Кой управлява Dell?

Следва (леко съкратен) превод на част от запис в блога на Helios:

—-

Марк ван Кингсли има успешна фирма, центрирана около Линукс, в Ню Йорк. Един ден той решил да купи нов компютър. Знаейки, че Dell предлагат варианти с Линукс, той отворил сайта им. Ето неговия разказ:

На 28 април разглеждах сайта на Dell, избирайки си компютър. Една от възможностите беше да избереш между Windows, Ubuntu и FreeDOS. Избрах Ubuntu – и всички модели освен Inspirion станаха недостъпни. Исках Studio, а единственият начин да го купя през сайта беше да дам над 100 долара в добавка за Windows. Пробвах да си сглобя Studio през конфигуратора, и след това да от-избера опцията за Windows, но беше невъзможно.

Реших да звънна на поддръжката им за клиенти и да реша проблема. Когато казах на първия служител какво искам, все едно му бях поискал вода на прах. Прехвърли ме към друг. При него положението беше същото – думите ми някак не успяваха да влязат в главата му.

Накрая ме прехвърлиха към някой (не мога да си спомня името му) от екип “БлекХоук”. Казах на въпросния джентълмен какво искам. Той ми отговори, че не може да ми прати неформатиран харддиск, но може да го направи с Ubuntu или FreeDOS. Това само ме зарадва, така че продължихме с конфигурирането. Когато привършихме, споменах, че нямам търпение да си получа Studio-то.

– Това е Inspirion, не Studio – отговори ми въпросният член на екипа “БлекХоук”.

Казах му за пореден път, че искам Studio, а не Inspirion. Той започна да ми обяснява нещо за някакво споразумение между Dell и Microsoft. Прекъснах го:

– Не ме интересуват споразуменията ви с MS. Искам вашия продукт, не техния.

Отговори ми, че ако не искам Windows, той може да ми продаде единствено Inspirion. Попитах го:

– Вие ми казвате, че Dell Computers не може да ми продаде компютър Dell, ако Microsoft не го разреши?

– Ами, ако ще гледаме на нещата по този начин…

– По какъв друг начин би ги гледал човек?

Последва неловко мълчание. Благодарих му и затворих.

Първата ми мисъл беше, че да кажем, Inspirion е тестван дали работи добре с Линукс. Предполагам, че ако пусна официално запитване до Dell, отговорът им ще бъде този. (Но надали ще обясни защо няма да продадат друг модел с Линукс дори ако клиентът го иска изрично – Г.Г.)

Човекът от екипа “БлекХоук” беше казал друго.

Беше споменал за споразумение с Microsoft. Искам да видя това споразумение.

—-

И аз искам да го видя. А антимонополните комисии и служби в САЩ и ЕС – сигурно повече и от мен. Само че това сигурно ще стане след като Марк ван Кингсли получи от Dell Studio с Линукс.

Въпросът кой управлява Dell според мен е достатъчно безкоментарен. По-интересен обаче е друг въпрос – кой е големият лош зъл в тази картинка?

Дали са Dell? Като че ли не. Те просто са получили изгодно предложение – малко по-добра отстъпка за Windows, ако де факто елиминират конкуренцията му. Нищо лично, просто бизнес.

Нито пък Microsoft. Те просто си вършат работата, борят се с конкуренцията. Нищо лично, просто бизнес.

И какво стана? Убит има, убиец – не. Май логиката по-горе ни прави за смях. Само че къде й е грешката? Кой все пак е виновният?…

Преди време бях прочел някъде нещо интересно за еволюцията на човечеството през последните столетия. Някъде към края на 19 век е имало еволюционен преход. Преди това време преобладаващият процент злини са се вършели под девиза “В името на Бога”. Оттогава насам – под “Нищо лично, просто бизнес”.

Истината е, че Dell и Microsoft съвместно са нарушили антимонополните закони. Те изрично забраняват споразумения, насочени към елиминирането на конкуренцията. И в теорията на правото много подробно, логично и ясно е описано защо точно това трябва да е забранено, чии права погазва, и т.н.

Възможността за подобна сделка е създадена от факта, че Microsoft имат над 90% пазарен дял в операционните системи за настолни компютри. Това е, което им позволява да изкушат Dell с малко повече отстъпка – тази отстъпка надхвърля предполагаемата печалба на Dell от продажбата на компютри с конкуренцията им. На пръв поглед изглежда, че лошите Microsoft изкушават гледащите интереса си Dell, но не е така. Монополното положение на Microsoft създава ситуация, която изкушава Microsoft и Dell да изиграят своите роли в сключването на това споразумение.

Интелектуалната собственост и защитата й

Преди няколко дни у нас беше учредено Сдружение “Интелектуална собственост”.

Първата ми реакция беше, може би наивно, но въодушевена. Най-сетне има някой, с който изобщо да се говори по въпроса, и който би могъл да защитава интелектуалната собственост, да лобира за нея в парламента, и т.н. А това е от полза и за мен, като автор.

(Това, че пускам повечето си произведения под СС лиценз, не променя нещата. Всеки лиценз, включително СС, е базиран на авторското право и неговата защита. Без нея тези лицензи ще са невъзможни. Всеки би могъл просто да наруши моя СС лиценз, и да използва творбите ми неправомерно – добре е да има някой, който да ми помогне да се защитя.)

Когато погледнах списъка на учредителите обаче, се сепнах. По-рязък студен душ не бях усещал скоро.

– Българската асоциация на музикалните продуценти (БАМП)
– Сдружението на издателите на бизнес софтуер (СИБС)
– Дружество за колективно управление на авторски права “Музикаутор”
– Дружество за колективно управление на авторски права “Профон”
– Асоциация на българските радио и телевизионни оператори (АБРО)
– Асоциация на телевизионните продуценти (АТП)
– неименовани “правопритежатели от областта на индустриалната собственост”
– актьорът и музикант Камен Воденичаров

Защо ли? Защото авторските права имат само една причина за съществуването си – защитата на интересите и добруването на творците.

Колко творци виждате в този списък?

Музикалните продуценти – принципно, някои от тях са били творци някога (чувал съм примерно, че Фънки е бил музикант навремето), ама в момента са праводържатели. А това е нещо много различно от творец.

Издателите на бизнес-софтуер – някои от тях и пописват по малко, ама повечето просто търгуват със софтуер. Отделно, тези дето пописват, нерядко представят като “програмен продукт” купена от държавата база данни, омотана в скалъпена набързо програмна обвивка, в която е инвестирано по-сериозно единствено в защитата й.

“Музикаутор” – агенция за авторски права. Да си призная, не знам как точно разпределят печалбите си тези агенции в България, така че няма да кажа нещо лошо. Ако е като в Западна Европа и САЩ обаче, ще избълвам змии и гущери – в тези “бели” държави шефовете на подобни агенции карат суперлукс лимузини, докато повечето от авторите им пишат след като се върнат от работа като портиери или чистачи, дори след като са пробили вече… Същото и за “Профон”. Дано са различни от западните агенции.

АБРО – тоест, радиата и телевизиите в България. Да, определено те са “издателите” на музиката и филмите у нас, както издателствата – на книгите. Но и при тях стои тази забележка – издател и автор не са едно и също. Интересите им са общи колкото са общи интересите на производителите на нещо, и на продавачите му.

АТП – телевизионните продуценти. Те вече са по-близо до създаването на нещо, върху което може да има авторски права. Все пак обаче, да продуцираш нещо и да създаваш произведения са доста различни неща. Все едно шефът на фирма за почистване да се бори за правата на чистачите – работа, която би вършел както трябва най-нежеланият елемент във фирмата му, профсъюзът.

Правопритежатели от областта на индустриалната собственост – в превод, патентодържатели. На съвременен английски – patent trolls. Хората, които купуват патенти от реалните изобретатели за жълти стотинки, и непрекъснато патентоват топлата вода и азбуката, за да дерат после девет кожи от който ги използва. Съжалявам за хиперболичните изрази, ама съм виждал такива доста пъти, и ми е трудно да си сдържа нервите.

Камен Воденичаров – безспорно автор. Почти единственият в този списък, като изключим мъничко от СИБС, които и пишат софтуер… Всъщност, безспорно ли? Нямам наблюдения върху него, кажете вие – създал ли е нещо авторско напоследък? Че то и Фънки едно време беше музикант…

Като тегля чертата, става очевадно, че в това сдружение има много праводържатели и търговци на права, и съвсем малко реални автори. А това вече ми е една много, ама много позната картинка.

Позната ми е от САЩ, където прекупвачите и търговци на права привличат по някой заблуден автор за “чадър”, и правят подобни сдружения. След това почват да цедят до сухо и автори, и потребители, и да правят големите пари. Защото някои хора имат потребността да творят, а почти всички – и да потребяват творчество.

Не, не им завиждам за приходите. Тревожа се, защото нито потребността да се твори, нито нуждата от потребяване на творчество са абсолютни. Когато трябва да си платиш бая пачка за издаването на втория роман (албум или каквото щете), въпреки че първият се е разграбил като топъл хляб, се излекуваш бързо от желанието да напишеш трети. А когато да чуеш нещо от новия албум на любимците ти, преди да си го купиш, е криминално престъпление, което се наказва по-тежко от това да източиш и разориш банка, се излекуваш бързо и от навика да слушаш музика. И да четеш. И да гледаш филми. И въобще да се вълнуваш от изкуство. И от всичко друго, което те прави нещо различно от доволна (или не) свиня.

Дали и тук подобно сдружение ще тръгне по този път? Участниците са абсолютно аналогични на тези в САЩ, така че интересите също ще са аналогични. А ако интересите са аналогични, и политиката и целите ще са. Има ли как да е иначе?

Боя се и че ще върви по този път доста по-решително, отколкото в САЩ. Там лудите, които си дават зелника, са доста по-малко от тук. Което, уви, има как да значи за България само едно – още по-досухо изцеждани и автори, и консуматори.

А това вече е много лошо. Не защото се изживявам като автор – мога да се издържам по десетки начини. Защото ние сме много по-притиснати икономически и социално, и като резултат много по-податливи на обезграмотяване и освинване. А потребяването на произведения е клонът, на който седят участниците в това сдружение. Отрежат ли си го, ще паднат лошо. Патентните тролове ще оцелеят, тях ги храни технологичният сектор. Но другите…

Другите ще продължат да съществуват. И няма да искат да свикват от луксозна трапеза на празна паничка. Така че сигурно ще измислят все по-уродливи механизми да изръсват авторите и потребителите. И понеже сигурно вече ще са овладели лобирането, нищо чудно да успяват да наложат някои от тях.

Какви ли? Съмнявам се фантазията ми да е достатъчна. А и ми стига онзи случай преди години, когато законът се оказа на страната на Виктор Кирилов, но НСБОП – на страната на “праводържателя”.

… Дано не съм прав. Дано съм предвидил погрешно перспективите за развитие, защото са страшни. (Има прилична вероятност да съм.) И дано съм преценил погрешно участниците в сдружението. (Уви, тук вероятността да греша е по-малка.) Но си мисля да не разчитам на “дано”-то, а да измисля и взема някакви мерки. Колкото мога. Да спася когото мога.

Магическият Хоризонт на Събитията

“Всяка достатъчно напреднала технология е неразличима от магия” – Артър Кларк

“Ако една технология е различима от магия, значи не е достатъчно напреднала” – Грегъри Бенфорд (а може би и други преди него)

С тези два цитата започва първата книга от поредицата “Науката на Света на Диска”. Вече съм писал за поредицата. (И продължавам да си поддържам поканата да я преведем като доброволен некомерсиален превод, който се разпространява безплатно в Интернет. Но ми се иска да получим разрешението на Пратчет за това. А за него е добре да побързаме, преди болестта да ни го отнеме.)

В първата книга (която досега не бях чел) намерих едно чудесно понятие, което неведнъж съм търсил в други записи тук. То е “Магически Хоризонт на Събитията”. И ми се иска да напиша повече за него.

Нека вземем една простичка технология. Да кажем, един чук. Замахваш с него, той удря по нещо, нещото се забива, или се сплесква, или се чупи, или поне посинява. Начинът, по който действа, ни е абсолютно ясен. На моменти чак болезнено ясен. Надали има човек (сигурно и назад чак до питекантропите), който да не е наясно с този механизъм открай докрай. Твърде малко хора биха намерили в него нещо магическо.

Посещения и преговори

Преди няколко дни Станишев беше на преговори в Москва.

Отначало щеше да преговаря с Медведев. След това – май с никого. След това обаче преговаря с Путин, а после и с Медведев.

Интересното дойде след това. А именно – мълчанието в българските медии след тези преговори. (Поне в повечето – някои публикуваха информация от руски медии, където тя е предостатъчно. И е доста разнообразна.)

Останалите според мен не са участвали в някаква страховита конспирация. Просто те разчитат за информация относно посещението на правителствени източници, както е и нормално и редно. Щом правителствените източници не обелват нито дума, няма и какво да се публикува.

И точно това е интересното. Нормално е политик да окудкудяква света и за най-малката дреболия, която е постигнал. Или ако може да изкара, че е постигнал нещо. Ако е предизборно време – ако може да излъже, че е постигнал нещо. Ако е български политик – ако си вярва, че може да излъже някого, че е постигнал нещо. (Ако е Бойко Борисов – и въобще без повод, но това е друга тема.)

Политическите преговори са като мъртъвците – за тях се мълчи само когато няма абсолютно нищо добро за казване. Предизборно – и когато няма как дори да се излъже нищо добро за тях. Очевидно завършилите българско-руски преговори са в тази категория.

Какво обаче чак толкова се е случило, та да трябва така да се мълчи? По информация от не-български източници, нищо чак толкова. А също и нищо не чак толкова. България е направила някои отстъпки на Русия (чисто символични на практика), срещу което е получила обещания в стил “взе парите и каза ще видим”. Дотук – танто за кукуригу.

Не се ли предполага обаче държавни и правителствени глави, като седнат да си говорят, да има малко по-забележими резултати? За какво говори липсата им? Още повече когато от българска страна преговарящият е Станишев. Да беше Иван Костов примерно, не бих се учудил на такъв резултат. Но шефът на БСП…?! Каква ли може да е причината за тая суша?

Тук-там се споменава, че България е поискала тихомълком от МВФ заем на принципа “вие давате парите, ние ги взимаме и се разпореждаме с тях както си решим”. МВФ… познайте. Та, в Русия Станишев напомнил на Путин, че преди 2008 е било обсъждано те да ни отпуснат няколко милиарда евро заем за строителството на АЕЦ “Белене”. Путин учтиво му отговорил, че тъй като България миналата година се отказала от този заем, средствата били пренасочени другаде. Можело идеята да се обсъжда занапред. Евентуално… Чудя се дали Путин не се е сетил какво ще стане с тия пари, ако ги отпусне. Ако не е пълен идиот, вероятно се е сетил. Прецеденти с отпускани напоследък на България пари колкото щеш.

Възможно ли е да греша? Напълно. Повечето от споменатото са несъмнени факти, но кой знае дали са докарали точно това? И дали то е докарано от тях?

Говори се, още по-апокрифно, и друго – че на енергийния форум в София някои хора извили ама наистина юнашки ръцете на нашите управници (и на Първанов барабар със Станишев). Абсолютно апокрифно се говори, че им било казано направо – енергийните интереси са не само икономически, а и геостратегически, и твърде голямото послушание на България пред Русия може да влезе в конфликт с членството ни в НАТО и ЕС. На първа стъпка, защото интересите си остават, и ако България продължи да им е пречка, това може да влезе в конфликт и с други неща, и да има и втора, по-окончателна стъпка… Шушне се на ухо, че управниците ни схванали намека, и се ориентирали в ситуацията. И възприели някои идеи – примерно за газов пазар, който да не е държан от Русия като монополист. С което здравата разсърдили Путин, който се надявал от страна на България на същите послушание и изпълнителност, като от коя да е руска автономна област.

Възможно ли е и това да са само слухове? Напълно. Нямам как да ги проверя. Звучат ми достоверно, но това още не е гаранция за нищо.

И още неща се говорят. Някои ми се струват правдоподобни. Други – не. Някои може би са верни. Други – надали.

Едно обаче е сигурно – посещението се оказа кьорфишек. Не постигна ама абсолютно нищо. А сигурно се е очаквало да постигне доста. И за разминаването сигурно си има причини.

Дали ще узнаем какви са, скоро или изобщо някога? Скоро – кой знае. Изобщо някога – вероятно да.

Поне аз с гаранция няма да престана да се интересувам каква е била истината.

И “Стандарт” крадат от блогърите.

Не бях очаквал, че журналисти от “Стандарт” ще тръгнат да крадат текстове от блогър. Особено от четен и известен. И най-вече при положение че просто могат да отпечатат линк към публикацията му, и да са на чисто!

Повече – при Петър Събев.

Тъжно… Не очаквах от “Стандарт” да стигнат дотам.

Криза…

Устами “младенца”…

Не гледам телевизия, затова съм пропуснал въпросното интервю.

Че много от политиците ни са нагли идиоти го знаем. А хубавото е, че при някои комбинацията от двете стига до степен да кажат истината право в очите.

Повече можете да научите от този запис в блога на Нели Огнянова. В записа не се споменава с какво точно изборите са “свирен мач”.

Имам своето предположение, но се чудя какъв процент от хората ще предположат същото. Чувствайте се поканени да споделите в коментар идеята си.

Рисунките на Пепа Гайдарова

Наскоро попаднах в Графила на малко рисунки от Пепа Гайдарова.

Рисувани са на ръка – публикуваното във форума са цифрови снимки. И предполагам, че на живо са много по-въздействащи. Техниката, ако не ме лъже окото, е основно туш. А производителността е убийствена – на едно място видях готова картина (по определението на Пепа “скица”), направена за 3 часа, която на повечето ми познати художници би отнела поне седмица от сутрин до вечер.

Направо съм възхитен. Такъв талант скоро не бях виждал. (И да си призная, й завиждам до съдиране, сигурно защото винаги съм си мечтал да мога да рисувам.) От сърце й желая да успее, и да разхвърля над света красота. И да топли с таланта си всеки жаден за онова невероятно усещане отвътре, което дава съзерцанието на прекрасното, на истинското майсторство.

И на самото съществуване на таланта й. Защото той твори чудеса, но истинското чудо, истински стоплящата сърцето красота, за мен лично е друга. Че го има, и твори.

Браво на Пепа! Щастлив съм, че мога да напиша нещо за нея. Усещам го като приобщаване към дарбата й. Без умението да творя като нея, но с гласа да разкажа за нея, да й дам мъничко известност и популярност, мъничко кураж и удовлетворение – и може би в крайна сметка така да допринеса да се появи, или да е малко по-красива някоя от рисунките й.

… Мисля си, докато довършвам този запис – той ми донесе неочаквано откритие. Чувал съм го формулирано като принцип, но никога не съм го разбирал защо и как е, и дали наистина е, или е само въображение. А сега го усетих по себе си.

Когато истински желаеш на някого доброто, когато му се възхищаваш без нищо черно в себе си, когато се бориш да му помогнеш безкористно, това те приобщава към него. Някъде в огъня му започва да витае и мъничка твоя искричка. Може да си докрай лишен от дарбата, излята щедро върху него. Но добротата и безкористността ти дават мъничка частичка от топлината и светлината, родени от тази дарба. Помагат ти да прекрачиш границата между лишения от дарбата и дарения, макар и косвено, макар и с прашинчица от нея.

А тази граница има и други имена. Вярващите я наричат по един начин, учените по друг, обикновените хора – по трети, четвърти и още хиляди. Нарочно няма да назова нито един от тях.

Просто се радвам, че можах да разкажа за таланта на Пепа. Още веднъж браво на това момиче!

Айдъли, таланти, години

Преди два-три дни случайно гледах парченце от “Мюзик Айдъл” (рядко гледам телевизия). Улучих изпълнението на едно 13-годишно момиченце, мисля, че се казваше Симона. Направо си глътнах езика. Заложби, обработка на гласа, даже сценично поведение – малко бродуейски певици биха могли да се сравняват с нея! Не се шегувам. Беше направо феноменална, дори ако не отчитаме възрастта й.

В първия момент си рекох – ето кой заслужава да спечели съревнованието.

Във втория обаче си спомних филмче, което бях гледал преди години. Беше за някакво състезание за деца по бойни изкуства. Десетинагодишни хлапета показваха техники и майсторство, с които ми събраха очите. До момента, в който не разбрах, че те от три-четиригодишни тренират по дванайсет и повече часа всеки ден без почивка, за да постигнат това. И си казах – никоя титла на света не заслужава погубването на единственото детство, което имаш.

Да, титлите носят пари. Слава. Позиции в живота. Но детството не е само време за физическо израстване. Нито пък само за наливане в главата с фуния на знания, “излишни за успелия спортист, певец… абе, изобщо за успелия”. Детските мечти, игри, въображение и радости, детските взаимоотношения и преживявания, радости и тъги, детският живот – всичко това съгражда незаменима част от личността ни. Част, без която сме сакати завинаги.

Чудили ли сте се защо много хора, постигнали успех на цената на погубено детство, са или като непораснали деца, или не можете да прецените точно какво им липсва, ама определено е нещо важно?… Такива хора имат формалните белези на успеха – пари, връзки, слава. Образно казано, те ядат печено пиле, а другите нагъват сух хляб. Но преживелите истинско детство имат богатството отвътре, без което не можеш да изживяваш истински пълноценно нещата, и да им се радваш. Хлябът им е по-сладък, и са по-щастливи с него, отколкото лишените от детство с печеното пиле. А щастието е, което в крайна сметка има значение.

Да, на 13 години вече доста от детството на Симона е минало. И, ако съдя по уменията й, вероятно по-малко детски от това на повечето й връстници. Но ако бъде пощадена временно от славата и бизнеса, и оставена на относително спокойствие докато не стане поне на 16-17, може би ще успее да понатрупа неща, за които после ще е късно.

А и на 13 детството още не е свършило. За мъдрите хора то не свършва цял живот, но и най-“обикновените” на 13 още не са “порасли и завършени”. Още мечтаят за красиви неща. Представят си чудесни приказки. Влюбват се така истински и романтично, както човек умее само преди да го е осакатило пълнолетието. За момичетата това е един от най-красивите периоди на израстването – първи истински влюбвания, първи откривания, че обикновеното момче от съседния чин може също да е приказен принц. Сънища с цъфнали ябълкови дървета, със слънчеви поляни, изписани каляски и летене над света, като просто размахаш ръце…

И сънища, в които пееш божествено, и всички ти се възхищават. Което при Симона може да е особено важно. Точно защото тя го има и в реалността.

Ние мислим, че истинското е във всяко отношение по-добро от сънуваното и мечтаното, но не е така. Мечтаното не е бледа сянка на истинското: то е различно. Дава ни различни неща, учи ни на различни умения, носи ни различно щастие. И те често са особено нужни на личността ни. Няма да се впускам в стотици страници теория, за да го обясня изчерпателно и убедително. Който има ум, ще ме разбере и от толкова. Може би дори по-добре, защото ще е извървял пътя до това разбиране сам.

Нещо повече. Ако се замесиш в певческия бизнес, особено ако си момиче, това носи куп определени преживявания. Всяка по-известна съвременна българска певица може да разкаже за тях много, ако поиска. Те формират възгледи, мнения, черти на характера. Учат те как да схващаш света, за какво да мислиш и за какво не, за да можеш да приемеш себе си като това, което вършиш и което ти се налага да толерираш. А това създава определени качества или проблеми в личността ти, и околните ги виждат, съставят си мнение и т.н. Не сте глупави – представете си сами накъде ще насочи личността на 13-годишно момиче такъв живот.

Затова си мисля – вероятно ако Симона спечели Мюзик Айдъл, това сигурно ще е огромна победа и огромно щастие за нея. Заслужени. Но вероятно по-истинската, и по-ценната услуга за нея ще е, ако не го спечели още сега. Ако това стане след поне 3-4 години. За да има възможност да се погрижи не само за богатството на гласа и на джобовете си, но и за богатството на личността си.

Защото истински добрите гласове са много редки. Но истински пълноценните и богати личности са още по-редки. И гласът не ти служи по цял ден, не пееш всяка будна секунда – а личността ти служи всеки миг, дори докато спиш. Да, великолепният глас е много, много важно нещо – но великолепната личност е още по-важна. На хората с великолепни гласове им се кланят, докато пеят. На хората с великолепна личност им се кланят винаги, дори ако носят дрипи – просто да присъстваш, без тя да проличи, е все едно Павароти или Монсерат Кабале да пеят, и да не ги познаят.

Стискам палци на Симона. Да стане истински, пълноценен, мъдър човек и личност. А гласа й няма кой да й вземе. Има време и за него.

И пак политика…

Напоследък каквото и да видя, което да си заслужава вниманието, се оказва политика. Не мога да разбера – аз ли съм се деформирал, или наистина в България не е останало нито едно свястно нещо, за което политиците да не ти пречат?…

Вчера чистех лаптопа на шефа на едни мои клиенти. (Правя подобни неща, като услуга.) Какъвто и да беше вирусът му, наистина беше качествен. Блокираше достъпа до абсолютно всички антивирусни сайтове, които знам – и до никой друг. (Блокираше ги също и през Tor, и през Akamai мирър – как точно прави последното, ум не ми го побира, трябва да носи или да сваля от Нета наистина грамаден списък.) Мигновено убиваше всяка антивирусна или антиботова програма, която пробвах да стартирам (почти 30). При връзване на диска към друг компютър и сканиране с над 10 различни антивируса не се намери нищо (по-точно още първият антивирус намери и изчисти куп гадини, но след него вече никой друг не намираше нищо, а вирусът си беше там, напълно функционален). Колкото и да рових на ръка, не открих нищо подозрително. Repair на Windows-а му въобще не промени ситуацията. Накрая ми писна, форматирах C: и инсталирах начисто (за щастие, човекът си пазеше оригинално CD с лицензен Windows, сериен номер и всичко). Нещата се оправиха.

Процедурата отне почти четири часа, така че се проточи доста към вечерта. Докато аз ровех, скучаещият шеф зяпаше телевизия. Обикновено нямам време да я гледам, но покрай него видях някои неща, които ме наведоха на размисли.

Едното беше появата на Тончо Токмакчиев в “Комиците”. Харесвам го, според мен е великолепен актьор. Не обърнах внимание на повечето от скеча му, но последните думи ме впечатлиха. Много приблизително, по памет:

“Чудя се от кой зор и с кой акъл непрекъснато се дърляме с македонците за история, царе, територия и какво ли не още. Особено при положение, че и ние, и те искаме да живеем заедно в една голяма, богата и силна държава.

Америка.”

Действително, мисля си, с кой акъл. Ако къщата ни е на хала, на който ни е държавата, само наркоманите ще отделят и секунда за нещо различно от това да си я оправят. А ние се чудим с кого и за какво да мелим въздуха и произвеждаме шум, но не и да си оправим държавата. От дереджето на която животът ни зависи доста повече, отколкото зависи от дереджето на къщата ни.

Правилно пишеше още преди век д-р Никола Кръстников – че българинът се грижи единствено за личното; за общото за нищо на света няма да си мръдне пръста, колкото и да е за него. И даваше пример с копането на окопи – налага се целият команден състав на дивизиона да виси на главите на войниците и да раздава люти наказания, за да копаят. И пак гледат как да копаят колкото се може по-зле, много по-зле от най-често нехващалите лопата германци. Въпреки че тези окопи съществуват и служат за едно-единствено нещо – да пазят живота на тези, дето ги копаят. И затова армията ни дава много повече жертви при обстрел от германската.

Войниците виждат това. Гинат заради него. Приятели и роднини, с които са расли от деца, умират в ръцете им заради него. А на следващата позиция отново по-скоро ще отнесат гадно наказание, отколкото да си изкопаят окопа както трябва.

Защото “не им е личен”.

Недоумявате ли над този идиотизъм? Ако да, може ли малко въпроси?

Вие лично ходите ли да гласувате за най-малко престъпния от явилите се на избори политици? За да е малко по-малко окраден собственият ви живот? Подкрепяли ли сте някой по-малко престъпен, убеждавали ли сте го да се кандидатира за изборна длъжност, помагали ли сте му с пари или работа?…

Почиствали ли сте дори веднъж от боклуци, остри стъкла и опасни предмети градинката, в която си играе детето ви? Да не вземе да се зарази от нещо, или нарани на нещо?… Улицата, по която върви? Стълбището на входа, в който живеете? Каквото и да било извън вратата на апартамента ви?

Помагали ли сте, било с физическа намеса, било с викове за помощ или обаждане до полицията, на някой нападнат от престъпници? Примерно защото другия път жертвата можете да сте вие? Или на някой, чиито права са нарушени от разиграли си коня чиновници, властници или подобни – за да се опарят и да не смеят, когато следващия път пред тях се окажете вие?

А после се смеем на войниците ни от Първата световна. Все едно не сме преоблякъл се Илия… Или четем неща като това, и се замисляме. За да сме ги забравили още преди да са минали три минути.

Не ми се пише повече.