Grigor Gatchev - A Weblog

Надали е нужно да представям Богомил Шопов. Прекалено много безкористна дейност има зад гърба си, за да е нужно да го представя някой. И в защитата на човешките права – и електронни, и “реални”. И в подкрепа на свободния софтуер. И изобщо, в подкрепа на човешката свобода, и на истината.

Богомил се е решил да направи една стъпка, която друг човек от тази категория в България не е правил – да се изяви в политиката. Идеята му е да се кандидатира за евродепутат тази година. И аз лично смятам да го подкрепя. Избрал е да се присъедини към партията на зелените, което за мен също е плюс (ако и да не съм безрезервен към всички хора в тази партия).

Какво му е нужно? По закон, кандидатът за евродепутат трябва да събере 15 000 подписа и 15 000 лева, за да бъде допуснат до кампанията. Тук е информацията как да му помогнете с подпис (което не ви задължава с нищо) и/или със средства.

… Ще продължи ли Богомил да бъде същият човек, когото познаваме, и след като бъде избран? Ще продължи ли да се бори за правата ни, или ще затъне в игрички и интрижки, както доста други някога свестни хора?

Не зная. От новите политици стават дори по-големи свине, отколкото от новите прасенца и новите началници. Виждали сме го неведнъж.

Но въпреки това смятам да му повярвам, и да го подкрепя. Без колебание.

Ако се провали… достатъчно такива имаме, един повече няма да е от съществено значение.

А ако остане човекът, когото познавам, и когато има власт – ще е може би първият. Така че ще си струва.

Преди време писах за тази чудесна статия. А ето тук можете да намерите великолепния й превод, направен от Аспарух.

По същество, анализът на Клей Шърки е великолепен. (Още доста подобни анализи можете да откриете в блога му. Любимият ми напоследък е “Как RIAA успя там, където се провалиха маниаците на шифроването”.) Добрите анализи обаче винаги имат качеството да пораждат и още мисли.

Защо именно тези традиционни медии, които са най-близо до Интернет модела за спонсорираното чрез реклами новинарство, се провалиха в опита си да са адекватни на времената на Нета? Защо идеята, че собствеността е правото ти да лишиш другите от достъп до нещо, се оказа за тях привлекателна до степен да не могат да се разделят с нея?

Част от отговора идва от… Карл Маркс. (Който с нищо не е виновен за идеологическите дивотии, създадени на база (и) неговите философски достижения. Точно както скандинавската митология с нищо не е виновна за националсоциализма, или четиримата евангелисти – за касапниците на светата инквизиция.) Той пръв посочва, че собствеността не е отношение на хората към вещите, както се е смятало тогава, и много хора смятат и сега. Тя е отношение между хората по въпроса за вещите.

Това значително опростява намирането на отговора. А именно: собствеността е вид ексклузивност. Някой има правата върху нещо, всички останали ги нямат. И единственият начин да използват нещото е да си платят на този някой, който има правата. Икономиката съществува и работи единствено в условия на недостиг на някакъв ресурс, нали? Е, собствеността е начин за създаване на недостиг.

В материалния свят тя е абсолютно обективна. Един и същи залък хляб няма как да бъде изяден от двама или повече. Четка за зъби, чифт обувки или стол могат да бъдат използвани едновременно от само един човек. Недостигът е част от физичните закони: проблемът е не как да бъде създаден, а как да бъде избягнат при нужда. (Изключения е имало още навремето – изворът или гората са на местния барон, искаш ли да пиеш вода или да си събереш дърва, плащай. Но са малко, и не определят цялостната картина.)

Както посочва Шърки, първите, които преодоляват този проблем, са преписвачите на книги. Те правят създаването на копия на оригинала възможно, макар и на висока цена. Гутенберг прави следващата крачка – създаването на копия вече е възможно на ниска цена, но създателят на копия преодолява висока начална икономическа бариера. А Мрежата направи третата крачка – направи създаването на копия на практика безплатно, без на практика никаква начална бариера. (Типичната баба от примерите може да има нужда от ден обучение, за да може да се справя с инструментите на Blogspot или друг сайт за масова лична изява, но това е пренебрежим разход на ресурси. А никак не е трудно да се направи и интерфейс, с който да може да си прави прости страници всеки, който знае да чете и пише.)

Премахна ли това недостига, който движи икономиката? Разбира се, че не – надали е възможно той да бъде премахнат изцяло. Само го премести на друго място. Но това също има своите ефекти върху бизнесите в тази икономика.

Пример: Преди да се появят големите търсачки, примерно Гугъл, беше сериозен проблем да откриеш информация, особено за нещо специализирано. В момента проблемът е как да отсееш нужната ти информация сред тоновете, с които те засипва търсачката, и на кого да вярваш. Уикипедия на свой ред решава тези два проблема – информацията в нея е добре систематизирана и доста по-достоверна от непресятия поток. Но възниква нов проблем – навлизането в голям и сложен проблем изисква много време за четене и учене. Може би нещо друго ще реши този проблем, но ще постави на свой ред свой проблем, ще създаде свой недостиг. Доколкото засега мога да предвидя, икономиката винаги ще има на какво да се базира.

Вестниците обаче са изградили бизнеса си върху един точно определен недостиг – недостигът на новини. Мрежата се явява за този недостиг дизруптивна технология – разрушава го. Съответно, вестниците трябва да изместят бизнеса си към покриване на друг недостиг (“промяна на бизнес-модела”), а това винаги е трудна и болезнена задача. Също, изместването е лесно или дори изобщо изпълнимо само в сроден вид бизнес-поле. А Мрежата е дизруптивна и в почти всички сродни бизнес-полета, което или разрушава недостизите им напълно, или ги ограничава в голяма степен – а това води до силно ограничаване на потенциалния размер на печалбата в съответната сфера.

И двата фактора (особено вторият!) карат вестниците да предпочитат да запазят стария си модел, и да се борят за него и срещу новото. А като се има предвид доколко ограничава размера на печалбата преходът (разликата в световен мащаб е десетки, може би стотици милиарди долари), не е твърде чудно, че му се противодейства на принципа “целта оправдава средствата”.

Шърки е прав да мисли какво става в момента на прехода – такива моменти са “интересни времена”. А тъй като в момента преходът е много по-обхватен от този с книгите преди 500 години, се очаква и сътресението да е по-силно. Книги едно време са чели под 1% от населението – днес вестници четат сигурно поне две трети от него.

Колко силно ли? Икономиката има сравнително точен начин да го оцени – като изчисли засегнатите от него капитали, като сума. Прякото им влияние в икономиката е равно на размера им в пари. Общото – в добавка и на размера пари, които те могат да мобилизират в своя подкрепа, на свързаните с тях финансови интереси.

Вече споменах, че разликата в печалбата между вестниците и потенциалния им заместител е десетки, може би стотици милиарди долара. Само по себе си това вече е огромна сума, която има силно пряко влияние. Може да купи огромно количество съдилища, законодатели и пр. Но повече ме безпокои един друг елемент – финансовата свързаност и окрупненост на съвременния свят.

За последните 20-30 години финансовата свързаност в света рязко скочи. Преди 30 години голямата част от пазара на вестниците се държеше от издателски групировки, които бяха самостоятелни. В момента голямата част се държи от издателски групировки, които са части от по-големи, трансбраншови групировки. Това рязко увеличава косвеното влияние на засегнатия вестникарски капитал. Мобилизира много повече и по-силни пари в негова подкрепа.

(И извън случая с вестниците, непрекъснатото окрупняване и обединяване на капитала ни движи към един олигархичен свят. Който по природа е много по-консервативен, и се бори много повече срещу всякакви нововъведения, които биха нарушили статуквото, тоест печалбите му. Така че има логика да се очакват огромни инвестиции в забавяне на социалния и научно-технически прогрес. В социалния те вероятно ще целят пряко забавяне, чрез налагане на подходящи социални модели. В научно-техническия е по-сложно: той носи много и преки изгоди, някои от които (например лекарство против рака на финансовия могул) не се измерват в пари. Там вероятно ще се прилага разширяване на понятието собственост върху интелектуалната сфера. Което значи, че за могула може и да проима лекарство против рак, но за обикновения човек, примерно аз или ти, читателю… Ето как разширяването на обхвата на собствеността върху интелектуалната сфера, и особено върху научните достижения, бърка в здравето ти. В буквалния смисъл на думата.)

И това е само началото. Вече има експериментални 3D принтери, които могат да “отпечатят” (в смисъл, да скулптират от подходящ материал) описан от компютъра тримерен, материален обект. Първите работеха със скъпи и трудно достъпни суровини. Второто поколение – с най-обикновена евтина пластмаса. Вече има модели, които работят с набор различни материали. Преди немалко време четох за модел, който е в състояние да произведе всички части за себе си (не помня дали без една, която е лесно за правене на ръка парченце ламарина, или дори и нея). Тоест, започва да се доближава моментът, когато ще можеш да си “разпечатиш” какъвто реален предмет ти потрябва.

И знаете ли какво? Доколкото ми е известно, всички тези принтери са разработени от съвсем дребни стартиращи фирмички, или от хобисти. Не-влагането на сериозни капитали в бранш с толкова очевадно огромен потенциал ме смайва, и ме кара да си задавам неприятни въпроси.

Например дали борбата срещу пренасянето на евтината достъпност от информационния в материалния свят вече не се координира. По принцип смятам идеите за световни конспирации за основание за диагноза, но този път съм посмутен. Създаването на 3D принтер, който успешно и изгодно би “печатил” широк набор потребителски стоки, би било въпрос на десетина милиона – това е посилна сума дори за доста български бизнесмени, а за страшно много световни е пари за сандвичи. А пазарът, който отваря, е за трудно представими суми… Как така никой голям в бизнеса не се вълнува?! Все едно е всички реки в цял континент да текат нагоре…

Както и да е. Дори без големи вложения, научно-техническото развитие приближава момента, когато такъв принтер ще бъде създаден. Вярно е, производствената стойност на масовите стоки спада непрекъснато, но пък надценките на търговската система непрекъснато растат, така че пазарните цени не се променят съществено. А някои от факторите, които свалят производствената стойност, биха сваляли и стойността на “отпечатаните” изделия. Ако развитието продължава по същия начин, очаквам до не повече от 15-20 години да бъде по-изгодно икономически да имаш такъв принтер, който да може да “отпечатва” десетина-двайсет най-употребявани стоки, отколкото да си ги купуваш. (Или пък магазинът на дребно да го има, и да ги печата на място, вместо да ги доставя откъде ли не.) Тогава вече ще бъде пряко засегнат значителен процент от световния капитал, поне 10%. (И косвено – може би над 50%.)

Тогава вече времената наистина ще станат интересни. И ако междувременно не сме създали желязна традиция срещу разширяването на собствеността и в сферата на интелектуалното, примерно информацията, която описва една простичка стока, може времената да ни дойдат малко отгоре интересни…

(Тази публикация е точно копие на оригиналната в блога на Делян Делчев. Копирам я тук изцяло, вместо да я линкна, за да намалее шансът да изчезне и от блога на Делян, или по-скоро да стане недостъпна от България… И призовавам и тези събратя по блог, на които не им харесва идеята за мафио-полицейска държава, също да я откопират и публикуват цялостно.)

Тук на този адрес http://spassovm.parliament.bg/?p=275 вчера имаше публикация от председателят на вътрешната комисия към парламента господин Минчо Спасов по отношене на желанието на група депутати от БСП и ДПС да променят член 251 на ЗЕС в полза на свободния и безконтролен (от съда) достъп на МВР до трафичните данни на гражданите.

Днес вече я няма.

Интересното е, само тази публикация е изчезнала, докато всичките останали са си там.

Надявам се да е благодарение само на технически проблем, макар да звучи странно, а да не е защото има приложен натиск, цензура или промяна на мнение.

За тези, които не са успяли да я прочетат, или за да попреча на цензурата, била тя волна или неволна, я изваждам от Google Cache и я прилагам тук:

Минчо Спасов: 251 от Закона за електронните съобщения

2009/3/25 Andrian Georgiev (andriang @capital.bg):
> Здравейте,
>
> Попаднах на това съобщение от “Програма Достъп до информация” –
> http://www.aip-bg.org/documents/zes/letter_zes.php. Можете ли да я
> потвърдите? Кой внася новите промени и как ще ги коментирате? Знаете ли кой
> ги е написал? Как комисията приема поправките в намален състав? Не е ли
> нарушен законът? Смятате ли, че промените ще достигнат парламентарна зала?
> Приетите по-рано поправки не са ли достатъчно добри?
>
> Поздрави

Здравейте г-н Георгиев,

Потвърждавам, че приетия преди месец вариант на 251 ЗЕС е достатъчно добър , т.к. изрично посочва съдебния контрол като необходимо условие за ползването на трафични данни. Макар този текст и до сега съществуваше в НПК – още за разкриване, а след това и за разследване на тежките престъпления, отказваха да го прилагат. В резултат на безконтролното ползване на този способ за събиране на информация, само през изминалата година са направени над 330000 разпечатки от 40000 обекта. Разковничето е в това, че 4/5 от страните в ЕС не правят разлика между трафични данни и съдържани при режима за достъп. Т.е. уеднаквен е режимът трафични данни – данни, събрани чрез СРС. Нашето МВР иска по- облекчен режим за достъп до информация за трафика- не по реда за СРС. Но тъй като в НПК и СРС и трафичните данни са посочени под общото понятие “компютърни информационни данни”, то очевидно и по нашето законодателство е нужен съдебен контрол.

Напоследък съдът е започнал да отказва на някои искания за СРС и това очевидно притеснява МВР. Мен не. Нали съдът е гарант за ползване на СРС само при крайна необходимост и липса на други възможности.
Онзи ден група депутати от БСП и ДПС заедно с 1-2 независими (от тези, на които излязоха картончета) са депозирали предложение за нови промени на същите текстове и светкавично са разпределени по комисии- като главна комисия Транспортна, като подпомагаща- Вътрешна и Европейска комисии. Заедно с Мирчев (НДСВ), Камов (независим) , Иванов (ДСБ) и Ангелов (ОДС) остро реагирахме, че точката е насилствено включена и разгледана от зам. председателя на Трнасп комисия в нарушение на правилника; че е недопустимо съгласно чл. 69 от правилника повторно гледане на едни и същи текстове в 6 месечен период.

Въпреки това и въпреки, че няма доклади на вътрешна и европейска комисии, БСП поставиха точката на трето място в дневния ред. В резултат на острата ни реакция , точката бе преместена на 9 място за изчакване становища на комисиите.

Постъпили са становища от :

-Министъра на културата Стефан Данаилов, който е за ДОСТЪП НА МВР БЕЗ СЪДЕБЕН КОНТРОЛ И ЗА ЛЕКИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ.
-Дирекция “Европейско право ” на НС- в полза на съдебния контрол.
-Очаквам становище на Министъра на вътрешните работи преди да разгледам текстовете и да дам личното си становище.

Благодаря на НПО и гражданското общество за подкрепата и на вас за загрижеността.

Прочетох днес при Комитата транскрипта на предаване по ReTV с участието на Соломон Паси.

И ми се качи кръвта в главата. Както почти винаги напоследък, когато стане дума за политика.

Строго погледнато, не е станало нищо особено. Блогерите си имат свои мнения – изказват ги. Соломон Паси си има свое мнение – изказва го. Свобода на мненията. Нали за нея се борим?

Да, има една дребна подробност. По същество мнението на Паси е, че недобрите мнения за политическата класа трябва да бъдат цензурирани. Разбира се, под благовиден предлог – имиджът на държавата ни. Както всяка цензура.

Това не означава, че мнението му трябва да бъде цензурирано, както той предлага за другите. Означава просто, че той не е демократ. Ако Иван Бедров и ReTV го бяха цензурирали, щяха да са също не-демократи. Вярно е, отговорни и загрижени за човешките права не-демократи. Но мракът не се прогонва с повече мрак – прогонва се със светлина. И те очевидно го знаят, и го доказват с действията си.

Има обаче и още една, не съвсем малка, не съвсем подробност. А тя е, че блогерите не са виновниците за некрасивите неща в политиката, за които пишат. Те просто съобщават за тях, за да помогнат на избирателите да преценят кой политик им е полезен, и кой им вреди. Виновниците за тези некрасиви неща са българските политици, един от които е и Соломон Паси.

При това положение позицията на Паси престава да е лично мнение. Превръща се в политическа цензура, която цели да попречи на зрителите да осъзнаят и оценят золумите, причинявани от неговото “добрутро”. И да вземат адекватни мерки на идващите избори.

Разбира се, това също не е повод тази позиция да бъде цензурирана. Напротив – повод е да бъде разпространявана, за да могат хората да преценят какво представлява авторът й, и заслужава ли подкрепата им. Мракът се прогонва със светлина.

… Жалко за Соломон Паси. Смятах го за друга категория политик. Очевидно обаче властта е оставила дамгото си и върху него.

Батман (в ролята Бат Бойко) обеща да изгони Вълка (а.к.а Румен Гайтански). От Чистотата.

Изгони го. (Поне засега.)

Новите почиствачи ще прибират боклука и ще чистят по-скъпо. Но затова пък по-рядко.

Нещо тая работа не ми се вижда чиста.

И се чудя – оти продължаваме да ги ручаме жабетата?

МВР отново напират в парламента съдебният контрол върху намесата им в личния живот на хората да бъде премахнат. Към момента е на ход идеята пак да бъдат пробутвани за гласуване вече отхвърлената веднъж промяна в закона, която трябваше да разреши подслушването (включително в Интернет) да се прави без съдебен контрол.

Депутатите като цяло не са ми любимата част от българското население. (Някой да пита защо?) Дори много от тях обаче се възмутиха. Стигна се дотам двама председатели на комисии да пишат протестно писмо до видния председател на НС Георги Пирински (не е вярно, че мястото му е в затвора – горките престъпници с нищо не са заслужили подобен съсед).

Според мен не става дума за това, че се опитаха да пробутат отново за гласуване предложението в нарушение на правилника на НС (трябва да мине първо през комисии, преди да влезе в пленарна зала, а се опитват да го вкарат пряко; в последния момент все пак решиха да го пуснат по каналния ред, но това не отменя въпросите, които възникват).

Не става дума и за това, че предложението вече е отхвърлено и от съда, освен от НС. Нито пък че не е спазен 6-месечният срок, през който отхвърлено предложение не може да се внася за прегласуване отново (заради това правило например не може да има вотове на недоверие по-често от веднъж на 6 месеца). Нито ДАЖЕ за това, че предложенето има подкрепата както на Пирински, така и на Първанов – не мога да си представя по-сигурен критерий, че то е едновременно негодно и опасно…

Към момента, по признания на Михаил Миков, около 99% от събраната чрез специални разузнавателни средства (СРС) информация е негодна за използване в съда. (Да не вземете да се запитате защо тогава изобщо е събирана? За какво е годна, и на кого е била нужна? И да вземете да си направите изводи разни?) При това положение МВР да иска разширяване на правомощията му да събира информация, и премахване на съдебния контрол върху това събиране, е… нямам думи. Вероятно най-буквалното възможно самопризнание, че сме не законова държава, а полицейска държава. Че хора като Пирински, Първанов и Миков търсят точно това положение, ми е ясно – така са свикнали, така умеят. Нищо ново научено, нищо старо забравено… Но, дори при положение, че сме в България, недоумявам – как е възможно всички останали да мълчим и бездействаме така? Все пак не е луд който яде чуждия зелник…

Разбира се, нуждата да се подслушва без съдебен контрол се оправдава с борбата срещу престъпността. Все едно съдът е първият съюзник на престъпността, и веднага би провалил тази борба… Ако трябва да сме честни – има някаква истина в това. Но дори ако е така, нали заловените престъпници ще идат пред същия съд – какво значение има тогава дали ще бъдат подслушвани тайно от него, или с негово знание? И… дали съдът е пръв съюзник на престъпността, а МВР – пръв неин противник, който няма с нея още повече общо от съда?

Какво тогава има как да цели искането за премахване на съдебния контрол върху подслушването? Защита на обикновените хора, включително властта, от престъпниците? Или защита на престъпниците, включително властта, от обикновените хора?

И не става дума само за подслушването на Интернет. Там пък най-малко. Криптираният обмен на данни е достъпен за всекиго – всеки, който не иска да го слушат, ще го използва. Престъпник, или просто нормален човек, който иска неотменните си права…

Става дума за атмосферата на полицейщина, всеобщо подслушване, и ужас от властта.

На липса на смелост да гъкнеш, въпреки тоталното си разочарование от изметта, наречена “наша политическа класа”.

На тотално разочарование, съчетано с тотална безизходица.

На нов “социализъм” – само че без едновремешната социална осигуреност, ниска престъпност и спокоен живот…

Направо усещам как някой се готви да ми отговори: “Ами аз нищо незаконно не правя, от какво да ме е страх?”… Наистина ли?

Питайте от какво да ви е страх оня американец, дето лежа 20 години невинен, понеже ФБР искало да скатае свой информатор от затвора, и вкара първия човек, за който подслушванията казаха, че няма добро алиби. И това стана в САЩ. Там поне беше изключение – у нас с гаранция ще е ежедневие.

Питайте обраните до дупка, които така и не разбраха откъде кримките имат точна информация какво има в къщите им, и кога няма да са си у дома. (Немалко от обраните хич не са богати. Те са най-сладката мишена – нямат много, но пък са беззащитни. А богатият може и оръжие да има в къщи, и приятели в МВР, или познати мутри…)

Питайте родителите на деца-наркоманчета как училищният дилър е научил на кого да се лепне, че да не дойде следващата сутрин на училище заедно с детето и баща със законен пистолет в джоба, и готов на всичко за детето си. Или, ако все пак дойде, откъде са се взели цялата кола полицаи, дето го арестуват, докато дилърът седи отстрани и се подхилва.

Питайте, ако успеете да ги разпознаете, един куп доносници, които всеки ден със сълзи на очи пишат доноси за съседи, приятели и роднини, които уважават и обичат. Може би и за вас. Защото един културно подстриган, дето не се е представил, знае някоя тяхна отдавнашна грешка, и ги шантажира с нея. Питайте ги откъде ли може да я е разбрал.

Питайте как полицията никога не успява да научи всичко за едрите кримки, което е публична тайна – но знае изумителни лоши подробности за всеки, който е посмял да се опита да им се опъне. На кримките, не на полицията. И с това е на път за затвора.

Питайте някой журналист, който разследва политическата корупция, дали напоследък може да се чуе по телефона с някого. Заради отслабването на сигнала, от вързаните подслушватели. И, когато напипа нещо, и разкритите моментално го привикат на разговор, или му пратят мутри или полиция, откъде са го разбрали.

А пък аз искам да ви попитам нещо. Ако случайно сте на 35 или повече, и помните добре какъв ужас навяваха едно време думите: “Тихо, че да не ни чуят”… Искате ли това време да се върне?

Защото, ако не сте човек с ум и съвест, надали ще ви арестуват често. И какъвто и да сте, надали ще ви обират твърде често. Но ужасът “да не ни чуят” ще е с вас всеки ден, всяка минута. И ужасът да не би да споменете нещо лошо за овластени или неовластени престъпници.

Добре дошли в първановско-пиринска Оруелия. Дошли тук на собствен ход, доведени чрез собствения ни мързел да отидем и да защитим правата си.

Защото ако пред НС всеки ден в течение на 3 месеца се събираха по 100 000 души, за да протестират срещу дивотиите им, депутатите нямаше да посмеят да си разиграват коня. Щяха да знаят, че след изборите вече никой от тях няма да влезе в парламента доживотно. Че проблемът им ще е как да излязат от затвора.

Защото престъпниците и нормалните хора ВИНАГИ са от двете страни на решетката. Просто където нормалните хора са активни и си пазят правата, те са отвън, а престъпниците са отвътре. А където не си ги пазят, те са отвътре, а престъпниците са отвън. Средно положение няма как да има, и изборът се прави с действие или бездействие.

Толкова от мен.

Това е твърде грубият ми превод на една изключително фина и интелигиентна статия за вестниците, и как те (не) могат да приемат промяната, донесена от Интернет.

(Статията, както сигурно се досещате, не е от вестник. От блог е. 🙂 )

Преди нещо време из “новиносферата” мина случаят Тим Кречмър. Немски тинейджър, който отмъкнал пистолета на баща си и застрелял 15 души, преди да застреля себе си.

Случаят повдигна за пореден път един от вечните спорове – за или против достъпността на оръжието. Ако той нямал оръжие, щял ли да убие хора – все едно всеки предмет около нас не е оръжие. Ако жертвите му имали оръжие, нямало ли да се защитят – още малко и хайде да обучим децата да се отбраняват в престрелки, това и при война го няма…

Не знам кой е правилният отговор в този спор. Не съм убеден дали изобщо има правилен отговор. Но ме привлече конкретният случай. И поредицата от грешки на възрастните и разумни хора наоколо, довели до касапницата.

Немалко деца биват възпитавани да са с болни амбиции. (Не става дума за тормозените от болните амбиции на родителите им, не е точно същото.) А немалко деца и сами развиват болни амбиции. Особено често когато имат проблем със социалното общуване. (Знам го от собствен опит – докато бях дете, проблемът ми с вниманието ми пречеше още повече, а детската общност не е от най-толерантните.) И ако тези болни амбиции бъдат проспани от родителите и психолозите, бомбата е заложена – въпросът е само кога някой ще настъпи взривателя.

Понякога тези амбиции биват поливани и торени допълнително, било от родители, които искат детето им да е успяващо и пробивно, а било и от някакви заложби, които детето има. (Тим Кречмър е от втората категория – той е бил талантлив тенисист на маса.) Проблемът е, че заложбите дават на детето успехи, но проблемът със социалното общуване остава, и дори се влошава. Детето възлага на разкрилия се талант надежди да подобри приемането му, и работи усилено, за радост на родители и треньори. Но амбицията, и желанието за приемане и социален статус сред връстниците растат успоредно с положения труд, и често дори го изпреварват – а успехите отначало растат бързо, но колкото по-близо до върха, толкова по-трудна и бавна е всяка крачка нагоре. Заради хвръкналото си самомнение детето става все по-трудно за понасяне, и това не подобрява приемането му, дори напротив. Връстниците може да го остракират дори по-зле отпреди. И детето започва да трупа злоба и желание за отмъщение.

В типичния случай натрупаното зло може да превърне детето в един зъл възрастен, който си отмъщава на виновни и невинни до безкрай, или дори в психопат. Или пък може да се разсее в някаква степен, било ако детето намери по-толерантна среда, било ако започне да осъзнава какво става с него, и как това го изкривява… В първия случай резултатът е подходящ за амплоата, в които се изисква дефектна личност – престъпници, доброволни доносници и пр. Или да си намери работа, в която да упражнява безнаказано психопатията си: надзирателите в затвори са чест пример, но и всяка друга професия, свързана с отговорност за беззащитни, е “подходяща”. Във втория случай резултатът, за щастие, е повече или по-малко нормален човек: психотерапията на подобни случаи обикновено работи именно в тази насока.

Като правило разочарованието от разминаването между полагани усилия за постижения и социално неприемане депресира детето. При достатъчно сериозно разминаване и/или чувствителна и податлива на депресии личност може да се стигне и до клинична степен. Точно това се е случило с Тим Кречмър – той е лежал в клиника за лекуване на депресивни, и е бил пуснат от нея за преминаване на домашно лечение, точно преди да хване пистолета. Ако клиниката набляга на психотерапията, може в този случай (евентуално и с медикаментозна помощ) да подобри цялостното състояние, и да облекчи проблема. Ако обаче разчита единствено на медикаментозното лечение, рискува облекчението да е временно – не само че причината за депресията остава, но и на детето се лепва стигмата “ненормален”, а тя също не му помага особено…

Не зная колко точен съм в догадките си за Кречмър. Може би точно при него историята е различна в детайлите, но типичният случай от неговата категория минава по тази схема. Проблеми, проспани от родителите, от учителите, от училищните психолози (ако в училището ги има), и накрая и от лекарите в клиниката…

Но все пак при много тинейджъри проблемите биват проспивани от всеки наоколо, а малко стават масови убийци. Да, Кречмър е имал достъп до огнестрелно оръжие – но и да го няма, колко трудно е да запалиш училището, или да го обгазиш със силно отровен газ (бих могъл да получа поне двайсетина различни вида от свободно продавани материали, изцяло наизуст, само с общите си познания по химия)? Напълно по силите на тинейджър е. При нашия герой обаче е имало една особеност, която според мен е наклонила везните.

Независимо как се е стигнало до депресията, и какви точно са причините й, клиничната й картина не е твърде различна между случаите. Симптомите са почти едни и същи. За целите на нашето обяснение можем условно да ги разделим на две групи: симптоми на ниско самочувствие (тъга, мъка, отчаяние, яд, вина, чувство за отмъщение…), и симптоми на понижена активност (нежелание за излизане от къщи, активни физически упражнения, поемане на инициатива…).

Почти всички медикаментозни лечения на депресия имат една обща черта: те облекчават симптомите на понижена активност преди да облекчат симптомите на ниско самочувствие. Например, един депресивно болен може да иска да се самоубие, но да му липсва инициативата и енергията да го направи. В един момент от лечението обаче инициативата и енергията се връщат, а самочувствието още е ниско, и желанието за самоубийство е силно. Това е моментът, в който болните се самоубиват – и болниците следят за него много внимателно, и предпочитат пациентите да са по това време в клинични условия, под наблюдение. (Ако ви се налага да лекувате депресивно болен в къщи, не го пропускайте и вие!)

Кречмър вероятно е имал някакво желание за самоубийство – накрая, при престрелката с полицията, той се застрелва. По-силно обаче е било желанието за отмъщение към тези, които не са му обръщали внимание. (И по-специално към момичетата – почти всички застреляни са жени: Кречмър е 17-годишен…) Това е, което лекарите в клиниката му са проспали – те вероятно са открили желание за самоубийство, което са преценили като недостатъчно, за да посегне на себе си при обичайни домашни условия. Не са обърнали обаче внимание на желанието му да си отмъсти (а и той сигурно го е криел – но ако са профи, те трябва да се сещат и да внимават). И са го пуснали точно на върха на периода, когато активността му вече е ОК, но самочувствието още не е. Приели са подобрената активност за признак на повлияване на болестта, но не са изчакали да се повлияят и свързаните със самочувствието симптоми. Тоест, неволно са превърнали Тим в убиец, пускайки го от клиниката точно в най-неподходящия момент.

За мен лично историята е поука в две отношения.

Едното – не знам дали недостъпността на оръжието е превенция на масови убийства, но следенето на състоянието на зле притиснати и изкривени хора със сигурност е. Всъщност, чудя се дали не е добра идея да се създаде център за психологическа помощ, финансиран изцяло от държавни или обществени фондове, и насочен точно към това да помогне на човек да решава проблемите си. (Чувал съм например, че във Франция има център за помощ на самоубийци – ако някой желае да се самоубива, може да се обади там; те пристигат с линейки и прочее, и му обръщат цялото внимание и грижа, от които реално имат нужда над 90% от самоубийците; това е някаква форма на същото.) Звъниш, казваш си, че си на ръба – те се грижат да помогнат. Най-вероятно спестените разходи от престъпления, самоубийства и болнични, и увеличените приходи от данъци (човекът с решен проблем работи и плаща данъци) спокойно биха покривали разходите на подобен център.

И второто – колко лесни за допускане, и с колко тежки последствия могат да са лекарските грешки, и пропуските в медицинското образование. В случая с Тим Кречмър лекарите просто не са учили, и/или не са предположили вероятност за убийство вместо за самоубийство: по-доброто образование и професионализъм можеше да им спести тази грешка. В България тази тема надали е актуална: тук май е доста по-актуално как да бъдат научени, или принудени повечето лекари да обръщат внимание и на самия пациент, а не само на портмонето му. Но на мен лично ще ми е за урок – много предпочитам, когато мога, да се уча от чуждите грешки, а не от свои.

Кормилото трепти в ръцете, и край мен лети светът на Нощта.

Прелитат и отминават самотни светли петна, или цели електрически съзвездия. Паяжини от светлина, сякаш изтъкани върху черния лист на съществуванието от кредата на Васил Иванов. Или, както той би казал с думите на Дънов – изтъкани колкото от светлина, толкова и от дух, защото двете са едно. Всяка нишка сътворена от мечти и грижи, слели се в едно с духа на хладния метал на роторните валове и прегръдката на колекторите. Създадена от умове и чувства, те пък от жива плът, тя на свой ред от камък и пръст, а техните атоми, отдавна някога, в пламтящото сърце на звезда… И сплетена с безброй други нишки в необозримото, което наричаме наш свят.

Задават се отпред, сякаш изстреляни по мен от бъдещето. Прелитат в неуловим миг – и вече са минало. Дори ако обърна веднага колата, вече няма да са същите. Край мен лети, нарисувано със светлина и дух, Времето. Измерено не със секунди, а с незримото, което можеш да поемеш от прелитащото.

Ефект от разсинхронизирането на мозъка, казва студеният разум. Нощ е, и ретикуларната ти формация е с намалена активност. А нуждата от концентрация, и резките бързи дразнения от подминаваните светлини активират кората и подкорието, и разминаването в активностите създава база за необичайни асоциации.

Разумът знае тези неща. Може да обясни в какво точно състояние е всяко участъче на мозъка ми, и защо се чувствам така странно, сякаш възбуден, сякаш с наострени сетива. Да ме предупреди да внимавам да не се отвлека, и какво ли не още… Но не може да ми даде усещането, което изпитвам. То иде от пътя и нощта.

Ако бях по-уморен, може би бих се разконцентрирал от карането. Но сега е дори обратното – пороят мисли, усещания, чувства не ми пречи. Без никакъв проблем следя за неравности по пътя, внимавам за проблеми на неосветените места, засенчвам огледалата, когато отзад блеснат фарове. И в същото време цели светове прелитат през ума ми в миг. Сгъстени концентрати от истински или никога неизпитвани изживявания, спомени, идеи. Парчета живот, изживявани целите за невъобразимо кратко време, но така пълноценно, сякаш са отнели часове или дни.

И богатството им е необичайно. Сетивността им е невероятно плътна и пълноценна. Напрягането на сетивата, казва разумът. Търсиш да улавяш в тъмното и слабите дразнители, напрягаш очите си, и неволно и останалите сетива, включително крайните стъпала на мозъчните анализатори. Оттам и силата на усещанията.

Само че в момента не го питам откъде точно идва тази сила на изживяванията. Просто й се радвам.

За миг проблясва поредното, и отминава, преди да успея да осъзная, че го е имало. Но оставя спомена след себе си – богат и дълбок, като от истински преживяно. Единствената разлика с реален спомен е знанието ми, че това никога не се е случвало, че е само фантомен проблясък в ума.

Пак нощ, но на тропически остров. Буря е, макар и не тайфун, и вали топъл, проливен дъжд. Усещам как дърветата над главата ми се огъват от вятъра и плискат водни струи, как някъде отстрани се издига планината насред острова, а от другата страна, може би на стотина-двеста крачки, са вълните. Проблясват мълнии и изтръгват за мигове гората наоколо. А сред всичко това се носи песен – и аз танцувам с нея, както ми падне, неподчинени на никаква логика движения, напаснати колкото мога с песента. Не разбирам думите й, но са странни и неописуемо богати с чувства – щастие и сила, екзотика и вълшебство, и какво ли още не. Песен, изпята от острова и гората и бурята, и от моето присъствие там…

Песента е Alegria, на Emerald Singers, казва самодоволно разумът. Чу я днес по радиото, докато обядваше. Не й обърна внимание, но мозъкът не пропуска нищо, и може да го изкара при състояние като твоето. Знаеш, че са от Монсерат, оттук и тропическият остров с планината. Нощта е аналогия със сега, бурята с мълниите – на светлините, които подминаваш. Усещането за екзотика е от астрофалната структура на музиката, която е комбинация от местни ритми. Версията на песента, която чу, беше на испански, затова и не я разбираш; “щастие” и “вълшебство” си отгатнал от обща култура. Иначе текстът й е съвсем банален, лесно можеш да си го преведеш…

Сигурно мога, лесно или трудно. Сигурно разумът може да ми обясня всеки най-дребен елемент от усещането. Но не може да ми даде самото усещане, ярко като преживяно наистина. Богатство, което ще остане завинаги в мен. Ще ме изпълва и топли. Ако седна да творя нещо, може би ще се влее в сътвореното. И ако случайно има отвъд (не ми се вярва, но какво от това?), ще го отнеса там със себе си… Разумът може да ми даде сухата истина, която вероятно би задоволила база данни. Но аз съм човек, и освен фактите ми е нужно и усещането. Чувството.

Затова загърбвам разума за момент, и се потапям в усещането – нощта, и бурята, и танцът, и музиката.

Спорът дали по-бруталните техники на разпит са оправдани при определени условия, и трябва да бъдат узаконени, не е откакто САЩ започнаха да задържат пленници в Гуантанамо, и откакто започнаха да ги пращат в трети държави, където мъченията при разпит са легални. От много по-отдавна е.

И аз неведнъж съм обмислял аргументите на двете страни. Изглеждат сериозни. Но колкото по-внимателно ги обмислям, толкова повече аргументите на едната страна – на противниците на разпитите чрез измъчване – натежават. Докато не достигнат до пълно убеждаване, поне за мен.

Винаги ме е сепвал въпросът: “Ако някъде има поставена бомба със закъснител, и единствено мъченията могат да накарат пленен терорист да каже къде е, не е ли редно да е легално измъчването му? В името на спасяването на живота на хора!”. Спасяването на живота на хора оправдава много неща… Но мисля, че вече спокойно мога да отговоря – не, не бива да е легално. Колкото и странно да звучи, не е оправдано.

Мъченията са различно ефективни при различните хора. При голям процент дори само заплахата с по-сериозно мъчение може да ги накара да “признаят” всичко на света, особено ако им обещаят човешко третиране после. Включително при наглед много корави хора – почти всеки си има слабо място… Някои хора пък са изключително издръжливи на мъчения, и изобретателни в лъжите си. Този спектър прави мъченията един от най-недостоверните източници на истина за нещата. А недостоверността на информацията може да коства живота на хора точно така ефективно, както и липсата на информация.

Също, колко често се случва в реалния живот някъде да има заложена бомба, която ще избухне, но да не се знае къде е? И плюс това да имаме пленен терорист, който знае нужните ни детайли? Аз например не се сещам за подобен случай в историята на България; дори да съм пропуснал, надали ще са много. А с (далеч не толкова) изключителни и редки примери можем да оправдаем:

– бруталното следене на всеки гражданин, обиските без прокурорска заповед и пр. (ще бъдат разкривани повече престъпления)
– лишаването от право на адвокатска защита, и всъщност изобщо от право на съд (престъпниците ще избягват наказанието много по-трудно)
– геноцидът при война (“милите” дечица на врага и днес ни следят, а пораснат ли малко, и ще ни избиват), или дори без повод, за в случай че някой ни стане някога враг (ами ако вземе да стане война? да чакаме те да ни избият, че тогава ли?)

Затова и изключителните случаи не могат да са основа за законодателни решения – дори ако са очевадно полезни. Защото веднъж на столетие може да са от полза, но всеки ден и минута са от вреда.

После, в името на какво оправдаваме измъчванията? На това да спасим хора от страдания и смърт. А държава, която измъчва заподозрените, не стоварва ли именно страдания и смърт върху в огромния си процент невинни хора? Разрешим ли мъченията, увеличаваме донякъде шанса си да спасим някого, в много рядък случай – но превръщаме държавата си в ежедневен престъпник, който всеки момент може напълно да нападне, измъчва или дори убие лично нас.

(Пример: соц-България, в която мъчението на заподозрени беше реалност, ако и съмнително законно. Спасило ли ни е то от лоши неща? Безспорно да – беше студена война, имаше си и шпионаж, и саботажи, и какво ли не още. Но какъв е процентът на предотвратените злини, и вредата от тях, в сравнение с този на невинните измъчвани, затваряни, разстрелвани по граници и къде ли не…? Има ли съмнение, че най-страшният враг на българина, много пъти по-страшен от всички останали заедно, тогава беше държавата ни? Искаме ли пак да живеем в такава държава?)

“Ами ако опасността е за живота на твоето дете? И тогава ли ще си такъв хуманист?”

Това е най-страшният въпрос. Да, в такава ситуация, ако нямам друг избор, сигурно бих измъчвал пленения терорист… Но в нея, ако нямам друг избор, без колебание бих и откраднал кола. Бих ударил и зашеметил полицай, който се опита да ме спре. Бих влязъл с взлом в къща, и бих я обрал. Вероятно бих наранил не твърде тежко човек… Тези неща трябва ли да бъдат също узаконени? Дали не е много по-логично, и редно, и справедливо да бъдат оставени извън закона, а пък съдът, който ще ме съди после, да реши – е ли ситуацията ми смекчаващо вината обстоятелство?

Количествената преценка НЕ може да оправдава действия. Представете си болница, в която деца очакват трансплантация, но органите не достигат. А някъде има едно най-обикновено, здраво дете, чиито органи могат да спасят 5 (10, 20…) деца, които иначе ще умрат до няколко дни. Да узаконим ли убийството на едно дете, след като ще спаси живота на повече?

(Въпросът не е хипотетичен! С въвеждането на масово събиране на биометрични данни, ДНК информация и прочее, откриването на подходящи органови донори скоро ще е въпрос на едносекундна заявка в база данни. И принципът “голямото добро оправдава малкото зло” отваря такава кутия на Пандора, че…)

Често чуваме изрази като “престъпниците може да са зли, но държавата няма право да бъде”. Сумирани, те казват едно – държавата, ако не е престъпна, е длъжна да спазва морален императив. А моралният императив е не абстрактна хуманистична концепция. Той е реално практическо следствие от изброените по-горе и други подобни неща. И който не го спазва, лекува хремата с чума.

А последствията са както за него и за подкрепилите го, така и за всички, които просто не са го спрели. Без значение защо.