Ортодокс

Григор Гачев

Издателство „Сердика ИТ“

Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“

Човешката библиотека

2018

Тази книга е № 2 от библиотека „Съзвездие BG“

Ортодокс

Роман, български

Автор: Григор Гачев, 2018

Предговори: Валентин Д. Иванов и Атанас П. Славов, 2018

Редактор: Калин М. Ненов, 2018

Коректор: Калин М. Ненов, 2018

Художник на корицата: Петър Станимиров, 2018

Оформление на корицата: Елка Парушева, 2018

Вътрешно оформление: Елка Парушева, 2018

Първо хартиено издание: Издателство „Сердика ИТ“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Човешката библиотека, 2018

ISBN: ???

Ако по-желаете да ни подкрепите – парично или с отзиви :) – заповядайте на http://choveshkata.net/blog > Книгите > „Ортодокс“. Събраните средства се разпределят между творческите участници: автори, редактори, коректори, художници и оформители.

По-желали:

Атанас П. Славов

Калин Ненов

Констанца Христова

Димитър Стефанов

Лъчезар Енчев

Стоян Пешев

Саша Александрова

Валентин Д. Иванов

Иван Крумов

Божан Божков

Любомира Колчева

Велко Василев

…

…

…

Предговори

Драги читателю, пред теб е още една книга за свободата.

Целта ми в този предговор не е да преразказвам книгата, а да се опитам да я поставя в контекста на съществуващата фантастична литература и да те убедя, че си струва да ѝ отделиш няколко часа. Те няма да са много, защото романът, който държиш в ръцете си, се чете на един дъх. Интригуващи герои, интересен свят и според мен най-важното – завладяваща морална дилема, на която не е лесно да се намери решение. Какво повече може да иска един читател?

„Ортодокс“ е продължител на вечна тема в българската фантастика – темата за свободата. С чест са я изследвали и други автори преди Григор Гачев, и неговият роман само печели от сравнението, защото книгите – разделени от няколко десетилетия, но принадлежащи на различни епохи – се допълват. Мои персонални фаворити в тази редица са „Фантастични новели“ от Александър Геров (изд. „Народна младеж“, София, 1966, Библиотека „Приключения и научна фантастика“, № 100) и „Десет на минус девета" от Николай Теллалов (изд. „Весела Люцканова“, София, 2007).

Тези три романа са обединени от въпроса дали свободата или робството е нормалното състояние на човека. Допреди няколко века отговорът на този въпрос е бил далеч по-очевиден и много по-смущаващ от днес: броят на робите или на крепостните селяни е надвишавал този на робовладелците и на свободните граждани. Следователно, поне статистически, робството е доминирало. Ситуацията се обръща едва през последните сто – сто и петдесет години.

Днес огромното болшинство от човечеството се състои от свободни индивиди.

Но дали е така?

Не е нужно да следим новините, за да си зададем въпроса с каква свобода разполагаме в условията на съвременните технологии. Технологии, които „четат“ мимиката ни, разпознават лицата и походките ни, знаят кога къде сме и какво правим. И които сигурно скоро – освен ако вече не са се развили дотам, но просто не ни е известно – ще знаят по-добре от нас как се чувстваме и какво мислим. През последните години тази тема се обсъжда в световната фантастика – например произведенията на Кори Доктороу и Чарлз Щрос – и дори в популярната литература, както прави в книгите си историкът Ювал Ноа Харири. Но не е нужно да четеш нито Доктороу, нито Харири, за да забележиш напредъка в технологиите, които ни заобикалят. Достатъчно е да обърнеш внимание колко добре Амазон избира други книги, които биха могли да те заинтересуват. Доктороу и Щрос са оптимисти – те, кога по-прикрито, кога по-явно, защитават тезата, че технологията има не само мощта да ни зароби, но и да ни освободи.

Логично, следващият въпрос е кому ще са нужни хората, ако машините чувстват и мислят по-добре от нас.

Ето за това е романът на Григор Гачев. Той също е оптимист: доколкото мога да си позволя свободна интерпретация на книгата му и без да издавам сюжетни тайни, авторът защитава тезата, че човечеството няма да се превърне в отживелица.¹

Валентин Д. Иванов

~

Повечето науки така са се „възнесли“ в академично-терминологични висоти, че съвсем са загубили способността си да общуват с обикновените хора. Така е и с клона от философията, наречен „етика“, въпреки че тя се занимава с най-фундаменталния човешки проблем – избора между добро и зло. Затова с масовите читатели на тези теми си общуват предимно литературата и другите изкуства. Но най-силна в тази област е фантастиката! Тя е в състояние да изведе мащабите на избора „добро – зло“ на такива нива, че от тях зависи съдбата на света. Тази „етическа фантастика“ е добра или лоша според качествата и мъдростта на писателя.

Пред себе си имаме точно такова произведение. Григор Гачев избира за „екскурзоводи“ в измисления от него свят деца, които с искрения си и непредубеден поглед ни разкриват едно бъдеще, където огромните разлики между възможностите на отделни индивиди и масовото общество не пораждат насилие. Свръхмогъщите „аугментирани“ и „безтелесни“ нямат причини да експлоатират милионите живеещи в светове-резервати, затворени от собствените си ограничения хорица. Aугментираните си позволяват педагогически манипулации единствено когато очакват нови „издънки“ от постъпления в следващите нива – млади човеци, които са надраснали ограниченията на „селата“ си и са поискали галактически пространства. Защо им трябват тези млади ли? Защото разумът, колкото и могъщ да е, за да продължава да се развива, се нуждае от диалог с други себеподобни, споделили неговото ниво!

Така мъдрият писател Гачев ни поднася своя свят на „егоистична толерантност“ – където егоизмът на Разумите е в откриването и издигането на себеподобни и себеравни.

Докато чете тези редове, някой може да си помисли, че става дума за академичен интелектуален роман, подобен на „Игра на стъклени перли“. Нищо подобно: това е книга, изпълнена с мек хумор и човешки съдби, доброта и деликатност.

Когато издавахме в нашия алманах „ФантАstika“ глави от романа, текстът бе работен от възрастна коректорка, която през целия си живот е „премилала“ през правилата на правописа милиони страници. Тя сподели с мен: „Докато четях, забравих да коригирам! Тоя Петърчо ми стана най-любимият литературен герой!“. Помислете си само: тази претоварена от текстове жена над 70-те е забравила за умората и досадата от производствения процес на коректурата и е попаднала под магията на света, сътворен от Григор. За мен това е едно от най-силните признания за художествената сила на „Ортодокс“.

Като автор, бих могъл да кажа само едно: „Мечтая си аз да съм написал тази книга!“, а като председател на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“, неслучайно връчих на Григор грамотата „Майстор на толерантното бъдеще“.

Атанас П. Славов

- 1 -

Манастирът

– Ето ти го моя юнак, отче Никодиме – побутна ме напред тате и смутено заизтупва пътния прах от калпака си. – Виж го какъв е запъртък. По-малката му сестра е по-яка. Само устата му все много знае. А в манастира и книги преписвате, и болни лекувате, Божии хора сте. Може и от него даже да направите нещо.

– Вярно, че е хилавичък, ама чак пък за нищо да не става… Разбирам те, де. – Отецът ме изгледа преценяващо. Беше набит и плещест мъж, но тате се извисяваше над него като планина. – Не искаш да ти срами рода, а?

Тате премига, обърна се и заоправя без нужда ритлите на каруцата. Когато пак погледна напред, се беше изчервил:

– Братята му са като канари, възрастните ги гледат отдолу нагоре. А той е за смях на всички…

– Ами! – обадих се аз обидено. – На кого се смяха в кръчмата, като ми обясняваше за бебетата?

Успях да отскоча навреме – шамарът просвистя край ухото ми. Тате се завъртя да ме подгони, ама се усети, че отецът го гледа, и само ме посочи заканително с пръст:

– А, и е глуповат някакъв! Непрекъснато пита за какво ли не. И за неща, дето никой не ги пита. Едвам го издържат хората. Преди месец беше попитал отец Самуил, селския ни свещеник – абе като Господ е всемогъщ, може ли да създаде нива, която да не може да изоре! А пък преди…

– Добре, добре, разбрах – прекъсна го отец Никодим и въздъхна. – Щом го даваш за послушник, взимам го. Отец Самуил ли те прати да го доведеш тук? От Широкополската околия, доколкото знам, по разпределение се замонашвате в „Свети Наум“.

– Отецът там ме прати, ама аз размислих и си рекох: „Свети Наум“ е малък манастир, и пълен. Пък за вашия отец Самуил казва, че разпределение за замонашване сега нямало и че всички околии били насочени към други манастири. Та реших, че такова… абе… абе, Петърчо ще е по-полезен тука…

– Понеже селските ти са в друг манастир и тук има малко хора, та няма да те разнасят после? И е по-далече от селото ви? – изгледа го иронично отецът.

Тате се изчерви още повече и заби поглед в земята.

– Уви, прав е иначе свещеникът ви. Нов послушник не сме имали от години. А както ти можеш да си доведеш сина тук въпреки разпределението, така и другите могат. Ама не искат. Все на лесното налитат… А напоследък и еретични почват да стават! Преди месец хванали в Кирчево ханджията – направил механизъм! Поточето зад хана да му върти пилетата над жарта! И отец Борис му отсъдил само двайсет тояги на голо. Аз да съм им там… Папищаши ниедни! Ако продължаваш да ги галиш меко, и електри… електричество ще поискат!

Тате побледня и се присви под думата – сигурно беше някоя еретична. Отец Самуил ни беше казвал на следобедните занятия, че има еретични думи, ама не и кои са. Непременно трябваше да я запомня: манастирът е свято място, може занапред да не искат да ми я кажат. И току-виж я объркам с някоя праведна.

– Така, така, отче! Да му вземат къщата и да го изгонят от селото, за урок на другите. Може и да го анатемосат даже. Както са тръгнали, ще поискат и… и… – Тате завъртя очи към небето, сякаш търсеше да види там нещо неправедно, дето да може да бъде поискано от еретици. – Абе, още някоя ерес. Когато Христос е ходил по земята, такива глупости имало ли е? Всичките до един да ги нака…

– Добре, Лазаре, добре – прекъсна го отец Никодим. – Знам, че почиташ Бога. Тръгвай обаче по-бързо, че скоро ще почне да се мръква, а наоколо пак са се завъртели самодиви. Видял ги е преди два дни брат Стефан от Попово, като ходил да разчиства пътеката през Елин проход. Беше ни жив, ни умрял от страх. Добре, че носил трепетликов кръст, та не посмели да го доближат.

– А нещо наоколо урочасали ли са? – настръхна тате. Лявата му ръка неволно доразгърди ризата и улови окаченото на врата му кръстче, а дясната стисна ритлата така, че дървото изпука.

– Има разболели се крави из околните села, все от последните дни. Един дървар замалко не бил затиснат от дърво в гората. И други, по-дребни работи. Не се безпокой, утре протоигуменът ще служи очистителна служба…

Тате набързо му стисна ръката. За едно мигване време спря на място, след това надигна каруцата за задницата и я обърна обратно към пътя. Докато дръпнатите от теглича коне успеят да се извъртят, той вече беше скочил на седалката и размахваше камшика колкото сила имаше.

Отец Никодим погледа замислено след него, поглади старателно подравнената си брада и се обърна към мен:

– Как се казваш?

– Петър.

– Аз ще съм ти наставник тук. На колко години си?

– На девет… – Изпъчих се и си повдигнах потурите, но отецът май пак не ми повярва. – Ама наистина! Честен кръст, отче!

– Дааа, дребничък си. Ама не изглеждаш твърде глуповат… Какво ти е обяснявал баща ти за бебетата? – Той ме изгледа изпитателно.

– Ами мама ме прати преди месец да повикам татко от кръчмата, ама той имаше да си допива чашата. И докато го чаках, го попитах откъде идват бебетата. И той ми каза, че ги носят щъркелите.

– И какво?

– И аз го попитах откъде ги взимат щъркелите. Другите в кръчмата много се смяха. Той каза, че не знае, аз не му повярвах и го питах защо тогава децата приличат на родителите си, а не на щъркели. И как така щъркелите не бъркат кое дете на кого да занесат. Той помисли и каза, че това не е вярно и че аз примерно изобщо не приличам на него, и че не знае откъде съм се взел такъв. И аз също помислих и казах, че за мен може пък мама да знае откъде съм се взел, и че трябва да питаме нея…

Отец Никодим се намуси и аз за всеки случай се дръпнах малко назад.

– А после Михо Кацата каза, че може и да ме е донесъл не който трябва щъркел. Ама тате се надигна от пейката и той скочи и побягна, все едно го гонеха караконджули. Така и не разбрах защо. По принцип не е добре с краката, ама изглежда тоя ден му се бяха оправили…

– Кой ти е казал тия неща?

– Кои?

– Да разпитваш защо децата приличат на родителите си, а не на щъркели. И защо, ако тате не знае, мама трябва да знае откъде си се взел.

– Ами то си е ясно. Всичките ми братя и сестри са все едно гледаш тате и мама, ама по-малки. Чудя се мама като малка дали е била сополива като Божка… – Забелязах как ме гледа отецът. – А, не, не се чудя много. А пък защо да питаме мама откъде съм се взел – ами откакто миналата година си отиде дядо Стефан, те с тате са най-старите вкъщи и най-много ще да знаят и помнят. А ако тате не знае, кой друг освен мама? Съвсем е ясно…

– Уфф… Много ли те напляска баща ти? – Погледът на отеца поомекна, той изпуфтя, бутна калимявката си назад и избърса чело с ръкав.

– А, не. С пръст не ме пипна.

– Как така ти е простил? Като го гледах преди малко, май не е излишно благ.

– Не можа да ме стигне. Сетих се, че в двора имаме една млада топола, по която тате не смее да се качва, и докато той стане и заобиколи масите… Мама беше много изненадана колко бързо се върнахме двамата. И много доволна. Пита тате как така, ама той не щя да ѝ каже. После пита мен как съм го уговорил толкова бързо, ама като ѝ разказах, нещо се намуси. Не разбрах защо.

– Ясно – въздъхна наставникът ми. Почудих се дали да не го попитам какво е това нещо, дето на всички им е ясно, а на мен – не. Той обаче ме побутна към вратата и махна с ръка към отвора ѝ.

– Виждал ли си преди манастир?

– Не.

– И как ти се струва?

Заоглеждах оградата. Беше от кирпичи, висока над човешки бой, варосана и покрита с керемиди. Имаше врата, от дебели три пръста дъски, поставена в големи дъбови порти. Ако ги отвореха, през тях сигурно щяха да се разминат спокойно две каруци, натоварени със сено. Над портите на повече от два човешки боя височина имаше стряха, правена като да покрие цял хамбар.

Поколебах се, след това събрах смелост и прекрачих през прага.

Отвътре се простираше най-големият двор, който някога бях виждал – поне пет-шест пъти по сто крачки дълъг и широк. Покрай оградата се редяха, опрели гръб в нея, бараки и навеси – обори, свинарници, конюшни, хамбари, работилници… Доста изглеждаха позапуснати, имаше дори рухнали. Няколко монаси тъкмо разчистваха развалините на една от тях и расата им бяха посивели от прах и боклуци. Като видяха, че отец Никодим ги гледа, се позабързаха. Поне докато отецът не се обърна пак към мен.

Към вътрешността на двора водеше пътека, настлана с дялани камъни. Всяка педя земя около пътеката беше грижливо засадена: картофи, боб, чушки, зеле… По-назад се виждаха асми, проснали се върху дървени скелета, още по-назад – плодни дръвчета. Двама монаси окопаваха дръвчетата.

Истински интересното обаче беше манастирът сред широката утъпкана поляна по средата на двора. Боже Господи, колко огромен беше!

Даже като го виждах с очите си, пак ми беше трудно да повярвам, че може да има толкова голямо нещо, съградено от хора. Владишката епархия в Широкопол е на два ката и е дълга колкото поне три нормални селски къщи. Манастирът обаче беше на четири-пет, на някои места май дори на шест ката; няколко кули стърчаха и над това. На ширина пък беше още по-грамаден: черквата в средата му беше поне колкото широкополската, а той я обхващаше от три страни, заедно с най-малко десет разтега празно място отвсякъде!

Опитах се за момент да направя сметка колко ли хора могат да живеят вътре. Трудно ми беше да преценя, ама сигурно цяло село като нашето. Че и отгоре. Направо не можех да повярвам на очите си.

– Това е брат Танас, манастирският вратар – побутна ме отец Никодим. Обърнах се. От неголяма барачка отвътре до портите беше излязъл нисичък монах с изтъркано, кърпено расо. Оплетените му сиви коса и брада правеха главата му да изглежда като свраче гнездо. – Кажи му добър ден, де!

– Добър ден, отче Танасе! – Понечих да му целуна ръка, но той я дръпна, въпреки че се беше ухилил до ушите.

– Не съм отец, момченце. Брат съм.

– Че не са ли всички монаси отци? – учудих се аз. – Освен че са братя в Господа, де? Така казва отец Самуил.

Отец Никодим зад гърба ми въздъхна.

– За да станеш истински монах, да ти викат „отец“ и да ти целуват ръка, трябва да вземеш специален изпит. Свещениците също полагат такъв. Труден и тежък е и не всеки успява да го вземе. Които в манастира не са го взели, а са твърде големи за послушници, се наричат манастирски братя.

– Някои нямат излишно време да учат – добави брат Танас. Изглеждаше лекичко обиден.

– Да, и такива има – потвърди отец Никодим с глас, който хич не звучеше уверено. След това ме побутна напред.

Тръгнах бавно по пътеката към черквата, като непрекъснато се оглеждах. Наставникът ми вървеше до мен и обясняваше:

– Винаги като се строи манастир, се започва с черквата, точно както когато се прави ново село. Нашият манастир се казва „Свети Николай Чудотворец“ и черквата е посветена на свети Николай. Мястото е било избрано заради лековития извор. – Той посочи към каменната чешма до пътеката. От трите ѝ широки чучура течаха обилни струи бистра вода, която пълнеше голямо каменно корито. През изрезка в едната му страна преливаше ручейче и лъкатушеше между лехите. – Тогава Митрополията ни е била новосъздадена, и било решено, че голям и славен манастир ще е здрава опора на хората срещу злото…

Обхванатото от манастира място около черквата също беше настлано с дялани камъни. Стените ѝ бяха гладко измазани и варосани, а по тях имаше каменни изображения на светци. Мраморни стъпала със солидни перила се изкачваха към врати, високи два човешки боя, от резбовано дърво и с дръжки от черно желязо. Отстрани на вратите имаше големи прозорци, направени от парчета цветни стъкла, поставени в оловни рамки и така подредени, че да образуват картини. Още по-настрани се издигаха две камбанарии и дори отдолу можех да различа през отворите под покривите им огромни камбани.

Около черквата се извисяваха сякаш чак до небето стените на манастира. Бяха от червени печени тухли, доста по-големи от тези, с които се строи къща. На равни разстояния проглеждаха малки прозорчета с дървени капаци. На всяка стена, на нивото на земята, имаше по една врата – ниска, сигурно по-високите монаси се привеждаха на нея, но широка почти два разтега.

– Е, Петърчо? Какво ще кажеш?

Сепнах се. Така се бях зазяпал, че бях престанал да слушам какво ми разказват.

– Страхотно е! Дяволски е интересно!

Отец Никодим внезапно ме хвана за ухото и го изви силно.

– Ти чуваш ли се какво приказваш, бе?

– Оооох, боли! Нещо лошо ли казах?

– „Дяволски“ е лоша дума. – Отецът пусна ухото ми. – Кажеш ли я още веднъж, ще има бой с пръчка. Разбра ли?

– Да, отче. Ама… защо?

– Как защо? Не е редно да се казва. Лоша дума е. За дявола, за злото. Не разбираш ли?

– Разбирам, ама нали няма кой сега да я чуе? Освен нас двамата, де. Ама аз и да не я казвам, я знам. Пък ти си монах, имаш голяма сила срещу злото… – Пък очевидно и той я знаеше. Как ли я е научил, ако никой не я казва?

Отецът се намуси. След това се замисли за миг-два.

– Господ ще разбере, че си я казал. Нали е всевиждащ.

– А дали е всечуващ? Не помня отец Самуил да е споменавал.

Отец Никодим ме изгледа така, че си глътнах езика за миг. Май пак бях казал нещо, дето не е хубаво. Ама нали за Господ говорим, не за дявола? Или за децата и щъркелите?

Или нещо пропускам?

– Амиии… То може и да не му трябва на Господ, де. Никола глухият от Богданово разбира какво говорят хората, като гледа как си мърдат устата. Сигурно и Господ го може, нали е всемогъщ. И като е всевиждащ…

– И освен че е всемогъщ, е и всечуващ – натърти наставникът ми. – Ще те чуе и ще те накаже… Какво пак се кумиш?

– Ама нали е и всеблаг? – припомних си аз проповедите на отец Самуил. – Значи няма да ме накаже… Ооооох!

Този път отецът ме докопа за другото ухо. Пръстите му бяха като клещи.

– Сега разбра ли защо не бива?

– Разбрах, разбрах! Няма повече!

– Добре. Тръгвай тогава с мен, да ти покажа килията ти.

– А какво е папищаши? Също лоша дума ли?

– Господиии… – По челото на отеца протече капчица пот и той хвърли поглед през портата към пътя, по който си беше тръгнал тате. Имаше едно такова изражение, като че ли е разбрал нещо много важно, ама вече е късно.

– А електричество? Оооооох! Ухото мииии!…

Ама добре де! Нали само попитах, че да знам? Какво толкова?

– Прав си, Петърчо. Най-големият и най-старият манастир в Митрополията е, първи в старшинството на манастирите ѝ и един от най-големите в цялата Патриаршия – разказваше отец Никодим, докато вървяхме по коридори, стълбища, проходи, пак коридори, стълбища, проходи, и пак… – Започнат е четиристотин и петнайсет години след Преселението и е строен седемдесет и две години. Цялата Митрополия е давала доброволно по един месец труд годишно за съграждането му, всичките тези години, а като са се заселили първите монаси, са работили само по строежа. И е пристрояван после, та чак досега. Било е време, когато тук са живели почти две хиляди монаси и е трябвало да се молят в манастирската черква на смени…

И отвътре манастирът не беше като никоя друга сграда, която бях виждал. И коридорите, и стълбищата бяха по над два човешки боя високи. Някои от проходите – също, други обаче бяха толкова ниски, че отец Никодим се привеждаше из тях. В някои коридори високо по стените имаше малки прозорчета, през които проникваше мижава светлина. В други – никакви, движехме се почти опипом. На няколко пъти щях да загубя в кой точно проход завиваше отец Никодим, ако не го чувах откъде говори.

Чудех се какво ли ще да е било преди, като са живели тук толкова много монаси. Сигурно с по-малко паяжини наоколо – ако не друго, поне монасите ще да са ги обирали, докато са се провирали един покрай друг в блъсканицата. И с по-малко плесен и мухъл по стените, пак затова. Поне на човешки бой височина, де… Само че колкото повече вървяхме, толкова повече си мислех, че две хиляди души накуп е страшно много хора, ама нищо чудно хич да не са били натясно. Коридорите, проходите и стълбищата като че ли нямаха край. Ту се качвахме, ту слизахме. Много скоро съвсем изгубих посоката. Възможно ли беше тоя манастир да е по-голям отвътре, отколкото отвънка?

– А сега сме стотина души всичко, с все обикновените братя и послушниците – продължаваше умислено отецът, сплел пръсти зад гърба си, докато се провираше приведен през поредния проход. Преди да стигне края му, зави по едно разклонение. – Вярно е, че преди две години повече от половината монаси отидоха да сложат начало на Нововасилиевския манастир. Надали си чувал за него, той е през две Митрополии оттук. Но оттогава нови хора почти не са идвали. От другите манастири уж щяха да пращат, ама все отлагат. А и местни миряни не се замонашват много напоследък…

– Защо? – учудих се аз. – Толкова интересно място като манастира сигурно няма по целия свят. Такава игра на криеница може да стане тук! Ако го покажа на децата от село, всичките до едно ще искат да станат послушници!

Отец Никодим ме изгледа през рамо така, че си прехапах езика. Тук май каквото и да кажех, все не беше редно. Нищо де, ще се науча с времето. На село обикновено ядосвам околните с не повече от половината въпроси. Добре де, с не повече от две третини.

– Не ги влече хората напоследък духовното и светостта. Понякога си мисля, че и ние сме тръгнали по пътя на Сатаната като всички други… Слава на Бога, че не е отвърнал лице от нас. Онзи ден бяха докарали едно осакатяло момиче, да се помоли пред иконата на Богородица. Родителите му щяха да припаднат, като видяха чудото.

– Какво му е било? И какво чудо е станало?

– Беше без ръка. И както се молеше… Ще видиш сам. Честичко идват да се лекуват. И после пак тръгват да вършат грехове, проклетниците!… Ето килията ти – отвори отецът една дебела дървена врата. – Преди беше на Димо, ама той вече се готви за монах, така че слезе на първия кат, при възрастните.

Килията беше към пет на шест мои крачки и личеше, че доскоро в нея е живял някой – подът и стените бяха чисти от паяжини и мухъл. На каменния под, до стената вляво, имаше покрит с дебела кафява черга сламеник. Светилниче висеше на отсрещната стена на забит между тухлите пирон. И това беше всичко.

Капакът на прозорчето беше широко отворен. Надигнах се на пръсти и погледнах навън. Пред очите ми беше позеленелият купол на черквата.

– Тук май сме на доста високо?

– На последния кат.

– За да сме по-близо до Бога ли?

– И затова – ухили се отецът, намести калимявката си и ме изгледа доволно. – Хич не си глуповат.

– А истинските монаси защо са долу на първия кат? За да са по-надалече от Него ли?

Усмивката му се изкриви. Той затвори очи, пое дълбоко въздух и постоя така няколко удара на сърцето. Май пак бях попитал нещо, дето не е хубаво.

– Трябва да се научиш да си сам, далече от другите. Ще имаш повече време да мислиш за Бога. Хем май и ние ще имаме повече.

Много ми се искаше да попитам за какво им е на истинските монаси повече време, докато са по-надалече от Бога. И за какво пък те ще мислят през това време. Нали трябва да взимам пример?… Само че ухото още ме болеше.

– А как да намеря пътя до долу? Вече забравих откъде сме минали. Няма ли някакви по-преки проходи или стълбища? Или поне с повече прозорци? В поне половината нямаше никаква светлина. А по оная стълба, дето се вие нагоре и нагоре и непрекъснато се отделят от нея коридори на всички посоки, съвсем загубих откъде дойдохме. И не само на нея…

– По-трудно за тялото – по-добре за душата! Манастирът нарочно е строен така. Който иска прави и лесни пътища, ей му света отвънка. И с ума е същото. Умът и тялото трябва да отстъпят, за да излезе напред душата. Само тогава може да намери пътя към Бога. – Отец Никодим хвърли поглед през прозореца и се замисли.

Аз също.

– Отче, а ако тялото отстъпи много назад, а душата излезе много напред, дали няма да се разделят? И да умре човек? Това ли е пътят към Бога?

– Какво? – сепна се отецът и настръхна. – Какво рече?

– А, нищо, нищо…

Наставникът ми ме изгледа подозрително, но се сдържа.

– Не се бой. Ще драсна една линия оттук до главната зала, да не се губиш отначало. Носи си светилничето, да я виждаш и в тъмните места. – Той измъкна от ръкава на расото си парче креда. – Идвай сега да ти подберем расо… Или я по-добре остави. Като за тебе надали ще се намери готово, а като си спомня какво уши навремето брат Харалампи на Димо – не смеехме да го пратим извън манастира, да не помислят хората, че идват циркаджии… Като пораснеш малко или дойде някой по-умел в шиенето, тогава.

През прозореца се чуха хлопащи удари, сякаш биеха окачено парче дърво.

– Я, клепалото! Кога стана време за вечеря? Да слизаме.

Животът в манастира се оказа дяво… така де, ангелски скучен. И райски еднообразен. По цял ден само слушах и преповтарях молитви, канони, требници, евангелия и свети писания. Научих се да чета, почнах да прописвам и да смятам. Със смятането се справях доста добре, особено с броенето. Отец Никодим бая се смая, когато веднъж за наказание ме накара да преброя колко тухли има в стените на стаята, и докато отиде до вратата да излезе, аз бях готов. А е толкова лесно! По двайсет и шест реда на четири стени – сто и четири реда. По седемнайсет тухли на ред – седемнайсет пъти по сто тухли и още шейсет и осем. Без дванайсет реда по пет тухли за вратата, и още четири реда по две тухли за прозореца – точно седемнайсет пъти по сто тухли. Какво толкова? А пък отецът не ми повярва и целия следобед брои тухлите, да ме провери. Аз пък гледах и го поправях, като сбъркаше – тъй де, иначе ще излезе, че аз съм сбъркал. Накрая се отказа и замърмори кой се е оказал наказан…

С църковното пеене обаче не ми вървеше. Още на втория ден след обедната молитва, докато отивахме към библиотеката, отец Никодим ми каза:

– За мирянин е простено само да казва молитвите, Петърчо. Ако ще ставаш духовник обаче, трябва да ги пееш.

– Че защо? Пò се разбира, като ги казва човек. Сигурно и на Господ ще му е по-лесно да ни разбира.

Отецът ме изгледа накриво:

– Не се измъквай! Така е редно – да се пеят. По-благозвучно е.

– А какво значи благозвучно? По-приятно за слушане ли? На село така казват.

– Да, разбира се. На теб не ти ли е по-приятно да слушаш пеене вместо говорене? И на Господ му е. Затова ги пеем.

Вдигнах рамене.

– На мен ми е все едно. А защо на другите хора не им е? И като ги попитам за това, казват, че съм нямал слух? Чувам не по-зле от кой да е. – Ако подслушвам, даже по-добре от повечето деца.

Отец Никодим въздъхна и се приведе под снишаващия се таван на коридора.

– Щом е редно да се пее, значи трябва да се пее. Хайде сега ми изпей обедната молитва.

– Ъъъъъ… тя как беше?

– Добре де, изпей ми Божията, нея няма как да не я знаеш. „Отче наш, който си на небето, да бъде волята ти…“

За лош късмет почнах точно като се разминавахме с протоигумена отец Йоаникий и с отец Андроник. Протоигуменът подскочи и си удари главата в тавана, а отец Андроник се задави – оказа се, че тайно още дъвчел. Трябваше отец Никодим да го тупа с юмрук по гърба, за да изкашля хапката.

Аз така се изплаших, че млъкнах. Когато всичко се оправи, попитах:

– Отче Никодиме, да продължа ли?

– Не, не, не, за Бога!… Хм… – Той си смъкна калимявката и се почеса по главата. – Знаеш ли, май наистина е по-добре да не пееш молитвите. Просто ги казвай.

– Ама искам да ги пея, щом така е редно!

– Не, не, недей, моля те. И Господ сигурно ще предпочита да ги казваш.

– Не може ли все пак да пробвам?

Отец Никодим помисли малко.

– Може. Ама навън. На края на лозето, откъм оградата. Изпей три молитви там. Дано има някаква полза.

– Може ли една три пъти?

– Може.

Полза наистина имаше, и то голяма. После цял месец птиците не доближиха лозето и можахме да изчакаме гроздето да узрее хубаво, и да го оберем на спокойствие. Лично игуменът ме похвали. Само че и той ме помоли да не пея на молитва. Да не избягат светците от иконите, добави брат Харалампи. Отец Геласий пък се обади кисело, че светците по иконите са свикнали да страдат за вярата, и най-много да си запушат ушите. Игуменът обаче им се скара, че не е хубаво да се подиграват с недостатъците човешки. Така и не разбрах кого има предвид. Надали мен. Нали пея? Хем и полза има!

Нямаше обаче с кого да си играя. Отец Никодим казваше, че му идвам в повече от цял манастир послушници и че е добре, че съм послушник почти само аз. Ама въпреки това си мечтаех да сме повече. Бях съгласен даже да не разпитвам чак толкова… Но в целия манастир бяхме само трима. И на всичкото отгоре другите двама не ставаха за игра.

Димо беше пет години по-голям от мен, все ме гледаше отгоре надолу и не се интересуваше от нищо освен от светите писания – сигурно се мислеше вече за готов монах. Пуяк такъв!… Отец Никодим ми каза, че щял да се опита да вземе изпита за монах, като навършел осемнайсет години, и се готвел още отсега. И че и аз трябвало също да се готвя старателно – ученето било много. Изглеждаше загрижен, та го успокоих, че докато стигна осемнайсет, и времето е много, и няма нужда от бързане. Той обаче взе че се разсърди. Така и не разбрах защо.

Георги беше глухоням и слабоумен: едва се справяше с лъжицата и гледаше и без нея да минава, ако има как с ръце, па и направо с уста. Изглеждаше на седемнайсет или осемнайсет, но отец Никодим ми каза, че сигурно е доста по-голям, че като дошъл в манастира преди десет години, си бил пак такъв и че незлобивите от Господа понякога са така. За поука на тези, дето искали вечна младост. И че нямало да става монах – водели го послушник само защото, ако го наричали брат, манастирските братя се обиждали. Пък за нас, послушниците, било полезно да се учим на скромност. Аз попитах дали не е полезно и за манастирските братя, и после два дни ме боля ухото. А отецът се помоли точно десет пъти подред на Бог да му дава сила и търпение.

Като за капак, и килията ми беше далече от другите. Най-често учехме с отец Никодим, но когато не можеше да ми обърне внимание, а и вечер, самотата правеше скуката още по-силна. При мен се чуваше само като биеха клепалото за молитва или храна. А, и веднъж, когато брат Йоан, дърводелецът, се уцели по пръста с големия чук. Ама това за три месеца стана само един път. То че не ставаше често, е ясно и без казване, де, иначе сигурно нямаше да е дърводелец вече.

(Да си призная, очаквах да рече нещо по-свято. Или духовно. Или поне да е песнопойно някак. На песнопойно горе-долу го докара, де… Сигурно ще да е по-отскоро в манастира и не се е проникнал толкова от святост. Питах отец Никодим какво казват игуменът или протоигуменът, ако се ударят по пръста с чук. Той ме погледна накриво и отговори, че не му се е случвало да ги чуе. Ама мисля да следя и внимавам. Митрополит или дори Патриарха надали ще чуя някога какви велики и свети откровения казват тогава, но и игумена да чуя, пак не е малко.)

Известно време ми беше интересно да разучавам ходниците и коридорите на манастира. С времето обаче ги понаучих и престанах да се губя. (Дотогава понякога се случваше хич да не ми е скучно. Каквито са дебели стените, никой няма да те чуе, ако ще да се скъсаш да крещиш. Не съм толкова гласовит като брат Йоан. Особено ако не съм се ударил по пръста с чук.)

Единствено в мазетата не смеех да вляза по-навътре. Зимникът с храната беше съвсем до входа им, до него беше лесно. След него идваха петнайсетина големи склада с какво ли не: жито, царевица, платове, кожи… До тях – иди-дойди. Оттам нататък обаче имаше коридори и разклонения, ум да ти зайде – не толкова оплетени като манастирските, ама още по-обширни, студени, пусти и най-вече тъмни. Отец Никодим казваше, че се простират под целия манастир и под черквата, че и наоколо, и че сигурно никой от живите не ги бил обхождал докрай. И че вътре нямало нищо опасно, били точно така свещени, както и манастирът отгоре, и че били и те за складове при нужда, и че едно време, когато манастирът бил пълен, и те били пълни. Ама… страх си ме беше. Така и не ги научих истински.

Дните се точеха, все едни и същи. Молитви, учене, молитви, учене… Интересно ставаше единствено като се чуеше, че някъде в Митрополията са се завъртели самодиви или караконджули – по цял ден всички в манастира го обсъждаха. Появяха ли се в някоя околия, манастирът в нея служеше очистителна служба. Избягваха оттам и по някое време се появяваха другаде.

Един ден, докато наливах от чешмата вода за магерницата, видях как брат Танас отваря и в манастира влиза висок, мършав селянин, стиснал кръст колкото половин човешки бой. Размениха няколко думи с брата, чух само „караконджули“. След това хукнаха към манастирската сграда.

Занесох бързо стомните и излязох да видя какво става. Селянинът, протоигуменът и отец Йероним тъкмо тичаха по пътеката към изхода, понесли торби. От една от торбите стърчеше кръст. Скочиха на чакащата отвън каруца и колелата ѝ затракаха бясно нанякъде.

Брат Танас също дотича и припряно затвори вратата. Пъхна си главата през малкото прозорче на нея и заоглежда след каруцата. Приближих зад него и попитах:

– Брат Танасе, какво има?

Братът подскочи и така си удари главата в горния ръб на прозорчето, че зъбите му изтракаха. Завъртя се към мен с облещени очи. Брадата и косата му бяха настръхнали, а главата му приличаше на свраче гнездо повече от всякога.

– Петърчо, ти ли си бил, бе? Пу-пу… – Той си плю в пазвата. – Акъла ми изкара.

– Защо? Какво е станало? – Огледах го да видя откъде му е изскочил акълът, ама отникъде не се виждаше. И на земята нямаше нищо особено. Сигурно беше някакъв много мъничък.

– Уф, не питай… Видели караконджули в Милославово. Направо в селото, по крайната уличка откъм Кривошип. Ходели по улицата и пипали оградите, да ги урочасат сигурно. Протоигуменът и отец Йероним отидоха да служат служба заедно със свещеника им. – Той пак си плю в пазвата.

– Не може ли и аз? Сигурно е дя… ангелски интересно!

Брат Танас си поприглади брадата и изпуфтя.

– Хич не е интересно и си е баш дяволска работа! Не бива да ходиш там, преди да си взел изпита за монах! И за мен даже не е хубаво, а за теб съвсем! – Той усилено заразтърква удареното място.

Стана ми виновно.

– Брат Танасе… да помогна да потърсим къде ти е паднал акълът? – Сигурно нямаше да му е лесно да го намери, след като аз не можах да го видя. – Млад съм, имам силни очи, ще съм от полза… Ама нещо лошо ли ка…?

Усетих се да побягна точно навреме. Два пъти обиколихме манастира, докато го убедя, че не съм искал да го обидя. Ама така и не разбрах с какво точно. Нали само исках да си поправя грешката? Щом съм му изкарал акъла, е редно и праведно да му помогна да си го намери обратно, нали?…

Двамата отци се върнаха чак на следващия ден. В трапезарията всички веднага ги наобиколиха и зачакаха да заразправят. Промуших се и аз, но отец Йоаникий ме забеляза:

– Петърчо, ти си още малък за такива работи! Бягай да изметеш пода на черквата, че не е метен от дни. И да забършеш столовете и престолите от прах. И като привършиш, ме чакай там, да видя дали е добре направено. Че инак ще си легнеш без вечеря.

Докато чистех, на няколко пъти аха-аха да събера смелост да се промъкна да подслушвам, ама не посмях. Прозорчетата на трапезарията бяха малки и малко, и твърде високо за мен, а ако се появях край вратата, щяха да ме видят на мига…

После целия ден всички обсъждаха оживено караконджули, молитви, кръстове и истории. Ама млъкваха, като приближа. Успях да подслушам няколко истории, ама само ме хвана яд още повече, че не съм чул всичко. Направо ми се плачеше. Колко ли интересно ще да е било!

От тоя ден си замечтах да видя самодиви или караконджули. Напразно – рядко излизах от манастира, и все наблизо, а те пък все се явяваха някъде другаде. Накъм село също не бяха минавали, поне откак се помня. Чудех се дали да не разпитам за тях отец Никодим, ама той редовно ми се караше, че не чета достатъчно житиета – сигурно щеше да ми отвърне, че в тях пише. Пък библиотеката на манастира е осем големи стаи – кой ти ще търси в толкова житиета и свети книги? Освен ако инак ще си легне без вечеря, де…

Една неделя си опрах дрешките. За да не ходя гол на обяд, взех назаем старото расо на Димо. Беше ми хем късо, хем широко, въпреки че го вързах с едно въже през кръста – длъгнестият и кльощав Димо сигурно беше мязал с него на бостанско плашило. И ми беше хладно с него, та след обяда излязох на слънце в двора. До входа към магерницата, точно където най припичаше, беше седнал на едно пънче и си почиваше отец Геласий. И се реших да го попитам:

– Отче Геласие, какво са самодивите? И как изглеждат?

Отецът скръсти ръце върху обширното си благоутробие и ме изгледа със съмнение:

– Че защо питаш точно мен? Редно и подобаващо е да се обърнеш към наставника си.

– Защото си сигурно най-начетеният в манастира.

– Откъде реши, че аз съм най-начетеният? – Отец Геласий се ухили доволно, наплюнчи и затърка едно петънце мастило на показалеца си.

– Ами нали си старшият преписвач на манастира? Пък няма как човек да преписва, без да чете… Или има?

Физиономията му внезапно се вкисна. Май пак бях рекъл нещо не толкова хубаво. Изгледа ме, извади паче перо от подгъва на ръкава си и старателно почна да го остри с измъкнато от другия ръкав ножче. Аз обаче търпеливо чаках. Накрая той изпуфтя и заразказва:

– Самодивите са духове, Петърчо. Призраци, така да се каже. Като жени, бели и облечени в бели дрехи, един вид като булки на сватба. Ходят само нощем и светят в мрака. И са, тъй да се каже, като прозрачни – виждаш през тях. Танцуват вещерски танци из горите или по запуснати и изоставени места, и други подобни. И правят магии – разболяват добитъка, урочасват хората или вещите, носят нещастие. Всякакви лоши неща, и други такива работи. И прочие.

– А откъде се взимат? И тях ли щъркели ги носят, като нас? Или сигурно гарвани?

– Дяволът ги е създал. Така е речено.

– Как така ги е създал? Нали само Господ може да създава? – Помнех добре как отец Никодим ми го каза преди месец. И се ядоса, като го попитах откъде се знае и кой е питал дявола дали може. И още повече, като предположих, че може дяволът да създава тайно, или да не е пробвал и да не знае, че може. Замалко не отнесох пръчката.

Отец Геласий си избърса челото. След това ме изгледа строго:

– Така пише в старите писания. Дето са ги писали най-мъдрите светци.

– А те как са го научили? – любопитствах аз. – Били са на гости на дявола и са го гледали как ги създава ли? Или са слизали тайно в Ада? И как са ги пуснали там, като са били светци? Били са тайно от Господ приятели с дяволите ли?

Отецът изсумтя нещо неопределено, погледна ме ядно и замота пръсти из пищната си брада. Реших, че е по-добре да не го разпитвам повече за това. Тате и отец Никодим се ядосваха здравата, като заразпитвах какво откъде идва и защо е. Особено като уцеля нещо, дето не е редно да се пита. Тоест, почти винаги. Ама как да знам кое не е редно, без да съм питал?

– А няма ли някой път самодиви да дойдат при манастира, да ги видя?

– Не. Силите адови никога не доближават свещени места. Гони ги могъществото Божие, що ни пази от дявола. И в села рядко влизат, заради черквите – страх ги е от свети неща, не могат да ги доближат, отдалече ги заобикалят. И от Божието име ги е страх, най-много от всичко – изгаря ги като огън, не могат да го произнесат, бягат от него като от смъртта си… А пък влязат ли в някое село, веднага отиват игуменът или протоигуменът на местния манастир и още един епископ или старши монах, и служат служба в съслужение с местния свещеник. Ако пък е извън село, може и сам свещеник да отиде, или пък монах. И ги прогонват оттам, за години занапред, чрез могъществото Божие – зарецитира напевно отец Геласий, сякаш четеше от книга.

– А защо после пак се връщат? Могъществото Божие ли отслабва с времето?

Отецът пак ме изгледа накриво и се размърда на пънчето, сякаш му беше несгодно за седене.

– Нали народът из селата върши грехове, малко по малко натрупаното благословение от службите си отива под тежестта им, така да се каже. Затова и се налага да служат служба по-старши духовници. Те повече са служили на Бога и повече сила Божия има в тях, един вид. И по няколко наведнъж.

– А ти виждал ли си самодиви?

– Да, два пъти. Единия път – преди повече от двайсет години, в гората, близо до пътя през Елин проход. Точно където ги видя преди няколко месеца брат Стефан от Попово. Само ги мярнах отдалече, четири или пет. Другият път беше преди три години, когато се бяха завъртели в Мъртвилото – знаеш го, изоставеното село в Кривия дол. Мен тогава изпратиха да ги прогоня, ако посмеят да се покажат. Тогава ги видях от няма десет разтега: шест, все млади и красиви, въртяха дяволско хоро на мегдана. Сърцето ми щеше да изпадне от ужас, ама се сетих да размахам кръста и да викам силно „Господи, помог…“, тоест, „Господи, прогони ги!“. Забелязаха ме и като видяха кръста и чуха името Божие, запищяха и се разбягаха.

– А защо са красиви, като вършат лоши неща? Не е ли редно да са грозни? И защо са били там?

– Дяволът нарочно ги е създал такива. Лъжовно красиви, тъй да се каже. Така привличат мъжете, и ги съблазняват за грехове. Отклоняват ги от пътя Божи и прочие. И се явяват където са сторени много грехове, или пък тежки. Чувал си защо е опустяло Мъртвилото – заради оня луд, дето усмърти една нощ половината село, и себе си после. Другите хора избягаха от мястото. Даже след като го осветих, на другия ден след като изгоних самодивите, пак никой не щя да се върне. На монах вяра да нямат, грешниците ниедни!…

– А на теб защо са ти се явили? Тоест, защо са посмели…

Отец Геласий подскочи и изблещи очи. Брадата и мустаците му настръхнаха, калимявката му падна и късите му дебели пръсти смачкаха перото, което премятаха помежду си. Глътнах си езика.

– Затваряй си устата, сополанко такъв! Аз бях там заради тях, не те заради мен!

– Извинявай, отче Геласие. Грешна дума рекох. – Обидил го бях незаслужено, без да искам. Позасрамих се, но ми беше интересно. – А как привличат мъжете за лоши неща? Насила ли ги карат? Или ги заплашват? Тъй да се каже? Един вид?…

Мина малко време, докато отецът се успокои. Извиних му се още един-два пъти. Накрая махна примирително с изцапаната си с мастило длан.

– Лъжат ги. Обещават им неща, дето няма как да станат. Като пораснеш малко, ще разбереш… А пък караконджулите са мъже. Също ходят нощем, черни са като дяволи и като тях имат опашки и копита, и прочие. Не са духове, но трудно се раняват, тъй да се каже. Трябва сребро или трепетлика. И не съм чул някой да е успял да ги убие. Всъщност и да ги рани или пипне, не съм чувал, но казват, че се било случвало. И ги виждат от време на време.

– И те ли правят магии?

– Рядко. Обикновено действат направо, тъй да се каже. Нали не са призраци като самодивите, могат да пипат истинските неща. Ще ти разплетат плета, да ти избяга добитъкът, или ще ти удушат най-носливата кокошка, или ще наплашат до смърт я теб, я жена ти, я децата, такива ми ти работи… Преди години веднъж бяха подрязали на един селянин от Богданово осите на каруцата – излязъл за сено, и като друснала на първата дупка, дотам. С очите си видях срязаните оси, като ходихме с протоигумена да служим служба там. Лоша работа. Дяволска.

– Добре, а не може ли да ги хване човек? Хайде, караконджулът сигурно е силен. И сигурно ако го хванеш, боде с рогата. Пък може и да рита с копитата – предположих аз. – Ама самодивата, като е жена, може да не може да се отскубне. Виждал съм как ерген краде мома на село – не можа да му се отскубне. Даже май не се и опита…

Отец Геласий ме изгледа подозрително.

– Как ще я хванеш? Тя е призрак, не е от този свят, всичко минава през нея. Нито можеш да я вържеш с нещо, нито да я затвориш някъде, нито да я пипнеш даже. Пък и за какво ти е? – Отецът ме изгледа още по-подозрително. – И от мен да знаеш, не разпитвай много за самодиви и караконджули. Това са лоши думи. – Той се надигна тежко от пънчето, изпуфтя като бивол, който тегли каруца по нанагорнище, и се запъти към библиотеката.

Защо ли, като почна да разпитвам, все попадам на неща, дето не е хубаво да се питат? И на лоши думи?

Тази вечер дълго не можах да заспя. Мечтаех си под чергата как ще ми падне един караконджул, че да го погна с една вила, та да се скрие вдън гори тилилейски. На сутринта обаче бях забравил.

Есента вече отминаваше. В продължение на около месец всеки ден пред черквата, по пътеката, та чак до извън манастира чакаше дълга опашка каруци, претоварени с Божията десетина от тазгодишната реколта. Всички здрави телом монаси, заедно с каруцарите и дошлите помагачи, от тъмно до тъмно разтоварваха и внасяха в мазетата чували с какво ли не. И аз помагах според силите си. Отначало мъкнех стомни с вино, ама като строших една, ме сложиха да броя внасяните чували с жито и да ги пиша на дъсчица. Отец Никодим отначало ги броеше заедно с мен, ама след като го хванах няколко пъти да греши, се отказа. Писането ми по дъсчицата и аз се озорвах да го разчета после, но сметките излизаха точни и игуменът беше много доволен.

– Отче Никодиме, какво я прави манастирът всичката тази реколта? – попитах веднъж след вечерната молитва.

Отецът изпуфтя уморено.

– Манастирът пази запас от Божията десетина за три години време. Ако се случи гладна година някъде, примерно ако градушка съсипе реколтата в някое село, или пожар изгори нивите, и запасите на селската черква не достигат, ние им пращаме храна и каквото друго им трябва. Където има повечко хора в нужда, пак ние им пращаме. Където ще се гради нещо голямо, примерно нов манастир, или по-голям бент или мост, или ще се заселват нови земи, храната идва пак от манастирските запаси. Най-сетне, тук в „Свети Николай“ и ние също взимаме мъничко от нея. Работата ни е да сме опора на ближните си, не тежест, но понеже сме много малко монаси в голям манастир, грижата за него гълта силите на повечето от нас и не смогваме да си изкараме прехраната изцяло. А е редно да го правим… – Отец Никодим се намуси. – Срамота!

– Така ли? Мислех, че след като е Божия десетина, значи отива за Бога. Нали и той сигурно яде и пие? Пък след като е толкова велик, надали може да се наяде с малко…

– Бог от каквото има нужда, сам го създава – строго ме изгледа отецът. – Събираме я, за да помагаме с нея на хората, където и както е нужна.

– А защо днес повечето каруци, след като ги разтоварихме, ги натоварихме наново? И ги отпратихме така? Тази реколта другаде ли ще се пази?

– Каквото съберем няма как да стои в мазетата вечно, ще се развали. Затова каквото е останало от по-старото се подменя навреме с тазгодишно и се връща на който е пратил десетината, да не му е дори тя твърде в тежест. Храните сега, наесен. Вълната напролет. Платове, желязо и други работи през друго време…

– А не може ли да я подменя Бог? И да създава запаси? Или направо където каквото е нужно? Нали е всемогъщ, няма да му е никакъв товар… Ооооооох, ухото мииии!

Заедно с изчезването на последните каруци с реколта пожълтяха и закапаха листата на дърветата. И започнаха Великите пости.

Монасите бяха свикнали с постното, но на мен храната все не ми стигаше. Всички се чудеха къде го дявам всичкото, дето го ям. И аз също: всеки ден си гледах сянката на стената, но не забелязвах да раста, а да дебелея пък – съвсем. Ама все бях гладен. В трапезарията ми сипваха и допълнително, ама с постно можеш ли да се наядеш истински? И като ме пратеха до зимника да донеса нещо, очите ми често отскачаха към тавана му, под който, окачени на дълги пръти, се сушаха прясно натъпканите суджуци. И си спомнях как тате хвалеше в къщи манастирските суджуци – как в манастир и суджук даже ставал по-хубав, та нищо чудно и от мен да станело човек.

Една вечер ме наказаха да си легна гладен. Не беше много справедливо. Кой няма да задреме, докато му изчетат цялото житие на свети Василий? Още повече че преди това цялата сутрин бях помагал на преписвачите да изтупват праха от книгите в библиотеката. Коремът ми така стържеше, че не можех да заспя. Накрая се замислих: дали да не се промъкна и да си открадна един суджук?

Малко се боях. То да крадеш в манастир сигурно е още повече грях, отколкото отвън. Ама като си помислех, да стоиш гладен сигурно е също грях. Щом храната е благословена от Бога. Сигурно затова монасите толкова следят да не изпуснат някое ядене… И колкото повече огладнявах, толкова по-голям грях ми изглеждаше. По едно време стана толкова голям, че ми се видя по-Богоугодно да избера по-малкия.

Падна доста промъкване и треперене. Особено в мазето. И докато се покатеря по скелето, където стояха стоките, и измъкна един суджук от пръта, на който беше нанизан. Накрая обаче се оказах пак в килията си, със суджука в пазвата. Притворих хубаво вратата, загърбих я и задъвках лакомо. Суджукът беше най-вкусният, който съм ял някога. Прав беше тате за манастирските суджуци. И как иначе – като са манастирски, има ли как да не са Божествени?

Когато обаче преглътнах и последното парче и вдигнах поглед, се смръзнах. Светилничето висеше от пирона право пред очите ми. Но под него на стената се очертаваше сянката ми – значи зад гърба ми светеше нещо друго!… Стиснах зъби, преброих до три и се обърнах.

Исках да изпищя от ужас, но си бях глътнал езика. Насреща ми стоеше момиченце колкото мен и ме гледаше любопитно – като да очакваше нещо. В бели дрехи, като булка на сватба. И хем изглеждаше като истинска, хем сякаш светеше и вратата на килията се провиждаше през нея.

Бях като вкаменен от страх – можех само да стоя и да гледам какво ще направи. В главата ми се въртеше само, че сигурно ми е пратена за наказание. Дето си мечтаех да хвана самодива. Или пък заради суджука – де да знам, може би бях се объркал и да го откраднеш беше по-големият грях.

Постояхме известно време така. Накрая ѝ омръзна.

– Няма ли да прочетеш молитва, или там каквото правите? – попита тя.

– Ъъъъ… ъъ… ъъъъ… ааа… ъъъъ…

– Това ли била? Мислех, че е нещо за Господ и небето.

– Ъъъ… ти… ти „Господ“ ли каза?

– Да. И „небето“. – Тя се оплези точно като по-малката ми сестричка.

– Ама не трябва ли, като се каже „Господ“, да изпищиш и да избягаш?… И ти изобщо да не можеш да го кажеш? И изобщо да влезеш в манастир? – Сигурно могъществото Божие беше изветряло от манастира. Моят откраднат суджук ли беше чак толкова страшен грях? Не ми се вярваше. Толкова пъти съм си открадвал храна вкъщи и никога не ме е посетила самодива. Или да не би и монасите да си имаха някакви техни, и моят само да се беше прибавил отгоре?

Момичето се сепна.

– Уф, съвсем забравих. Ама то както е тръгнало… Добре де. Може ли да не избягам?

– То… с разрешение ли става?

– Ами аз по принцип съм тук без разрешение.

– Много ясно. – Поокопитих се. Щом иска разрешение, надали е толкова страшна. – Кой ще разреши на самодива да му влезе в килията? – Добре поне, че не беше караконджул. Че надали щях да се опомня толкоз бързо. Даже ако ми се оплези.

Неканената гостенка ме изгледа учудено, след това прихна да се смее.

– Още съм много малка, а и трябва да уча един куп неща, за да ми разрешат да идвам при вас. Но реших да дойда тайно.

– Иначе майка ти ли трябва да те пусне? – Почвах да се сещам. Докато са малки, сигурно не ги пускат да виждат хора. Както пък нас, докато сме малки, ни пазят да не виждаме самодиви. Не че и като големи сме се засилили, де.

– И не само тя. Само че татко е отговорник на трансмитерно звено и си е свързал нелегално компютъра към системата, понеже обича да работи и нощем. Издебнах го, докато спи, и се включих към един второстепенен холопроектор. Никак не беше сложно. – Тя гордо вирна чипия си нос.

– Аха.

Май няма лесно да науча езика на самодивите, с тия дълги и вързани думи. Че има баща и че той работи нощем обаче, го разбрах. Ясна работа.

– На колко години си?

– На осем. А ти?

– На девет.

– Лъжеш! Не си на повече от седем.

Пообидих се, ама как да се сбиеш със самодива? Само ще махаш ръце през нея. Ако наистина е безплътна, де. Ама щом беше прозрачна…

– Просто съм по-дребен. Затова и тате ме даде в манастира. А ти имаш ли брат?

– Имам братовчед, ама той е вече голям. И въобще не ми обръща внимание.

– И той ли е караконджул като баща ти?

– Ще ти кажа аз караконджул, глупчо такъв! Той е астроном.

– И сигурно и той работи нощем?

– Естествено. Какво ще прави астроном денем?

Опитах се да си спомня какво правеха астрономите. Таласъмите пиеха кръвта на добитъка и млякото на дойните крави, вампирите – кръвта на хората, върколаците се превръщаха във вълци и какво ли не. За астрономите обаче отец Никодим не ми беше разказвал нищо. Даже май не беше ги споменавал. Или пък може би ги бях продрямал. Трябваше да попитам за тях. Ама някой друг от монасите.

– Права си, няма какво да прави денем. А баща ти също ли е астроном? Или обикновен караконджул?

Самодивата извъртя очи към тавана.

– Ох… Как да ти обясня?

– Направо. Няма да се уплаша… Или не знаеш какъв е? Той ако го крие, не си ли чувала околните да му казват така?

– Само мама му вика караконджул. Като види сутрин, че още не си е легнал. Ама той даже не се обижда…

– Ето, виждаш ли?

– Ооооо, писна ми! Добре, караконджул е – тросна се тя. – Доволен ли си?

– Мен е трудно да ме излъжат. А той трябва да си ляга да спи, преди да е съмнало, така ли?

– Естествено.

Ето че научих нещо ново за караконджулите. Дали отец Никодим го знае? Добре е да го питам. Или май по-добре пак някой друг монах.

– А майка ти не трябва ли също да спи през деня? И вие къде растете, докато пораснете и почнете да играете хорà по горите и по разни други места?

– Направо си невъзможен! Ако продължаваш да разпитваш такива глупости, ще се обидя и ще си тръгна. Няма ли да се уплашиш от мен?

– Ами… Можеш ли да ме урочасаш? Примерно да си счупя крак?

– Мога! Ако не се уплашиш, ще те урочасам да си счупиш и двата крака.

– А можеш ли да го кажеш, без да се изчервиш цялата? И малката ми сестра лъже по-добре.

– Я не ме ядосвай! Ще те урочасам да ти се повреди органайзерът! Ох, то пък…

– На теб пък ще ти се каращиса четвероевангелието! – Вече бях се сетил, че само си измисля омотаните думи.

Тя прехапа устни. След това изведнъж се разплака.

– Не е честно! Цяла седмица чакам татко да дойде уморен от дежурство и да заспи рано! А пък ако мама разбере за дантелата от музея… И никой не иска да се плаши от мен! – Тя подсмръкна. – А навсякъде пише, че се плашите от самодиви до смърт! Не можеш ли да се уплашиш поне малко? Така не е интересно!

– Какво за дантелата? И какво е това музей?

Момичето посочи роклята си.

– Откраднах я, за да си направя самодивска рокля като от урока. Две вечери съм учила как се програмира автомат за шиене. Ама стана хубаво… – Подръпна гордо ръкава си и той се отпра. Тя го погледна, оклюма и отново заподсмърча.

– Че кой се плаши от някаква ревла? Нямаш нито големи зъби, нито крив нос. И роклята ти такава – уж самодивска, а дръпнеш ли я, се къса… Пък и мен не ме е страх от нищо.

– Чак пък от нищо? Много си бил смел, бе!

– Смел съм, я! Ти ще посмееш ли да откраднеш суджук от зимника по време на Велики пости?

Очите ѝ блеснаха и тя подскочи:

– Сега те пипнах! Ще отида да кажа на някой от монасите! И тогава ще те накажат!

Ставаше лошо. Ако ме издаде…

– И да кажеш, няма да ти повярват. Всички знаят, че самодивите вършат само лоши неща, значи сигурно и лъжат.

– Аз никога не лъжа! – подскочи тя.

– Като преди малко, че ще ме урочасаш ли?

Момичето се фръцна и изскочи през вратата, без да я отваря. В килията стана забележимо по-тъмно. Изчаках малко, след това предпазливо се приближих и огледах внимателно вратата. Нищо ѝ нямаше. Пипнах я – беше си съвсем истинска, нямаше как да се мине през нея.

Значи наистина греховете привличат самодивите. Тъкмо бях привършил със суджука – и ето я. Само дето нещо не ѝ беше наред. Не ми обещаваше нищо, не можеше даже да ме уплаши. (Отначало… аз сам си се уплаших, така че не го броим.) И сто на сто не можеше да ме урочаса – сигурно беше прекалено малка. Сигурно грехът ми не е бил много голям. Или пък, докато сме малки, ни посещават малки самодиви? И караконджулчета?…

Отведнъж някъде отдолу се чу далечен рев и трясък. С един скок се оказах на сламеника, завит презглава с чергата. Долепих ухо до пода – откъм долните катове долиташе глъч. Внимателно надникнах изпод чергата, тъкмо навреме, за да видя как през дъските на вратата се появява малката самодива. Беше ухилена до ушите.

– Как се казва онзи, дебелият монах с белега на носа?

– Отец Андроник?… Опитала си се да ме натопиш, че блажа през пости?

– Точно така!

– И той каза ли нещо?

– И още как!… Ти не чу ли?

– Не – излъгах.

– Че ще те накаже. – Тя пак се изчерви, изгледа ме и сърдито тропна с крак. – Ама ти наистина въобще не се плашиш! Ако продължаваш така, повече няма да дойда!

– Ще умра от страх, че няма да дойдеш. А на колко години трябва да станеш, за да почнат да те учат да танцуваш самодивски танци? И да урочасваш? И как точно го правите? С танцуването ли става някак, или с пеенето? Или това ви е веселбата, а го правите някак иначе?

– Ооооох…

– И колко време трае ученето за урочасване? А за танцуване и за пеене? Всяка самодива ли може да ви учи на всичко, или за отделните неща си имате отделни учители? И…

– Ааааааа! Стига, спри, моля те! Ще ти кажа, ама обещай ми, че ще се плашиш от мен.

– А защо ти е да се плашат от тебе? Иначе няма да те направят истинска самодива ли?

Тя седна на пода срещу сламеника и ме погледна тъжно.

– Скучно ми е. Мама по цял ден е на работа, татко също, братовчед ми ме смята за бебе… И защото ме наказаха. Сега целият ми клас за ваканцията е на атолите, а аз – вкъщи.

– Теб пък за какво? – Изведнъж се сетих защо може да е. – Да не си постила през постите?

– В училище препрограмирах холото и разбърках уроците. Математичката ни си изкара акъла, когато конете пребягаха през стаята…

– Сигурно са изпочупили всичко – кимнах аз с разбиране. – Ние никога не ги пускаме вътре. – Препро… какво била направила? Та разбъркала уроците? Те да не са боб чорба, че да ги разбърква?

– После директорът си забравил паролата за училищната база данни и обвиниха мен, че съм му я сменила.

– А ти не си, така ли? – Парола? Училищна база данни? Тези пък какво са?

– Какво съм виновна, като е толкова лесна? И после се чуди защо всички имат отличен по всичко… Или като донесох мегаплъха от вивариума на биолозите – откъде да знам, че географката ни я е страх от мишки! Е, то ако не я беше страх, де, и аз нямаше… Абе, както и да е.

Кимах с глава, все едно разбирам.

– И на мен често ми е скучно тук. Няма с кого да си играя. – И кого да попитам какво са парола и останалите неща. Щом са самодивски, монасите може и да не ги знаят.

Тя вдигна глава и очите ѝ заискриха.

– Не може ли тогава да си играем заедно? Ще идвам, когато мога.

– А ще ми кажеш ли на колко години ви учат да урочасвате? И да танцувате вещерски танци? И какъв точно е баща ти… Чакай, не каза ли преди малко, че работел по цял ден? И майка ти също?

– Ще ти кажа, ама ако се видим пак. Става ли?

– Става. А… Трябва ли пак да блажа през пости, за да дойдеш?

Момичето ме огледа от глава до пети и помисли малко.

– Да. Непременно. А сега си тръгвам. – Протегна ръце пред себе си, размърда пръсти във въздуха и изчезна.

Отново лепнах ухо на пода: гласовете долу бяха заглъхнали. Реших, че ще разпитам на сутринта какво е станало. Почудих се пак дали самодивата не е била тук за наказание за онази ми мечта.

А после цяла нощ сънувах кошмари, в които караконджули ме гонеха с вили през някаква дълга и тъмна пещера, като манастирските мазета, само че с увиснали от тавана ѝ черни корени, които се опитваха да ме сграбчат. И отнякъде знаех, че това е дъното на горите тилилейски.

На сутринта всичко беше тихо и кротко. Само дето на молитвата отец Андроник имаше голяма цицина на челото. И не просто пееше молитвата, а направо викаше – трябваше да го сръчкат няколко пъти и да му прошушнат нещо, за да се усети. А като отивахме на закуска, минах покрай килията му. Вратата ѝ беше строшена и парчета от нея се търкаляха в коридора: очевидно беше изкъртена отвътре навън, вместо да бъде отворена отвън навътре, като всички врати на килии в манастира. Брат Йоан дърводелецът оглеждаше мрачно парчетата.

– Какво е станало? – попитах аз.

– А, нищо, нищо – отговори бързо той. – Вратата нали е стара, е гнила и се счупила…

Заоглеждах внимателно парчетата под неодобрителния поглед на брат Йоан. Аха да попитам къде е видял гнило по тях, когато чух от килията гласове:

– Кълна се в Бога, отче протоигумене…

– Глупости говориш, Андроник. Самодива в манастир никога не е влизала, даже в изоставен. Осветено ли е свето място от трима митрополити в съслужение, недостъпно е за чадата на Ада завинаги. Пише го в указанията на самия Йосиф Водителя. Да не си пробвал тайно от виното? Брат Иларион ми спомена, че тази нощ някой като че ли е влизал в зимника – резето не е било дръпнато докрай сутринта.

– Отче протоигумене, кълна се…

– Я се махай! – напъди ме сърдито брат Йоан. – Не те ли е грях да подслушваш? Да се помолиш след закуска още веднъж заради това! Иначе ще те… Дим да те няма!

Искаше ми се да го попитам какво ще ме, но забелязах, че си е взел аршина, и се сетих.

Закусих и се помолих най-старателно. След това попитах отец Никодим, докато ми разясняваше Откровението:

– Отче, а отец Андроник защо викаше така тази нощ? Чак при мен се чу.

– Паднал, ударил се и го заболяло – отговори спокойно отец Никодим, без да му мигне окото. – Та, значи звярът с трите шестици на челото…

– По главата ли се е ударил? Гледах, че има цицина.

– Да. Какво си заразпитвал? Та, значи този звяр…

– Ами жал ми е. – Истина беше. – Много ли се е ударил?

– Май даже повече, отколкото изглежда – въздъхна наставникът ми. – Та, този звяр е всъщност сатаната…

– Отче, а може ли човек да падне на стената?

– Не, разбира се. Нали стената е изправена. Как ще падне на нея? Ама че си неразсъдлив.

– А на вратата? Ох, ухото миии!…

Прав беше, че съм неразсъдлив.

Колкото повече приближаваше вечерта, толкова повече нямах търпение да видя пак малката самодива. И да я разпитам за един куп неща. И за още други. Дано излезеше търпелива… Пък ако вземеше да дойде вместо нея някоя голяма самодива… всъщност тия самодиви май хич не бяха чак толкова страшни. Само да не дойдеше караконджул, де. Ама как да я накарам да дойде?

Вечерта изчаках всички да заспят и откраднах още един суджук от зимника. Този път даже нямах нужда от светилниче, бях запомнил добре пътя от миналата вечер. Пък и като да беше доста по-къс… Брат Иларион, готвачът, беше подпъхнал парченце дърво под резето, да се познава дали е отваряно – добре, че го усетих, та после да го сложа пак. Известно време се чудих в килията дали да ям суджука, след това реших, че сигурно е важно всичко да е като предишния път.

Малката самодива обаче не дойде. Сигурно само един изяден суджук не беше достатъчно грях – преди ме бяха и наказали същия ден. На следващата сутрин се замислих дали да не заспя пак пред отец Никодим. Само че не знаех дали няма да отнеса пръчката, така че не посмях.

Вместо това откраднах два суджука. Едвам ги изядох после – щеше да ми стане лошо. Чак почнах да се съмнявам дали да стоиш гладен е грях. Самодивата обаче пак я нямаше. Дали не я бяха хванали и наказали? Или по този начин ме подтикваше към грехове? Тъй де – за да дойде пак, вече бях откраднал и изял три суджука, и то през пости. Без да броим първия.

Или тя май беше споменала, че е дебнала баща си цяла седмица, за да дойде тук. Сигурно трябваше да го издебне пак. Само че щеше ли да стане, ако аз не ям суджуци? Като ги ям, той по-разсеян ли ставаше? И по-небрежен към нечестивите си задължения? Не ми се вярва. Иначе щяхме да гоним изчадията на Ада с преяждане вместо с молитви. И точно през пости трябваше да гъмжи от тях наоколо… Пък може и да имаше нещо такова – нали тя дойде през постите? А всички свети книги казват обратното. Ако са грешни до една? Ужас!…

И като мине след един месец Коледа, как ще ѝ помагам да идва, като вече няма да са пости и суджуци ще яде всеки? Ще трябва да постя ли? За яденето на суджуци през пости вместо стоене гладен не знаех дали е грях, ама за постенето извън постите бях сигурен, че е. Особено ако на обяд няма допълнително. Нищо че отец Никодим не ми го беше казвал. Време ми е и аз да се сещам сам, като всички.

На следващата сутрин обаче замалко не ме разкриха. След сутрешната молитва, докато другите излизаха, брат Иларион отиде при протоигумена. Надали щях да му обърна внимание, но точно докато минаваха покрай мен, чух брата да казва:

– Кълна се, отче протоигумене, суджуците са по-малко! Броих ги!

Отец Йоаникий вдигна вежда.

– И колко по-малко са?

– Май четири… Или три?… – Брат Иларион спря и се умисли. – Седемнайсет без четиринайсет… Ох, обърках ги. Трийсет и един и тринайсет, без четиридесет и пет… Абе май бяха четири. Там някъде. Или може би три.

Протоигуменът го изгледа подозрително.

– Я да идем да ми покажеш.

Двамата бързо тръгнаха към стълбището, което водеше към зимника. Другите монаси ги забелязаха и се заспоглеждаха. Докато се усетя, след протоигумена и брат Иларион вече вървяха поне двайсет души. След миг размисъл и аз тръгнах подир тях.

Брат Иларион влезе в зимника, окачи факлата на халката до вратата и посочи най-близкия прът със суджуци. Сърцето ми се сви – точно от него бях смъкнал всичките. Как не се сетих да взимам от различни пръти? Приближих се до застаналите на вратата монаси и коленичих на пръстения под, за да виждам удобно между краката на брат Харалампи.

– Ей ги, отче протоигумене. По-малко са.

Отец Йоаникий огледа пръта, огледа и околните, и хвърли към брат Иларион поглед, изпълнен със съмнение.

– Колко трябва да са?

– Ми… Колкото и на другите пръти сигурно. Така ги помня.

– Колко са на другите пръти? Я преброй тоя зад него.

Брат Иларион започна старателно да брои, като сгъваше пръсти. Суджуците излязоха над четиридесет, та пръстите на няколко пъти не му стигнаха и почваше отново. Аз пък броих колко пъти сбърка, ама той така грешеше и се оправяше, че малко преди да свърши, изгубих нишката.

– Четиридесет и седем, отче протоигумене.

– А на първия прът колко са? И… Я ги брой на глас.

Преди отец Иларион да стигне до средата, и протоигуменът, и монасите около мен вече се подхилваха. Беше сбъркал поне осем пъти. А по-нататък се оплете още повече.

– Четиридесет и два, отче игумене! Липсват цели пет… май даже шест… или май пет! Пет!… Не, шест!…

– Я ги преброй пак. Май сбърка на едно място. – Отец Йоаникий насмешливо смигна към нас.

– … Четиридесет и един! Не може да бъде! Ей сега бяха повече! – Брат Иларион се заозърта недоумяващо и огледа подозрително застаналия най-близо отец Андроник.

– Я пак. Да видим кой от двата пъти е верният.

Третия път суджуците излязоха четиридесет и три, четвъртия – четиридесет и шест. Отец Йоаникий въздъхна и огледа монасите.

– Брате Иларионе, я ми кажи честно… Петърчо бе, ти тук ли си бил? Я бързо тичай да преметеш църквата. И като привършиш, ме чакай горе да мина да видя дали си помел хубаво.

Така и не разбрах какво брат Иларион трябваше да каже честно. После обаче монасите по цял ден го поднасяха да не сбърка по колко паници боб сипва на човек. А брат Харалампи го помоли да погледне дали не липсва някоя стена на манастира… Вечерта обаче го зърнах да си носи сламеника към зимника, и не посмях да отида пак да крада. Пък и двата суджука предишния ден ми бяха дошли доста.

Самодивата пак не дойде, въпреки че я чаках почти до първи петли. На следващата нощ обаче ме събуди:

– Ей, глупчо, заспал ли си вече? Уж щеше да ме чакаш! – Ръкавът на роклята ѝ се беше доотпрал и се смъкваше, а тя се опитваше да го придържа незабелязано.

– Не съм побягнал, нали? Сигурно затова съм и глупчо – че въобще те чакам! Ако сестра ми ми викаше така, щях да я напердаша.

– Или тя теб, като те гледам. Ще си играем ли?

– Ще, ама как? Нали не можеш нищо да пипнеш. Само те бива да плашиш отците. И да се скъсвам да крада суджуци, а ти да не идваш. Едвам не ме хванаха.

– И мен едвам не ме хванаха… Искаш ли да уплашим още някого?

– Не, благодаря. На отец Андроник още не му е минала цицината. Без да броим как го гледат другите зад гърба му. – Припомних си и за брат Иларион и ми стана съвестно. Май не бях по-свестен от тая самодива.

Момиченцето се изкиска доволно. Мен ме хвана яд.

– Не е смешно! Човекът не е виновен. А цицината го боли здравата.

– Уф, наистина. – Тя внезапно помръкна. – Преди месец и аз си направих цицина и също ме боля доста.

– И как си се ударила? В някоя друга самодива ли си се блъснала? Или примерно и мебелите ви са призрачни?

Тя изпуфтя отчаяно и извъртя очи. Аз пък се чудех как от мебели стават призраци. Сигурно след като ги насекат и изгорят. А от кои ли? От такива, дето ги е прескочила котка, преди да са догорели? Или от такива, дето са обидили някак свещеник… примерно от стол, дето се е счупил под него? Преди година една скамейка се беше счупила под отец Самуил. Ако се върна някой път на село, трябва да погледна дали призракът ѝ не витае нощем из черквата. И дали на него няма седнали призраци на хора – тъй де, сигурно и призраците се уморяват и искат да поседнат?

– Паднах от ягодовото дърво – заяви накрая тя. – Откъде да знам, че са му толкова чупливи клоните? После генетиците трябваше да отглеждат ново. И престанаха да ме пускат в лабораторията.

– Страхотно. Значи имате ягодови дървета. А крушова и ябълкова трева? И лукови храсталаци? – Внезапно се сетих, че не се изчерви. – Ама… Наистина ли имате такива работи? Откъде сте ги взели? Вдън горите ли ги отглеждате, или… Къде живеете всъщност?

– Ъъъ… как да ти обясня? На един друг свят.

– Разбрах – кимнах аз. – И от кои хора стават самодиви, като умрат? От жените? А от мъжете – сигурно караконджули. И астрономи. Ти малка ли си умряла, та си малка сега? И какво лошо си направила приживе, та сега си самодива? Не си уважавала свещениците? Или…

Тя скочи и се опита да ме удари, но ръцете ѝ минаваха през мен като сянка. Първия път примигах, след това, когато ръкавът ѝ се откачи и изхлузи, се разсмях. Тя спря да маха и както предишния път се друсна на пода и се разрева.

– Хайде, хайде, стига си плакала. Ако беше истинска, щях да се уплаша. Да не се удавя.

– Истинска съм! Повече и от тебе, неграмотник такъв!

– Не съм неграмотник! Мога да чета и пиша. Особено да чета. А ти? – Май може и да можеше. Щом ходи на училище, нищо чудно. – И какво ти е истинското? Я отвори вратата на килията, да те видим!

– В моя свят мога да отварям врати колкото си искам! А ти там не можеш и носа си да покажеш!

– Като умра, ще се покажа на оня свят целият. И понеже сигурно ще умра вече пораснал, ще ти дърпам ушите всеки ден.

– Ама нашият свят не е вашият оня свят! Наистина си пълен неграмотник. Свят като вашия си е. И ние сме си живи, не сме умрели.

– Глупости! Защо тогава вместо нормални хора сте самодиви и караконджули? И астрономи?

– Нормални хора сме!

– Че защо тогава си прозрачна и не можеш да пипнеш нищо? Я не ме лъжи!

– Това, дето го виждаш от мен, е псевдохолографско изображение. Подпространствени ретрансмитери, и такива работи.

– Аха. А това, дето ти го виждаш от мен, е на свети Йоана Богослов от Откровението Четирите конника на Апокалипсиса заедно с възнесението на Яков на небето и излизането на Йона от търбуха на кита. И такива работи.

– Стига си ме правил на две и половина!

– А ти мен – на три и три четвъртини. Защо не си кажеш нещата като хората, вместо да се правиш на важна и да си измисляш разни сложни думи?

– Уф… Сигурно не знаеш какво е холография?

– Не.

– И подпространствен сигнал, и такива работи… Тогава може и изобщо да не разбереш.

– Казвай, пък ще видим. Ама ако си измисляш, веднага ще разбера!

– Знаеш ли… ммм… знаеш ли какво е машина? – Тя ме изгледа високомерно.

– Да – изпъчих се гордо аз. – Осквернение на волята Божия, създадено от хора. Пише го къде ли не из светите книги.

– Уф… Е, това, че ме виждаш, но не можеш да ме пипнеш, става с машина. Взима само образа ми, но без тялото, и го пренася от моя свят в твоя.

– Даваш ли да пробвам дали мога да те пипна?

– Не вярваш ли? Добре… Хайде де! Да се обърна с гръб, ако те е страх? – Тя се завъртя, вирна нос високомерно и се опита да ме наблюдава с ъгълчето на окото. Поех дълбоко въздух, направих крачка напред и посегнах към гърба ѝ с пръст. Ръката ми мина през нея!

За всеки случай се дръпнах бързо назад. И това ставало с машина?… Нещо май беше мътно. Машините са работа на хора, пише го в светите книги, но да могат чак пък такива неща… Я да поразпитам!

– А ти през това време, там на оня свят, си нямаш образ ли? И няма как да те видят? Каква само игра може да падне!

– Уви, не. – Тя помръкна. – Машината прави още един образ като моя, не ми го взема. Непрекъснато треперя мама или татко да не се събудят и да ни чуят, и да погледнат какво става.

– А ти как ме виждаш, като не си тук? Същата машина прави обратното с моя образ ли? Без да ми го взема? Язък!

– Точно така. В момента стоя в моята стая, а като се огледам наоколо, виждам килията ти. Все едно наистина съм в нея. Само дето е трудно да пиша по клавиатурата на сляпо. Иначе е страшно интересно.

– Клави… клави-а-тура… Това някакво самодивско заклинание ли е? И защо се пише, а не се казва? – А как ли се пише, чудех се. С призрачно чернило на призрачен пергамент? И как ли виждат призрачното чернило в тъмното? Свети ли на тъмно? А на светло тогава как го виждат?…

– Ще ти кажа аз заклинание, глупчо такъв! Това е… това е… ами нещото, с което казвам на машината да прави тези работи. – Тя се прозина.

– А може ли да направим обратното? Аз да съм все едно в твоята стая и да я виждам?

– Не знам, трябва да проверя. И да видя как точно се прави. Само че ще иска време – няма да е днес или утре. И май е още по-забранено от това да идвам тук.

– И ще ми покажеш ли ягодовото дърво? А, и как изглежда братовчед ти? – Бях страшно любопитен как изглеждат астрономите. – Има ли рога? Опашка? А копита? Мирише ли на сяра? Какво се хилиш?… И каква е тази история с различните светове? В Библията пише, че Господ е създал само един свят. Или поне не пише за други.

– Ще ти разкажа, като се видим другия път. Сега си тръгвам, че ми се спи.

– А защо ме излъга за яденето на суджуци? Едвам не повърнах, след като изядох двата – и те няма! А днес вечерта не съм ял нито един. И ако продължавам да ги крада, скоро ще ме хванат.

– Защото трябва да ядеш, за да пораснеш.

– А защо не идваш тогава всяка вечер?

– И сега идвам всеки път, когато мога. Рискувам татко да ме хване. Само че нямам с кого да си играя освен с теб. А почвам училище чак след две седмици… То пък все едно и тогава не е същата скука, де.

– И аз нямам с кой друг да си играя. – Разказах ѝ набързо за Димо и Георги.

– Значи ще си играем заедно!

– Става. Казвам се Петър. А ти?

– Христина.

– Не може да бъде! Наистина ли?

– Не, ще седна да си измислям ново име специално заради теб… Време е да си тръгвам. – Тя отведнъж изчезна.

Нещо в тая работа наистина беше мътно. Не може изчадие на Ада да е кръстено на Христа Спасителя. Не може и името му да може да произнесе, лично отец Геласий го казва. Значи не ме лъже, като разправя, че не е самодива. Нищо, другия път ще я разпитам повече.

Ако ме изтрае. От Божиите хора малко смогват.

Следващите няколко дни гледах да съм примерен – ей така, от любопитство. Дали това ще задържи Христина да не идва по-дълго време. Или дали няма да я докара по-бързо, ако не е самодива.

В неделята след сутрешната молитва си опрах дрешките. За да не ходя гол на обяд, облякох старото расо на Димо. Беше широко като за трима като мен, въпреки че го вързах през кръста с едно въже - длъгнестият и кльощав Димо сигурно беше мязал с него на бостанско плашило. И ми беше хладно с него, та след обяда излязох на слънце пред магерницата. До входа ѝ, седнал на каменната подставка отстрани, придремваше отец Геласий.

– Отче, а има ли и други изчадия адови освен самодивите и караконджулите?

Той се сепна. Отвори очи, видя ме и въздъхна дълбоко.

– Колкото щеш, Петърчо.

– Тоест никакви? Защото аз никакви не ща. – Или поне караконджули с вили.

Отец Геласий се намести по-удобно. Ще да се готвеше за подробно обяснение.

– Уви, има какви ли не. Върколаци, вампири, демони… Нечестивият не стои без работа, така да се каже. Ама самодивите и караконджулите са най-чести – не минава месец да не чуем, че са се появили някъде. Другите са по-редки. Преди петнайсет години в съседната околия имаше върколак, а преди малко повече от сто е имало в нашата, тъй се говори. А малко преди него пак тук е имало вампир: бил страшен, убил над сто души, сума ти очистителни служби са служени заради него – бягал и пак се връщал, а на една се опитал дори да нападне свещеника. Накрая прадядото на отец Йоаникий го прострелял със стрела със сребърен връх… Такива ми ти работи. Защо те интересуват толкова?

– Ами… Интересно ми е. Отче Геласие, а какво е това астроном?

– Астроном ли? – Отецът заровичка из брадата си, сякаш търсеше там отговора. След това смъкна калимявката си и се зачеса по главата с такова настървение, че се уплаших да не се разкървави. Накрая призна:

– За пръв път чувам такава дума. Откъде я знаеш?

Ха сега де?

– Ъъъ, четох я в някакво древно житие. Не помня в кое точно.

– Кое ли ще да е? Уж съм изчел всичките, пък нещо не си спомням… – Отец Геласий зарови пръсти в косите около плешивото си теме и се замисли дълбоко. – Астроном… астро-ном… звездо-именен… В житие, казваш? Това ще да означава Луцифер, послушнико.

– Това пък кой е?

– Едно от имената на дявола. – Отецът ме изгледа укорително.

Изтръпнах. Христина да е братовчедка на дявола?

– Той, дяволът, много ли имена има?

– Много, Петърчо. Какви ли не, и повечето измамни.

– Отче Геласие, а дяволът нощем ли работи? Или денем?

– Непрекъснато, Петърчо. Не почива нито миг. Затова се молим и денем, и нощем.

Олекна ми. Христина беше казала, че астрономите нямат какво да правят денем. Сигурно просто ще да са ги кръстили на дявола. Като я видя пак, непременно трябва да я питам защо.

– И какво ти е толкова интересен сатаната?

– А, нищо, нищо. Чудех се какво ли значи думата.

– Това ще да е. Добре е да го отбележа в трактата за ликовете на нечестивия, като се кача горе да преписвам. А как само препича слънчицето… – Той се почеса по темето и нахлупи калимявката си. – Я по-добре го остави на мира рогатия. Можеш ли да играеш шах?

– Какво е това?

Отец Геласий измъкна от диплите на расото си кожена кесия и я разтвори. Тя се оказа пълна с дребни дървени фигурки и разчертана отвътре на квадратчета.

– Игуменът не я одобрява много, но в житието на свети Йосиф Водителя пише, че обичал да играе шах – значи е чисто нещо.

– Той ли я е измислил?

– О, не, още отпреди него е. Останала е от времето, когато е имало царе и войни.

– Отпреди Христос ли?

– Сигурно оттам някъде… Белите и черните фигури са две армии. – Той ги заподрежда по разгънатата кесия.

– И белите служат на Бога, а черните – на дявола?

– Не, просто са различно боядисани, да се разпознават едни от други. Тези тук са войниците. Това са командирите им. Това са коне, а това – топове.

– Какво е топ?

– Какво, какво… Обсадна кула, като на рисунките от древните жития. Тук е царят, а това е царицата му…

Отне ми малко време, докато запомня правилата. След това отец Геласий започна да ме учи да играя. По време на първата игра непрекъснато ми показваше къде бъркам. Втората започна по същия начин, но към средата отец Геласий се поумълча, а накрая почна да мисли доста, преди да играе. На третата пак мислеше все по-дълго. Накрая, двайсетина хода след началото, го попитах:

– Отче Геласие, ако си поставя белия командир тук, какво ще стане?

– Ще ти го взема, разбира се. Не виждаш ли, че е под удара на войника?

– А ако след това си сложа царицата тук?

– Ще ти я взема с коня. – Отецът прибра и царицата ми в полите на расото си.

– А ако след това преместя топа тук? И после, като ми го вземеш, преместя и другия тук?

– Ще взема и него. Не разбирам какво искаш да направиш.

– А ако сега преместя коня тук?

– Ще ти взема и него, и ще останеш с един кон и трима войници… Какво?!

Беше се сетил какво ще последва. Гледа невярващо квадратчетата известно време, след това ме зяпна:

– Как го направи?

– Много е просто. Фигурите бяха ей така. – Пренаредих ги бързо. – Значи, ако си сложа коня тук, и после тук, и твоят цар е обграден навсякъде от пак твои фигури, няма да има къде да отиде. Ще го убия само с един кон и трима войници. Другите фигури не ми трябват. Остава само да ги използвам, за да направя така, че царят ти да е обграден отвсякъде от свои.

Отец Геласий много внимателно проигра ситуацията още няколко пъти. След това ме изгледа, като че ли са ми пораснали рога и копи… така де, криле и нимба. А може би все пак рога и копита, ако съдя по изражението му.

– Ъъъ… още една игра, Петърчо?

Изгуби я на двайсет и третия ход. И трябваше четири пъти да му показвам как се прави двама войници да убият всички важни фигури от армията му.

– Много е хитро, отче, нали? Защо да си хабиш другите фигури, когато може и само с двама войници. Да изиграем ли още една игра?

– А, имам работа горе, да преписвам – разбърза се отецът. – Ти нямаш ли какво да учиш?

Хвана ме яд. Толкова интересен беше този шах! Но нали трябваше да съм примерен.

Христина пак дойде една седмица след предишния път. Този път бях още буден. Бях се научил да играя на шах наум срещу себе си, като само си представям кесията с квадратчетата и фигурите. Само че, колкото и да се мъчех, не можех да се бия – игрите все излизаха наравно. За щастие де, иначе щях да се чудя да се радвам ли, или да се ядосвам… А отец Геласий не искаше повече и да чуе за шаха. Сигурно игуменът беше разбрал някак и му се беше скарал.

– Спиш ли, глупчо? – стресна ме тя.

– Ако още веднъж ме наречеш така, ще ти… Ще почна и аз да те наричам глупачка.

– Ми как да те наричам, като си глупчо! Сигурно и света си не знаеш как е бил създаден.

– Знам, естествено. – Зарязах играта и отворих очи. Христина беше седнала на пода, или по-точно във въздуха на половин педя над него.

– Я, ама ти си си закърпила роклята! И как блести само. Изпрала си я със сапун ли?

– Харесва ли ти? – Тя се усмихна доволно. – Само че е компютърен образ.

– Това какво е?

– Ами не съм с рокля в момента. Компю… машината, която пренася образа ми, прави да изглеждам все едно съм. Така ми е по-лесно, отколкото да кърпя ония дантели. Особено откакто повредих шевния автомат…

– Да, бе. Ако пък кажеш, че може да те направи да изглеждаш и като триглав змей, ще ти повярвам още повече. Пак ли си крала дантела от музея? А, и ще ми кажеш ли най-сетне какво е музей?

Христина стисна зъби и започна да мотае нещо невидимо из пръстите си. Внезапно изчезна за миг и се появи отново. И изведнъж започна да се променя. Все едно беше от глина и някой я месеше. Кожата ѝ позеленя, физиономията ѝ се източи напред и стана на муцуна, пръстите ѝ се удължиха и се покриха с люспи. Усетих как косата ми аха-аха да настръхне, и си заповтарях, че това е само образ… Докато се овладея, пред мен вече стоеше зелен гущер колкото нея.

– Сега вярваш ли ми? – попита доволно гущерът с нейното гласче.

– Да, ама триглавият змей е с три глави – заядох се аз. – И надали е с дантелена рокличка.

Гущерът бързо замърда пръсти. Роклята за момент стана червена и пищна като на картинката от житието на свети Йероним, след това се превърна на къса поличка от папур и изчезна. След това му израснаха още две глави – отначало отгоре на първата, една върху друга, после се разместиха. Известно време се опитваха да се сместят на една шия, докато се поберат някак. Изгледаха ме доволно, след това отвориха усти и избълваха облак снежинки. Чу се ядосано мърморене, снежинките изчезнаха и змеят дъхна отново, този път пламъци. Те префучаха през мен, преди да успея да помръдна или да мигна, и изчезнаха в стените наоколо. Тъкмо да ми напомнят, че това, което виждам, не е истинско.

– Сега вече ще уплаша когото си поискам! – заяви гласчето на Христина.

– Наистина. Като проговориш от тия зелени глави с това тънко гласченце, и всеки ще си помисли, че е ял отровни гъби. – Хрумна ми как да я закача. – Нищо де, така определено си по-красива.

– Ще ти кажа аз на тебе, неграмотник такъв! Само почакай… пи-пи-пи… ква-ква-ква-ква-ква… СЕГА ЩЕ ТЕ ГЛЪТНА, ДРЕБОСЪК ТАКЪВ! – От тавана се посипа прах. Гласът наистина беше страховит. Добре, че и той сигурно беше само глас.

– Чудя се какво ли ще стане, ако те чуе отец Андроник и дотърчи. Като чуе да приказвам откъм килията си с такъв глас, сигурно бая стени в манастира ще се окажат прогнили.

– ЩЕ ТЕ ГЛЪТНАААА! – Чудовището разпери и заразмахва зелените си ръце.

– И ще дойда ли тогава във вашия свят? Хайде де, страшно съм любопитен.

Змеят замръзна и ме загледа.

– Ще ме гълташ ли или не? Искам да видя какво е да ме глътне змей.

Погледа ме още малко и изчезна. Няколко удара на сърцето бях сам в килията, след това се появи Христина. И пак се беше разревала.

– Ама теб от съвсем нищо не те е страх! Не е честно! Ако продължаваш, повече няма да си играя с теб!

Стана ми жал за нея.

– Че нали ти ми обясни, че всичко това е само образ? Защо да ме е страх? И… Я, ама ти си с панталони, като циркаджия! Къде отиде роклята? И как ти разрешават вашите?

– Че защо да ми забраняват?! С панталони е много по-удобно.

– Няма ли да ги накаже свещеникът ви? И тебе също?

– Ние нямаме свещеници. Не сме така изостанали като вас… А, ти щеше да ми разказваш как е бил създаден вашият свят. – В очите ѝ пробляснаха отмъстителни пламъчета. – Да те видя знаеш ли.

– Знам, естествено. Бог го е създал, пише го в Библията. Няма човек, дето да не го знае. За толкова невеж ли ме мислиш?

– Уфф… – Тя помисли малко. – Добре де, тук само ще се караме. Какво е станало после?

– После Бог създал животните, и накрая човека. Не си ли чела Библията?

– Глупчо с глупчо! А как сте дошли на него?

– Нали ти казах: Господ ни е създал. Защо трябва да идваме отдругаде? И откъде другаде може да дойдем?

Христина се опули и помълча мъничко, преди да продължи:

– Отникъде не били дошли, значи… А знаеш ли тогава какво е станало, ъъъ… след като ви е създал Господ?

– Ами известно време сме живели не по Божиите закони, и имало много злини и нещастия. Но Господ пратил сина си Христос, той умрял за нас и нещата се пооправили. Поне за известно време, де, после пак се оплели. Толкова ли си необразована, та не го знаеш?

– Да, бе. Необразована съм. Още нещо няма ли да кажеш?

– Ще кажа, разбира се. Отец Никодим таман вчера ми чете Летописа на Пагубното време. – По едно време май бях позадрямал, де, ама повечето го помнех.

– И какво ще кажеш?

– Ами известно време след Христос светът тръгнал по пътя на сатаната. Хората измисляли какви ли не машини и други дяволски неща. Имало войни, и Църквата била свалена от власт, и всякакви други ужаси. И тези, които вървели по Христовия път, били все по-малко, и всички тези, дето се занимавали с машините и другите дяволски неща, ги преследвали и гонели, и им се подигравали.

– Да, бе. Това ли знаеш?

– А, и още много неща.

– И какви още много неща? – изхили се тя.

– Накрая Бог се разгневил и отново смесил езиците на хората, както при Вавилон – и настанал Вторият Вавилон. Всеки вид хора проимал свой език и все по-трудно се разбирал с другите. И Бог наредил всеки да върви по своя път и да прави своето. За да могат да се разделят грешните от праведните и грешните да погинат, а праведните да оцелеят. И хората тръгнали по страшно много пътища, едни право към дявола, други по-малко право, ама пак към него, и се спасили само праведните. Тоест ние… Какво се смееш?

Христина се късаше от смях. Стана ми обидно и се ядосах.

– Стига си се хилила! Това са свети неща, пише ги в свещените книги! И тях ли не уважаваш?

– Ох, ще умра! Ох… Чак такъв неграмотник… Петърчо, ти това вярваш ли го?

– То е, за да се вярва. И не съм ти Петърчо, а батко Петър, ако искаш да знаеш. Една година съм по-голям.

Христина отново избухна в смях. Мина доста време, преди да се съвземе.

– Я разправи по-подробно, да се посмея още.

Напънах се да се сетя как точно беше написано в Летописа на Пагубното време. Язък, дето не биваше да разказвам, че съм го проповядвал пред самодива. Бях чувал за подвизите на монаси, дето ходели да проповядват Божието слово сред анатемосани, ама сред самодиви и караконджули май никой досега не беше посмял. Сигурно отец Никодим щеше много да ме похвали.

– Ами като хората почнали да правят машини, това ги отклонило към пътя на дявола и те правели все по-сложни и по-дяволски машини. Имало такива, дето ядели въглища и дишали пушек и пара, после пък се появили карети, дето вървели без коне, после пък такива, дето се движели от силата на мълнията, и какво ли не още. Почнали да правят машини, дето помагали на хората да правят други машини, а после такива, дето сами правели други машини. И други, дето помагали на хората да мислят, а след това и такива, дето мислели вместо тях. И така машините станали повече и по-силни от хората, и по-умни, и дошло време, когато започнали първо да дават акъл на хората какво да вършат, а после и направо да им заповядват. Отначало по малко, после все повече.

– Че защо са били толкова глупави хората да ги слушат? – изгледа ме иронично Христина.

– Ами защото уж така хората живеели по-добре, без глад и трудности, но всъщност за да ги отклоняват от Божия път. И така машините почти съвсем поробили хората, само най-искрените в Бога останали незаробени от тях. И дяволът с всеки ден получавал все повече власт върху света.

Христина пак се кискаше. Така се ядосах, че се сетих още от Летописа:

– И почнали тогава да се появяват из света демони и изчадия адови, уж хора, а с дяволски сили в тях – говорели си с машините само с мисъл, били бързи и силни, и хитри като за десет души, и какво ли не още. После проимало и други, духове на злото, още по-страшни от първите, пародия и осквернение на ангелите – могъщи като тях, но нямали своя плът, а се явявали в какъвто пожелаят образ, където и както поискат, и вършели неугодни Богу неща. И праведните хора били стъпкани и живеели тежък живот, точно както преди това народът Божи в Египет. И не смеели да кажат, че вярват в Бога и се осланят на Него, защото неверниците им се подигравали и малоумни ги изкарвали – а демоните и духовете на злото още повече от другите, и с думи, и с действие.

Христина се хилеше така, че едва си поемаше въздух. Едва успя да ми даде знак с ръка да продължа.

– И накрая, точно преди Бог да се разгневи и да размеси отново езиците човешки, той пратил вест. Както Моисей преди, се явил избран от Бога мъж – Йосиф Водителя. И той събрал праведните и ги повел на път през пустинята на духа. И вървели дълго, и минали през много изкушения, и стигнали накрая Обетованата земя, където живеем сега. И основали Патриаршията.

– А тази обетована земя на кой свят се намира, знаеш ли?

– На този, естествено. Ако беше на оня свят, щяхме да сме при вас.

Христина изпуфтя тежко и извъртя очи. След това запремята нещо невидимо с пръсти и загледа стената над главата ми.

– Светилниче като светилниче. Какво му е интересното?

– Търся си урока по история.

Обърнах се и огледах стената. Каквото и да беше тоя урок по история, го нямаше там. Сигурно беше в стаята на Христина, дето не я виждах.

– Ето какво казват нашите учебници – обади се Христина. Впери очи в стената до мен и зачете, сякаш на нея имаше написано нещо. – „Навлизането в употреба на нанотехнологиите и мощните изкуствени интелекти осигурило добър жизнен стандарт за всички, отначало в напредналите държави, а после и в Третия свят. Това омекотило икономическите различия и извело на преден план конфесионалните. Основните разлики били във възгледите за допустимата степен на прогреса и нивото на необходимите ограничения, а също и характера им. Противоречията се антагонизирали и…“

– Нищо не разбирам.

– Ами с времето толкова страшните ти машини направили така, че всички живеели повече или по-малко добре. Отначало трябвало да се работи, ама после нуждата хора да работят вече била толкова малко, че нямало работа даже за тези, които искали да я вършат ей така, за удоволствие. И така хората нямали какво да правят и им оставало много време да мислят и да правят каквото им скимне.

– Демек същото, дето го казах и аз.

– Същото, друг път! И почнали да се разделят на групи, по това какво на кого харесва и какво мислят за едно или друго нещо. И най-вече по това колко прогрес смятат за позволен и най-добър и какво точно от прогреса позволяват. Ако имало как, щели да стигнат дотам да воюват, ама Аугментираните и първите Безтелесни не позволявали. Накрая се наложило различните групи да бъдат разделени и да се свързват само за неща, които са им изгодни.

– И небогоугодните погинали? – Аугментирани? Безтелесни?

– Много малко са „погинали“, глупчо! Повечето са си живи и сега. Просто има такива, които не искат да се свързват изобщо или се свързват еднопосочно, или страшно малко, като вас. Затова не знаят за другите.

– Значи всичките грешници са си живи? Ужас! А как ги е разделил Бог?

– Разделили са ги Безтелесните, а не бог! Завели ги и ги заселили в различни светове, точно както и вас. В различни галактики, или паралелни вселени, или нещо подобно, само те си знаят какво точно. Синхронизирали ги някак един с друг, поне повечето. Иначе сега можеше за теб да е нощем, а за мен денем, и при теб да е зимата, а при мен – лятото. Регулирали им климата, и такива неща. И на твоя свят също – иначе сега отвън щеше да има сняг. Знаеш ли изобщо какво е сняг?

– Разбира се! – гордо се изпъчих аз. – По-миналата година през януари валя, почти цял предиобед. Дядо Стефан разправяше, че като бил млад, имало една толкова люта зима, че три пъти валял сняг, и единия път бил такъв студ, че като паднал снегът, си останал по земята и се стопил чак на следващата сутрин, и този ден котлетата с вода навън хващали кора отгоре. А брат Иван от Попово разправя, че по високите места на Кривата планина валял сняг всяка година, а по Белчов връх като паднел през декември, се стопявал чак през март… А като са се смесили езиците, как така говорим с теб на един и същи език?

– Групите ни имат общ произход и са си запазили добре езика през времето. Затова и избрах точно вашия свят да идвам тук. Иначе трябва да уча езици и какви ли не други неща. Абе, скука.

– А има ли други благочестиви от живите, като нас, или всичките са грешници?

– Има всякакви. Религиозни фанатици като вас не са много, но и такива има. – Тя ми се изплези. – Някои примерно са отрекли цивилизацията въобще и са се върнали към животните. После повечето от тях пак са тръгнали да еволюират, де. А някои не са – страшно е интересно да ги изучава човек. На другата крайност пък са тези, които са искали безкраен и неограничен прогрес – те отдавна вече са Безтелесни.

– Това какво ще рече?

– Нямат постоянни тела, създават си каквито им хрумне за мига. Владеят сили, които ние даже не можем да си представим, всеки един от тях знае и може хиляди пъти повече от всички Стандартни хора накуп…

Ясно какво са, значи. Духовете на злото от Летописа на Смутното време. А пък онези другите, Аугментираните, сигурно са демоните, дето са уж хора, а с дяволски сили в тях? Дето си говорят с машините само с мисъл, и прочие?

– Нашата група е смятала за оптимално нивото на прогрес от известно време преди разделянето – продължаваше гостенката ми. – Грубо, де. Татко казва, че при подбирането на отделните елементи от утвърдения начин на живот е имало толеранс от стотина години. И че разни неща, дето ние ги ползваме сега заедно, тогава са се появявали с по петдесет и повече години разлика, и се налага да ги нагаждаме едни към други, че изобщо да са използваеми… Освен това трябвало да се поддържа връзка между десетина изостанали свята като вашия и няколко по-развити. И понеже връзката между различно развити светове се прави най-добре от групи на междинно ниво, а нашата била много отворена за контакти, избрали нас.

Както и да е, сигурно ще го разбера всичко това после. Важното е да не се издавам, че не схващам.

– А нашата група най-праведната от всички ли е била?

– Има групи, които са се изолирали напълно – изгледа ме дяволито Христина. – Те сигурно ще да са още по-праведни… Други са постигнали договореност за много ограничена връзка – вашата е била такава. Дали сте разрешение да ви изучават, при условие вие да не научавате за това и изобщо нищо извън вашия свят. И срещу това да се представят за самодиви, таласъми и други подобни, с цел укрепване на религията.

Бях като ударен от гръм. Изгледах я много внимателно – изобщо не се беше изчервила. Затворих си очите за малко и после пак я огледах. Наистина не беше.

– Не може да бъде! Искаш да кажеш, че…

– Точно така, глупчо. Нашите изследователи могат да ви изучават, но са длъжни за отплата да се представят за зли духове и да плашат хората. За да могат вашите свещеници да ги гонят. Видя как можем да изглеждаме иначе, нали? Татко се занимава с това – да оформя образите на изследователите като самодиви и караконджули и да ги прехвърля където трябва във вашия свят. И аз използвам тайно неговата машина, която го прави. Само дето не ми беше интересно да бягам от молитвите и другите глупости…

И продължаваше да не се изчервява!… Отне ми малко време, докато се съвзема.

– Искаш да кажеш, че самодивите и караконджулите само се преструват на лоши? И че като се спомене Божието име, бягат, защото е такава уговорката, а не защото ги е страх? – Сетих се, че тя е кръстена на Господа и спокойно произнася името Му, без да ѝ стане нищо. – Не може да бъде! Само като го разкажа на отците тук…

Христина подскочи и се хвана за главата.

– Не бива да го казваш за нищо на света! Това е тайна, разбираш ли? Даже и аз не трябва да знам всичко за нея, преди да порасна и да държа изпити. Докопах се непозволено.

– И какво ще стане, ако я разкажа?

– Ами като престанете да се плашите, всички изследователи ще почнат да ровят защо. И някой изследовател ще го разбере и нещата ще стигнат до татко. И той като претърси, ще намери какво е станало, и няма повече да мога да идвам и да си играем! А сигурно ще накажат и него.

Замислих се. Колкото и да ме похвалеха за това знание, няма как да ме признаят за монах, преди да навърша осемнайсет – пак щях да съм си послушник. И ако ще десет жития да напишат за мен, пак нямаше да има с кого да си играя. Предпочитах засега да се виждаме с Христина. Пък ако престанем, никога не е късно да разкажа всичко, нали?

– Добре де, ще си мълча. Но идвай по-често.

– Идвам колкото често мога, татко вече подозира, че нещо не е наред! Ако ме хване… Лесно ти е на теб, само дремеш в килията и чакаш.

– Не дремя! Играех шах наум. Сам със себе си.

– Брей! Много умен си се извъдил.

– Искаш ли да изиграем една игра? Да видим кой е по-добър.

– Мразя шаха до смърт. Ама татко ще те бие като добрутро.

– Като добрутро ще го бия аз. А после той теб, само че не на шах.

– Глупчо такъв! Тръгвам си.

– И престани да ме лъжеш, че само се преструвате на лоши. В нашата околия преди години е имало вампир, който е убил над сто души.

– Ще проверя. До скоро!

Последва още една скучна седмица. На отец Андроник му мина цицината, а брат Йоан му скова нова врата на килията. Стана яка като манастирската порта, от три пръста дебели дъски. Със сигурност беше най-здравата врата на килия в манастира – всички монаси се шегуваха, че през нея даже самодива няма да може да влезе. Брат Харалампи пък веднъж добави, че това няма значение и че важното е Андроник да не може да излезе, ама като ме видя, че го слушам, млъкна. Отец Андроник много искаше вратата да се отваря отвътре навън, ама игуменът не разреши. И му се скара, че е изрисувана цялата с кръстове и се е изметнала от поливане със светена вода.

Брат Иларион спа няколко нощи в зимника, да дебне кой краде суджуци, но една сутрин протоигуменът го хвана, че мирише на вино, и му забрани. Братът се опъваше и настояваше, че откакто спял там, суджуците престанали да изчезват, ама протоигуменът само реши, че цялата история със суджуците отначало си е била лъжа, и се ядоса още повече. Аз обаче не посмях повече да ида там нощем, да не би брат Иларион да слухти. Жалко – суджуците бяха наистина Божествени.

Прекарвах всичкото си свободно време в библиотеката. Изчетох толкова свещени книги, за да търся истории за сатанинските изчадия, че чак престанах да сричам. В по-старите книги имаше много за демони, в тези от точно преди Втория Вавилон – също. След това обаче се споменаваха само няколко пъти и нищо конкретно. Виж, за вампири и върколаци пишеше доста. А за самодиви и караконджули – още повече, особено след Втория Вавилон. Имаше даже цял трактат, посветен на самодивите. Отец Геласий много се радваше, че съм станал толкова старателен в четенето.

– Ще излезе от това момче монах за чудо и приказ – заяви той веднъж на отец Никодим. – По цял ден само чете старите жития. Вчера го препитвах и знаеше неща, дето аз ги бях забравил.

– И все за адските сили, като гледам – отвърна намръщено наставникът ми, докато чистеше полите на расото си от полепналите сухи листа. – Защо са ти толкова интересни бе, Петърчо? На житията на светците дремеш като лалугер.

– Слушам ги внимателно! – Поне когато наистина не дремя, де.

– Затова ли ме пита оня ден на боб ли е врачувал Василий Врач? Май трябваше да извадя пръчката.

– Сигурно нощем тайно го навестяват самодиви, та се учи да ги гони – изкиска се отец Геласий.

– Още му е рано за това, Геласие. – Отец Никодим го изгледа накриво.

– Аз такова… искам да се науча да прогонвам самодиви… И си мечтая някой път да хвана караконджул. И да го докарам да го затворим в манастира.

Отец Геласий се умисли:

– Караконджул трудно се хваща, Петърчо. Ако искаш сам да го хванеш, ще ти трябва поне Митрополит за наставник. – Той метна кос поглед към отец Никодим. – По-добре не си мечтай такива неща.

Отец Никодим обаче се засегна.

– Геласие, гледам, че нещо не играете с него шах напоследък. А те видях преди десетина дни да го учиш. Какво стана?

– А, научих го вече. Много добре даже. Кой ще служи тази година Коледната служба?

– Служил ли я е някога друг освен игумена?…

Отец Геласий промърмори нещо и бързо се запъти нанякъде. Отец Никодим го изгледа продължително, след това се обърна пак към мен:

– Петърчо, стига си ровил само за нечестивите създания. Искам довечера да ми обясниш триединството на Бога. Ясно ли е?

– Ама аз и сега мога да го обясня! – Тъкмо бях подслушвал предишния ден как отец Полихрон и отец Наум го обсъждаха, докато преписваха Библията.

– Така ли? – Отец Никодим ме изгледа със съмнение и се почеса зад ухото. – Я давай?

Опитах се да си спомня разговора на двамата преписвачи, ама по-дребните неща ми се бяха изгубили някъде и се сещах само най-важното.

– Ами, че Господ е трима в един и един в трима.

– И кои са тримата?

– Бог-отец, Бог-син и Светия дух. – Това го помнех със сигурност. – А единият е просто Бог, дето е и в тримата. – Нещо тук не ми беше ясно. Как тримата могат да са в един, си представях някак. Особено ако единият е по-едър. Ама един как да е в трима? На три части ли? Имах обаче чувството, че точно сега не е добре да питам.

– Друго? Христос какъв се явява в Светата троица?

– След като е син на Бога, значи е Бог-син. – Помислих малко. – А понеже тримата са едно, значи в същото време е и Бог-отец. Тоест е син сам на себе си, и съответно синът му има син, който си е пак той. Значи е и Бог-внук. И Бог-правнук, и така до безкрай… А освен това, понеже е и баща сам на себе си, е също и Бог-отец. Който на свой ред има баща, който е пак той. И така си се пада Бог-дядо, и Бог-прадядо, и така до безкрай…

Отец Никодим ме гледаше зяпнал, без да помръдва, само окото му трепкаше. В първия миг се уплаших, ама като го видях, че не посяга нито към пръчката, нито даже към ухото ми, събрах смелост:

– И понеже е и син на дядо си, значи си е и Бог-чичо. Също и Бог-племенник. И Бог-братовчед, и Бог – втори братовчед, и така до безкрай. Всъщност си е всякакъв роднина, по всички линии. И значи даже не е трима в един, ами безкрайно много в един. И един в безкрайно много. Сигурно евангелистите не са доразбрали всичко… И това само покрай Бог-отец и Бог-син, а като добавим и Светия дух, ум не ми побира какви и колко роднинства ще станат. – За момент се замислих какви точно могат да са, и погледът ми падна върху картината на стената. Беше кръщаването на Исус Христос, с Господ Бог, който гледа отгоре, и Светия дух, който прелита, престорен на гълъб. – Примерно гълъбите да са братя на Христос, и бащи, и всякакви? А останалите птици пък братовчеди? Тоест също всякакви?…

Лицето на отец Никодим беше не просто почервеняло, а чак мораво. Пак се уплаших, този път за него, ама понеже нито мръдваше, нито гъкваше, а пък любопитството ме мъчеше, продължих:

– А това, че си е син и внук сам на себе си, и племенник, не е ли кръвосмешение? И понеже Богородица също е чадо Божие, не е ли кръвосмешение и по двете линии, и по бащина, и по майчина? – Не разбирах какво общо има кръвта тук. Щъркелите, дето носят децата, от кръв от родителите ли ги правят? Не можех да си представя как ли става. Ама щом пишеше в свещените книги за кръвосмешения и кога ги има, значи беше истина. – А, и след като Господ не се е женил за Богородица, не е ли Бог роден в грях? И не трябва ли Богородица да му се моли за опрощение, а пък като порасне достатъчно, и той сам на себе си? Затова ли го е кръстил Свети Йоан Кръстител, за да е кръстен от Митрополит или по-старши и да се пречисти грехорождението?…

Остатъка от деня го прекарах в молитви за опрощение на богохулство. А отец Никодим – в килията си, със студен компрес на главата.

Същата вечер Христина се появи пак. И пак беше с панталони, без самодивската рокля.

– Ако знаеш колко примерна съм станала заради тебе! По цял ден седя и чета учебници, даже тези за големите! Татко е на седмото небе от радост. Обеща ми глайдер. И навсякъде се хвали с мен – как не върша вече никакви бели, а само уча.

– И вече пускат ли те при ягодовото дърво?

– Никой не ще да му вярва – посърна тя. – Глупчовци.

– Глупчовци ли? Хм… – Май не всички на оня свят бяха лековерни като татко ѝ. – А провери ли за вампира?

– Да. Една от групите ни го е описала. Не е убил над сто души.

– А колко?

– Деветдесет и двама. И не е наша работа. Ние не убиваме никого.

– А чия е тогава?

– Точно преди Разделението много хора са си давали какви ли не умения. Имало е как. Всеки е искал да е с нещо по-специален, ако ще и много шантаво, а пък то после често се е предавало на децата му. Така че нищо чудно във вашия свят да е попаднал някой, който по наследство е вампир. Същото е за върколаците: това човек да може да кара другите да си мислят, че изглежда иначе, е било много желано умение. Сигурно на вашите просто не им е хрумвало да се правят на друго освен на вълци.

Малко се пообидих.

– Надали сред нас има такива. Ние го смятаме за сатанинска работа. И защо си толкова сигурна, че си е наш, а не е ваш?

– Защото когато нашата група се е образувала, не са приемали хора с по-особени умения. За да била стабилна групата. После се оказало грешка, ама вече е късно – търсим такива откъде ли не, ама не идват лесно. А в групи като вашата са приемали всеки, който е кажел, че вярва в Господа. И много често тези с по-особени умения не са си ги харесвали и са търсели опора в религията. А пък някои не са ги искали никъде другаде. Така че най-особените могат да се намерят точно при вас.

– А защо не можете да си направите хора с по-особени умения? Нали е можело? Или защо не си поканите от при нас? – недоумявах аз.

– Нивото на развитие на групата ни е отпреди времето, когато е можело да си направим. Затова и не е позволено. Било конфликт на тезаурусите, и разни там подобни дървени философии. Ако знаеш колко полезни и свестни неща знаем, че могат да се направят, и даже и как точно се правят, ама не може, защото… – Въртенето на пръсти покрай челото очевидно го имаше и на оня свят.

– А чудеса поне имате ли си?

– Не, естествено. Вие да не би да имате?

– Разбира се, че имаме. Днес например иконата на Богородица излекува един мъж с гноясал крак. Както се молеше и хоп – парцалите с гнойта хвръкнаха от крака му и отдолу беше здрав. И той, и жена му припаднаха. А преди месец на едно дете откъснатата ръка му порасна отново. Докато мигнеш.

Тя ме гледаше недоверчиво. Май най-сетне бях намерил с какво да я впечатля.

– Глупости. Не може да бъде. Това ние не го можем, та вие ли…

– Честен кръст!

В погледа ѝ известно време се смесваха недоумение и съмнение. Накрая махна с ръка:

– Добре. Ще проверя и ще ти кажа. Искаш ли сега да ми дойдеш на гости? – Очите ѝ заискриха като пред пакост.

– Има ли как?

– Да. Научих как става. Сега ако не ме хванат, ще е направо супер. Дано да няма резервни записи в Центъра за връзка, че там няма как да ги изтрия. Ако знаеш колко забранено е да ти покажа каквото и да било от нашия свят, лошо ще ти стане. Нарушава както Конвенцията за връзка, така и правилниците и на вашия свят, и на нашия.

– Какво да направя?

– Изправи се на сламеника. – Тя се протегна, взе от въздуха пред себе си нещо невидимо, сложи го в скута си и заигра с пръсти по него. – Така… Затвори си очите.

– Защо?

– Завива се лошо свят, ако гледаш в момента на смяна на образа… Сега ги отвори.

Отворих ги – на пода вместо Христина седеше и ме гледаше тлъста зелена жаба. Като в приспивните истории на мама: там имаше някаква жаба, която беше урочасана красавица…

– Вашият свят някаква приказка ли е?

– Толкова ли ти харесва?… – чу се гласът ѝ отнякъде. – Ха! Ама че съм… – Жабата изквака и подскочи. След това изчезна и в миг на нейно място се появиха две жаби. След това четири. След това цяла кошница. Докато се усетя, из цялата килия скачаха и квакаха жаби – даже по стените и тавана, без да падат. Сигурно защото са само образ, досетих се.

– Значи светът ви е нещо като блатото край село?

– Ще ти кажа аз блато, глупчо такъв! Пуснах ти по погрешка холото, дето го правих за учителката ни по пеене…

– Искаш да ми покажеш, че можеш да се превърнеш и в жаба ли?

– Ако само видиш в какво още мога да се превърна! Приготвила съм ти изненада, но ще е после. Пак си затвори очите… Отвори ги.

Когато отворих очи, направо зяпнах. Килията ми я нямаше. Бях в някаква много особена стая. Таванът светеше равномерно, сигурно беше матово стъкло като на прозорците в манастирската черква. Стените също бяха гладки като стъкло, но бежови като непрана вълна. Пред мен Христина седеше на ниско столче пред масичка, на която имаше някакви кутии, и тропаше с пръсти по продълговато парче дъска, сложено в скута ѝ. Ето какво било невидимото нещо, значи. В стаята нямаше нищо друго.

– Харесва ли ти? Обрала съм половината мощност на ретранслатора само за нас, за да е ясен образът.

– Че как живееш тук? На пода ли спиш? Къде ти е тогава сламеникът? И светилниче нямаш. Като мръкне, с какво си светиш? А, а защо при вас сега е денем? Нали уж…

– Среднощ е! Откъде реши, че е денем?

– Глупости. Луната ли свети през стъклото? – Посочих тавана. – Ще да е доста по-светла от при нас. А какво има в тия кутии на масата? И тази дъска… я, тя също е на квадратчета! За шах ли е? Не, не е квадратна. И квадратчетата са разместени… Това по тях не са ли букви? А къде е вратата на стаята, как излизаш навън? И прозорци няма. И скрин даже, да си сложиш каквото имаш…

– Ох, стига, моля те! Ето ти леглото.

Тя тупна с пръст по стената пред мен и от нея внезапно изскочи дълга и широка дъска, точно колкото да легнеш на нея, с хвърлени отгоре ѝ смачкани завивки.

– Ето ти и шкафове.

Пипна стената малко по-натам – и внезапно се отвори вратичка, а от нишата зад нея се изсипаха на пода купчина какви ли не неща. Дрехите и книгите ги разпознах, ама имаше и разни други, дето не знаех какво са. Христина измърмори нещо ядосано, събра набързо всичко от пода, натъпка го обратно в нишата и притисна вратичката, за да се притвори.

– Ето ти и вратата.

Протегна ръка към стената зад мен, аз се обърнах – и една врата място се плъзна настрани и откри проход!

– Затвори си устата, че ще ме глътнеш. Само да не ни чуят… – прошушна тя. Вратата се плъзна обратно на мястото си. – Прозорците… къде ги искаш? И какво да показват?

Досетих се, че се опитва да ме впечатли.

– Ами искам цялата тази стена да е прозорец и той да показва двора ви през зимата. А на онази искам ей толкова голям прозорец и да показва двора ви през лятото.

Ухилих се доволен. Христина обаче само затрака по дъската бързо-бързо и запоглежда кутията пред нея. Докато се чудех какво ще стане, отведнъж стената отляво изчезна. Отвъд нея имаше широк двор, затрупан от сняг. Иззад дървената ограда се издигаше планина, висока сякаш до небето и цялата побеляла. Никога не бях виждал такава.

Докато я зяпах, един прозорец място от съседната стена също изчезна. Оттатък снегът го нямаше! Имаше малко трева, после двайсет-трийсет крачки пясък и отвъд него езеро като Широкополската сълза, ама много по-голямо – отсрещният му край не се виждаше. Пенливи вълни плискаха пясъка и по небето летяха някакви птици, които не можах да позная.

– Как го направи? И това ли ви е дворът? Планина отляво и голямо езеро отпред, и никакви къщи наоколо? Не живеете ли в село? И защо ме излъга, че при вас е нощ? Над езерото таман изгрява слънцето… А над планината е обедно време?!?!

– Най-обикновени холоекрани с изгледи.

– Ъ?…

– Изображения. Така ми се щеше да използвам холоекраните за дисплеи за компютъра, ама тате и мама не дават. Лошо било за възприятието.

Малко по малко се съвземах от номера с прозорците.

– А мен как ме виждаш?

– Както ти мен преди. Само че по-дрипав. Искаш ли да се видиш? – Тя потупа с пръсти по стената срещу мен. Внезапно част от нея изчезна, все едно се отвори прозорец, и оттатък се появи ситно хлапе с елек и потури като моите. Наведох се, за да го видя по-добре – и то също се наведе срещу мен! Това ли беше образът, дето го взима и пренася нейната машина?

– То… то мърда заедно с мен! – Преместих си ръката и то също премести неговата, едновременно с мен и по същия начин. – Това аз ли съм? Толкова ли съм дребен?!

– Ти огледало не си ли виждал?

– Не съм, разбира се. Огледалото е изкушение на дявола, дето кара хората да се самолюбуват. Отец Никодим ми го е споменавал, заедно с машините и другите дяволски работи.

Май огледалото на Христина не беше много дяволско. Като се погледнех в него, не изпитвах никакво желание да си се самолюбувам.

– Че в какво се оглеждате тогава?

– Ако е много нужно – в леген с вода. Мама по това хвана голямата ми сестра, че се кипри заради ерген – когато излезе, легенът все мокър… Огледалото ти е все едно аз стоя там! – Направих няколко физиономии към огледалото. Да гледам заплашително не ме биваше хич, ама плезенето се получаваше един път.

Христина се усмихна дяволито.

– Искаш ли една изненада? – Тя потърка ръце. – Затвори си очите за малко… Сега ги отвори. Харесва ли ти как изглеждаш?

– Ъ… ъ… Това не съм аз! Това е образ от машината ти!

От огледалото ме гледаше момиченце с дантелена рокличка, и очите му аха да изпаднат.

– Ами, не си ти! Я се погледни! – заяви доволно Христина.

Ужас! Усещах си потурите, но като погледнех надолу, виждах рокличка и два голи крака под нея.

– Ей, така не е интересно! Не искам да играя така!

– Ааа, уплаши ли се? Урааа! И теб имало с какво да изплаша!

– А, не съм. Ама като отида сутринта на молитва, сигурно всички ще си направят цицини. А отец Никодим – после и мазоли от пръчката… Върни ми обратно образа. Наистина не е приятно.

– Ако не искам?

– Тогава си лягам да спя. Пък ти прави каквото искаш. – Опипах около себе си: сламеникът си беше там. Легнах на него и се завих с чергата презглава.

– Ей, събуди се!… Добре де, махам го. Само дето цял ден го гласих… И защо толкова не щеш да изглеждаш като момиче? На мен пък не ми пука да изглеждам като момче. Нашите казват, че по-добре да бях момче – щяла съм сигурно да бъда по-кротка от сега.

– Ако това ти е изненадата, хич не е интересна – упорствах аз.

– Че какво ѝ е чак толкова? Я кажи, да видим. Защо момчетата толкова не искате да приличате на момичета? Такива хубави пакости могат да се правят…

– Ами не знам. Не е редно. – Отворих очи… и пак щях да хлъцна. Бях си в килията, но отражението ми от огледалото беше седнало срещу мен на пода и ме гледаше обидено. В последния момент се сетих, че Христина се е докарала да изглежда като мен. Сигурно се беше гласяла да ни размени образите.

– И какво като не е? Редно ли е да разговаряш със самодиви? – Гласът ѝ също беше станал момчешки. И изглеждаше толкова истински, че даже не беше прозрачна – направо имах чувството, че ако се протегна, ще я пипна.

Седнах на сламеника с подвити крака.

– Ти нали не си самодива?… Де да знам. Просто ми харесва да съм момче. По-добре ми е така.

Отражението ми скръсти крака точно като мен и ме изгледа иронично.

– И какво му е по-добрето?

– Амиии… Че не можеш да ме уплашиш, като начало. – Ухилих се доволно.

– Така ли? Като видиш само в какво още мога да се…

Не успя да продължи. Вратата на килията се отвори рязко и вътре връхлетя брат Иларион! Хлопна вратата зад себе си и кресна:

– Я да видя аз какво става тук!

Бях си глътнал езика, отражението ми също го гледаше зяпнало и неподвижно. Той обаче се опули и запрехвърля очи от мен към него и обратно.

– Какво?… Ама от само две чашки… Петърчо… ти си този левият, нали?

Не позна. Ръката му мина през рамото на изображението. То се стресна, хлъцна тихичко, бързо замърда с пръсти и хоп – изчезна! Само че след миг се появи пак, този път точно срещу брат Иларион. Той отскочи и издаде някакъв странен звук.

Изображението изохка, протегна ръце срещу него и замърда пръсти, все едно се опитваше да го докопа. Брат Иларион отстъпи назад, застъпи си връвта на цървула, спъна се и седна на пода. Тръгна да се изправя, но внезапно се облещи – образът срещу него започна да се променя, все едно някой го месеше като глина. Кожата му позеленя, лицето му се удължи напред в люспеста муцуна. Докато преброя до три, срещу брат Иларион вече стоеше зелен триглав гущер колкото мен и облечен в елече и потури като моите. Краката на манастирския готвач омекнаха и той приседна обратно на пода.

– Проклетата клавиатура! – изписка гущерът с гласчето на Христина и замърда дългите си зелени пръсти към брат Иларион. Той изхърка, отпълзя заднешком, залепи се за вратата и задраска гърбом по нея, опитвайки се да я отвори, но все не напипваше дръжката. Гущерът изчезна и хоп – появи се Христина, този път със самодивската рокля, светеща и леко прозрачна.

– ПО ДЯВОЛИТЕ! – избоботи тя с гласа на триглавия змей, размърда пръсти под носа на брат Иларион и изчезна отново. Братът се опита да се дръпне и паникьосано се заоглежда. В следващия миг срещу него се появи грамаден мъжага с рижа брада, метална ризница, шлем с рога като на картинките от писанията и огромна секира в ръка. Брат Иларион се оцъкли, вторачи се в рогата на шлема, след това в секирата и се притисна към вратата.

– Ква-ква-ква-ква! – заяви ядосано мъжагата и замърда пръсти във въздуха. Секирата се заклати застрашително към брат Иларион, който побеля като вар. Мъжагата се втренчи напред през готвача и вратата и внезапно се разсипа на купчина тлъсти зелени жаби, които заскачаха из килията.

Брат Иларион измуча така, че косите ми се изправиха, и отново задраска по вратата. Ръката му най-сетне попадна на дръжката и в следващия миг той вече беше извън килията. Чух как краката му трополят по стълбите. Последва трясък, глухо изохкване и пак бързи, неравномерни стъпки.

Жабите изведнъж изчезнаха. Оглеждах се известно време, но бях сам в килията.

– Петърчо, чуваш ли ме? – прошепна Христина до ухото ми. Обърнах се, но до мен нямаше никой.

– Къде си?

– Тук съм, само не се виждам. Голяма поразия ли направих?

– Ами… – Де да знам. Може би имаше как поразията да е по-голяма. Ако беше пред игумена, примерно…

– Кой беше този?

– Брат Иларион, манастирският готвач.

– Да разкаже на свещениците ви ли отива?

Помислих малко.

– Не ми се вярва. Пък и да им разкаже, може да не му повярват. – Особено след като се беше изложил със суджуците.

– Неграмотник! Стресна ме и обърках командите. Само да ми падне, така ще го изплаша, че… че…

– Недей, вярвам ти. Пък и вече го изплаши сигурно повече и от отец Андроник.

– Наистина ли?

– Даже май се удари още по-зле и от него, както го чух.

Христина изохка тихичко. Май не се зарадва особено.

– А сега е по-добре да си тръгваш. За всеки случай. И нали ще минеш пак, когато можеш? Искам да те питам още едно-две неща… Е, добре де, малко повече.

– Ще мина. До скоро!

Докато отивах сутринта на молитва, треперех какво ще стане, като ме види брат Иларион. Когато влязох обаче в черквата, още го нямаше. Дойде чак след като започна молитвата. Очите му още гледаха ужасено, а рядката му брадица беше цялата в паяжини – един Господ знаеше къде се беше завирал. Заобиколи ме с куцане от колкото далече можеше, и се сгуши в ъгъла, на най-задния ред. По едно време го погледнах крадешком – не бях виждал през живота си някой да се моли така горещо. Игуменът май също го беше забелязал. След молитвата заяви:

– Вървете и днес с Бога. А ти, брате Иларионе, ела при мен.

Спрях на изхода и се престорих, че си оправям цървула. Мислех, че ще го похвали за образцовата молитва, но не познах.

– Къде си се завирал, та си се ударил? И не ми ли дъхтиш на вино, грешнико? Три дена преди Коледа да се натряскаш като свиня! И да закъснееш за молитва! Така ще те накажа, че…

– Не съм пил, отче! – Братът коленичи несръчно и лицето му се изкриви от болка, докато сгъваше ударения крак. – Не съм, имай милост! Вечерта, такова, бях при Петърчо и се ударих. И после пих една глътка, да ме поотпусне болката.

– Така ли? Нещо тая май е съшита с бели конци. Петърчо, не се изнизвай, а ела тук! Вярно ли говори брат Иларион?

Брат Иларион подскочи и се обърна към мен. Изгледа ме ужасено и се заотдръпва разтреперан. Игуменът зад него се прокашля многозначително и той се смръзна и стисна очи. Усетих се, че ако сега го заразпитва пак, нищо чудно да изповяда всичко.

Трябваше да му помогна някак. Само дано да не се изчервя!

– Така е, отче игумене. Вчера… ъъъ… не можех да заспя и си повтарях молитвата за след лягане. Брат Иларион чул, че говоря, и мина да види наред ли е всичко. И като излизаше от килията, се спъна в нещо и падна, и се удари.

– Точно така беше, отче игумене! – грейна брат Иларион и видимо се отпусна. Даже престана да се дърпа от мен.

– И как така си чул Петърчо да говори на петия кат чак долу от първия? – поглади дългата си бяла брада игуменът. – Аз пък си мисля, че ако ще да се скъса да крещи, пак няма да се чуе до долу. Че и на съседния кат даже. Това около тебе е манастир, а не къща на миряни, ако си го забравил! Да си видял тук стена, по-тънка от два лакътя?

Брат Иларион премига объркано. На мен обаче ми хрумна нещо.

– Нали бяха крадени суджуци преди време, отче игумене, и брат Иларион обикаля вечер и дебне някой да не се опитва да се промъкне в зимника. Виждал съм го и преди.

– Точно така, отче игумене! – допълни усърдно брат Иларион. – По цели нощи не спя, само обикалям да пазя!

– Нещо мътно има тука – усъмни се игуменът. – Петърчо, я ела ми дъхни… Хм. Я пак… Хм. Не миришеш на вино, нито на месо… Добре де, да речем, че не ме лъжете. Но ще те проверявам от време на време дали не пиеш, брате Иларионе. И след закуска да се помолиш.

– До края на живота си няма да сръбна нито капка, отче игумене! Кълна се!

Игуменът въздъхна и махна с ръка да излизаме.

Денят мина в предколедна подготовка. Показваха ми как се прави всичко – как се подготвят свещите, как се меси Коледната пита и какво ли не. Брат Иларион ми обясняваше най-старателно как се слага Коледната трапеза, и през цялото време беше ухилен като делва с петмез. Когато за малко останахме сами в магерницата, той се наведе към мен и прошушна:

– Благодаря ти, че ме измъкна пред игумена.

– Няма нищо. – Честно казано, длъжник му бях, заради номера със суджуците.

– Много ли бях пиян вчера?

– Не… ъъъ, тоест да. Такова, май даже ме виждаше двоен. Иии… други неща.

– Ох, не ми напомняй! Цяла армия демони адови!

– Цяла армия ли? Ама Хри… такова де, Христос да ни е на помощ. Не знам, аз не видях абсолютно нищо.

– Добре, че не си видял! Ужаси нечовешки и сатанински, цели легиони. Чудовища, демони, какво ли не. Като си припомня, и езикът ми се схваща. Стотици дяволи с вили и топори, и всякакви други адови изчадия! Като се нахвърлиха всичките върху мен, щях да умра!…

Беше добре да питам Христина дали откъм вратата на килията не са се виждали бая повече неща, отколкото откъм мен.

– Аха. Ясно. Защо дойде горе?

– Пийнах чашка-две вино, болеше ме зъб, де, та да ме отпусне. И тръгнах да се разхождам, докато ми мине. Обикновено от виното не ми става нищо, но тая вечер ме хвана много лошо.

– Как така те хвана?

– Преди седмица отец Онуфрий, той нали е много стар и спи леко, разправяше, че е чул някъде от горните катове да боботи някакъв глас, ама гласище, все едно реве триглав змей! Само че после не се чуло нищо, и като на сутринта всичко било наред, той разбрал, че е сънувал… – Братът седна на едно столче и заразтрива ударения си крак.

– И какво?

– Ами дойде ми по едно време смелостта и реших да се кача и да огледам. И като стигнах до твоя кат, чувам – говориш с някакво момиче! Тоест, счува ми се, де. После пък приказваха две момичета. Още малко и щях да повярвам на отец Андроник, че… Да не ме издадеш? Протоигуменът нареди да не казваме на послушниците.

– Няма, няма. Даже не ми е интересно… Та, какво е казал отец Андроник?… Кажи, де!

– Ъъъ… – Брат Иларион се огледа пак и прошушна: – Че бил видял в килията си самодива. И какво ли не още.

– И какво още?

– Бил я прекръстил, и тя побягнала с писък, а той я подгонил и се спънал… Не му повярвах тогава, ама като ми се стори накрая, че те чувам да говориш сам със себе си, не издържах и дойдох да огледам каква е работата… Чувал съм, че прегрешилите с пиянство виждали за наказание мишки и змии, ама каквото аз видях, ако ти го видиш, ще припаднеш от ужас!… Повече няма капка да сръбна до живот! Ама този път наистина!

За мое разочарование, Коледата в манастира се оказа не много по-различна от в село. Молихме се тържествено, обиколихме три пъти черквата, и толкова. Игуменът носеше везани със злато одежди, отец Самуил на село няма такива, иначе всичко си беше същото. Много исках да питам защо са златни, като златото е металът на дявола, ама нямаше как. Нищо, ще питам утре или вдругиден. Направо игумена, той сигурно знае най-добре.

След като удари полунощ и вече беше Коледа, постите свършваха. В трапезарията брат Иларион не беше смогнал заради куцането да сложи всичко на трапезата и това ми погоди лош номер. Нали не бях хапвал блажна чорба с месеци, налетях на свинското със зеле като невидял. Преди да се усетя, коремът ми направо се поду. А после се оказа, че има още десет гозби! На село правим само по три. Пък е редно човек да хапне от всяка, че иначе е неуважение към Рождеството Христово… Очите ми щяха да изскочат, докато успея да уважа Рождеството докрай.

Пътят към килията ми се видя поне два пъти по-дълъг от обикновено. Особено стълбищата нагоре. Когато най-сетне се проснах на сламеника, бях убеден, че Христина няма да се мерне днес – нали идваше горе-долу през седмица.

Не познах. Тъкмо се унасях, когато чух гласа ѝ:

– Петърчо, събуди се!

Отворих изненадано очи. Христина светеше срещу мен в тъмното. Надигнах се и седнах на сламеника. Нещо не беше наред.

– Дойдох да ти кажа, че няма да идвам повече.

Стоеше неподвижна като камък и гледаше във въздуха над мен – това не беше наред. И че беше пак със самодивската рокля. И че говореше със съвършено равен и безизразен глас, като тракането на воденица. Какво ли беше станало?

– Искам да забравиш, че сме се виждали. Аз съм наистина самодива.

И устните ѝ не се движеха според говора! Значи пред мен беше само образ… нейният, ама го прави не тя, а някой друг!

– Има и караконджули, и ние наистина ви мислим злото…

Кой друг, ако не баща ѝ? Хванал я е и сега се опитва да замаже нещата. Какво да направя?… Дали няма да мога да го изхитря някак? Щом е могъл да ѝ повярва, че е станала примерна…

– Ъъъ, радвам се да се запозная с вас, уважаеми татко.

Христина внезапно млъкна като прерязана. Значи съм познал! Какво да кажа, та да не се сети той, че само гадая?

– Сигурно, таковата, машината ви, де, нещо не е наред… Виждам ви като през мъгла и от време на време изчезвате за по малко… – Чудех се какво да излъжа, че да звучи като вярно. – Иначе много приличате на Христина, имате същите очи…

Изображението срещу мен отведнъж започна бързо-бързо да се появява и изчезва. За миг стана като направено от светещи опънати конци. След това се мярна мъж с чорлави коси, наведен над масичка с кутии на нея точно като тая в стаята на Христина, и бясно тракаше по също такава дъска. И наистина приличаше на нея!… След това изображението ѝ се появи отново – толкова истинско, че направо все едно тя стоеше в килията. Като когато се беше престорила на мен. И почна отново, точно както преди:

– Петърчо, събуди се! Искам да ти кажа, че няма да идвам повече. Искам да забравиш, че сме се виждали. Аз съм наистина самодива…

– С тая щръкнала коса приличате повече на караконджул. – Дано онзи мъж да беше той. – Нищо де, и така става. Нали е пак адово изчадие, правилникът ви е спазен. Тракайте си спокойно по дъската. А кутиите на масата за какво са? В тях държите машините, дето пренасят образа ли?

Христина отново млъкна и постоя неподвижна. След това заяви, без да си мърда устните, с уморен мъжки глас:

– Мамка му! Трансмитерът е повреден. Твоя работа ли е това?… Като те напляскам, ще ти кажа какво не си пипала!

Значи и истинската Христина беше някъде там. Побързах да се обадя:

– По-добре се включете нормално. Така се виждате зле, ъъъ, показва и разни други неща освен вас. Сигурно забранени, не съм виждал никога преди такива.

– Това е то късмет – заяви ядосано мъжкият глас. Неподвижната Христина изчезна и внезапно сред килията ми изникнаха две фигури. Христина седеше виновно на дъската-легло, която бях виждал в стаята ѝ. И ако съдя по нацупването, май беше истинската. А на столчето пред масата беше същият мъж, който се мярна за момент. Значи наистина беше баща ѝ. Късмет!

– Да се повреди трансмитерът точно сега! – продължаваше той. – Вместо да оправим нещата, само ги дооплескахме. Като почне някой Безтелесен да го ремонтира, ще разбере какво е станало и ще ни направи на нищо!

– А ще доразкажете ли каквото бяхте почнали за самодивите, караконджулите и злото? – попитах аз. – Много беше интересно! И как го правите с гласа на Христина? Както тя си промени гласа да е като на триглав змей ли?

– И сега сме от трън, та на глог! – продължи сърдито таткото, без изобщо да ме погледне. – Мило ми домашно бедствие, вкарало си ни в пряко нарушение на Конвенцията. Даваш ли си изобщо сметка каква каша си забъркала? Помисли си само колко изследователски групи в момента изглеждат като обикновени хора. За ужас на всички. Чудя се как не са се оплакали.

– Защо за ужас? – учудих се аз. – Напротив, за радост на всички. Кой ще се оплаче, че вижда нормални хора вместо самодиви и караконджули? И астрономи?

Бащата на Христина не ми обръщаше никакво внимание.

– И какво си направила? Цялата телеметрия мисли, че всичко е наред. Ако е гръмнало управлението на подпространствените холопроектори…

– Татко, не съм го пипала изобщо! Предишния път работеше екстра! – подсмърчаше тя.

– Знам, изгледах в Центъра записите на посещенията ти тук. Сигурно си го повредила точно с обратната връзка последния път. Поне един месец без вечеря, като начало. И забрави изобщо за глайдера!

Христина оклюма още повече. Дожаля ми и реших да я защитя:

– Тя не е виновна. Не е повредила трансмитера. Нито подпро-стран-стве-ни-те холо-про-екто-ри. – Май успях да го кажа правилно. – Групите ви си изглеждат както трябва. На вас, де.

– Аман от тебе, потомъко на техническа цивилизация! – завъртя се бащата на Христина към мен. – Дето знаеш по-добре от мен повреден ли е трансмитерът или не! Я кажи какво е трансмитер?

– Каквото и да е, наистина не е повреден. В килията ми се виждаше Христина. Просто се сетих, че това не е тя – никога няма да каже такива неща. И ви изхитрих набързо.

Христина ме изгледа опулено, след това се просна по гръб на леглото и започна да се смее и да рита из въздуха. Таткото премига, след това подбели очи и се хвана за сърцето. Уплаших се, че може да му стане нещо.

– Ти… ти… – Таткото едвам си поемаше дъх. – Ти си по-голяма напаст и от нея! Знаеш ли колко лошо е да лъжеш? И колко е недостойно?

– Да се представиш за дъщеря си и да говориш лъжи от нейно име ли? Не е чак толкова недостойно. Щом е от загриженост, грехът не е страшен. Молите се три дни след всяко ядене…

Бащата на Христина се хвана за главата и махна с ръка. Изглеждаше здравата ядосан.

– Какво ли изобщо говоря с теб. Повече няма да се свързвате, и точка. Ясно?

– Няма да стане! – кресна Христина. – Ако трябва, ще разбия цялата компютърна система, но ще си намеря връзка!

– Срещу експертите от Центъра не можеш да направиш нищо. Още по-малко пък уважаемият ни Петърчо.

Ядосах се. Тоя Христинин татко май не ми беше сърбал попарата.

– Уважаемият ни Петърчо може да направи нещо, уважаеми татко на Христина.

– Да бе, технически чудотворецо. Само дето главата ми не побира как.

– Както знаех по-добре от вас дали трансмитерът е повреден или не.

Таткото се сепна за момент. След това май се ядоса още повече.

– И как точно? Ще кажеш на мама и на тате ли? Или на игумена ви?

– Точно така. Бързо се сещате.

Мъжът се изсмя, но смехът му секна на средата и очите му почнаха да се окръглят.

– И не само на тях. Ще разкажа, че сме се свързвали пряко и че знам за вашия свят всичко забранено. Ще ви опиша как изглеждате наистина. Ще разкажа на отците ни какво са всъщност и самодивите, и караконджулите, и всичко останало. Да не се боят от тях, а да ги питат защо са тук и какво изучават. И да им казват откъде знаят тези неща, за да не могат онези да ги уплашат.

Таткото сякаш се вкамени. Минаха десетина удара на сърцето, преди да успее да проговори:

– Господи, какъв кошмар!

– Напротив! Знаете ли каква радост и веселие ще е? Сигурно ще направят деня църковен празник! И ще напишат житие за мен, като за светците!

Той започна да блъска с юмруци главата си. Помълча известно време, после поклати глава:

– Това не може да остане така. Нямам право…

– Нали вече е станало? – попита Христина. – Защо да не остане?

– Защото е нарушение. В техния свят ще се пръсне забранена информация и… И не може!

– Няма да се пръсне – уверих го аз. – Ако ни оставите да си играем, няма да кажа нищо.

– Така ли?… Хм… – Той помисли малко, и отведнъж очите му светнаха и ме изгледа дяволито. – Петърчо, абе ти можеш ли да си спазваш думата?

– Да!

– Ама наистина?

– Съвсем наистина.

– Не вярвам.

– Обещавам! Сега ще ни разрешите ли да се виждаме?

Таткото се усмихна доволно.

– Бих ви разрешил, но не ти вярвам, че можеш да си спазваш думата.

– Мога! Ако не си я спазя, пък нà!

Той тракна няколко пъти по дъската и внезапно между него и мен се появи още една Христина, две педи висока и малко по-прозрачна. Срещу нея седеше моят образ, също прозрачен.

– Мразя шаха. Ама татко ще те бие като добрутро – каза втората Христина.

– Като добрутро ще го бия аз. А после той теб, само че не на шах – отговори образът ми. И внезапно и той, и втората Христина изчезнаха.

– Каза ли, че ще ме биеш на шах като добрутро, Петърчо?

– Ъъъъъъ… да. – Голям издайник беше тоя техен трансмитер!

– Добре тогава. Ще поиграем на шах. Победиш ли ме, спазиш ли си думата, значи можеш, и ще ви разреша да се свързвате. Иначе няма да го позволя. Справедливо ли е? – Той се ухили още по-широко.

– Татко, това не е честно! – подскочи Христина. – Ти си гросмайстор, най-добрият на шах в Центъра си! А той току-що е научил правилата. Петърчо, колко пъти си играл на шах?

– Четири… – Игрите сам със себе си май не се брояха.

– Виждаш ли, татко? Не е честно…

– Тогава да не го е казвал, Христинче. И аз нямам право да ви разреша връзка, защото е пряко нарушение на Конвенция от близо хиляда години и на какви ли не още договорености, и за това се наказва, а ти го искаш от мен, нали? Тогава е справедливо и той да си спази думата. Е, Петърчо?

Хвана ме страх, но нямаше как.

– Добре.

Бащата на Христина потрака по дъската си и на пода пред нас се появиха фигури за шах, наредени върху дъска на черни и бели квадратчета. Бяха разкошно направени, конете даже имаха юзди. Сигурно дърводелецът ги беше работил с месеци. Откъм мен бяха белите.

– Играй!

Замалко да се опитам да преместя с ръка фигурката. Усетих се навреме и само посочих:

– Този войник – тук.

Таткото ме изгледа странно, след това тракна по онази дъска на масата и войникът ми отскочи две квадратчета напред. Черен се премести срещу него.

– Този войник – тук…

Към десетия ход таткото престана да се усмихва и започна да мисли все по-дълго. И да ме поглежда подозрително. Наистина беше много пò майстор от отец Геласий – иначе щях да го бия някъде между петнайсетия и двайсетия ход. На шестнайсетия си измисли някакво прескачане на топа през царя, а два хода по-късно твърдеше, че аз нямам право да го правя, като царят ми е заплашен. Щях да го обвиня в нечестна игра, но Христина потвърди, че е правилно. Нищо, де – и това не му помогна. На четиридесет и деветия ход загуби играта.

– Е, татко? – запита Христина, която още не вярваше на очите си.

– Правилата на турнира са по шест партии. Тепърва ще видим. – Татко ѝ изглеждаше малко нервен. Всъщност, май не съвсем малко.

Втората игра я спечелих още на трийсет и шестия ход. Бях научил доста от първата и успях да направя един много хитър номер – на всеки ход хем да плаша царя на таткото, хем да му взимам фигура, и така девет фигури подред. Бащата на Христина само пъшкаше, и мислеше толкова дълго преди всеки ход, че започнах да подремвам, докато го чакам.

– Татко, не мислиш ли прекалено дълго? – попита дяволито Христина.

– Имам право на два часа за мислене. – Гласът му звучеше колебливо.

– Да, ама Петърчо играе, без изобщо да мисли.

– А какво има за мислене? – учудих се аз. – То се вижда какво трябва. Освен да внимавам да не посоча погрешка съседно квадратче…

Таткото само изстена.

Третата игра той я започна направо страхотно. Взимаше ми фигурите една след друга, към двайсетия ход ми останаха половината, а той беше загубил само трима войници. Направо не виждах къде мога да играя, без да загубя нещо. Сигурно щеше да ме бие след още петнайсетина хода, само че Христина го хвана, че шмекерува. Бил пуснал някакъв си Арканус, дето бил по-велик шахматист от всички хора на света накуп, за да му подсказва. Христина така му се накара, че той се изчерви точно като нея, когато лъже. Каза му какво ли не за честни думи и спазването им, а той само пъшкаше и мислеше, като над ходовете предишната игра. Накрая се предаде:

– Добре де, махам го.

– Чакайте малко! – обадих се аз. – Искам да го видя.

Таткото равнодушно завъртя една от кутиите на масата към мен. На едната ѝ страна имаше някакви разноцветни букви и цифри. Не разбрах сами ли светеха, или изглеждаше така заради пренасянето на образа.

– Няма го. Да не се е скрил?

Двамата оттатък погледнаха кутията, след това се спогледаха. Таткото вдигна рамене, след това очите му светнаха – сигурно се беше сетил къде може да се е скрил Арканус – и тракна по дъската си няколко пъти. Буквите и цифрите изчезнаха и на стената на кутията се появи як мъжага, седнал на камък и дълбоко умислен.

– Не може да е този. Защо ме лъжете?

– Защо да не може?

– Ако е пò майстор от всички хора накуп, значи няма как да е човек. Иначе трябва да е пò майстор от себе си – как?

Таткото въздъхна.

– Само прилича на човек, иначе не е.

– Аха… Пренесли сте образа му върху кутията? А къде е тогава? И защо не мърда?

– Мисли – обясни таткото и хвърли поглед към Христина.

– Уф, трябваше да се сетя и сам. А откъде сте го пуснали? В някоя стая ли сте го държали? Или в сандък?… Защо се гледате така? Обещах, че няма да разкажа на никого. И мога да си спазвам думата. Къде е, де?

Таткото въздъхна дълбоко, завъртя обратно кутията и я пипна отпред. От нея изскочи по-малка черна кутийка.

– Ето тук.

– На кутията беше по-голям… Сетих се! Само изображението му е по-голямо. Интересно – толкова добре играе шах, а е толкова малък! А как се отваря тази кутийка?

– Никак. Не се отваря – обяви Христина през смях.

– Че как тогава сте го пуснали? И после сте го прибрали? Пак ли ме лъжете?

– Христина имаше предвид, че не бива да се отваря. Прибрали сме го обратно вътре и ако я отворим, ще излезе пак – обясни много бавно и ясно баща ѝ. Тя кимаше усилено.

– Аха, разбрах. Сега вече ви вярвам… Може ли да дадете кутийката на Христина да я държи?

Пазителката на кутийката не спря да се киска. Какво ѝ беше толкова смешно, не знам. Таткото обаче беше мрачен като буреносен облак:

– Продължаваме ли?

– С нова игра, татко. В тази Арканус вече ти е дал нечестно предимство – намеси се Христина.

– Няма нужда от нова – махнах с ръка аз. – Тъкмо ще ми е интересно за колко хода ще спечеля оттук нататък.

Баща ѝ се задави. Когато отново се наведе над дъската, изглеждаше все едно ще се разплаче. Към четиридесетия ход се предаде. Така и не можах да разбера защо – тъкмо бях изравнил играта. Щяха да минат поне още десетина хода, преди да го бия.

– Е, татко? – обади се доволно Христина. – Петърчо май си държи на думата. А ти на твоята?

– Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака. – Татко ѝ изглеждаше като дядо Стефан точно след като получи удара. – Откъде се взехте такива и двамата?

– Татко казва, че ме е донесъл щъркелът – осмелих се да кажа аз. – А, добре, че ме подсетихте – повече ли влиза в главата ви, като я блъскате? А Христина какво я е донесло? Прелетни патици?

– Ти си патица, глупчо такъв!

– Добре де, не исках да те обидя. А при вас какво носи децата? Орли? Или също щъркели като при нас? А този Арканус някакъв демон ли е или какво? И как става да тракате по онази дъска, а фигурите да се местят по тази? И защо са на дъска, а не на кесия? А защо мислите, преди да местите фигурите? Не виждате ли какво трябва да играете? И какво е това компютърна система? А експерти от центъра? И може ли този трансмитер да мести не само образи, ами и истински неща? И ако мести само образи, как така караконджулите разплитат огради и подрязват оси на каруци? А защо е забранено да говорим за това? Като нямате свещеници, кой ще ви накаже? И какво е глайдер?

– Моля те, спести ми въпросите – обади се уморено бащата на Христина. – Гледах преди месец статистиката: в целия Възел има около четири хиляди гросмайстори, а сигурно не повече от десетина ще могат да те бият. От четири игри опит!… Това е то късмет.

– Не е късмет! – обидих се аз. – Като гледам дъската, виждам съвсем точно къде, като преместя, какво ще стане!

Христина отново се закиска.

– Кога ще играем и другите три игри? – Нямах търпение.

– Безсмислено е. Ако минеш шахматна школа, вероятно ще трябва да си търсиш противници сред Аугментираните… И какво да ви правя сега? Хубав подарък ми сервирахте… Нямам право да ви разреша връзка, повярвайте ми!

– Вярвам ви. Само че не се поколебахте да ме хванете на дадена дума и да искате да играем на шах. Така че си спазете вашата. Ако можете да я спазвате, де. А ако не можете – и аз съм свободен да разказвам за вас.

Бащата на Христина дълго мълча, стиснал глава с ръце. Накрая се изправи бавно.

– Ще се видим пак другата вечер. Тогава ще говорим.

И образите им се стопиха.

– Петърчо, какво ти става? – скара ми се след закуската отец Никодим. – На молитвата те гледам – само зяпаш в тавана. И ходиш все едно не си на този свят.

– А, малко ме боли главата, отче. Заспал съм с глава извън сламеника, на камъните, нали преядох вчера и ми беше тежко на корема…

– Като взема пръчката, ще те заболи и другият край! И като си легнеш без вечеря, ще ти олекне на корема!… Идвай сега, намерил съм ти нещо, което ще ти е много интересно. Указанията на свети Йосиф Водителя как се гонят изчадия адови, точно от след Преселението. Ето ти и трактата на преподобния Игнатий за самодивите, дето толкова те интересуват. В него пише абсолютно всичко за тях… Защо правиш физиономии? Не се ли радваш?

– Радвам се, отче, радвам се. Само ме понаболява главата… Къде са указанията?

– Пред очите ти, несветнико! Взимай ги и чети. Аз имам работа до Петлево. Ще се върна преди вечеря, и ще искам да ми кажеш и седемте молитви за отпъждане на самодиви. И не да идеш сега да спиш в килията! Ще четеш в библиотеката, да те наглеждат преписвачите.

В голямата стая на библиотеката четиримата преписвачи усърдно скърцаха с пера. До тях седеше Димо и старателно преписваше някакво житие под надзора на отец Геласий. Масите за четене бяха празни. Седнах на най-далечната и отворих двете книги, които ми връчи отец Никодим. Указанията на свети Йосиф Водителя се оказаха тънички, въпреки дебелата кожена подвързия. Трактатът на преподобния Игнатий обаче беше доста дълъг. Бях го чел преди, но само описанията на самодивите – не бях погледнал молитвите.

Какво ли правеха сега Христина и баща ѝ? Дали той не ме беше излъгал, че ще дойдат пак? Впрочем по-добре да чета, че като ме изпита отец Никодим…

Молитвите бяха на края на трактата. Първата беше за подготовка за прогонването и следваше да се чете, преди прогонващият да тръгне към мястото, където са ги видели. „Господи, който бдиш над нас…“

И как така се сменяха рисунките по стената на кутията? И защо другите хора не могат да играят шах направо, ами трябва да мислят?… Ох, я да хващам да ги уча тези молитви. „Господи, който бдиш над нас, опази ни от лукавия…“

Могат ли с тоя трансмитер да пренесат образ на разплетен плет, та като го види човек, да си помисли, че караконджулите са му го разплели? А с осите на каруцата… ако те наобиколят няколко караконджули нощем и ти кажат, че или ще подрежеш осите на каруцата на съседа, или… Или пък ако не го харесваш и искаш да му направиш номер, а после се оправдаеш с караконджули… Ама това моето на нищо не прилича! И една молитва не съм прочел! Наистина съм отнесен!… „Господи, който бдиш над нас, опази ни от лукавия и творенията му…“

Добре, а сега какво може да направи таткото на Христина? Ако реши да не ни помага, ясно – но тръгне ли да помага, ако го хванат пък него? Дали и този, дето ще го хване, ще иска да ме бие на шах?… И пак не уча!!! Да ме вземат дяволите! Така де, ангелите!… „Господи, който бдиш…“

– Защо не четеш, Петърчо? Мечтаеш си как ще прогонваш самодиви и караконджули ли? – тупна ме ръката на отец Геласий по рамото. Подскочих и се обърнах – беше застанал точно зад мен и ме гледаше хем насмешливо, хем доволно.

– А? Да, да, отче Геласие.

– Сигурно нямаш търпение да прогониш отнякъде самодиви? Така е, защото не си виждал самодива през живота си. Защото никога не влизат в манастир. Ама станеш ли монах, ще излизаш навън да ходиш да ги прогонваш. Ще видиш тогава!

– Да, да, разбира се, отче Геласие.

– Ще се смръзнеш от ужас! Не можеш да си представиш колко са страшни. Види ли ги човек, иде му така да побегне, че да се не види, тъй да се каже.

– Ъъъ, ще внимавам, отче Геласие. – Опитах се да си представя отеца как бяга така, че да не се види, но не можех: с това шкембе надали щеше да успее.

– Да внимаваш добре. Знаеш ли как лъжат и колко са хитри? Ще ти наобещаят какви ли не плътски удоволствия и наслади. И грехове. Да не ми е името отец Геласий, ако не стане така.

– Да, да, отче Геласие.

– И накарат ли те да оставиш кръста, който носиш, си погинал. На мига те връхлитат и ти изпиват душата. Не внимаваш ли с тях, ще станеш като Георги малоумния.

– Да, да, отче Геласие. – Едвам подтиснах прозявката. Отецът обаче ме забеляза.

– Ама ти много на леко ги взимаш тия работи! На какво прилича това? Щом ще ставаш монах, трябва да знаеш истината за изчадията адови. Иначе ще си като простите миряни. Няма да можеш да ги побеждаваш.

– Разбира се, отче Геласие.

Като се замисля, прав беше. Ако не знаех истината за изчадията адови, нямаше да мога да се оправя с таткото на Христина. Чак ми стана жал, че не мога да му я кажа.

– Учи хубаво, момчето ми! Светът трябва да бъде опазен от това зло! И на теб ще разчита за това!

– Обещавам, отче Геласие…

Вечерта можах да кажа само две от молитвите, и тях с грешки. Отец Никодим ме наказа да си легна без вечеря, а пък не смеех да открадна суджук от зимника. Да не пропусна обещаното посещение.

Почаках доста, но Христина и баща ѝ все не идваха. Вече бях почнал да задрямвам, когато внезапно в килията се появиха три фигури. Христина направо подскачаше от нетърпение и изглеждаше толкова доволна, че се зачудих колко ли голяма пакост е станала. Зад нея стоеше висока, усмихната жена, сигурно майка ѝ – приличаха си като две капки вода. Баща ѝ пък имаше тъмни кръгове под очите и косите му бяха още по-щръкнали от преди. И гласът му беше попрегракнал:

– Здрасти, свръхмозъко невиждан. Ще трябва да ти направим едно изследване.

– Какво значи това?

– Да разберем нещо за теб – обясни Христина.

– Питайте.

– Не става с питане. Ще ни помогнеш ли? Имаш ли нещо остро? – Майка ѝ излезе напред и постави на пода нещо кръгло и с дупка отгоре. – Ще посмееш ли да се боцнеш така, че да пусне кръв? И да капнеш една капка тук. – Тя посочи дупката на кръглото нещо.

– Това какво е?

– Холоспектроанализатор – обади се Христина.

– Ясно. А какво ще рече това?

– Специална машина – поясни майка ѝ.

Да капя кръв в дяволско дело? Хм.

– Договор с дявола ли ще подписвам? Не ща.

– Няма, не бой се. Това, което ни интересува, можем да го разберем от капка кръв. – Майката ми кимна успокояващо.

Помислих за миг.

– Ама тя ще падне през него на пода. Нали то е само образ.

– Докато пада през него, то ще я провери.

– Как така ще я провери?

– Ще я огледа по специален начин.

– Очите отвътре ли му са? И какво ще ѝ гледа?

– Христина казва, че си бил страшно добър на шах. Искаме да разберем колко си умен.

– Страхотно – обади се бащата на Христина. – Мислеше, че съм караконджул.

– Без да те е виждал как всяка втора нощ осъмваш пред компютъра ли? – усмихна се майката. – Явно никак не е глупав.

– Ама мен лично отец Самуил ме е проверявал колко съм умен! – опитах се да обясня аз.

– Кой е той?

– Селският ни свещеник. Като бях на четири години, питах още повече от сега…

– Не може да бъде – промърмори таткото.

– … и тате беше загрижен дали не съм глуповат, заради колко и какви неща питах. И помоли отец Самуил да провери.

– И как е проверил, ако мога да знам? – ухили се Христина.

– Ами попита ме колко крака има кравата. А пък аз попитах тате толкова ли ни е глупав свещеникът, та не знае колко крака имат кравите. И помолих отец Самуил да дойде на улицата да му покажа на Манол кривия кравата, дето беше отвънка, да я види и да знае… Тате здравата се ядоса, ама отецът се смя и го успокои, и каза, че не съм по-глуповат от другите деца. И оттогава си питам спокойно. Поне като не е близо тате. И отец Никодим. И… – Замислих се. – Абе, май само отец Самуил ме изтрайва по-дълго.

– И аз мисля, че не си глуповат – усмихна се майката. – Ще ни помогнеш ли?

Взех от перваза на прозореца иглата, с която си кърпех дрешките, и се убодох по пръста. След това оставих една капка кръв да капне през нещото с дългото име. Майката на Христина го вдигна и прибра, а аз внимателно огледах камъните отдолу. Капката кръв си беше там, слава Богу.

Малко време таткото тракаше по дъската си и оглеждаше нещо по кутията пред него. След това се обади:

– Наистина има маркерен ген. Чакай да го идентифицирам…

Христина занаднича през рамото му, и изведнъж подскочи и изкрещя:

– Урааа! Шеста степен на модификация! Честито, татко!

– Ще ти дам аз едно честито! Откога почна да ми се подиграваш?

– Не се подигравам! Колко пъти си казвал на майка, че предпочиташ да бях момче?

– И майка ти е съгласна.

– И колко време ме мъчи да ме правиш шахматистка?

– Мъченето беше взаимно…

– Имаме ли данни за произхода на гена? – обади се майка ѝ.

Още тракане по дъската и малко чакане. След това тримата се вторачиха в кутията на масата, погледаха я, зяпнаха мен и изведнъж прихнаха да се смеят.

– Право в десятката – поклати глава майката на Христина.

– Какво ми се смеете? И какво значи шеста степен на модификация? Всичките ли си измисляте разни сложни думи?

– Бедната ми глава – обади се таткото. – Видя ли какво ми докара, мое компютърно чадо? От училищно бедствие стана междусветско.

– Нали все искаш най-сетне да порасна?

– …

– И кой те караше да докладваш пред Съвета? И да поемаш вината?

– А ти защо каза, че Петърчо ме е бил на шах? Нали се бяхме уговорили…

– Защото Съветът искаше да му изтриете паметта!

– И какво толкова? Това е рутинна терапия. А сега ме наказаха.

– Какво ви наказаха? – попитах аз. – И кой, като нямате свещеници?

– Познай какво! – ухили се Христина. – Освен че му забраниха да работи от къщи.

– Амиии… – Щом нямат свещеници, сигурно не са му наредили допълнителна молитва. – Били са го с пръчка?

– По-лошо – обади се кисело таткото. Майката му метна един поглед и повдигна вежди.

– Наредиха му, ако открие данни за висока степен на генетична модификация, да те изтегли в нашия свят и да те осинови, вместо да ти трият паметта! – заяви злорадо Христина. – Така че много скоро ще си ми братче! А знаеш ли как се опита да се оправдае той?

– Че вече си има едно бедствие в къщи и второ ще му дойде много?

Баща ѝ ме зяпна, след това двамата с майка ѝ прихнаха. Христина тропна с крак и се нацупи:

– Не е честно! Наговорили сте се!

– А как ще ме изтегли?

– За ушите – обади се таткото.

– А вашият свят по-хубав ли е от нашия? Стаята на Христина е страхотна, а иначе? И какво е Съветът? Нещо като синод ли? Той ли ви е наказал? А какво са Аугментираните? И какво е това компютър, дето все го казвате? А маркерен ген?

Христина направи отчаяна физиономия, а длъгнестото лице на таткото се удължи още повече.

– И как това нещо вижда в кръвта маркерния ген? – продължавах аз. – Той как изглежда? – Огледах кръвта по пръста си внимателно, но не видях нищо особено. – Червен ли е? И как тогава се забелязва? Кажете де, искам и аз да се науча да виждам маркерни гени! Или трябва очите ми да са отвътре?

Бащата на Христина извади отнякъде парче плат и си избърса челото.

– После ще ти обяснявам. Имаш ли нещо да питаш преди изтеглянето?… Ох, пардон, взимам си думите обратно!…

– Имам, имам! Защо се смяхте толкова преди малко? Този маркерен ген много ли беше смешен? Или произходът му?

– Никак не са смешни – обади се майката на Христина.

– Че защо тогава се смяхте?

Тя погледна таткото. Той вдигна рамене и махна с ръка: карай да върви.

– Точно преди Разделението няколко студенти по медицина решили…

– Какви са тези студенти по медицина?

– Калфи-лечители – поясни таткото.

– А Разделението сигурно е Вторият Вавилон?

– Точно така. Решили да направят лош номер на една своя религиозна позната. Пробутали ѝ модификация на генетичния набор… Така де, искали децата ѝ да имат много независимо и критично мислене, за да не са религиозни, и без тя да разбере, ѝ направили нещо. Тя пък разбрала по-късно, опитала се тайно да махне или промени модификацията, но нещата само се оплели още повече, имало разни разправии и какво ли не. И понеже тя искала да има деца въпреки всичко, нещата били описани в Генетичната библиотека – това е едно място, като манастирската библиотека, дето се пишат всякакви такива неща. И оттам го научихме ние.

– И децата ѝ били ли са религиозни или не? А играели ли са шах? – Какво е модификация на генетичния набор, сигурно щях да разбера по-късно.

– Някои са били религиозни, някои – не толкова. А за игране на шах няма записани данни. Сигурно не са били големи шахматисти. – Майката ме изгледа и пак се усмихна.

– Защо се смеете, де?

– За да получат достъп до апаратура за правене на модификатора, онези юнаци казали на наставниците си, че ще правят експеримент. И знаеш ли как го нарекли?

– Не…?

– „Хитър Петър“.

– Ахаааа! Разбрах! А само Петровците ли стават такива или всички? А Петранките?

– Господи, какво ни чака! – промърмори таткото. – Не виждам из историята данни за умения по шах. Нито за ейдетично мислене, нито за…

– Василе, в тая история с генетичните ремодификации може да е станало всичко. След като го изтеглим, ще видим каква е работата.

– Ако и тогава. Генетиката на Ортодокс е такава каша, че…

– Пускай заявката, че ще съмне. Децата трябва да спят.

– Децата колко пъти не са спали, едно заради друго – изгледа ме таткото и, за мое учудване, се усмихна доволно.

– Благодарение на третото. Хайде.

Таткото май се обиди малко:

– Пускам. Дано да отговорят бързо, че вампирясахме… Петърчо, къде изскочи? Пошегувах се, върни се!

Надникнах през вратата на килията вътре: Христина и майка ѝ се смееха. Зъбите им си бяха нормални – сигурно таткото наистина се беше пошегувал. Влязох, но за всеки случай ги заобиколих по-отдалече. Уж само образ, ама де да знаеш. Ами ако лъжат, че вампирите не са тяхна работа?…

– Кой да отговори? И какво?

– Не става просто така. Трябва да получим одобрение откъде ли не.

– А откъде трябва?

– От много места. – На таткото май не му се обясняваше.

– А откъде не трябва? Тези места тогава ще да са по-малко.

Таткото въздъхна:

– Няма спасение… Първо, трябва Съветът да одобри нещата. По принцип вече е, само че трябва да има формално разрешение, а според процедурата то се дава след получаването на резултатите от изследването. Дежурният ги е приел вече, нищо чудно и да е дал отговора. След това трябва да дадат разрешение вашите, чрез Отговорника на вашия свят, и той. След това трябва да го одобри Отговорникът на Възела. Чак тогава вече можем да действаме.

– Това колко дни са? И какъв е този отговорник на нашия свят, нали в него само аз знам за вас? И как ще разрешат мама и тате, след като не можете да им кажете за вас? Ще се появите като самодиви ли? И като караконджул? И ще им поискате разрешение да ме осиновите?

– Обикновено са два-три часа.

– Това колко е?

– Докъм среднощ… Колкото до вашия свят, в него има Отговорник, който знае за нас и за останалите светове. Той си и намира начин как да пита майка ти и баща ти или настойника ти в манастира – който реши, че носи към момента отговорността за теб. Безтелесен е, така че може да действа и много бързо, ако реши. А Отговорникът на Възела е Аугментиран, той по процедура дава отговор веднага след като другите дадат.

– А какво ще стане, като намерят на сутринта килията ми празна? Не е хубаво така. – Не че очаквах да липсвам на някого в манастира, де. Като си помисля, сигурно щяха да празнуват, че съм изчезнал.

– Христина още ли не те е научила колко весело е да се правят пакости? – усмихна се майка ѝ.

– Още не съм, но ще се постарая – обади се Христина. – Нали така казват примерните деца?

Някъде тихичко изцвърча щурче и тримата пак се обърнаха към масичката с кутиите.

– Я виж ти! Като че ли всички са ни чакали специално – промърмори таткото. – Дали Отговорникът им не познава Петърчо, та се е разбързал така?… Добре, да тръгваме.

- 2 -

Един нов свят

– Къде ще вървим?

– Отзад при свинарника. Там манастирската ограда е най-лесна за прескачане отвътре.

Тоя татко май познаваше манастира по-добре и от мен. Дали не беше проверил предварително къде ще ми е най-лесно? Тоест е предполагал, че ще ме взима на неговия свят още преди да капна кръв през онова нещо? Я виж ти.

– А ако ме видят?

Той затрака бързо по дъската на масичката.

– Така как изглеждаш?

Озърнах се… ха! Виждах пода под мен, но себе си – не. Все едно ме нямаше.

– Де да знам.

– Как де да знаеш? Можеш ли да се видиш?

– Като не се виждам, откъде да знам как изглеждам?

– Не гледаш където трябва – прихна Христина. – Я се обърни!

На сламеника до стената, завит с чергата, спеше… образът ми. Замалко да хлъцна. В първия момент чак ми се прииска да го пипна, за да проверя дали не е истински.

– Какво ще стане, ако дойде примерно брат Иларион и се опита да ме събуди? Ако пак го заболи зъб? Или му потрябва кураж по друга причина?…

– Предполагам, че ще се откаже бързо. И че няма да пробва пак скоро – отговори невъзмутимо таткото.

– А… Има ли как да се направи така, че като почне да ме буди, да е със сигурност откъм вратата, а не откъм прозорчето? То е малко, де, ама предишния път вратата му се опря, та не знам… Тук е високо…

– Спокойно, все ще се справи някак.

– Точно от това ме е страх – че ще се справи. Както не е от най-дебелите…

Таткото потрака по дъската си и сламеникът внезапно се премести в средата на килията, между вратата и прозорчето.

– Така става ли?

– Ммм… Става. А във вашия свят с прескачане на ограда ли се попада? Или трябва да е манастирска?

– Ще видиш. Хайде! – Той тракна пак два-три пъти и те тримата изчезнаха.

– А светилничето няма ли да го видят, като го нося?

– Ще трябва да го оставиш – чух гласа на таткото.

– Ще се пребия без него! На някои места и денем е трудно да се оправиш, та нощем ли.

– Виждаш ли светлото петно на пода до вратата? Върви след него, то ще ти свети. Ако се появи някой наоколо, спираш и аз ще угася петното, докато онзи отмине.

Още на третата крачка щях да падна.

– Не виждаш ли къде ходиш? – изсъска Христина до ухото ми. Замалко да се обърна и да погледна. – Язък за осветлението!

– Не, естествено. Като не си виждам краката, как да разбера къде ходя?

Докато сляза додолу, посвикнах. Коридорите бяха пусти. Вратата на изхода проскърца, но никой не чу. Навън беше хладно, но ако се движех, нямаше да настина.

Загладените камъни на пътеката блестяха под пълната луна. Заобиколих манастира и отидох до свинарника. Под навеса точно до него имаше подредени покрай оградата дърва, които откъм единия край стърчаха навън. Изглеждаше лесно да се покатеря по тях, но ми отне доста време – въпреки лунната светлина не виждах нито къде се хващам, нито къде стъпвам.

– Чакай малко… Сега? – чух гласа на таткото. Я! Вече виждах дланите и стъпалата си. Само тях, като прозрачни сенки, но беше много по-добре. Покатерих се бързо, промуших се край стряхата на навеса и стъпих на зида на оградата.

Обърнах се към манастира. За пръв път го виждах нощем отвън. Стените му изглеждаха черни на лунната светлина. Нищо не помръдваше, не се чуваше нито звук, даже кучетата мълчаха. Сякаш беше мъртъв. Или изоставен.

Замислих се – дали не го виждам за последен път? И ми стана тъжно за отец Никодим и за другите монаси. Бях свикнал с тях като със семейство, колкото и да не ставаха за игра.

Но пък колко интересни неща ме очакваха! Само като си помисля за всичките тези сложни думи, дето ги бях чул, направо изгарях от нетърпение да заразпитвам.

– Действаме ли? – Сигурно и таткото изгаряше от нетърпение да ми обяснява.

– Сега какво да правя?

– Бутни една-две керемиди долу. Откъм външната страна, за да заглуши тревата падането.

– Така ще намерят откъде съм прескочил!

– Това е идеята… Добре. Сега мини две крачки настрани по оградата, там е най-ниска отвън… Спусни се по нея и увисни на ръце… Пак е високо, но става. Отбутни се с колене и скачай.

Наистина беше високо. Тупнах като чувал. За щастие, точно там растеше дълбока трева, та паднах на меко.

– Добре ли си?

– Малко ме боли десният крак. В глезена.

– Пробвай да го извиеш настрани. Сега на другата страна. Нагоре? Надолу? Отлично, не е изкълчен. Можеш ли да вървиш? Добре е да влезем в гората, ей в тази посока, натам води път и е на няма половин час от манастира.

– Ъъъ… страх ме е малко.

– Нали никой не те вижда?

– Ако има вълци, ще ме надушат и без да ме виждат.

– Ако те надушат, аз ще се погрижа като какво да те видят.

– И аз – добави Христина. Което ме успокои доста повече.

След стотина крачки излязох на пътя за Милославово. Шляпах смело из прахта и се оглеждах. Виждаше се почти като денем. По едно време даже се опитах да си подсвирквам. Да пеех, не смеех. Не знам дали повече за да не изгоня Христина и семейството ѝ, или за да не събудя манастира.

Смелостта ми обаче се поизпари, когато стигнах до гората. Тя и денем си беше мрачна и гъста, а нощем – направо страшна. Край селото ми също имаше гори и неведнъж бях събирал жълъди из тях, но в тази никога не бях влизал. Беше разклонение на горите по и около Кривата планина, из които неведнъж бяха виждали самодиви, и доста хора и денем се побояваха да минават през нея сами. Бях чувал, че пътят минава само през края ѝ и че след половин предиобед ходене излиза от другата страна, ама пак не ми се влизаше в нея. Особено нощем. Доста от шумата по дърветата беше опадала заради зимата, но и така през короните им не просветваха нито звезди, нито луна, а под тях беше тъмно като в рог. Ветрец поклащаше клоните и сякаш в тях мърдаха адови сенки от жития на светци. Спрях се разколебан.

– Я да осветим лекичко, че да не ти пречи тъмното – чух гласа на таткото. Последваха няколко познати ми траквания и внезапно пътят се провидя сред мрака, осветен незнайно откъде.

Понечих да тръгна по него, но се сепнах. Светлината образуваше сред тъмното тунел точно като пещерата от кошмара ми с караконджулите. Няколко провиснали сред него сухи клона помръдваха заплашително, все едно черни корени ме подканваха да се приближа, за да ме сграбчат.

– Чакаш да съмне, за да влезеш ли? – заяде се Христина.

– Че какво като съмне? Нали никой не ме вижда?

– Спокойно, Христинче. Надали Петърчо ходи нощем в гората всеки ден – застъпи се баща ѝ.

– Ето една чудесна възможност да започне – не се предаваше тя.

– Нямам нищо против да ходя в гората нощем всеки ден – вмъкнах аз. – Но не и всяка нощ.

– Аз на негово място щях да съм влязла и без да ме подканвате! Някой да се съмнява?

– Аз – обадих се. – Там няма монаси за плашене.

– Ти си уплашен колкото за цял манастир!

– Ами! Изобщо не съм уплашен, ако искаш да знаеш!

– И защо тогава не влизаш?

Стиснах зъби и закрачих по тунела виделина. Даже не се наведох, когато един провиснал клон почти ме докосна. Христина изсумтя разочаровано, пък аз се ухилих победоносно.

След стотина крачки навътре стигнахме до рекичка. Пътеката я пресичаше през широк, плитък брод. През него имаше наредени големи, удобни за стъпване камъни.

– Тук ще е. Петърчо, премини брода докъм средата… Застани на този тук камък за малко. И си затвори очите.

– Защо точно тук? Ще ми показвате вашия свят ли?… А!

Когато отворих очи, в първия момент светлината ме заслепи. Залитнах и усетих, че някой ме подхваща. Докато се опомня, очите ми попривикнаха и видях да ме подкрепя таткото.

Реката и гората ги нямаше!

Стоях насред голяма стая, поне трийсет на трийсет разкрача и поне пет човешки боя висока. Подът, стените и таванът бяха бели като сняг и блестяха като стъкло. В средата на залата, точно около мен, на пода имаше очертан голям кръг. Около кръга се извисяваха на равни разстояния едно от друго шест странни неща – никога не бях виждал подобни. Приличаха малко на кладенчови кобилици, малко на лостове на тепавица, малко на перки на вятърна мелница, малко на скелето на къща, докато го коват, ама иначе на нищо, дето да ми е познато. И бяха направени целите от излъскано желязо и стъкло. В първия миг ми се стори, че отвътре из тях, под стъклената повърхност, играят снопове мълнии. След това обаче ги нямаше. Сигурно ми се беше привидяло.

– Василе, не навлизай в кръга толкова бързо, опасно е – чу се отнякъде боботещ мъжки глас, направо като гласа на змея от номерата на Христина. Чак се присвих.

– На краставичар краставици… – промърмори таткото и ме поведе към пролуката между две от странните неща. Направо щях да подскоча – там ме чакаха Христина и майка ѝ.

– Това образ ли е?… Ох! Я не ме щипи!

– Защо? – Христина се ухили доволно. – Нали искаше да знаеш дали не съм образ?

– А искаш ли да разбереш дали аз не съм?

– Какъвто си кльощав, не си много повече. – Чак сега забелязах, че тя е висока точно колкото мен и сигурно поне толкова силна. – Ще ме натупаш ли?

– Ще ви натупам аз. И двамата. – Таткото пусна раменете ми и ми подаде ръка. – Добре дошъл.

– Добре заварили. Вие сте чичо Васил, така ли? Как стана това – от реката и изведнъж тука? Така ли ставало изтеглянето? Ушите ми не усетиха нищо, а ако ги докопа отец Никодим…

– Затова ли са ти такива клепнали? – заяде се Христина.

– Към момента вече съм ти татко Васил. Това е майка ти, ако още не си се досетил. Казва се Мария.

– Приятно ми е да се запознаем – усмихна се и тя.

– И на мен. Впрочем, приличате… приличаш на мама. Другата ми мама, де.

– Вашите също ли са такива дребнички?

– А, не. Мама е доста едра, колкото теб е. И много си приличате.

– Благодаря за комплимента. – Тя пак се усмихна, а останалите се закикотиха. Чак сега се сетих как се кахъри кака Мина, че е едра и висока.

– Не исках да те обидя… – Ама наистина съм неразсъдлив!

– Знам. Зарадвах се заради думите ти за приликата. По принцип във вашия свят сте мъничко по-дребни, заради непълноценното хранене. А и за нас това не е обидно.

– А и тате хич не е дребен. Най-едрият човек в околията е. Троши на коляното си ок на каруца. Не ми ли вярвате? Правил го е на бас много пъти. Особено като гаврътне кана-две ланшно вино. Един път беше изпил четири кани и счупи по погрешка коневръза пред кръчмата.

– А имаш ли братя, сестри? И те ли са като баща ти?

– Трима братя и три сестри. И всичките са от соя на мама и тате. Бате Христо може да стане по-едър и от тате, още е на седемнайсет години, а точно преди да ме дадат в манастира, и той счупи ок на бас. А подковите ги огъва по две заедно, все едно са от тесто. Особено ако Рада Панчина е наоколо… Бате Йоско също може да огъне подкова, а още няма петнайсет. И бате Данчо е на единайсет, а ходи с тринайсет-четиринайсетгодишните, връстниците му не щат да си играят с него – по-як е от трима…

– А умни ли са като теб? Или това се е паднало на сестрите ти?

– И сестрите ми са като братята. Кака Мина се тревожеше, че няма да може да си намери мъж – половината ергени в село са по-ниски от нея. И по-хилави. Ангел Брадваря веднъж я ощипа на хорото и отнесе такъв шамар, че лежа една ръченица време, преди да се свести. Малката ми сестричка, Божка, е на осем, а повдига пълен с жито шиник – от връстниците ѝ в селото само две-три момчета го могат. Аз, дето съм година и нещо по-голям, не мога… Срам съм за семейството.

Огледах предпазливо новите си родители. Не бяха по-ниски от досегашните, но пък бяха доста по-стройни. Новият ми татко нищо чудно да беше и по-висок, но си беше направо мършав. Сигурно нямаше да се срамуват от мен чак толкова.

– Е, на нашето ще си за гордост. Поне на баща ти. – Леля Мария… така де, майка ми кимна към него и в очите ѝ проблеснаха закачливи искрици. Той се ухили и за моя изненада се изчерви точно като Христина. – Признай си, Василе, не се дърпай. Да не сме вече десет години заедно, да не знам кога се правиш, че нещо не ти харесва. Петърчо, я кажи, някой от вашите умее ли да играе добре шах?

– Надали някой е и чувал за шах. Данка, средната ми сестра, е страшно добра на игри, дето искат мислене, никое дете в селото не може да я бие. Ако успее да я накара да играе – обикновено не иска. Много е особена, много рядко си играе с другите, от нищо не се интересува. Като се смее, никой не разбира защо, на мен чак ми иде да се разрева. И като плаче, е същото – ние другите се въртим и се чудим какво пък толкоз… Мама казва, че баба имала такава сестра… А, и чичо Дамян, най-малкият брат на баща ми, помни страхотно числа. Писар е в черквата. Защо изобщо пише числата по книгите, не знам – за каквото го попита отец Самуил, го знае наизуст. Кой преди колко години е роден или умрял, кой на кого кога колко овце продал и срещу какво, ако ще да е преди трийсет години. А пък да не говорим ако някой е недодал на отеца от Божията десетина. Чуе ли веднъж числа, помни ги доживот… Други по-особени от нашите не се сещам.

– Добре. Сега да отиваме да спим, че вампи… така де, че стана никое време.

– А къде сме? Каква е тази стая? Тук направо може да станеш разноглед. Какви са тези неща около кръга? – Огледах се наоколо. – А тези с многото надписи? И тези, дето висят от тавана? Ония всичките светлинки по стената там, дето трепкат като звезди?

– В приемния център сме – прекъсна ме таткото. Татко, де. – А сега към къщи. Утре ще имаш достатъчно време за питане. И вдругиден… господи, какво ме чака!

– Ама аз и сега имам! Какви са тия черни въжета, дето сте вързали с тях към стените тези неща около кръга? Те машини ли са? Да не избягат ли сте ги вързали?

– Захранването им… – опита се да се намеси Христина.

– Захранване ли? За пръв път чувам нещо да се храни с въжета. А вратата защо е стъклена? Няма ли да се счупи, като се отваря и затваря? Такова голямо стъкло при нас и в черква рядко има… Я! Кой я отвори пред нас?… И я затвори зад нас?

Излязохме в широк коридор с много врати. За съжаление, повечето не бяха стъклени и не се виждаше през тях.

– И в другите стаи ли имате такива вързани машини? Този приемен център да не е нещо като обор или конюшня? – Засричах табелките. – Какво значи „Високо напрежение“? Там се напрягаш отвисоко ли?… А „Група за бързо реагиране“?

– Едни хора, дето могат да действат много бързо, ако се наложи – ухили се татко.

– Понеже са точно до мястото за напрягане отвисоко, та често им се налага ли?… А „Геохимичен център“ какво е?… А „Екзоастрономи“? Това някакви астрономи ли са?

– Да…

– Че те различни сортове ли били? Ужас! А караконджули колко различни сортове имате? И самодиви?

Новият ми татко ме изгледа недоумяващо. Майката обаче само се усмихна:

– Ако си изпиташ сега всичкото питане, какво ще питаш утре?

– Други неща! А досега не се е случвало да си изпитам питането. Никой не е издържал да го попитам всичко, дето ми е интересно. Даже отец Самуил не смогва!

Таткото поклати глава все едно го болеше зъб. Ама… Че нали допреди малко с такова удоволствие обясняваше и без да го питам даже?

– Тези матови стъкла защо светят, като е нощем? Светилници ли имат отвътре? Кой ги пали пред нас и ги гаси, като минем? Я, и през още стъклени врати ли ще минаваме?… Този надпис на стъклото на вратата защо е отзад напред?… Аха! Направо е, ама ако го четеш отвънка! „Институт по транспространствени технологии – Трансмитерен възел“… Този трансмитер сте го вързали за нещо с възел, за да не избяга ли? Или прилича на въже, та го връзвате на възел? Или е някаква машина?… Ахааа! Да не е някое от онези неща, дето бяха около кръга? По-точно всичките заедно?

Таткото се облещи насреща ми.

– По какво се сети?

– Че за какво друго ще ги храните с въжета, ако не за да можете да ги връзвате една за друга на възел? То си е ясно…

– Оооооххх…

– И колко е топла вечерта при вас! Нашата беше по-студена. Друго време на годината ли е тук?

– Не, просто е по-топло през зимата…

Бяхме излезли в огромен двор, може би колкото манастирския, но навсякъде покрит с черен камък с разчертани по него бели линии. Камъните бяха така добре напаснати, че изобщо не се различаваха фуги – само се сещах, че няма как целият двор да е един огромен гладък камък. Тук-там имаше светилници на високи пръти и се виждаше отлично въпреки нощта. Около двора стърчеше рядък плет от изумително равни и прави пръти. Опитах се да разгледам сградата, от която бяхме излезли, но един ред лампи бяха закачени точно на нея на височината на втория кат и заслепяваха очите. Различих, че е по-широка дори от манастира, но не можех да видя колко висока е.

Тръгнахме през двора, право към нещо, оставено насред него.

– При това там ли отиваме? То какво е?

– Ха сети се, де! – ухили се Христина.

– С колела е… Каруца! Вашенска каруца!

Христина изпищя от смях, майка ѝ също се усмихна. Майка ни, де. Помислих, че се смеят на мен, но видях, че татко се е изчервил като рак.

– Каза ли ти го и Петърчо? – изпъшка накрая Христина. – Дето за пръв път вижда кола през живота си?

– Много ви разбират умовете от коли! – заяви сърдито татко. – Екстра си е, нищо че е старичка. Влизайте сега, че … така де, окъсняхме.

В нещото се влизаше през вратички, като в кошарка или прасешка кочина. Вътре обаче беше чисто и имаше ниски столове с облегалки, меки като игуменския трон в манастирската черква. Татко ме сбута да седна отпред.

– Това… стъкло ли е?! – Пипнах внимателно полегатото прозрачно нещо пред очите ми. – Не се ли чупи, като друсне каруцата? Я, ама то е и извито?! Е, щом може да се огъва, няма да се чупи, то е ясно. Ама че съм глупав.

Христина се изкиска.

Очаквах татко да доведе и впрегне кон, или поне вол. Не че виждах теглич отпред, ама… де да знам. Вместо това обаче той се пъхна до мен, направи нещо и каруцата изръмжа. Така се стреснах, че едва не изскочих от нея. Додето смогна да се уплаша обаче, тя млъкна. Татко замърмори, заръчка някакви неща по ритлата под кривото стъкло отпред, каруцата ръмжа, млъква, ръмжа, млъква и най-накрая, след поредното заръмжаване, вместо да млъкне, взе че тръгна сама! Такова чудо не бях очаквал! Добре, че вече бях посвикнал на ръмженето.

– Вози като патриаршеска карета – похвалих я аз, засрамен, че съм обидил татко. – Страхотно е! И това с покрива е хитро. Нашите каруци си нямат покрив и ако завали, се крием под тях. А как върви, като няма коне?

– Как да няма? Седемдесет и четири коня има – усмихна се таткото.

– Да, бе! Да не са невидими случайно? И как я теглят без теглич?… Това не го вярвам. Кажете, де, как върви?

– Има едно магаре – изхили се Христина.

– Даже две – поправи я баща ѝ. – Като не знам кое е по-голямото. И с повече бръмбари в главата.

Колкото коне виждах пред каруцата, толкова и магарета. Но пък друго за гледане имаше колкото щеш.

В оградата пред нас се отвориха сами две врати, по-широки даже от манастирските порти. Каруцата излезе през тях, зави и пое по път, настлан със същия черен камък без фуги. И със също такива бели черти по него, и осветен от светилници на високи колкото дърво пръти. Беше поне петнайсет разкрача широк, може би повече.

– Някакви много широки каруци ли имате, та не могат да се разминат на по-тясно? – Посочих пътя пред нас.

– Че защо да се разминават тук? – учуди се Христина. – Движението в обратна посока е по другото платно.

Погледнах накъдето тя кимна, и направо щях да хлъцна. Тревата отляво беше широка само две-три крачки и отвъд нея имаше още един такъв път! Докато го гледах смаяно, по него профуча с рев нещо, което дори не успях да разгледам, носеше се като хала. А и аз… се постреснах и не го погледнах добре, честно казано.

– Ей това е кола! – заяви възторжено Христина.

Майка ни вдигна рамене, а татко примига и въздъхна.

Отляво и отдясно покрай двата пътя имаше пет-шест разкрача широка ивица, настлана също с камък и задигната една длан над нивото на пътя. По нея на равни разстояния се нижеха ненастлани четириъгълници, от които растяха дървета. А оттатък нея се редяха сгради… ама сгради! Пред тях манастирът изглеждаше като селска къщурка, ако щете ми вярвайте, честен кръст!

Повечето бяха целите осветени и нямаше една с една да си приличат. Квадратна сива сграда, сигурно поне двайсетина ката висока и още по-дълга и широка, и с подредени като по конец прозорци, стоеше до също толкова голяма, но някак подобна на манастирската черква – колони, арки, балкони, големи прозорци… След нея пък следваше по-тясна, но още по-висока, кръгла като огромна бъчва и цялата от стъкло и метал. От другата страна на пътя пък имаше висока само четири-пет ката, но сигурно по-голяма от целия манастирски двор сграда, с някакви светещи букви отгоре и три пъти по-голям от нея двор отпред. Забелязах в двора, пред сградата, двайсетина каруци като татковата. След това пък минахме направо под сграда, цялата над пътя, стъпила на няколко човешки боя високи и повече от разтег дебели колони отстрани на двата пътя и в тревата между тях… Значи това им беше селото? Или може би градът? И този път всъщност беше улица?!

На първия кат на повечето сгради, а на някои и на покрива имаше най-различни светещи надписи. Някои нищо не ми говореха: „Боулинг“, „Супермаркет“, „Кинотеатър“. Други беше ясно какво значат: „Топли баници“ , „Шивашки услуги“, „Железария“. За „Опера“ се почудих малко, докато се сетя, че ако вали или е студено, е много по-удобно да се опере човек на сушина. Тук май хич не бяха глупави. И май много се перяха – сградата беше доста голяма… Но пък после за „Поща“ се сетих веднага. Щом си имат специална сграда за опиране, сигурно ще им е обичай да си имат и за пощене.

– Какво е това „Рибарска среща“? Там се срещат рибари ли? Вътре, откъдето излязоха ей тия хора? Гледам, че никой не носи риба, не са имали късмет ли?

– Сигурно…

– А „Бърза закуска“? Там има някакви закуски, дето бягат бързо ли? И как ги хващаш тогава? – Разсъдих за момент. – Или просто е място, където трябва да закусваш бързо? Ако е това, не се ли задавят хората?

– Там си има специален човек, който да ги тупа по гърба, докато си изкашлят хапката – обясни татко и се прокашля.

– Ахаааа! Хитро измислено! А коя е Модата?

– Коя?

– Дето живее ей там – посочих надписа „Дом на Модата“. – А… Олеле, Господи! „Гастроном“ – и такъв астроном ли имало?

– Разбира се. Не знаеш ли азбуката? Астроном, бастроном, вастроном…

Христина се изкикоти, но новата ми майка се намеси:

– Василе, не ти подхожда.

– Добре де, добре…

Няколко пъти пресичахме пак такива улици. Над кръстовищата висяха жълти светилници, които мигаха. На разни места завихме наляво или надясно. Тук-там виждах каруци като татковата, които обаче отминаваха, преди да успея да ги разгледам по-добре. Всички имаха по два ярки фенера, които осветяваха пътя много пред тях. На едно място ми се стори, че видях далеч напред да пресича огромна каруца, поне трийсет разкрача дълга и сигурно три боя висока. Ама сигурно се бях объркал – откъде такива каруци?

Веднъж-дваж влизахме под земята и все едно минавахме през пещери. Татко каза, че било, за да могат да се разминават пътищата, без да се пресичат. Така и не разбрах защо – как ще завиеш от един по друг път така? Два пъти минахме по мостове, все едно над река, ама над пътища. Сигурно истинските – още по-широки от нашия, и по четири вместо по два: отстрани на двата по-широки имаше по още един, колкото да се разминат две каруци на него. Това се казвало вътреградска магистрала. Пасва му да се казва с дълго и широко име.

Понякога пък минавахме под мостове. Така и не разбрах пътища ли вървят по тях. Или може би реки. Де да знам, може тук реките да текат по мостовете, а пътищата и улиците да минават под тях.

След поредното кръстовище големите сгради свършиха и отстрани се появиха по-обикновени къщи с дворове. И те даже повечето бяха на по два ката. Тук само владици ли живеят? Още повече се смаях от това, че май на всички прозорци имаше стъкла. Тукашните владици май бяха по-уважавани и от широкополския – на неговата къща само на горния кат имаше стъкла на прозорците.

– Татко, а Петърчо няма ли бълхи? – разпитваше на свой ред Христина. – И въшки, и… какви бяха? Бактерии?

– Бактерии нямам. Даже не знам какво са. А въшки и бълхи има всеки.

– Имат ги само неграмотници като теб. И глупчовци.

– И как се пазиш от тях, като отидеш да срешеш добитъка? Аз съм бил глупчо…

– Нямаме добитък – намеси се баща ѝ. – Не виждаш ли, че колата не я теглят коне?

– Вярно! А какво тогава? И защо ме излъгахте за седемдесетте и четири коня?

– Двига… Машина. От метал.

– Ами! Няма я пред нас. – Огледах се. – Нито отзад. И колата няма теглич. Пак ли се шегувате?

– Тук отпред е, под този капак.

– Не ѝ ли е тясно? И затова ли ръмжи така? Да не вземе да изскочи и да ни изпохапе?

– Няма опасност. Капакът е затворен здраво.

– А като искате мляко, пак машини ли доите? И ако и те са от метал, какво им е млякото? И не завъждат ли метални въшки и бълхи? Дето да трябва да ги трепете с ковашки чук? И дето вместо да ви хапят, сигурно ви нагризват ножовете и мотиките?

Татко въздъхна дълбоко и не отговори нищо.

– А като ви се прияде месо? Или спазвате пости? А какво впрягате, като орете? Такива коли ли? Или пускате машините от под капаците и ги впрягате? И как им слагате хамутите? А юздите на този кръг ли ги закрепвате?

– Не виждаш ли, че го държим с ръце? – намеси се Христина. Аз обаче не ѝ обърнах внимание:

– А тези машини къде пасат? И обикновена трева ли или някаква метална? Ако е метална, как я косите за зимата? С ковашки секачи и пили?

– Не пасат трева – заяви татко.

– Какво тогава ядат? Въжета като трансмитера ли?

– Нищо – подсмихна се под мустак той. – Само пият от време на време. Така са научени.

– А не умират ли скоро след като ги научите да не ядат? При нас обикновено така става. Само на вода как ще изкарат дълго?

– Не пият вода, а спирт – уточни Христина.

– Това какво е?

– Като вашето вино, ама по-силно – обади се таткото.

– На тате ще му хареса ли? Другият тате, имам предвид.

– Не знам. – Татко лекичко се изчерви и метна поглед към майка ни.

– А ще престане ли и той да яде, ако почне да пие спирт вместо вино?

– Както е денатуриран, сигурно доста скоро…

Каруцата зави по една съвсем малка като за тук уличка – към десетина разкрача широка. Мина няколкостотин разкрача и спря. Докато се чудех какво става, две врати в оградата отстрани се отвориха сами и каруцата влезе в двора. Вратите се затвориха зад нея.

– Стигнахме, хайде слизайте.

Измъкнах се и се огледах. Точно отпред на улицата имаше светилник на прът, та всичко се виждаше добре. Къщата беше на един кат, но по-широка от нашата на село. Сигурно има поне шест-седем стаи, прецених набързо. Само дето никъде из двора нямаше нито обор, нито кокошарник. Даже куче не се разлая. Уж такава голяма къща – а иначе толкова ли са бедни новите ми родители? Щом тук няма свещеници, надали ще има и кой да подкани по-богатите да им помогнат. Затова ще да е.

Христина човъркаше нещо по входната врата. Чух изщракване, вратата се отвори и новата ми сестричка хлътна вътре. Ние с мама обаче изчакахме татко. Той първо вкара каруцата в някакъв хамбар, чиито врати също се отваряха и затваряха сами, и чак тогава дойде.

– А няма ли да вържете вратите на оня хамбар?

– Че защо да ги връзваме?

– Ами, хамбар с врати, дето се отварят сами, дали ще може да опази каруца, дето върви сама? Нещо не съм сигурен. – Изгледах подозрително хамбара. – И както и портите ви се отварят сами…

– Няма страшно. Колата е уморена и ще спи сега – обясни татко. – Няма да се събуди цяла нощ.

– Даже и утре може да не се събуди лесно – смигна му мама. Той въздъхна, но тя го хвана за ръката и му се усмихна.

Аз пък се успокоих.

Като влязохме в къщата, щях да стана разноглед. То не бяха светилници, дето сами се палят, не бяха врати, дето сами се отварят, не бяха какви ли не стаи, столове, маси, чудесии… Спряхме пред една врата, на която имаше нарисуван чучур на лейка.

– Хайде да се къпете и по леглата! – заяви татко.

– Къпал съм се преди само месец – обадих се аз. – Пак ли трябва?

– А зъбите мил ли си ги тази година? – прихна Христина.

– Защо да ги мия? Нали не ям мръсни неща?

– Тук така е прието – обади се миролюбиво татко. – Както в манастира да се молиш.

– Защо?

– Трябва да спазваш хигиена – поучително заяви Христина.

– Тая хигиена някоя от машините ви ли е? И как така се пази с миене? Бяга от миризма на немито или какво? – Затова, значи, ние нямаме машини, а те имат! Ето каква била работата.

Татко пак извади отнякъде парче плат и си избърса челото.

– Просто се изкъпи и толкова. Става ли?

– А… не е ли по-добре да не топлим вода сега посред нощ, а да се окъпя утре?

– Хайде, хайде, не се измъквай – усмихна се мама. – Има топла вода. Василе, покажи му как да се оправи с крановете. И му помогни да се изкъпе както трябва.

– А въшките и бълхите му? – обади се Христина.

– Няма. И вредни бактерии няма. Трансмитерът е настроен да не прехвърля такива неща – обясни татко. – Като апаратурата за лекуване на рак, виждала си я, когато баба беше болна. Влизай, Петърчо. Ще се учим да се къпем. Както се къпе човек тук.

Крановете бяха страхотна работа! Татко ми каза да внимавам с този за топлата вода, но не се сети да ме предупреди какво прави душът. Отвън Христина щеше да се скъса от смях, като ме чу… Като ми мина уплахът, продължих да оглеждам всичко.

– Крановете и душът сами ли се чистят от ръждата?

– Защо да се чистят сами?

– Ами в къща, в която вратите се отварят сами и лампите светват сами, сигурно и желязото се чисти от ръждата само. Нали?

Татко поклати глава отрицателно.

– А как тогава не ръждясват на всичката тази вода? Или вие ги лъскате всеки ден?

– От специално желязо са, дето не ръждясва.

– И такова ли имало?!… А сапунът направо е страхотен! Как така не люти на очите? И защо мирише на рози?

– Така е направен.

– Много е хитър! Сега разбирам как търпите да се къпете всеки месец. Нищо чудно и аз да се науча. С тая топла вода и тия хитри врътки може даже по два пъти на месец да почна… Това какво е?

– Паста за зъби. Като сапун, но специално за зъби. Ей тая капачка се отвинтва и тубата се стиска… Стиска се полека. Остави, аз ще избърша стената… Ъ… и какво сега, вкусна ли е?

– Като листа от джоджен. И още нещо, не знам какво.

– Харесва ти, значи?

– Много! Може ли да си хапна още малко?

– Пастата не е за ядене, Петърчо. Само за миене е. И… ей, ей! Една туба е множко за едно миене!

– Язък! Толкова е вкусна, пък да не е за ядене! А нея от машини ли я берете? Или всъщност как я правите? И как сте я вкарали в това? То какво е? – Зачоплих тубата с нокът. – Аха! Метално е под боята!… Сетих се! Това са черва от машина! И ги пълните с пастата като суджуци. Нали? А как колите машините? И как после ги дерете и нарязвате? Не се ли чупят ножовете?

Татко ме изгледа отчаяно.

– Утре ще се занимаваме с въпроси и отговори.

– Ама защо утре? Докато си легна, имаме време!…

Докато Христина се къпеше, татко ме разведе из къщата. Стаите наистина бяха към десетина, отделна за всеки човек и още разни други. И за мен също – имали си една в повече, специално за ако се появи братче на Христина. Тя пък се изкиска и ми обясни, че допреди да дойда, тук спели татко и мама, а техните стаи им били само да работят в тях. Това пък съвсем не го разбрах. Нали уж татко работеше в оная сграда с машините, дето ги връзват на възел?

Даже и отходното място беше вътре в къщата, в отделна стая. Докато татко не ми показа колко е чисто и как не мирише, мислех, че се шегува. И подът беше по-чист и от трапезите в манастира. Колко ли зор виждат да го поддържат така, ум не ми побира. А защо им е нужно пък съвсем… Много исках да питам татко какво ли не, ама той нещо се назлъндисваше. Нищо, и утре е ден…

Само стаята на мама беше като вкъщи – светилник, дето много приличаше на тези в манастирската черква, дървено легло и столове, черги на пода, сламени плетеници и паници по стените (така и не разбрах защо не стоят в кухнята). В стаите на татко и Христина, а и в моята имаше само по една маса и един-два стола, и онези странни кутии на масата. Всичко останало изскачаше от стените, като пипнеш тук или там – отваряха се шкафове, светваха светилници, стените ставаха на прозорци към къде ли не, излизаше легло… Първия път леглото ми изкара акъла, нищо че бях виждал вече такова в стаята на Христина. Ама пък после се оказа разкошно! Чисти чаршафи, хем равно, хем меко – за такова сигурно ще ми завиди и околийският владика!

– Събуди се, Петърчо. Време е за закуска.

Отначало не можах да се сетя къде съм. До леглото стоеше новата ми майка.

– Бягай да се окъпеш и да си измиеш зъбите. Тук са дрехите ти, а закуската е в трапезарията.

– Тая нощ нито съм се цапал, нито съм ял нещо мръсно! – На тоя свят май имаха ама наистина глупави обичаи. – И къде са ми елекът и потурите? – Огледах подозрително дрехите. Бяха панталони и фланелка, точно като на Христина. – Така не се ли обличат тук момичетата? – Новите ми мама и татко се обличаха също така, ама те са възрастни, за децата де да знам.

– Основно момчетата. Христина мрази роклите, защото не са удобни за пакости.

– Ахаааа! Значи ако не върша достатъчно пакости…

– А, не, не, моля те! Обещавам да не позволя да ти облекат рокля. – Мама тръгна към вратата. – За миенето – тук така е прието. И закуската е доста, няма нужда да си дояждаш с пастата за зъби.

Докато се къпех, все пак реших да се оглеждам за някоя по-сериозна беля. И по-бърза за правене. За всеки случай.

Трапезарията я намерих много лесно – по уханието на топъл хляб и мляко. Оказа се, че има и масло. А голямата стъкленица с мед на масата ме смая.

– Ама Коледа не мина ли вече? Защо тогава се гощаваме така?

– То пък едно угощение – намръщи се Христина. – Мамо, нямаме ли мюсли? Или корнфлейкс? И защо млякото е без какао? – Тя дъвчеше хляба с такова изражение на лицето, все едно е дървен.

– За омекотяване на културния шок – поясни татко. – Новото ти братче има нужда да привикне. Нали, Петърчо?

– Мхъ-м! М-м!

– Той може да има нужда, но аз нямам! Особено към такива глупости… И нали не е възпитано да се говори с пълна уста?

– Не е възпитано изобщо да се говори на масата. И да не ядеш, когато са ти сервирали… Петърчо, внимавай да не се задавиш. И ако ти харесва, има допълнително.

– Фолфо?

– Колкото искаш.

Глътнах си залъка отведнъж.

– Може ли още десет филии? Не, двайсет!… Какво му е смешното? Такова ядене се яде веднъж в годината! Страхотно е!

– Добре, че е само веднъж. Не смогвам да го сдъвча. – Христина продължаваше да се мръщи.

– И аз. Направо го гълтам. А… има ли още мъничко мляко? И защо още само три филии?

– Ако ги изядеш, ще има и още. Ето ти и мляко. – Мама ми наля пълна до ръба чаша. – Не се безпокой, утре закуската няма да е по-лоша. И вдругиден също. Това ни е обикновената храна… Василе, тупни го по гърба! По-силно!

Едвам успях да изкашлям хапката.

– Вие да не сте най-охолните в селото? Или в града? Имате си карета като на Митрополит, ядете всеки ден като на Коледа. А какво ли ще е на Коледа, ме е страх да си представя. Или тогава ядете по-бедно?

– По случай идването ти може и да отпразнуваме Коледата пак. По стар стил – усмихна се мама. Тя май никога не се мръщеше.

– А това мляко от машина ли беше? Няма вкус на метал. – Помирисах за всеки случай чашата.

– От крави е – отговори татко. Видя, че отварям пак уста, и набързо продължи: – Обикновени, като вашите. И нямат бълхи и въшки. В целия ни свят няма. И маслото е от такова мляко. Хлябът също е от брашно, а то – от жито, точно както при вас. Само медът е синтети… от машина. Само че тя го прави точно като пчелите.

Опитах се да си представя как колата на тате прехвърча от цвят на цвят. И след това се завира в кошер да остави събрания мед. Нещо не се получаваше. Щом го казват, сигурно е истина, де. Ама ще искам да го видя. Колкото се може по-скоро. Само че…

– Тая машина много ли жили?!

– Не жили изобщо – пак се усмихна мама. – Искаш ли още филии?

– Ох, не мога. Май… май попреядох.

– Най-сетне! – Христина стана от масата. – Хайде с мен на училище! – Тя потри ръце и очите ѝ проблеснаха.

– Няма как да е с теб – обади се татко. – Ще трябва да тръгне в първи клас.

– С тригодишните?!?

– Такова братче си си подбрала. Съжалявам, ако ти се смеят заради него.

– Ама аз съм учил! – опитах да се защитя. – Знам много неща. Да чета, да пиша, да смятам…

– Така ли? Можеш ли да извадиш корен квадратен?

– А вие да не би да можете?

– Можем, естествено! – тросна се сърдито Христина.

– Искам да видя! Къде ви е градината?

– Нямаме градина – заяви мама. Май се беше разхълцала.

– Като няма градина, и аз мога да вадя каквито корени щете! То много лесно така!

– Ей затова е нужна математика – поучително заяви татко. – Да не…

– Каква мотика?

– Ооооох…

– Някаква специална за корени ли? Ами по-големите корени с какво ги вадите? С някакви машини ли?

– С компютри! – заяви гордо Христина.

– Ще ми кажете ли най-сетне какво са тия компютри?

– Ами това на масата в стаята ми е компютър.

– Тая кутия? А стига, бе! Те и за това ли стават? Че как ги завирате в корените? Понеже са квадратни, та затова вадите с тях квадратните корени ли? А за обикновените корени сигурно си имате някакви по-заострени? Като нашите кирки и клинове?… – Брех, да се не нада човек! Ако Христина не го беше казала, без да се изчерви, нямаше да повярвам за нищо на света.

– Виждаш ли, компютърно мое поколение? – Татко поклати изразително глава към Христина. – Каквото и да правиш, няма как да учите заедно.

– Ти ще кажеш! – подскочи Христина.

– И как ще стане, ако може да зная?

– Той ще ни настигне бързо. Петърчо, можеш да учиш бързо и много, нали? Както да играеш шах?

– Амиии…

– Ето, виждаш ли, татко – може!

– Чакайте де, няма ли да ми обясните за оная мотика за малките корени? За квадратни корени и тя ли е квадратна като компютрите?

– Ако има кой да седи и да учи с него. Нито аз, нито майка ти имаме това време. – Татко усърдно се правеше, че не ме чува, и по физиономията му беше изписано такава тъга, сякаш градушка му е съсипала единствената нива.

– Аз го имам! След училище.

– Глупости. Теб още от първи клас те пускат в следващия само за да не се похабява компютърният ти талант. Иначе нищо не знаеш както трябва.

– Не е вярно!

– А нещата трябва да се учат открай докрай, последователно, точно както е по учебник – продължи татко, все едно не я чуваше. – Ти на времето не щя да си четеш учебниците, че сега ли?

– Ще ги чета, и ще учим заедно с него!

– И ще си зарежеш другото учене. Не разрешавам!

– Няма да го зарежа! Ще уча и двете, ако трябва и през почивните дни!

– Дрън-дрън. Мария, давай да оправяме масата и да тръгваме на работа. Христинините приказки и двамата ги знаем колко струват.

Христина тресна чашата си на масата така, че млякото се изплиска по покривката, и изхвръкна от стаята. Докато преброя до пет, хлопна и външната врата. Мама и татко се спогледаха и изведнъж прихнаха да се смеят така, че им потекоха сълзи.

– Василе, как ти хрумна? – успя най-накрая да каже мама.

– Елементарно. На Хефест открай време използват енергията на вулканите. А наскоро на Океания правиха опити да оползотворяват тази на тайфуните…

– Какво са това вулкани и тайфуни? – намесих се аз. – Някакви междусветски бедствия ли?

– Е, не чак междусветски…

– Значи Христина е нещо повече от тях? И какво са пък Хефест и Океания? Някакви места ли?

– Ще научиш. Да видим все пак дали ще го направи, де.

– Кое?

– Да си научи всичките пропуснати уроци. Като изключим компютърните дисциплини, е учила горе-долу колкото тебе. И като изключим последния месец. Ако не се бях зачудил защо по цял ден чете учебници, никога нямаше да се сетя да прегледам записите в Центъра.

Лукавото пламъче в очите на татко не угасваше. Тук имаше нещо… Замислих се и внезапно ми просветна.

– Значи затова всъщност ме измъкнахте и осиновихте? И сте казали на Христина да не казва, че мога да играя шах, точно за да каже? И Съветът да ви накара да… Ама големи сте хитреци!

– Амиии… как да ти кажа… – започна татко. – Работата е там, че… всъщност… така да се каже…

– Ти да не си помислиш случайно, че татко ти е голям поклонник на шаха? – усмихна се мама. – И че винаги е искал да има дете гениален шахматист? И да не вземеш да се сетиш защо Христина толкова мрази шаха? Моля ти се! Съвсем заради друго те измъкна, няма нищо общо с това! – Тя изгледа татко лукаво и пак прихна. Той се изчерви като домат.

– Мария, не е педагогично…

– Петърчо, да имаш да кажеш нещо? Защото татко ти май няма какво.

– Да. Че е наистина добър шахматист.

– Щом може с един ход да взима две фигури ли? – Мама усмихнато погледна татко.

– Три. И да си спази дадената дума.

Татко направо грееше като слънце.

Сутринта мина в ходене по разни места. Направо ми се взе акълът колко неща за гледане имало тук. И колко за питане има около тях.

Тоя град беше ама грамаден! Татко ми каза, че това била столицата на света, нещо като Свети град при нас. Да, ама като си представям Свети град по разказите на отец Самуил, тая столица тук ще да е поне двайсет пъти по-голяма! Просто ум не ми побираше къде се ражда толкова храна, че да има за всички тук. Сигурно я карат от дни път. Може и от повече – то самият град май беше поне един ден път, докато го пресечеш.

Другото бяха сградите. Бях видял вече доста, ама се оказа, че имало и още, и още по-големи. Татко ми показа онази, в която бях пристигнал на този свят и в която работел той – да я видя и денем. Беше като планина. Това, което бях видял от нея през нощта, се оказа късата ѝ страна. Преброих осемнайсет ката и беше поне три пъти по-дълга, отколкото широка. Имала била дворове и отвътре даже! Нищо чудно да е по-голяма даже от Патриаршеската катедрала в Свети град.

Като казах на татко какво мисля, той ми рече да изчакам малко, докато видя сградата на Научния съвет. Там вече направо изгубих ума и дума. Чак не можах известно време нищо да попитам. За радост на татко. Научният съвет беше само малко по-широк от работата му, ама няколко пъти по-висок! Опитах се да преброя катовете, ама като стигнах докъм седемдесет, ги обърках. Горките съветници, дето живеят в него! Сигурно докато слязат додолу и се качат после догоре, капват. Ако не живеят горе, де. Ама тогава пък, като трябва да си орат нивите, просто не ми се мисли. Сигурно е голямо наказание да си съветник тука.

Навсякъде беше пълно с каруци като татковата. Мярнах даже една-две огромни като оная нощната – май не ми се беше привидяла. Добре, че повечето улици бяха по петнайсет и отгоре разкрача широки, и по още толкова в другата посока. И където се пресичаха, светилниците над кръстовищата, вместо да мигат жълто, бяха почнали да сменят най-различни цветове. Татко каза, че показват кога кой да минава. Така и не разбрах с кой акъл са сложили зеленото да е за минаване, а червеното – за чакане. При нас зеленото го чакаме да узрее и като стане червено, действаме. Ама татко каза, че така било прието и всички били свикнали, та било трудно да го сменят.

Таман вече се бях шашардисал съвсем, и дойде ред до лечителницата. Тук ѝ казват медицински център и е десетина сгради, всяка с по не знам колко ката, бях се отказал вече да броя. Много се чудех защо татко ме води там, след като не съм болен, ама така било трябвало.

И излезе прав. Не съм подозирал, че има толкова лечители – така де, доктори – на света! И че всичките имат да ми проверяват по нещо. Намериха ми толкова болести, че ми се зави свят – какви ли не ензими, няколко цвята кръвни телца, а пък хромозомите вече съвсем ги забравих колко бяха.

По едно време се бяха съвсем отчаяли и щяха да ме водят да ме… те му казват културно, де – да ми правят скопия. Сигурно заради хромозомите – чух, че правели нещо и на поколението. Как точно, не знам, може би щъркелите се плашат от тях и бягат… Като чух, всичките доктори не можаха да ме хванат. След като половината си направиха синини и цицини от гоненето, ми обещаха, че нямало да ми правят нищо. Беше ме страх да не ме лъжат, ама си спазиха думата. Само ме погледнаха на нещо, дето виждало човек отвътре, без да го режат.

Накрая не знам какво се объркаха, ама забравиха за болестите и заявиха, че всичко ми е наред. Татко беше страшно щастлив. Аз още повече. Особено като си припомнех за хромозомите и скопията.

После отидохме в една друга голяма сграда, която татко нарече спортен център.

– Тука какво правят хората?

– Спортуват.

– Това какво ще рече?

– Ами тичат, вдигат тежести…

– Това хубаво, ама какво вършат? Закъде тичат? И защо? И какви тежести вдигат, жито ли товарят? Или камъни местят? Нещо строят ли? Или товарят и разтоварват?

– Правят го ей така. Да са здрави и силни.

Това не можах да го разбера.

– Тичат и вдигат тежки неща ей така, без да правят нищо? Че защо тогава не правят нещо полезно? Да хванат примерно да градят къщи или църкви – ще има камъни и тухли за вдигане колкото щат. Или като така и така тичат, да носят каквото има да се пренася? Цяла такава сграда, построена специално за да се върши сума ти работа нахалост? Това не го разбирам.

– Ами… така е прието, Петърчо. Така са свикнали. – Татко въздъхна и май се поизчерви.

Тръгнахме по някакъв коридор с много врати по него. Влязохме през една, на която пишеше „Градски шахматен клуб“.

Зад вратата имаше голяма зала с много маси и столове, като в манастирската трапезария. По всички стени бяха окачени портрети на разни чичковци и лелки. Покрай едната стена по масите стояха редица кутии като тази в стаята на Христина. На повечето други маси също имаше някакви кутии, по-малки от тези покрай стената и с по два бели кръга с черни мустаци във всеки.

Край една от масите встрани дремеше чорлав мъжага със сини панталони (тук май всички мъже, че и доста от жените ходеха с панталони като циркаджии) и размъкната бяла риза, ама без яка, копчета и ръкави, и с надпис „Винаги готов!“ и лице на усмихната мома, извезани на нея. Татко тръгна право към него.

– Какво става, Минчо? Какъв гамбит обмисляш?

– С меко легло – отвърна сънено мъжагата. – Таман ми свърши нощното дежурство. Ако не бях чул какво е станало, щях направо да ида да спя. Това ти е, значи, шахматното чудо? Петърчо ли се казваше?

– Какво е гамбит? И за какво са ви всичките тези кутии тук? Христина се оправяше и с една. Също ли държите в тях демони като Арканус? Това трапезария ли е? И шаха на кесии като нас ли го играете, или само на дъски, като тези от образите? А кой ви дялка фигурките? Сигурно е голям майстор. Тези на татко бяха изпипани като за подарък на самия Патриарх. А тези кутии с кръговете с мустаците какво са, машини ли? И за какво са пък те? Да не би да събират мед? Или помагат нещо за шаха? А…

– Часовници са. За отмерване времето за мислене – прекъсна ме татко. – Минчо, затвори си устата, че ще ни лапнеш и двамата. Просто Петърчо е прекалено любо… знателен. Ще му свикнеш. Надявам се.

– А, само се прозявах – сепна се Минчо. – Спокойно, ще му свикна, какво толкова? Идва от Ортодокс човекът, нормално е да не познава нещата тук… Петърчо, татко ти твърди, че направо си го разсипал на шах. И че си го направил почти без да си играл преди това. Вярно ли е?

– А, играл съм преди това цели четири игри. Лично с отец Геласий, старшия преписвач на манастира ни. И още няколко наум сам със себе си.

Минчо премига и ме изгледа внимателно. Сбърчи вежди, след това махна с ръка и се усмихна:

– Страхотно! Ще ми покажеш ли тогава как играеш? – Май беше забравил, че му се спи. Бръкна под масата и измъкна дебела дървена дъска. Тя се оказа куха и пълна с фигурки, а по стените ѝ имаше квадратчета. Татко придърпа един стол и седна да ни гледа със светнали очи.

– Нищо не разбирам – обади се Минчо на седемнайсетия ход. – Дотук направо ме шашна колко добре се защитаваш, защо оплеска нещата така? Дамски гамбит, след това продължение по Берцелиус… и отведнъж някаква глупост!

– Ще разбереш – отговори татко. – Скоро.

След още три хода Минчо загрижено се обади:

– Защо играеш дамата там? Взимам ти я веднага. Ако искаш, си върни хода.

– Не искам.

– Хъм? Хубаво. И ако поне малко мислеше, щеше да играеш много по-добре. Сега ти взимам и топа, а след него и офицера. Какво? Защо си даваш и другия топ?… Тия двете пешки май също са ти излишни… И другия офицер… Василе, шахматното ти чудо май попрехвалено излезе. Петърчо, предаваш ли се?

– А вие?

Вече бях побеждавал отец Геласий само с кон и три войника и бях страшно любопитен мога ли да го направя само с кон и два.

– Шегуваш ли се?! Почна отначало добре, а сега както съм тръгнал… И тези три пешки хвръкват, заедно с коня… А!

Татко се беше ухилил така, че му се виждаха и кътните зъби. Минчо мълчеше и зяпаше дъската, все едно го е ухапала по пръстите.

– Какво ще стане, както сте тръгнал? – попитах аз.

– Ъ… ъ! Т-т-това пък какво беше!

– Ами кой ви караше да взимате тогава царицата? Ако не бяхте, щях да ви бия след четири хода повече. И изобщо нямаше да стане толкова красиво… Какво ще стане, както сте тръгнал? Къде ще ходите?

Минчо стана и отиде до една странична врата. Отвътре се чу шум от вода. На връщане лицето, косата и фланелката му бяха чисто мокри.

– При вас с дрехите ли се миете? – попитах аз. Сигурно, де. Щом се мият всеки ден, че и по повече от веднъж, нищо чудно. То иначе човек само се съблича и облича. – И това ли ви е уговорката? Който изгуби играта, да се мие? А имате ли уговорка който спечели играта, да пропуска едно миене?

Минчо през това време бързо пренареди фигурите за начало.

– Да пробваме пак?

Втората игра не стана толкова хубава като първата, но свърши още на двайсет и петия ход. За щастие, понеже Минчо този път мислеше по сума ти време между ходовете. И ме поглеждаше от време на време така стреснато, все едно ще го изям. Всъщност трябваше да продължи още шест хода, но той се предаде.

– Да кажеш нещо? – попита победоносно татко.

Минчо премига малко, след това въздъхна:

– Прав беше. Няма да му свикна лесно.

– Нали?

– Ми… такова животно просто нема!

Аз бързо се огледах, но не видях нищо. Ясно защо, де.

– А като го няма, какво е?

Минчо не отговори.

– Аз ще прескоча до Центъра – заяви татко. – Ще се върна до час. Ще дойдат ли скоро другите от клуба?

– Дошли са вече – гръмна силен глас зад гърба му. Собственикът на гласа се оказа нисък и плешив дебеланко. В ръка държеше мрежа, като рибарско серкме, но пълна с домати. Зад него надничаха още няколко души. – Василе, тече ти маслото на колата.

– Да не се подлъгваш от онзиденшното петно?

– Не вярвам. Виждаше се как подлизва.

Татко се омърлуши. Дебеланкото го забеляза и бързо смени темата:

– Довел си момчето ли? Здрасти, юнак. Какво става, готвите се да играете с Минчо ли?

– А, играхме вече, стига ми толкова – бързо отговори Минчо. – Искаш ли някой от вас да се пробва?

– Аз. – Дебеланкото заподрежда фигурите. – Кога пристигнахте? Направо от трансмитера ли идвате?

– А, не. – Дали тук ловят доматите в реката, вместо да ги садят в градина? Трябваше да го питам после. – Първо ходихме до вкъщи, да спим, и после до медицинския център. С каруцата на татко… Защо се смеете?… Добре де, забравих, че е кола, а не каруца… Ама стига де! Ако искате да знаете, по-хубава е от каруцата на другия ми татко!

– Убеден ли си? – едвам изхърка дебеланкото. Дъската стоеше до него, подредена наполовина – беше забравил от смях за фигурите.

– Ами… горе-долу. Само дето каруцата на другия татко я возят два коня, а тази не разбрах седемдесет и четири коня ли, или едно магаре. Сигурно ще да е някакво много яко магаре…

Татко се върна чак към обед.

– Какво става, мач на няколко дъски ли правите? И къде е Петърчо?

– Ами те всичките искаха да играят срещу мен и за да не им губя времето… – обадих се аз от канапето в дъното на залата.

– Почиваш ли си? Те тогава срещу кого играят?

– Срещу мен. Те ми местят фигурите, аз само казвам къде. Спестявам си обикалянето.

Татко застина за няколко удара на сърцето. След това бавно пристъпи напред и огледа дъските. Към двайсетина от играчите вече се бяха предали, още около толкова мислеха напрегнато. Един от тях премести фигура:

– Кон на e6.

– Офицер на c4 – отговорих. – Татко, тая работа с имената на полетата била страшно хитра! Не разбирам защо изобщо са ви дъските и фигурите – не е ли по-просто само да си казвате къде играете?

– Ооооооххх… На кой ход сте? – попита татко.

– Различно. Чичо Стоимен примерно е вече чак на трийсет и втория, а онази какичка там, не си каза името, е още на единайсетия. Играят различно бързо и някои дойдоха по-късно, и също искаха да играят.

– Лудница – промърмори татко. – Направо не е честно! Идва от някаква забутана манастирска килия на средновековен свят, и туп – лежи си на канапето, и… Това просто на нищо не прилича! Не е честно!…

– Съжалявам, татко, ама ме заболяха краката! Първия път ми се зави свят от обикаляне на дъските. Честно ли е те само да седят, а аз да обикалям като улав?… Пък и сега играя с по две пешки по-малко, понеже ги карам те да ми местят фигурите. Така нали е по-честно?

Татко обиколи дъските мълчаливо. Спря за малко пред онези пет, на които бях победил така, че фигурите да напишат по една буква от името ми. След това придърпа най-близкия стол изпод масата, без да гледа, и седна като подсечен. Чу се изджвакване и от стола закапа доматен сок. Татко май въобще не забеляза.

– Аз се предавам – обади се чичо Стоимен. – Още поне шест хода напред нямам как да се измъкна от мелницата. А след това съм с почти гол цар.

– И аз се предавам – добави унило Минчо, който втория път беше решил пак да се пробва, заедно с другите. – Тая вечер ще се напия с гаранция. Стопроцентова.

– Много ли е отлежала гаранцията? – попитах аз. – Тате веднъж спечели на бас дамаджана петгодишна анасонлия и като я изпи, реши, че сме караконджули. Едвам избягахме.

Залата изведнъж млъкна и всички зяпнаха татко.

– Не става дума за мен – сепна се той и се изчерви. – Какво ме гледате, де? Петърчо говори за другия си татко. Нали, Петърчо?

Чуха се няколко сподавени изхилвания.

– Абе вие всичките за мезе ли ме взимате?

– За основното питие – подшушна чичо Стоимен. Изхилванията станаха повече.

– Така ли?!… Я ми кажете как свърши първият мач!

В залата настана гробна тишина. Всички забиха очи в земята. Татко ги изгледа унищожително. Май се готвеше да каже нещо, ама се отказа.

Минчо в това време се озърна крадешком и се заизмъква към изхода.

– За довечера ли беше пиенето? – викнах подир него. – Искам и аз да дойда. Да гледам.

Всички се обърнаха към Минчо. Той се изчерви още повече от татко.

– Аз… де да знам… Защо?

– Тате, другият де, като пийне повечко от нещо с такова вързано име, и после не помни какво е правил. И ни пита тайничко наистина ли той е впрегнал коня наобратно, или някой се шегува. Та е добре и на вас да има кой да ви каже после…

Залата се тресеше от смях.

– А, и как се казваше онова вашето? Стопроцентовото?

Физиономията на Минчо стана тъмноморава и той излезе тичешком.

– Петърчо, смяташ ли, че някой от останалите има смисъл да продължава? – попита татко, след като успя да си поеме дъх.

– Само чичо Ангел. Първия мач завършихме наравно, съвсем замалко не ме би. А сега отказа да съм с две пешки по-малко.

Този път обаче го бих, макар и чак на четиридесет и четвъртия ход. После изиграхме само двамата още две игри – на първата го бих на четиридесет и първия ход, на втората – на тридесет и шестия. Татко направо не можеше да седне на едно място. Не знам заради мен ли, или заради доматеното петно отзад на панталоните му.

– Невероятен е – заяви чичо Ангел, възрастен мъж с посивели мустаци. – Става от игра на игра по-добър. Ако продължава така, не бих се учудил да настигне Арканус.

– Петърчо, запознахте ли се с Ангел Братоев? Несменяемият шахматен шампион на света ни вече десет години, председател на централния шахматен клуб и основният, ъъъ, родител на Арканус.

– Несменяем допреди малко – усмихна се накриво чичо Ангел.

– Страшен син имате – реших да го похваля, за да го утеша. – Нищо че е толкова малък. Такива мускули има, че му завиждам. А пък как само играе…

Чичо Ангел ме гледаше недоумяващо.

– Искаше да види Арканус и му показах емблемата… – сконфузено се обади татко.

– Хм… И сигурно си му обяснил как го държиш в ей толкова голям диск? – ухили се чичо Ангел. Всички прихнаха, а татко се изчерви като домат.

– Щом държиш, пробвай ти да му обясниш!

Обясняването продължи към… три секунди? Три минути? Обърках ги тия тукашни мерки. Абе, от обяд докъм средата на следобеда. Като свърши, или по-точно като се отказаха и последните обясняващи, всички се бяха изпотили и няколко маси бяха покрити с гъсто изписани листове хартия. Тук направо за нищо я нямат! В манастира, ако похабиш лист, отец Геласий ушите ще ти откъсне…

И така и не стигнаха до обяснението как държат Арканус в онази кутийка. Едно поне беше утешително: щом хардуерът е като кръстовете и иконостасите, а софтуерът – като Светия дух, значи не са нещо дяволско. Макар че не знам дали на тоя свят има Бог и дявол, де. Даже евангелие още не съм видял никъде. Сигурно вместо него имат други свети книги. А може би и други Бог и дявол.

– В кое училище ще го запишеш? – попита чичо Ангел и си избърса потта от челото.

– Ще е на персонално обучение. Поне отначало. Ще видим колко ще издържи учителката.

– Сигурно е голяма работа, за да се захване. Бих ѝ стиснал ръката с удоволствие. Впрочем познавам ли я?

– Как да ти кажа… Помниш ли турнира миналата година? Когато се оказа, че вместо срещу Арканус десетимата играете един срещу друг?

– Дъщеря ти? Ще го обучава?!… И на компютри ли ще го учи?!?!… – Посивялата коса на чичо Ангел започна бавно да се изправя и мустаците му настръхнаха като на котарак преди сбиване.

– Спокойно, той е по-кротък. Може даже да ти помогне за Арканус.

– Какво има Арканус да му помагам? – обадих се аз. – Да го уча на шах? Че той щеше да ме накълца на кайма, ако не ви беше хванала Христина, че тайно го питате къде да играете.

Малкото останали хора отведнъж зяпнаха татко, а той се изчерви повече и от домат.

– Чичо Ангеле, а как става това да имаш такъв син? – продължавах аз. – Каква ще да е пък майка му? Може ли да се запозная с нея? Или я държите в някаква друга кутия?

– Арканус съм го правил основно аз – въздъхна чичо Ангел. – С помощта на някои от новите ти познати тук и на някои от други светове. Затова татко ти казва, че съм му родител. Това, което си видял, е само изображение. Много е известно и затова му го сложихме за емблема. Арканус е просто софтуер.

– Значи е някакъв роднина на Светия дух?… – Размислих малко. – По майчина линия? Какъв му се пада? Брат надали, иначе майка му трябваше да е Богородица, нали тя е майка на Христос, а той и Светият дух са едно и също. Пък нея не помня да пише в житиетата да е софтуер. На иконите я рисуват като човек. И само с едно дете… А ако му е баща, тогава значи е Бог-отец. Който е и самият Свети дух. Тоест си е баща сам на себе си. И с Христос е същото – едновременно му е баща, син, братовчед и всякакъв друг. А по линия на Светия дух пък гълъбите са му братовчеди. И племенници, чичовци и прочие. А гълъбиците са му сестри, лели, тъщи и всякакви други. И прочие. И няма как вие да сте му баща. Освен ако не сте тайно Бог-отец… – Размислих малко. – Признайте си честно, не сте ли Бог-отец? Нали той може да се явява всякак. Ако сте, всичко си идва на мястото…

Чичо Ангел мигаше на парцали. Татко се чудеше къде да се дене, а околните се кискаха и си шушукаха.

Какичката, която дойде последна, се провря между другите и застана пред нас:

– Как прикрихте следите на измъкването от Ортодокс?

– Отговорникът на света му реши да ги прикрие той лично. Беше здравата ядосан – отговори татко.

– Заради нарушението на Конвенцията ли? – ухили се тя. – Вярно ли е, че е наредил автоматично блокиране на трансмитера при съмнителни ситуации, дори за изследователи? И че сте му обещали какво ли не, за да си оттегли нареждането?

Татко изсумтя нещо и ме дръпна да си тръгваме.

– Петърчо, къде си учил шах? – обади се отзад един едър момък.

– В Петлевския манастир – отговори вместо мен татко и се ухили. Кимнах утвърдително.

Едрият момък сбърчи вежди, помисли мъничко, бухна се на стола пред един от компютрите и затрака бързо по дъската пред него. Татко ме задърпа още по-енергично. Когато излязохме навън, го попитах:

– Защо се смяха така на Минчо?

– Той много обича хубаво вино, но хич не носи на пиене. След две-три чашки почва да приказва и да прави какво ли не, и после не помни какво е правил, точно като другия ти баща. И често се шегуват с него на тая тема, въпреки че пие много рядко.

– Защото му се смеят ли?

– И защото работи като спасител към изследователския център. Ако някъде изследователи закъсат нещо, той е един от групата, която ходи да ги измъква. Оправят и по-дребни неща – забравени нередни предмети и други такива. Рядко се налага да действат, но трябва винаги да са трезви, за в случай че се наложи спешно да ходят някъде.

– Често ли се случва да трябва да спасяват някой?

– Рядко, но се е налагало. Преди десетина години е имало двама изследователи, хванати в едно село на твоя свят. Селяните щели да ги изгорят – нали изглеждали като караконджули. И нямало как да ги измъкнат пряко, без да се наруши Конвенцията.

– И Минчо и другите са отишли, маскирани като още караконджули, и са изплашили селяните ли?

– Поискали разрешение от Отговорника на света ви и се маскирали не като караконджули, а като свещеници. И взели „караконджулите“ със себе си, уж да ги карат чак в Свети град. – Татко се усмихна. – Влизай в колата, да тръгваме към къщи. Сипал съм по-гъсто масло, дано не тече чак толкова. Пуснал съм си отпуска за днес.

Вече бях свикнал колата да ръмжи и да спира, ама тоя път тя ръмжа и спира доста пъти. Накрая татко помрачня и измърмори нещо, което не разбрах.

– Колата я мързи да тръгне ли?

– Точно така. Ама ей сега ще я накарам. – Той се измъкна отвътре, отиде отпред и отвори капака, под който беше машината.

– Няма ли да ни ухапе, като е отворен капакът?

– Ако не бъркаме в нея където не трябва, няма.

Аз също доближих предпазливо.

– И това ли била машината? Все едно гледам купчината железа в ковачницата. Хич не ми изглежда дяволска… И защо всичко е намазано с катран, за да не ръждясва ли?

– Гарнитурата на капака изпуска масло. – Татко се наведе и внимателно огледа нещо. – И тази на маслената помпа май е почнала… – Той завъртя едно парче желязо, след това го вдигна. Под него се откри отвор и той наля вътре нещо от една бутилка. Извади от железата една пръчка, огледа я и я пъхна обратно. След това откачи някакви къси парчета въже, избърса ги едно по едно и ги закачи обратно.

– Сега опъвай смукача. Без да пипаш другаде. – Той ми показа как да държа едно желязно лостче, вързано на пружина, пъхна се в колата и направи нещо. Машината изръмжа така, че изпуснах лостчето и отскочих. Колата покашля и покиха малко, но след това заръмжа както обикновено, когато върви. Татко се измъкна отвътре и хлопна капака.

– Бързо вътре, докато не е загаснала.

– Че тя запалила ли се е? Не видях да гори някъде.

– Така е думата. – Той ме избута до вратата, притича и се качи от другата страна. Колата послушно тръгна.

– Ама няма ли да я гасим? При нас ако се запали нещо, лошо.

– Спокойно, всичко е наред. Все едно да запалиш огън в огнището е.

– Аха. А сега може ли да питам нещо? За награда за помощта?

– Уфффф… Може.

– Нали уж колата само пиеше вино? Тоест спирт? Как така яде и масло?

– Ами, просто яде много рядко и по малко. По принцип, де. – Татко въздъхна.

– А ако няма масло, няма ли да е доволна и на мляко?

– Не вярвам.

– А на сирене? Или поне на извара?

Татко пак се намуси. Реших, че е мъдро и аз като дебеланкото да сменя темата.

– А на теб защо ти се смяха, като казах за пиенето? – За всеки случай се поотдръпнах по-далече. – А за каруцата?

Татко се изчерви.

– Нямаш ли какво друго да питаш?

– Имам, имам! Насъбрал съм поне за една седмица напред!

Татко хлъцна и ченето му увисна. Стана ми жал за него.

– А какво ще стане сега в манастира? Ще ме търсят ли?

– Поръчах да запишат какво е станало на сутринта. Записът сигурно вече е готов. Като се върнем, ще ти го покажа.

И четиримата се бяхме събрали в стаята на татко. Той натрака нещо по дъската си – Христина ми обясни, че точно тя се казвала „клавиатура“ – и на стената отсреща изведнъж се появи изображение на манастирския двор. Десетина монаси се бяха събрали и оживено обсъждаха нещо.

– Хрумва ли ти накъде може да е тръгнал, Никодиме? И защо? – тъкмо питаше протоигуменът.

– Аз съм виновен – мрачно поклати глава отец Никодим. – Дадох му да чете вчера молитвите за прогонване на самодиви. И сигурно е хукнал да ги пробва. Поне да ги беше научил както трябва…

– Прескочил е оградата отзад, при свинарника! Намерих прясно съборени керемиди – прекъсна го брат Танас, разбутвайки монасите. – Да взимаме кучетата и да тръгваме по следата!

– Повикахте ли Андроник? Ще му е полезно да се поразходи. От оная история насам не е показвал нос от манастира.

– Болели го краката, отче протоигумене. Не е добре човекът.

– Че не е добре, знаем всички! Назначи ли му се един месец пост и молитва, бързо-бързо ще се оправи. Хем и на краката му ще поолекне. Ама нали отец игуменът ни е мека душа… Хайде тръгвайте, не губете време. Ако Петърчо са го стигнали вълци и се е качил на някое дърво…

Стана ми жал, като гледах отец Геласий – непрекъснато тичаше и надзърташе под всеки храст и зад всеки шубрак. Като влязоха в гората, почна да оглежда пътем и клонака на дърветата, но два пъти се спъва и пада.

– Така само ще си счупиш главата, Геласие. Гледай си под краката – посъветва го брат Иларион.

– Ти като не смееше да влезеш в килията на Петърчо, аз казах ли ти нещо? – заяде се отец Геласий. – А като погледна и под сламеника му?

– Надали ще е по дърветата, Геласие – намеси се отец Никодим. – Кучетата ще го надушат. Иларионе, вземи по-добре някой прът и прерови вирчетата по рекичката.

Брат Иларион отчупи един дълъг клон, отиде до най-близкия вир и заръчка из него. В следващия момент до него във водата плесна жаба, той отскочи с писък и се опита да се покатери по най-близкото дърво. Всички наоколо го зяпнаха, след това се заспоглеждаха и си зашушнаха. Отец Никодим се почеса по главата.

– Остави тоя вир, в него и заек не може да потъне… И в този също… Виж онзи надолу, по-големия. Влез вътре, де, от какво те е страх? От жабите ли?

– Няма защо, отче Никодиме – оправда се набързо брат Иларион. – Не виждаш ли, че няма и един лакът на най-дълбокото място? Всичко се вижда и така…

Единственото, което откриха, беше как следите ми свършват насред брода – и как през него минават следи от двуколка и отпечатъци от цървули, които после се изгубват по пътя.

– Минали са оттук по същото време, когато и той – заяви отец Никодим, докато оглеждаше внимателно следите. – Сигурно са го качили на двуколката. А оттук за съвсем малко ходене са на Милославовския кръстопът, оттам може да са тръгнали накъде ли не и следата е отдавна разнесена. Лошо – така кучетата няма да могат да го открият… Е, поне не са го изяли вълците.

– Че къде толкова далече може да са го откарали? – попита отец Геласий. – В Патриаршията няма кой да го приеме и да не ни извести веднага. Бас ловя. А най-близките анатемосани са на поне десет дни път с кон оттук.

– Даже и при анатемосани да е, пак ще се чуе – отбеляза отец Никодим. – Най-много до месец-два ще се разхвалят колко добре са го гледали, колко са набожни и как заслужават прошка. И най-вече колко бързат да намерят чие дете е, че да го върнат… Аз, да си призная, откакто чух онова обяснение за Светата Троица, все си мислех, че с удоволствие бих си починал от него седмица-две. Че и повече. Но се бях здравата обезпокоил, докато не видях, че са го прибрали хора… Спокойно. Скоро ще се върне. – Той изтри чело с видимо облекчение. Чак не повярвах на очите си.

– Дай Боже – чу се дружно от десетина гърла.

Брех! Имало на кого да липсвам!

Когато групата се върна в манастира, отслужиха специално служба за живот и здраве за мен. След това пиха по чаша вино. Брат Иларион отначало го отказа.

– За здравето му ли не искаш да пиеш бе, Иларионе! Я стига си ми се правил на светец! – скара му се протоигуменът. – Засрами се!

– Аз, отче, повече никога! Ама никога, за нищо на света! За здравето му всичко, ама пиене…

– Да, да, знам. Това шестият път ли ти е, когато спираш да пиеш? Или седмият?

– Ама наистина, отче! Кълна се!

– А пък Андроник наистина е видял самодива в килията си и се кълне. Я стига си правил фасони, ами пий!

Ръцете на брат Иларион трепереха, докато пиеше. Отпиваше бавно по глътчица и след това внимателно се оглеждаше наоколо. Протоигуменът го забеляза и се намуси, но не каза нищо. Добре, че не видя как по едно време брат Иларион го мярна, че гледа надругаде, и бързо лисна чашата под масата. След това се прекръсти и шепнешком зачете молитви.

Така и свърши записът.

Много исках да им се обадим някак да им кажем, че съм добре, но татко рече, че не бивало.

– Вече знаят, че не си умрял. Отговорникът на вашия свят го е замаскирал като отвличане.

– Не е излъгал много – отбеляза мама зад мен. – Пък и така няма да тъжат толкова за Петърчо. Не знам обаче за него.

Права беше – наистина ми беше тъжно за тях. Винаги бях мислел, че съм им само досада и че направо ще празнуват, като се махна. Но не видях нито един, който да не беше омърлушен и разтревожен за мен. Гризеше ме съвестта, че ги изоставих.

– Не оклюмвай така – сръчка ме шеговито мама. – Щом си мъж, трябва да си силен. Нали не искаш да си момиченце?

– А къде е Христина? – сетих се аз. – Още на училище ли?

– В стаята си. Учи.

– Нейното и моето учене ли?

– От един час вече само твоето – чух гласа на Христина откъм коридора. – И го привършвам. Така че идвай!

Мама и татко се спогледаха многозначително и татко ми кимна към вратата.

Това се казваше учене! Не беше скучно като житията, но беше толкова много, че като го привършихме, ме болеше главата.

– Едноседмичен курс за една вечер? Христинче, не прекаляваш ли? – попита загрижено мама.

– Едноседмичен за четиригодишни – заяви Христина. И тя беше уморена. – Ако продължаваме така, за един месец ще вземе втори клас. Критериите за първи ги покрива от това, което е учил в манастира. За пет месеца – пет класа, и ще учим заедно!

– А дали ще е запомнил нещо? – повдигна вежда татко.

– Нали щеше да го изпитваш? Хайде да видим.

Той се замисли, изгледа ме подозрително и се отказа.

– Давай де! – подкачи го Христина.

– Абе… Не ми се вярва да успеете – въздъхна дълбоко татко. Мама кимна енергично и също въздъхна така тежко, както не я бях чувал досега.

– Ще видим! – заяви ядосано новата ми сестричка.

На сутринта имаше угощение, по-богато и от Коледно. Даже Христина не мрънка много, за учудване на мама и тате. И мое.

Беше ми съвестно заради мама – сигурно беше готвила цяла нощ. Казах ѝ го. Тя се опита да обяснява нещо за някакви полуфабрикати, или такава там вързана дума, демек че не било чак толкова много работа, но не ѝ повярвах. Помнех добре уроците на брат Иларион. Сигурно не искаше да ми тежи заради труда ѝ, ама нали вече не съм малък – мога да се сещам за такива неща.

Докато ядях, използвах да разпитвам:

– Вие не празнувате ли на Коледа? Ние не работим на Коледа, Великден и в неделя сутрин. Така е наредил Бог.

– Някога и ние не сме работели и на Коледа, и на Великден, и в неделя цял ден, и в събота в добавка, и кога ли не още – обясни татко. – И с училището е било така: ваканциите са били във всички училища по едно и също време. Само че сега хората почиват по различно време, и училищата също. Ресурсите се разпределят по-оптимално.

– Защото нямате свещеници и няма кой да служи службите, и затова можете да не ходите на тях ли?

– И затова.

– А как така нямате свещеници? Изгонили сте ги? Или те сами са избягали? От машините ли са побягнали?…

– Сега разбирам защо е невъзпитано да се говори на маса – промърмори татко.

Тъкмо привършихме със закуската, и звънецът на входната врата издрънча.

– Кой ли може да е? – умислено промърмори татко и отиде да отвори. – … А! Гунар?! Тук?!

– Аха, Васил – пробоботи глас точно като на триглавия змей от номерата на Христина. – Гунар тук. Ангел Братоев се обадил и разказал, и беден Гунар хвърлил секира и тича през трансмитери като полярен вълк да види велико шахматно чудо!

– Влизай, Гунар, и стига си ни кривил езика насила! Знаем си те – провикна се усмихнато мама. И добави по-тихо: – Петърчо, идва ни на гости Гунар Торвалдсон. Истински викинг, от света Мидгард. И шахматен шампион на Възела.

Преди да успея да попитам какво е викинг, вратата на трапезарията се отвори и вътре нахълта мъжагата, който бях видял в килията си пред брат Иларион! Само дето сега беше облечен в кожени дрехи вместо в ризница и не носеше шлема с рогата. И като да беше още по-грамаден. Но пък беше ухилен до ушите.

– Значи ето го чудото! И компютърното чудо е тук – смигна той към Христина. – Мария, трудно ли се гледат две чудеса в един дом?

– Даже по-лесно от едно – гордо отвърна татко иззад него. Мама кимна.

Гунар ме изгледа отгоре додолу, ухили се още по-широко и повдигна вежда:

– Ти се казваш Петърчо, нали? Аз съм Гунар. Защо ме гледаш така?

– Аз ви позна… Ох!

– Какво има? – погледна ме учудено татко.

– Петърчо се убоде на вилицата – поясни невинно Христина.

– Христинче, не можеш ли да риташ под масата, без да си личи? – усмихна се мама. – Та, откъде го познаваш, Петърчо?

– Ъъъ… виждал съм го някъде. Само че с ризница, шлем и брадва.

– Хм? – Мама изгледа въпросително Христина.

– Запис от церемонията по награждаването. Като стана шампион на Възела – измънка новата ми сестричка.

– Трябвало е да се биете със стария шампион ли? – попитах аз.

– Комитетът по награждаването ме предупреди да съм с официално облекло – сви рамене Гунар. – Дойдох с най-официалното облекло на света си. – Погледът му беше точно като на Христина, когато разправя за някоя пакост.

– Официално облекло празнично ли ще рече?

– Нещо такова.

– И какъв е този празник, дето на него се ходи с ризници, шлемове и брадви? Правите на него войни, като онези от житията ли?

Христина се изхили, мама изви очи към тавана, а на татко му увисна челюстта. Гунар само се усмихна тъжно:

– Традиция, Петърчо. Както при вас да обличате бели везани ризи по Коледа или когато някой се жени. На Мидгард пък обличаме ризници и носим оръжие. Не се бием, просто така е прието… Минах преди малко през шахматния клуб и забелязах, че викат на Ангел Братоев зад гърба му Бог-отец. Случайно да имаш нещо общо? – Очите му проблеснаха закачливо.

– Амиии… мъничко. А какво е това Мидгард?

– Свят като нашия и вашия – обясни Христина. – Много красив. Ледове, фиорди, океан… Живеят примитивно, както преди не знам колко време се е живеело в Северна Европа, но не са се затворили като вас, охотно общуват с всеки.

– И също имаме общ произход, нали? Познава се по езика – гордо заявих аз.

– Гунар говори над двайсет езика – усмихна се мама. – И всичките така добре, доколкото знам. Нашия научи, докато беше на гости на чичо ти Ангел Братоев по-миналата година. За две седмици. Да имаш нещо да кажеш, Христинче?

– Я стига бе. Чичо Гунар, някаква генетич…

– Ще закъснееш за училище! – сряза я мама.

– Спокойно, свикнали са…

– Да, Христинче – отговори спокойно Гунар. – Наследствена увеличена конективност и динамизиран метаболизъм на невроните. И не се обиждам, когато ме питат за това, драги майки и татковци. Нищо че не го харесвам.

Опулих се. Не разбрах какво точно значат тия вързани думи, ама май опираше до това, че Гунар е страхотно умен. Защо да не го харесва? Погледнах мама въпросително.

– Гунар иска да е като всички – поясни тя тихо. – Много пъти са му предлагали да стане вожд, винаги е отказвал. И Аугментираните го каниха да стане като тях – отказа им. А те рядко канят някого по своя инициатива.

– Ама няма нищо против да помни и щрака като дявол – заядливо отбеляза татко. – И да цепи с хвърлена брадва кибритена клечка от двайсет метра разстояние.

– Зъл викинг страшно ядосан от лоши думи! – изрева мъжагата така, че чашите по масата издрънчаха. Хвана татко за раменете и го вдигна от пода. – И сега убие тебе и окачи на слънце да съхне, ако не плащаш откуп! – Смигна ми. – Откуп много игри на шах с голямо малко шахматно чудо! – Пусна татко. – Е, за много няма време. След два часа потеглям обратно. Но не преди да съм се видял с чудото.

– Само вместо с чудо да не се видиш в чудо – поклати глава татко. – Христинче, бягай на училище! Елате при компютъра в моята стая…

Докато се разминавахме в коридора с Христина, тя внезапно спря като вкопана. След това дръпна Гунар за ръката:

– Чичо Гунар, можете ли да ни помогнете? На Петърчо ще му е страшно трудно да научи всичко, което трябва да знаем ние. Има ли някакъв по-лесен начин?

Татко се усмихна иронично и кимна на мама зад гърба на Гунар. Тя обаче бързо прехвърли поглед от Христина към госта и като че ли настръхна.

– Разбира се, малко компютърно чудо – отговори викингът. – Познавам една жена от моя свят, която загуби паметта си след тежка болест и не можеше да я възстанови. Излекуваха я точно тук, при вас – научиха я на всичко нужно със специална машина за ден-два. Но не знам дали ще разрешат Петърчо да се обучава така.

– Ще проверим – усмихна се дяволито Христина и излетя навън.

– Харесва ли ти тук? – попита татко, докато чакахме мама да направи вечерята.

– И още как! Работата на мама – не толкова, там най-обикновени паници и дрехи ги гледат и пазят, все едно светци са яли в тях и са ги носили. И… абе татко, тук при вас никой нищо ли не работи?

– Как така да не работи?!

– Ми, в работата на мама примерно. Една жена разказваше нещо на някакви деца, друга една видях да мие пода в една от стаите, няколко души тракаха по компютри като вашите тук, и това е. Само един мъж косеше тревата отпред, ама и той просто седеше на една малка каручка, сигурно и тя с машина вътре, и всъщност тя косеше.

– Това според теб не е ли работа?

– Не е, разбира се. Да дойдете в къщи, да видите другите мама и тате как работят. Не се ли изпотиш, та ризата ти да е мокра, каква работа е това? Нещо за докато си почиваш.

– Ооохххх… Ами такава е. Представи си, че си в Рая.

– Нещо не ми се вярва Раят да е като тук.

– А какъв е според теб? – ухили се татко.

– Амииии… Отец Самуил на село и отец Никодим в манастира казват, че е като градина злачна и упокойна, ама не знам какво значи това… И че там е вечно блаженство.

– Какво ще рече да е вечно блаженство?

Помислих малко.

– Сигурно винаги да се яде блажно. Демек да няма пости.

– И сигурно манастирските суджуци са лесни за крадене и не се забелязва, като ги отмъкнеш?

– То си е ясно от само себе си… А, и сигурно хората са повечето стари, нали човек обикновено умира, когато остарее… Сетих се! И всички там пеят химни на Бога и свирят на лютни…

– Харесва ли ти такъв Рай?

– Вечното блаженство – да, особено ако са суджуци. Да пея, също мога. И полза има. Дали мога да свиря на лютня, не знам, не съм пробвал… Градината обаче сигурно трябва да се прекопава и полива, пък старите хора надали ще го вършат, на мен ще падне. Пък и те… не носят много на питане, поне на моето. А тези, дето носят, обикновено са глуховати и не отговарят. То в градина много за питане няма така или иначе. Ама пък тогава сигурно в Рая ще е ужасно скучно… Май нещо не ми харесва много.

– А какво тогава ти харесва? – попита мама, докато слагаше насред масата тава вдигащ пара гювеч.

– Адът май ще да е по-интересен, както го описват, с казаните, катрана и огньовете. Ама не знам дали дяволите ще ме изтраят дълго да ги разпитвам. Пък както са с вили, може и да не посмея даже. И не знам в Ада има ли манастирски суджук, и дали не свършва като в Рая…

Таткото изгледа мама, след това ѝ смигна. Тя му кимна усмихнато, бръкна в един бял сандък с врата отстрани и остави на масата пред мен голям суджук с омотано около него парче хартия с нарисувана черква и надпис „Манастирски суджук“!

Татко взе ножа и посегна към суджука, ама късно – вече го бях грабнал, бях скъсал хартията и нагъвах както когато за пръв път си бях откраднал. Мама се усмихна, а Христина изстреля:

– Не е ли грях да не даваш суджук на ближния си?

– Този последният ли е?

– Не е. – Мама направо беше грейнала.

– Значи не е грях. Пък и… в Рая няма грях, нали? А щом мога да питам колкото искам, значи Раят е тук.

Мама сложи пред нас по чиния супа:

– За да няма грях, Христина след вечеря ще разкаже кого е искала да плаши с изображението на Гунар.

– Смъкнах го от церемонията по награждаването – обясни Христина после. – Само исках да се изфукам пред Петърчо в какво мога да се превърна. Не исках да го плаша.

– Не ти ли беше жал за… брат Иларион ли беше, Петърчо? Ще те закарам някой път в Центъра да те превърнат в жабче. Истински – заяви мрачно татко.

– Нали е забранено?

– Специално за теб Съветът ще разреши охотно. Ще си отложи другата работа, за да го разреши. С постановление да си върнеш формата, когато се извиниш на брат Иларион…

– Че каква ще е разликата от сега? – намесих се аз.

– Каквооооо?! – Христина се надигна от масата като гръмотевичен облак.

– Ами той брат Иларион толкова жаби видя накуп, че една повече или по-малко… Защо се ядосваш? Нещо греховно ли рекох?

Сестричката ми извъртя очи към небето и преброи на глас до десет. След това изсумтя, отпусна се на стола и внезапно се завъртя към татко:

– А и на теб не ти беше жал за брат Иларион, нали?

– Кога не ми е било жал за него?

– Когато Петърчо те пита какво ще стане, ако братът се опита да събуди холоизображението му!

– Не ми се вярваше да дойде чак до килията му.

– И на мен не ми се вярваше!

– На мен не ми се вярва откакто на теб не ти се вярваше!

– Татко, а не обидих ли Гунар? Не трябваше ли да му дам някоя игра? – опитах се да прекъсна спора им.

– Щеше да усети. Пък и нали те би първата? А втората едвам успя да му измъкнеш реми.

– Ама на третата той едвам успя да измъкне. А четвъртата… Уморил ли се беше?

– Не. Ти ставаш с всяка игра все по-добър. Странно е, че не го усещаш.

– Определиха ли генетиците каква е работата? – попита мама.

– Пълна каша. Определено генетиката, която предопределя независимо мислене, е силно изявена. Има избила и малко шизоидна наследственост и още разни неща. Феноменален е в комбинаториката, извън диапазона на всички стандартни тестове е, нищо не пропуска. И точно затова му е проблем да се оправя в социални отношения – трудно различава кое е важно и кое не… И ензимите от АТФ цикъла са на горна граница на нормата, не е ясно защо. Обещаха да направят пълен генетичен модел, но не са сигурни дали и той ще даде нещата докрай. Тоя Ортодокс е истинска каша. Такива купища недокументирани гени и парчета от тях имат, все едно са преживели генетична война…

– Вече няма значение! – гордо заяви Христина. – Говорих днес с психолозите от Централната лаборатория за обучаването на Петърчо и те обещаха да проверят какво може да стане до седмица.

Мама примига, а татко се опули така, че се уплаших да не му паднат очите в чинията.

– Обещали?! До седмица?! Да не са те объркали с председателя на Научния съвет?… Надали. Както ги знам, и заради него няма да се мръднат толкова бързо…

– Предложих да им помогна, ако имат работа и не могат по-скоро. Те не се сещаха да имат нещо като за мен, но им обещах поне да им прегледам компютрите…

Татко изгледа мама с угаснал поглед и провеси нос.

– И сигурно си се отказала от ученето? – усмихна се мама. – Да видиш дали няма да стане по лесния начин?

– Че кой глупак кара първо по по-трудния?

– А когато Петърчо научи всичко, което ти не знаеш, какво ще правиш?

– Мммм… Ще ида да научат и мен.

– А не щеш ли да станеш Аугментирана? – попита мама. Усмивката ѝ беше изчезнала.

– Че какво пък? Нека ми е зле.

– Какви са тези Аугментирани, дето постоянно ги споменавате? – обадих се аз. – Много големи шахматисти ли са?

Татко наведе очи.

– Ами те са… така да се каже… един вид… нещо като…

– Хора, само че с увеличени възможности – намеси се Христина. – Основно интелект, също и други неща. Понякога увеличенията са наследствени и почти винаги има допълнителна киборгизация…

– Ясно. Разбрах всичко. А какво всъщност значи?

– Присаждат им компютри и други подобни неща – поясни татко.

– Тези Аугментирани като дървета ли са, та ги присаждат? Примерно те да са като диви киселици, а компютрите – като круши масловки? Много ли са диви, та да трябва да ги присаждат? И какво всъщност е това компютър? Че част от него е като кръста и иконите, а част като Светия дух, ясно. А какво е като цяло? Молите му се за благодат и излекуване ли? Как го правите?

– Ъъъ… ааа… ъъъ… – отговори Христина.

– А, забравих тогава да ти кажа, че това не е молитва. Тя е: „Отче наш, който си на небето…“.

Не можа да ме улучи с лъжицата и вилицата, нито с чинията. Мама успя навреме да дръпне настрани каната с плодовия сок.

– Глупендер! Тъпанар! Непрогледен безпросветник! Тъпчо тилилейски! Изгорял бушон! Праисторическо изкопаемо! Неграмотник! Информационна черна дупка! Намастилен светопровод! Глупчо с глупчо! Образователно недоразумение! Генетичен олигофрен! Селски бивол… или вол, или каквото там беше! Куха калимявка! Пън! Малоумник!…

– Христина, внимавай с речника! – успя да вмъкне мама.

– Тъп е като…

– Не е тъп…

– Вдлъбнат е! Как може толкова да не знае?

– Ей така – кипна ми. – Ако ти беше дошла в нашия свят…

– Изтрябвало ми е!

– … и ти щеше да не знаеш нищо…

– Дрън-дрън! Щях да знам повече от теб, ако искаш да знаеш!

– Повече от мен, друг път! Сега ще ми обясниш ли първо какво е компютър, после как се присажда той и накрая какво са Аугментираните?

– Никакъв шанс – поклати енергично глава татко. – Три часа му обясняваха в шахклуба какво са компютрите, и нищо не излезе. Ти му разкажеш как е нещо, той те попита за десет неща. И за всяко от тях пак същото…

– Глупчовци – заяви Христина. – Толкова е просто!

– Нали? Хайде тогава умната ни дъщеря да се пробва да го докаже. А ако не може, ще е ясно кой е глупчо. Нали, Мария?

Христина хвърли на баща си унищожителен поглед. След това ми махна с ръка:

– Ела в стаята ми.

– Да не би да му го обясни вече? Няма и десет минути – изненадано заяви татко.

– То наистина било просто, татко – обадих се аз. – Да ми бяхте казали, че е като Божиите заповеди, веднага щях да се оправя. Пишеш указания – компютърът ги изпълнява и толкова! Останалото става от само себе си.

Татко и мама се спогледаха.

– Казах ли ви, че в клуба са глупчовци! – заяви гордо Христина, видя вишневото сладко и се заоглежда за лъжица. Напразно – нейната лежеше на пода зад мен. Наложи се да си гребе с пръсти.

– Я да видим колко си му обяснила – заяде се татко. – Петърчо, я кажи на какво се базира принципът на Тюринг?

– Той какъв е?

– Хе-хе… Че ако отговорите на машина не могат да се различат от отговорите на човек, значи машината наистина мисли както мисли човекът.

– Как на какво се базира? Мисленето на човека и на машината е на еднаква основа. Би било странно да е иначе.

Татко зяпна. Даже мама май се посмути.

– Я виж ти! Христинче, да не си образователен гений? Принципът хич не е прост.

– Какво му е сложното? – отговорих аз вместо Христина. – И едното, и другото се движи от волята на Бога. Защо да са различни?

– Хм… А няма ли все пак разлика между човека и машината? – усмихна се мама.

– Има, естествено. Човекът има душа, машината – не.

– Нали уж бяха на еднаква основа… – започна колебливо татко.

– Мисленето им – да. За душата не бяхме говорили.

Мама и татко се спогледаха и усмихнаха. Христина прехапа устни.

– Може да не съм доучил в манастира, ама не съм тъп като бивол! – заявих гордо. – А какви са все пак тези Аугментирани? Защо са им присадени компютри? Какво трябва да изпълняват? И не могат ли да го изпълняват и както са си на масите, като тоя на Христина?

– За да помнят много повече и по-бързо, да мислят много по-бързо, да знаят всичко, което знаят хората изобщо, да могат само с мисъл да управляват какво ли не. Да живеят почти вечно, никога да не спят… трудно е да се изброи всичко – поучително започна татко. – Нещо като свръхчовеци.

– Значи сигурно е страхотно да си Аугментиран!

– Не съвсем. Има Аугментирани, които се отказват от аугментациите и стават Стандартни. Тоест обикновени хора – обясни мама.

– Трябва да си пълен идиот, за да го направиш – заяви Христина. – Ако можех да стана Аугментирана…

Мама помръкна.

– А мога ли да видя някъде Аугментирани? – попитах аз.

– Подозирам, че ще е доста скоро – въздъхна мама.

– А как им присаждат компютрите – като пъпки или като калеми? И те после как растат? На главите ли им ги присаждат? Или другаде?

– Отче наш, който си на небето… – промърмори татко.

– И ако Христина стане Аугментирана, ще ѝ поникне компютър на главата ли? Или ще е както с джанките – ще ѝ отрежат главата и ще ѝ сложат компютър вместо глава? И тогава повече ли ще се разбира с компютрите от сега или по-малко?

Мама дръпна приборите си по-настрани точно навреме. Татко не беше толкова бърз и още една лъжица профуча покрай ухото ми и остави червено петно на бялата стена.

– Добре, че си при тези мама и тате – заявих аз. – Да го направиш това пред другата ми мама, и като хване точилката, после една седмица няма да можеш да седнеш. Да видиш как ще те възпитат.

– Идеята не е лоша – отбеляза татко. Мама прихна.

Христина почервеня, стана и заобиколи масата. Замахна да ме ритне и улучи крака на стола. Изохка, изгледа ни унищожително и излезе на куц крак от трапезарията.

Ние с татко отидохме да ми покаже как изглежда вечер градът наоколо. Толкова интересни неща имаше, че ме заболя устата да разпитвам. Когато се прибрахме, тъкмо беше почнало да ми се доспива. Докато си лягах обаче, чух новите ми родители да разговарят тихичко в трапезарията. Промъкнах се до вратата и наострих уши.

– Не е нищо. Виждам, че си неспокойна. Какво те мъчи?

– Няма смисъл да го говорим.

– Винаги има смисъл. Споделената тежест олеква, а споделилият я ти помага.

Мама въздъхна тежко.

– Боя се, че раят ни може скоро да се превърне в ад. И че и ти, и аз сме безсилни да го спрем… Дано греша.

На сутринта Христина беше забравила, че ми е обидена. Мама се погрижи да я прати на училище навреме, и отиде на работа. Татко още се стягаше, когато звънецът звънна.

– Кой ли може да е? – промърмори татко и тръгна към вратата. Последвах го. – Само да не е пак Гунар. Ще закъснея…

На вратата стоеше симпатичен плешив чичко. Татко зяпна и се опули, след това се разплу в такава широка усмивка, че се уплаших да не му изпадат зъбите:

– Заповядайте, заповядайте. На какво дължа тази чест?

– На каквото се сещаш, Василе. И моля те, без официалности. Писнали са ми.

– Влизайте, влизайте. Петърчо, запознай се с Отговорника на нашия Възел! Чест е за нас, че ни посе… Добре, извинявайте, не исках да… Така де. Петърчо, няма ли да поздравиш Отгово… госта?

– Аз такова, радвам се да ви видя… – Отпред никъде не се виждаше да му е поникнал компютър…

– И аз… На нещо мръсно ли съм сядал?

– Амиии…

– Кажи, не се безпокой. Няма да се сърдя.

– Ами татко беше казал веднъж, че Отговорникът на Възела е Аугментиран. А нали на тях им присаждат компютри. И гледах дали вашите не са поникнали вече отнякъде.

Татко се задави.

– Не се безпокой, Василе, харесвам Нушич – усмихна се Отговорникът. – И не вярвам ти да си казал на Петърчо, че компютрите ни растат от… някъдето.

Татко продължаваше да кашля. Наложи се Отговорникът да го тупне по гърба. След това татко се извини и тръгна за работа толкова бързо, че си забрави нещата. Сигурно не му трябваха много, де – не се върна после да ги вземе.

Аз през това време се чудех как да настаня госта удобно.

– Ето стаята ми. Шах ли сте дошли да играете? Знам, че става някак с компютъра, ама как точно…

Аугментираният махна небрежно с ръка и по компютъра замигаха разни светлинки. След това на страната му се появи шахматна дъска. Белите фигури бяха изрязани от някаква кост, черните – от дърво, все едно седяло в огнище.

– Ако искаш някоя фигура да се премести, просто си го помисли ясно. Ще е по-лесно.

– Наистина е по-лесно – обадих се след няколко хода. – Само че все по-трудно виждам какво да играя. Да не ви подсказва тайно Арканус?

Аугментираният се усмихна точно като мама.

– Арканус е блестящ, но все още не е съвършеният шахматист. Макар че Ангел Братоев е на път да го направи.

– А какво все пак ви подсказва?

– Нещо като братовчед на Арканус. Но вече е съвършен шахматист.

– Че тогава защо чичо Ангел учи Арканус? Не може ли да го остави да се учи от братовчед му?

– Иска сам да го научи. Да го направи точно като братовчед му – всъщност, в известен смисъл да го направи точно братовчед му.

– Че защо му е да го прави, като братовчед му вече го има? Не разбирам.

– На теб защо ти е да ядеш, когато другите вече са яли?

– Защото съм гладен, как защо! И защото ако не ям дълго време, ще умра. Пак не разбирам.

– Същото е. Ще разбереш един ден.

Нещо не ми беше ясно, но не исках да се предавам:

– А и какъв е смисълът да играеш срещу съвършения шахматист? Все ще те бие.

– Интересно е колко хода ще издържиш, преди да изгубиш играта.

– Какво му е интересното?

– Нещо като църковен сан е. Ако примерно загубиш срещу съвършен шахматист на трийсет и втория ход, значи си шахматист от трийсет и второ ниво.

– Аз от какво ниво съм? – Представих си се за момент като владика. Не знам защо обаче, калимявката упорито ми се нахлупваше на очите.

– Ако съдя по победата ти над Гунар, вероятно си от четиридесет и девето.

– А има ли хора, дето са на стотно ниво? И два пъти по стотно?

– Не. След седемдесет и второ ниво вече няма повече – миналите го винаги изкарват реми.

Наистина изгубих на четиридесет и деветия ход. Следващите три игри също. След това обаче четири пъти издържах до петдесетия.

– Изключително – поклати глава Отговорникът на Възела. – Ако продължим, до края на деня вероятно вече ще си на петдесет и първо ниво. Наистина си най-добрият Стандартен във Възела. Ако тренираш старателно, нищо чудно да станеш дори абсолютен шахматист.

– А какво са това Стандартни? Не-Аугментирани ли?

– Точно така. Обикновено хората биват разделяни на четири групи: Стандартни, Аугментирани, Безтелесни и Преден фронт.

– А тези Безтелесни и Преден фронт какви са?

– Интересни са. Ако ги видиш, ще ти харесат.

– Как ще ги видя, ако нямат тяло? А Предният фронт имат тяло само отпред ли?

– Когато поискат, имат тяло. Понякога и по няколко, ако решат.

– Сигурно ще дойдат бая отгоре на брат Иларион. Какво са всъщност? Хора надали са. Самодиви и караконджули – също, нали самодивите и караконджулите са хора оттук. Тогава?

– Те и на нас често ни идват бая отгоре. А какво са всъщност, се учи в училище… Видях Христина, докато отиваше на училище. Май понакуцваше. – Отговорникът ме изгледа лукаво. – Какво ѝ се е случило?

– А, ъъъ, ритна я машината, дето тегли колата на татко.

– Ясно. Сигурно я е дразнила? Дърпала я е за ушите?

– Аха. – Значи и Аугментираните не бяха трудни за лъгане. Големи свръхчовеци, няма що. – А какво е Възелът, дето сте му отговорник? Христина ми разказваше, че този свят тук е връзката между няколко други. Това цялото ли е?

– Много повече. Този свят – казва се Академия на науките, или накратко Академия – е Релеен свят. Поддържа връзката на шестнайсет други свята, помежду им и с Възловия свят. Един от тези шестнайсет е твоят свят, ние го наричаме Ортодокс. Възловият ни свят обединява шестдесет и един Релейни свята и осемстотин четиридесет и един не-Релейни, свързващи се чрез Релейните, във Възела. Има и други Възли като нашия – общо са малко над хиляда. Заедно образуват местоживеенето на човечеството.

– Значи моят свят и този свят са нещо като села, Възелът – като околия или Митрополия, а всичките Възли нацяло – като Патриаршията?

– Точно така. Бързо схващаш.

– И значи вие сте нещо като околийски владика или като Митрополит? И като него разпореждате на местните свещеници какво да правят? А имате ли си Патриарх, който да ви нарежда какво да правите? А служите ли Коледни и Великденски служби? Или очистителни? Всъщност вече знам, че вие ни пращате караконджулите и самодивите – а имате ли си някакви ваши? Ако да, кой ви ги праща? И те също ли изследват нещо? А Господ един ли е за всички светове, или всеки си има свой Господ? Ако всеки си има свой, се събират по… две-три Коледи и Великдени на ден само в нашия Възел! Как смогвате да ги служите? Впрочем, нали Коледите ни са по едно и също време! За да ги служите наведнъж ли?

– Ммм… – Отговорникът премига. – Да излезем ли да хапнем нещо? Вече е обед.

В този момент входната врата хлопна.

– Тук ли си, глупчо?

– Не съм ти глупчо. И имаме гости.

– Пак някой гениален шахматист, нали? – Христина надникна в стаята ми с нос, вирнат до тавана. Видя дъската на страната на кутията и се ухили. – Колко пъти ви би Петърчо?

– Христина, гостът ни е…

– Залагам си компютъра, че не сте успели да му вземете игра. И че няма и да успеете.

– Христина, запознай се с…

– Тебе пък кой те научи да си включваш компютъра?

– Гостът ни знае как да го включи. Това е Отговорникът на Възела ни.

– А пък аз съм Пипи Дългото чорапче. Как се казвате и кой сте наистина? И… Ама компютърът му имаше парола! Аз лично я сложих…

– Извинявам се. Не обърнах внимание – сви рамене Аугментираният.

Христина премига.

– Значи… значи сте Аугментиран?… И наистина сте Отговорникът на Възела?! За пръв път виждам Отговорник на Възела на живо!

– А колко умрели си виждала досега? – полюбопитствах аз. – Била си на погребението на някой предишен ли?

– Не ми се вярва – усмихна се Аугментираният. – Последното погребение на Отговорник на нашия Възел е било преди към четиристотин години.

– И оттогава до вас не е имало отговорник ли?

– Длъжността изисква шестима души непрекъснато.

– Значи сте на четиристотин и отгоре години? Или на шест пъти по толкова?! Ох! Христино, ако ме ритнеш още веднъж…

– Твой ред е да куцаш – заяви кръвожадно Христина. – И не задавай нетактични въпроси!

– Нищо нетактично, Христинче – намеси се Отговорникът. – Наистина съм на много години… – Той внезапно спря на средата на изречението. На вратата беше застанала мама. Погледът ѝ можеше да накара и околийски владика да си глътне езика и да отстъпи. Че май и Митрополит даже.

Погледаха се известно време. Накрая тя заяви:

– Имахме уговорка.

Христина зяпна.

– Можем да поговорим насаме – отговори спокойно гостът. – Нека първо обядваме.

Докато мама сипваше, Христина остави нещата си и се преоблече. Обядът мина в пълно мълчание. След него мама и Отговорникът тръгнаха към стаята ѝ. Още преди да са влезли, Христина ми изшътка и ме повлече към своята стая. Притвори вратата плътно и бързо включи компютъра си. На него се показа стаята на мама. Двамата с гостенина седяха и се гледаха безмълвно.

– Сетих се, че ще се затворят в нейната стая. Докато се преобличах, минах оттам, обадих се от нейния компютър на моя и оставих отворена връзката. Така можем да ги подслушваме – поясни Христина.

Аугментираният измъкна от джоба си и подхвърли на мама нещо като бобено зърно. Тя го перна настрани, то отскочи от стената, след това от вратата и тупна в кошчето за боклук. Направо зяпнах – не бях подозирал, че някой може да е толкова ловък!

– Все същата бунтарка – поклати глава Отговорникът.

– Имахме уговорка, татко.

Очите на Христина щяха да изпаднат. А и аз си глътнах езика. Новата ми майка да е дъщеря на тукашен Митрополит?

– Спазвам я. Нито ще те карам да се връщаш, нито ще агитирам децата.

– Тогава?

– Да проверя някои неща за Петърчо. Част от работата ми е.

– Имаш и други начини. И не си по шаха. Пак някоя мръсотия! Посмееш ли да ги намесиш…

– И мои внуци са – каза тихо Аугментираният. – Успокой се. На твоя страна съм.

– Била съм Аугментирана, знам колко мога да ти вярвам. Затова се отказах.

– Наистина съм… Имам още половин час. Може ли да изиграя още една-две игри с Петърчо?

Мама кимна. Отговорникът стана и излезе от стаята. Христина бързо махна изображението на компютъра – миг преди той да отвори вратата на нашата стая, точно в момента, когато мама избухна в плач.

– Нещо интересно ли гледахте? – усмихна се широко Аугментираният.

– Спортни новини – заяви с преиграно отвращение Христина. – Тъкмо се чудех какво да включа вместо тях.

– Може ли да е дъската за шах? Искам да се пробвам пак.

– А откъде разбрахте, че съм тук? – попитах аз.

– Нямаше те в стаята ти и се сетих.

– Че кога го видяхте? Като си Аугментиран, можеш да го провериш и без да идеш до стаята ли?

– Аугментираните могат много неща – отговори безгрижно чичкото. Но ми се стори, че физиономията му преди това трепна за миг.

Изиграхме още четири игри. Внезапно по средата на играта Отговорникът се сепна:

– Олеле, закъснях за дежурство!

– Нали нямате началник, който да ви се кара? – учуди се Христина.

– Колегите ще ме гледат накриво. Трябва да използвам личния ми трансмитер, за да стигна навреме, а той от няколко дни работи все по-зле. – Аугментираният заровичка из джобовете си.

– Какво му е? Да не останете наполовина тук?

– Няма как. Или сработва, или не, така е устроен. Но все по-често отказва. – Той измъкна малка металическа кутийка. – Преди два дни пък ме прехвърли не на който свят трябваше.

– Как се управлява? – огледа кутийката Христина. – Не виждам…

– През комуникатор, като тези, с които Аугментираните общуват помежду си. Съжалявам, но съм закъснял. Приятен ден!

И… нищо не стана. Аугментираният стисна зъби и погледна кутийката. Нищо. Той затвори очи и лицето му се напрегна. Пак нищо.

– Да го вземат мътните! Вече изобщо не мога да му разчитам!

– На ремонт ли ще го дадете? – попита Христина.

– Не се поправят. Ще си взема нов. – Той хвърли кутийката в кошчето за боклук под масата и излезе бързо от стаята. След няколко мига външната врата хлопна.

– Значи дядо ми е Аугментиран! И е Отговорник на Възела! Урааа! – подскочи Христина. – Така ще… – Тя спря насред думата, срещнала погледа на мама откъм вратата.

– Ще тичаш да станеш Аугментирана ли? – Очите на мама бяха сухи и много внимателно гледаха ту Христина, ту мен. – Хайде! Върви, де! Няма да те спирам.

Христина се присви и премига. След това се замисли. Накрая вдигна поглед:

– Мамо, защо си се отказала да бъдеш Аугментирана? Честно.

– Надали ще го разбереш, Христинче. Може би ще успееш по-добре след време.

– По-добре да го знам сега, дори да не го разбирам. Ще ми помогне с времето да го разбера по-добре.

Мама се поколеба малко, след това влезе и тихо седна на леглото с наведена глава. Когато я вдигна, в очите ѝ пак имаше сълзи, но гласът ѝ беше спокоен:

– За Аугментираните ние сме като любими домашни животни – обичани, обгрижени, но без право на истински свой избор за нищо. Направляват развитието ни, създават полезни и нужни качества у нас, но не ни питат дали го искаме. Носят отговорност за нас, но не ни оставят ние да я носим за себе си. Някои от тях го смятат за естествено, други имат по-малко или повече угризения… Аз не можех да го приема. Нито да му попреча. Накрая се разбунтувах и се отказах от аугментациите.

– И от хилядолетния живот, свръхзнанието и всичко останало? – хлъцна Христина. – Защо?!

– Защото цената им е несвободата ви. На баща ти, твоята и на Петърчо. И на всички останали Стандартни. Не съм съгласна да плащам своето благо от чужд джоб.

– Глупости, мамо. Всички са щастливи така. А които не са, могат да станат Аугментирани. Ако ги приемат, де… Никой не страда, че губи нещо, даже не го усеща. На кой му трябва твоята чиста сметка?

– На мен.

– И за какво ти е?

– За да остана човек.

– И нещо промени ли се от това, че ти се отказа?

– Да. Вече не съм една от тези, които ви лишават от истинска свобода.

– И спечели ли някой нещо?

– Аз.

– Голям праз, като другите не знаят!

– Какво мисля аз за себе си, ми е по-важно, отколкото какво мислят другите.

– И какво печелиш тогава?

– Истинската себе си. Която не ме е срам да бъда.

Мама стана от леглото и излезе.

– Не я разбирам – прошепна Христина, когато вратата се затвори. – Да се откажеш от толкова много заради някаква глупава идея! Ако бях на нейно място…

– И аз. Нашите свещеници много отричат вечния живот, но ако им падне… Така мисля, де. Надали ще мога да се върна обратно да ги питам… Какво си ме зяпнала така?

Христина внезапно се бухна на колене пред кошчето за боклук и бясно зарови из него. Из стаята захвърчаха смачкани парчета хартия, малки черни кутийки, мръсни чорапи… След миг се изправи с металната кутийка на Аугментирания в ръка и я пъхна в едно чекмедже на масичката.

– Помогни ми да съберем боклуците. Бързо! Събери тези по пода, сандвича с маслото ще го почистя от клавиатурата аз. Ох, то е и гранясало… – Тя бързо тръсна последните боклуци в кошчето и излезе с него. Последвах я.

– Мамо, да изхвърля ли и твоето кошче? Тъкмо съм тръгнала.

Мама зяпна.

– Христинче… добре ли си? Да не те е упрекнал Отговорникът, че не е чисто?

– Не, ама не искам татко пак да изхвърли и кошчето.

– Когато омлетът беше стоял на дъното му четири месеца…

– Втория път го изхвърли по разсеяност!

– Помниш ли колко боклук се беше натрупал? Четири кашона от пералнята. Ако не бяхме чакали да почне да няма къде да се отвори леглото, за да се сетиш сама…

– Ако гледаше, като изгребваше, щеше да го намери! Петърчо, помогни ми.

Кошчето на мама беше почти празно. В момента, в който тя се прибра в стаята си, Христина се огледа, бръкна в него, измъкна дребно парче метал и го пъхна в джоба си. Набързо изсипахме кошчетата в един голям железен сандък с капаци пред оградата и се върнахме в стаята на Христина. Тя старателно заоглежда нещото отблизо.

– Това тапа за уши ли е? Само дето е метално – попитах аз. – Отец Самуил си прави такива от восък, преди да отиде да бие голямата камбана.

– Предполагам, че е комуникатор. Модел за Стандартни.

– Какво е това? И за какво е?

– Да могат такива пънове като тебе да общуват с Аугментирани. И с устройствата им, и с компютри и всичко останало.

Ядосах се.

– Ако аз съм пън, какво трябва да е сестра ми?

Христина бързо натъпка металното нещо в ухото си.

– Не те чувам, съжалявам.

– Пъхнала си го наобратно – промърморих тихичко аз. Тя моментално го измъкна, погледна го, след това затърси с какво да ме замери. Не намери нищо подходящо, пъхна пак нещото в ухото си и застана неподвижно. Почаках известно време – тя не мърдаше.

– Какво става, общуваш ли с компютъра?

– Почти. Не ми пречи!

– Добре. Като заобщуваш, му заповядай да направи нещо.

Почаках малко, но нищо не стана. По едно време Христина извади тапата от ухото си, огледа я, разтръска я и пак я пъхна. След още малко я извади и я чукна в ръба на леглото. Накрая ядосано я запрати в кошчето.

– Не работи изобщо! Сто пъти изреждам кодове, набирам пароли – нищо!

– Дай да пробвам аз.

– Ти пък какво разбираш от компютри? Вземи си я и пробвай!

Извадих тапата от кошчето, натъпках я в ухото си и зачаках. Нищо. Съсредоточих се и заповядах наум на компютъра да слезе от масата на стола. Нищо не стана. Помислих малко, след това му наредих да се премести на другия край на масата. Не щя даже да мръдне. Нещото май наистина не работеше.

– Свързваш ли се? – попита иронично Христина. Странно: чувах през тапата все едно в ухото ми няма нищо.

– Почти. Не ми пречи!

Тя се изхили, а аз се ядосах. Нека си мисли, че правя нещо! Седнах на пода, затворих очи и започнах мислено да играя шах със себе си.

– Я! Как го направи? – чух гласа на Христина.

– В моя свят всеки го може. – Не бях се замислял, че не съм ги виждал да сядат на пода.

– Я стига си се подигравал!

Отворих очи да ѝ възразя, и щях да се задавя. На страната на компютъра светеше разтворена кесията на отец Геласий и фигурите на нея бяха наредени точно както ги бях местил наум!

– Не зяпай, а кажи как активира връзката!

Преместих наум топа. Пред очите ми фигурката на кесията се премести!

– Не знам. Просто почнах да играя шах наум и…

– Дай ми комуникатора!

Измъкнах го от ухото си – кесията и фигурите мигновено изчезнаха. Подадох тапата на Христина, тя я натъпка в ухото си и затвори очи. Известно време не ставаше нищо. След това на страната на компютъра внезапно се появи изображение как тя ме дърпа за ухото и то става цял разтег дълго. След това как ме удря с голяма тояга по главата и наоколо летят и писукат птички. След това как ритва няколко пъти Отговорника отзад и при всеки ритник от джобовете му хвърчат цели шепи метални тапи за уши. След това как сече настървено на парчета компютъра с брадва като на Гунар, два пъти по-голяма от нея самата. Изглеждаше направо страхотно.

– Хей, ще го повториш ли това с брадвата? Ангел Брадваря ряпа да яде!

Христина подскочи, отвори очи и ме зяпна. След това видя изображението на компютъра и се изчерви чак до върховете на ушите.

– Хайде, повтори го, де! Страшно ми хареса как подскачаш до тавана при всеки удар.

Тя ме изгледа сърдито и пак затвори очи. Компютърът отново я показа как замахва с брадвата, но угасна, преди да се види какво сече. След това светна пак и на него се запоявява какво ли не: рисунки от светещи линии, някакви неща, написани сигурно на латински (поне буквите бяха същите), след това повече цифри, отколкото в тетрадките на чичо Дамян… Накрая се появи лице, надраскано с бели черти върху черно, грозно все едно аз съм го рисувал, и изплезено. Христина отвори очи и се ухили победоносно:

– Хванах му цаката! Ако мама разбере какво имаме, ще ѝ стане лошо.

– Сигурно и на татко – добавих аз.

– Още повече! – Тя извади тапата от ухото си и я пъхна в чекмеджето при металната кутийка. – А сега да се захващаме с уроците, иначе татко пак ще се сети, че нещо не е наред.

– Да не сте свършили пак някоя беля? – попита татко на вечеря. – Нещо сте прекалено примерни.

Христина се изчерви. Мама я изгледа много внимателно. Май се досещаше какво може да не е наред.

– Христина вече си има ново име – намесих се аз. – Казва се като някакъв чорап, забравих какъв. И си загуби компютъра на бас срещу Отговорника. Ама той не го взе, сигурно неговият вече скоро ще порасне…

– Затваряй си устата, тъпендер такъв! Глупчо селски…

Татко и мама се пресегнаха едновременно и хванаха Христина за ръцете. Тя се заопитва да ме ритне под масата, но успях да се дръпна навреме.

– Каква е историята? – попита татко.

Набързо разказах какво стана, след като тя се върна от училище. (Как Христина подслушваше разговора на майка ѝ с Отговорника, го пропуснах. Всъщност беше друга история, нали?) Докато привърша, новата ми сестричка беше изпоритала всичките крака на масата и беше започнала да преграква.

– А сега имам да ви питам нещо – заяви мама. – Христина, млъквай, за да не те шамаросам! Кажете ми и двамата дали Отговорникът ви е дал нещо! Без лъжи – ще ви хвана. Била съм Аугментирана.

– Ама нали сега не си? – уплашено попита Христина.

– Помня много добре как се хващат и най-дребни лъжи. И какви префинени гадости са способни да ни вършат Аугментираните. В името на доброто и щастието ни… – Тя млъкна и впи в нас съсредоточен поглед, от който чак ми изстиваше отвътре.

Значи сигурно наистина ще ни хване, ако лъжем. Как тогава да ѝ отговоря така, че да не се сети?… Отговорникът не ни даде трансмитера – изхвърли го. Ние си го взехме. И комуникатора също.

– Не. Не ни е давал нищо. Нито на мен, нито на Христина.

– Да ви е предлагал нещо? Например комуникатор за директна връзка с компютри? Или ти да си му искала подобно нещо, Христина?

– Не съм му искала абсолютно нищо! – кресна Христина, на път да се разреве.

– Нито ни е предлагал нещо. Освен на мен да играем на шах – добавих аз.

– Да ви е говорил нещо за Аугментираните?

– Нищо. Аз го питах, де, ама ми каза само, че им идвали прекалено много някакви Безтелесни и Преден фронт. Те какво са? И как така ту имат тела, ту нямат? И имат и по повече от едно, ако поискат? Нещо бетер самодивите и караконджулите ли са?

– Мария, успокой се – намеси се татко. – Заради комплексите си плашиш децата. Лъжат ли те?

– Не усещам. Но Отговорник на Възела не би дошъл дотук само за да играе шах с Петърчо. Има нещо друго. – Тя свали очи от нас.

– И какво е според теб?

– Не знам. И ме е страх да не разбера прекалено късно.

– И да има нещо, можеш ли да се бориш с Аугментираните? Знаеш с какво имаш работа.

– Длъжна съм. Заради децата си.

Мама стана и излезе от трапезарията. Татко я последва. Останахме с Христина сами.

– На границата да се сети е – прошепна Христина. – Трябва да ги скрием някъде.

Двамата бързо отидохме до стаята ѝ. Тя измъкна трансмитера и тапата от чекмеджето и ги бутна в ръцете ми:

– При теб няма да се сети да ги търси.

– Ама намери ли ги, сме вътре и двамата. – Тупнах ги обратно в скута ѝ.

– Страх ли те е?

– Просто е разумен – обади се внезапно мама. Двамата подскочихме и се обърнахме към нея. Беше отворила тихичко вратата, без да я усетим. – Сега ми ги дайте! Петърчо, не подозирах, че си толкова умел лъжец!

– Да видиш какво ми беше, като преметна мен! – заяви сърдито татко иззад нея. – А и дали е хубаво десет години да не ти кажат, че Отговорникът на Възела ти е тъст!

– Не си попитал – защити се мама.

– И аз не съм излъгал! – обадих се аз. – Само казах, че не ни го е давал или предлагал.

Мама помрачня като буреносен облак:

– И как тогава го имате?

– Трансмитера го изхвърли той, защото не работел както трябва – обясни Христина. – А комуникатора го изхвърли ти. И ние си ги взехме от боклука.

Татко изгледа мама и поклати глава. Мама въздъхна:

– Личи си Аугментираният. Предсказал ни е до съвършенство. Ако не ви бях подслушала, нямаше да се сетя.

– Да се подслушва не е ли невъзпитано? – заяде се Христина.

– Понякога е детеспасяващо. Сега ми ги дай.

– Няма!

Мама направи крачка към нея, но татко я хвана за ръката – Христина светкавично напъха тапата в ухото си и вдигна трансмитера.

– Още крачка и бягам оттук! Ако това е нарочно, трансмитерът сигурно работи! Инак защо е подхвърлен?

– И къде бягаш? – отбеляза горчиво татко. – На Джунгла? Или на Ортодокс? Или на Средната земя, при орките?

– На Мидгард, при Гунар. Или на Океания. Нали там търсели хора?

– Там нали има вече като нея? – попитах аз. – Тайфуни ли бяха? Или вулкани?

Христина ме изгледа на кръв, замисли се за миг и погледна татко още по-ядосано.

– Така де, почти като нея. Все пак не са междусветски – поправих се аз бързо. Христина изпъшка.

– Никъде не приемат деца, избягали от родителите си – продължи татко спокойно. – А точно теб дори Гунар ще те върне обратно веднага. Няма къде да отидеш. Така че мирувай.

– И веднага ми дай трансмитера! – повиши глас мама. За пръв път я виждах неспособна да се владее.

– Няма!

– Дай го или ще ти го взема насила!

– Мръднеш ли, изчезвам!

Усетих как мама се напрегна.

– Мария, недей! Ще те изпревари!…

Христина затвори очи и стисна трансмитера. Мама скочи едновременно с мен, но татко я задържа.

Вкопчих се в ръката на Христина – и всичко наоколо изчезна.

- 3 -

Между капките

– Ох! Ама че тъмница! Глупчо, ставай от мен веднага!

– Не съм ти глупчо. Пусни ме и ще стана.

Претърколих се настрани от нея и под мен захрущяха съчки и суха шума. Не бях разбрал кога сме паднали.

– Къде си изкомандвала трансмитера да ни закара?

– На Океания.

– Това някакъв свят ли беше?

– Да. Целият океани и коралови атоли. Ще ти хареса страшно. Палми, бананови дървета, маймуни – истински Рай… Ти защо дойде?

– Исках да те спра, да не пострадаш със счупения трансмитер… И тук също ли е зима?

– Тук е вечно лято, глупчо! Като съмне, ще видиш.

– Сухата шума по земята я усещам и без да е съмнало. И е студено за лятна нощ. – Очите ми вече бяха попривикнали към тъмното. Забелязах как луната просветва ниско между клоните на дърветата. – Виж, натам има поляна.

– Внимавай да не е лагуната или външният риф.

– Тези пък какво са?

– Вода. Много. И с акули в нея.

– А какво е акули?

– Ама наистина си глупчо. Едни големи риби, с много зъби, и те лапват на един залък.

– При нас си представяме Рая иначе… Давай да идем натам внимателно.

След двайсетина крачки излязохме от гората, целите издраскани от дърветата и храстите. Пред нас се простираше голо поле. А в далечината, ясно осветени от луната, се издигаха зидове, които не можех да сбъркам.

– Има ли на Океания манастири? Дето да са точно като тези от моя свят?

– Не. Тук да не са луди?… Защо?

– Значи не сме на Океания. Счупеният трансмитер ни е върнал обратно на моя свят. При манастира ми. – Посочих ѝ го.

– Ееее! Това се казва скапана работа!

Тя замахна да удари трансмитера в земята, но в последния момент се усети, задържа го, залитна и едва не падна. Стана ми жал за нея и се опитах да я утеша:

– Успокой се. Тук си нямаме акули, ама и зъбите на вълците си ги бива. Пък и тези на кучетата-пазачи, ако ги поядосаш. Не могат да те лапнат на един залък, ама на хапки се справят чудесно. Става малко по-бавно, ама пък ако не те почнат от главата, можеш да гледаш. Даже и да пищиш, за разнообразие…

– Ти на това разнообразие ли му викаш?!

Права беше. Повечето хора сигурно пищят, като ги яде куче.

– Добре де, можеш да мълчиш, за разнообразие…

– Сърдечно благодаря. А сега давай да се прехвърляме на Океания! – Тя затвори очи и стисна трансмитера.

Бързо се вкопчих в ръката ѝ, за да не замине без мен. Постояхме така. Накрая попитах:

– Ще тръгваме ли скоро?

– Нещо не е наред – прошепна тя. – Трансмитерът не ще да работи.

Почакахме още малко. След това още.

– Да го вземат дяволите! – изсъска накрая тя. – Скапана тъпа повредена джаджа!

– Дай аз да пробвам.

– Нà ти! Ако изобщо разбереш как става! – Тя тръсна трансмитера и тапата в ръцете ми.

Пъхнах тапата в ухото си, затворих очи и се зачудих какво трябва да направя. Как ли действа тази щуротия?… Представих си как прекрачвам през врата като в житието на свети Йосиф Водителя и се оказвам в стаята на Христина. Отворих очи – бяхме си на полето.

– Как ни прехвърли миналия път?

– Казах наум „Прехвърли ме на Океания“. Ама сега каквото и да казвам, не прави нищо.

– Значи се е доповредил. Или поне в момента не работи.

– И сега какво ще правим? На такъв задръстен свят като твоя ще умра от скука!

Огледах звездите.

– Нощта тепърва започва. Може да е добре да се приберем в манастира.

– Това са поне три километра!… Нямате ли някакъв транспорт тук? Таксита поне?

– Тези какво са?

– Яснооо… Да бием всичкия този път пеша? Няма начин.

Внезапно откъм гората се разнесе вълчи вой.

– Звучаха като да са далече, но човек няма как да е сигурен. И бягат бързо – обяснявах задъхано, докато думкахме по портата. – Много ли ти се видя пътят?

Христина само пуфтеше тежко.

– Кой се е разхлопал така? – изграчи сънено брат Танас откъм другата страна на портата. – Тежко болен ли водите? – Резетата изтракаха и входната врата се отвори. Братът стоеше на нея със запалена факла в ръка и мигаше като бухал. Расото му се беше оплело около коленете и отдолу стърчаха два дръгливи крака.

– Бягаме от вълците – отговорих аз.

– Петърчо?! Влизай бързо! Откъде идваш? А това момче с теб кое е?

– Не съм ти момче! – тросна се Христина, преди да успея да ѝ сшъткам.

Брат Танас се опули:

– Що тогава си с момчешки дрехи?… Ти, Петърчо, влизай. Момичето не може да замръкне тук – това е мъжки манастир. Така е речено.

Запремислях бързо.

– Тъмно е вече, замръкнахме извън манастира. За влизане след това нищо няма речено.

– Ама и да осъмне не може тука!

– След сутрешната молитва ще излезем извън манастира за изгрева…

– Абе ти с манастирските правила ли се подиграваш? – намуси се брат Танас.

Уплаших се, но нямаше как.

– Без нея не влизам. Остане ли отвън, ще я изядат вълците.

Брат Танас сбърчи чело и се замисли за малко.

– Добре де, влизайте. Ама само през портата. Дали момичето бива по-навътре, ще питам игумена. Чакайте тук. – Той ни избута през вратата навътре, захлопна я зад гърба ни, дръпна резетата, забоде факлата в поставката на левия стълб на портите и забърза към манастира.

Христина се озърташе наоколо и очите ѝ светеха. Май беше забравила да се ядосва.

– Истински манастир! Направо като от второто ниво на „Нощта на Чернобог“! – Тя огледа стрехата над входа и играещите по дървеното ѝ скеле сенки и потри ръце. – Зомбита имате ли?

– Какво е това?

– Жив мъртвец. Дето ходи да убива хора. И трябва да го трепеш с базука, пистолетите и автоматите не вършат работа. Или да имаш поне двайсет точки сила, че да му откъснеш главата…

– Вампирясал? Няма как. Вампири не могат да влязат в манастира, нали са изчадия адови. Не могат да го доближат даже. Така де, не трябва да могат. Поне аз не съм видял вампир в манастира досега. Извън него се е случвало да се появят, ама ги гоним с молитви и ги трепем с трепетлика или сребро…

Христина продължаваше да се оглежда, ухилена до ушите.

– Тук май е екстра място за щуротии! Както ги няма мама и татко да ме спират, и учителите, ще е направо супер! Класът ми с атолите ряпа да яде! – Тя едва не подскачаше. – Да видим тогава кой ще е наказан!

– А дали няма да пратят някакви изследователи да те измъкнат обратно на твоя свят? Или други караконджули? Или астрономи? А и мен също? Баща ти и майка ти надали ще оставят нещата току-така.

– О, сигурно ще пратят. – Тя се омърлуши, но внезапно лицето ѝ просветна. – Само че по правилник трябва да изглеждат като сатанински изчадия. А щом те нямат право да се доближават до манастири, значи докато сме тук, няма как да ни измъкнат! Ураааа!…

Откъм пътеката се чуха стъпки. Оказа се, че игуменът е слязъл да ни види лично. Физиономията му беше сериозна, но даже на светлината на факлата личеше, че очите му се смееха.

– Петърчо, калпазанино, къде беше? Ако знаеш какво наказание ще ти наложа! Къде е момичето? Танасе?

– Момичето е другото момче, отче игумене.

Христина метна на брат Танас убийствен поглед. Игуменът го забеляза и се намуси:

– Защо си с момчешки дрехи? Не знаеш ли, че е неправедно? И коя си, откъде си? Защо сте и двамата облечени като циркаджии, с цирк ли сте пътували?

– Ъъъъ… дълга история, отче игумене – намесих се аз. – Става ли да я разкажем утре? Капнали сме и двамата. Хем ще могат да ни чуят всички.

– Добре. Бягай в килията си. А това момиче…

– И аз отивам с Петърчо – прекъсна го Христина.

Игуменът зяпна от такава безцеремонност.

– Откъде накъде?

– Ние, такова, отче игумене… страх ни е – изръсих аз.

– От какво бре, чадо?

– От, ъъъ, самодиви и караконджули – тръснах първото, което ми хрумна. Брат Танас се промуши между нас и игумена, и използвах момента, за да настъпя Христина. – Гониха ни, из гората ей там, и такова… Абе, такова. Страх ни е да сме сами, отче игумене.

– Кога са ви гонили?! – разтревожи се игуменът.

– Допреди малко – обади се и Христина.

– Да не ме лъжете нещо?

– Честен кръст… отче игумене. – Христина се прекръсти несръчно. Добре, че беше с гръб към факлата и в сянката игуменът не я забеляза, че се кръсти с цяла шепа.

– Чак толкова близо до манастира… А уж Йоаникий служи очистителна служба преди няма половин година. Знаех си аз, че не е добре да я служи сам… Самодиви или караконджули?

– И самодиви, и караконджули, отче игумене – засъчинявах аз. – Самодиви в бели дрехи, и дърветата прозират през тях. И въртяха дяволски хора между дърветата. И черни караконджули с копита и опашки като на дяволи. Гониха ни и се опитваха да ни хванат, и едвам се измъкнахме. Добре, че се сетих за молитвите за отпъждане на самодиви.

– Чудно, че са свършили работа. Никодим казваше, че както си ги научил, самодивите направо ще измрат. От смях… Много ли бяха?

– Страшно много. Цялата гора беше пълна с тях. Повече, отколкото мога да броя – изблещих очи аз.

– И караконджулите също – допълни въодушевено Христина. – Направо се прескачаха.

Игуменът се подсмихна.

– Добре, виждам, че сте си глътнали езиците. Напоследък май всички нещо… От мен да мине, ще ви оставя да спите заедно. Вървете.

– Отче игумене, такова… Да не би те такова… Не това такова, ами другото такова. Право тук, в манастира – обади се иззад него брат Танас. – Не е ли по-добре да ги разделим?

– Много са малки още за другото такова, Танасе. Затова и даже предпочитам тя да е при Петърчо – него единствен в манастира със сигурност няма да въведе в изкушение. Вярно, че е малка още, ама все пак… Само им дай едно зебло, връв и пирони, да си преградят килията, и още един сламеник. Пък утре ще му мислим…

– Тоя ваш манастир наистина е като от „Нощта на Чернобог“ – оплака се Христина, докато слизахме сутринта за молитва. – Лабиринти, стълбища, проходи, тунели… Още малко и ще срещнем себе си как излизаме иззад някой ъгъл.

– Манастир като манастир, какво му е? – ядосах се аз. – Вълците ли предпочиташ?

– Ще са рай в сравнение с тук!

– Знам, каза ми вече какво е за вас Рай. А след тях ще видиш и нашия Рай. Или Ада, ако не се изповядаш преди това. – Сбутах я към отклонението от стълбата.

– Няма. Хората, които се сблъскват с вълци, се делят на…

– На изядено от вълците и кокали. Стига си се цупила, де. Оттук сме наляво. Не това, още по-лявото. И после пак наляво.

– И защо не се хванете да почистите? Поне паяжините? Прахта и плесента по тухлите можете да си ги оставите, ако ви харесват.

– Не смогваме, малко хора сме. Но както сега и ти си част от манастира, можеш да се заемеш.

Христина помълча, след това пак замърмори:

– Тук пък каква тъмница е! Прозорци няма ли?

– Специално за теб нося светилни…

– АААААУУУУ!!! Ох… Изкарах си акъла.

– Не се бой, това са сенките ни.

– Уф… И какво са се заяли за дрехите ми тия малоумници? За едни дънки и фланелка…

– На нашия свят жените носят рокли. Или сукмани и престилки. Така е наредено от Бога. Тук пак вляво. Зад колоната има проход, заобиколи я и ще го видиш. И по стълбите надолу.

– Не помня Бог да ми го е нареждал.

– Ако отец Никодим извади пръчката, ще си спомниш, че и отгоре… Тая колона я заобиколи отдясно.

– Не е ли все същото?

– Изглежда, че е, ама не е. Различни проходи са, левият е към дърводелното. Тук по ей тези стълби надолу…

– Какви стълби?! А, да, видях ги… По тоя коридор не минахме ли вече?

– Минахме през подобен на третия етаж… Тук пак не е все едно откъде ще заобиколиш колоната. Отдясно е за трапезарията, отляво е за банята… Оттук сега през ей това ниското и сме при изхода… Знаеш ли сутрешната молитва?

– Да, бе, ние само евангелия учим!

– Тогава ме гледай по време на молитва и повтаряй заедно с мен. Сега, на влизане в черквата, се прекръсти. С три пръста… Отдясно наляво, а не отляво надясно! Ако те види някой от монасите… Дай да седнем тук, най-отзад. Дано не ни обърнат внимание.

Вече обаче се беше разчуло, че съм се върнал, и всички монаси от вратата се оглеждаха и идваха право при нас. Направо не смогвах да отговарям на въпросите. Това да те разпитват било голяма досада. Друго си е ти да питаш…

– Я се дръжте както подобава! – скара се протоигуменът, застанал пред олтара. Монасите се сепнаха и тихомълком се запромушваха към свободните места. – След закуска Петърчо ще ви разправя колкото щете. Влизай бързо, Андроник, че почваме! Идва ли вече Онуфрий?

– Къде е Петърчо? – промъкна се през входната врата отец Андроник и запровира шишкавото си телосложение към нас. – Я, къде си се скрил! Къде беше? И кое е това момче с теб?

– Не съм ти момче! – скастри го ядосано Христина.

– Я… А! Помощ! Помоооооооощ! Самодивата! Помощ! Самодиватаааа! Помоооооооощ!

Всички се обърнаха към нас. Отец Андроник прескочи няколко скамейки пъргаво като млад елен и хукна към вратата. На прага се спъна и се претърколи навън.

– Какво става, Андроник? – чу се отвън гласът на отец Онуфрий. – Защо крещиш?

– Помощ, отче Онуфрие! Самодивата! Кълна се в Бога и евангелието, тук е! Видях я с очите си! Кълна се, бягай да се спасяваме!

– Не думай! Бързо в черквата тогава!

– Ама тя е в черквата!

– Глупости! Още малко и в олтара! Стой, върни се!… Самодива в манастир, и то в черквата! Господи, дай просветление на горкия Андроник, излекувай му главата, прочисти му ума… – Гласът на отец Онуфрий премина в мърморене, той влезе и притвори вратата.

Отпред игуменът и протоигуменът се съвещаваха. Не можах да чуя какво решиха, но започнахме молитвата и без отец Андроник. Накрая специално се помолихме за здраве и просветление на монашеското братство. Христина се правеше усърдно, че се моли, но често се захилваше, а по време на молитвата за просветление трябваше да я настъпвам два пъти, за да престане. След втория път се опита да ме ритне, улучи крака на скамейката и спря да се смее.

Отец Андроник не се появи за закуска, което смая и разтревожи всички в манастира – никой не помнеше той някога да е пропускал ядене. След закуската монасите си разпределиха двора и сградите на манастира и тръгнаха да го търсят. Мина сума ти време, докато го открият – в черковния олтар, свит под главния трон. Игуменът нареди да го доведат в трапезарията, и махна на мен и Христина:

– Идете зад вратата, така че Андроник да не ви вижда, като влезе. Геласие, застани пред тях. Друг освен теб и Андроник май няма да може да ги скрие и двамата.

Отец Геласий промърмори нещо обидено, но изчака да отидем зад широко отворената врата, и застана до нея. Наистина закриваше пролуката открай докрай. Наложи се внимателно да придръпнем расото му, за да си отворим цепнатинка за гледане.

– Как се е наврял под трона, един Господ знае – пъшкаше отец Йероним, докато двамата с отец Никодим вкарваха отец Андроник под ръка през вратата. – Додето го извадим…

– А как се е покатерил през прозореца на олтара, сигурно и Господ не знае – промърмори отец Геласий. – Мен и сатаната да ме подгони, няма да мога.

Христина вдигна вежди, но не каза нищо.

Отец Андроник още мигаше на парцали, а като го изправиха срещу игумена, съвсем си глътна езика.

– Ти, монахо Андроник, евангелието чел ли си? – започна със спокоен и благ глас игуменът. Не го бях чувал да говори чак така кротко и равно досега. Отец Андроник се вцепени – сигурно също не го беше чувал. Или може пък да беше, де да знам.

– Да, отче игумене!

– А житието на Йосиф Водителя и Указанията му за благочестив живот?

– Наизуст ги знам, отче игумене!

– А като ги знаеш наизуст, как така не помниш какво пише вътре за самодивите и светите места? Един път е простено на човек да го налегне умопомрачение, дори монах да е. Ала упорството ти тогава възмути всичките ти праведни братя. А сега втори път бръщолевиш глупости! И шум и безпорядък сееш, и сутрешната молитва нарушаваш – да не говорим, че не се върна да се помолиш! А пък че влезе в черковния олтар като разбойник, за това Господ да те съди! Аз каквото и наказание да ти наложа, ще е малко!… Самодива в черквата – кой човек с ума си може дори да го помисли!

– Аз… няма повече, отче игумене! Моля те, помилуй ме!

– Грешен си, Андроник, затова и те лъжат сетивата. Разбираш ли го?

– Разбирам, отче игумене! Грешен съм, покайвам се!

– Сега наясно ли си, че и да видиш изчадие адово в манастира, няма го там и твое е заблуждението?

Отец Андроник хлъцна и светкавично се огледа. Игуменът обаче се прокашля и той отново се смръзна:

– Наясно съм, отче игумене!

– Я да видим. Момиченце, как ти беше името? Христина? Я ела тук. – Игуменът даде знак на отец Геласий да се дръпне настрани.

Отец Андроник подскочи и понечи да побегне, но отец Никодим го сръга в ребрата и му просъска нещо. Той се укроти.

– Това момиче пред тебе, Андроник, самодива ли е?

– А, ооо, ъъъ, не, отче игумене, не! – отчаяно изплака отецът. – Сетивата ме лъжат! Няма такова тука!

Благостта полека изчезна от лицето на игумена и той тихо и много бавно преброи до десет. След това впи поглед в отец Андроник така, че онзи се присви като ударен.

– Да го ощипя? – попита Христина. – Ако трябва, и повече пъти.

Наоколо се понесе шушукане. Успях да различа „ще ѝ капнат ръцете“, а също и „вратата на килията“, и май „главата“.

Отец Андроник стисна зъби и вдигна очи към небето – сигурно се молеше. След това си пое дъх и изгледа Христина малко по-спокойно.

– Вярно, че прилича на истинско момиче… Отче игумене, може ли да я пипна?

– Тома Неверни си ми се извъдил! Пипай… Ама внимавай как!

Отец Андроник отново изхълца и се дръпна, но се укроти, след като отец Никодим пак му просъска нещо. След малко колебание боязливо докосна ръкава на Христина. След това много внимателно я хвана за ръката. Накрая я пипна по челото.

– Е, Андроник?

– Истинска е, отче игумене. Не е самодива. – Отецът си отдъхна шумно и по лицето му бавно пролази плаха усмивка.

– Ха добрутро! Още нещо да ти е нужно?

Отец Андроник постоя малко и очите му бягаха нагоре-надолу. Накрая отвори уста:

– Може ли да я помоля нещо, отче игумене?

– Зависи какво, грешнико! Давай да те чуем.

– Ами… Може ли да си дръпне ушите и да се изплези?

Всички се спогледаха недоумяващо. Игуменът въздъхна и кимна към Христина:

– Пробвай.

Христина с неподправено удоволствие опря палци до ушите си, размърда пръсти, опули се и се изплези право в лицето на отец Андроник. Той отскочи назад, повличайки другите двама отци, и изрева така, че от тавана се посипа прах.

– Какво ти става, Андроник? На стените ли говорих преди малко? – От гласа на игумена направо капеше мед.

Отец Андроник застина на място.

– Добре съм, отче игумене, добре съм! Ама… Наистина е същата! Като две капки вода са!

– С кого, Андроник?

– Със са… Онази, другата, дето…

– Самодивата? Дето не си я виждал, нали, Андроник!

– Точно така, отче игумене! Със самодивата, дето не съм я виждал!

– Нещо недоспали ми се виждате – огледа ни критично игуменът. – Я елате тук, по средата между масите. Иларионе, Кириле, бутнете към тях скамейката, да имат къде да седнат.

– Почти не сме мигнали, отче игумене. Голям страх брахме миналата вечер. – И двете не бяха лъжа, само дето нямаха връзка. Цяла нощ бяхме обмисляли какво точно ще разказваме и на какви въпроси как да отговаряме. А пък вълците си бяха голям страх, както и да ги погледнеш.

– Успокойте се. Тук сте на благочестиво и богоугодно място, далеч от безпросветието и опасностите – усмихна се игуменът. – Хайде, разказвайте.

Христина скръцна със зъби, но се сдържа. Цареше мъртва тишина – чуваше се как оттатък в залата за болни отец Андроник се моли за просветление пред чудотворната икона на Богородица. Малко се безпокоях, но започнах:

– Ами аз… не вярвах, че знам молитвите за отпъждане на самодиви чак толкова зле, колкото ми каза онази вечер отец Никодим. И реших да изляза през нощта и да потърся някоя самодива, че да я прогоня.

– Като гледам, си намерил. Андроник ще потвърди – тръсна отец Геласий.

Всички прихнаха. Христина скръцна със зъби, огледа се и оклюма.

– Не се сърди на отец Геласий, дете – намеси се игуменът. – Шегаджия е, но има добро сърце.

– Ако имаше какво да метна… – промърмори тихичко Христина. Добре, че няма, помислих си. Току-виж уцели игумена, нищо че е в обратната посока. – Само да се върна и да докопам компютър…

– Прескочих оградата и отидох в гората – продължих аз. – Там обаче нямаше никой и се изгубих в тъмницата. По някое време минаха едни хора с двуколка и фенер. Разказах им, че търся самодиви, и те ми казаха, че на няколко дни път оттук имало, и обещаха да ме закарат.

– Циркаджии ли бяха? – попита игуменът. – Ако да, ще да са били Великосветският цирк. Или пък този от Свети град, те май са в нашата Митрополия сега. Един дребен мъж с много големи мустаци имаше ли?

– А, не, не, не приличаха на цирк. – Току-виж ги знае и ги попита били ли сме при тях. – Нямаше такъв мъж. Бяха двама мъже с двуколка и кон, нищо повече.

– Що за хора бяха тогава? – обади се брат Танас изотзад.

– Анатемосани, какви други посред нощ? – отговори вместо мен отец Никодим. – Помъкнали са го да го гледат при тях и да се похвалят после какви добри дела вършат, изгубени деца гледат…

– Пътувахме ден-два и срещнахме друга каручка с някакви техни познати. Те водеха Христина и още едно момче, незлобиво от Бога. Чух ги, като разговаряха – отивали да молят за опрощение. Тези другите дадоха нещо на тези с мен и ме взеха да водят и мен, обратно към нашия край. Бях много ядосан, че няма да се пробвам да гоня самодиви, и реших да бягам. Запознах се с Христина – и тя искаше да бяга. Вчера вечерта спряхме да нощуваме в гората наблизо. Другото момче имаше още един кат дрехи, тя ги облече тайно, за да не ни познае който ни види, и побягнахме. Онези с каруцата ни усетиха и тръгнаха да ни гонят, ама едва минахме стотина крачки, и наоколо се напълни със самодиви и караконджули. Самодивите бяха с бели рокли, светеха на тъмно и играеха дяволски хора. Караконджулите бяха черни, с рога, опашки и копита. Като изпод земята извираха. Караконджулите наобиколиха тези от каруцата, не знам какво стана с тях. Самодивите подгониха нас, ама аз се сетих за молитвите за отпъждане на самодиви и ги повтарях непрекъснато, и те не смееха да приближат. Погониха ни, след това ни оставиха, но пък чухме как вият вълци. Докато бягахме от тях, излязохме от гората и видяхме манастира. Това е.

– Казвах ли ти аз, че ще ти потрябват молитвите срещу самодиви? – тропна тържествуващо отец Геласий по масивната дъбова маса. – Видя ли, че ти спасиха живота?

– Чак пък живота – обади се намусено отец Йероним. – Мен ако питате, всичките тия самодиви и караконджули са им се привидели от страх из тъмното. Най-много да са видели вълците и да…

– Йерониме, да си виждал вълци с бели рокли, които светят на тъмно и играят дяволски хора? – засегна се отец Геласий.

Очите на Христина внезапно блеснаха и тя запотрива ръце.

– Изобщо не съм виждал вълци, ама това не значи, че ги няма! – опъваше се през това време отец Йероним.

– Като не показваш нос извън манастира, няма да си ги виждал, я! А аз два пъти съм виждал живи самодиви с очите си! Така де, не живи, а каквито са там. Ти ще ми спориш!

– Речено е, че на страха очите са големи – не се предаваше отец Йероним. – Уплашеният лесно вижда самодиви…

– Абе ти кого имаш предвид, бе? – настръхна отец Геласий.

– И така да е, пак е добър урок – прекрати спора игуменът. – Наситили ли сте се вече на самодиви и караконджули, или искате пак да ги видите?

– Чуя ли само, че ги има някъде, веднага ще бягам по-надалече – заяви Христина. – Не ща изобщо да ме приближават! Честна дума!

– Чак пък толкова! Да не те е страх да не идват специално да те вземат? – вдигна иронично вежди игуменът. Монасите наоколо се разсмяха.

– Ако искате да знаете, точно така е! – заяви обидено тя, преди да успея да я настъпя. Смехът се усили.

– Не се смейте на детето! Пренаплашена е, затова говори така – застъпи се за нея отец Геласий. – Като научи молитвите за отпъждане на изчадия адови, ще видите как ще престане да се бои от тях!

Христина пак промърмори – не разбрах точно какво.

– Нещо тук ми е съмнително – обади се отец Никодим. – Седмица преди това го изпитвах на молитвите за прогонване на самодиви. Знаеше по няколко думи от тази за подготовка и тази за прочистване на духа, и толкова. Само с тях двете не можеш прогони самодива, дори да ги знаеш на вода. Дали нещо не ни послъгват?… Петърчо, я кажи молитвите, дето си ги повтарял.

Сега ме пипна! Спомнях си само началото на първата молитва!

– Ама нали тук няма самодиви? Защо да ги казвам?

– Представи си, че има – присъедини се протоигуменът. – Все едно е нощ, в гората си и наоколо е пълно със самодиви. Да те чуем. – Той смигна на отец Никодим.

Както се бях уплашил, така се и ядосах и се присетих какво стана, когато се опитах да пея молитвите. Разкрачих се широко и отпуших гърло колкото сила имах:

– Господи, който бдиш над нааааааас! Опази ни от лукавияааааааа! И творееееееенията муууууу!

Отец Геласий се дръпна назад като попарен и тупна от скамейката на земята. Огледах се – всички други си бяха изпозапушили ушите или се бяха хванали с ръце за главите. Единствено игуменът не го беше направил, но лицето му беше изкривено, все едно го боли зъб.

– Стига, стига. Вярваме ти, че си ги прогонил. Някой да се съмнява, братя?

– Сега разбирам защо караконджулите са подгонили другите хора – промърмори отец Никодим.

– Не са ги подгонили! Побягнали са заедно с тях – изтърси брат Харалампи. Отец Никодим се усмихна леко, а останалите се закискаха.

– А Христина как го е издържала? – усъмни се пак протоигуменът. – Сбутайте я да си отпуши ушите… Момиченце, ти как си успяла да издържиш пеенето на Петърчо?

– По-добре него, отколкото караконджулите – отговори Христина с доста неуверен глас.

– Сигурна ли си? – обади се пак брат Харалампи и околните пак се закискаха. Помислих си, че ако се върна един ден на света на Христина, ще е добре да я помоля да ме научи как се правят разните образи. На брат Харалампи сигурно щеше да му е от полза да е виждал караконджули отблизо. Пък и някой триглав змей.

– Разумно… А каква си и откъде си? – попита я игуменът. – Разкажи ни за себе си.

Христина усърдно заразтърква лице с длани, уж ѝ е тежко на душата и се срамува, докато то не се зачерви цялото. Идеята как да прикрием изчервяването ѝ от лъжите беше моя и много се гордеех с нея.

– Ами, аз съм си родена и израсла там, при безбожниците. Нямам баща и майка, не знам какво е станало с тях. И понеже много исках да живея на истински набожно място, избягах с Петърчо.

– Браво! – рече смаяно игуменът. – Нашите грешници, ако не са болни, с тояга не можеш ги закара до манастира! Това се казва набожно момиче!

– Смирена душа е, отче игумене, затова – мъдро отбеляза отец Геласий. – Родена е за монахиня.

Христина промърмори още нещо, пак не чух какво.

– Хубаво, Геласие, ама тук сме мъжки манастир. До година-две ще почнете да се зазяпвате по нея – поклати глава игуменът. – Ще пратя брат Йоан да я закара с една каруца до „Света Евтимия“ още днес. Така ще…

Потропах с пръсти по скамейката – това беше уговореният сигнал. Двамата с Христина скочихме и се хванахме за ръцете:

– Отче игумене, не щем да се разделяме! Страх ни е!

– От какво бе, Петърчо! И теб ли тепърва да уча за светите места? – навъси се игуменът.

– Много им е дошла миналата нощ, отче игумене – обади се отец Никодим. – Нека изчакаме седмица-две, докато им помине.

– Не ща да се отделям от Петърчо – добави Христина. – Освен него никого си нямам на този свят.

– Те да не би все пак нещо такова, отче игумене? – обади се пак брат Танас. – Не другото такова де, знам че са малки, ама да не би… третото такова?

– Какви са тия друго и трето такова? – полюбопитствах аз.

– Ами… ъъъ… нищо, нищо – замига на парцали брат Танас.

– И вчера на портата говореше за другото такова – да не сме го правели! То какво е?

– Нищо, нищо…

Христина беше скрила лице в ръцете си и раменете ѝ се тресяха.

– Нищо прави ли се? И какво му е страшното да правиш нищо в манастира? Зимно време, освен че се молим, какво правим по цял ден? Кажи де, брат Танасе! Така или иначе някой ден отец Никодим ще ме учи на него. Защо да не го знам отсега?

Всички се захилиха и изгледаха отец Никодим. Той се изчерви, не знам защо – дотогава не го бях виждал да се изчервява – и махна с ръка мълчаливо.

– Кажете, де, какво мълчите! – упорствах аз. – Нали искате да се изуча? Или искате да съм невежа? Няма да ставам за монах тогава! И отец Никодим ще се прочуе като лош учител!

Околните се късаха от смях. Отец Никодим отчаяно се опитваше да ги успокои, но май се смееха и на него.

– Я всички млъквайте!… Прав е Никодим – да изчакаме седмица-две, докато им мине страхът. Пък после ще… ще решаваме. Точка! – отсече игуменът. – Не може обаче Христина да си губи времето през това време. Да се хваща да учи.

– Урааа! Ще учим заедно! – не можа да се сдържи Христина.

– Няма как да учите заедно – усмихна се игуменът. – Разбирам желанието ти, но трябва да започнеш отначало. Петърчо… хм, все пак е учил малко.

– Ама аз съм учила! И не толкова малко!

– Така ли? Я кажи вечерната молитва!

Христина зяпна.

– А за преди ядене? А за благодат на нивята? А неделната?… Виждаш ли? А какво си учила? Сигурно нечестиви работи.

Христина внезапно си глътна езика. Помисли малко и кимна.

– Уви, ще трябва да започнеш отначало. Онуфрие, ще ѝ бъдеш ли наставник?

Отец Онуфрий поклати глава:

– Много съм стар вече, отче игумене…

– Точно затова!

– Не мога, отче игумене. Ако беше за старост, да ѝ дадем за наставник отец Марин – на него само Господ му знае годините…

– Там е работата. Той вече и кога е роден не помни.

– Или отец Евлоги. Също е над стоте и умът му е по-бистър и от моя…

– Ама няма сили и да яде сам вече. Надали му остава повече от месец сред нас. А ако е за стоте – не ги ли правиш и ти тази година?

– Тя ще ме настигне бързо, отче игумене – намесих се.

– Ако има кой да я учи по цял ден. А ние сме заети хора, служим на Бога.

Христина запуши уста и с двете си ръце.

– Аз ще я уча! Ще ѝ помагам за всичко.

– Глупости! – заяви отец Никодим. – Няма житие на светец, което да не си проспал. Ако не си ни единственият послушник на тая възраст… Нищо не знаеш както трябва.

– Ще уча ученето ѝ заедно с нея, щом е нужно!

– И ще си зарежеш твоето учене. Филанкишията ли ще става монах вместо теб? Не разрешавам.

– Няма! Ще учим ако трябва и в неделя след черква!

– Глупости – поклати глава отец Никодим. – Това да го видя с очите си, няма да го повярвам.

– Да видим тогава!!! – В следващия момент се усетих, че държа тон и тропам с крак на наставника си. Всички наоколо обаче се смееха. Не знам какво му беше смешното.

Отец Никодим отиде до игумена и си зашепнаха нещо. Честичко поглеждаха към нас с Христина и се подсмихваха. Накрая игуменът стана и дойде при нас:

– Добра е идеята ти, Петърчо. Грижиш се за Христина, все едно ти е сестричка…

– Тя ми е – изпуснах се аз.

– Аз съм – заяви в един глас с мен Христина.

В следващия миг и двамата се сепнахме, но вече беше късно.

– Нали нямаше майка и баща? – вдигна вежди протоигуменът.

– Ние такова, отче… докато бягахме от изчадията адови през гората… – засъчинявах аз напосоки.

– И решихме, че измъкнем ли се от тях, ще сме си брат и сестра – добави Христина. – Хубаво е да си имам брат на този свят.

– То ако ставаше така… – поклати глава игуменът.

– Че защо да не става, отче игумене? – внезапно взе наша страна протоигуменът. – Похвално е. Речено е, че брат брата не храни, но тежко му, който го няма. А и тя от анатемосани идва – бива ли да я оставим сама, без род? Устами младенца глаголет истина…

Игуменът, протоигуменът и отец Никодим се събраха и си поговориха още малко. Накрая игуменът дойде пак при нас.

– Обявявам ви за брат и сестра пред Бога и в името Божие, с църковно обявено роднинство, при свидетели Йоаникий, протоигумен на манастира, и Никодим, йеромонах. Амин. Ясно ли е?

– Ясно е – отговори Христина заедно с мен. След това ме настъпи лекичко и ме погледна въпросително.

– Да видим тогава какви брат и сестра ще сте. Отец Никодим прие да е наставник и на двама ви. Учете заедно… ако Петърчо успее да те научи на нещо. Не вярвам много.

– И аз – въздъхна тежко протоигуменът. Отец Никодим поклати скептично глава така, че му се разкопча горното копче на расото.

Пак се ядосах.

– Ще видим!

– Наистина ще видим. И трябва да намерим на Христина по-подходящи дрехи. В манастира няма със сигурност – не ми е известно някой тук да е носил рокли. Да ви хрумва нещо, братя?

Христина се омърлуши.

– Да ѝ ушия, отче игумене? – обади се услужливо брат Харалампи. – Нали знаеш, сръчен съм с иглата.

Залата направо гръмна от смях. Игуменът отчаяно поклати глава:

– А, не, не, остави, Харалампи. Имаме много нужда от чували сега, по-добре уший от тях. Пък и за нея ще е по-добре да се справи сама. Момиченце, нали умееш да шиеш?

– През живота си не съм пипвала игла – ухили се до уши Христина и леко вирна нос.

– Наистина ли? Не може да бъде.

– Честна дума!

– Тюх, докъде са подивели безбожниците. Добре, че се измъкна от тях… Нека ходи засега така. – Игуменът се направи, че не забелязва отчаяните жестове на брат Харалампи. – Хем ще прави по-малко впечатление и на външни хора, и на братството, хем ако иска да е облечена нормално, ще се научи да шие. На колко години си?

– На осем.

– Я не ме лъжи! Трябва да си поне на десет, ако не и на повече.

– Вие ли ми знаете годините по-добре или аз? Ох!

– Петре, стига си я ритал! – скара ми се игуменът. – Така ли се прави със сестра? Даже когато не е възпитана както подобава! Ти, Никодиме, вярваш ли ѝ?

– Ако му беше родна сестра, охотно щях да го повярвам – сви рамене отец Никодим. – Като му знам соя… Пък и като идва от безбожници, може и тя да греши. Кой знае?

Христина пак отвори уста, но се усети и я затвори.

– Добре де, добре – предаде се игуменът. – Хайде сега, време е за богоугодни дела.

– Сега какво ще правим? – попита Христина, когато отец Никодим ни поведе към залата за болни.

– Първо ще ти покажем как лекува иконата на Богородица. Да видиш какви чудеса сторва силата на вярата – обясни отец Никодим. – След това сядаме да учим основните молитви.

Христина направи физиономия както когато видя какво се закусва в манастира.

– Влизайте и сядайте тихо. – Отец Никодим ни посочи скамейките край вратата. – Отивам да викна първите болни за днес.

– Защо залата е празна? – попита ме тихо Христина. – Нямате ли поне операционна маса?

Изгледах я учудено.

– Опираме се в каци с вода, не на маси. В банята, до магерницата. Нямаме си отделна сграда като вашата Опера. Какво общо има това с лекуването?

– Ооооооххх… Добре де, с какво лекувате болните?

– Светата икона ги лекува. – Посочих ѝ окачената на отсрещната стена голяма икона.

– Супер – прихна Христина. – Я кажи защо е екранирана? Да не вземе да излекува някого прекалено бързо ли?

– Какво ще рече „екранирана“?

– Обкована с метал. Нали виждаш, че почти нищо не се вижда от нея?

– Това се казва риза на иконата. Сребърна е, с инкрустации от времето на основаването на манастира. Иконата се е появила тук чудотворно, никой не знае откъде и как. И оттогава лекува болни – заобяснявах аз.

– Дрън-дрън! И как ги лекува? Облъчва ги от стената? – Тя се изхили.

– Ще видиш.

Христина вдигна рамене и се почука с пръст по главата. След това се замисли и попита:

– Какво е църковно обявено роднинство?

– Третият вид роднинство, освен кръвното и брачното… Знаеш ли какво е брак? Женитба? Нашето роднинство е такова, само дето вместо мъж и жена сме брат и сестра. Сега моите тате и мама са и твои. Точно като това на вашия свят е, дето твоите татко и мама са и мои.

– Нашето не е църковно роднинство, а гражданско осиновяване. Разлика от земята до небето.

– Все същата работа. Само дето на вашите свещеници им викат другояче. Сигурно съветници, щом ви управлява Съвет?

Отец Никодим въведе в стаята брадат мъж, подпрян на патерици. Единият му крачол се люлееше празен. Зад него вървеше едра, устата жена, която не спираше да приказва:

– … скалата да вземе да се търкулне и от всичките точно на моя некадърник да откъсне крака, отче! То бива, бива, ама неговото хич никъде го няма! Не стига, че…

– Че не носи достатъчно вкъщи и че не се грижи за теб, разбрах, за пети път го повтаряш! – тросна се отец Никодим. – Излез сега малко, да го питам нещо! На теб ти казвам, излез!… Него го остави тук, ще ми трябва. Абе казах ли нещо? Брей, че неразбрано женище… Я кажи сега, човече, ти какви грехове имаш?

– Като да нямам големи, отче – замисли се мъжът. – По други жени не хойкам, че моята жив ще ме изяде. Тя и без да хойкам, де… Не съм мързелив уж, работя колкото мога, почитам Бога, уважавам свещениците… Пиех допреди две години, ама спрях…

– Изобщо ли? Нещо не ми се вярва. Пиенето трудно се спира.

– Капка не съм куснал оттогава, отче. Една вечер така се бях напил, че всичко ми се виждаше двойно. Прибирам се и си мисля какво ли ще ме прави жена ми, и като влязох, гледам – и тя на две жени станала! И оттогава, значи…

– Добре, добре, вярвам ти. – Отец Никодим отиде до вратата. – Жено, влизай вътре! Вървете се молете пред иконата, да видим какво ще стане!

Двамата застанаха пред иконата и наведоха глави.

– Пред икона се коленичи, маскари такива! – скастри ги отец Никодим. – Ама ха! Или не, ти по-добре остани прав. Богородица вижда, че с патериците не става…

– И как ще го излекува този иконата? – прошушна ми иронично Христина.

– Като му порасне нов крак, разбира се. Да знаеш друг начин да се излекува откъснат?

– Я стига си ме поднасял! Още не съм ти го върнала за оня път, дето детето било без ръка. Всички ме взеха на подбив, като ходих да разпитвам!…

Внезапно крачолът на панталона на сакатия изплющя – и той не беше сакат вече! Стоеше на два здрави крака и не смееше да пусне патериците.

– Някой от вас зарекъл ли се е нещо? Обещал ли си е нещо? – попита отец Никодим.

– Аз… – обади се жената. – Отче… а задължително ли е да го направя?

– Ако не искаш мъжът ти пак да осакатее.

Тя сбърчи чело, помисли малко и въздъхна:

– Че какво толкова? Голяма работа, без крак като без крак…

Мъжът ѝ внезапно вдигна едната патерица и я халоса по гърба:

– Ако ще съм без крак, поне да има за какво! Я казвай какво си обещала!

Жена му го гледаше и не вярваше на очите си.

– Кажи какво си обещала, жено! – намеси се и отец Никодим. – Че Богородица както лесно връща крак едному, така лесно и взима другиму.

– Ооо… Че ако се оправи, няма да му се карам повече – призна си тя. – Ама отче, така не става! Как ще се разбирам с него сега?

– Не знам, ваша си работа – забута ги към изхода отец Никодим. – Брат Танасе! Брат Танасе, чуваш ли ме? Вкарвай следващите, аз ще водя послушниците да учат.

Христина гледаше иконата с широко отворени очи.

– А стига, бе! Такова нещо и в Спешния център няма!

– Това е то. Да видиш колко по-силна е вярата от машините ви – гордо заявих аз.

Очите на Христина искряха и тя непрекъснато се обръщаше да оглежда иконата, докато излизахме.

След обяда отец Никодим пак ни поведе към залата за обучение. На излизане от трапезарията обаче го спря невисок монах, когото не познавах – не беше от нашия манастир. Размениха тихо няколко думи, след което отецът се обърна към нас:

– Бягайте в залата и учете молитвите. Ще дойда след малко.

– Отче Никодиме, може ли да взема мярка да ушия рокля на Христина? Хем ще ги наглеждам да учат през туй време – обади се внезапно от един страничен коридор брат Харалампи. Стреснах се – не бях усетил, че е покрай нас.

Отецът въздъхна и вдигна вежда.

– Шил ли си някога рокля преди?

– Не, ама… тя прилича на расо, пък раса съм шил неведнъж. Ще се справя.

– Да, да, помня последното расо, дето го уши – въздъхна наставникът ми. – Надали ще го забравя някога.

– Абе отче, ти родил ли си се научен на нещо? – кипна брат Харалампи. – Дай ми възможност и ще видиш колко хубава ще стане.

Отец Никодим изгледа с крайчеца на окото си непознатия монах, въздъхна, кимна и тръгна с него към библиотеката.

В шивачницата покрай стените бяха наредени големи купчини зебло. Поредното парче висеше от изправения в ъгъла тъкачен стан. До едната стена лежаха куп чисти, сигурно току-що ушити чували. Над тях, на полица, закрепена на стената, имаше няколко недоушити.

– Подиграват ми се, мискините ниедни, ама ще видят те. Такава рокля ще ти направя, че всички ще зяпнат… Идвайте тук – посочи ни братът голямата маса по средата на помещението. След това взе парче зебло и го заоглежда внимателно.

– От това ли ще е роклята? – опули се Христина. – Много… интересно.

– Че защо не? Таман ще е здрава – гордо отбеляза брат Харалампи. – Аз съм го тъкал, няма как да е лошо. Я сега да видим дали ще стигне на дължина. – Той се наведе, огледа под масата и измъкна оттам покрит с прах и паяжини аршин. – Такааа… От тоя ръб до тоя са аршин и две педи. Наобратно са аршин и педя и половина…

– Моля?! Насам не е колкото наобратно?!

– Разбира се. Ако беше същото, нямаше да може да се мери и в двете посоки – поучително заяви манастирският шивач. – Сега надлъъъъж… От тоя ръб до тоя – три аршина и две педи. Обратно – таман четири аршина…

– Ама как е възможно, като е между същите два ръба!? – Христина явно нямаше навик да си мълчи, когато наоколо има аршин.

– Че как да не е? От събота до понеделник примерно колко дни са? А от понеделник до събота? Виждаш ли, че е различно? Лично баща ми, най-добрият шивач в околията, ме е учил винаги да меря и в двете посоки. И по няколко пъти даже, нали платът се разтяга и свива, току-виж се променил междувременно. Всеки ден ми го е повтарял стократно… Значи, на мерене трябва да стигне. – Брат Харалампи се поколеба и огледа зеблото с леко съмнение. След това го взе, отиде пред закрепената на стената полица и застана пред крайния недошит чувал – сгънато на две и прихванато с шевове по ъглите парче зебло. Сгъна точно като него зеблото, което държеше. След това взе от полицата игла, дълга почти педя и с вдянат в нея дебел конец, и се зае несръчно да прихваща един за друг ъглите на зеблото, като преди всеки бод поглеждаше чувала на полицата.

Христина отиде до него, огледа полицата, извъртя очи към тавана и постоя така няколко удара на сърцето. След това погледна брата, който си смучеше убодения на иглата пръст, и на физиономията ѝ се появи лукаво изражение.

– Тези рокли на полицата какви са?

– Ъъъъъ… не са рокли. Чували са. – Брат Харалампи се изчерви лекичко. – Ама то и роклята си е нещо като чувал. Расото и то.

– Само дето има дупки за ръцете и главата – подкрепи го Христина и прикри уста с ръка.

– Точно така! Който може да ушие чувал, всякаква дреха може да ушие, от мен да го знаеш… Ще ми се смеят, подигравчии такива! Единайсето поколение шивач съм! Какво им разбират главите от шиене…

Христина го изчака търпеливо да прихване и двата ъгъла на зеблото. След това той се премести пред съседния чувал – точно подобие на първия, само дето едната му страна вече беше зашита. Братът вдяна нов конец в иглата и се зае да зашива отстрани зеблото, като пак на всеки бод поглеждаше към полицата.

– А каква е разликата между рокля и расо? – лукаво подпита Христина.

– Амииии… – По лицето на брата се изписа затруднение. – Ами, расото трябва да е черно. Така е рече… ох! – Брат Харалампи отново засмука пръст. – Ммфмфмфмф… Така е речено от Бога. А пък роклята не бива да е черна. Освен ако жената не е скорошна вдовица, де. Ама ти няма как да си вдовица.

– Затова ли избра за роклята ми сиво? – невинно го изгледа тя.

– Затова, затова… И се съмняват, проклетниците! Все едно някой от тях е шил някога нещо. От ей такъв шия, та няма да се справя… Те какво си мислят, че мога само да тъка ли? Ама ха…

Когато привърши, братът помоли Христина да му натисне с пръст конеца, докато завърже възела, и се премести пред третия чувал – със зашити две страни. Вдяна нов конец и се зае да зашива и другата страна на зеблото.

– А дънки можеш ли да ушиеш?

– Че защо е нужно да са тънки? Няма да са здрави.

– Ооох… А панталони?

– Циркаджийски дрехи не шия. Не са угодни Богу, ако питаш мен. И за мъже даже… – Братът изгледа укорително панталоните на Христина. – Я ми натисни пак конеца да го вържа…

Когато шивачът застана пред четвъртия чувал, със зашита отстрани до отвора му връв за връзване, Христина се възпротиви.

– За какво е роклята да се връзва отдолу? Няма да има как да ходя.

– Еййй, вярно! – Брат Харалампи огледа чувала, който държеше. – Тогава какво друго остава?

– Май нищо. – Тя се ухили и пак прикри устата си с ръка.

– Ха! Че то да се шие рокля било по-лесно, отколкото чувал! – Братът направо грейна. – Ще ми се подиграват те, че не съм можел, а? Да дойдат да видят каква хубава рокля стана!

– Ами дупките за ръцете и главата? – намесих се аз.

– Вярно бе, и аз ги забравих – смигна ми Христина. – За ръцете е най-лесно, отче. Ако просто разшиеш отстрани, ей тук до дъното?

Братът се понамръщи за момент, но тя го погледна умолително и той премисли за миг и кимна. Опита се да разшие конеца, но нещо не му се удаваше. Наложи се Христина да му помогне.

– А за главата ще е най-добре да направим дупка тук. – Тя посочи средата на дъното на чувала.

– Че бива ли да дупчим хубавото зебло? – възпротиви се брат Харалампи. – Ще изпада… Абе, не е хубаво. Знаеш ли колко трудно се тъче? Направо си е грях да го повреждаме.

– Амиии… Тогава да му направим две дупки за очите? Съвсем мънички. Няма да е голям грях, нали? – Гласът на Христина направо подскачаше.

– Хм… Добре де, става. Щом ще са малки. Само да преценя къде… Какво ти е?

– А, нищо. Хремава съм нещо и кихам постоянно. Я да премеря къде ще им е мястото на дупките. – Христина нахлузи чувала, изкара ръце през разпраните шевове и напипа две места отвън на него. – Тука и тука… Ама чакай първо да изляза… Точно така… Сега и другата дупка… Ето ми я и роклятаааа!

Тя огледа критично пробития чувал и доразпра шевовете отстрани още малко. После измъкна от огнището в ъгъла един въглен и нарисува под дупките за очи огромна озъбена уста. След това нахлузи чувала и заскача из шивачницата, като размахваше ръце и издаваше страшни звуци. Брат Харалампи я гледаше с умиление.

– Харесва ли ти, дъще?

– И още как! Като тръгна нощем с нея, на всеки ще… Страхотна е! За пръв път в живота рокля ми харесва истински!… Какво има, отче?

Сепнах се и погледнах брат Харалампи. Беше зяпнал вратата с побеляло лице. А на вратата беше застанал отец Никодим. И гледаше Харалампи с такъв поглед, че отведнъж се сетих всичките молитви за предпазване и за опрощение на греховете, които някога съм чувал.

– Как завършваше Господната молитва? – попита Христина, докато след вечерната молитва се провирахме през един крив, нисък и тъмен проход към килията ми. – И нине, и присно, и во веки веков, амин? На какъв език са молитвите?

– На свети черковен. На него са и житията. Това е езикът на черквата ни, всеки образован човек го знае. Останал е от времето на Христос, или някъде там. Скучен е, ама трябва да се учи. Един от трите свети езика е, заедно с арамейския и латинския…

– Хич даже не е скучен! Все едно живея в някое фентъзи. – Тя се огледа наоколо и прокара замечтано ръка по тухлите. След това я погледна и гнусливо я избърса от плесента в панталоните си. – Истински манастир с истински монаси, молитви, старинни езици и какво ли не. Даже истински вълци. Само храната ви на нищо не прилича, ама като поогладнееш, и тя се яде. Ако разкажа в училище, ще се скъсат да ми завиждат. Направо рай. Атолите трева да пасат…

– Те нали си имат там акулите? Дето гълтат на един залък? – Излязохме от прохода на една от площадките на второто спираловидно стълбище и се наложи да прикрия с ръка светилничето, за да не го угаси течението. Стана тъмно и Христина се хвана за мен, докато не стигнахме на последния етаж.

– Те бяха на нашите атоли, не на Океания. А и за акулите… Наистина ги има, ама са генно модифицирани. Не нападат хора.

– Какво значи генно модифицирани?

– Амиии… Много е сложно да ти го обясня. – Влязохме в килията. – Да пробваме пак трансмитера?

Тя се помъчи малко с него, после пробвах и аз, но не се получаваше.

– Нищо. След като и при Отговорника не е работел от време на време, а после пак е проработвал, значи и при нас може.

– А ако се е повредил съвсем? Или ако е нарочно?

– Ще ни намерят и ще ни приберат, рано или късно. И май по-рано, отколкото ми се ще. И ще ни вземат трансмитера. Така че предпочитам първо да се нащурувам тук.

Почвах да разбирам как се чувстват родителите ѝ.

– Като направиш някоя щуротия в манастира и опиташ пръчката, ще ти мине меракът. Какво точно смяташ да правиш?

– Като начало искам да видя оная икона, екранираната. Да разбера как работи. Сто на сто вътре има някакъв компютър, така че…

На вратата се похлопа и Христина подскочи и млъкна.

– Тук ли си, Петърчо? А Христина? – обади се отец Андроник отвън.

– И двамата сме тук, отче. Заповядай, влез.

Отецът беше разрошен и раздърпан още повече, отколкото сутринта. Колебливо пристъпи през вратата, притвори я зад себе си и се обърна към Христина:

– Аз… идвам да се извиня. Прощавай, че те нарекох самодива. Лъжа издумах.

– А, няма нищо, отче…

– Сигурно съм те обидил страшно!

– Не, не си…

– Ами! Никой благочестив човек няма да търпи да го обиждат на адова сила.

Христина се чудеше какво да отговори.

– Сигурно си бил уплашен, отче – обадих се аз. – Христина разбира това и не ти се сърди. Нали?

Тя закима усърдно и се изчерви.

– Ужас беше, деца мои. Откакто за пръв път видях самодива в килията ми, всяка нощ сънувам кошмари. Изтормозиха ми душата. – Лицето на отец Андроник беше много сериозно и наистина изглеждаше измъчен. – Затова и така се припознах в черквата, от страх. Извинявай, момиченце, грешен съм пред теб. Искам ти прошка.

Христина не знаеше къде да се дене от срам.

– Няма нищо, отче. – Тя помисли миг-два. – Виждам, че си, ъъъ, благочестив и достоен монах, и се надявам никога повече да не те посети самодива. Или караконджул, или друго такова нещо… И искам и аз да ти поискам прошка.

– Ти пък за какво? – учуди се отецът.

– Ами защотооо… защото ти се смях. И се веселих на нещастието ти.

– Не е твоя вината, дъще. – Отец Андроник се усмихна тъжно. – Как няма да ми се смееш на приказките, че може да има самодива в черквата? Простено да ти е, каквото и да си мислила.

Христина се изчерви още повече и наведе глава. Аз си премълчах.

– Докато се молих тази сутрин пред иконата на Богородица, се замислих къде ли е грехът ми. – Отец Андроник притвори замислено очи. – И разбрах, че ще да е чревоугодието. Затова и реших: отсега нататък ще ям само колкото е угодно Богу. Дано това ме отърве от проклетото нечестиво видение. Дано не видя самодива никога повече!

– Убеден съм, че повече няма да видиш, отче Андроник! – заявих гордо аз. Поне докато Христина е далече от компютри…

Щях да добавя и още нещо, но си глътнах езика. Внезапно в ъгъла до вратата, точно зад гърба на отеца, се появи майката на Христина – облечена в бяла самодивска рокля и светеща с бяла призрачна светлина. Изглеждаше ама точно като сестричката ми, когато се появяваше в килията, само че пораснала. Приликата направо ме смая. Христина също я видя и се опули.

– Разбрах и друго – продължаваше умислено отец Андроник. – Прав е игуменът. Не само съм грешен и сетивата ме лъжат. Но и като им вярвам, задълбочавам греховете си още повече. Тази сутрин стигнах дотам да пропусна молитва и да оскверня черковния олтар. Чудя се дали не е добре да помоля да ми наложат за наказание поне един месец строг пост и молитва. Твърде мек беше игуменът към мен днес.

Зад гърба му майката на Христина с пръст на уста правеше отчаяно знаци и сочеше отец Андроник. В първия момент помислих, че жестикулира към него. След това се сетих, че е към някой, който не се вижда и е някъде пред нея – може би татко. За момент изчезна, след това отново се появи – висока чак до тавана и още по-ясно видима. Изгледа ни, направи отчаяна физиономия и отново заразмахва ръце по посоката на отеца.

– И разбрах още, че ми се явяват силите на злото, защото съм слаб духом. А трябва да стана силен. – Отец Андроник отвори очи. – Защо ме гледате така? Какво има?

– Възхищаваме се на прозрението ти, отче – увери го Христина и пак лекичко се изчерви. – Говориш като истински мъдър и благочестив монах и те гледаме с уважение.

– Не ме славослови, дъще, не съм го заслужил. Трябва да се науча да бъда по-силен от греховните си сетива. Постоянно ме лъжат. – Той избърса чело с ръка, примига, поколеба се за момент, след това продължи: – Срам ме е да го призная, но дори в момента ми се струва, че виждам сянката си пред себе си, очертана от самодивска светлина. И че обърна ли се, ще видя същата самодива, да прави към мен лъстиви жестове. Но сърцето ми твърдо знае, че измама е това. И че отърва ли се от греха си, и тя ще спре да ме преследва.

Зад гърба му майката на Христина отчаяно кършеше ръце. В един момент бързо замаха към нас с отеца, сложи пръст на устата и повика някого с жест. Сигурно беше видяла някого и му даваше знак, че не сме сами – нямаше как да му го каже, без да я чуе отец Андроник.

– Не мога да ви опиша какво дяволско усещане е. Просто чувствам как обърна ли се, и ще видя самодивата застанала зад мен, да ми прави знаци да мълча и да я следвам. Не ме гледайте с такъв страх, с ума си съм и знам, че там няма нищо. Но все имам чувството, че я има… Преди беше малка, колкото теб. Затова сигурно и се припознах. Сигурно тогава грехът ми още не е бил толкова голям. Ала след като днес оскверних олтара, сигурно ще да е пораснала чак до тавана…

Зад него майката на Христина си скубеше косите и правеше още по-енергични жестове.

– Извинете ме, деца, досадих ви с разкаянието си. Виждам, че вече зяпате наоколо. – Отецът се надигна. – Заричам се, че вече сила адова не ще ме уплаши! Че вярата в мен ще е по-силна от лъжовността на сетивата!

– Отче Андроник, а… такова… – Само да не погледне назад, че де да знаеш ще бъде ли вярата му достатъчно силна! – Отче, а… а сигурен ли си, че онази самодива не си я сънувал? Виждал ли си я повече от веднъж?

Монахът спря и се замисли.

– Само веднъж. А дали не съм я сънувал… Всичките братя се опитват в това да ме убеждават, ама все си мисля, че не съм. Не бях още заспал и греховни мисли за чревоугодия се въртяха из ума ми. Затова и ми дойде това наказание… Лека ви нощ и Бог да ви пази!

Точно в мига преди отецът да се обърне, майката на Христина внезапно изчезна. Той отвори вратата и посегна да излезе, но отведнъж спря и се обърна към нас. На лицето му грееше усмивка:

– И имам вече първия знак, че съм на праведен път! Докато говорех с вас, все ми се приструваше, че виждам самодивска светлина пред себе си – а в момента, в който си тръгнах решен да се боря срещу греха, тя изведнъж изчезна! Благодаря ти, Господи!

Когато стъпките на отец Андроник заглъхнаха по коридора, Христина измъкна трансмитера от джоба си и бързо го заразтръсква:

– Намерили са ни! Проклета джунджурия, оправяй се по-бързо!

– Че какво като са ни намерили? Нали не могат да дойдат истински, щом сме в манастир? – учудих се аз.

– Щом мама се е съгласила да я карикатурят в тая рокля, сигурно има нещо много сериозно! Да изчезваме, преди да са ни пипнали и прибрали!

– Уви, Христинче, няма да можем лесно. – Гласът на майка ѝ беше тъжен. Вдигнахме поглед – тя отново се беше появила до вратата. Приближи се до нас и седна на нещо невидимо.

– Отговорникът на Ортодокс е вдигнал скандал за цялата история с нарушенията на Конвенцията. И особено за последното, пристигането ти тук. Заплашил е Съвета ни, че ако вече допуснем и най-малкото нарушение, ще поиска да ни лишат от статута на Релеен свят.

– Тоест?

– Имам съвсем малко време. Поисках от съвета възможност да се свържа с теб. Официално ми отказаха, но татко ти е уговорил за пет минути нелегална връзка да си затворят очите, ако е само чрез изображения и са по правилник. Накратко, забранено ни е да доближаваме манастира. Ако вие гъкнете нещо за друг свят, ние отнасяме последствията. Длъжни сме да ви приберем веднага щом намерим как, но намирането си е наш проблем. Трябва или да излезете далече от манастира, или да се приберете с вашия трансмитер. Който спокойно може да ви пренесе в някоя магмена цепнатина на Хефест или върху някой ледник на Мидгард по време на снежна буря и после пак да откаже. Бягайте от манастира, ние ще ви приберем!

– За нищо на света! – озъби се Христина.

– Господи, защо ме наказа с такава дъщеря! Откъде се извъди такъв инат?

– Питай дядо, той ще ти обясни откъде.

Майката въздъхна и лицето ѝ помръкна.

– Той е в дъното на цялата работа, обзалагам се на каквото искаш! Играят си някакви мръсни селекционно-политически игрички и ви местят като пешки! Мислиш ли, че трансмитерът ти наистина е повреден? И че случайно те е закарал точно тук, или че случайно не работи вече?

– Ако е така, значи няма опасност да ни стовари където не трябва – намесих се аз.

– На вас ви е интересно, но на мен не! Да си зарежа децата на някакъв примитивен свят, без квалифицирано лечение, сред мръсотии и миазми? Няма да стане!

Христина помълча миг-два. След това започна кротко:

– Мамо, помниш ли, като ми обясняваше защо си се отказала да си Аугментирана?

– Искаш да кажеш, че вече го разбираш ли? Знам, но полза няма.

– Искам да кажа, че обвиняваш другите в свой недостатък.

Изображението я зяпна.

– За дядо ти си дете, точно както аз за теб. И когато си дошла на Академия, си се отказала от много повече от квалифицирано лечение и чистота. Избрала си смърт в страшно кратък за него срок. Това обаче е твоят избор и той го е приел. А ти не приемаш моя избор, който е просто да се видя за малко на свобода. Така ли ме учиш кой от вас двамата е по-справедлив и кого да слушам?

Майка ѝ отпусна бавно глава. След това, без да каже нито дума, се разплака.

– Мамо… не плачи. – В очите на Христина също проблясваха сълзи. – Ще се прибера скоро, и аз не искам да оставам завинаги тук. Ще ми омръзне, колкото и да е интересно… И Петърчо ще ме пази, докато съм тук. Нали?

– Разбира се. Нали си ми сестричка. И на твоя, и на моя свят.

Майка ѝ протегна ръка. Христина се приближи и двете се опитаха да се прегърнат. Не се получаваше, но те не обръщаха внимание. Поплакаха си малко, докато изображението внезапно не изчезна.

– … И се въртели около тях демони изкусители, и им показвали целия свят, само и само да спрат от пътя си. И много спрели – четеше напевно отец Никодим. Гласът му отекваше из празната зала, направена да побере поне стотина послушници. – И предлагали на много от тях да станат и те демони с дяволски сили в тях, и много се съблазнили. И както някога апостол Петър трижди се отрекъл от Господа, така те трижди трябвало да се отрекат от света, за да намерят Господа. И много не посмели, и изгубили пътя към спасението. Останали да вървят по него само истински верните Богу.

И когато и последният верен Богу избрал пътя си и се врекъл на Бога и вярата, Йосиф Водителя се изправил, както Моисей навремето, и заповядал: „Разтвори се, за да минат избраниците Божии!“. И се разтворил пред него въздухът, и се появила сияйна врата, през която се виждала обетованата земя, и навлязъл през нея аромат на райска градина и гласове на пойни птици…

Вратата на залата се отвори и влезе игуменът.

– Върви ли ученето, Никодиме? Учи ли се Христина?

– Учи се похвално, отче игумене – усмихна се щастливо отец Никодим. Не знаех, че го умее. – Запомня нещата отведнъж и никога не се съмнява в чудесата. Разбира ги така добре, все едно ги е видяла с очите си. Ако и Петърчо се учеше така, вместо да разпитва за всичко, щях всяка вечер да благодаря на Бога. Само дето са много немирни, ама и това все е по негова вина. Таман почне тя да пита нещо, той вземе та я настъпи или сръчка. И тя често му отвърне и по десет пъти на ден ги разтървавам.

– Ти преди не беше излишно търпелив, Никодиме. Пръчките в манастира свършиха ли?

– Не са, отче игумене, ама как да им свалиш гащите един пред друг?

– Добре, разбрах. Ела сега да те питам някои неща, дето не са за пред послушници…

– Видя ли бе, глупчо! – заяде се Христина, когато вратата се затвори. – И тук ме бива повече от тебе!

– Затова ли пита сутринта отец Йероним на молитва, преди да целунеш кръста, дали го де… дезин-фекцират? И после само се направи, че го целуваш?

– Нали е прибор за обществено ползване? Хигиенните правила изискват…

– А, и често ли го мием, попита.

– Вярно, че беше глупаво. Личеше му отдалече мит ли е някога…

– И дали ако го изтъркаш с четка, няма да му се отмие светостта…

– Откъде да знам кръстът ли е попил повече святост, или мръсотията по него?

– И дали като кръстът я излъчва, светостта му не намалява. И дали периодично му я доливаме, и от какво.

Христина се ядоса.

– Ами ти като пита отец Никодим има ли роднини Светия дух, и колко големи са? И дали не ги държат в кутии? Глупчо…

– А ти като се заяде после, че Светият дух имал баща или син или и двамата, в зависимост от тълкуванието? – Щях да продължа, но се сетих как отец Никодим я попита дали не го е чула от мен. Слава Богу, че тя не знаеше защо.

– А ти като пита дали всяка земя си има свой Господ? И ако е един за всички, как смогва навсякъде и колко пъти е мрял на кръста? И дали затова трябва да може да възкръсва?

– Ти пък като го пита и като Господ е трима в един, дали не е луд? Как го каза? Раздвоение на личността…

– А той отрече, без дори да ми чуе доводите! И чак май се ядоса малко…

– Естествено. Как ще е раздвоение, като са трима? Добре, че се беше хванал за главата, та не чу, че Богородица му била любовница…

– Ти пък знаеш ли какво е любовница?

– Разбира се. Нечестива жена, която примамва женени мъже.

– Примамвала ги била! Те сами ход�