“Честта и достойнството на индианеца се определят по силата и ловкостта му, и по броя на децата му, а най-много по броя на белезите, що носи. Тъй е, защото индианците са воини, и по белезите те съдят колко е воювал човекът: който няма много белези, или е още твърде млад, и чест ще завоюва тепърва, или е страхливец, който бяга от сраженията, и чест няма и не бива да има…”
(Из откъсната страница, с правопис от края на 19 или началото на 20 век, намерена близо до пункт за вторични суровини, и цитирана по памет.)
“Сатияграха” се нарича философията на Ганди, известна още като философия на ненасилието. На постигането на цели не с въоръжена борба, а с непротивене на злото чрез насилие.
Често бива критикувана заради привидната си безполезност – на думи, тя изисква да направиш каквото противникът иска от теб, без да му се противиш. Например през 1946 г. Ганди казва за евреите в нацистка Германия: “Трябвало е да се хвърлят отнякъде, или да се удавят в морето, за да не помагат на нацистите”. Резултатът е смях и възмущение, наглед напълно основателни.
И все пак, именно тази философия постигна нечуваното – изтръгна от британската корона перлата й, Индия, по ненасилствен начин. Писал съм неведнъж – единственият в човешката история, който може да бъде сравнен с Ганди, е вероятно Христос. Ако е съществувал реално… (Ако не вярвате на мен, повярвайте на името-синоним на гениалност: Айнщайн. Когато Ганди загива, без да е получил Нобелова награда за мир, Айнщайн казва: “Пропуснахме една възможност да документираме за идните поколения, че такъв човек е ходил по земята, в плът и кръв.”)
(И още нещо. Обратният път – насилието срещу злото – беше избран от евреите, които създадоха Израел. Резултатът е, че те вече 60 години водят война, която все по-очевидно не могат да спечелят, въпреки че противниците им са много по-слаби и по-зле въоръжени. И, което е по-страшното, че войната малко по малко скланя ума на средния израелец към идеята, че палестинците е най-добре да бъдат избити до крак – а това превръща жертвите на Холокоста в готови изпълнители на Холокост. Как мислите, какво ще стане, ако в Израел стане популярен политик, който открито пропагандира “окончателно решаване на арабския въпрос”? Дали няма да получи тиха, но масова подкрепа?…)
Защо става така? Защо обикновената логика ни подвежда? Къде е истината?
Част от истината е, че Ганди всъщност НЕ пропагандира безропотно подчинение – никак даже. Той казва, че ненасилието има цел – и тя е да не сътрудничиш на насилника. Ако е нужно, остави го да вземе от теб каквото иска – но не му помагай. (По-късно тази идея ще открие Солженицин, и ще я издигне в “Архипелагът Гулаг”.)
Нещо повече. Когато е възможно да действаш срещу противника си ненасилствено, не пропускай възможността да го направиш. Демонстрирай. Убеждавай околните, че така не бива, че това не трябва да се допуска, и че те могат да помогнат, ако се присъединят. Убеждавай противника си, че е сгрешил, че по този начин няма да стане по-богат или по-щастлив. Откажи да му се подчиняваш, дори ако ще те убие. Когато избираш, избирай старателно и умно. Всяко ненасилствено действие е позволено и желано.
И най-важното. Никой насилник не търпи съпротива, дори ненасилствена – той наказва за нея. Понякога ужасяващо. Точно тук е ключовият момент на сатияграха – ти трябва да приемеш наказанието. Да го изтърпиш в пълнотата му. И след това, ако наказанието не е било смърт, да продължиш да правиш каквото трябва, дори под заплаха от ново, по-страшно наказание. Дори ако то вече ще е смърт. Някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.
Приемането на наказанието е, което дава на философията на Ганди силата да победи империята. Никой, освен социопатите от кино-хорърите, не може да издържи дълго срещу хора, които няма да упражнят насилие срещу него, и се боят от смъртта, но няма да му сътрудничат пряко или косвено, дори под заплаха от смърт… В историята на освобождаването има случай, когато индийци преграждат с няколко редици пътя на британските военни. Командирите нареждат стрелба. Първите няколко редици индийци падат, останалите стоят – без никакво враждебно действие, но непоколебимо, и просто гледат британските войници в очите. И войниците отказват да стрелят, въпреки заплахите за военен съд и разстрел…
(В петък си направих мъничък експеримент. Бях на протест срещу уволняването на Тома Белев, директор на парк “Витоша”, който дълго сдържаше напъните за застрояване в резервата. Протестът беше неразрешен и нерегламентиран, и спешно свиканите полицаи не знаеха какво да правят. Още повече че блокирахме кръстовища в пиков час. Някои се държаха много разбрано и със симпатия, и ни помогнаха да постигнем целта си – максимум известност за протеста – с колкото се може по-малко вредене на движението. Имаше обаче и други, които просто не знаеха как да реагират в ситуацията.
Един от тях ми привлече вниманието. Току-що пристигнал, вероятно нахъсан при инструктирането, и изправен пред очевидно нарушителска ситуация (блокирано кръстовище). Тръгна и строго започна да събира лични документи на най-близките протестиращи. Щукна ми идеята, отидох и му се усмихнах:
– Добър ден. Ето ви и моята лична карта.
– А вие какъв сте? – Той ме изгледа учудено.
– Ами и аз подкрепям протеста.
Той помисли малко и я взе. Взе още една-две, погледна пак към мен, поколеба се секунда, и тръгна с картите към полицейския джип отстрани. Забави се там малко, после дойде при нас:
– Картите ви са в онзи джип отстрани. След митинга ще решим дали да ви ги дадем на място, или да ви караме в управлението.
– Не е нужно да ни карате – намеси се един момък, чиято карта също беше взета. – Просто ни кажете, ние сами ще дойдем.
Полицаят се обърка за момент. Беше млад, очевидно не глупав или злобар, но просто беше очаквал друго – вероятно съпротива, побои, нужда от арести. Трудно му беше да превключи мигновено, че нещата са абсолютно различни, и насилствена съпротива и заплаха просто няма.
– Ще дойдете ли? Иначе ще ви арестуваме.
– Че защо да не дойдем? – учуди се абсолютно искрено момъкът.
– Нямаме от какво да се боим. Приличаме ли на престъпници и обирджии? – намесих се и аз.
Полицаят ни изгледа, размисли за момент и се отдалечи. Минута-две по-късно мина и ни раздаде обратно документите. Сигурно са записали данните ни, но това не ме безпокои. Ненасилието беше победило. При нас беше дошъл човек, инструктиран да очаква и нахъсан да види престъпници, а видя хора, загрижени за природата – и си тръгна с това разбиране. Експериментът беше успял.
Апропо, тук е мястото и да се извиня на всички, на чието движение попречихме. Следяхме никъде да не запушваме за повече от пет-десет минути, но все пак е пречка. Мисля обаче, че да запазим Витоша от превръщане в куп бетон и “резиденции” си струва веднъж-два пъти да изчака човек 5 мин. Все пак планината е последният останал бял дроб на София, а най-голямото предимство на скъпата ни столица е, че тук виждаш какво дишаш. Който не вярва може да се качи на Витоша, докато още не е станала частен двор на поредния корупционер, и да погледне към града. И да се замисли как изглеждат дробовете му, и дробовете на децата ни.)
Ганди неведнъж е казвал, че насилието е за слабите – сатияграха е за силните, наистина силните хора. И само за тях: тези, които се боят от насилието, са всъщност твърде слаби дори за него, а за ненасилието ще са още по-слаби, и не бива да бъдат приемани. И че ако изборът ти е между страха и насилието, значи не си достатъчно силен за сатияграха, и е по-добре да избереш насилието, защото то все пак значи повече сила от страха. “Ако не чувствате, че ненасилието ви дава сила, много по-велика от всяко насилие, по-добре нямайте нищо общо с него и се върнете към оръжията”, са думите му.
Понякога може да струва много да приемеш наказанието за това, че се бориш за добро, и да го изтърпиш, но трябва. И трябва след това да имаш още достатъчно сили, за да продължиш, и да си готов и за още по-тежки наказания, които да посрещнеш по същия начин. Не всеки го може. Дори за най-силните е много трудно. Но тези, които го могат, са по-силни от палки, автомати и всяко оръжие. Те са истинските хора, пред които въоръжените разбират колко малко всъщност струват, и че оръжията им са не извор на сила, а самопризнание за слабост.
Истинската сила я дава приемането на наказанието, готовността да го изтърпиш, и след това да продължиш да се бориш, с ясното съзнание, че ще има ново, и по-жестоко наказание, и ще го приемеш по същия начин. Няма значение дали противникът ти е авторитарна или корумпирана държава, която се опитваш да оправиш, или каквото и да е друго. И да, има противници, които третират ненасилието като слабост, която трябва да се използва – за да го оценят, те може да имат нужда и от друг вид респектиране. Но същността на нещата, е че силата на човек се определя не по колко болка може да причини – тези, които най обичат да причиняват болка, често се превръщат в настъпено лайно, когато видят дебелия край. Определя се по колко болка може да изтърпи.
Същото, казано по друг начин: болката, която можеш да причиниш, е външна сила. Тя може много лесно да ти бъде отнета – две счупени ръце, и точка. Болката, която можеш да изтърпиш обаче, е вътрешна сила. Истинската Сила. Нея няма как да ти я отнемат, тя е винаги твоя и е с теб… Както би казал Йода, “нека Силата бъде с вас.”
“… Защото славата за победи може да е и нарочно посяти слухове, а пък водачеството – плод на интриги. Ала белезите са, които казват истината за индианеца. Те са доказателството за болката, що е имал смелост да посрещне и изтърпи смело. Те са, които показват, че му се полагат чест и уважение…”