Отвличанията

Едвам освободиха Киро Киров, и веднага отвлякоха следващия. При положение, че цялата държава бръмчи като кошер на тема отвличания. И при положение, че хората от чергата на Киров вероятно вече обсъждат идеята да си организират група наемници-профи, която да се занимава с избиването на похитителите.

Което ме навежда на няколко предположения.

Едното – изумен съм колко безнаказани се чувстват похитителите, дори в момент на висок обществен интерес. Което ме кара да мисля, че вероятно протекциите им са на изключително високо ниво в МВР (или в ДАНС). Тъй де – публична тайна е чии хора са наркодилърите из училищата. Във всяко училище има деца на поне десетина-двайсет ербап бащи с право да носят оръжие и решителност да го употребят срещу наркодилърите, даже ако ще ги лежат после. Някъде да сте чули полицията да не е осуетила тези опити още в зародиш?… Очевидно апетитът идва с яденето, и е пропорционален на яденето.

Другото – колко бързат. Започвам да мисля, че наближаващите избори заплашват с нещо протекциите им. При положение, че реалните конкуренти са досегашната триглава ламя тройна коалиция и Бат Бойко, предполагам, че все още не са се договорили с ББ. И че допускат вероятност да не успеят да се договорят, каквато и да е причината (не ми се вярва да е загрижеността на оперетния ни генерал за народа, но това е без значение). А това ме кара да се замисля, ако зелените не успеят да се класират за изборите, дали да не гласувам за ББ. Ужасяващо ми е антипатичен, но триглавата коалиция, тоест тройната ламя… абе, късно е вече, пообърках ги, разбирате за кого товоря, те пък се доказаха като недостигнати до момента крадци и покровители на престъпността. Заменянето им начело на държавата с който и да било друг според мен е въпрос на оцеляването на България. Или поне на жителите й.

По цял свят при отвличане на заложници, и заплахи да ги убият, приоритетът е да се пази животът на заложниците. С изключение на Израел – там приоритетът е да бъдат убити похитителите. Резултатът е, че огромният процент публични личности по света предпочитат охрана, обучена в Израел и работеща по израелските приоритети. На пръв поглед нелогично – на теория такава охрана би опазила живота им по-зле. В реалния живот, абсолютно логично – ако охраната е известна като наистина решителна и действена, тя пази живота на охраняемите несравнимо по-добре. Просто защото охраняемите никой не ги отвлича. Подозирам, че ако Киров и сродните му организират своя антитерористична група, тя ще работи по израелските правила. И че ако е кадърна, след организирането й ще има най-много още едно отвличане. Не защото “наказанието” за опит за отвличане ще е страшно (смърт), а защото ще е много трудно отвратимо. Ако едни хора са получили 100-200 000 евро, за да те убият, дори ако ще е след десетки години…

Но това е друга тема. Интересното е поредното доказателство, че българските служби за борба срещу престъпността реално са под контрола на престъпниците, и реално са тяхната охрана от самозащитата на жертвите на престъпността. Да, това не е от вчера – но стигна до тази си степен точно при досегашното управление. Заради което то трябва да си отиде. На всяка цена. Независимо кой ще го смени. Трябва да е психопат от лудницата, за да има шанс да е по-лош (един такъв вече си имаме в политиката, известен под кодовото име Болен Лидеров, но за щастие не е единствената им алтернатива).

Ето как дори нормален човек (да допуснем, че съм такъв) може да стигне до идеята да подкрепи ББ, пък дори и като втора възможност…

Просякът с кашона

Обикновено гледам накриво просяците.

Не защото молят хората за залъка хляб. Такива, дето наистина са опрели до залъка, в България колкото щеш, но никой от тях не проси. Защото (поне в София) дори да застане някъде с паничката, до пет минути ще се изтърсят един джип мутри да му обяснят някои истини около просията като бизнес. Най-вече на чия територия проси, и какво ще му струва това… Просията се отличава от търговията с наркотици по две неща: че е легална, и че е много по-печеливша. В чии ръце следва да се очаква да е?

Въпреки това обаче понякога давам по нещо. Най-вече на музикантите: тяхното е работа, а не кесене и мързелуване. Ако ми се случи да видя и обикновен просяк, но твърде измъчен и очевидно гладен, му купувам нещо за ядене. Пари не им давам – да не поощрявам мутрите, които стоят зад тях.

Така беше и с този. Седнал кротичко на пейка при НДК, и оставил отпред мръсна кутийка от вафли. Съвсем празна. Това ме изненада – обикновено професионалистите слагат по няколко монетки вътре, за пример на минувачите. Огледах го – възрастен мъж, определено клошар от много години. Разпадащи се дрехи, изсушена от мизерния живот физиономия, огромни груби длани – вероятно е бил физически работник преди. Едната държеше връвчица, на другия край на която имаше неголямо кашонче. Може би си влачи в него каквото има, да не го носи на ръка.

Не зная какво точно ми размекна сърцето. Може би това, че нямаше вид на професионален просяк. Сетих се, че имам към половин час време. Отбих се до хлебарницата на една уличка по-надолу, и му купих хляб, още топъл. Върнах се до градинката и му го подадох.

– Вземете…

Той пое хляба, кимна мълчаливо за благодарност, отчупи и лапна едър залък. Наругах се здравата наум, че не съм се сетил да му купя и нещо към хляба. Той обаче дъвчеше лакомо, изглежда беше здравата гладен. Отчупи второ залче, и го подхвърли към кашончето на връвта:

– Пешко, хапвай.

Няколко секунди очаквах от кашончето да излезе някакво животинче. Когато обаче към залчето се прибавиха второ и трето, осъзнах – клошарът подхвърляше залчетата и говореше топло и нежно именно на кашона.

Вгледах се в лицето на мъжа. Мръсотията и грубата кожа ми пречеха да преценя. На пръв поглед обаче в движенията му нямаше нищо, което да ме накара да мисля за тежко психично заболяване… Както и да е. Този човек имаше нужда от помощ. Нещо в мен се размърда, и ми напомни с какъв мерак и желание учех медицина. Колко горд беше дядо ми, на когото това следване е било отказано заради туберкулозата му, когато разбра, че съм приет… И реших – трябва да направя нещо, да му помогна. Нямах представа какво и как, но се налагаше да измисля нещо.

Клошарят вече беше позаситил глада си. Измъкна изпод парцаливото си палто найлоново пликче, прибра в него останалото от хляба и го мушна в някакъв вътрешен джоб. След това ме изгледа с преценяващ поглед, странен за човек в неговото положение.

– Чудиш се що приказвам и хвърлям хляб на кашон на връв ли?

Минаха секунда-две, преди да се опомня от изненадата и да кимна. Мъжът въздъхна.

– Пешко ми беше другарче. Взех го като бебе, като почина жена ми, да бори мъката. Като останах без дом, само той ми остана. Зиме се топлехме един друг, деляхме си залъка, всичко… – Лицето му беше непроницаемо, но очите бяха загубили блясъка си, сякаш се бяха вгледали някъде навътре, към спомените.

– Като се разболя, каквото бях спастрил, всичкото го дадох по лекари. Преглеждаха го, изследвания му направиха като на човек, оперираха го, всичко – ама ракът бил много напреднал, не можаха да го изчистят. Не знаех, че и кучетата… – Той млъкна за малко. – Преди три дни си отиде.

В първия момент помислих, че е съчинена история. С цел да ме разкисне и да му дам и пари. След това обаче забелязах – в човека нямаше никакво очакване, никакво прикрито следящо напрежение. Просто изливаше някаква капчица от това, което беше вътре в него.

– Оттогава… така. Правя се, че още го има… Като ми помине малко, ще мина покрай приюта зад Зоологическата, ще взема оттам някое бездомниче. Да го спася от инжекцията, да си имам пак другарче. Ама сега още не. Още много боли… Да минат още няколко дни…

Мразя актьорството на просяците, но този човек казваше истината. А като си вземеше животинче, трябваше да има с какво поне да го нахрани, за начало. Бръкнах в джоба си.

– Недей… хлябът стига. Сега и да ми дадеш, ще ги изпия. Да давя мъката…

– За него. Като го вземеш.

– Като го взема ще си го храня. Хартии събирам и връщам, шишета ако намеря – все ще докарам. Като го знам, че е млад и има много напред, може да се напъна някаква работа да си намеря даже, не съм толкова стар и аз… Сполай ти за хляба. И че ме чу, да си изплача… — Мъжът въздъхна. – Сполай ти.

… Двайсетина крачки по-нататък се обърнах, да го видя пак. Беше затворил очи и подръпваше връвчицата на кашончето като на изведено на разходка куче. И дори под мръсотията на лицето му си личеше измъчена, но щастлива усмивка. Вятърът беше отнесъл кутията от вафли под съседните пейки.

Веселото и тъжното в политиката

Наскоро прочетох любопитен куриоз – градче в САЩ си избрало кмета за четвърти пореден път. Няколко седмици след като умрял.

И си мисля – ако в България обявят кандидатурата на политик, който е умрял, дали той няма да обере гласовете до дупка? По простата причина, че тук умрелият политик е за предпочитане пред всеки жив. Върши точно същата работа, но краде и лъже по-малко…

Да ви разваля ли смешното? Много лесно е. Достатъчен е един въпрос – кой ни наизбра такива политици?

Имам и други. Примерно, какво е нужно, за да ни избере същият този други политици? Кой трябва да се потруди, за да се случи това, и как?

Защо точно Хамас?

– Здравей, Ахмед! Отдавна не се бяхме виждали.

– Здравей, здравей! Бях си до Палестина, затова. Какво става с теб, как живееш?

– Благодаря, добре. Палестинец ли си? Не знаех.

– От Газа съм, това е близо до Египет. И си бях в къщи. Там имаше война, та ходих да помогна на нашите да си оправят къщата. Беше пострадала, ама малко, Сега е наред.

– Зная, зная. И за Газа, и за войната. Интересувам се от региона… Как мислиш, кой точно докара тая война? Сигурно и двете страни са виновни, де, но според теб откъде се започна?

– От Хамас, откъде. Те нали са на принципа, че се борят за унищожаването на Израел. Очакваш ли израелците да мируват и да гледат как до тях расте враждебна държава? Докато Хамас не бяха на власт, иди-дойди. Ама като изхвърлиха Фатах и поеха те управлението, нямаше как. То се очакваше.

– А… как така успяха да изхвърлят Фатах и да вземат властта? Толкова ли са… хм… организирани? Фанатизирани? Дисциплинирани?

– И организирани са, и дисциплинирани, и фанатизирани, и са силни и с трите. Но успяха да вземат властта заради друго – защото палестинците в Газа ги подкрепят. Много повече, отколкото подкрепят Фатах. И аз също съм за Хамас, и ги подкрепям.

– Хм… Май нещо не разбрах. Каза, че войната е била заради тях. Тогава защо си с тях? Или аз нещо не разбирам?

– Че дойде заради тях война не е хубаво. И че не искат Израел да съществува, също не е хубаво. Шест милиона израелци къде да се дянат?… И си мисля, че фанатизмът им е само за пред бедните араби. Ако ги признаят и се наложи да правят дипломация, сигурно ще се променят. Сигурно първо ще сключат някакво дълго примирие с Израел, десет или двайсет години. За толкова време вече могат да се откажат от да няма Израел, без да загубят подкрепата си… Но съм с тях, защото са Хамас. Защото не са Фатах. Затова и всички палестинци в Газа са за тях. Въпреки че докараха беди и мизерия.

– А какво е това, дето ги различава от Фатах? Дето кара всеки да ги предпочита, въпреки бедите?

– Фатах, това са политици. Все едно гледаш български политик. Идва Фатах, говори-говори-говори, обещава много неща, а не изпълнява нищо. Или много малко. Всеки им се смее. Никой не им вярва… Хамас, те са друго нещо. Те идва, не говори, не обещава нищо – работи. За хората. Прави безплатна кухня за бедните, и събира пари за храна в нея, и от други хора, но най-много от хора на Хамас. В почивен ден другите почиват, Хамас работят – помагат на бедни хора или с много деца, оправят градинки, правят добри неща, и не искат нищо в замяна. Даже не искат да си с тях – щом си човек и имаш нужда от помощ, те помагат. Вечер след работа всички почиват, Хамас пак помагат на някого. Няма шефове, няма подчинени – и най-важните хора в Хамас ходят и мъкнат чувалите наравно с другите… Просто работи за хората, разбираш? Затова хората вярват на тях. И са с тях и в бедите. Ако утре има избори, Хамас вземе деветдесет процента от гласовете, може и повече.

– Хм! Браво на тях. На такива хора наистина им вярваш.

– Вярваш и как още! Ако някой отиде при Хамас и иска да помага, ама повече говори, а по-малко върши, те му казват – иди да помагаш на Фатах, на тях им трябват хора дето само приказват. На нас ни трябва човек, дето да носи камъни – ако искаш, ела на улица “Медина”, днес я препавираме, че е разбита… Ей такива са Хамас. Може да са фанатици, ама това обикновеният палестинец не го вижда. Той вижда хората, дето му оправят улиците и му пазят детето да не пострада, докато отива на училище.

– Мдааа… Как мислиш, прави ли ги това по-свестни?

– Прави ги, и не само тях. Всички нас прави.

– Как?

– Хората гледат от политиците. Където политиците по цял ден говорят големи лъжи, а по цяла нощ крадат, и хората така, според кой колкото може. Където политиците работят за другите безкористно, и не жалят времето и силите си да помагат, а пък те самите живеят скромно, и хората така. Учат се от тях, разбираш? И големите вече, а още повече децата. Дето ти като остарееш, те ще са хората дето влачат каруцата. Какви искаш да са – такива дето лъжат и крадат, или такива дето се грижат безкористно за другите?… Ей затова вярваме на Хамас. Може да са терористи, фанатици, всякакви. Ама по-добре с терористи и фанатици като тях, отколкото с политици като Фатах…

… Този разговор се проведе преди няколко месеца. Оттогава все не ми излиза от ума.

Аналогията с България е ясна до немай-къде. Само дето палестинците си имат и Хамас, а ние – само Фатах.

Но в това има и добра страна. А именно, че можем да създадем нашите Хамас такива, че да не са терористи или фанатици. Българите имаме много недостатъци, но и някои предимства – и едно от тях е, че по-трудно стигаме до масова омраза и активно вършене на лоши неща. Нека използваме това ни предимство.

Кои биха могли да бъдат в основата на нашите бъдещи “Хамас”? В предишния запис писах за подкрепата си за зелените. Може би най-основната причина да ги подкрепя, е че те активно вършат неща, за да опазят природата. Не винаги перфектно изпълнени или премислени. Но активно работят, според силите си. Правят несъвършено, но нещо – за разлика от празните критикари, които правят съвършено нищо.

Без никакво съмнение има и други такива. Напоследък забелязах например сайта dupka.net, и инициативите му доброволци да оправят дупки по улиците. Не зная дали ще успее да събере колектив ентусиасти, и да го задържи година или повече (зелените определено успяха); ако да, за мен ще са други потенциални… не, не политици, тази дума вече е направо леке. Други потенциални държавници… Сто на сто има и още.

И, ако ги подкрепяме колкото, когато и с каквото можем, току-виж си отгледаме наш си Хамас. Вероятно не терористичен или фанатичен. Надявам се. Но учещ ни с примера си на свестни неща.

Имаме нужда от такива уроци.

Загубата на доверие

Загубата на доверие в политическата ни класа е катастрофална. За над половината ни гласоподаватели най-добрата реклама за една партия или политик са това досега да не са били на политическата сцена. Причината е проста – всички, качили се досега на сцената, са се доказали като майстори на националната катастрофа. Нормално е никой да не иска да чуе за тях.

При това положение пък е нормално хората да започнат усилено да търсят алтернативи, за които да гласуват. Защото ако не гласуват за никого, или гласуват за досегашните политици, ще имаме пак досегашно правителство. Алтернативите позакъсняха, но вече започват да се появяват. Един хубав пример са новите “зелени”. (Които нямат нищо общо с Александър Каракачанов или Амадеус Кръстев, а са основно участниците в протестите срещу бетонирането на българските природни красоти.) Не са перфектни. Но просто не са “старите муцуни”, а това вече дава струваща си вероятност да са по-добри от сегашните.

А сегашните правят каквото е логично да се очаква. Вземат какви ли не мерки, за да си запазят властта.

Преди няколко дни СДС ни сюрпризира с вдигане на изискуемия депозит за участие на политическа партия от 15 на 50 000 лева. Сметката е проста – партиите от по един файтон хора, но с чичко паричко във файтона ще извадят тези пари като на шега. А партиите с десетки хиляди поддръжници, но едвам изкарващи за хляба няма да могат. Подходът е стандартен за държави тип “бананова” или “доматена” република – една чалгатека олигарси, армия мизерстващи бачкатори, и нула средна класа… Доскоро СДС бяха една от алтернативите, които обмислях дали да не подкрепя. Но след това им мнение са трайно в черния ми списък.

Днес пък се изцепи Яне Янев. За БСП разбирам защо биха искали да вдигнат изборната граница поне на 10%, ако не и на повече. За него – не: той 4% на теория би могъл да стигне, но 10 никога… Не зная чия поръчка върши, но и той потъна със страшна сила в черния ми списък. А доколкото идеята му по същество е идея за мафиотска монархия, бих си позволил да посъветвам всеки да го впише в черния си списък. Лошото е, че глупакът ще се провали, но глупостта му може да остане, и да съсипва държавата ни още дълго…

Засега смятам да подкрепя “зелените”. Едно, защото са идеалисти. (Което може да е и много вредно. Но материализмът, който цари сега в политиката ни, се доказа като още по-вреден.) Второ, защото не само шумят, но и действат. И трето, защото повечето са грамотни и информирани Интернет потребители, тоест политическите им възгледи неизбежно са близки до моите.

Само че пред тях има два проблема. Единият е внезапно вдигнатата входна сума. Иначе казано, “зелените” спешно се нуждаят от финансови дарения. В блога на Богомил e описано как човек може да дари средства, и да даде своя подпис. Моят вече е даден, средства също дарих, утре ще отида да даря и още. Срокът е до 10 април, тоест нямаме време.

(Докато минавах на Попа да се подпиша и да дам пари, видях, че доброволците там нямат абсолютно никакъв надпис, че набират средства. Посъветвах ги да сложат – беше им неудобно. Което говори похвално за ценностната им система, но няма да ни свърши работа. Така че, моля ви, упорствайте да им дадете пари. Може да се окажат най-мъдро вложените през живота ви средства. Вероятно вие и скъпите ви хора ще живеете тук старините си, а децата ви – целия си живот. Може пък да си струва да се опитаме да направим обществото ни малко по-свястно.)

Защото колкото повече наближават изборите, толкова повече “казионните” ни политици се надпреварват да ни доказват, че са не просто вредни, а опасни за България и населението й. Никога не съм бил привърженик на слагането на всички политици под един етикет. Но през последните дни и малкото, за които все още се насилвах да мисля, че може и да не са съвсем такива, ме опровергаха с трясък. Като в тъп ситком.

Знаете ли какво е трагедия? Комедия, която се случва на твой гръб… Е, в България вече от 20 години цари една невероятна комедия, на която светът отвън се скъсва да се смее (ако я забележи). Имаме президент бивш комунист, който така и не разбра нито че е бивш комунист, нито че вече е Президент. Имахме министър председател бивш цар, който ни окраде в размер, недостижим за цялата циганска популация на страната (който не вярва, може да посмята малко). Направо царствено… Да се попикаеш от хилеж. Само че не когато е на твой гръб.

Та, сериозно. Нека се погрижим да направим комедията “България” малко по-малко смешна. Не знам дали “зелените” ще останат същите идеалисти, след като влязат във властта. За всички сегашни обаче съм видял дали остават. И след изцепките им от последните дни няма да гласувам за тях.

Официално призовавам всички да помогнат на “зелените” със средства, за да внесат депозита си. А след това – и да вземат колкото се може повече гласове. Нека гласуваме за тях, нека убедим когото и както можем и той да го направи. Най-малкото за да разберат оялите се тулупи от Народното събрание (които предизборно пак си купиха нови коли от дълбокия ни, щедър и препълнен джоб), че могат да бъдат изкопани оттам, колкото и дълбоки корени да са пуснали.

Защо точно за зелените? Дали няма и други свестни, дори по-свестни? Може би има. Просто зелените ми попаднаха във фокуса. И идеализмът им да спасят природата, толкова ценна за всички нас, има шанса да привлече много от разочарованите избиратели. Като минимум, рибарите и гъбарите може да се сетят, че ако не жертват един уикенд, може скоро да няма къде да се радват на хобито си…

… Разприказвах се. Накратко – моля ви, помогнете да излекуваме гнойника, наречен “българска политическа класа”. Удобният, законен и легален момент е сега.

Съвсем законно…

Една новина, която чух по радиото, ме развесели здравата. И ме размисли мъничко.

Таксиметров шофьор взел 102 лева, за да закара от летището до центъра на София… познайте на кого, ако не сте чули? На експерти от Европейската служба за борба с измамите – ОЛАФ.

Крушката си има и опашка. Експертите дали това за пример на българската страна. Оказало се, че шофьорът съвсем законно бил установил цена от 8-9 лева на километър. Частна фирма, свои правила, всичко е наред.

(Чудя се дали и съвсем законно този шофьор виси на летището и прибира приходящите с предимство. Там, откъдето повечето таксиметрови фирми биват изритвани от полицията на секундата… И други неща се чудя, ама няма смисъл. Който има глава, не му трябват моите обяснения. А на който няма и те надали ще помогнат.)

И пробвам да се сетя какво ли ще пише в следващия доклад на ОЛАФ за България. Защото експертите им имат глави…

И най-вече дали не е истината за нас. Дали не сме си го заслужили.

Сграда с един прозорец

Вече от доста време имам блог. А днес имах и около час свободно време, и Интернет. И реших да се погледна през прозореца на времето, и да видя как изглеждам. Отвътре. Какво има в мен, какво няма. И най-вече какво ме движи, вълнува и размисля.

Защото то е прозорците на личността ми към света около мен.

Списъкът се оказа дълъг. С което се гордея. Но много по-къс, отколкото очаквах. От което се срамувам. Планирам да го поправя. Не днес. Някога. Може би… Но все пак си вирнах носа – богат съм отвътре! Голям съм! Нещо съм! Някой съм!… 🙂

След това огледах блогове на мои познати, които харесвам и уважавам. Направих на бърза ръка статистиката и за тях.

Някои се оказаха по-бедни от мен. Някои обаче, на пръв поглед скромни и незабележителни – дори още по-богати. И, като правило, не само с разностранни интереси, но и с разностранни познания и оригинални, свои и дълбоки мисли.

Мислех си, че съм голям – а наоколо било пълно с великани. Маскирани като джуджета за пред тези, дето не виждат… Ще ми е за урок. И за пример. Ще имам от кого да се уча.

Цензурата – и в Нета

Вече писах за опитите за цензура в медиите. Но ето че почваме да си имаме цензура и в Нета.

В коментар под предишния запис Горския описва случай с внезапно изчезнала от форум на dir.bg тема с неприятно за някои хора съдържание. Цитирам първоначалния й запис, създаден от Огнедишащ:

Тема Бойкот на Първа инвестиционна
Автор Orнeдишaщ (змей)
Публикувано 05.03.09 11:22

В светлината на последните събития (напъните на мафията да уволни директорите на ПП Витоша, Странджа и Врачански Балкан) искам да призова всички милеещи за българските планини, всички физически и юридически лица, които са клиенти на Първа инвестиционна банка, да прекратят отношенията си с нея и да не допускат с техните пари да се унищожава най-ценното притежание на България. Аз лично закрих своите сметки в тази банка, въпреки че условията и са безспорно много изгодни. Призовавам ви да направите същото. Мутрите са кърлежи, които пият от кръвта ни, а често само едно почесване е достатъчно, за да ги изтръскаме от себе си. Нека не ни мързи да го направим!

Темата събира двайсетина-трийсет коментара, след което мистериозно изчезва. За щастие, кешът на Гугъл помни.

(Много са гадни Гугъл, нали? Нищо чудно, че техни търсения са блокирани в Китай. И нищо чудно, че стожери на демокрацията като Китай, Русия и някои други държави напъват за разделяне на Интернет на командвани с твърда ръка парцелчета, с високи и надеждни стени между тях. Разбира се, това се прави за борба с тероризма и софтуерното пиратство – да не вземете да си помислите нещо друго? Ех, тия зли терористи! Ах, тия ужасни софтуерни пирати!…)

Връзката на dir.bg с Първа инвестиционна банка не е дори публична тайна. Ето един чудесен пример за нещо, което писах другаде – как свръхокрупняването на капитала превръща дори демократичните държави в олигархии, а икономическите им върхушки в мафии. Което променя условията на играта, наречена “нормален живот”. Излиза на преден план ново правило – или бдиш зорко и се бориш фанатично за правата си, или осъмваш в мизерна доматена република. Където правата ги имат един файтон хора, а останалите имат единствено правото да теглят този файтон накъдето им кажат юздите и камшикът.

Присъединявам се към призива на Огнедишащ да нямам нищо общо вече с Първа инвестиционна банка. Конкретно аз и сега нямам нищо общо с нея. Но смятам отсега нататък, при равни други условия, да сключвам във фирмата си сделки с този доставчик, който НЕ работи с ПИБ – например сметката му, по която ще превеждам пари, не е там.

А имам и още един призив. Ако изтритата тема не вземе случайно и неясно как пак да се появи отново във форума си, призовавам всички, които си плямпат във форумите на dir.bg, да помислят как да се изнесат другаде. Има предостатъчно места, които ще им предложат безплатен хостинг на форум с удоволствие. (Моята фирма е мъничка, така че би било “видяла жабата, че подковават вола…”, но щом е заради идеята, и аз бих го предложил. Не е нито първата, нито втората инициатива, която подкрепям безплатно. Форум “Туризъм”, ако решите, бъдете добре дошли при мен.)

В помощ на Бого

Надали е нужно да представям Богомил Шопов. Прекалено много безкористна дейност има зад гърба си, за да е нужно да го представя някой. И в защитата на човешките права – и електронни, и “реални”. И в подкрепа на свободния софтуер. И изобщо, в подкрепа на човешката свобода, и на истината.

Богомил се е решил да направи една стъпка, която друг човек от тази категория в България не е правил – да се изяви в политиката. Идеята му е да се кандидатира за евродепутат тази година. И аз лично смятам да го подкрепя. Избрал е да се присъедини към партията на зелените, което за мен също е плюс (ако и да не съм безрезервен към всички хора в тази партия).

Какво му е нужно? По закон, кандидатът за евродепутат трябва да събере 15 000 подписа и 15 000 лева, за да бъде допуснат до кампанията. Тук е информацията как да му помогнете с подпис (което не ви задължава с нищо) и/или със средства.

… Ще продължи ли Богомил да бъде същият човек, когото познаваме, и след като бъде избран? Ще продължи ли да се бори за правата ни, или ще затъне в игрички и интрижки, както доста други някога свестни хора?

Не зная. От новите политици стават дори по-големи свине, отколкото от новите прасенца и новите началници. Виждали сме го неведнъж.

Но въпреки това смятам да му повярвам, и да го подкрепя. Без колебание.

Ако се провали… достатъчно такива имаме, един повече няма да е от съществено значение.

А ако остане човекът, когото познавам, и когато има власт – ще е може би първият. Така че ще си струва.

Вестниците и осъзнаването на немислимото – 2

Преди време писах за тази чудесна статия. А ето тук можете да намерите великолепния й превод, направен от Аспарух.

По същество, анализът на Клей Шърки е великолепен. (Още доста подобни анализи можете да откриете в блога му. Любимият ми напоследък е “Как RIAA успя там, където се провалиха маниаците на шифроването”.) Добрите анализи обаче винаги имат качеството да пораждат и още мисли.

Защо именно тези традиционни медии, които са най-близо до Интернет модела за спонсорираното чрез реклами новинарство, се провалиха в опита си да са адекватни на времената на Нета? Защо идеята, че собствеността е правото ти да лишиш другите от достъп до нещо, се оказа за тях привлекателна до степен да не могат да се разделят с нея?

Част от отговора идва от… Карл Маркс. (Който с нищо не е виновен за идеологическите дивотии, създадени на база (и) неговите философски достижения. Точно както скандинавската митология с нищо не е виновна за националсоциализма, или четиримата евангелисти – за касапниците на светата инквизиция.) Той пръв посочва, че собствеността не е отношение на хората към вещите, както се е смятало тогава, и много хора смятат и сега. Тя е отношение между хората по въпроса за вещите.

Това значително опростява намирането на отговора. А именно: собствеността е вид ексклузивност. Някой има правата върху нещо, всички останали ги нямат. И единственият начин да използват нещото е да си платят на този някой, който има правата. Икономиката съществува и работи единствено в условия на недостиг на някакъв ресурс, нали? Е, собствеността е начин за създаване на недостиг.

В материалния свят тя е абсолютно обективна. Един и същи залък хляб няма как да бъде изяден от двама или повече. Четка за зъби, чифт обувки или стол могат да бъдат използвани едновременно от само един човек. Недостигът е част от физичните закони: проблемът е не как да бъде създаден, а как да бъде избягнат при нужда. (Изключения е имало още навремето – изворът или гората са на местния барон, искаш ли да пиеш вода или да си събереш дърва, плащай. Но са малко, и не определят цялостната картина.)

Както посочва Шърки, първите, които преодоляват този проблем, са преписвачите на книги. Те правят създаването на копия на оригинала възможно, макар и на висока цена. Гутенберг прави следващата крачка – създаването на копия вече е възможно на ниска цена, но създателят на копия преодолява висока начална икономическа бариера. А Мрежата направи третата крачка – направи създаването на копия на практика безплатно, без на практика никаква начална бариера. (Типичната баба от примерите може да има нужда от ден обучение, за да може да се справя с инструментите на Blogspot или друг сайт за масова лична изява, но това е пренебрежим разход на ресурси. А никак не е трудно да се направи и интерфейс, с който да може да си прави прости страници всеки, който знае да чете и пише.)

Премахна ли това недостига, който движи икономиката? Разбира се, че не – надали е възможно той да бъде премахнат изцяло. Само го премести на друго място. Но това също има своите ефекти върху бизнесите в тази икономика.

Пример: Преди да се появят големите търсачки, примерно Гугъл, беше сериозен проблем да откриеш информация, особено за нещо специализирано. В момента проблемът е как да отсееш нужната ти информация сред тоновете, с които те засипва търсачката, и на кого да вярваш. Уикипедия на свой ред решава тези два проблема – информацията в нея е добре систематизирана и доста по-достоверна от непресятия поток. Но възниква нов проблем – навлизането в голям и сложен проблем изисква много време за четене и учене. Може би нещо друго ще реши този проблем, но ще постави на свой ред свой проблем, ще създаде свой недостиг. Доколкото засега мога да предвидя, икономиката винаги ще има на какво да се базира.

Вестниците обаче са изградили бизнеса си върху един точно определен недостиг – недостигът на новини. Мрежата се явява за този недостиг дизруптивна технология – разрушава го. Съответно, вестниците трябва да изместят бизнеса си към покриване на друг недостиг (“промяна на бизнес-модела”), а това винаги е трудна и болезнена задача. Също, изместването е лесно или дори изобщо изпълнимо само в сроден вид бизнес-поле. А Мрежата е дизруптивна и в почти всички сродни бизнес-полета, което или разрушава недостизите им напълно, или ги ограничава в голяма степен – а това води до силно ограничаване на потенциалния размер на печалбата в съответната сфера.

И двата фактора (особено вторият!) карат вестниците да предпочитат да запазят стария си модел, и да се борят за него и срещу новото. А като се има предвид доколко ограничава размера на печалбата преходът (разликата в световен мащаб е десетки, може би стотици милиарди долари), не е твърде чудно, че му се противодейства на принципа “целта оправдава средствата”.

Шърки е прав да мисли какво става в момента на прехода – такива моменти са “интересни времена”. А тъй като в момента преходът е много по-обхватен от този с книгите преди 500 години, се очаква и сътресението да е по-силно. Книги едно време са чели под 1% от населението – днес вестници четат сигурно поне две трети от него.

Колко силно ли? Икономиката има сравнително точен начин да го оцени – като изчисли засегнатите от него капитали, като сума. Прякото им влияние в икономиката е равно на размера им в пари. Общото – в добавка и на размера пари, които те могат да мобилизират в своя подкрепа, на свързаните с тях финансови интереси.

Вече споменах, че разликата в печалбата между вестниците и потенциалния им заместител е десетки, може би стотици милиарди долара. Само по себе си това вече е огромна сума, която има силно пряко влияние. Може да купи огромно количество съдилища, законодатели и пр. Но повече ме безпокои един друг елемент – финансовата свързаност и окрупненост на съвременния свят.

За последните 20-30 години финансовата свързаност в света рязко скочи. Преди 30 години голямата част от пазара на вестниците се държеше от издателски групировки, които бяха самостоятелни. В момента голямата част се държи от издателски групировки, които са части от по-големи, трансбраншови групировки. Това рязко увеличава косвеното влияние на засегнатия вестникарски капитал. Мобилизира много повече и по-силни пари в негова подкрепа.

(И извън случая с вестниците, непрекъснатото окрупняване и обединяване на капитала ни движи към един олигархичен свят. Който по природа е много по-консервативен, и се бори много повече срещу всякакви нововъведения, които биха нарушили статуквото, тоест печалбите му. Така че има логика да се очакват огромни инвестиции в забавяне на социалния и научно-технически прогрес. В социалния те вероятно ще целят пряко забавяне, чрез налагане на подходящи социални модели. В научно-техническия е по-сложно: той носи много и преки изгоди, някои от които (например лекарство против рака на финансовия могул) не се измерват в пари. Там вероятно ще се прилага разширяване на понятието собственост върху интелектуалната сфера. Което значи, че за могула може и да проима лекарство против рак, но за обикновения човек, примерно аз или ти, читателю… Ето как разширяването на обхвата на собствеността върху интелектуалната сфера, и особено върху научните достижения, бърка в здравето ти. В буквалния смисъл на думата.)

И това е само началото. Вече има експериментални 3D принтери, които могат да “отпечатят” (в смисъл, да скулптират от подходящ материал) описан от компютъра тримерен, материален обект. Първите работеха със скъпи и трудно достъпни суровини. Второто поколение – с най-обикновена евтина пластмаса. Вече има модели, които работят с набор различни материали. Преди немалко време четох за модел, който е в състояние да произведе всички части за себе си (не помня дали без една, която е лесно за правене на ръка парченце ламарина, или дори и нея). Тоест, започва да се доближава моментът, когато ще можеш да си “разпечатиш” какъвто реален предмет ти потрябва.

И знаете ли какво? Доколкото ми е известно, всички тези принтери са разработени от съвсем дребни стартиращи фирмички, или от хобисти. Не-влагането на сериозни капитали в бранш с толкова очевадно огромен потенциал ме смайва, и ме кара да си задавам неприятни въпроси.

Например дали борбата срещу пренасянето на евтината достъпност от информационния в материалния свят вече не се координира. По принцип смятам идеите за световни конспирации за основание за диагноза, но този път съм посмутен. Създаването на 3D принтер, който успешно и изгодно би “печатил” широк набор потребителски стоки, би било въпрос на десетина милиона – това е посилна сума дори за доста български бизнесмени, а за страшно много световни е пари за сандвичи. А пазарът, който отваря, е за трудно представими суми… Как така никой голям в бизнеса не се вълнува?! Все едно е всички реки в цял континент да текат нагоре…

Както и да е. Дори без големи вложения, научно-техническото развитие приближава момента, когато такъв принтер ще бъде създаден. Вярно е, производствената стойност на масовите стоки спада непрекъснато, но пък надценките на търговската система непрекъснато растат, така че пазарните цени не се променят съществено. А някои от факторите, които свалят производствената стойност, биха сваляли и стойността на “отпечатаните” изделия. Ако развитието продължава по същия начин, очаквам до не повече от 15-20 години да бъде по-изгодно икономически да имаш такъв принтер, който да може да “отпечатва” десетина-двайсет най-употребявани стоки, отколкото да си ги купуваш. (Или пък магазинът на дребно да го има, и да ги печата на място, вместо да ги доставя откъде ли не.) Тогава вече ще бъде пряко засегнат значителен процент от световния капитал, поне 10%. (И косвено – може би над 50%.)

Тогава вече времената наистина ще станат интересни. И ако междувременно не сме създали желязна традиция срещу разширяването на собствеността и в сферата на интелектуалното, примерно информацията, която описва една простичка стока, може времената да ни дойдат малко отгоре интересни…