(Студена приказка)

І.

Черния принц лежеше в покоите си, по-тъмен от тъгата. Под черни кадифени одежди бледа прозрачна кожа прегръщаше треперещо студено тяло: дълбоко под кристалната плът, едно сърце туптеше тихо, всеки удар: звън на стъкло.

(То е просто едно парче сега, това сърце. Казват, че Княгинята на Далечните земи се оглежда в другите късчета, всяка сутрин при Посърналото дърво.)

Стаята му беше череп на великан от Подморието. През дупките на двете очи нахлуваше светлина денем и спомени за безбрежни океани нощем. Полуотворените челюсти, зъбати и напукани, зееха към света, но не го допускаха вътре: прозрачна защита спираше вятъра и дъжда, които и без това рядко навестяваха земите на Черния принц. На тила имаше тясна врата, водеща към тесен коридор. Всеки път, когато някой я отвореше, стаята плачеше.

Черния принц не спеше. Вече не го правеше, защото чичо му – Червения вихър, бе водил дълга война в Земите на съня, векове преди раждането на Принца и сега никой не беше добре дошъл при Фантазмите: те още помнеха разкъсващите нокти на Вихъра, жадните за химерна кръв устни. Най-често бледият младеж лежеше.

Както сега: ето лявата му ръка, натежала от обсидиан, пълзи по постелите, пропити с мрак.

- Кога ще свърши зимата?

Думите, и те тежки, падат на леглото, но коприната е хлъзгава.

Туп-туп-туп.

Пак ли разля нещо?

- Не, това е гласът ми. Попитах: кога ще свърши зимата?

Помня много зими. Не мои, чужди. Зимата никога не свършва. Мисля, че тя кара сърцето да гори – надявайки се за пролетта.

- Сърцето ми е разбито. Ако само можеше да пипнеш тук – бяла ръка по бялата гръд, - щеше да усетиш как боде.

Принцът вдигна ръката над очите си: показалецът аленееше.

Това е просто стъкло. Не сърце. Кой знае къде е сърцето ти.

- Аз знам. То поглъща лика й всяка сутрин преди тя да отиде да напои Дървото със соковете си.

Ах, отново тя. Все тя и тя. О! Майка ти те зове!

През костеливите устни на великана се промъкна растение. Лианата се плъзна по пода, изкатери леглото и погали крака на Принца. Лилавия цвят на върха й се отпусна върху кожата и остана като рана.

- Майка ми. И тя не спи.

Луната гледаше през очите на великана.

Никой от вас не спи. Така и трябва. След всичко, което сте сторили...

- Нищо няма значение. Греховете дойдоха твърде късно – вече душите ни бяха почернени.

Странно семейство сте вие. Нали няма да ме издадеш на майка ти? Обещай да не казваш, че още съм тук.

- Обещавам, знаеш, че не те искам прокуден. Искам те тук.

Въздишка на облекчение събуди цветето. То надигна глава и се завъртя.

- Идвам, майко. Идвам.

В градината на Кралицата танцуваха плевели. Токовете на Принца удряха черния мрамор, раждайки ритъм, който растенията поглъщаха като вода и светлина.

- Танцувайте, мили мои, танцувайте!

Дори гласът й беше тъмен. Цветята се хранеха с него.

Покоите на Кралицата бяха в Подземията. Градината й беше дъно на кладенец. Слънчевата светлина стигаше долу, очернена и изкривена. Веднъж видял мястото, човек преставаше да се чуди защо цветята никнат такива зверове.

- Майко, нямам желание – каза Принцът и бледите му устни отново засмукаха ранения пръст. – Пак ме боли.

- Но ти винаги си обичал Гората!

- Вече не, майко. Мразя дърветата. Всяко едно е спомен. Мразя спомените.

- Милият той. Все още страда по нея. Трябва да позволиш на Горян да целуне врата ти. И махни пръста от там! Не пий кръвта си – така всичко се връща обратно.

- Послушай майка си, сине. Остави кръвта, нека раната зарасне – каза баща му.

Кралят лежеше в сребърната си клетка до леглото на Кралицата. Белите му кости потракваха, цветята се ослушваха.

- Обикновено ти казвам да не слушаш баща си, но този път думите му са истина. Явно Горян си върши работата.

- Горян! Този хищник! Цялата ще те изпие, помни ми думата.

- Твоята дума се помни, уви. Самата земя я помни. Жалко, че нямам прозорци тук, за да видиш как помни!

Трак-трак-трак.

Кралицата махна с ръка и по решетките на клетката започнаха да се увиват лиани. Скоро до леглото й имаше храст. Тихо почукване се чуваше отвътре, но листата зашептяха и го заглушиха.

- Сине, никой друг няма да свърши работата както трябва. Ти познаваш Гората.

- Всяка седмица събирам гъби. Всяка седмица убеждавам земята, че ще й ги върнеш, а ти нищо не правиш. Не можеш ли поне да обучиш някой слуга?

- Не, разбира се – надигна се Кралицата. Възглавницата зад нея се размърда. Една пухкава опашка погали окичения със слепи камъни врат.

- Горян иска храна – изхриптя сянката под опашката.

- Млъкни! Не виждаш ли, че говоря със сина си?

Опашката застина.

- Не, разбира се – повтори Кралицата. – Слугите, обикновените хора, няма да се справят. Ако наистина искам да излекувам земята, ще ми трябва помощ от някой с кралска кръв.

- Тогава защо даде сестра ми на онзи? Ако я беше омъжила за друг, сега щеше да може да ти помогне. По-добре от мен!

Мълчание.

- Хайде. Ще оправя стаята ти, ще...

- Стаята ми няма нужда от оправяне! Едно студено легло. Нищо друго няма!

- Ще говоря с нея...

- Всеки път ми го обещаваш! А и вече не знам дали го искам.

- Помисли какво ми помагаш да извърша. Излекувам ли земята, ще успокоя Фантазмите и ти ще можеш да спиш отново. Да не говорим за Дървото, което вече няма да е Посърнало. То няма да се нуждае от нея, тя пак ще потърси човешка ласка.

Тъмните думи знаеха как да се движат из черните коридори. Стрелнаха се право в душата на Принца. Както всеки път. Затвори очи за малко и в мрака видя натежалите клони, унилите листа.

Преди да отиде в Гората обаче, се върна в стаята си. Луната се беше засрамила и сигурно надничаше през чужди прозорци; очите на великана показваха белите звезди на небето. Дясното ограждаше цяло съзвездие – Сатир, а парченцето нощ в лявото беше като черен плат, върху който са разпръснати няколко скъпоценни камъка.

Стаята мълчеше; леглото приличаше на замръзнало море с намачканите чаршафи и блещукащите конци върху извезаните възглавници.

Черния принц отиде до единствения гардероб и го отвори. Дървото изскърца, още мрак се вля в стаята. Две бледи ръце се протегнаха след мрака и докоснаха ризата на Принца. Малки пръстчета с дълги нокти се опитаха да се впият под гърдите му.

- Стой мирно! – изсъска Принцът.

Ръцете се скриха и вместо тях от гардероба излезе глас. Струни, върху които играеше лък на някой, който не бе и чувал за музика:

- Ще стоя, ще стоя. Но няма да е задълго.

- Аз ще реша за колко ще е.

- Нееее – да, определено не музикант, а ковач най-вероятно държеше лъка, - няма да рррешишш. Няма да можжешш.

- Ще видим.

Черния принц бръкна в гардероба. Последваха думи, дошли от други светове и невъзможни за изписване. След това:

- А така. Сега ме остави да си намеря нещата спокойно.

Извади сребърна вилица, кристална кошница и парче нощен плат. Затвори гардероба и излезе от стаята.

Гората пазеше гърба на Замъка. Някога дърветата й били зелени и живи. Сега бяха сиви и неживи. Във всяко листо, под всяка кора течаха отровни, горчиви сокове. Поляните й бяха издъхнали под тежките стъпки на армиите на Краля и Червения вихър. Духът пазител виеше непрестанно и бе прогонил дори вятъра от безнадеждното място. Единственото, което растеше, бяха гъбите. Малки, черни и здраво впили се в изнасилената земя. Като зъби на издъхваща вещица.

В Гората не можеше да се проникне денем, а нощем се влизаше само с магия. Черния принц извади парчето плат от кошницата и го завърза около очите си. Нощта изкрещя от болка.

<Продължавай да късаш от нощта и нищо няма да остане на този свят! Нищо!>

- Не съм аз, майка ми ме кара...

<Ааааах! Кога ще ме изцери, мръсницата? Кога ще ме изчисти?>

- Скоро, скоро.

Тишина.

Всяко влизане в Гората нарушаваше баланса в света. Но понеже светът отдавна се бе килнал, оставаше единствено надеждата. И всички бяха принудени да прибягват до крайни мерки. Духът можеше само да роптае, защото най-силно желаеше да бъде отново здрав и, макар и да не вярваше много на думите на Кралицата, те бяха единствените, които му шептяха за миналото. А той лелееше за него. Когато светът е парцалив и мръсен като наметалото на скитник, никой не гледа към бъдещето, само спомените говорят.

<Не взимай прекалено много този път. Боли!>

- Няма, само три. Така каза майка.

<Не знам защо се съгласяваш да идваш тук... смърт и сивота – няма друго. А ти все се връщаш.>

- И аз не знам.

Части от света са огледало за душата на някои хора. Понякога Черния принц виждаше себе си в Гората. Зъбатото му сърце беше като контурите на дърветата отдалеч: ръб след ръб; остри върхове; изкривени клони.

- Къде са гъбите днес? – попита Черния принц. Парчето нощ върху очите му дълбаеше сенки по кожата му. Небето беше станало малко по-светло: луната, завърнала се, гледаше отново.

Духът престана да вие за малко и между няколко тежки въздишки каза:

<Там.>

Дращене на сухо листо върху друго бръкна в ушите на Принца. Мракът пред погледа му се разтвори и той видя Гората. В миниатюрната нощ, легнала върху черепа му, той съзря дърветата и поляните така, както Духът ги помнеше: зелено и златно, кафяво и кехлибарено удариха очите му и нещо в студеното му сърце се сви. Като че ли самотното парченце беше лед, а не стъкло. Дано е лед, помисли си Черния принц, ледът се топи и изчезва, а стъклото те мами, че може да докоснеш света с протегната ръка. Хаосът от живи цветове забави водовъртежа си и от земята изникна пътека.

<Там.> повтори Духът пазител.

Черния принц тръгна към гъбите; всяка негова стъпка безмълвно напомняше на мъртвата трева за други, по-тежки и по-смъртоносни такива. Фигурата му, леко прегърбена, извървя пътеката под полуотворените очи на неживите дървета. Те знаеха кой е той: синът на мъжа, изцедил живота от телата им; племенникът на демона, изпил зеленото от листата им. Виждаха как в звънтящото му сърце го няма онзи мрак, който ги бе изродил: толкова прозрачно, макар и студено, бе то. Помнеха и момчето, което бе израснало под въглените им сенки. Затова не протегнаха клони, за да разкъсат плътта, нито вехти вейки да избодат очите.

<И какво излиза? Гората винаги дава. Дори и от мъртва утроба. Черна съдба, черна!>

- И това ще мине, казва майка ми.

Вой.

<Майка ти казва много неща. Все пак, предпочитам нейните думи пред тези на баща ти.>

- Той рядко говори вече.

<Така и трябва. Огньовете му болят, думите му нараняват. Толкова хора има на този свят и нито един да не се намери да покаже мълчанието и съзерцанието по-рано на баща ти...>

- Знам, знам... Това ли са гъбите?

Няколко тъмни образувания го гледаха отдолу. Черния принц клекна до подобните на парченца изгоряло месо организми и постави кошницата си на земята. В обезцветената Гора тя блестеше като северна звезда, а вилицата в нея звънеше и раждаше музика с всяко преместване, но в очите на Принца, под парчето нощ, кошницата стоеше изкуствено и грозно сред сочните треви и натежалите от живот клони. А гъбите сияеха във всички цветове, тела за дъгата, спуснала се от небето, за да си почине до следващия порой. Вилицата мърсеше многоцветието с вида си на ръжен, почернял от сълзи и пепел.

- Може ли да те попитам нещо? – Принцът не повдигна глава.

<Питай, питай...> дойде гласът на Духа без желание.

- Вярно ли е – вилицата излезе от кошницата и двата й зъба се сключиха около пънчето на първата гъба, - че майка ми ме праща в миналото за тези гъби?

Мълчание.

- Защото – продължи Принцът, вече заел се с втората гъба, - това, което виждам, не е Гората сега. Ами преди татко и чичо да изнасилят света.

Още по-тихо мълчание.

- Мисля – третата гъба падна в кошницата, - че майка ми е в съюз с нощта, която й позволява да пипа времето. Двете смятат, че истината за излекуването на земята се крие в миналото, когато тук е имало живот, и преди баща ми.

<Не ме карай да мисля за това. Недей, моля те! Всичко изглежда така – живо и зелено – за да ти е по-лесно, мисля.>

- Или на теб да ти е по-лесно. Ето какво мисля: майка ми поддържа някаква илюзия за света. Той не е мъртъв или опустошен. Него го няма. Докато трае илюзията, тя се опитва да го пресъздаде. Но затова трябва живот, трябва и истинска смърт. А такива е имало преди. Не сега.

<Вземи си гъбите и глупостите и тичай при майка си! Кажи й, че ще вия, докато не ми върне цвета. А щом вия, значи съществувам, повярвай ми.>

ІІ.

Докато беше жив, великанът Ракит гледаше света от толкова високо, че докато стигне до долу, погледът му забравяше защо и закъде е тръгнал. Тялото му кръстосваше Подморието неспирно, търсейки знание и удоволствия, и Морето на всеки няколко месеца, търсейки нови светове.

Странна война го откъсна от ежедневието му, подчини го на непонятен демон и в крайна сметка го уби. Черепът му, намерен десетилетия след края на последната битка на ръждясало от кръв поле, стана част от Замъка на брата на демона и неговата съпруга. Внушителната сфера от кост се превърна в стая, приютила три неспокойни съзнания, едно натрошено сърце и едно тяло, което никога нямаше да бъде истинско, защото беше родено от несигурно желание и мъчна страст.

Благодаря ти, че не й каза и този път.

- Никога няма да й кажа. Ако те открие, ще го е направила сама. А и не мисля, че когато това стане, ще има някаква опасност за теб.

Принцът лежеше отново. Очите му бяха затворени, пръстите на ръцете се прегръщаха над бавно надигащите се гърди.

О, тя няма да ме убие. Не може. Но е способна да ме прокуди. Някъде далеч.

- Едва ли ще се занимава с теб.

Прокуждането не иска много работа или време. Важното е да си го помисли. А аз не искам да отивам още по-далеч. Искам да се върна вкъщи. Да видя отново как корабите ни излитат към Морето, как проникват в синевата му като стрели...

Принцът бе чувал толкова много истории за Морето-Което-Е-Над, че избра да не изслуша тази докрай. Очите му се отвориха и той рече:

- Знаеш ли какво ми каза Духът пазител?

Знам много неща, но не и това.

- Каза, че вчера усетил двама от моите приятели близо до Гората. Понесъл се натам и ги видял втренчени в нещо, нещо не от този свят.

И? Като го казваш така значи има някакво особено значение? Знаеш ли колко неща от други светове се опитват да се промъкнат в този. Баща ти и чичо ти, черно да удави червеното му!, направиха преминаването още по-възможно.

- Мисля, че не става въпрос за разни Фантазми и други неща без тела. Онова било предмет.

Хмм...

- Ще трябва да проверя, разбира се. Когато занесох гъбите на майка ми, не й казах нищо. А и тя бе твърде заета с Горян. Но след малко ще потърся Арон и Крас и ще проуча историята.

Арон е с бебето сега.

- Идеално! – Принцът скочи и леглото простена. – Ще се опитам да го хвана преди да е тръгнал да го храни.

Черния принц се стопи като сянка в гладна нощ. Стаята остана празна и стенеща от затръшнатата врата. Нещо в гардероба дращеше и изписваше с нокти ефимерни думи върху сухо дърво.

Светът бе съсухрен и смачкан от две войни. Във всяка бе участвал Червения вихър – тъмният балансьор, мрачният пътеводител, знаещ всяка пропаст, всеки ръб и никога не пропускащ да ги покаже на света.

Вихъра беше демон, един от последните. Неговите събратя отдавна се бяха разпаднали, разлетели като прашинки или иглички суха кръв навсякъде по света. Някои от тях сега живееха във вампирите, други съществуваха като сенки – парчета памет, които оживяваха само през деня, когато слънцето решеше да си спомни за тях. След като съсипа Вторичния свят, Червения вихър реши да разтърси Първичния и пренасочи ноктите си от алчност и лъст от Фантазмите към хората и другите жители на тази земя. Помощник в начинанието бе Кралят.

Войната бе кратка и вихрена. Светът почти издъхна, а демонът се засити за известно време. Участието на Краля обаче, беше нарушило баланса: дете на земята се бе обърнало срещу нея. И ако обикновено след война светът възкръсва, този път не стана така: трупът остана. Вярно, с отворени очи и почернели зъби, с накъсани думи и едва доловими стонове, но пак труп. Фантазмите съвсем затвориха границите си, а Духовете пазители нададоха вой, който още не е стихнал.

Кралицата се опитваше да излекува света, но не се справяше много успешно. Имаше желание поне. Първото, което направи – една импулсивна постъпка, струваща скъпо (огърлицата от слепи камъни – замръзнали майчини сълзи, все още виси около врата й) – бе да даде дъщеря си за жена на Червения вихър. Демонът взе Принцесата в буря от въздишки и я понесе към земите си върху крилете на алени птици с кървави очи. Тя му роди наследник, а той я вгради в Замъка си, за да го направи по-силен.

- Това е нещо, което никога не съм виждал – каза Крас. – Нито аз, нито книгите в Библиотеката. Прочетох някои, попитах всички останали: нищо не се знае за този предмет.

Тримата се разхождаха в една от градините на Замъка сред илюзиите на Градинарите. Цветя в лилаво, жълто и зелено залъгваха очите им. Отдолу имаше смърт, но тя беше лесна за игнориране.

Черния принц взе предмета от ръката на Крас и го огледа.

- Прилича ми на пръчка от някакъв метал.

- Може и да е метал, а може и да не е – отговори му Арон и стисна по-силно бебето в прегръдките си. Мъничето изписука тихо, сиво като мишка, и бавачката му се усмихна над дребното му личице. Нейните очи веднага го успокоиха. – Със сигурност прави нещо. Не е един от онези предмети без смисъл, пръкнали се след последната война.

- Опитва се да направи нещо, по-точно – поправи го Крас. – Общува с нещо или някого.

Черния принц седна в сянката на един измислен розов храст и доближи нещото до дясното си ухо. Студената гладка повърхност погали почти прозрачната кожа.

- Нищо не чувам. Дали не е пратеник на Фантазмите?

- Агент, искаш да кажеш? – попита Арон и седна до него. Ръцете му се виеха върху голото сивкаво тяло на племенника на Принца като дракони в навъсено небе: ту мощни и разкъсващи, ту нежни и галещи.

- И аз не знам.

- Може би сестра ти ще знае – предположи Арон. – Най-малкото ще помни появата на такова нещо в предишни времена.

- Да – каза Принцът, докато очите му се оглеждаха в предмета: две сиви точки, измамно плитки. – Така или иначе, е време да я посетя.

Тримата напуснаха градината и се понесоха към Замъка на Червения вихър. Студеният великан, напоен с кръв и роден от плът и камък, се намираше отвъд Реката, зад Замъка на Принца. Приличаше на сянка на крепост, на спомен за вулкан, на илюзия за жива планина.

Стените му бяха от хлъзгав черен камък – нито следа от кристала, който изграждаше повечето обиталища на хората в този свят. Всяка една: огледало за най-мрачните кътчета на душата. По повърхността се гонеха сенки, кошмари, блянове, мечти, ужаси и красоти – все пленници от Земите на съня, Фантазми, мечтаещи за самоубийство, неспирно кълнящи без глас химери.

Хората, които минаваха покрай Замъка, денем или нощем, виждаха живите му стени и си казваха: Значи това били сънищата ни. А изпод гладкия затвор им отговаряше фантазмен вой, едно нечуто отрицание.

Черния принц и приятелите му пристигнаха при исполинското здание малко след края на утрото. Трябваше им повече от час, за да стигнат до сърцето на Замъка – не неговия център, а онази част от стената, която държеше във вечна прегръдка сестрата на Принца. Намираше се в една извивка и гледаше на изток.

Арон се приближи до безцветната стена и започна да я гали. С дясната ръка. Другата притискаше детето към гърдите й. Стената мълчеше и отразяваше лицето му: ту сурово и мъжко, ту нежно и женско.

- Скоро ще се събуди – каза на другите. – Да, тя може да спи.

Като казваше последното, тонът му се промени, зазвуча тъжно като носталгична песен.

Принцът докосна с пръст гладката повърхност: камъкът леденееше. Постави втори върху черните окови на сестра му: все така студено. Накрая залепи дланта си и разтърка: отвърна му едва доловима топлина.

Камък и плът, суха прах и пареща кръв. Пред очите им стената се раздвижи като ударено от нечие камъче езеро. Лицата на всички, не само на Арон, започнаха да се променят. Все едно пленените сънища бяха нахлули и на тази територия.

Тесните цепнатини, виещите се пукнатини, скърцащите древни парчета скала затанцуваха. Бавно като глетчери, неосезаемо като картина, която се променя със съвсем малко всеки път, когато отместиш поглед от нея. Камъкът стана плът, прахта – кръв.

Бледо лице се подаде напред и застина като гаргойл. Черните очи се отвориха, зейна червена уста. Белите зъби, блестящо студени, разбиха всяка дума на ледени късчета:

- Де-те-то ми. Къ-де е?

Ръцете на Арон се протегнаха напред, понесли малкото телце. Две студени длани от каменоплът ги посрещнаха и поеха товара. Нови думи се отрониха от стената:

- Тук-тук... мал-ко-то ми.

Разпознало в натрошения език своя майчин, детето изскимтя и отвори широко черни очички, зейна червена уста. Майката доближи лицето на рожбата си до своето: миналото погледна в огледалото на бъдещето.

Черния принц винаги се удивляваше, когато видеше сестра си и племеника си заедно – приличаха си толкова, че понякога се чудеше дали има истина в думите на майка му за онези хора, които са просто огледала.

Около Принцесата стената кипеше. Цветове и фигури се плъзгаха по твърдите стени: плоски криле се опитваха да се разперят в недостижимия въздух отвъд камъка, плитки гърла крещяха тихо като в сън.

- Опитват се да излезнат – каза Принцесата, вече възвърнала контрола си върху думите. – Чрез мен и детето.

Малкото момченце бе захапало гърдата й и студеният камък се отдръпваше от жената, навътре към мъртвите части на замъка на нейния съпруг.

- Връща ми услугата – засмя се хрипливо. – Аз му дадох живот, той се опитва да направи същото на свой ред.

Детето пиеше, а Принцът и приятелите му се чудеха какво точно влиза в телцето му. Просто майчино мляко или плененото несъзнавано на цялото човечество? Може би Фантазмите затворници наистина не можеха да се изплъзнат от хватката на Червения вихър и да преминат стената, която представляваше жена му. А може би не.

След като приключи с кърменето и върна рожбата си обратно в ръцете на Арон, сестрата на Принца го попита:

- Защо мислиш, че знам какво е?

Беше размахал предмета пред ясписовите й очи.

- Ти знаеш всичко.

- Не е точно така. Аз помня всичко, за да мога да го разкажа, както ще направя някой ден и с тази история. Има известна разлика.

- Да, но така пак си ни от полза: кажи ми имало ли е нещо такова на земята преди?

- Не. Не помня.

- Помниш ли нещо, което би ни било от полза?

Принцесата затвори очи. Зад клепачите потекоха мудни реки от прах; сухи ледници се размърдаха; пленени в кехлибар насекоми се опитаха да размахат криле.

- Само... само това, което мъжът ми каза... което той говореше преди... преди точно дванадесет днощи и няколко: Желанието създава други светове.

Гласът помете Черния принц като последния дъх на скален дракон – очите му изсъхнаха, а косите му тръгнаха да бягат, разкривайки бял скалп под хилядите си черни тела. Арон стисна детето в прегръдките си и отстъпи няколко крачки. Крас изкрещя от изненада и се строполи в краката на двамата си приятели.

- И сега, както винаги. Наистина не ми е ясно какво толкова е спечелила, като се е съгласила да я вградят... – думите на Крас, бързи и досущ като изречените след предишното посещение на тримата при сестрата на Принца, ехтяха из коридор от черен мрамор.

- Едва ли някога ще разберем. Майка ми казва, че тя е почти богиня – хранилище на света.

И Принцът си помисли, щом устата му се затвори: Трябваше да я попитам за миналото и дали наистина само то съществува.

Зад гърбовете им се стопяваше светлината от портата към коридора, пред тях се прозяваше сумрак.

- Трябва ли всички да ходим при майка ти? – попита Арон. – Мога да оставя бебето и в неговата стая.

- Знаеш, че Кралицата обича внука си, въпреки кошмарите, които чете в очите му. – отвърна му Крас.

Крас: като малък искал да стане войник, но подивяло копие, забравило, че Войната е свършила, се забило някъде над сърцето и под рамото на замечтаното момче. Оставило отрова, острието доволно се изтръгнало обратно и полетяло незнайно накъде. Крас останал с една красива и една вечно криеща се зад гърба му ръка. Не войник, а художник. Обичаше Арон, когато очите й го гледаха с обещания за свят от страст и странеше от Арон, когато ръцете му се протягаха към него в молба за разбиране.

- Майка ми ще свърже нещата. Сега имаме нашата история, думите на сестра ми, това, което казал чичо ми и... нещото. Няма как да не знае. А и Горян работи с паметта. И той може да помогне.

Черния принц вървеше пред тях, черната му риза, разкопчана, се вееше зад него като флаг от дим.

- И все пак – отново поде Арон, - аз мога да се върна, за да оставя бебето. Едва ли не му се е ненагледала.

Но вече беше твърде късно за връщане или отбиване, защото коридорът свърши, внезапно като сън, и градината на Кралицата цъфна пред тях, зловоннна и мътнозелена.

Цветята отново танцуваха. Всяко движение твореше нещо. Може би новия свят, помисли си Принца.

Тримата подминаха клатещите се лехи и влезнаха в покоите на Краля и Кралицата. Крас се усамоти в един сенчест ъгъл и не изрече нито дума повече, а Арон отиде до огромното легло и положи бебето на края му. В мрака от катранен балдахин блеснаха две очи в червено. Блед език докосна едната ръчичка на наследника.

- Не там, глупако! Не там.

Очите угаснаха и от черното изскочи Кралицата.

- Досега работеше върху баща ти, но май е още гладен – каза на сина си.

Черния принц погледна към клетката и скелетът в нея му махна. Единият му крак (десният) бе покрит с плът. Под жълтеникавата кожа се виждаха черни точици: космите, очакващи пролетта на тялото.

- Отново ще е цял, отново моят мил съпруг.

- Да, господарке. Дааа. Както пожелахте.

Горян, вампирът, слезе от леглото и се уви около краката на Принца.

- Кога прекрасният принц ще ми позволи да вкуся баща му в него?

- Никога. Не помня баща си преди Войната. Ще го пресъздаваш само от спомените на майка ми.

- Или фантазиите й – обади се скелетът. Цветята се втурнаха към него, но ръката на Кралицата ги спря.

- Нека си говори. Нека. Ще ми е благодарен, когато излезе от клетката.

Принцът размърда крака, за да прогони Горян, който се облиза и неохотно отпусна хватката си.

- Майко, искам да те питам нещо.

- Не е от този свят, сине.

Тя винаги знаеше. Тук всички винаги знаеха. Често Принцът се чудеше как е могъл да порасне в свят, където няма място за въпроси.

- Става нещо странно – продължи Кралицата, докато ръцете й люлееха заспиващото бебе. – И мисля, че ти си донякъде отговорен за случващото се.

- Аз? – Принцът бе искрено изненадан.

- Да, ти, сине. Получих вест от Княгинята... – по гладката повърхност на сърцето на Принца полази още една пукнатина. – Намерила на дървото необичаен предмет. Черна кутия, която се буди от време на време, за да покаже един образ: този на Княгинята. Гледала се как пои Дървото, как се взира в старото си назъбено огледало, как спи. Опитала се да прокуди окото от неземен материал, но не успяла. Да знаеш нещо по въпроса?

- Нищо не знам.

Принцът видя Княгинята. Видя я по-красива отвсякога, видя я в онова око и се зарече да се сдобие с него. Ако само можеше да си върне парченцата сърце от нея, които я запомняха всяка сутрин, щеше да има толкова много материал, за да... Но не! Няма смисъл от блянове; искаше да говори, както никога, за себе си:

- Нищо не знам и не мога да знам, майко. Лежа по цели дни, не мигвам цели нощи. Не правя нищо, за да знам каквото и да е. Покрит съм с пукнатини и дупки и целият изтичам. Не съм аз това, което се движи из Замъка, а нещо друго. Не сянка дори, а остатък някакъв. Как бих могъл да знам.

Кралицата върна бебето на леглото и се приближи до сина си. Очите й срещнаха неговите.

- Тя ще се върне за теб, скъпи. Ще се върне. Сега е нужна на света, първо в неговите устни трябва да вдъхне живот.

Ръката й се плъзна надолу по неговата (върху ледена черна коприна) и след това се скри в пищните й одежди.

В очите му видя, че той наистина не знае. За разлика от нея.

ІІІ.

Листата на Посърналото дърво плачеха.

Някъде долу, под облаците, черната пръст лежеше в очакване. Те гледаха отгоре, увиснали, с надеждата облаците да се разкъсат, за да могат да зърнат парчето земя или всичко да свърши, за да се понесат най-накрая към нея. Но нищо не се случваше: съществуваха във вечно лято, все в очакване на есента, която се луташе някъде по пътя.

Всяко листо беше голямо колкото крило на феникс. Не така пламенно и поне трижди по-мъртво, но способно да хвърля огромни сенки по гигантските клони. Сенките се движеха с вятъра, когато той се завърташе наоколо, и стояха неподвижни като кални локви, когато го нямаше.

Така бяха и сега, докато Княгинята се разхождаше из клоните, тръгнала на сутрешната си обиколка. Краката й, скрити под тежки тъмнозелени поли, носеха слабото й тяло от сянка на сянка; ръцете й галеха кората; очите й откриваха нови и нови рани върху туловището на издъхващото растение.

Дали Дървото беше Света, или просто важна част от него, нямаше особено значение. Някога Княгинята търсеше отговор на този въпрос, но преди години престана, разбрала, че каквато и да е истината, тя завинаги ще остане пленник на този сух и жилав любовник. Беше дъщеря на Зората и Дъжда – два демона, които отдавна бяха шум в кръвта на вампирите – и бе единствената, която можеше да даде живот на Света. Кралицата, майка на Черния принц, знаеше как да събуди Света, но само Княгинята можеше да го направи.

От незапомнени времена двете се опитваха да го сторят.

- Погледни ме, любима моя – разнесе се оловен глас сред листата. Кората затрепери и запука, под нея потече пустинен пясък вместо сок. – Погледни ме, докосни ме.

Княгинята се спря под черно листо и устните й се отвориха за тиха въздишка. Не отговори на Дървото, ами се опита да си спомни името. Правеше го всяка сутрин, без да знае защо.

- Побързай, моля те – мъртво вълнение раздвижи короната.

- Тук съм, Господарю, ида.

- Ако някоя сутрин, а тя ще дойде скоро, не те извикам, сигурно няма сама да дойдеш.

И на това не отвърна. Чуваше го често.

- Хайде!

Кората пред нея се разцепи и започна бавно да се разтваря.

- Влез в мен, любима моя.

Тя съблече роклята си и потъна в черната цепка.

Голото телце се гърчеше върху леглото на Принца.

Въздухът тежеше от въздишките на великана, гардеробът, отворил паст, сипеше саждив дъх по пода.

- Не става. Нищо не става – отчаяно скимтеше Принцът.

Ръцете му трепереха на няколко сантиметра над малките гърди, очите му се търкаляха от дребните пръстчета на краката към рядката косица на миниатюрната глава.

Иска ми се да имах очи, за да ги затворя.

- Не ми помагаш така.

Не искам и да го правя. Какво ме докара в тази земя на извратени безвременници!

- Магията на майка ми. Не забравяй къде може да те откара. Тихо сега, мълчи! Загубил си живота си, но не и себе си. Не говори много!

Черния принц спусна ръка и погали гърдите. Гърченето спря. Дишането се забави. Пръстите на ръцете се опънаха. Дългите нокти, окървавени, засияха на лунната светлина. Върху всяка длан аленееха четири полумесеца.

- Ако не успея да спра желанието да се самонаранява, този буен поток... ако...

Ще си платиш за този голем, сигурен съм. Създаде го в натрошен свят и искаш да е цяло.

- Не, искам просто да е тяло. Тя ще успее да избяга в него. Но това... това дете... Видя ли очите му?

Ха! Никога няма да го направя, дори да се облещи срещу кухите ми дупки като нахалната луна!

- Очите му не гледат – почти изкрещя Принцът. – Те... насилват. Преди поне говореше, сега и думите са се скрили под трескавата кожа.

Легна до полуживото тяло и покри очи с ръце.

- Дали Горян ще може да ми помогне?

Без майка ти да разбере? Абсурд! А и той е просто вампир. На тях им трябват истински спомени, за да създават и пресъздават. Какво помниш от Княгинята, за да търсиш помощта му? Най-много да ти изпие кръвта.

- Да, но не мисля, че и това ще успее да направи. Аз нямам кръв.

Черният принц се изправи и стана от леглото. Намери сили, за да вдигне и тялото от там и тръгна към гардероба. От вътрешната страна на вратите на дървения затвор имаше безброй издраскани символи. Големът бе татуирал мъртвото дърво в опитите си да се спаси от съдбата, подобно на всеки друг представител на своя вид.

Принцът вървеше бавно, забравил за тежестта върху ръцете му, оставил цялата си надежда на леглото заедно с отпечатъка от слабия му гръб върху чаршафите. В стаята си имаше писалище от гарванова кост. Използваше го рядко, защото рядко пишеше в дневника си – поредната вещ, която да събира прах. Върху изплетеното от бели костици бюро бе оставил странното нещо. Оттам го грабна големът.

Докато Принцът се върне от лепкавите земи на самосъжалението, хилавата ръчичка бе започнала да размахва в тежкия въздух блестящия предмет.

Ауу... обади се великанът.

Без думи, Черния принц пусна телцето на земята (то коленичи, защото така бе свикнало в гардероба) и започна с опитите да си върне нещото. Бледите му ръце гонеха летящото юмруче, понесло металната висулка, но все не успяваха да го хванат. Блъскаха се една в друга в подобие на ръкопляскане.

Великанът се смееше. За първи път.

Остави го. Какво може да направи?

Принцът не бе съгласен. Продължи да се бори с непослушното си деяние, докато онова не го удари така силно по главата (с какво? Крак? Ръка?), че той не се строполи по гръб сред прах и искрен смях. Големът използва момента и прелази тялото на опонента в опит да се добере до писалището. Свободната му ръка стисна единия крак на стола и издърпа тялото по-близо. Следващите няколко движения го качиха на седалката. Зад него, Принцът се опитваше да събере сили и разпиляното си достойнство, за да се изправи и най-накрая разправи с невижданото безобразие.

Но беше закъснял. Големът...

Започна да пише! Виж, пише!

Княгинята седеше в покоите си върху стол от изсъхнали лиани и гледаше няколко парченца стъкло.

Зад нея, в ъгъл, потопен в зелени сенки, странен предмет показваше картини: роклята на Княгинята до затварящата се цепка на Дървото; бледото тяло на Княгинята, потъващо в сух и горещ мрак; криви и съсухрени листа, надничащи перверзно.

Тя престана да обръща внимание на нещото преди няколко дни. Свикна с него, както с всяко друго нещо на Дървото. Нищо нямаше значение. Нищо, освен стъкълцата. Пръстите й докоснаха едно от тях и то се събуди (в ушите си чу шум на чужда кръв, сърцето й започна да тупти в нов ритъм) - блесна все едно имаше слънце, което да го замеря с лъчите си игриво. Другите парченца светнаха и те. Княгинята се вгледа и започна да търси смисъл, връзка между фрагментите върху всяка ледена повърхност.

Видя стаята от кост в далечната страна, където зимата не свършваше, а денят и нощта, забравили реда си, понякога падаха заедно върху земята, разкъсани като времето, парцаливи като съзнанията на обитателите на онова обругано място. Погледна вътре в стаята и усети как единственото нещо, което я крепеше – желанието й – се свива до зрънце и се търкулва някъде из тъмния лабиринт на съществото й, загубено също като миналото й, красотата й, страстта й.

- Той никога няма да разбере – каза едва чуто. – Никога. Ето, започнал е да ме пресъздава...

В здрачния си кабинет Кралицата режеше гъби. Кристален нож се движеше като игла напред-назад из парчетата мрак. Всяко едно от тях щеше да намери своето място, за да бъде сглобен отново света, който Кралят и Червения вихър бяха разрушили. Първо вкусваше резенчетата – прокарваше език по тях или отхапваше някое ъгълче – после ги отделяше в няколко купи: една за нощта, една за деня, една за луната, една за слънцето, една за земята, една за водата, една за...

Синът ми и неговото желание.

Мислите й все се връщаха към момента преди време в покоите й, когато Черния принц донесе нещото, а с него и лошата вест. Самата тя още не знаеше в какво точно се изразява лошата вест, но беше убедена, че не е на добро. Чувстваше го.

Вдигна очи към тавана и впи поглед в черната му кожа като хищник. Усети тежестта, която се опитваше да го пречупи. Стрелна взор наляво и после надясно – усети неудобството на стените, свили се в задушаващата прегръдка на един друг свят, който, също като груб малчуган, докопал се до коте, стискаше, незнаещ как да дари любовта си, без да чупи кости и жули нежна кожа.

Не искам да идва време, в което ще си кажа, че няма смисъл от това, което правя.

Когато не хранеше Дървото, влизайки между изпръхналите му устни в сухото му сърце, Княгинята мечтаеше за живота, който щеше да води, ако Войните не бяха сполетели света. Виждаше се като наследница на Кралицата, жена на Черния принц и майка на красиво дете, което всяка сутрин да я гледа с очи, сини като майското небе. Но мечтите не вирееха дълго – увяхваха по-бързо от откъснати лалета, защото света, в който се раждаха отдавна бе забравил що е май и как гледат сините очи на децата.

Тогава Княгинята се отърсваше от почернелите като сажди блянове (те политаха около тънките й коси като ореол от мушички преди да се усетят, че няма вятър, който да ги поеме – сетне тръгваха надолу и въздухът изглеждаше като прободен от хиляди игли) и сядаше пред парчетата огледало. Обичаше да гледа в тях, но повече обичаше да чете.

Черния принц рядко използваше гарвановите пера, които лежаха върху бюрото му от кости, но когато го правеше, винаги пишеше за нея. Княгинята дебнеше за всяка нова дума и се опитваше да плаче (защото всяка сълза отиваше за жадното Дърво), когато мислите на Принца, покапали върху белия лист, бяха толкова далече от истината в нейното сърце:

“Тя използва една легенда за пример, с който да ми обясни любовта ни (сякаш не знаех): за вечно чупещото се яйце. Приличало на човек отдалеч; а отблизо, само сянката му – два крака, две къси ръце, тяло-глава. Очите му били очички, черни точици, по-малки от пукнатини, по-дълбоки от драскотини. Устата била ту изкривена в усмивка, ту широко отворена в изненада. Яйцето живеело върху една стена – от едната страна (отпред и под краката му) се ширели земите на жените, а от другата (зад гърба му, под задника) – планините на мъжете. Животът на яйцето бил поредица от падания – ту на едната, ту на другата страна. Всяко завършвало с хиляди черупки, бели отвън, черни отвътре. Всяко падане предизвиквало желание у хората от страната да го сглобят, да върнат към живот мъртвеца. Неуспешно. И въпреки това, на следващата сутрин яйцето се събуждало цяло, горе на стената.

Такава била любовта ни, каза ми. Винаги тъмна и бавна, движеща се все надолу и все на място.”

Но тя знаеше, че истината на едното сърце, също като самотната, несподелена дума, няма никакво значение.

Ръчичката тичаше върху гладкия лист. След нея: черни криволици, неродени думи, променяха завинаги бялата повърхност.

- Значи това е перо!

Принцът стоеше зад гърба на голема; сянката му пълзеше по момичешките рамене и дребната главичка бавно като погребална песен. Косите потрепваха след всяка негова въздишка, дочули в студения му дъх обещанията за собствената им гибел.

- Перо! Сигурно ще да е от някоя птица на Севера! Кажи, летят ли такива под любимото ти Море?

Няма такива птици, отвърна Ракит. Не знам коя ще понесе броня вместо пера.

- Ще видим. Майка ми сигурно ще знае.

Наведе се още повече над трескавото създание и се опита да разчете писанията. Не успя, но това не го отчая. Из земята имаше много хора и същества, които бяха способни да извлекат смисъл от която и да е драсканица, стига съзнанието, контролиращо ръката, наистина да е искало да каже нещо. Баща му знаеше как, но главата му още бе в спомените на Кралицата и в стомаха на Горян; Червения вихър също, но Принцът не желаеше да го моли за каквото и да било; всеки вампир и Дух пазител разбираха от текстове, защото още помнеха времето, когато на света е било само словото. Може би дори великаните знаеха, ако тайните на това умение се криеха сред безбройните светове в Морето-Което-Е-Над.

- Нищо не мога да разчета – сви рамене Принцът. – Я опитай ти.

Нищо. Няма смисъл.

- Може би ни заблуждава, че пише. Сигурно иска да ни отвлече вниманието и после да...

Чакай! Пак пише отгоре.

Черния принц върна поглед към листа: наистина, металното перо отново танцуваше върху следите, които бе оставило преди малко. Дребно пръстче, с нокът като игла и посиняла кожа, започна да човърка там, където написаното свършваше.

Драсканиците се променят.

- Да, това и аз го виждам. Но отново нищо не разбирам. Ще викна Горян.

Изчакай, разтресе черепа си великана, който помнеше как в детството му глутница вампири бе отвлекла един от братовчедите му, за да го пресътвори в двореца на обезумял от загубата на любимата си княз: тялото лежеше, изпразнено от кръв и спомен като скала от плът, а духът ридаеше под него.

Този път май наистина се опитва да напише нещо. Хмм...

Белият лист се гърчеше под ръката на голема.

Ето! Разчитам!

- Какво? Какво?

Пише: КАКЪВ Е ТОЗИ С

- Студ? Какво?

Имай търпение, Печални принце.

Пише: КАКЪВ Е ТОЗИ СВЯТ, това е питанка, мисля. Да – КАКЪВ Е ТОЗИ СВЯТ? ПУСНЕТЕ МЕ ДА ВЛЯЗА

Черния принц се дръпна от бюрото и прегърбеното над него телце. Очите му следяха движенията на ръката, стиснала нещото. В сърцето му отекна звън. Кристал и лед понесоха ехото из прозрачни коридори преди да го изхвърлят от тялото на Принца в сковано възклицание. Великанът изглежда не го чу.

Удивителна ще да е.

ІV.

Ето го и него: задължителният паяк. Никоя история не е истински мрачна без лепкавите му паяжини, блестящи на лунната светлина от крилцата на мухи, пленени през деня; без осемте му крака, всеки като косъм (всеки наш косъм тежи осем – това ли е искал да каже поетът?), леки като въздишките на сенките, тихи като жестовете на покрусата.

Паяците плетат мрежите си с нишки от съвест. След Войните много угризения се разпилели по света като перлите от скъсана огърлица. Никой не тръгнал да си ги търси обаче, защото, макар всяко от тях да било създавано с години от песъчинка мисъл или чувство, не били чак толкова ценни. Единствено паяцте открили смисъл в тях и решили да ги използват.

Светът е пълен с мрежи и мрежички, най-често в ъглите или на други сенчести места, защото там се плете най-лесно.

Сега старият паяк, космат и посивял, пълзи върху леглото си от сребристи нишки; под краката му трептят съмнения, стенат притеснения, дребни спомени разцъфват в неподозирани чувства. Паяжината му е събрана оттук-оттам – малко съвест от Кралицата, доста от Принца, почти нищо от Горян. Огромна топка е заседнала в крехкото му кухо тяло и още е на кълбо, една неродена мрежа: съвестта на Краля. Паякът носи името си на гърба си – в четината се крият букви, повечето от тях съгласни на такова съществуване, защото не обичат чуждите усти. Крхтор, Крхтор се чува с всяко движение на членестоногото: крачката пристъпват, буквите се търкат една о друга. Съществото има четири очи. С едното вижда само себе си, с друго – пак себе си, но през чуждите очи (това отваря най-рядко), с третото гледа към храната си, а с четвъртото се взира право в паяжината. Последното е вечно отворено, защото мрежата говори непрекъснато. Тя шепне за света.

Светът е започнал да се променя. Това, в което Кралицата и Княгинята са вярвали, се оказва май истина: в очернения труп, под подпухналата кожа и сред разтурената тъкан нещо продължава да тупти.

Кралицата нахлу в покоите си и отключи клетката. Краката на мъжа й, вече покрити с плът, се размърдаха преди очите му да се отворят. Снощи Горян бе върнал главата и двете му ръце. Сега само тазът и ребрата зееха в бяло и дрънчаха с всяко движение.

- Излизай! Ела да видиш нещо!

Ръцете й хванаха неговите и го издърпаха навън. Любопитни цветя се притекоха на помощ. Кралят и Кралицата се докосваха отново, кожа пълзеше върху кожа, телата им пееха.

- Няма време за това! Ела!

- Спокойно, жено – почти изплака думите си Кралят. – Какво толкова е станало, че не може да почака един старец да се порадва на свободата?

- Точно това е станало – не може да почака!

В тишината след последните й думи, Кралят чу нещо: тихата песен на часовник.

- Пак ли си бъркала в миналото?

- Не, не... НЕ! Виж – думите й тичаха около тях, - не съм търсила живот в миналото, защото тази частица от него е тук и сега!

- Нощта пак е замъглила съзнанието ти! Гъбите й са от миналото, знаеш, спомени, по които да пресътвориш света, също както малкото ти вампирче мен!

- Изеднико, нищо ли не разбра?

Тя го задърпа по-силно, докато краката му се опитваха да свикнат отново с вървенето. Препъна се в нещо...

- Остави го, това е от другия свят.

... метално и студено, което изкиха странна мелодия след срещата с крака на Краля.

- Пълно е с такива наоколо. Изпопадали от разни цепки.

- Нещо като нещото на сина ни ли?

- Все такива. Родени другаде и следващи други закони.

Оставиха предмета да пее зад гърбовете им и прекрачиха прага на кабинета на Кралицата.

Там видяха:

Няколко парчета гъби, всяко в различен цвят на дъгата.

Кръгло петно на отсрещната стена, което май беше прозорец към Гората. През него се виждаха дървета в зелено. Бяха само две сред огромна маса пепеляво сиво и затова се забелязваха веднага.

Освен това, чуха:

Още тик-такане.

Шумоленето на здравите дървета.

Радостните викове на някакъв Дух.

Непозната песничка, която се мотаеше някъде зад тях, в черния коридор.

- Какво си ти и защо се намъкна в това тяло?

Черния принц, отново седнал на пода, гледаше голема на стола. Момиченцето бе престанало да пише и сега се взираше в света с други очи, докато ръцете му се разходаха нагоре-надолу по синкавата кожа.

- И аз не знам – отвори се тънката цепка на устата, - все още. Единственото, което знам, е, че този свят ме приветства.

Ха! Нещо не си наясно. Светът е мъртъв.

Очите на голема се разшириха и главичката се завъртя, за да огледа стаята.

- Това е Ракит – каза Принцът. – Живее в черепа си, аз също. Великан е, аз не. Великаните не могат да бъдат убити. Никога. Аз мисля, че някога съм бил жив.

Момичето остави думите да го подминат, докато изследваше тялото си. Черния принц извърна поглед и се замисли за Княгинята, която щеше да остане вечен пленник на Посърналото дърво.

- Не е мъртъв. Несвързан е.

Също като думите ти.

Големът продължи:

- Мисля, че ще трябва да тръгвам вече.

- Как така ще тръгваш? Къде? И откъде дойде всъщност?

- Дълга история. Мисля, че дойдох оттук.

Телцето слезе от високия стол и с няколко несигурни крачки стигна до Принца. Малка ръчичка посегна към най-горното копче на ризата му (лъскаво като окото на риба) и го разкопча. Пръстчетата се спуснаха надолу и наляво и погалиха зъбещите се от кожата стъкълца.

Когато Черния принц събра сили, за да погледне към върховете им, той видя, че кожата бе все така сивкавосиня и нямаше и следа от червеното, което бе очаквал да блести там.

Това е, една мисъл се хлъзна по леденото му съзнание, вече съм напълно мъртъв.

Изправи се и отиде до едното око на великана. Навън беше здрач; няколко звезди горяха лениво, а в едно от ъгълчетата на нощта облаци криеха парчето ден, което се бе заблудило да излезе по-рано на света.

- Както винаги – заговори сякаш на липсващата луна, - всичко се обърква.

Големът (или каквото беше съществото в него сега) се приближи до него и му каза:

- Заболя ме, ако си останал с впечатлението, че не почувствах нищо.

- Колко струват думите на един недоразвит голем? Нищо!

- Не знам за думите, но нямам кръв, с която да ти покажа какво усетих. Това тяло толкова може.

Рече и отпусна ръце, една от които се бе опитвала до преди малко да докосне помрачения гръб на Принца.

- Не трябваше да става така. Трябваше да те направя така, че да пораснеш, да станеш красиво женско тяло, в което да избяга Княгинята. За да можем да бъдем заедно.

- Ами нейното тяло?

- То няма значение.

- Тогава защо всичко да е объркано. Тя ще дойде, нали?

- Не и когато си заела пространството. Какво си ти всъщност?

- Ти ме създаде, ти трябва да знаеш. Идвам от твоя свят, онзи другия.

- Няма други светове – Принцът се върна на леглото и потъна в постелите. – Само този.

- Напротив. Има. Аз дойдох от онзи свят, от там дойдоха и всички останали неща. По-точно, паднахме от там.

Някога, много отдавна, когато времето все още се мотаело наоколо, стискайки с последни сили краищата на света, Княгинята имала име.

Когато започнали Войните, първата, а после и втората, и когато тя разбрала, че е обречена да бъде любовница на един свят мъртвец, Княгинята взела една бутилка от планински кристал, напъхала в нея името си и я хвърлила отвъд света. Тогава имало много цепки, много рани навсякъде, и било лесно за кристалното тяло да излезе от света. После раните се затворили и останали непробиваеми белези. А бутилката продължавала да се носи в безсветното пространство. Глух вакуум гледал неразбираемо буквите в нея, течения от звезден прах я носели върху блестящите си гребени.

Княгинята забравила за името си, бутилката също. Минало време. Не, просто минало. Бутилката попаднала на свят: друг, подреден, жив.

Избухнала и разхвърляла името, а енергиите на света жадно го изпили.

Този свят се възстановявал от две войни и имал нужда от имена. Не всякакви имена, ами такива, които да отговарят на желанието, което го било създало. Поел всяка буква и я вписал в мощното си тяло. Кръвта му разнесла името навсякъде, изкарала го и отвъд кожата му – в душите и умовете на жителите на света. Там и останало, тихо да нарежда истините за света. Обаждало се най-често по време на сънищата и в моменти на откровение.

Усетило познато желание да тече между системите на този свят и да задвижва мускулестите му машини. Започнало да се стреми към него, жадно за съюз, който в един друг свят му бил отречен.

Ии...

- Тихо! Стига си скърцал!

Знаеш ли, тайно се надявах да се провалиш с голема, за да ми дадеш тялото. Така ще мога да се върна у дома. Но това не го очаквах.

- Откакто съм тук – говореше момиченцето, - светът ви не е спрял да ми говори. Гората и планините, водите и всичко останало – ние общуваме. Мисля, че започвам да разбирам защо съм тук. За да ви свържа.

Черния принц се беше скрил под затворените си очи в саркофаг от бледа плът.

- Разкажи ми за твоя свят, нещо.

Големът обърна глава към леглото и очичките му светнаха. Затича се и скочи върху леглото, което изстена протяжно.

- С всеки миг си спомням повече за него. Моят свят е подреден и жив, развива се и помни. Сега е празен обаче, затова предполагам, че скоро ще трябва да се върна там.

- Аха...

- Знаеш ли, Принце, моят свят е твое дело. Желанието създава други светове. Твоето е толкова силно, че не само създало свят, ами и го направило толкова тежък, че сега вашият се пропуква под тежестта му, разцепва се и разни неща падат от единия в другия. Като мен. Така влиза любовта в света: разцепвайки го, с много кръв и болка.

Думите разтърсиха стаята. Великанът изкрещя от болка, а Принцът отвори очи. Огледа се но никъде не видя червената сянка на Вихъра, никъде не усети ръждивия му дъх, нито чу онзи звук, който идваше от земята, когато копитата му я деряха.

Момиченцето продължаваше да нарежда, очевидно сляпо и глухо за ставащото около него:

- Мда... Аз съм желание. Чисто желание. Там ме мислят за изкуствена, тук съм любов – слюнка в сухата уста, блясък в очите... чувам и майка ти, която ликува в момента, чувам как шумоли Дървото и гъбите, гъ...

- Какво искаш да кажеш? – викаше Принцът в тресящия се череп. – Че ще излекуваш света? Майка ми ли те прати?

- Не и не. Как ще излекувам света? Аз, с тези хилави ръчички. Само нахлух за малко, за да покажа...

- Ти си демон значи!

- ...че животът и желанието ще се върнат...

- Демон!

- Да, сега знам защо попаднах тук, защо исках да избягам от онзи свят, уловил ме в мрежи, смалил ме до безчувствена поредица от...

Принцът стисна ръцете на голема и запрати телцето към стената. Плът и кост се срещнаха без звук.

- Сигурно си мислиш, че си мъртъв и затова посягаш да убиеш – рече момиченцето. Едното му око гледаше Принца, а другото се бе затворило. Изправи се бавно и се облегна на стената. – Вярно е, донякъде, както всяко друго нещо на този или онзи свят.

- Аз...

- Ти и светът, и всичко умирате, Принце. Но явно не си искал това да стане. Майка ти и Княгинята също.

- Аз обичах през цялото време.

- Не. Ти и Княгинята сте вярвали, че обичате, но вашият свят не позволява любовта, не я поддържа. Желанието никога не е в света, в който си. То тече към други светове – създава ги и после ги пълни с обекти. Вие с Княгинята създадохте моя свят, а аз може би съм създала вашия, за да намеря място, в което да съм истинска, а не изкуствена и където наистина да свързвам.

- Нищо не разбирам.

Черния принц лежеше с лице към черните възглавници. Сърцето му разкъсваше копринените чаршафи.

- Ще разбереш. Бавно е, знам.

- Ти... ти си нашата любов?

Вдигна глава, за да я види по-добре: телцето се бе отпуснало до стената. Принцът отиде до него и го вдигна.

- Аз съм си аз. Не бързай да ме сглобяваш – усмихна се големът. – Ще отидем ли при Княгинята, за да й покажа и на нея?

V.

Черния принц и момиченцето обиколиха света, за да намерят Посърналото дърво и Княгинята.

Все още нямаше посоки, нито знаци върху разкъсаното тяло и трябваше да се лутат дълго, дълго. Но с всяка крачка, големът се свързваше със света и му шепнеше как да се научи да се свързва със себе си. Паяците слушаха и те, нетърпеливи да започнат да плетат с нови нишки.

- Но това е само началото. Или нещо като край – разказваше момиченцето, докато вървяха. Ръчичката му се криеше в студената длан на Принца, а редките кичури се заиграваха с влажния вятър преди отново да се лепнат върху прозрачната кожа на скалпа. – Защото виждам красота в този свят, така хриптящ и болен.

- Не си спомням земята преди Войните, затова не знам дали не е била по-грозна преди. Тя твърди, че е била поне здрава. И всички го знаели това, освен баща ми, който незнайно защо последва чичо ми.

- Земята го е искала, може би. Сама. Да бъде насилена. Само така се виждат ръбовете на света. Чичо ти разбира това най-добре.

- Значи няма да помогнеш на майка ми в лечението? Нито на Княгинята?

- Не мога. Аз съм само момент. Като проблясък в тъмен ъгъл. За малко осветих пространството, за да знаете, че го има. И че в него има място за вашите жестове. За всичките.

- Да, но след като угаснеш, ще сме отново на тъмно, останали само със спомена от видяното в момента на светлината. Как ще знаем, ако само разчитаме на паметта си?

- Не знам. Сигурно вампирите ще кажат.

Очите й потънаха в неговите, а ръцете й се скриха зад гърба й. Княгинята и Черния принц се видяха, може би за първи път, може би за пореден.

Навсякъде около тях Дървото се събуждаше, къде с радост, къде с гняв.

Тя каза:

- Страх ме е.

А той:

- Може би съм жив, в крайна сметка.

Между тези две тела бяха изпопадали думи и незавършени жестове, страст се виеше в краката им, жажда танцуваше на раменете им. Тя беше като песен, той като стих – всеки един, далеч от подредения език, непредвидим и така близо до сърцето на другия.

- Страх ме е – повтори тя и после осъзна, че не е изрекла думите, а само е усетила неговите.

Върху едно листо, зелено и трептящо, големът умираше. Телцето му се гърчеше, докато нахлулото в него нещо-от-онзи-свят изтичаше бавно като пясъка от жилите на Дървото и се връщаше откъдето бе дошло. Скоро щеше да се събуди за предишното си аз и да започне отново да дращи полуумно йероглифи на забравения си език. Дървото също ще се върне към едно преди, което помни песента на кръвта и само нощем се сеща за скърцането на пясъка.

Кралят, вече цял и плътен, лежеше на огромното легло в спалнята си и мислеше за света. От време на време се закашляше и плюеше черна кръв, която изпълзяваше до ръба на леглото и оттам капеше в отворената паст на Горян: няколко спомена на Кралицата за Краля, които организмът му изхвърляше като неистинни. Друг път лицето му посиняваше от недостиг на въздух, защото в гърлото му бе заседнала малка лепкава топка, явно паднала там по време на съня му от една от многото паяжини на тавана.

Съпругата му лежеше до него и стискаше ръката му. Пръстите й си спомняха, а утробата й се събуждаше.

В градината илюзиите издъхваха една по една. Телата им се пръскаха като презрели плодове и въздухът жадно попиваше парченцата. Под тях смъртта се раздвижваше за живот.

Крас и Арон ги наблюдаваха мълчаливо с отворени очи, отваряйки очи, и пак, и пак, докато пластовете, наслагвани от Градинарите се свличаха като образите на ударена от дъжд картина.

В ръцете си Арон държеше детето на Принцесата, което скоро щеше да започне да расте.

Наистина ли?

- Да, наистина. Вземай го и тръгвай. Морето чака.

Знаеш, че тръгна ли, стаята ще се пропука, нали?

- Спокойно. Хайде.

- Странно е – каза Ракит и подскочи няколко пъти. – Все едно винаги съм бил в това тяло.

Черния принц се усмихна и усмивката за първи път в тази история не приличаше на пукнатина върху слабото му лице.

- Това тяло е свикнало да подслонява великани. Сигурно затова така се чувстваш.

- От това ще да е – обади се тънкото гласче и телцето подскочи още веднъж.

- Ще тръгна веднага – продължи момиченцето. – Ще стигна бързо – вече не е само пепел света, ами жарава, ще трябва да бягам, да стъпвам за малко.

Черния принц положи ръка на рамото на голема. Останаха тихи и неподвижни, докато всеки не пое пет пъти дъх. След това се разделиха; за първи път стаята не се разплака, когато вратата на тила й се затвори.

Принцът обърна лице към леглото си. Там лежеше Княгинята, свила се под кожата си, увила се в косите си. Той легна до нея, тъмен като тъгата, звънтящ като леда и блед като луната. Тя погледна в стъкълцата на гърдите му и не го видя. Ръката й потърси неговата.

Двамата заспаха. По стените на стаята пълзяха черни змии, във въздуха се носеше пукот на кост.

По земята останаха разните странни неща от другия свят. Денем се криеха в сенките и призоваваха Хаоса, а нощем излизаха от скривалищата си и възпяваха Реда.

В Замъка на края на света, пленил под кожата си хиляди Фантазми, прегърнал като ковчег един ален демон, аз продължавам да живея сред камък и прах и да помня. Земята още стене, сърцепомръкващо и жално, и понякога Духовете пазители вият като на умряло. Нощта и денят продължават да не знаят кога точно светът има нужда от тях и затова, когато е просто ден или обикновена нощ, се ослушвам, за да чуя дали някъде Времето не скърца със зъби, оглеждам се, за да видя дали не размахва сърдито пръст.

Владимир Полеганов

02.01.2006 – 05.02.2006

София