? МКС? Защо ме лъжете, госпожо?… Как така не ме лъжете? Къде ви е входящият печат на границата на МКС? А изходящият?… Глупости. Щом е чужбина, значи трябва да имат граници, и гранични служби. Иначе няма да са чужбина, ще са наша територия… Не ме интересува. Да си назначат гранични служби… Разбира се, че и граничари… А, ама вие нямате и изходящ печат от нашата граница! Напуснали сте държавата нелегално! Охраната, ако обичате. Пазете я внимателно, за нарушаване на границата се дават три до пет години, току-виж избяга. Как къде? Пак към МКС, например. Вече е ходила там, сигурно има контакти с местните. Току-виж и политическо убежище й дадат, и избегне законното наказание.

Изобщо, тая групичка са абсолютни наглеци. Защо ли се занимаваме с тях? Дамата с нарушението на граничния режим я задръжте, тя е за съд. Останалите направо ги товарите на следващия полет обратно за МКС. С всичкия им недеклариран багаж. Как се е допуснало да кацнат без документи, нали самолетните оператори са длъжни по закон да ни докладват предварително?… Бе как не е самолет, погледни я през прозореца! Запорираме я, и докато операторът не подпише съгласие да съобщава предварително кого докарва и откъде, и пълните данни за всеки пътник, и да не вози хора без документи, няма да я освобождаваме.

… Е, запушихме най-сетне тази дупка в граничния режим. Какви ли още ще се намерят? Оня ден чух от познати, някакъв бил получил от Германия нещо направо, без да мине митница. Къде дават така?… През Интернет го бил получил. Очевидно граничният ни контрол там издиша. Крайно време е да го позатегнем… Казват, че китайците се справяли. Ние по-некадърни ли сме? Или по-изостанали?…

Какъв ли процент от картините на старите майстори са женски тела? Голи колкото е било допустимо по тяхно време, често даже повече?

Значителен. А като се има предвид колко малко е било допустимо по времето на повечето от тях, сигурно това е преобладаващият като идея вид рисунка.

Дали това доказва всевдъхновяващото значение на женската красота? Поетично и възвишено обяснение. Уви, повечето поетични и възвишени неща в грубия ни реален свят се оказват неверни.

Дали да не пробваме да обясним нещата с биология и хормони? Така де, материализъм в действие. Старите майстори всички са били мъже. А повечето от тях, докато станат майстори, вече са били и стари, с каквито се сещате изводи от това. И в поезията толкова от най-красивите неща са създадени от несподелена любов, или от мечтата да стане споделена. (Стане ли споделена, поетът вече няма време да пише.)

Може и това да е. Но ми минава през ум и друго обяснение.

Бях чел на времето разказче, не помня нито заглавието му, нито автора. Беше за гений, който обаче всяка нощ, докато спи, забравя целия си жизнен опит. Сутрин е идиот, мучи нечленоразделно и се чуди какво са тези двукраки наоколо. Към обяд вече се е научил да говори, върши си работата (метач е) и жадно попива света наоколо. През следобеда вече е настигнал средните хора, на вечерта вече е велик учен, прави открития, създава теории, пише статии… На следващия ден – отново.

В един момент той беше разбрал, че това се повтаря с него всеки ден. Една вечер си направи тетрадка, която да му помогне да навакса по-бързо на следващия ден. Почна я с елементарни пиктограми, които да са понятни и за идиота, обясни чрез тях езика и азбуката, описа къде и какво да гледа, за да натрупа максимално бързо нужния му багаж… И познайте какво направи, за да привлече към тетрадката вниманието на сутрешния идиот?

Залепи на корицата й картинка на гола мацка.

… Наречете ме елитарист, ако искате. Но според мен светът се състои от (твърде) малко хора, и (твърде) много добитъци. И най-важната цел на хората според мен е да помогнат на добитъците също да бъдат хора. Най-малкото за да не осират общата къща, в която всички живеем, и да я превръщат в обор, въпреки усилията на хората.

На теория не трябва да е трудно. Добитъците се отличават от хората не по заложби или нещо друго трудно преодолимо, а просто по това, че не са научени и възпитани да носят отговорността за себе си и околния свят, и да се трудят върху себе си и света. Отделно от това, границата е относителна както по степен (някои хора се трудят повече върху себе си и света, отколкото други), така и по направления (нерядко в някои отношения някой спада към добитъците, а в други – към хората).

На практика обаче не е лесно. Не защото нито е позволено, нито е редно да правиш някого насила човек. А защото има една граница, която като че ли е базовото, абсолютно деление между хора и добитъци. Тя е схващането, че нещата стават с работа, и че трябва да се грижиш както за себе си, така и за средата си, тоест за обществото. Иначе казано, че за да получаваш, трябва да даваш. (И че за да има стойност за теб това, което получаваш, трябва да даваш неща, които също имат стойност за теб.) Който е научил този урок, вече няма как да е добитък, ще се грижи. Когато колкото може… Въпросът е как да научим добитъците на този урок.

И си мисля, че тук идва картинката с голата мацка. Средството, с което да накараш идиота (който си в някаква крайна сметка или разширение на нещата ти) да отгърне корицата, зад която е описан урокът. Да се зазяпа, да му стане интересно, да започне да използва главата си. Оттам нататък вече е по-лесно.

… Спомням си случай още от соц-време. Филмите на ужаса тогава бяха забранени, особено пък за непълнолетни. Съответно бяха голяма рядкост, издирвана с много усилия и гледана с настървение.

Един клуб по фантастика реши да си направи експеримент. (Заради който си го отнесе, но това е друга тема.) Събраха колкото успяха филми на ужасите, и започнаха да ги въртят в импровизираната си видеотека на хлапаците от клуба, от сутрин до вечер. Всеки член на клуба можеше да дойде когато иска, и да гледа колкото иска… Отначало беше като наркомания, всички целодневно висяха там и попиваха екрана. Само след две седмици обаче наличният репертоар им писна. Бяха намерени още филми, но и те изтраяха само две седмици.

След този месец повечето от клубните членове не се вълнуваха твърде от филми на ужасите. Когато разбрах за експеримента, си помислих, че сигурно са “преяли” с тях, и са се отвратили, или пък че са ги научили наизуст, и са им станали скучни. (Тогава ужасите се отличаваха с още по-малко разнообразие отсега.) Истината се оказа различна.

Бяха запълнили в себе си дупката на любопитството, и бяха започнали да оценяват филмите като филми. И се беше оказало, че повечето от тях, точно както и повечето филми по принцип, не са кой знае какво. Гледането на филми заради ужасиите в тях, на ден сигурно по колкото преди това са гледали общо през живота си, малко по малко беше изработило на клубните тинейджъри представата и критериите за филм като художествено произведение. Една малка част най-елементарни продължаваха да търсят “по-якото”, но мнозинството беше надмогнало най-елементарната консумативност, беше започнало да оценява и подбира. Съотношението хора към добитъци беше започнало да се обръща – вече хората бяха многото, а добитъците малкото.

Какъв процент от тези хлапета щяха, при подходящи условия, да започнат и да творят, всеки както и колкото умее? Да се трудят, дори ако не им се плаща за това, заради удоволствието от създаването? Не зная. Вероятно животът щеше да нарита някои от тях обратно в обора. Но искрата тогава беше запалена. Повечето с удоволствие обсъждаха нещата, проявяваха интерес и даваха идеи. Първоначално за ефектите. После и за сюжетните закачки, постановки и ходове. За типажите на героите. После преминаха към анализ и на филми извън този жанр… Ако увличането беше продължило, щяха да извървят и останалото от пътя. Изразът “когато сме най-зле, ей така да сме” за тях вече нямаше да значи “мач, ракийка и салатка”, или друг вид 100% консумация. Вече започваха да дават, макар и все още само като неодялан мисловен продукт. Не просто дървени мнения на принципа “мога ли аз да те надспоря”, а сътрудничещи си идеи.

… Така че може би старите майстори са имали и това предвид. Не са били глупави хора. По тяхно време е било казано, че красотата ще спаси света. Може би защото е средството добитъците да се превърнат в хора по свой избор и желание… И са я творели, в какъвто вид ще привлече и идиотите.

А може би и ще поддържа да гори пламъка вътре в тях самите, техния собствен дух, дори ако са паднали духом до идиотизъм. Защото и това се случва. И когато се случи, е нужно да има как да се вдигнеш отново.

И може би възвишеното и поетично обяснение за значимостта на женската красота всъщност е вярно. Не само на физическата, въпреки че и тя е важна. И на топлината, човечността, благостта, добротата, грижата. (Тях ги има и в мъжете, но в жените са някак истински на мястото си.)

(Няма ли кой да си направи прост психологически експеримент? Да накара група мъже (а защо не и група жени) да оценят външността на еднакво красиво момиче, примерно едно и също, което в единия случай се държи като много свестен и истински човек, а в другия – като празноглава лошотия. Сигурен съм, поне за мъжете, че разликата в характера ще даде смайващо голяма разлика в оценката на външността…)