Този текст е нещо като „предварителна версия“ - окончателният може да бъде същият, но може да бъде и много по-различен.

Предоставя се под лиценз „само за предварителна оценка“ - четете го, и му търсете недостатъците. Официално произведение, с което бихте могли да правите нещо извън предварително оценъчно четене, ще има по-нататък.

Григор Гачев


-- Добавени са още допълнения след последната дата на публичност.


ОРТОДОКС


- 1 -

МАНАСТИРЪТ


- Ето ти го моя юнак, отче Никодиме - бутна ме напред тате. - За никаква селска работа не го бива, виж го какъв е запъртък. По-малката му сестра е по-яка. Само устата му все много знае. А в манастира вие и книги преписвате, и болни лекувате, Божии хора сте. Може и от него даже да направите нещо.

- Сигурен ли си, Лазаре? Вярно че е хилавичък, ама чак пък за нищо да не става... Разбирам те, де. - Отецът също беше едър, но тате беше два пъти колкото него. Ако не и отгоре. - Не искаш да ти срами рода?

Тате премига и се изчерви:

- Батковците му са като канари, възрастните ги гледат отдолу нагоре. А той е за смях на всички...

- Ами! - обадих се аз. - На кого се смяха в кръчмата, като ми обясняваше за бебетата... - И отскочих по-надалече от шамара. Точно навреме.

- А, да, и само пита! Задава разни глупави въпроси, та едвам го издържат хората! Преди месец беше питал отец Самуил - абе като Господ е всемогъщ, може ли да създаде нива, която да не може да изоре! А пък преди...

- Добре, добре, разбрах - прекъсна го отец Никодим. - Даваш го за послушник - взимам го. Напоследък рядко идват послушници, манастирът стои празен. Еретично племе! Преди месец хванали в Кирчево ханджията - направил механизъм да му върти пилетата над жарта! И отец Борис му отсъдил само двайсет тояги на голо. Аз да съм им там... Папищаши ниедни! Ако продължаваш да ги галиш меко, и електри... електричество ще поискат!

Тате се присви под скверната дума.

- Така, така, отче! Да му вземат къщата, и да го изгонят от селото, за урок на другите. Може и да го анатемосат даже. Както са тръгнали, ще поискат и... и... Абе, още някоя ерес. Когато Христос е ходил по земята, такива глупости имало ли е? Всичките до един да ги...

- Добре, добре, Лазаре. Знам, че почиташ Бога. Тръгвай обаче по-бързо, че вече се стъмва, а наоколо пак са се завъртяли самодиви. Видял ги е преди две седмици брат Стефан от Попово, като ходил да разчиства пътеката през Елин проход. Беше ни жив, ни умрял от страх. Добре, че е носил трепетликов кръст, та не са посмели да го доближат.

- А нещо наоколо урочасали ли са? - настръхна тате.

- Има разболели се крави из околните села, все от последните дни. Един дървар за малко не бил затиснат от дърво в гората. И други, по-дребни работи. Утре протоигуменът ще служи очистителна служба.

Двамата набързо си стиснаха ръцете, тате скочи в каруцата и я подкара обратно по пътя. Отец Никодим погледа малко след него, след това се обърна към мен:

- Как се казваш?

- Петър.

- Аз ще съм ти наставник тук. На колко години си?

- На девет... - Изпъчих се и си повдигнах потурките, но май отецът пак не ми повярва. - Ама наистина! Честен кръст, отче!

- Даа, дребничък си... Какво ти е обяснявал баща ти за бебетата?

- Ами мама ме прати преди месец да повикам татко от кръчмата, ама той имаше да си допива чашата. И докато го чаках, го попитах откъде идват бебетата. И той ми каза, че ги носят щъркелите.

- И какво?

- И аз го попитах откъде ги взимат щъркелите. Другите мъже в кръчмата много се смяха. Той каза, че не знае, аз не му повярвах, и го питах защо тогава децата приличат на родителите си, а не на щъркели. Той помисли и каза, че това не е вярно, и че аз примерно изобщо не приличам на него, и че не знае откъде съм се взел такъв. И аз също помислих, и казах, че за мен може пък мама да знае откъде съм се взел, и че трябва да питаме нея...

- Аха, ясно. - Отец Никодим помръкна. - Кой ти е казал тия неща?

- Кои?

- Да разпитваш защо децата приличат на родителите си, а не на щъркели. И защо ако тате не знае, мама трябва да знае откъде си се взел.

- Ами то си е ясно. Всичките ми братя и сестри са все едно гледаш тате и мама, ама по-малки. Чудя се мама като малка дали е била сополива като Божка... - Усетих се как ме гледа отецът. - А, не, не се чудя много... А пък защо да питаме мама откъде съм се взел - ами те с тате са най-старите в къщи, те трябва да знаят всичко. Няма как да не знаят откъде съм, нали? А ако тате не знае, кой друг освен мама?...

- Уфф... И баща ти те напляска?

- А, не можа да ме стигне. Сетих се, че в двора имаме една млада топола, по която тате не смее да се качва, и докато той стане и заобиколи масите... Мама беше страшно изненадана колко бързо се върнахме двамата. И много доволна. После ме подпитваше как съм го уговорил така бързо, ама като й разказах, нещо се понамуси. Не разбрах защо.

- Ясно. Разбрах всичко. - Отецът ме побутна да прекрача през портата, и махна с ръка към манастирския двор. - Като гледаш манастира, как ти се струва?

Заоглеждах двора смаяно. Беше не знам колко пъти по-голям и от най-големия селски двор, който съм виждал - поне по пет-шест пъти по сто крачки дълъг и широк. Оградата беше от непечени кирпичи, висока повече от човешки бой, варосана и покрита с керемиди. Портата беше от дъбови дъски, дебели по три пръста, и през нея можеха да се разминат спокойно две каруци, натоварени със сено.

Отвътре покрай оградата се редяха различни бараки и навеси - свинарници, конюшни, хамбари, работилници... Доста изглеждаха позапуснати, имаше дори няколко рухнали. Няколко монаси тъкмо разчистваха развалините на една от тях, и като видяха, че отец Никодим ги гледа, се позабързаха малко.

Ама истински интересното беше манастирът насред двора. Целият от червени печени тухли, с мънички прозорчета по стените... и огромен!

Даже като го гледах, не можех да повярвам, че може да има толкова голяма сграда. Владишката епархия, в Широкопол, е на два ката, и е широка и дълга колкото поне пет нормални селски къщи. Манастирът обаче беше къде на четири, къде на пет, на някои места дори на шест ката; няколко кули стърчаха още по-високо. На ширина пък беше още по-грамаден - черквата в средата му беше поне колкото тая в Широкопол, а той я обхващаше от три страни, и оставаха поне по десет разтега отвсякъде около нея свободно място. Направо не можех да повярвам на очите си.

- Е, Петърчо? Какво ще кажеш?

- Дяволски е интересен!

Отец Никодим внезапно се пресегна, хвана ме за ухото и го изви силно.

- Ти чуваш ли се какво приказваш, бе?

- Оооох, боли! Нещо лошо ли казах?

- "Дяволски" е лоша дума. Кажеш ли го още веднъж, ще има бой с пръчка. Разбра ли?

- Да, отче.

- Тръгвай тогава с мен, да ти покажа килията ти.


- Прав си, Петърчо. Най-големият манастир в Митрополията е, и един от най-големите в цялата Патриаршия - разказваше отец Никодим, докато вървяхме по коридори, стълбища, проходи, пак коридори, стълбища, проходи, и пак... - Започнат е триста и петнайсет години след Преселението, и е строен седемдесет и две години. Цялата Митрополия е давала доброволно по един месец труд годишно за съграждането му, всичките тези години - а като са се заселили първите монаси, са работили само по строежа. И е пристрояван после и досега. Някога тук са живели почти две хиляди монаси, и е трябвало да се молят в манастирската черква на смени...

Чудех се какво ли ще да е било тогава. Сигурно с по-малко паяжини наоколо - ако не друго, поне монасите ще да са ги обирали, докато са се провирали един покрай друг в блъсканицата. И с по-малко плесен и мухъл по тухлите, пак затова. Е, поне в долната половина на коридорите - на повечето места сводовете се извисяваха над два човешки боя. Само че колкото повече вървяхме, толкова повече си мислех, че две хиляди сигурно е страшно много хора, ама нищо чудно хич да не са били натясно. Коридорите, проходите и стълбищата като че ли нямаха край. Ту се качвахме, ту слизахме. Много скоро съвсем изгубих посоката.

- А сега сме стотина души всичко, с все обикновените братя и послушниците - продължаваше умислено отецът. - Понякога си мисля, че и ние сме тръгнали по пътя на Сатаната като всички други... Слава на Бога, че не е отвърнал лице от нас. Онзи ден бяха докарали едно сакато момче, да се помоли пред иконата на Богородица. Родителите му щяха да припаднат, като видяха чудото.

- Какво му е било?

- Беше без един крак. И както се молеше... Ще видиш сам. Честичко идват да се лекуват. И после пак тръгват да вършат грехове, проклетниците!... Ето килията ти - отвори отецът една дебела дървена врата. - Доскоро беше на Димо, ама той вече се готви за монах, така че слезе на първия кат, при останалите.

Килията беше три на пет крачки. На пода имаше сламеник, покрит с дебела кафява черга. Светилниче висеше на забит между тухлите на стената пирон. И това беше всичко в нея.

На малкото прозорче имаше дървен капак, широко отворен. Надигнах се на пръсти и погледнах навън. Пред очите ми беше куполът на черквата.

- Тук май сме на доста високо?

- На последния кат.

- За да сме по-близо до Бога ли?

- И затова - ухили се отецът.

- А истинските монаси защо са долу на първия кат? За да са по-надалече от Него ли?

Усмивката му изчезна като прерязана. Май пак бях попитал нещо, дето не е хубаво.

- Трябва да се научиш да си сам, далече от другите. Хем ще имаш време да мислиш за Бога, хем няма да досаждаш.

- А как да намеря пътя додолу? Вече забравих откъде сме минали. Няма ли някакви по-преки проходи или стълбища? Или поне прозорци във всичките? В половината нямаше никаква светлина.

- По-трудно за тялото - по-добре за душата! Манастирът нарочно е строен така. Който иска прави и лесни пътища, ей му света отвънка. И с ума е същото. Умът и тялото трябва да отстъпят, за да излезе напред душата. - Отец Никодим хвърли поглед през прозореца и се замисли.

Аз също.

- Отче, а ако тялото отстъпи много назад, а душата излезе много напред, дали няма да се разделят?

- Какво? - настръхна отецът.

- А, нищо, нищо. - Ухото още ме болеше.

Наставникът ми ме изгледа подозрително, но се сдържа.

- Не се бой. Ще драсна една линия оттук до главната зала, да не се губиш отначало. Носи си светилничето, да я виждаш и в тъмните места. - Отецът измъкна от ръкава на расото си парче креда. - Идвай сега да ти подберем расо... Или я по-добре остави. Като за тебе надали ще се намери готово, а като си спомня какво уши навремето брат Харалампий на Димо - не смеехме да го пратим извън манастира, да не помислят хората, че идват циркаджии...

Отвън се чуха глухи удари.

- Я, клепалото! Кога стана време за вечеря? Да слизаме.


В манастира се оказа дяво... така де, ангелски скучно. Особено след като понаучих коридорите и стълбищата, и вече не се губех. (Дотогава се случваше понякога хич да не ми е скучно. Каквито са дебели стените, никой не те чува, ако ще да се скъсаш да крещиш.) По цял ден все преповтаряне на молитви, канони, требници, евангелия и свети писания. Научих се да чета, почнах да прописвам и да смятам. Нямаше обаче с кого да си играя.

Бяхме само трима послушници, и другите двама не ставаха за игра. Димо беше пет години по-голям от мен, все ме гледаше отгоре надолу и не се интересуваше от нищо освен от светите писания - сигурно се мислеше вече за готов монах. Пуяк такъв!... Георги беше глухоням и слабоумен - едва се справяше с лъжицата, и гледаше и без нея да минава, ако има как с ръце, па и направо с уста. Изглеждаше на възрастта на Димо, или малко повече, но отец Никодим ми каза, че сигурно е доста по-голям, че като дошъл в манастира преди десет години, си бил пак такъв, и че незлобивите от Господа често са така. За поука на тези, дето искали вечна младост.

И килията ми беше далече от другите. Чуваше се само като биеха клепалото за молитва или храна. А, и веднъж когато брат Йоан, дърводелецът, се уцели по пръста с големия чук - ама това за три месеца стана само веднъж. (То че не ставаше често е ясно и без казване, де, иначе нямаше да е дърводелец.)

Дните бяха все едни и същи. Интересно ставаше единствено като се чуеше, че някъде в Митрополията са се завъртели самодиви или караконджоли - по цял ден всички в манастира го обсъждаха. Появяха ли се в някоя околия, манастирът в нея служеше очистителна служба. Избягваха оттам и пак се появяваха другаде. Веднъж се появиха и в нашата, и протоигуменът и още един монах ходиха да служат служба заедно със селския свещеник. Върнаха се чак на другия ден, и разказваха какво е станало – ама не ме пуснаха да слушам, малък съм бил! Оревах света, ама не помогна. Колко ли интересно ще да е било!...

И оттогава си замечтах да видя самодиви или караконджоли. Напразно - почти не ме пускаха да излизам от манастира, а те пък все не идваха наблизо. Накъм село също не бяха минавали, откак се помня. Чудех се дали да не разпитам за тях отец Никодим, ама той редовно ми се караше, че не чета достатъчно житиета - сигурно щеше да ми отвърне, че в тях пише. Пък кой ти ще търси в толкова житиета и свети книги?...

- Какво са самодивите? И как изглеждат? - попитах един ден отец Геласий, старшият преписвач на манастира, и съответно сигурно и най-начетеният от всички монаси. Беше излязъл да се погрее на слънце след неделния обяд, така че с удоволствие заразказва:

- Духове, Петърчо. Призраци. Като жени, бели и облечени в бели дрехи, като булки на сватба. Ходят само нощем, и светят в мрака. И са, тъй да се рече, като прозрачни - виждаш през тях. Танцуват вещерски танци из горите, или по запуснати и изоставени места. И правят магии - разболяват добитъка, урочасват хората или вещите, носят нещастие. Всякакви лоши неща.

- А откъде се взимат? И тях ли щъркели ги носят, като нас? Или май по-скоро гарвани?

- Дяволът ги е създал.

- Как така ги е създал? Нали само Господ можеше да създава?

Отец Геласий сплете пръсти над обширното си благоутробие и ме изгледа строго:

- Така пише в старите писания. Дето са ги писали най-мъдрите светци.

- А те как са го научили? - любопитствах аз. - Били са на гости на дявола, и са го гледали как ги създава ли? Или са слизали тайно в ада? И как са ги пуснали там, като са били светци? Имали са приятели между дяволите ли?

Отец Геласий изсумтя нещо неопределено и ме погледна ядно. Реших, че е по-добре да не го питам за това. Тате или отец Никодим се ядосваха здравата, като заразпитвах какво откъде идва и защо е. Особено като уцеля нещо, дето не е редно да се пита. Ама как да знам кое не е редно, без да съм питал?

- А няма ли някой път самодиви да дойдат при манастира, да ги видя?

- Не. Силите адови никога не доближават свещени места. Гони ги могъществото Божие. И в села рядко влизат, заради черквите - страх ги е от свети неща, не могат да ги доближат. И от Божието име ги е страх, най-много от всичко - изгаря ги като огън, не могат да го произнесат, бягат от него, като от смъртта си... А влязат ли в някое село, веднага тичат или игуменът на манастира, или протоигуменът, заедно с някой от старшите монаси, и служат служба в съслужение с местния свещеник. И ги прогонват оттам, за много години занапред. Ако пък е извън село, може и само някой монах да отиде.

- А защо после пак се връщат? Могъществото Божие отслабва с времето, или какво?

- Нали народът из селата върши грехове, малко по малко натрупаното благословение от службите си отива под тежестта им. Затова и се налага да служат служба по-старши свещеници, те повече са служили на Бога, и повече сила Божия има в тях.

- А ти виждал ли си самодиви?

- Да, два пъти. Единият път преди повече от двайсет години, в гората, близо до пътя през Елин проход. Точно където ги видя преди няколко месеца брат Стефан от Попово. Само ги мярнах отдалече, четири или пет. Другият път беше преди три години, когато се бяха завъдили в Мъртвилото - знаеш го, изоставеното село в Кривия дол. Мен тогава изпратиха да ги прогоня, сам. Тогава ги видях от няма десет разтега - шест, все млади и красиви, въртяха дяволско хоро на мегдана. Сърцето ми щеше да изпадне от ужас, ама се сетих да размахам кръста и да викам силно "Господи, помог...", тоест, "Господи, прогони ги!". Забелязаха ме, и като видяха кръста и чуха името Божие, запищяха и се разбягаха.

- А защо са красиви, като вършат лоши неща? И защо са били там?

- Така привличат мъжете, и ги съблазняват за грехове. Отклоняват ги от пътя Божи. И се явяват, където са сторени грехове. Знаеш защо опустя Мъртвилото година преди това - заради оня луд, дето изби една нощ половината село. Другите хора избягаха от мястото. Даже след като го осветих, на другия ден след като изгоних самодивите, пак никой не щя да се върне.

- А на теб защо са ти се явили? Ти...

- Затваряй си устата, сополанко такъв! Аз бях там заради тях, не те заради мен!

- Извинявай, отче Геласие. Грешна дума рекох. - Обидил го бях незаслужено, без да искам. Позасрамих се, но ми беше интересно. - А как привличат мъжете за лоши неща? Насила ли ги карат? Или ги заплашват?

- Лъжат ги. Обещават им неща, дето няма как да станат. Като пораснеш малко, ще разбереш... А пък караконджолите са мъже. Също ходят нощем, черни са като дяволи, и като тях имат опашки и копита. Не са духове - могат да се пипнат, но трудно се раняват. Трябва сребро или трепетлика. И не съм чул някой да е успял да ги убие. Всъщност и да ги рани или пипне, де, но казват, че можело. И ги виждат от време на време.

- И те ли правят магии?

- Рядко. Обикновено действат направо. Ще ти разплетат плета, да ти избяга добитъкът, или ще ти удушат най-добрата кокошка, или ще наплашат до смърт я теб, я жена ти, я децата... Преди години веднъж бяха подрязали на един селянин от Богданово осите на каруцата - излязъл за сено, и като друснала на първата дупка, дотам. С очите си го видях. Лоша работа.

- Добре, а не може ли да ги хване човек? Хайде, караконджолът сигурно е силен. И сигурно хапе. Ама самодивата, като е жена, може да не може да се отскубне.

- Как ще я хванеш? Тя е призрак, ръцете ти минават през нея. Нито можеш да я вържеш с нещо, нито да я затвориш някъде. Пък и за какво ти е? - Отец Геласий ме изгледа подозрително. - И от мен да знаеш, не разпитвай много за самодиви и караконджоли. Това са лоши думи.

Защо ли като почна да разпитвам, все попадам на неща, дето не е хубаво да се питат?

Тази вечер дълго не можах да заспя. Мечтаех си под чергата как ще ми падне един караконджол, че да го погна с една вила, та да се скрие вдън гори тилилейски. На сутринта обаче бях забравил.


Есента вече отминаваше, започнаха Великите пости. Монасите бяха свикнали, но на мен храната все не ми стигаше. Всички се чудеха къде го дявам всичкото, дето го ям. И аз също. Ама все бях гладен. В трапезарията ми сипваха и допълнително, ама с постно можеш ли да се наядеш истински? И очите ми често отскачаха към тавана на зимника, под който на дълги пръти се сушаха прясно натъпканите суджуци.

Една вечер ме наказаха да си легна гладен. Не беше много справедливо - кой няма да задреме, докато му изчетат цялото житие на свети Василий? И реших - когато всички заспят, ще се промъкна и ще си открадна един суджук. То да крадеш в манастир сигурно е още повече грях, отколкото отвън, ама... изкуших се. Като си помисля, сигурно да стоиш гладен също е грях. Щом монасите толкова внимават да не изпуснат някое ядене... И колкото повече огладнявах, толкова по-голям ми изглеждаше грехът.

Падна доста промъкване и катерене (а и треперене), но накрая се оказах пак в килията си, със суджука в пазвата. Притворих плътно вратата и задъвках лакомо. Когато обаче преглътнах и последното парче и прекрачих към сламеника, се смръзнах.

Светилничето висеше от пирона право пред очите ми. Но около него се очертаваше сянката ми - значи зад гърба ми светеше нещо друго!... Стиснах зъби, преброих до три и се обърнах.

Исках да изпищя от ужас, но не можех. Пред мен стоеше момиченце, колкото мен. Бяло, в бели дрехи. Като на булка на сватба. И вратата отзад прозираше през него. И ме гледаше.

Бях като вкаменен от страх - можех само да стоя и да гледам какво ще направи. В главата ми се въртеше, че сигурно ми е пратена за наказание, дето си мечтаех да хвана самодива. Пък може и заради суджука да беше.

Постояхме известно време така. Накрая й омръзна.

- Няма ли да прочетеш молитва, или там каквото правите? - попита тя.

- Ъъъъ... ъъ... ъъъъ... ааа... ъъъъ...

- Това ли била? Мислех, че е нещо за господ и небето.

- Ъъъ... ти... ти "Господ" ли каза?

- Да. И "небето".

- Ама не трябва ли като се каже "Господ", да изпищиш и да избягаш?... И ти изобщо да не можеш да го кажеш? И изобщо да влезеш в манастир? - Сигурно могъществото Божие беше изветряло от манастира. Моят откраднат суджук ли беше чак толкова страшен грях? Не ми се вярваше. Или и монасите имаха някакви, и моят само се беше прибавил отгоре?

Момичето се сепна.

- Уф, съвсем забравих. Ама то както е тръгнало... Добре де. Може ли да не избягам?

- То... с разрешение ли става?

- Ами аз по принцип съм тук без разрешение.

- Много ясно. - Поокопитих се. Щом иска разрешение, надали е толкова страшна. - Кой ще разреши на самодива да му влезе в килията? - Добре поне, че не беше караконджол. Че надали щях да се окопитя толкоз бързо.

Момичето ме изгледа продължително, след това прихна да се смее.

- Още съм много малка, а и трябва да уча един куп неща, за да ми разрешат да ви посещавам. Но реших да дойда тайно.

- Иначе майка ти ли трябва да те пусне? - Почвах да се сещам. Докато са малки, сигурно не ги пускат да виждат хора - както пък нас, докато сме малки, ни пазят да не доближаваме самодиви. Не че и като големи сме се засилили, де.

- И не само тя. Само че татко е отговорник на трансмитерно звено, и си е свързал нелегално компютъра към системата, понеже обича да работи и нощем. Издебнах го, докато спи, и се включих към един второстепенен холопроектор. Разбираш?

- Аха. Естествено.

Май няма лесно да науча езика на самодивите, с тия дълги и вързани думи. Едно обаче разбрах - че има баща, и той работи нощем. Ясна работа.

- На колко години си?

- На осем. А ти?

- На девет.

- Лъжеш! Не си на повече от седем.

- Така изглеждам. Затова и тате ме даде в манастира. А ти имаш ли брат?

- Имам братовчед, ама той е вече голям. И въобще не ми обръща внимание.

- И той ли е караконджол като баща ти?

- Ще ти кажа аз караконджол, глупчо такъв! Той е астроном.

- И сигурно и той работи нощем?

- Естествено. Какво ще прави астроном денем?

Мъчех се да си спомня какво правеха астрономите. Таласъмите пиеха кръвта на добитъка и млякото на дойните крави, вампирите - кръвта на хората, върколаците се превръщаха във вълци, и какво ли не. За астрономите обаче отец Никодим не ми беше разказвал нищо. Даже май не беше ги и споменавал. Или пък може да ги бях продрямал. Трябваше някой път да го попитам.

- Права си, няма какво да прави денем. А баща ти също ли е астроном? Или обикновен караконджол?

Самодивата извъртя очи към тавана.

- Ох... Кажи ми как да ти обясня?

- Направо. Няма да се уплаша... Или не знаеш какъв е? Той ако го крие, не си ли чувала околните да му казват така?

- Само мама му вика караконджол. Като види сутрин, че още не си е легнал. Ама той не се обижда...

- Ето, виждаш ли?

- Ооооо, писна ми! Добре, караконджол е. Доволен ли си?

- Мен е трудно да ме излъжат. А той трябва да си ляга да спи преди да е съмнало, така ли?

- Естествено.

Ето че научих нещо ново за караконджолите. Дали отец Никодим го знае? Добре е да го питам и това.

- А майка ти не трябва ли също да спи през деня? И вие къде растете, докато пораснете и почнете да играете хора по горите и по разни други места?

- Направо си невъзможен! Ако продължаваш да разпитваш такива глупости, ще се обидя и ще си тръгна. Няма ли да се уплашиш от мен?

- Ами... Можеш ли да ме урочасаш? Примерно да си счупя крак? Или да накараш виното в зимника да прокисне?

- Мога! Ако не се уплашиш, ще те урочасам да си счупиш и двата крака.

- А можеш ли да го кажеш, без да се изчервиш до ушите? И малката ми сестра лъже по-добре.

- Я не ме ядосвай! Ще те урочасам да ти се повреди органайзера! Ох, то пък...

- На теб пък ще ти се каращиса четвероевангелието! - Вече бях разбрал, че само си измисля омотаните думи.

Тя прехапа устни. След това изведнъж се разплака.

- Не е честно! Цяла седмица чакам татко да дойде уморен от дежурство и да заспи рано! А пък ако мама разбере за дантелата от музея... И сега никой не иска да се плаши от мен! - Тя подсмръкна. - А навсякъде пише, че се плашите от самодиви до смърт! Не можеш ли да се уплашиш поне малко? Така не е интересно!

- Какво за дантелата? И какво е това музей?

Момичето посочи роклята си.

- Откраднах я, за да си направя самодивска рокля като от урока. Две вечери съм учила тайно как се програмира автомат за шиене. Ама стана хубаво... - Подръпна гордо ръкава си, и той се отпра. Тя го погледна, оклюма и отново заподсмърча.

- Че кой се плаши от някаква ревла? Нямаш нито големи зъби, нито крив нос. И роклята ти такава - уж самодивска, а дръпнеш ли я, се къса... Пък и мен не ме е страх от нищо.

- Чак пък от нищо? Много си бил смел, бе!

- Смел съм, я! Ти ще посмееш ли да откраднеш суджук от зимника по време на велики пости?

Тя се ококори и подскочи:

- Сега те пипнах! Ще отида да кажа на някой от монасите! И тогава ще те накажат!

Ставаше лошо. Ако ме издаде...

- И да кажеш, няма да ти повярват. Всички знаят, че самодивите вършат само лоши неща, значи сигурно и лъжат.

- Аз никога не лъжа!

- Като преди малко, че ще ме урочасаш ли?

Момичето се фръцна и изскочи през вратата, без да я отваря. В килията стана забележимо по-тъмно.

Значи наистина греховете привличат самодивите. Тъкмо бях привършил със суджука - и ето я. Само дето нещо не й беше наред. Не ми обещаваше нищо, не можеше даже да ме уплаши. (Това отначало... абе, хайде да не го броим.) И сто на сто не можеше да ме урочаса - сигурно беше прекалено малка. Сигурно грехът ми не е бил много голям. Или пък, докато сме малки, ни посещават малки самодиви? И караконджолчета?... Чудя се, на колко години ли почват да ги учат на урочасване и на вещерски танци?

Размислите ми бяха прекъснати от рев и трясък някъде отдолу. С един скок се оказах на сламеника, завит презглава с чергата. Откъм долните катове се чу далечен шум от гласове. Внимателно надникнах изпод чергата - тъкмо навреме, за да видя как през дървената врата се появява малката самодива. Беше ухилена до ушите.

- Как се казва онзи, дебелият монах с белега на носа?

- Отец Андроник... Опитала си се да ме натопиш, че блажа през пости?

- Точно така!

- И той каза ли нещо?

- И още как!... Ти не чу ли?

- Не - излъгах.

- Че ще те накаже утре. - Тя се изчерви пак, изгледа ме и сърдито тропна с крак. - Ама ти наистина въобще не се плашиш! Ако продължаваш така, повече няма да дойда!

- Ще умра от страх, че няма да дойдеш. А на колко години трябва да станеш, за да почнат да те учат да урочасваш? И как точно го правите? С танцуването ли става някак, или с пеенето? Или това ви е веселбата, а го правите някак иначе?

- Ооооох...

- И колко време трае ученето за урочасване? А за танцуване и за пеене? Имате ли си специални учители, както тук за отделните неща, или всяка самодива може да ви учи на всичко? И...

- АААААААА! Стига, спри, моля те! Ще ти кажа, ама обещай ми, че ще се плашиш от мен.

- А защо ти е да се плашат от тебе? Иначе няма да те направят истинска самодива ли?

Тя седна на пода срещу сламеника и ме погледна тъжно.

- Скучно ми е. Мама по цял ден е на работа, татко също, братовчед ми ме смята за бебе... И защото ме наказаха. Сега целият ми клас за ваканцията е на атолите, а аз - в къщи.

- Теб пък за какво? - Изведнъж се сетих защо може да е. - Да не си постила през постите?

- В училище препрограмирах холото, и разбърках уроците. Математичката ни си изкара акъла, когато конете пребягаха през стаята...

- Сигурно са изпочупили всичко. Ние никога не ги пускаме вътре...

- После директорът си забравил паролата за училищната база данни, и обвиниха мен, че съм му я сменила.

- А ти не си, така ли? - Парола? Училищна база данни?

- Какво съм виновна, че е толкова лесна? И после се чуди защо всички имат отличен по всичко... Или с плъховете от вивариума на биолозите - откъде да знам, че географката ни я е страх от мишки! Е, то ако не я беше страх, де, и аз нямаше... Както и да е.

Кимах с глава, все едно разбирам.

- И на мен често ми е скучно тук. Няма с кого да си играя.

Тя вдигна глава и очите й заискриха.

- Не може ли тогава да си играем заедно? Ще идвам, когато мога.

- А ще ми кажеш ли на колко години ви учат да урочасвате? И да танцувате вещерски танци? И какъв точно е баща ти... Чакай, не каза ли преди малко, че работел денем? И майка ти също?

- Ще ти кажа, ама ако се видим пак. Става ли?

- Става. А... Трябва ли пак да блажа през пости, за да дойдеш?

Момичето ме огледа от глава до пети и помисли малко.

- Да, трябва. А сега си тръгвам. - Протегна ръце пред себе си, размърда пръсти във въздуха и изчезна.

Гласовете долу бяха заглъхнали. Реших, че ще разпитам на сутринта какво е станало. Почудих се пак дали не е била тук за наказание за онази ми мечта.

А после цяла нощ сънувах кошмари, в които караконджоли ме гонеха с вили, та чак вдън гори тилилейски.


На сутринта всичко беше тихо и кротко. Само дето на молитвата отец Андроник имаше голяма цицина на челото. А като отивахме на закуска, минах покрай килията му - вратата беше строшена и изкъртена отвътре навън, вместо да бъде отворена отвън навътре. Брат Йоан, манастирският дърводелец, оглеждаше мрачно парчетата.

- Какво е станало? - попитах аз.

- А, нищо, нищо - отговори бързо той. - Отец Андроник вчера се спънал и се блъснал във вратата, и тя нали е стара, е гнила...

От килията идваха гласове. Заслушах се.

- Кълна се в Бога, отче протоигумене...

- Глупости говориш, Андроник. Самодива в манастир никога не е влизала, даже в изоставен. Осветено ли е мястото от трима митрополити в съслужение, недостъпно е за чадата на ада завинаги. Пише го в указанията на самия Йосиф Водителя. Да не си пробвал тайно от виното? Брат Иларион ми спомена, че тази нощ някой като че ли е влизал в зимника - резето не е било дръпнато докрай сутринта.

- Отче, кълна се...

- Я се махай! - напъди ме сърдито брат Йоан. - Не те ли е грях да подслушваш? Да се помолиш след закуска още веднъж заради това! Иначе наистина ще... Дим да те няма!

Искаше ми се да го попитам какво ще стане, но забелязах, че си е взел аршина, и се сетих. Закусих и се помолих. След това попитах отец Никодим, докато ми разясняваше Откровението:

- Отче, а отец Андроник защо викаше така тази нощ? Чак при мен се чу.

- Паднал, ударил се и го заболяло - отговори спокойно отец Никодим, без да му мигне окото.

- По главата ли се е ударил? Гледах, че има цицина.

- Да. Какво си заразпитвал?

- Ами... жал ми е. - Истина беше. - Много ли се е ударил?

- Май даже повече, отколкото изглежда - въздъхна наставникът ми.

- Отче, а може ли човек да падне на стената?

- Не, разбира се. Нали стената е изправена. Как ще падне на нея? Ама че си неразсъдлив.

- А на вратата? Ох, ухото ми!...

Прав беше, че съм неразсъдлив.


Вечерта изчаках всички да заспят пак, и откраднах още един суджук от зимника. Този път даже нямах нужда от светилниче, бях запомнил добре пътя от миналата вечер. Пък и ми се видя доста по-къс... Брат Иларион, готвачът, беше подпъхнал парченце дърво под резето, да се познава дали е отваряно - добре, че го усетих случайно, та после да го сложа пак.

Малката самодива обаче не дойде. Сигурно само един изяден суджук не беше достатъчно грях - преди ме бяха и наказали същия ден. Само че не знаех дали няма да отнеса пръчката, вместо да ме оставят без вечеря, така че не посмях пак да заспя пред отците.

На следващата вечер откраднах два суджука. Едвам ги изядох - щеше да ми стане лошо. Чак почнах да се съмнявам дали да стоиш гладен също е грях. Самодивата обаче пак я нямаше. Дали не я бяха хванали и наказали? Или по този начин ме подтикваше към грехове? Тъй де - за да дойде пак, вече бях откраднал и изял три суджука, и то през пости.

Или тя май беше споменала, че е дебнала баща си цяла седмица, за да дойде тук. Сигурно трябваше да го издебне пак. Само че щеше ли да стане, ако аз не ям суджуци? Като ям суджуци, той по-разсеян ли ставаше? И по-небрежен към нечестивите си задължения? Не ми се вярва, иначе щяхме да гоним изчадията на ада с преяждане вместо с молитви. И точно през пости трябваше да гъмжи от тях наоколо... И като мине след един месец Коледа, как тогава ще й помогна със суджуците да дойде, като вече няма да са пости?

На следващата сутрин брат Иларион се разшумя, че изчезват суджуци. Бил ги броил, и били по-малко. Протоигуменът отец Йоаникий обаче го помоли да провери пак, и той ги брои четири пъти, всеки път различно. Не знам какво си говориха после, накараха ме да изляза, но работата се потули. Само дето монасите цял ден поднасяха брат Иларион да не сбърка по колко паници боб сипва на човек... Вечерта обаче го забелязах, че си носи сламеника към зимника, и не посмях да отида пак да крада.

Самодивата пак не дойде. На следващата вечер обаче ме събуди:

- Ей, глупчо, заспал ли си вече? Уж щеше да ме чакаш!

- Не съм побягнал, нали? Сигурно затова съм и глупчо - че въобще те чакам! Ако сестра ми ми викаше така, щях да я напердаша.

- Или тя теб, като те гледам. Ще си играем ли?

- Ще, ама как? Не можеш нищо да пипнеш. Само те бива да плашиш отците. И да се скъсвам да крада суджуци, а ти да не идваш. Едвам не ме хванаха.

- И мен едвам не ме хванаха... Искаш ли да уплашим още някого?

- Не, благодаря. На отец Андроник още не му е минала цицината. Без да броим как го гледат другите зад гърба му.

Момиченцето се изкиска доволно. Мен ме хвана яд.

- Не е смешно! Човекът не е виновен. А цицината го боли здравата.

- Уф, наистина. - Тя внезапно помръкна. - Преди месец и аз си направих цицина, и също ме боля доста.

- И как така си могла да се удариш? В някоя друга самодива ли си се блъснала? Или примерно и мебелите ви са такива като вас?

Тя изпуфтя отчаяно и извъртя очи. На мен пък ум не ми побираше как от мебели стават призраци. Сигурно след като ги насекат и изгорят. А от кои ли? От такива, дето ги е прескочила котка преди да са догорели? Или от такива, дето са обидили някак свещеник... примерно от стол, дето се е счупил под него? Преди година една скамейка се беше счупила под отец Самуил. Ако се върна някой път на село, трябва да погледна дали призракът й не витае из черквата нощем.

- Паднах от ягодовото дърво - заяви накрая тя. - Откъде да знам, че са му толкова чупливи клоните? После генетиците трябваше да отглеждат ново. И престанаха да ме пускат в лабораторията.

- Страхотно. Значи имате ягодови дървета. А крушова и ябълкова трева? И лукови храсталаци? - Внезапно се сетих, че не се изчерви. - Ама... Наистина ли имате такива работи? Вдън горите ли ги отглеждате, или... Къде живеете всъщност?

- Ъъъ... как да ти обясня? На един друг свят.

- Разбрах. И от кои хора стават самодиви, като умрат? От жените? А от мъжете - сигурно караконджоли. И астрономи. Ти малка ли си умряла, та си малка сега? И какво лошо си направила приживе, та сега си самодива? Не си уважавала свещениците? Или...

Тя скочи към мен и се опита да ме удари, но ръцете й минаваха през мен като сянка. Първия път примигах, след това се разсмях. Тя спря да маха, и както предишния път се друсна на пода и се разрева.

- Хайде, хайде, стига си плакала. Ако беше истинска, щях да се уплаша. Да не се удавя.

- Истинска съм! Повече и от тебе, неграмотник такъв!

- Не съм неграмотник! Мога да чета и пиша. А ти? - Може и да можеше. Щом ходи на училище, нищо чудно. - И какво ти е истинското? Я отвори вратата на килията, да те видим!

- В моя свят мога да отварям врати, колкото си искам! А ти там не можеш и носа си да покажеш!

- Като умра, ще се покажа на онзи свят целия. И понеже сигурно ще умра вече пораснал, ще ти дърпам ушите всеки ден.

- Ама нашият свят не е вашият онзи свят! Наистина си пълен неграмотник. Не знам дали вашият онзи свят изобщо го има. Нашият си е като вашия. И ние сме си живи, не сме умрели.

- Глупости! Защо тогава вместо нормални хора сте самодиви и караконджоли? И астрономи?

- Нормални хора сме!

- Че защо тогава си прозрачна, и не можеш да пипнеш нищо? Я не ме лъжи!

- Това, дето го виждаш от мен, е псевдохолографско изображение. Подпространствени ретрансмитери, и такива работи.

- Аха. А това, дето ти го виждаш от мен, е на свети Йоана Богослов от Откровението Четирите конника на Апокалипсиса заедно с възнесението на Яков на небето и излизането на Йон от търбуха на кита. И такива работи.

- Стига си ме правил на две и половина!

- А ти мен на три и три четвъртини. Защо не си кажеш нещата като хората, вместо да се правиш на важна и да си измисляш разни сложни думи?

- Уф... Сигурно не знаеш какво е холография?

- Не.

- И подпространствен сигнал, и такива работи... Тогава може и изобщо да не разбереш.

- Казвай, пък ще видим. Ама ако си измисляш, веднага ще разбера!

- Знаеш ли... знаеш ли... знаеш ли какво е машина?

- Да. Осквернение на волята Божия, създадено от хора. Пише го къде ли не из светите книги.

- Уф... Е, това че ме виждаш, но не можеш да ме пипнеш, става с машина. Взима само образа ми, но без тялото, и го пренася от моя свят в твоя.

Нещо все пак май беше мътно. Машините са работа на обикновени хора, но...

- А ти как ме виждаш, като не си тук? Същата машина прави обратното с моя образ ли?

- Точно така. В момента стоя в моята стая, а като се огледам наоколо, виждам килията ти. Все едно наистина съм в нея. Само дето е трудно да пиша по клавиатурата на сляпо. Иначе е страшно интересно.

- Клави... клави-а-тура... Това някакво самодивско заклинание ли е? И защо се пише, а не се казва? - А как ли се пише, чудех се. С призрачно чернило на призрачен пергамент? И как ли виждат призрачното чернило в тъмното? Свети ли на тъмно? А на светло тогава как го виждат?...

- Ще ти кажа аз заклинание, глупчо такъв! Това е... това е... ами нещото, с което казвам на машината да прави тези работи.

- А може ли да направим обратното? Аз да съм все едно в твоята стая, и да я виждам?

- Не знам, трябва да проверя. Само че ще иска време - няма да е днес или утре. И май е още по-забранено от това да идвам тук.

- И ще ми покажеш ли ягодовото дърво? А, и как изглежда братовчед ти? - Бях страшно любопитен как изглеждат астрономите. - Има ли рога? Опашка? А копита? Мирише ли на сяра? Какво се хилиш?... И каква е тази история с различните светове? В Библията пише, че Господ е създал само един свят. Или поне не пише за други.

- Ще ти разкажа, като се видим другия път. Хайде чао, че ми се спи.

- А я ми кажи защо ме излъга за яденето на суджуци? Едвам не повърнах, след като изядох двата - и те няма! А днес вечерта не съм ял нито един. И ако продължавам да ги крада, скоро ще ме хванат.

- Защото си много дребен, и трябва да ядеш, за да пораснеш.

- А защо не идваш тогава всяка вечер?

- И сега идвам всеки път, когато мога. Рискувам татко да ме хване. Само че нямам с кого да си играя, освен с теб. А почвам училище чак след две седмици... То пък все едно и тогава не е същата скука, де.

- И аз нямам с кой друг да си играя. - Разказах й набързо за Димо и Георги.

- Значи ще си играем заедно!

- Става. Казвам се Петър. А ти?

- Христина.

- Не може да бъде! Наистина ли?

- Не, ще седна да си измислям ново име специално заради теб... Време е да си тръгвам.

Нещо наистина беше мътно. Не може изчадие на ада да е кръстено на Господа. Не може и името му да може да произнесе, лично отец Геласий го казва. Значи не ме лъже, като казва, че не е самодива. Нищо, другия път ще я разпитам повече.

Ако ме изтрае. От божиите хора малко го могат.


Следващите няколко дни гледах да съм примерен - ей така, от любопитство. Дали това ще задържи Христина да не идва по-дълго време. Макар че май всъщност ми се щеше точно обратното... В неделята след обяда намерих отец Геласий пак излязъл на слънце.

- Отче, а какви още изчадия адови има освен самодивите и караконджолите?

- Какви ли не, Петърчо. Върколаци, вампири, демони... Нечестивият не стои без работа. Ама самодивите и караконджолите са най-чести - не минава месец да не чуем, че са се появили някъде. Другите са по-редки. Преди петнайсет години в съседната околия имаше върколак, а преди малко повече от сто е имало в нашата. А малко преди него пак тук е имало вампир - бил е страшен, убил е над сто души, сума ти очистителни служби са служени заради него - бягал е и пак се е връщал, а на една се е опитал дори да нападне свещеника. Накрая прадядото на сегашния ни проигумен го е прострелял със стрела със сребърен връх... Защо те интересуват тия работи?

- Ами... Интересно ми е. Отче Геласие, а какво е това астроном?

- Астроном ли? За пръв път чувам такава дума. Откъде я знаеш?

Ха сега де?

- Ъъъ, четох я в някакво древно житие. Не помня в кое точно.

- Кое ли ще да е? Уж съм изчел всичките, пък нещо не си спомням... Астроном... астро-ном... звездо-именен... В житие, казваш? Това ще да означава Луцифер, послушнико.

- Това пък кой е?

- Едно от имената на дявола.

Изтръпнах. Христина да е братовчедка на дявола?

- Той, дяволът, много ли имена има?

- Много, Петърчо. Какви ли не, и повечето измамни.

- Отче Геласие, а дяволът нощем ли работи? Или денем?

- Непрекъснато, Петърчо. Не почива нито за миг. Затова се молим и денем, и нощем...

Олекна ми. Христина беше казала, че астрономите нямат какво да правят денем. Сигурно просто ще да е обикновен съименник на дявола.

- И какво ти е толкова интересен сатаната?

- А, нищо, нищо. Чудех се какво ли значи думата.

- Това ще да е. Добре е да го отбележа в трактата за ликовете на нечестивия, като се кача горе да преписвам. А пък как само препича слънчицето... Я по-добре го остави на мира рогатия. Можеш ли да играеш шах?

- Какво е това?

Отец Геласий измъкна от диплите на расото си кесия и я разтвори. Тя се оказа пълна с дървени фигурки, и разчертана отвътре на квадратчета.

- Игуменът не я одобрява много, но в житието на свети Йосиф Водителя пише, че обичал да играе шах - значи е чисто нещо.

- Той ли я е измислил?

- О, не, още отпреди него е. Останала е от времето, когато е имало царе и войни.

- Отпреди Христос ли?

- Сигурно оттам някъде... Белите и черните фигури са две армии.

- И белите служат на Бога, а черните на дявола?

- Не, просто са различно боядисани, да се разпознават едни от други. Тези тук са войниците. Това са командирите им. Това са коне, а това - топове.

- Какво е топ?

- Какво, какво... Обсадна кула, като на рисунките от древните жития. Тук е царят, а това е царицата му...

Отне ми малко време, докато запомня правилата. След това отец Геласий започна да ме учи да играем. По време на първата игра непрекъснато ми показваше къде бъркам. Втората започна по същия начин, но към средата отец Геласий се поумълча, а накрая почна да мисли доста, преди да играе. На третата пак мислеше все по-дълго. Накрая, двайсетина хода след началото, го попитах:

- Отче Геласие, ако си поставя белия командир тук, какво ще стане?

- Ще ти го взема, разбира се. Не виждаш ли, че е под удара на войника?

- А ако след това си сложа царицата тук?

- Ще ти я взема с коня. - Отецът прибра и царицата ми в полите на расото си.

- А ако след това преместя топа тук? И после, като ми го вземеш, преместя и другия тук?

- Ще взема и него. Не разбирам какво искаш да направиш.

- А ако сега преместя коня тук?

- Ще ти взема и него, и ще останеш с един кон и трима войници... Какво?!

Беше се сетил какво ще последва. Гледа невярващо квадратчетата известно време, след това ме зяпна:

- Как го направи?

- Много е просто. Фигурите бяха ей така. Значи, ако си сложа коня тук, и после тук, и твоят цар е обграден навсякъде от пак твои фигури, няма къде да отиде - ще го убия само с един кон и трима войници. Другите фигури не ми трябват. Остава само да ги използвам, за да направя така, че царят ти да е обграден отвсякъде от свои.

Отец Геласий много внимателно проигра ситуацията още няколко пъти. След това ме изгледа като че ли са ми пораснали рога и копи... така де, криле и нимба.

- Още една игра, Петърчо?

Следващата игра отец Геласий изгуби на двайсет и третия ход. И трябваше четири пъти да му показвам как става двама войници да убият всички важни фигури от армията му.

- Много е хитро, отче, нали? Защо да си хабиш другите фигури, когато може и само с двама войници. Да изиграем ли още една игра?

- А, имам работа горе, да преписвам - разбърза се отецът. - Ти нямаш ли какво да учиш?

Хвана ме яд. Толкова интересен беше този шах! Но нали трябваше да съм примерен.


Христина пак дойде една седмица след предишния път. Този път бях още буден. Бях се научил да играя на шах наум, като само си представям кесията с квадратчетата и фигурите. Само че, колкото и да се мъчех, все не можех да се бия - игрите излизаха наравно. А отец Геласий не искаше повече и да чуе за шах. Сигурно игуменът му се беше скарал.

- Спиш ли, глупчо? - стресна ме тя.

- Ако още веднъж ме наречеш така, ще ти... Ще почна и аз да те наричам глупачка.

- Ми как да те наричам, като си глупчо! Сигурно и света си не знаеш откъде се е взел.

- Знам, естествено. - Зарязах играта и отворих очи. Христина беше седнала на пода, или по-точно във въздуха на половин педя над него.

- Я, ама ти си си закърпила роклята! И как блести само. Изпрала ли си я?

- Харесва ли ти? Само че е компютърен образ.

- Това какво е?

- Ами не съм с рокля в момента. Компю... машината, която пренася образа ми, прави да изглеждам, все едно съм. Така ми е по-лесно, отколкото да кърпя ония дантели.

- Ако пък кажеш, че може да те направи да изглеждаш и като триглав змей, ще ти повярвам още повече. Пак ли си крала дантела от музея? А, и ще ми кажеш ли най-сетне какво е музей?

Христина стисна зъби и започна да мотае нещо невидимо из пръстите си. Внезапно изчезна за миг, и се появи отново. И изведнъж започна да се променя. Все едно беше от глина, и някой я месеше. Кожата й позеленя, физиономията й се източи напред и стана на муцуна, пръстите й се удължиха и се покриха с люспи. Усетих как косата ми аха-аха да настръхне, и си заповтарях, че това е само образ... Докато се осъзная и взема в ръце, пред мен вече стоеше зелен гущер колкото нея.

- Сега вярваш ли ми? - заяви доволно гущерът с нейното гласче.

- Да, ама триглавият змей е с три глави - заядох се аз. - И надали е с дантелена рокличка.

Гущерът бързо замърда пръсти. Роклята за момент стана червена и пищна като на картинката от житието на свети Йероним, след това се превърна на къса поличка от папур и изчезна. Израснаха му още две глави - отначало отгоре на първата, една върху друга, след това се разместиха. Известно време се опитваха да се сместят на една шия, докато се поберат някак. Изгледаха ме доволно, след това отвориха усти и избълваха облак снежинки. Чу се ядосано мърморене, снежинките изчезнаха и змеят дъхна отново, този път пламъци. Те префучаха през мен, преди да успея да помръдна или да мигна, и изчезнаха в стените наоколо. Тъкмо да ми напомнят, че това, което виждам, не е истинско.

- Сега вече ще уплаша когото си поискам! - заяви гласчето на Христина.

- Наистина. Като проговориш от тия зелени глави с това тънко гласченце, и всеки ще си помисли, че е ял отровни гъби. - Хрумна ми как да я закача. - Нищо де, така определено си по-красива.

- Ще ти кажа аз на тебе, неграмотник такъв! Само почакай... пи-пи-пи... ква-ква-ква-ква-ква... СЕГА ЩЕ ТЕ ГЛЪТНА, ДРЕБОСЪК ТАКЪВ! - От тавана се посипа прах. Гласът наистина беше страховит.

- Чудя се какво ли ще стане, ако те чуе отец Андроник и дотърчи. Като чуе да приказвам откъм килията си с такъв глас, сигурно бая стени в манастира ще се окажат прогнили.

- ЩЕ ТЕ ГЛЪТНАААА! - Чудовището разпери и заразмахва зелените си ръце.

- И ще дойда ли тогава във вашия свят? Хайде де, страшно съм любопитен.

Змеят замръзна и ме загледа.

- Ще ме гълташ ли, или не? Искам да видя какво е да ме глътне змей.

Погледа ме още малко и изчезна. Няколко удара на сърцето бях сам в килията, след това се появи Христина. И пак се беше разревала.

- Ама теб от съвсем нищо не те е страх! Ако продължаваш, повече няма да си играя с теб!

Стана ми жал за нея.

- Че нали ти ми обясни, че всичко това е само образ? Защо да ме е страх. И... Я, ама ти си с панталони, като циркаджия! Къде отиде роклята? И как ти разрешават вашите?

- Че защо да ми забраняват?! С панталони е много по-удобно.

- Няма ли да ги накаже свещеникът ви?

- Ние нямаме свещеник. Не сме така изостанали като вас... Ти щеше да ми разказваш откъде се е взел вашият свят. Да те видя знаеш ли.

- Знам, естествено. Бог го е създал, пише го в Библията.

- Уфф... Добре де, какво е станало после?

- После Бог създал животните, и накрая човека. Не си ли чела Библията?

- Глупчо с глупчо! А как сте дошли на него?

- Нали ти казах - Господ ни е създал. Защо трябва да идваме отнякъде?

Христина се опули и помълча мъничко, преди да продължи:

- Отникъде не били дошли, значи... А знаеш ли тогава какво е станало след, ъъъ... Христос и още по-нататък?

- Ами известно време след Христос светът тръгнал по пътя на сатаната. Хората измисляли какви ли не машини и други дяволски неща. Имало войни, и Църквата била свалена от власт, и всякакви други ужаси. И тези, които вървели по Христовия път, били все по-малко, и всички тези, дето се занимавали с машините и другите дяволски неща, ги преследвали и гонели, и им се подигравали.

- Супер. Точно така е било, сто на сто. И после?

- Накрая Бог се разгневил и отново смесил езиците на хората, както при Вавилон - и настанал Вторият Вавилон. Всеки вид хора проимал свой език, и все по-трудно се разбирал с другите. И Бог наредил всеки да върви по своя път. За да могат да се разделят грешните от праведните, и грешните да погинат, а праведните да оцелеят. И хората тръгнали по страшно много пътища, едни право към дявола, други по-малко право, ама пак към него, и се спасили само праведните. От които сме ние... Какво се смееш?

Христина се късаше от смях. Стана ми обидно, и се ядосах.

- Стига си се хилила! Това са свети неща, пише ги в свещените книги! И тях ли не уважаваш?

- Ох, ще умра! Ох... Чак такъв неграмотник... Петърчо, ти това вярваш ли го?

- То е затова, за да се вярва. И не съм ти Петърчо, а батко Петър. Една година съм по-голям.

Христина отново избухна в смях. Мина доста време, преди да се съвземе.

- И как точно е станало това? Страшно съм любопитна.

Напънах се да се сетя как точно беше написано в Летописа на Пагубното време.

- Ами като хората почнали да правят машини, това ги отклонило към пътя на дявола, и те правели все по-сложни и по-дяволски машини. Имало такива, дето ядели въглища и дишали пушек и пара, после пък се появили карети, дето вървели без коне, после пък такива, дето се движели от силата на мълнията, и какво ли не още. Почнали да правят машини, дето помагали на хората да мислят, след това такива, дето мислели вместо тях. И други, дето помагали на хората да правят други машини, а после такива, дето сами правели други машини. И така машините станали повече и по-силни от хората, и по-умни, и дошло време, когато започнали да нареждат на хората какво да вършат. Отначало по малко, после все повече.

- Че защо са били толкова глупави хората да ги слушат? - изгледа ме иронично Христина.

- Ами защото уж така хората живеели по-добре, без глад и болести, но всъщност за да ги отклоняват от Божия път. И така машините почти съвсем поробили хората, само искрените в Бога останали незаробени от тях.

- И какво друго? Страшно ми е интересно. Сериозно.

- И почнали да се появяват из света демони и изчадия адови, уж хора, а с дяволски сили в тях - говорели си с машините само с мисъл, били бързи и силни и хитри като за десет души, и какво ли не още. После проимало и други, духове на злото още по-страшни от първите, пародия и осквернение на ангелите - нямали своя плът, а се явявали в какъвто пожелаят образ, където и както поискат, и вършели неугодни Богу неща. И праведните хора били стъпкани, и живеели тежък живот, точно както преди това народът Божи в Египет. И не смеели да кажат, че вярват в Бога и се осланят на Него, защото неверниците им се подигравали, и малоумни ги наричали - а демоните и духовете на злото още повече от другите.

Христина се кискаше тихичко.

- И после?

- И накрая, точно преди Бог да се разгневи и да размеси отново езиците човешки, той пратил вест. Както Мойсей преди, се явил избран от Бога мъж - Йосиф Водителя. И той събрал праведните, и ги повел на път през пустинята на духа. И вървели дълго, и минали през много изкушения, и стигнали накрая Обетованата земя, където живеем сега. И основали Патриаршията.

- А тази обетована земя на кой свят се намира, знаеш ли?

- На този, естествено. Ако беше на оня свят, щяхме да сме при вас.

Христина изпуфтя тежко и извъртя очи. След това запремята нещо невидимо с пръсти, и загледа стената над главата ми.

- Светилничето ли ти е интересно?

- Не, търся урока по история... Ето какво казват нашите учебници: "Навлизането в употреба на нанотехнологиите и мощните изкуствени интелекти осигурило добър жизнен стандарт отначало в напредналите държави, а после и в Третия свят. Това стеснило икономическите различия, и извело на преден план конфесионалните. Основните разлики били във възгледите за допустимата степен на прогреса и нивото на необходимите ограничения. Противоречията се антагонизирали, и..."

- Нищо не разбирам.

- Ами с времето толкова страшните ти машини направили така, че всички живеели повече или по-малко добре. Отначало трябвало да се работи, ама после нуждата хора да работят вече била толкова малко, че нямало работа даже за тези, които искали да я вършат ей така, за удоволствие. И така хората нямали какво да правят, и им оставало много време да мислят и да правят каквото им скимне.

- Демек същото, дето го казах и аз.

- Същото, друг път! И почнали да се разделят на групи, по това какво на кой харесва, и какво мислят за едно или друго нещо. И най-вече по това колко прогрес смятат за позволен и най-добър. Ако имало как, щели да стигнат дотам да воюват, ама Аугментираните и първите Безтелесни не позволявали. Накрая се наложило различните групи да бъдат разделени, и да се свързват само за неща, които са им изгодни.

- И небогоугодните погинали? - Аугментирани? Безтелесни?

- Много малко са "погинали", глупчо! Повечето са си живи и сега. Просто има такива, които не искат да се свързват изобщо, или се свързват еднопосочно, или страшно малко, като вас. Затова не знаят за другите.

- Тоест, всичките грешници са си живи? Ужас! А как ги е разделил Бог?

- Разделили са ги Безтелесните, а не бог! Заселили ги в различни светове, точно както и вас. Паралелни, или нещо подобно. Синхронизирали ги някак един с друг, поне повечето - иначе сега можеше за теб да е нощем, а за мен денем, и при теб да е зимата, а при мен - лятото. Регулирали им климата, и такива неща. И на твоя също - иначе сега отвън щеше да има сняг. Знаеш ли изобщо какво е сняг?

- Да. По-миналата година през януари валя, почти цял предиобед. Дядо ми Стефан разправяше, че като бил млад, имало една толкова люта зима, че три пъти валял сняг, и единия път като паднал си останал по земята, и се стопил чак на следващия ден, а водата в котлето хващала кора отгоре този ден... А като са се смесили езиците, как така говорим с теб на един и същи език?

- Групите ни имат общ произход, и и двете са си запазили езика през времето. Затова и избрах точно вашия свят да идвам тук. Иначе трябва да уча езици, и какви ли не други неща. Абе, скука.

Ако тези неща са скучни, рекох си, какво ли ще й се види моето учене.

- А има ли други благочестиви от живите, като нас, или всичките са грешници?

- Има всякакви. Религиозни фанатици като вас не са много, но и такива има. Някои примерно са отрекли цивилизацията въобще, и са се върнали към животните. После повечето от тях пак са тръгнали да еволюират, де. А някои не са - страшно е интересно да ги изучава човек. На другата крайност са тези, които са искали безкраен и неограничен прогрес - те отдавна вече са Безтелесни.

- Това какво ще рече?

- Нямат постоянни тела, създават си каквито им хрумне за мига. Владеят сили, които ние даже не можем да си представим, всеки един от тях знае и може хиляди пъти повече от всички обикновени хора накуп...

Ясно какво са, значи. Духовете на злото от Летописа на Смутното Време. А пък онези другите, Аугментираните, сигурно са демоните, дето са уж хора, а с дяволски сили в тях? Дето си говорят с машините само с мисъл, и прочее?

- Нашата група е смятала за оптимално нивото на прогрес от известно време преди разделянето - продължаваше гостенката ми. - Грубо, де. Татко казва, че при подбирането на отделните елементи от утвърдения начин на живот е имало толеранс от стотина години, и че разни неща, дето ние ги ползваме заедно, тогава са се появявали с по петдесет и повече години разлика... И понеже връзката между групи на различно ниво на развитие се прави най-добре от такива на междинно ниво, и нашата била много отворена за контакти, ни избрали да правим връзката с десетина изостанали свята като вашия, и с няколко по-развити.

Както и да е, сигурно ще го разбера всичко това после. Важното е да не се издавам, че не схващам.

- А нашата група най-праведната от всички ли е била?

- Има групи, които са се изолирали напълно - изгледа ме дяволито Христина. - Те сигурно ще да са още по-праведни... Други са постигнали договореност за много ограничена връзка - вашата е била такава. Дали сте разрешение да ви изучават срещу това да се представят за самодиви, таласъми и други подобни, с цел укрепване на религията.

Бях като ударен от гръм.

- Не може да бъде! Искаш да кажеш, че...

- Точно така, глупчо. Нашите изследователи могат да ви изучават, но са длъжни за отплата да се представят за зли духове и да плашат хората. За да могат вашите свещеници да ги гонят. Видя как можеш да изглеждаш иначе, нали? Татко се занимава с това - да оформя образите на изследователите като самодиви и караконджоли, и да ги прехвърля където трябва във вашия свят. И аз използвам тайно неговата машина, която го прави.

- Искаш да кажеш, че самодивите и караконджолите само се преструват на лоши? И че като се спомене Божието име бягат, защото е такава уговорката, а не защото ги е страх? - Сетих се, че тя е кръстена на Господа, и че не се изчерви нито веднъж, докато обясняваше. - Не може да бъде! Само като го разкажа на отците тук...

- Не бива да го казваш за нищо на света! Това е тайна, разбираш ли? Даже и аз не трябва да знам всичко за нея, преди да порасна и да държа изпити. Докопах се непозволено.

- И какво ще стане, ако я разкажа?

- Ами като престанете да се плашите, всички изследователи ще почнат да ровят защо. И някой изследовател ще го разбере, и нещата ще стигнат до татко. И той като претърси, ще намери какво е станало, и няма повече да мога да идвам и да си играем! А сигурно ще накажат и него.

- Добре де, ще си мълча. Но идвай по-често.

- Идвам колкото често мога, татко вече подозира, че нещо не е наред! Ако ме хване... А ти само дремеш в килията и чакаш.

- Не дремя! Играех шах наум. Сам със себе си.

- Брей! Много умен си се извъдил.

- Искаш ли да изиграем една игра? Да видим кой е по-добър.

- Мразя шаха до смърт. Ама татко ще те бие като добрутро.

- Като добрутро ще го бия аз. А после той теб, само че не на шах.

- Глупчо такъв! Тръгвам си.

- И престани да ме лъжеш, че само се преструвате на лоши. В нашата околия преди години е имало вампир, който е убил над сто души.

- Ще проверя, и ще ти кажа каква е работата. До скоро!


Последва още една скучна седмица. На отец Андроник му мина цицината, и брат Йоан му скова нова врата на килията. Стана яка като манастирската порта, от три пръста дебели дъски. С пълна сигурност беше най-здравата врата на килия в манастира - всички монаси се шегуваха, че през нея даже самодива няма да може да влезе. Брат Харалампий пък веднъж добави, че това няма значение, и че важното е Андроник да не може да излезе, ама като ме видя, че го слушам, млъкна. Отец Андроник много искаше вратата да се отваря отвътре навън, ама игуменът не даде.

Брат Иларион спа няколко нощи в зимника, да лови кой краде суджуци, докато една сутрин протоигуменът не го хвана, че мирише на вино, и не му забрани. Братът се опъваше и настояваше, че откакто спял там, суджуците престанали да изчезват, ама от това протоигуменът само реши, че цялата история със суджуците отначало си е била лъжа, и се ядоса още повече. Аз обаче не посмях повече да ида там нощем, да не би брат Иларион да слухти.

Прерових свещените книги, да търся истории за сатанинските изчадия. В по-старите книги имаше много за демони, в тези от точно преди Втория Вавилон - също, но от след това се споменаваше само няколко пъти, и нищо конкретно. Виж, за вампири и върколаци пишеше доста. А самодивите и караконджолите направо се прескачаха. Отец Геласий много се радваше, че съм станал толкова старателен в четенето.

- Ще стане от това момче монах за чудо и приказ - заяви той веднъж на отец Никодим. - По цял ден само чете старите жития.

- И все за адските сили, като гледам - отвърна намръщено наставникът ми. - Защо са ти толкова интересни бе, Петърчо? На житиетата на светците дремеш като лалугер.

- Не дремя! Слушам.

- Затова ли ме пита оня ден на боб ли е врачувал Василий Врач? Май трябваше да извадя пръчката.

- Сигурно нощем тайно го навестяват самодиви, та се учи да ги гони - изкиска се отец Геласий.

- Още му е рано за това, Геласие. - Отец Никодим го изгледа накриво.

- Аз такова... искам да се науча да прогонвам самодиви... И си мечтая някой път да хвана караконджол. И да го докарам да го затворим в манастира.

- Ще хванеш два - пак се изкиска отец Геласий. - На теб и самодива ще ти натежи.

- Я остави момчето, Геласие - застъпи се за мен отец Никодим. - Гледам, че нещо не играете с него шах напоследък. А ви видях преди десетина дни да го учиш. Какво стана?

- А, научих го вече. Много добре даже. Кой ще служи тази година Коледната служба?...


Вечерта се появи Христина.

- Ако знаеш колко примерна съм станала заради тебе! По цял ден седя и чета учебници, даже тези за големите! Татко е на седмото небе от радост. Обеща ми глайдер. И навсякъде се хвали с мен - как не върша вече никакви бели, а само уча.

- И вече пускат ли те навсякъде? При ягодовото дърво?

- Никой не ще да му вярва - посърна тя. - Глупчовци.

- Глупчовци ли? Хм... А провери ли за вампира?

- Да. Една от групите ни го е описала. Не е убил над сто души, а само деветдесет и двама. И не е наша работа.

- А чия?

- Точно преди Разделението много хора са си давали какви ли не умения. Имало е как. Всеки е искал да е с нещо по-специален, ако ще и много шантаво да е, а пък то после се е предавало на децата му. Така че нищо чудно във вашия свят да е попаднал някой, който по наследство е вампир. Същото е за върколаците - това човек да може да кара другите да си мислят, че изглежда иначе, е било много желано умение. Сигурно на вашите просто не им е хрумвало да се правят на друго освен на вълци.

- Надали сред нас има такива. Ние го смятаме за сатанинска работа. И защо си толкова сигурна, че си е наш, а не е ваш?

- Защото когато нашата група се е образувала, е имала условие да няма хора с по-особени умения. За да била стабилна групата. После се оказало грешка, ама вече е късно - търсим такива под дърво и камък, ама не идват лесно. А в групи като вашата са приемали всеки, който е кажел, че вярва в господа. И много често тези с по-особени умения не са си ги харесвали, и са търсели опора в религията. А пък някои не са ги искали никъде другаде. Така че най-особените могат да се намерят точно при вас.

- А защо не можете да си направите хора с по-особени умения? Нали е можело? Или защо не си поканите от при нас? Ох, то пък забравих, че не може...

- Нивото на развитие на групата ни е от преди времето, когато е можело да си направим. Затова и не е позволено. Било конфликт на тезаурусите, и разни там подобни дървени философии.

- А как стават чудесата? Днес иконата на Богородица излекува един мъж с гноясал крак. Както се молеше, и хоп - изведнъж парцалите с гнойта хвръкнаха от крака му, и отдолу беше здрав. И той, и жена му припаднаха. А преди месец на едно дете откъснатата ръка му порасна отново. Докато мигнеш.

- Глупости. Не може да бъде. Това ние не го можем...

- Честен кръст!

- Добре. Ще проверя, и ще ти кажа. Искаш ли сега да ми дойдеш на гости?

- Има ли как?

- Да. Научих как става. Сега ако не ме хванат, ще е направо супер. Дано да няма записи в Центъра за връзка, че там няма как да ги изтрия. Ако знаеш колко забранено е да ти покажа каквото и да било от нашия свят, лошо ще ти стане. Нарушава както Конвенцията за връзка, така и правилниците и на вашия свят, и на нашия.

- Какво да направя?

- Изправи се на сламеника. Така... Затвори си очите.

- Защо?

- Завива се лошо свят, ако гледаш в момента на смяна на образа... Сега ги отвори.

Отворих ги - на пода вместо Христина седеше и ме гледаше голяма тлъста зелена жаба. Като в приспивните истории на мама - там имаше някаква жаба, която беше урочасана красавица...

- Вашият свят някаква приказка ли е?

- Толкова ли ти харесва?... - чу се гласът й отнякъде. - Ха! Ама че съм... - Жабата изквака и подскочи. След това изчезна, и в миг на нейно място се появиха две жаби. След това четири. След това цяла кошница. Докато мигна, и из цялата килия скачаха и квакаха жаби.

- Значи светът ви е нещо като блатото край село?.

- Ще ти кажа аз блато, глупчо такъв! Обърках настрой... нещо.

- Искаш да ми покажеш, че можеш да се превърнеш и в жаба ли?

- Ако само видиш в какво още мога да се превърна! Приготвила съм ти изненада, но ще е после. Пак си затвори очите... Отвори ги.

Направо зяпнах. Килията ми я нямаше. Бях в някаква много странна стая. Таванът светеше равномерно, сигурно беше матово стъкло като на прозорците в манастирската черква. Стените бяха бели, като току-що варосани. Пред мен Христина седеше на ниско столче пред масичка, на която имаше някакви кутии, и тракаше с пръсти по едно парче дъска, сложено най-отпред. В стаята нямаше нищо друго.

- Харесва ли ти? Обрала съм половината мощност на ретранслатора само за нас, за да е ясен образът.

- Че как живееш тук? На пода ли спиш? Къде ти е тогава сламеникът? И светилниче нямаш. Като мръкне, с какво си светиш? А, а защо при вас сега е денем? Нали уж...

- Не е денем...

- Глупости. Луната ли свети през стъклото на тавана? Ще да е доста по-светла от при нас. А какво има в тия кутии на масата? И тези дъска... я, тя също е на квадратчета! За шах ли е? Не, не е квадратна. И квадратчетата са разместени... Това по тях не са ли букви? А къде е вратата на стаята, как излизаш навън? И прозорци няма. И скрин даже, да си сложиш каквото имаш...

- Ох, стига, моля те! Ето ти леглото.

Тя тупна с пръст по стената отляво, и от нея внезапно изскочи дълга и дебела дъска, точно колкото да легнеш, и с хвърлени небрежно отгоре й смачкани и усукани завивки.

- Ето ти и шкафове.

Пипна стената малко по-натам – и внезапно в нея се отвори вратичка, и през вратичката се изсипаха на пода купчина какви ли не неща. Дрехите и книгите ги разпознах, ама имаше и какви ли не други, дето не знаех какво са. Христина измърмори нещо ядосано, събра набързо всичко от пода, натъпка го обратно в нишата зад вратичката и я притисна силно, за да се притвори.

- Ето ти и вратата.

Протегна ръка към отсрещната стена - и една врата място се плъзна настрани и се скри!

- Затвори си устата, че ще ме глътнеш. Само да не ни чуят... - Вратата отново изникна. - Прозорците... къде ги искаш, и какво да показват?

Досетих се, че се опитва да ме впечатли.

- Ами искам цялата тази стена да е прозорец, и той да показва двора ви през зимата. А на онази искам ей толкова голям прозорец, и да показва двора ви през лятото. - Ухилих се доволен, но изведнъж ми преседна. - Как го направи? И това ли ви е дворът? Планина отляво, и езеро без край отпред, и никакви къщи наоколо? Не живеете ли в село? И защо ме излъга, че при вас е нощ? Над езерото таман изгрява слънцето... а над планината е обедно време?!?!

- Холоекрани. Точно като с изображенията. Така ми се щеше и компютъра да го свържа към тях, ама тате и мама не дават. Лошо било за очите.

Малко по малко се съвземах от номера с прозорците.

- А мен как ме виждаш?

- Както ти мен преди. Само че по-дрипав. Искаш ли да се видиш? - Тя потупа с пръсти по стената срещу мен. Внезапно тя изчезна, все едно се отвори прозорец, и оттатък нея се появи ситно хлапе с елек и потури като моите. Наведох се, за да го видя по-добре - и то също се наведе!

- То... то мърда заедно с мен! Това аз ли съм? Толкова ли съм дребен?!

- Ти огледало не си ли виждал?

- Не съм, разбира се. Огледалото е изкушение на дявола, кара хората да се самолюбуват. Отец Никодим ми го е споменавал, заедно с машините и другите дяволски работи.

- Че в какво се оглеждате тогава?

- Когато много трябва - в леген с вода. Мама по това хвана голямата ми сестра, че се кипри заради ерген - когато излезе, легенът все мокър... Ама огледалото е страхотно - все едно аз стоя там!

Тя се усмихна дяволито.

- Искаш ли една изненада? Затвори си очите за малко... Сега ги отвори. Харесва ли ти как изглеждаш?

- Ъ... ъ... Това не съм аз! Това е образ от машината ти!

От огледалото ме гледаше момиченце с дантелена рокличка, и очите му аха да изпаднат.

- Ами, не си ти! Я се погледни! - заяви доволно Христина.

Ужас! Усещах си потурите, но като погледнех надолу, виждах рокличка и два голи крака под нея.

- Ей, така не е интересно! Не искам да играя така!

- Ааа, уплаши ли се? Урааа! И теб имало с какво да изплаша!

- А, не съм. Ама като отида сутринта на молитва, сигурно всички ще си направят цицини. А отец Никодим - после и мазоли от пръчката... Върни ми обратно образа. Наистина не е приятно.

- Ако не искам?

- Тогава си лягам да спя. Пък ти прави каквото искаш. - Опипах около себе си - сламеникът си беше там. Легнах на него и се завих с чергата презглава.

- Ей, събуди се!... Добре, махам го. Само дето цял ден го гласих... И защо толкова се плашиш да изглеждаш като момиче? На мен пък не ми пука да изглеждам като момче. Нашите така и така казват, че по-добре да бях момче - щяла съм сигурно да бъда по-кротка отсега.

- Ако това ти е изненадата, хич не е смешна - упорствах аз.

- Че какво й е чак толкова? Я кажи, да видим?

- Ами не знам. Не е редно. - Отворих очи, и пак щях да хлъцна. Срещу мен на пода на килията седеше отражението ми и ме гледаше обидено. В последния момент се сетих, че Христина се е докарала да изглежда като мен. Сигурно се беше гласяла да ни размени образите.

- И какво като не е? Редно ли е да разговаряш със самодиви? - Гласът й също беше станал момчешки. И не беше прозрачна - направо имах чувството, че е в килията, и ако се протегна, ще я пипна.

Седнах на сламеника с подвити крака.

- Ти нали не си самодива?... Де да знам. Просто ми харесва да съм момче. По-добре ми е така.

Отражението ми скръсти крака точно като мен и ме изгледа иронично.

- И какво му е по-добрето?

- Амиии... Че не можеш да ме уплашиш, като начало. - Ухилих се доволно.

- Така ли? Като видиш само какво още...

Не успя да продължи. Вратата на килията се отвори с трясък, и вътре връхлетя брат Иларион! Хлопна я зад себе си, и кресна:

- Я да видя аз какво става тук!

Бях си глътнал езика, отражението ми също го гледаше зяпнало и неподвижно. Той обаче се опули, и запрехвърля очи от мен към него, и обратно.

- Какво?... От две-три чашки?!... Петърчо... ти си този левият, нали?

Не позна. Ръката му мина през рамото на изображението.

Христина хлъцна тихичко, бързо замърда с пръсти и хоп - изчезна! Само че след миг се появи пак - този път право срещу брат Иларион. Той подскочи и издаде някакъв странен звук.

Христина изохка, протегна ръце срещу него и замърда пръсти. Брат Иларион понечи да се присвие, но внезапно се облещи - тя започна да се променя, все едно някой меси глина. Кожата й позеленя, лицето й се удължи напред на люспеста муцуна. Докато преброя до три, срещу брат Иларион вече стоеше в дрешките ми зелен триглав гущер колкото мен. Краката на манастирския готвач омекнаха, и той приседна на пода.

- Проклетата клавиатура! - изписка гущерът с гласчето на Христина, и замърда дългите си зелени пръсти към брат Иларион. Той изхърка, отскочи, залепи се за вратата и задраска гърбом по нея, опитвайки се да я отвори, но все не напипваше резето. Гущерът изчезна, и хоп - Христина се появи пак, с бяла самодивска рокля, светеща и леко прозрачна.

- ПО ДЯВОЛИТЕ! - избоботи тя с гласа на триглавия змей, размърда пръсти под носа на брат Иларион, и изчезна отново. Братът подскочи, и диво се заоглежда. Внезапно обаче пред него се появи грамаден мъжага с рижа брада, метална ризница, шлем с рога като на картинките от писанията, и огромна секира. Брат Иларион се оцъкли, вторачи се в рогата на шлема и се притисна към вратата.

- Ква-ква-ква-ква! - заяви ядосано мъжагата и замърда пръсти във въздуха. Секирата в ръката му се заклати застрашително към брат Иларион, който побеля като вар. Мъжагата се втренчи напред през брат Иларион, и внезапно се разсипа на купчина жаби, които заскачаха из килията.

Брат Иларион измуча така, че косите ми се изправиха, и с отчаяно движение напипа дръжката. Вратата хлопна зад него, и чух как краката му трополят бързо по стълбите. След това се чу трясък и глухо изохкване, и после пак бързи стъпки.

Жабите изведнъж изчезнаха. Оглеждах се известно време, но бях сам в килията.

- Петърчо, чуваш ли ме? - прошепна Христина до ухото ми. Обърнах се, но до мен нямаше никой.

- Къде си?

- Тук съм, но не се виждам. Голяма поразия ли направих?

- Как да ти кажа...

- Кой беше това?

- Брат Иларион, манастирският готвач.

- Да каже на свещениците ви ли отива?

- Абе... Не ми се вярва. Пък и да им каже...

- Неграмотник! Изкара ми акъла, и обърках командите. Само да ми падне, така ще го изплаша, че... че...

- Недей, вярвам ти. Пък и вече го изплаши сигурно повече и от отец Андроник.

- Наистина ли?

- Даже май се и удари по-зле от него, ако чух добре.

Чу се тихичко изохкване. Май новината не й хареса особено.

- А сега е по-добре да си тръгваш. За всеки случай. И нали ще минеш пак, когато можеш? Искам да те питам още едно-две неща... Е добре де, малко повече.

- Ще мина. До скоро!


Докато отивах сутринта на молитва, треперех какво ще стане, като ме види брат Иларион. Когато влязох обаче в черквата, още го нямаше. Дойде последен, и куцаше здравата. Заобиколи ме от колкото далече можеше и се сгуши на най-задния ред. По време на молитвата го погледнах крадешком - не бях виждал през живота си някой да се моли така горещо. Игуменът май също го беше забелязал. След молитвата заяви:

- Вървете и днес с Бога. А ти, брате Иларионе, ела при мен.

Мислех, че ще го похвали за образцовата молитва, но не бях познал.

- Къде си се ударил? И не ми ли дъхтиш на вино, грешнико? Три дена преди Коледа да се натряскаш като свиня! Така ще те накажа, че...

- Не съм пил, отче! Не съм, имай милост! Вечерта такова, бях при Петърчо, и се ударих. И после пих една глътка, да ме поотпусне болката.

- Така ли? Нещо тая май е съшита с бели конци. Петърчо, не се изнизвай, а ела тук! Вярно ли говори брат Иларион?

Брат Иларион ме изгледа ужасено и се заотдръпва. Ако игуменът го заразпитваше... Трябваше да му помогна някак. Само дано да не се изчервя!

- Така е, отче игумене. Вчера... ъъъ... не можех да заспя, и си повтарях молитвата за след лягане. Брат Иларион ме чул, че говоря, и мина да види наред ли е всичко. И като излизаше от килията, се спъна в нещо и падна, и се удари.

- Точно така беше, отче игумене! - грейна брат Иларион.

- И как така си чул Петърчо да говори чак долу от зимника? Аз пък си мисля, че ако ще да се скъса да крещи, пак няма да се чуе дотам. Че и до ката под него даже. Това около тебе е манастир, а не къща на миряни, ако си го забравил! Да си видял тук стена, по-тънка от два лакътя?

Брат Иларион премига объркано. На мен обаче ми хрумна нещо.

- Нали бяха крадени суджуци преди време, отче игумене, и брат Иларион обикаля вечер навсякъде и дебне някой да не се опитва да се промъкне в зимника. Виждал съм го и преди.

- Точно така, отче игумене! - допълни усърдно брат Иларион.

- Нещо мътно има тука. Петърчо, я ела ми дъхни... Хм. Я пак... Хм, не усещам да миришеш нито на вино, нито на месо... Добре де, да речем, че не ме лъжете. Но ще те проверявам от време на време дали не пиеш, брате Иларионе. И след закуска да се помолиш.

- До края на живота си няма да сръбна нито капка, отче игумене! Кълна се!

Игуменът въздъхна и направи отегчена физиономия, и махна с ръка да излизаме.

Денят мина в предколедна подготовка. Показваха ми как се прави всичко - как се приготвят свещите, как се меси коледната пита и какво ли не. Брат Иларион ми показа как се приготвя месото за коледната трапеза, и през цялото време беше ухилен като делва с петмез. Когато за малко останахме сами в магерницата, той се наведе към мен и прошушна:

- Благодаря ти, че ме измъкна пред игумена.

- Няма нищо. - Честно казано, длъжник му бях, заради номера със суджуците.

- Много ли бях пиян вчера?

- Не. Ъ, тоест да. Такова, май даже ме виждаше двоен. И май и други неща.

- Ох, не ми напомняй! Цяла армия демони адови!

- Цяла армия ли? Ама Хри... Тоест, не знам, де, не съм видял абсолютно нищо. Какви са били?

- Не подлежат на описание. Ужаси нечовешки и сатанински, цели легиони. Чудовища, демони, какво ли не. Като си припомня, и езикът ми се схваща. Стотици дяволи с вили, и всякакви други адови чудовища! Като се нахвърлиха всичките върху мен, и щях да умра!...

- А... Аха. Ясно. Защо дойде горе?

- Пийнах няколко чашки, болеше ме зъб де, та да ме отпусне. И тръгнах да се разхождам, докато ми мине. Обикновено от виното не ми става нищо, но тая вечер ме хвана много лошо.

- Как така те хвана?

- Преди седмица отец Онуфрий, той нали е много стар и спи леко, разправяше, че е чул някъде от горните катове да боботи някакъв глас, ама гласище като на триглав змей! Само че после не се чуло нищо, и като на сутринта всичко било наред, той разбрал, че е сънувал... Дойде ми по едно време смелостта, и реших да се кача и да огледам. И като стигнах до твоя кат, чувам - говориш с някакво момиче! Тоест, счува ми се, де. После пък приказваха две момичета. Още малко и щях да повярвам на отец Андроник, че... Да не ме издадеш? Протоигуменът нареди да не казваме на послушниците.

- Няма, няма. Даже не ми е интересно... Та, какво е казал отец Андроник?... Кажи, де!...

- Ъъъ... - Брат Иларион се огледа пак. - Че бил видял в килията си самодива. И какво ли не още.

- И какво още?

- Бил я прекръстил, и тя побягнала с писък, а той я подгонил и се спънал... Не му повярвах тогава, ама като ми се стори накрая, че те чувам да говориш сам със себе си, не издържах и дойдох да видя каква е работата... Чувал съм, че пияниците виждали мишки и змии, ама каквото аз видях, добре, че ти не го виждаше - щеше да припаднеш от ужас!... Повече няма капка да сръбна до живот! Ама този път наистина!


Когато се прибрах вечерта в килията си, бях убеден, че Христина няма да се мерне днес - нали идваше горе-долу през седмица.

Не бях познал.

- Петърчо, събуди се!

Отворих изненадано очи. Христина светеше срещу мен в тъмното. Надигнах се и седнах на сламеника. Нещо не беше наред.

- Дойдох да ти кажа, че няма да идвам повече.

Стоеше неподвижна като камък, и гледаше във въздуха над мен - това не беше наред. И говореше със съвършено равен и безизразен глас - равномерно като тракането на воденица. Какво ли беше станало?

- Искам да забравиш, че сме се виждали. Аз съм наистина самодива.

И устните й не се движеха заедно с говора! Значи пред мен беше само образ... а Христина я няма... и този образ го прави някой друг!

- Има и караконджоли, и ние наистина ви мислим злото...

Кой друг, ако не баща й? Хванал я е, и сега се опитва да замаже нещата. Какво да направя?... Мога ли да го изхитря някак?... Я да пробвам!

- Ъъъъ, радвам се да се запозная с вас, уважаеми татко.

Христина внезапно млъкна като прерязана. Значи съм познал! А как той да не се сети, че само гадая?

- Сигурно такова, машината ви де, нещо не е наред... Виждам ви като през мъгла, и от време на време изчезвате за по малко... - Чудех се какво да излъжа, че да звучи като вярно. - Иначе много приличате на Христина, имате същите очи...

Изображението срещу мен започна бързо-бързо да се появява и изчезва. За момент стана като направено от светещи линии, след това за миг се мярна мъж с чорлави коси, наведен над масичка точно като тая в стаята на Христина, и бясно тракаше по също такава дъска. След това изображението се появи отново - толкова истинско, че направо все едно тя стоеше в килията. Даже не беше прозрачна. И почна отново, точно както преди:

- Петърчо, събуди се! Искам да ти кажа, че няма да идвам повече. Искам да забравиш, че сме се виждали. Аз съм наистина самодива...

- С тая щръкнала коса приличате повече на караконджол. - Дано онзи мъж да беше той. - Нищо де, тракайте си по дъската, много е интересно.

Христина отново млъкна и постоя неподвижна. След това заяви, без да си мърда устните, с деловит мъжки глас:

- Мамка му! Трансмитерът е повреден. Твоя работа ли е това?... Като те напляскам, ще ти кажа какво не си пипала!

- Включете се нормално - обадих се аз. - Така се виждате зле, ъъъ, показва и разни други неща освен вас. Сигурно забранени, не съм виждал никога преди такива. А вас ви виждам така или иначе.

- Това е то късмет - заяви ядосано мъжкият глас. Неподвижната Христина изчезна, и внезапно сред килията ми изникнаха две фигури. Христина - май този път истинската - седеше виновно на плочата-легло, която бях виждал в стаята й, а на столчето пред масата беше същият мъж, който се мярна за момент. Значи наистина беше баща й. Късмет!

- Да се повреди трансмитерът точно сега! Вместо да оправим нещата, само ги дооплескахме. Като почне някой Безтелесен да го ремонтира, ще разбере какво е станало, и ще ни направи на нищо!

- А ще доразкажете ли каквото бяхте почнали за самодивите, караконджолите и злото? - попитах аз.

- И какво стана? От трън, та на глог! - продължи сърдито таткото, без изобщо да ме погледне. - Мило ми домашно бедствие, вкарало си ни в пряко нарушение на Конвенцията. Даваш ли си изобщо сметка каква каша си забъркала? Помисли си само колко изследователски групи в момента изглеждат като обикновени хора. За ужас на всички. Чудя се как не са се оплакали.

- Защо за ужас? - учудих се аз. - Напротив, за радост на всички. Кой ще се оплаче, че вижда нормални хора вместо караконджоли?

Бащата на Христина не ми обръщаше никакво внимание.

- И какво си направила? Цялата телеметрия мисли, че всичко е наред.

- Татко, не съм го пипала изобщо! Предишния път работеше екстра!

- Знам, изгледах в Центъра записите на посещенията ти тук. Сигурно си го повредила точно с обратната връзка последния път. Поне един месец без вечеря, като начало. И забрави изобщо за глайдера!

- Тя не е виновна - реших да защитя Христина. - Не е повредила тран... трансмитера. Групите ви си изглеждат както трябва. На вас, де.

- Писна ми от тебе, потомъко на техническа цивилизация! - завъртя се бащата на Христина към мен. - Я кажи, какво е трансмитер?

- Каквото и да е, наистина не е повреден. В килията ми се виждаше Христина. Просто се сетих, че това не е тя - никога няма да каже такива неща. И реших да ви изхитря.

Христина ме изгледа опулено, след това се просна по гръб на плочата и започна да се смее до скъсване и да рита из въздуха. Таткото премига, след това подбели очи и се хвана за сърцето. Уплаших се, че може да му стане нещо.

- Ти... ти... - Таткото едвам си поемаше дъх. - Ти си по-голяма напаст и от нея! Знаеш ли какво значи да лъжеш? Колко е недостойно?

- Например да се представиш за дъщеря си, и да говориш лъжи от нейно име ли? Знам, и още как.

Бащата на Христина се хвана за главата и махна с ръка. Изглеждаше здравата ядосан.

- Какво ли изобщо говоря с теб. Повече няма да се свързвате, и точка. Ясно?

- Няма да стане, татко - кресна Христина. - Ако трябва, ще разбия цялата ни компютърна система, но ще си намеря връзка!

- Срещу експертите от Центъра не можеш да направиш нищо. Още по-малко пък уважаемият ни Петърчо.

Хвана ме яд. Тоя Христинин татко май не ми беше сърбал попарата.

- Уважаемият ни Петърчо може да направи нещо, уважаеми татко на Христина.

- Да бе, технически чудотворецо. Само че главата ми не побира как. Ще кажеш на мама и на тате ли? Или на игумена ви?

- И не само на тях. Ще разкажа, че сме се свързвали пряко, и че знам за вашия свят всичко забранено. Ще ви опиша как изглеждате наистина. Ще разкажа на отците ни какво са всъщност и самодивите, и караконджолите, и всичко останало. Да не се боят от тях, а да ги питат защо са тук, и какво изучават. И да им казват откъде знаят тези неща, за да не смеят онези да ги плашат.

Таткото се смръзна. След това физиономията му бавно се удължи, и той отново подбели очи.

- Господи, какъв кошмар!

- Напротив! Знаете ли каква радост и веселие ще е? Сигурно ще направят деня църковен празник! И ще напишат житие за мен, като за светците!

Той започна да блъска с юмруци главата си. Помълча известно време, после поклати глава:

- Това не може да остане така. Нямам право...

- Нали вече е станало? - попита Христина. - Защо тогава да не остане?

- Защото е нарушение. В техния свят ще се пръсне забранена информация, и...

- Няма да се пръсне - прекъснах го аз. - Няма да кажа нищо.

- Така ли?... Петърчо, можеш ли да си спазваш думата?

- Да!

- Ама наистина?

- Съвсем наистина.

- Не вярвам.

- Обещавам! Сега ще ни разрешите ли да се виждаме?

Таткото се усмихна доволно.

- Не ти вярвам, че можеш да си спазваш думата.

- Така ли?!

- На по-предишната ви среща ти каза, че ще ме биеш на шах като добрутро. Ще поиграем на шах. Победиш ли ме, спазиш ли си думата, значи можеш, и ще ви разреша да се свързвате. Иначе няма да стане. Справедливо ли е? - Той се усмихна още по-широко.

- Татко, това не е честно! - подскочи Христина. - Ти си гросмайстор, най-добрият на шах в Центъра си! А той току-що се е научил. Петърчо, колко пъти си играл на шах?

- Четири...

- Виждаш ли, татко? Не е честно...

- Тогава да не е давал дума, Христинче. И аз нямам право да ви разреша връзка, защото е пряко нарушение на Конвенция от хиляда години, и на какви ли не още договорености, и за това се наказва, а ти го искаш от мен, нали? Тогава е справедливо и той да си спази думата. Е, Петърчо?

Хвана ме страх, но нямах изход.

- Добре.


Бащата на Христина натрака нещо на дъската си, и на пода пред нас се появиха фигури за шах, наредени върху дървена дъска с квадратчета на нея. Бяха разкошно направени, сигурно дърводелецът ги беше работил с месеци. Откъм мен бяха белите.

- Играй!

Замалко да се опитам да преместя с ръка фигурката. Усетих се навреме, и само посочих:

- Този войник - тук.

Таткото ме изгледа странно, след това тракна по онази дъска на масата, и войникът ми отскочи две квадратчета напред. Черен се премести срещу него.

- Този войник - тук...

Към десетия ход таткото престана да се усмихва, и започна да мисли все по-дълго. Наистина беше много по-добър от отец Геласий - иначе щях да го бия някъде между петнайсетия и двайсетия ход. На шестнадесетия си измисли някакво прескачане на топа през царя, а два хода по-късно твърдеше, че аз нямам право да го правя, като царят ми е заплашен. Щях да го обвиня в нечестна игра, но Христина потвърди, че е правилно. Нищо, де - и това не му помогна. На четиридесет и деветия ход загуби играта.

- Е, татко? - запита Христина, която още не вярваше на очите си.

- Правилата на турнира са по шест партии. Тепърва ще видим. - Татко й изглеждаше малко нервен.

Втората игра я спечелих още на тридесет и шестия ход. Бях научил доста от първата, и успях да направя един много хитър номер - на всеки ход хем да плаша царя на таткото, хем да му взимам фигура, и така девет фигури подред. Бащата на Христина само пъшкаше, и мислеше толкова дълго преди всеки ход, че започнах да подремвам, докато го чакам.

- Татко, не мислиш ли прекалено дълго? - попита дяволито Христина.

- Имам право на два часа за мислене.

- Да, ама Петърчо играе, без изобщо да мисли.

- А какво има за мислене? - учудих се аз. - То се вижда какво трябва, само местиш фигурата...

Таткото ме гледаше като брат Иларион превъплъщенията на Христина.

Третата игра той я започна направо страхотно. Взимаше ми фигурите една след друга, към двайсетия ход ми останаха половината, а той беше загубил само един войник. Сигурно щеше да ме бие към тридесетия, само че Христина го хвана, че шмекерува. Бил пуснал някакъв си Арканус, дето бил по-велик шахматист от всички хора на света накуп, за да му подсказва. Така и не разбрах откъде го е пуснал, и как го е държал там. Христина така се накара на баща си, че той се изчерви точно като нея, когато лъже. Тя му каза какво ли не за честни думи и спазването им, а той само пъшкаше и мислеше, като над ходовете предишната игра.

- Добре де, махам го - предаде се накрая таткото.

- Чакайте малко! - обадих се аз. - Искам да го видя.

- Защо?

- Ако е по-майстор от всички хора накуп, значи няма как да е човек. Иначе трябва да е по-майстор от себе си. Искам да видя какво е, като не е човек.

Таткото равнодушно завъртя една от кутиите на масата към мен. На едната й страна имаше някакви разноцветни букви и цифри. Не разбрах сами ли светеха, или изглеждаше така заради пренасянето на образа.

- Няма го. Да не се е скрил?

Двамата оттатък се спогледаха, след това таткото тракна по дъската си няколко пъти. Буквите и цифрите изчезнаха, и на стената на кутията се появи як мъжага, седнал на камък и дълбоко умислен.

- Пренесли сте образа му върху кутията? А защо не мърда?

- Мисли - обясни таткото.

- Уф, трябваше да се сетя и сам. А откъде сте го пуснали? В делва ли сте го държали? Или в сандък?... Защо се гледате така? Обещах, че няма да разкажа на никого.

Таткото завъртя обратно кутията и я пипна отпред. От нея изскочи по-малка черна кутийка.

- Ето тук.

- На кутията беше по-голям... Сетих се! Само изображението му е по-голямо. Интересно - толкова добре играе шах, а е толкова малък! А как се отваря тази кутийка?

- Никак. Не се отваря - обяви Христина през смях.

- Че как тогава сте го пуснали? И после сте го прибрали? Защо ме лъжете?

- Христина имаше предвид, че не бива да се отваря. Прибрали сме го обратно вътре, и ако я отворим, ще излезе пак - обясни много бавно и ясно баща й.

- Аха, разбрах. Сега вече ви вярвам... Може ли да дадете кутийката на Христина да я държи?

Христина не можеше да спре да се киска. Таткото обаче беше мрачен като буреносен облак. Към четиридесетия ход се предаде. Така и не можах да разбера защо - тъкмо бях изравнил играта. Щяха да минат поне още десетина хода преди да го бия.

- Е, татко? Петърчо май си държи на думата. А ти на твоята?

- Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака. - Татко й изглеждаше като дядо Стефан, точно след като получи удара. - Откъде се взехте и двамата?

- Татко казва, че ме е донесъл щъркелът - осмелих се да кажа аз. - А, добре че ме подсетихте - повече ли влиза в главата ви, като я блъскате? А Христина какво я е донесло? Прелетни патици?

- Ти си патица, глупчо такъв!

- Добре де, не исках да те обидя. А при вас какво носи децата? Орли? Или също щъркели като при нас? А този Арканус демон ли е, или какво? И как става да тракате по онази дъска, а фигурите да се местят по тази? И защо са на дъска, а не на кесия? А защо мислите, преди да местите фигурите? Не виждате ли какво трябва да играете? И какво е това компютърна система? А експерти от центъра? И може ли този трансмитер да мести не само образи, ами и истински неща? И ако мести само образи, как така караконджолите разплитат огради и подрязват оси на каруци? А защо е забранено да говорим за това? Като нямате свещеници, кой ще ви накаже? И какво е глайдер?

- Моля те, спести ми въпросите - обади се уморено бащата на Христина. - Гледах преди месец статистиката - в целия Възел има около четири хиляди гросмайстори, и сигурно не повече от десетина ще могат да те бият. От четири игри опит!...

- Ами гледам, и като си представя какво искам да стане, знам как да стане. Съвсем просто е.

Христина отново се закиска.

- Ще играем ли и другите три игри? - Нямах търпение.

- Безсмислено е. Ако минеш шахматна школа, вероятно ще трябва да си търсиш противници сред Аугментираните... И какво да ви правя сега? Нямам право да ви разреша връзка, повярвайте ми!

- Вярвам ви. Само че не се поколебахте да ме хванете на дадена дума, и да искате да играем на шах. Така че сега си спазете вашата. Ако можете да я спазвате, де. А ако не можете - и аз съм свободен да разказвам за вас.

Бащата на Христина дълго мълча, стиснал глава с ръце. Накрая се изправи бавно.

- Ще се видим пак другата вечер. Тогава ще говорим.

И образите им се стопиха.


- Петърчо, какво ти става? - скара ми се след закуската отец Никодим. - На молитвата те гледам - само зяпаш в тавана. И ходиш все едно не си на този свят.

- А, малко ме боли главата, отче Никодиме. Заспал съм с глава извън сламеника, на камъните...

- Като взема пръчката, ще те заболи и другият край! Идвай сега, намерил съм ти нещо, което ще ти е много интересно. Указанията на свети Йосиф Водителя как се гонят изчадия адови, точно от след Преселението. Има и за самодиви, и за караконджоли, дето само те те интересуват... Защо правиш физиономии? Не се ли радваш?

- Радвам се, отче, радвам се. Само ме понаболява главата... Къде са указанията?

- Пред очите ти, несветнико! Взимай ги и чети. Преди вечеря ще искам да ми кажеш и седемте молитви за отпъждане на самодиви.

Заврях се в един ъгъл и се направих, че чета. Какво ли правеха сега Христина и баща й? Дали той не ме беше излъгал, че ще дойдат пак? Впрочем, по-добре да чета, че като ме изпита отец Никодим...

И как така се сменяха рисунките по стената на кутията? И защо другите хора не могат да играят шах? И трябва да мислят? Ох, я да хващам да ги уча тези молитви...

Имат ли как да пренесат образ на разплетен плет, та като го види човек, да си помисли, че караконджолите са му го разплели? А с осите на каруцата... ако те наобиколят няколко караконджоли нощем и ти кажат, че или ще подрежеш осите на каруцата на съседа, или... Впрочем, те май наистина идваха тук, само дето образите им не бяха истински - значи могат и сами... Ама това на нищо не прилича! И една молитва не съм прочел! Наистина съм отнесен...

Добре, а сега какво може да направи таткото на Христина? Ако реши да не ни помага, ясно - но тръгне ли да помага, ако го хванат пък него? Дали и този, дето ще го хване, ще иска да ме бие на шах?... И пак не уча!!! Да ме вземат дяволите! Така де, ангелите!... Абе, който ще!

- Мечтаеш си как ще прогонваш самодиви и караконджоли ли? - тупна ме ръката на отец Геласий по рамото.

- А? Да, да, отче Геласие.

- Сигурно нямаш търпение да прогониш отнякъде самодиви? Така е, защото не си виждал самодива през живота си. Защото никога не влизат в манастир. Ама станеш ли монах, ще излизаш навън да ходиш да ги прогонваш. Ще видиш тогава!

- Хм, да, разбира се, отче Геласие.

- Ще се смръзнеш от ужас! Не можеш да си представиш колко са страшни. Види ли ги човек, иде му така да побегне, че да изкърти... абе така да побегне, че да се не види.

- Ъъъ, ще внимавам, отче Геласие.

- Да внимаваш добре. Знаеш ли как лъжат и колко са хитри? Ще ти наобещаят какви ли не плътски удоволствия и наслади. Да не ми е името отец Геласий, ако не стане така.

- Да, да, отче Геласие.

- И накарат ли те да оставиш кръста, който носиш, си погинал. Не внимаваш ли с тях, на мига те връхлитат и ти изпиват душата. И ще станеш като Георги малоумния.

- Да, да, отче Геласие.

- Ама ти много на леко ги взимаш тия работи! На какво прилича това? Щом ще ставаш монах, трябва да знаеш истината за света. Иначе ще си като обикновените хора - няма да можеш да побеждаваш изчадията на ада.

- Разбира се, отче Геласие.

- Учи хубаво, момчето ми! Светът трябва да бъде почистен от това зло! И на теб ще разчита за това...


Вечерта можах да кажа само две от молитвите, и тях с грешки. Отец Никодим ме наказа да си легна без вечеря, а пък не смеех да открадна суджук от зимника.

Почаках доста, но Христина и баща й все не идваха. Чак някъде към полунощ внезапно в килията се появиха три фигури. Третата беше сигурно майката на Христина - двете много си приличаха. Баща й пък имаше тъмни кръгове под очите, и косите му бяха още по-щръкнали отпреди.

- Здрасти, свръхмозъко невиждан. Ще трябва да ти направим едно изследване.

- Какво значи това?

- Да разберем нещо за теб - обясни Христина.

- Питайте.

- Не става с питане. Ще ни помогнеш ли? Имаш ли нещо остро? - Майка й постави на пода нещо странно - кръгло и с дупка отгоре. - Ще посмееш ли да се боцнеш така, че да пусне кръв?

- Договор с дявола ли ще подписвам? Не ща.

- Няма, не бой се. Това, което ни интересува, можем да го разберем от кръвта ти. Трябва да капнеш една капка ето тук. - Тя посочи дупката отгоре на кръглото нещо.

Помислих за миг.

- Ама тя ще мине през него и ще падне на пода. Нали е само образ.

- Докато минава през него, то ще я провери.

- Как така ще я провери?

- Ще я холоспектро... Ще я види отблизо.

- На него очите отвътре ли му са? И какво ще й гледа?

- Христина казва, че си бил страшно добър на шах. Искаме да разберем колко си умен.

- Страхотно - обади се бащата на Христина. - Мислеше, че съм караконджол.

- Без да те е виждал как всяка втора нощ осъмваш пред компютъра?... Петърчо, ще ни помогнеш ли?

Взех от перваза на прозореца иглата, с която си кърпех дрешките, и се убодох по пръста. След това оставих една капка кръв да капне през нещото. Майката на Христина го вдигна и прибра, а аз внимателно огледах камъните отдолу. Капката кръв си беше там, слава Богу.

- Е? - обърна се майката на Христина към баща й. Той потрака малко време по дъската си.

- Наистина има маркерен ген. Чакай да го идентифицирам...

Христина занаднича през рамото му, и изведнъж подскочи и изкрещя:

- Урааа! Шеста степен на модификация! Честито, татко!

- Ще ти дам аз честито! Откога почна да ми се подиграваш?

- Не се подигравам! Колко пъти си казвал на майка, че предпочиташ да бях момче?

- И майка ти е съгласна.

- И колко време ме мъчи да ме правиш шахматистка?

- Мъченето беше взаимно...

- Имаме ли данни за произхода на гена? - прекъсна ги майка й.

Още тракане по дъската, и малко чакане. След това тримата се вторачиха в кутията на масата, погледаха я, и след това ме изгледаха и изведнъж прихнаха да се смеят.

- Право в десятката - поклати глава майката на Христина.

- Какво ми се смеете? И какво значи шеста степен на модификация? Всичките ли си измисляте разни сложни думи?

- Бедната ми глава - обади се таткото. - Видя ли какво ми докара, мое компютърно чадо? От училищно бедствие стана междусветско.

- Нали все искаш най-сетне да порасна?

- ...

- И кой те караше да докладваш пред Съвета? И да поемаш вината?

- А ти защо каза, че Петърчо ме е бил на шах? Нали се бяхме уговорили...

- Защото Съветът искаше да му изтриете паметта!

- И какво толкова? Това е рутинна терапия. А сега ме наказаха.

- Какво ви наказаха? - попитах аз. - И кой, като нямате свещеници?

- Познай какво! - ухили се Христина. - Освен че му забраниха да работи от къщи.

- Амии... Сигурно не са му наредили допълнителна молитва. Били са го с пръчка?

- По-лошо - обади се кисело таткото.

- Наредиха му, ако има основания, да те изтегли в нашия свят и да се грижи за теб! - заяви злорадо Христина. - Така че вече си ми братче! А знаеш ли как се опита да се оправдае той?

- Че вече си има едно бедствие в къщи, и второ ще му дойде много?

Баща й ме зяпна, след това двамата с майка й прихнаха да се смеят. Христина тропна с крак и се нацупи:

- Не е честно! Наговорили сте се!

- А има ли основания да ме изтегля във вашия свят? - разпитвах аз. Сигурно, след като Христина вече ме беше обявила за братче. Дано там да беше по-интересно, отколкото в манастира. - И как ще ме изтегли?

- За ушите - обади се таткото.

- А вашият свят по-хубав ли е от нашия? Стаята на Христина е страхотна, а иначе? И какво е Съветът? Нещо като околийския духовен синод ли? Той ли ви е наказал? А какво са Аугментираните? И какво е това компютър, дето все го казвате? А маркерен ген?

Христина направи отчаяна физиономия, а тази на татко й пак се удължи.

- И как това нещо проверява кръвта, без да я пипне? - продължавах аз. - Само я гледа? На него очите отвътре ли са му? И то расте ли на нещо, или също е машина? И как вижда в кръвта маркерния ген? Той как изглежда? - Огледах кръвта по пръста си внимателно, но не видях нищо особено. - Червен ли е? И как тогава се забелязва? Кажете де, искам и аз да се науча да виждам маркерни гени! Или за това трябва очите да са ми отвътре?

Бащата на Христина извади отнякъде парче плат и си избърса челото.

- После ще ти обяснявам. Имаш ли нещо да питаш преди изтеглянето?... Ох, пардон, взимам си думите обратно!...

- Имам, имам! Защо ми се смяхте толкова преди малко? Този маркерен ген много ли беше смешен? Или произходът му?

- Никак не са смешни - обади се майката на Христина. - Точно преди Разделението няколко студенти по медицина решили...

- Какви са тези студенти по медицина?

- Калфи-лечители - обясни таткото.

- Аха. - За Разделението вече се сещах, че сигурно ще да е Втория Вавилон. - И какво?

- Решили да направят лош номер на една своя религиозна позната. Пробутали й модификация на генетичния набор... Така де, искали децата й да имат много независимо и критично мислене, за да не са религиозни, и тайно й направили нещо. Тя пък разбрала по-късно номера, опитала се тайно да махне или промени модификацията, но нещата само се объркали и оплели още повече, имало разни разправии, и какво ли не. И понеже тя искала да има деца въпреки всичко, нещата били описани в Генетичната библиотека - това е едно място, като манастирската библиотека. И оттам го научихме ние.

- И децата й били ли са религиозни, или не? А играели ли са шах? - Какво е модификация на генетичния набор сигурно щях да разбера по-късно.

- Някои са били религиозни, някои - не толкова. А за игране на шах няма записани данни - сигурно не са били големи шахматисти. - Майката ме изгледа и пак се усмихна.

- Защо се смеете, де?

- За да получат достъп до апаратура за правене на модификатора, онези юнаци казали на учителите си, че ще правят експеримент. И знаеш ли как го нарекли?

- Не...?

- "Хитър Петър".

- Ахаааа! Разбрах! А само Петровците ли стават такива, или всички? А Петранките?

- Господи, какво ни чака! - промърмори таткото. - Не виждам из историята данни за умения на шах. Нито за ейдетично мислене, нито за...

- Василе, в тая история с генетичните ремодификации може да е станало всичко. След като го изтеглим, ще видим каква е работата.

- Ако и тогава. Генетиката на Ортодокс е такава каша, че...

- Пускай заявката, че скоро ще съмне. Ние как да е, а децата трябва да спят.

- Децата колко пъти не са спали, едно заради друго - изгледа ме таткото и, за мое учудване, се усмихна.

- Благодарение на третото. Хайде.

Таткото май се обиди малко:

- Пускам. Дано да отговорят бързо, че вампирясахме... Петърчо, къде побягна? Пошегувах се, върни се!

Надникнах през вратата на килията вътре - Христина и майка й се смееха. Зъбите им си бяха нормални - сигурно таткото наистина се беше пошегувал. Влязох обратно, като за всеки случай ги заобиколих по-отдалече. Уж само образ, ама де да знаеш...

- Кой да отговори? И какво?

- Не става просто така. Трябва да получим одобрение откъде ли не.

- А откъде трябва? Или откъде не трябва?

- Първо, трябва Съветът да одобри нещата. По принцип вече е, само че трябва да има формално разрешение, а то се дава след получаването на резултатите. След това трябва да дадат разрешение вашите, и Отговорникът на вашия свят. След това трябва да го одобри Отговорникът на Възела, и тогава.

- Това колко дни са? И какъв е този отговорник на нашия свят, нали в него само аз знам за вас? И как ще разрешат мама и тате, слад като не можете да им кажете за вас? Ще се появите като самодиви ли? И като караконджол? И ще им искате разрешение да ме осиновите?

- Два-три часа са. Колкото до вашия свят, в него има Отговорник, който знае за нас, и за останалите светове. Той си и намира начин как да пита майка ти и баща ти, или настойника ти в манастира, когото реши, че трябва. А Отговорникът на Възела е Аугментиран, той дава отговор веднага след като другите дадат.

- А какво ще стане, като намерят на сутринта килията ми празна? Не е хубаво така.

- Христина още ли не те е научила колко весело е да се правят пакости? - усмихна се майка й.

- Още не съм, но ще се постарая - обади се Христина. - Нали така казват примерните деца?

Някъде тихичко изцвърча щурче, и тримата пак се обърнаха към масичката с кутиите.

- Я виж ти! Като че ли всички са ни чакали специално - промърмори таткото. - Дали Отговорникът им не познава Петърчо, та се е разбързал така?... Добре, да тръгваме.


- 2 -

ЕДИН НОВ СВЯТ

- Къде ще вървим?

- Отзад, при свинарника. Там манастирската ограда е лесна за прескачане отвътре.

- А ако ме видят?

Таткото затрака бързо по дъската си.

- Така как изглеждаш?

Огледах се бързо - изненада! Все едно ме нямаше. Виждах пода под мен, но себе си - не.

- Де да знам.

- Как де да знаеш? - изгледа ме той. - Не виждаш ли?

- Там е работата. Като не се виждам, откъде да знам как изглеждам?

- Не гледаш където трябва - прихна Христина. - Я се обърни!

Замалко пак да кажа на глас, че това е само образ. На сламеника спеше хлапето, което бях видял в огледалото в стаята й. В първия момент чак ми се прииска да го пипна, за да видя дали не е истинско. Ама наистина съм глупчо!

- Какво ще стане, ако дойде примерно брат Иларион и се опита да ме събуди?

- Предполагам, че ще се откаже бързо. И че няма да пробва пак скоро - отговори невъзмутимо таткото.

- А... Има ли как да се направи така, че като почне да ме буди, да е със сигурност откъм вратата, а не откъм прозорчето? То е малко, де, ама предишния път вратата му се опря, та не знам... Тук е високо...

- Спокойно, ще се оправим някак.

- А във вашия свят с прескачане на ограда ли се попада? Или трябва да е манастирска?

- Ще видиш. Хайде!

Още на третата крачка щях да падна.

- Не виждаш ли къде ходиш? - изсъска Христина до ухото ми. За малко да се обърна и да погледна.

- Не, естествено. Като не виждам къде са ми краката, как да разбера къде ходя?

Докато сляза додолу, вече бях посвикнал. Вратата леко проскърца, но не ме чуха. Не можех обаче да се покатеря по оградата до свинарника - не виждах нито къде стъпвам, нито къде се хващам.

- Чакай малко... Сега? - чух гласа на таткото. Я! Вече виждах дланите и стъпалата си. Само тях, без останалото, и само като прозрачни сенки, но беше много по-добре. Покатерих се бързо.

- Сега какво да правя?

- Бутни една-две керемиди долу. Откъм външната страна, за да заглуши тревата падането.

- Така ще намерят откъде съм прескочил!

- Това е идеята... Добре. Сега мини една крачка настрани по оградата, и увисни на ръце на нея... Пак е високо, но става. Отбутни се с колене и скачай.

Наистина беше високо. Тупнах като чувал.

- Добре ли си?

- Малко ме боли десния крак. В глезена.

- Пробвай да го извиеш настрани. Сега на другата страна. Нагоре? Надолу? Отлично, не е изкълчен. Можеш ли да вървиш? Добре е да влезем в гората.

- Ъъъ... страх ме е малко.

- Нали никой не те вижда?

- Ако има вълци, ще ме надушат и без да ме виждат.

- Ако те надушат, аз ще се погрижа като какво да те видят.

- И аз - добави Христина. Което ме успокои доста повече.

Но само докато не стигнахме до гората. Тя и денем си беше мрачна и гъста, а пък нощем...

- Чакаш да съмне, за да влезеш ли? - заяде се Христина.

- Че какво като съмне? Нали никой не ме вижда?

- Спокойно, Христинче. Надали Петърчо ходи нощем в гората всеки ден - застъпи се баща й. - Я да осветим съвсем лекичко, че да вижда къде стъпва...

- Ето една чудесна възможност за начало - не отстъпваше тя.

- Нямам нищо против да ходя в гората нощем всеки ден - вмъкнах аз. - Но не и всяка нощ.

- Аз на негово място щях да съм влязла и без да ме подканвате! Някой да се съмнява?...

След стотина крачки навътре стигнахме до рекичка с широк, но плитък брод.

- Тук ще е. Петърчо, премини брода докъм средата... Да, там е добре. Стой на този камък за малко. И си затвори очите.

- Защо точно тук? Ще ми показвате вашия свят ли?... А!

Когато отворих очи, в първия момент светлината ме заслепи. След това видях, че стоя насред голяма стая, пълна с какви ли не работи. Реката и гората ги нямаше! Около мен седяха на столове Христина и родителите й.

- Това образ ли е? Ох! Я не ме щипи!

- Защо? - Христина се ухили доволно. - Нали искаше да знаеш дали не съм образ?

- А искаш ли да разбереш дали аз не съм?

- Не си много повече. - Чак сега забелязах, че тя е висока точно колкото мен, и сигурно поне толкова силна. - Ще ме натупаш ли?

- Ще ви натупам аз. И двамата. - Татко й стана от стола и ми подаде ръка. - Добре дошъл.

- Добре заварили. Вие сте чичо Васил, така ли? Как стана това - от реката, и изведнъж в стаята? Така ли ставало изтеглянето? Ушите ми не усетиха нищо, а ако ги докопа отец Никодим...

- Към момента вече съм ти татко Васил - прекъсна ме той. - Това е майка ти, ако не се сещаш. Казва се Мария.

- Приятно ми е да се запознаем - усмихна се тя.

- И на мен. Впрочем, приличате... приличаш на мама. Другата ми мама, де.

- Вашите също ли са такива дребнички?

- А, не. Мама е доста едра, колкото теб е. И много си приличате.

- Благодаря за комплимента. - Тя пак се усмихна, а останалите се закикотиха.

- Не исках да те обидя...

- Знам, имах предвид това за приликата. По принцип във вашия свят сте мъничко по-дребни. Заради непълноценното хранене. А и за нас това не е обидно.

- А и тате хич не е дребен. Най-едрият човек в околията е. Троши на коляното си ок на каруца. Не ми ли вярвате? Правил го е на бас много пъти. Особено като гаврътне кана-две ланшно вино. Един път беше изпил четири кани, и счупи по погрешка коневръза пред кръчмата.

- А имаш ли братя, сестри? И те ли са като баща ти?

- Трима братя и три сестри. И всичките са от соя на мама и тате. Бате Христо може да стане по-едър и от тате, още е на седемнайсет години, а точно преди да ме дадат в манастира, и той успя да счупи ок. А подковите ги огъва, все едно са от тесто. Особено ако Рада Панчина е наоколо... Бате Йоско също може да огъне подкова, а още няма петнайсет. И бате Данчо е на единайсет, а ходи с тринайсет-четиринайсетгодишните, връстниците му не щат да си играят с него - по-як е от трима...

- А умни ли са като теб? Или това се е паднало на сестрите ти?

- И сестрите ми са като братята. Кака Мина се тревожеше, че няма да може да си намери ерген - половината в село са по-ниски от нея. И по-слаби. Ангел Брадваря веднъж я беше ущипал на хорото, и отнесе такъв шамар, че лежа една ръченица време, преди да се освести. Малката ми сестричка, Божка, е на осем, а повдига пълен с жито шиник - от връстниците й в селото само две-три момчета го могат. И аз не мога... Срам съм за семейството.

- Е, на нашето ще си за гордост. Поне на баща ти. - Леля Мария... така де, майка ми кимна към него, и в очите й пробляснаха закачливи искрици. Той се ухили, и за моя изненада се изчерви точно като Христина. - Признай си, Василе, не се дърпай. Да не сме десет години заедно, да не знам кога се правиш, че нещо не ти харесва. Петърчо, а някой от вашите умее ли да играе добре шах?

- Сигурно никой и не знае какво е това. Данка, средната ми сестра, е страшно добра на дама, никое дете в селото не може да я бие. Ако успее да я накара да играе. Само че е много особена - не обича да си играе с никого, от нищо не се интересува. Като се смее, никой не разбира защо, и чак ни иде да се разревем. И като плаче е същото - нито някой разбира за какво, нито ни става тъжно. Мама казва, че баба имала такава сестра... А, и чичо Дамян, най-малкият брат на баща ми, помни страхотно числа. Писар е в селската черква. За каквото го попита отец Самуил - знае го наизуст. Кой преди колко години е роден или умрял, кой на кого кога колко овце продал, и срещу какво, а пък да не говорим кой колко данък е недодал на отеца - чуе ли веднъж числа, помни ги до живот... Други по-особени от нашите не се сещам.

- Добре. Сега да отиваме да спим.

- А къде сме? Каква е тази стая? Тук направо може да станеш разноглед. Какви са тези работи с многото надписи? А тези с тези неща по тях?...

- В приемния център сме - прекъсна ме таткото. Татко, де. - А сега към къщи. Утре ще имаш достатъчно време за питане. И други ден... господи, какво ме чака!

- Ама аз и сега имам! Тези матови стъкла защо светят, като е нощем? Светилници ли имат отвътре? Я! Кой ги пали пред нас и ги гаси, като минем? А вратите кой ги отваря и затваря?

- Ще научиш с времето...

- И колко е топла вечерта при вас! Нашата беше по-студена. Друго време на годината ли е при вас?

- Не, просто е по-топло по принцип.

- При това нещо там ли отиваме? То какво е? - Из целия двор имаше светилници на високи пръти, и се виждаше отлично въпреки нощта.

- Ха сети се де! - ухили се Христина.

- С колела е... Каруца! Вашенска каруца!

Христина изпищя от смях, майка й също се усмихна. Майка ни, де. Помислих, че се смеят на мен, но видях, че татко се е изчервил като рак.

- Каза ли ти го и Петърчо? - изпъшка накрая Христина. - Дето за пръв път вижда кола през живота си?

- Много ви разбират умовете от коли! - заяви сърдито татко. - Екстра си е, нищо че е старичка. Влизайте сега, че вампи... окъсняхме.

Когато странната каруца тръгна, в първия момент си изкарах акъла. Бях чакал татко да доведе и впрегне кон, или поне вол. Не че виждах теглич отпред, ама... де да знам.

- Вози като патриаршеска карета. Страхотно е! И това с покрива е хитро - нашите са открити, и ако завали, се крием под тях. А как върви, като няма коне?

- Има едно магаре - изхили се Христина.

- Даже две - поправи я баща й. - Като не знам кое е по-голямото. И с повече бръмбари в главата.

Не виждах и едно магаре, та камо ли две. Но пък друго за гледане имаше колкото щеш, въпреки тъмното - покрай целия път имаше светилници на пръти. Каруцата дрънчеше по-малко от тази на тате, и изобщо не друсаше - а сигурно вървеше доста бързо. А сградите отстрани направо ме накараха да си глътна езика. Мислех, че манастирът ще да е най-високата сграда на света, но тука имаше сигурно няколко пъти по-високи! Чак след известно време почнаха да се появяват обикновени къщи с дворове - и даже те често бяха на по два ката. Тук само владици ли живеят?

- Татко, а Петърчо няма ли бълхи? - продължаваше през това време Христина. - И въшки, и... какви бяха? Бактерии?

- Бактерии нямам. Даже не знам какво са. А въшки и бълхи има всеки.

- Имат ги само неграмотници като теб. И глупчовци.

- И как се пазиш от тях, като отидеш да срешеш добитъка? Аз съм бил глупчо...

- Нямаме добитък - намеси се баща й. - Не виждаш ли, че колата не я теглят коне?

- Вярно! А какво тогава?

- Двига... Машина. От метал.

- Ами! Няма я пред нас... нито отзад. И колата няма теглич. Пак ли се шегувате?

- Тук отпред е, под този капак.

- И не й ли е тясно? Затова ли ръмжи непрекъснато? Впрочем, за тегленето добре - а като искате мляко, пак машини ли доите? И ако и те са от метал, какво им е млякото?

Татко въздъхна дълбоко.

- А като ви се прияде месо? Или спазвате пости? А какво впрягате, като орете? Такива коли ли? Или пускате машините от под капаците, и впрягате тях? И как им слагате хамутите? А юздите на този кръг ли ги закрепвате?

- Не виждаш ли, че го държим с ръце? - намеси се Христина.

- А тези машини къде пасат? Устата им отдолу ли е? И обикновена трева ли, или някаква метална? Ако е метална, как я косите за зимата?

- Не пасат трева - заяви татко.

- Какво тогава ядат?

- Нищо - подсмихна се под мустак той. - Само пият от време на време. Така са научени.

- А не умират ли скоро след като ги научите да не ядат? При нас обикновено така става. Само на вода - как?

- Не пият вода, а спирт.

- Това какво е?

- Като вашето вино, ама по-силно.

- На тате ще му хареса ли? Другият тате, имам предвид.

- Не знам. - Татко лекичко се изчерви, и погледна майка ни.

- А ще престане ли и той да яде, ако почне да пие спирт вместо вино?

- Както е денатуриран, сигурно доста скоро... - въздъхна тате. - Стигнахме, хайде слизайте.

Измъкнах се от каруцата, и се огледах. Къщата беше на един кат, но май по-голяма от нашата на село. Сигурно имаше поне шест-седем стаи, прецених набързо. Само дето никъде не виждах нито обор, нито кокошарник. Даже куче не се разлая. Уж такава голяма къща - а иначе толкова ли са бедни новите ми родители?

Христина човъркаше нещо по входната врата. Чух изщракване и вратата се отвори. Като влязохме вътре, пак щях да стана разноглед. То не бяха светилници, не бяха врати, дето сами се отварят, не бяха какви ли не стаи и мебели... Спряхме пред една врата, на която имаше нарисувано нещо като чучур на лейка.

- Хайде да се къпете, и по леглата! - заяви татко.

- Къпал съм се преди само месец. Пак ли трябва?

- А зъбите мил ли си ги тази година? - прихна Христина.

- Защо да ги мия? Нали не ям мръсни неща?

- Тук така е прието - обади се миролюбиво татко. - Както в манастира да се молиш.

- Защо?

- Трябва да спазваш хигиена - поучително заяви Христина.

- Тая хигиена някоя от машините ви ли е? И как така се пази с миене? Бяга от миризма на немито, или какво? - Затова, значи, ние нямаме машини, а те имат! Ето каква била работата.

Татко пак извади отнякъде парче плат и си избърса челото.

- Просто се изкъпи, и толкова. Става ли?

- А... не е ли по-добре да не топлим вода сега посред нощ, а да се окъпя утре?

- Хайде, хайде, не се измъквай - усмихна се майка. - Има топла вода. Василе, покажи му банята. И как да се оправи с крановете. И му помогни да се изкъпе както трябва.

- А въшките и бълхите му? - обади се Христина.

- Няма. И вредни бактерии няма. Трансмитерът е настроен да не прехвърля такива неща - обясни татко. - Като апаратурата за лекуване на рак, виждала си я, когато баба беше болна. Това е банята, Петърчо. Влизай.

Крановете бяха страхотна работа! Татко ми каза да внимавам с този за топлата вода, но не се сети да ме предупреди за душа. Отвън Христина щеше да се скъса от смях, като ме чу... Като ми мина уплахът, продължих да оглеждам всичко.

- Сапунът направо е страхотен! Как така не люти на очите?

- Ами така е направен.

- Много е хитър! Сега разбирам как търпите да се къпете всеки месец. Нищо чудно и аз да се науча. С тая топла вода и тия хитри врътки може даже по два пъти месечно да почна.

Татко не отговори нищо. Сигурно го бях впечатлил.

- Това какво е?

- Паста за зъби. Като сапун, но специално за зъби... Пробваш я на вкус ли?

- Като на листа от джоджен. И на още нещо.

- Приятен ли е?

- Много! Може ли да си хапна още малко?

- Пастата не е за ядене, Петърчо. Само за миене е. И.. ей, ей! Една туба е малко множко за едно миене!

- Язък! Такова вкусно нещо, и не е за ядене! А нея от машини ли я берете? Или всъщност как я правите? И как сте я вкарали в това? То какво е? Откъде се взима? - Зачоплих тубата с нокът. - Аха! Метално е под боята!... Сетих се! Това са черва от машина! И ги пълните после с пастата като суджуци. Нали? А как колите машини от метал? И как после ги дерете и нарязвате? Не се ли чупят ножовете?

Татко ме изгледа отчаяно.

- Утре ще се занимаваме с въпроси и отговори.

Докато Христина се къпеше, татко ме разведе из къщата. Стаите наистина бяха към десетина - отделна за всеки човек, и още разни други. Даже и отходното място си беше в къщата, в отделна стая. Докато татко не ми показа как го поддържат толкова чисто, мислех, че се шегува. Много исках да го питам какво ли не за всяко нещо, ама на него май не му се щеше. Нищо, утре щях да го разпитвам до насита.

Само стаята на мама беше като тези в къщи - светилник дето много приличаше на тези в манастирската черква, дървено легло и столове, черги на пода, сламени плетеници и паници по стените (така и не разбрах защо не ги държат в кухнята, като у нас). Стаите на татко и Христина, а и моята, имаха само по една маса и един-два стола, и онези странни кутии на масата. Всичко останало изскачаше от стените, като пипнеш тук или там - отваряха се шкафове, светваха светилници, стените ставаха на прозорци към къде ли не, излизаше легло... Първия път леглото ми изкара акъла, като изскочи, нищо че го бях виждал. Ама пък после се оказа един път! Чисти чаршафи, хем равно, хем меко - за такова сигурно ще ми завиди и околийският владика!


- Ставай, Петърчо. Време е за закуска.

Отначало не можах да се сетя къде съм. След това си спомних. До леглото стоеше новата ми майка.

- Бягай да се окъпеш и да си измиеш зъбите. Тук са дрехите ти, а закуската е в трапезарията.

- Тая нощ нито съм се цапал, нито съм ял нещо мръсно! И къде са ми елекът и потурите? - Огледах подозрително дрехите. Бяха панталони и фланелка, точно като на Христина. - Така не се ли обличат тук момичетата?

- Основно момчетата. Христина мрази роклите, защото не са удобни за пакости.

- Аха. Значи, ако не върша достатъчно пакости...

- А, не, не, моля те! Обещавам да не позволя да ти облекат рокля. - Мама тръгна към вратата. - За миенето - тук така е прието. И... закуската е доста, няма нужда да си дояждаш с пастата за зъби.

Докато се къпех, все пак реших да се оглеждам за някоя по-сериозна беля. И по-лесна за бързо правене.

Трапезарията я намерих много лесно - по уханието на топъл хляб, масло и мед. И топло мляко.

- Ама Коледа не е ли утре? Защо тогава се гощаваме така?

- То пък едно угощение - намръщи се Христина. - Мамо, нямаме ли мюсли? Или корнфлекс? И защо млякото е без какао? - Тя дъвчеше хляба с физиономия, все едно е дървен.

- За омекотяване на културния шок - поясни татко. - Новото ти братче ще трябва да се съвземе. Нали, Петърчо?

- Мхъ-м! М-м!

- Мамо, нали не е възпитано да се говори с пълна уста?

- Не е възпитано изобщо да се говори на масата. И да не ядеш, когато са ти сервирали... Петърчо, внимавай да не се задавиш. И ако ти харесва, има допълнително.

- Фолфо?

- Колкото искаш.

Глътнах си залъка отведнъж.

- Може ли още десет филии? Не, двайсет!... Какво му е смешното? Такова ядене се яде веднъж в годината! Страхотно е!

- Добре, че е само веднъж. Не смогвам да го сдъвча. - Христина продължаваше да се мръщи.

- И аз. Направо го гълтам. А... има ли още мъничко мляко? И защо още само три филии?

- Ако ги изядеш, ще има и още. Ето ти и мляко. - Мама ми наля пълна до ръба чаша. - Не се безпокой, утре закуската няма да е по-лоша. И други ден също. Това ни е обикновената храна... Василе, тупни го по гърба! По-силно!

Едвам успях да изкашлям хапката.

- Вие да не сте богаташите на селото? Имате си карета, ядете всеки ден като на Коледа. А какво ли ще е на Коледа, ме е страх да си представя. Или тогава ядете по-бедно?

- Ядем както обикновено, но по случай идването ти може и да отпразнуваме Коледата - усмихна се мама. Тя май никога не се мръщеше.

- А това мляко от машина ли беше? Няма вкус на метал. - Помирисах за всеки случай чашата.

- От крави е - отговори татко. Видя, че отварям пак уста, и набързо продължи: - Обикновени, като вашите. И нямат бълхи и въшки. В целия ни свят няма. И маслото е от такова мляко. Хлябът също е от брашно, а то - от жито, точно както при вас. Само медът е синтети... от машина. Само че тя го прави точно като пчелите.

За миг си представих как колата на тате прехвърча от цвят на цвят. И след това се завира в кошер да остави събрания мед.

- Как ли само жили тая машина?!...

- Не жили изобщо - пак се усмихна мама. - Искаш ли още филии?

- Ох, не мога. Май... май попреядох.

- Най-сетне! - Христина стана от масата. - Хайде с мен на училище!

- Няма как да е с теб - обади се татко. - Ще трябва да тръгне в първи клас.

- С тригодишните?!?

- Такова братче си си подбрала. Съжалявам, ако ти се смеят заради него.

- Ама аз съм учил! - опитах да се защитя. - Знам много неща. Да чета, да пиша, да смятам...

- Така ли? Можеш ли да извадиш корен квадратен?

- А вие да не би да можете?

- Можем, естествено! - тросна се сърдито Христина.

- Искам да видя! Къде ви е градината?

- Нямаме градина - заяви мама. Май се беше разхълцала.

- Като няма градина и аз мога да вадя квадратни корени! И триъгълни сигурно даже!

- Виждаш ли, компютърно мое поколение? - заклати усърдно глава татко. - Каквото и да правиш, няма как да учите заедно.

- Ти ще кажеш! - подскочи Христина.

- И как ще стане, ако може да зная?

- Той ще ни настигне бързо. Петърчо, можеш да учиш бързо и много, нали? Както да играеш шах?

- Амии...

- Ето, виждаш ли, татко - може!

- Ако има кой да седи и да учи с него. Нито аз, нито майка ти имаме това време...

- Аз го имам! След училище.

- Глупости. Теб още от първи клас те пускат в следващия само за да не се похабява компютърният ти талант. Иначе нищо не знаеш както трябва.

- Не е вярно!

- А нещата трябва да се учат открай докрай, последователно, точно както е по учебник - продължи татко, все едно не я чуваше. - Ти на времето не щя да си четеш учебниците, че сега ли?

- Ще ги чета, и ще учим заедно с него!

- И ще си зарежеш другото учене. Не разрешавам!

- Няма да го зарежа! Ще уча и двете, ако трябва и през почивните дни!

- Дрън-дрън. Мария, давай да оправяме масата и да тръгваме на работа. Христинините приказки и двамата ги знаем колко струват.

Христина трясна чашата си на масата така, че млякото се изплиска по покривката, и изхвръкна от стаята. Докато преброя до пет, хлопна и външната врата. Мама и татко се гледаха един друг известно време, след което изведнъж прихнаха да се смеят така, че им потекоха сълзи.

- Василе, как ти хрумна? - успя най-накрая да каже мама.

- Елементарно. На Хефест открай време използват енергията на вулканите. А наскоро на Океания правиха опити да оползотворяват тази на тайфуните...

- Какво са това вулкани и тайфуни? Някакви междусветски бедствия ли?

- Е, не чак междусветски...

- Значи сте постигнали повече от Хефест и Океания? И какво са пък те?

- Ще научиш. Да видим все пак дали ще го направи, де.

- Кое?

- Да си научи всичките пропуснати уроци. Като изключим компютърните дисциплини, е учила горе-долу колкото тебе. И като изключим последния месец. Ако не се бях зачудил защо по цял ден чете учебници, никога нямаше да се сетя да прегледам записите в Центъра.

Внезапно ми просветна.

- Значи затова сте ме измъкнали и осиновили? И сте казали на Христина да не казва, че мога да играя шах, точно за да каже? И Съветът да ви накара да... Ама големи сте хитреци!

- Амии... как да ти кажа... - започна татко. - Работата е там, че... всъщност... така да се каже...

- Ти да не си помислиш случайно, че татко ти е голям поклонник на шаха? - усмихнато се намеси мама. - И че винаги е искал да има дете гениален шахматист? И да не вземеш да се сетиш защо Христина толкова мрази шаха? Моля ти се! Съвсем заради друго те измъкна, няма нищо общо с това! - Тя изгледа татко лукаво и пак прихна. Той се изчерви като домат.

- Мария, не е педагогично...

- Петърчо, да имаш да кажеш нещо? Защото татко ти май няма какво.

- Да. Че е наистина добър шахматист.

- Щом може с един ход да взима две фигури ли? - Мама усмихнато погледна татко.

- Три. И да си спази дадената дума.

Татко направо грееше като слънце.


Сутринта мина в ходене по разни места. Направо ми се взе акъла.

За начало, тоя град беше ама грамаден! Татко ми каза, че това била столицата на света, нещо като Свети град при нас. Да, ама като си представям Свети град по разказите на отец Самуил, тая столица тук ще да е поне двайсет пъти по-голяма! Просто ум не ми побираше къде се ражда толкова храна, че да има за всички хора тук. Сигурно я карат от дни път.

Другото бяха сградите. Татко ми показа тази, в която работел - беше като планина. Преброих осемнайсет ката, и въпреки това беше поне три пъти по-дълга и широка, отколкото висока. Не ми се вярва на целия ни свят да има сграда и наполовината на нея. Като казах на татко какво мисля, той ми каза да изчакам малко, докато видя сградата на Научния съвет. Там вече направо изгубих дар слово, чак не можах известно време нищо да попитам, за радост на татко. Не беше по-широк от работата му, ама беше няколко пъти по-висок! Опитах се да преброя катовете, ама като стигнах докъм седемдесет, ги обърках. Горките хора, дето живеят в него!

Улиците бяха пълни с каруци като татковата. И където се пресичаха, някакви светлини показваха кога кой да минава. Така и не разбрах с кой акъл са сложили зеленото да е за минаване, а червеното - за чакане. Нормалните хора чакат зеленото, да узрее, а стане ли червено, хукват. Ама татко каза, че така било прието. Иначе жълтото си беше на мястото.

Таман вече се бях шашардисал съвсем, и дойде ред до лечителницата. Тук й казват медицински център, и е десетина сгради, всяка с по не знам колко ката, бях се отказал вече да броя. Много се чудех защо татко ме води там, след като не съм болен, ама така било трябвало. И после излезе прав.

Не съм подозирал, че има толкова лечители - така де, доктори - на света! И че всичките имат да ми проверяват по нещо. Намериха ми толкова болести, че ми се зави свят - какви ли не ензими, няколко цвята кръвни телца, а пък хромозомите вече съвсем ги забравих колко бяха.

По едно време се бяха съвсем отчаяли, и щяха да ме водят да ме... те му казват културно, де - да ми правят скопия. Сигурно заради хромозомите - чух, че правели нещо и на поколението. Като чух, всичките доктори сума ти време не можаха да ме хванат, стигнаха ме чак като се уморих, и половината бяха вече със синини и цицини. Добре, че междувременно бяха забравили. Само ме погледнаха на нещо, дето виждало човек отвътре, без да го режат.

Накрая не знам какво се обърка, ама забравиха за болестите и заявиха, че всичко ми е наред. Татко беше страшно щастлив. Аз пък - да не говорим. Особено като си припомнех за хромозомите и скопията.

После ходихме до шахматния клуб. Той се оказа зала в една голяма сграда, с много маси и столове, като манастирската трапезария. Покрай едната стена имаше цяла редица кутии като в стаята на Христина. Край една от масите дремеше чорлав мъжага.

- Какво става, Минчо? Какъв гамбит обмисляш? - весело го поздрави татко.

- С меко легло -отвърна сънено мъжагата. - Таман ми свърши нощното дежурство. Ако не бях чул какво е станало, щях направо да ида да спя. Това ти е, значи, шахматното чудо? Петърчо ли се казваше?

- Какво е гамбит? - прекъснах го аз. - И за какво са ви всичките тези кутии тук? Христина се оправяше и с една. Също ли държите в тях демони като нейния Арканус? Това трапезария ли е? И шаха на дъски ли го играете, или на кесии? А кой ви дялка фигурките? Сигурно е голям майстор. Тези на татко бяха изпипани като за подарък на самия Патриарх. А тези неща по масите какво са, машини ли? И за какво са пък те? Да не би да събират мед? Или помагат нещо за шаха? А...

- Часовници са. За отмерване времето за мислене - прекъсна ме татко. - Минчо, затвори си устата, че ще ни лапнеш и двамата. Просто Петърчо е прекалено любо... знателен. Ще му свикнеш. Надявам се, де.

- А, само се прозявах - сепна се Минчо. - Петърчо, татко ти твърди, че направо си го разсипал на шах. И че си го направил почти без да си играл преди това. Вярно ли е?

- А, играл съм четири игри лично с отец Геласий, старшият преписвач на манастира ни. - Дано да го бях впечатлил поне малко. Игрите наум сигурно не се брояха.

- Страхотно! - ухили се Минчо, и май забрави, че му се спи. - Ще ми покажеш ли тогава как го правиш? - Той бръкна под масата и извади дебела дървена дъска. Тя се оказа куха, и пълна с фигурки, а по стените й имаше квадратчета. Татко придърпа един стол до масата ни, и очите му светнаха.

- Нищо не разбирам - обади се Минчо на седемнайсетия ход. - Защищава се много добре, но да ме убият, ако разбирам какво цели. Дамски гамбит, след това продължение по Берцелиус... и отведнъж някаква глупост!

- Ще разбереш - отговори татко. - Скоро.

След още три хода Минчо загрижено се обади:

- Защо играеш дамата там? Взимам ти я веднага. Ако искаш, си върни хода.

- Не искам.

- Хъм? Хубаво. И ако поне малко мислеше, щеше да играеш много по-добре. Сега ти взимам и топа, а след него и офицера. Какво? Защо си даваш и другия топ?... Тия двете пешки май също са ти излишни... И другия офицер... Василе, шахматното ти чудо май попрехвалено излезе. Петърчо, предаваш ли се?

- А вие?

Вече бях побеждавал отец Геласий само с кон и три войника, и бях страшно любопитен мога ли да го направя само с кон и два.

- Шегуваш ли се?! Почна отначало добре, а сега както съм тръгнал... И тези три пешки хвръкват, заедно с коня... ... А!

Татко се беше ухилил така, че му се виждаха и кътните зъби. Минчо мълчеше и зяпаше дъската, все едно току-що го е ухапала по пръстите.

- Какво ще стане, както сте тръгнал? - попитах аз.

- Ъ... ъ! Т-т-това пък какво беше!

- Ами кой ви караше да взимате тогава царицата? Ако не бяхте, щях да ви бия след четири хода повече. Да не говорим, че изобщо нямаше да стане толкова красиво... И какво ще стане, както сте тръгнал?

Минчо стана и отиде до една странична врата. Отвътре се чу шум от вода. На връщане лицето, косата и фланелката му бяха чисто мокри.

- При вас с дрехите ли се миете? - попитах аз. Сигурно, де. Щом се мият всеки ден, че и по повече от веднъж, нищо чудно. То иначе човек само се съблича и облича.

Минчо през това време бързо пренареди фигурите за начало.

- Да пробваме пак?

Втората игра не стана толкова хубава като първата, но свърши още на двайсет и петия ход. Всъщност трябваше да продължи още шест хода, но Минчо се предаде.

- Минчо, да кажеш нещо? - попита победоносно татко.

- Такова животно нема!

Аз бързо се огледах, но не видях нищо. Ясно защо, де.

- А като го няма, какво е?

Минчо не отговори.

- Аз ще прескоча до Центъра - заяви татко. - Ще мина към обяд. Ще дойдат ли скоро другите от клуба?

- Дошли са вече - гръмна силен глас зад гърба му. Собственикът на гласа се оказа нисък и плешив дебеланко. В ръка държеше някаква мрежа, като рибарско серкме, но пълна с домати. Зад него надничаха още няколко души. - Довел си момчето ли, Василе? Здрасти, юнак. Какво става, готвите се да играете с Минчо ли?

- А, играхме вече, стига ми толкова - бързо отговори Минчо. - Искаш ли някой от вас да се пробва?

- Аз. - Дебеланкото заподрежда фигурите. - Кога пристигнахте? Направо от трансмитера ли идвате?

- А, не. Първо ходихме до в къщи, да спим, и после до медицинския център. С каруцата на татко... Защо се смеете, де?... Добре де, забравих, че е кола, а не каруца... Ама стига де! Ако искате да знаете, по-хубава е от каруцата на другия ми татко!

- Убеден ли си? - едвам изхърка дебеланкото. Беше забравил за фигурите.

- Ами... горе-долу. Само дето каруцата на другия татко я возят два коня, а тази не разбрах машина ли, или едно магаре...


Татко се върна чак към обед.

- Какво става, мач на няколко дъски ли правите? И къде е Петърчо?

- Ами те всичките искаха да играят срещу мен, и за да спестим време... - обадих се аз от канапето в дъното.

- Почиваш ли си?

- Не, играя оттук. По-удобно е така. Само казвам на всеки къде да мести моите фигури.

Татко застина. След това огледа положението. Към двайсетина от играчите вече се бяха предали, още около толкова мислеха напрегнато. Един от тях премести фигура:

- Кон на e6.

- Офицер на c4 - отговорих. - Татко, тая работа с имената на полетата била страшно хитра! Някой друг готов?

- На кой ход сте? - попита татко.

- Различно. Стоимен примерно е вече чак на трийсет и втория, а онази какичка там, не си каза името, е още на единайсетия. Играят различно бързо, различно добри са, и някои дойдоха по-късно.

- Лудница - промърмори татко. - Направо не е честно! Идва от някаква забутана манастирска килия на средновековен свят, и туп - лежи си на канапето, и... Това просто на нищо не прилича!

- Съжалявам, татко, ама ме заболяха краката! Първия път ми се зави свят от обикаляне на дъските. Нищо, сега играя с по две пешки по-малко за компенсация, че ги карам да ми местят фигурите. Така нали е по-честно?

Татко обиколи дъските мълчаливо. Спря за малко пред онези пет, на които бях написал по една буква от името си с фигурите. След това придърпа най-близкия стол изпод масата и седна като подсечен. Чу се изжвакване, и от стола закапа доматен сок. Татко май въобще не забеляза.

- Аз се предавам - обади се Стоимен. - Още поне шест хода напред нямам как да се измъкна от мелницата. А след това съм с почти гол цар.

- И аз се предавам - добави унило Минчо. - Тая вечер ще се напия с гаранция. Стопроцентова.

- Много ли е отлежала гаранцията? - попитах аз. - Тате веднъж спечели на бас дамаджана петгодишна анасонлия, и като я изпи, реши че сме караконджоли. Едвам избягахме.

Залата изведнъж млъкна и всички зяпнаха татко.

- Не става дума за мен - сепна се той и се изчерви. - Какво сте ме зяпнали, де? Петърчо говори за другия си татко. Нали?

Чуха се няколко сподавени изхилвания.

- Абе вие всичките за мезе ли ме взимате?

- За основно пиене - подшушна тихичко Стоимен. Изхилванията станаха повече.

- Така ли?! Я ми кажете как свърши първият мач!

В залата настана гробна тишина. Минчо се заизмъква към изхода.

- За довечера ли е пиенето? - викнах подир него. - Искам и аз да дойда. Да гледам.

Всички погледнаха към Минчо. Той се изчерви още повече от татко.

- Аз... де да знам... Защо?

- Тате, другият де, като пийне повечко от нещо с такова вързано име, и после не помни какво е правил. И ни пита тайничко наистина ли той е впрегнал коня наобратно, или някой се шегува. Как се казваше онова вашето, стопроцентовото?

Физиономията на Минчо стана тъмноморава, и той излезе тичешком.

- Петърчо, смяташ ли, че някой от останалите има шансове? - попита татко.

- Само чичо Ангел. Първият мач изкарахме реми с него, съвсем за малко не ме би. А сега отказа да има две пешки в повече.

Този път обаче го бих, макар и чак на четиридесет и четвъртия ход. После изиграхме само двамата още две игри - на първата го бих на четиридесет и първия ход, на втората - на тридесет и шестия. Татко направо не можеше да седне на едно място. Не знам заради мен ли, де, или заради доматеното петно отзад на панталоните му.

- Невероятен е - заяви чичо Ангел, възрастен мъж с посивели мустаци. - Става от игра на игра по-добър. Ако продължава така, не бих се учудил да настигне Арканус.

- Петърчо, запознахте ли се с Ангел Братоев? Несменяемият шахматен шампион на света ни вече десет години, и основният, ъъъ, родител на Арканус.

- Несменяем допреди малко - усмихна се накриво чичо Ангел.

- Страшен син имате - реших да го похваля, за да го утеша. - Нищо, че е толкова малък. Такива мускули има, че му завиждам. А пък как само играе...

Чичо Ангел ме гледаше недоумяващо.

- Искаше да види Арканус, и му показах емблемата... - сконфузено се обади татко.

- Хм... И сигурно си му обяснил как го държиш в ей толкова голям диск? - ухили се чичо Ангел. Всички прихнаха, а татко се изчерви като домат.

- Щом държиш, пробвай ти да му обясниш!


Обясняването продължи към... три секунди? Три минути? Обърках ги тия тукашни мерки. Абе, от обяд докъм средата на следобеда. Като свърши, всички се бяха изпотили, а масите бяха покрити с гъсто изписани листове от тукашния пергамент, хартията. И така и не стигнаха до това да ми обяснят как държат Арканус в онази кутийка. Едно беше утешително - щом хардуерът е като кръстовете и иконостасите, а софтуерът - като Светия дух, значи не са нещо дяволско. Макар че не знам дали на тоя свят има Бог и дявол, де. Даже евангелие още не съм видял никъде. Сигурно вместо него имат други свети книги.

- В кое училище ще го запишеш? - попита чичо Ангел.

- Ще е на персонално обучение. Поне отначало. Ще видим колко ще издържи учителката.

- Сигурно е голяма работа, за да се захване. Бих й стиснал ръката с удоволствие. Впрочем, познавам ли я?

- Как да ти кажа... Помниш ли турнира миналата година? Когато се оказа, че вместо срещу Арканус десетимата играете един срещу друг?

- Дъщеря ти? Ще го обучава?!... И на компютри ли ще го учи?!?!... Посивялата коса на чичо Ангел започна бавно да се изправя, и мустаците му настръхнаха като на котарак преди сбиване.

- Спокойно, той е по-кротък. Може даже да ти помогне за Арканус.

- Какво има Арканус да му помагам? Да го уча на шах? Че той щеше да ме накълца на кайма, ако не ви беше хванала Христина. Чичо Ангеле, а как става това да имаш такъв син? Каква ще да е майка му? Може ли да се запозная с нея? Или я държите в някаква друга кутия?

- Арканус е програма - обади се уморено чичо Ангел. - И съм я правил основно аз. С помощта на някои от новите ти познати тук, и на някои от други светове. Затова татко ти казва, че съм му родител. Това, което си видял, е само изображение. Много е известно, и затова му го сложихме за емблема. Просто е софтуер.

- Значи е някакъв роднина на Светия дух? Какъв му се пада?

Чичо Ангел не отговори.

- Как прикрихте следите му на Ортодокс? - попита какичката, дето дойде последна.

- Отговорникът на света му реши да ги прикрие той лично. Беше здравата ядосан.

- Заради нарушението на Конвенцията ли? - ухили се тя. - Вярно ли е, че е наредил автоматично блокиране на трансмитера, дори за изследователи? И че сте му обещали какво ли не, за да си оттегли нареждането?

Татко изсумтя нещо и ме дръпна да си тръгваме.

- Чакайте малко! - обади се отзад един едър момък. - Петърчо, къде си завършил шахматна школа?

- В Петлевския манастир - отговори вместо мен татко. Кимнах утвърдително.

Едрият момък сбърчи вежди, помисли мъничко, бухна на стола пред един от компютрите и затрака бързо по дъската пред него. Татко ме задърпа още по-енергично. Когато излязохме навън, го попитах:

- Защо се смяха така на Минчо?

- Той много обича хубаво вино, но хич не носи на пиене - след две-три чашки почва да приказва и да прави какво ли не, и после не помни какво е правил, точно като баща ти. И често се шегуват с него на тази тема, въпреки че пие много рядко.

- Защото му се смеят ли?

- И защото работи като спасител към изследователския център. Ако някъде изследователи закъсат нещо, той е един от групата, която ходи да ги измъква. Оправят и по-дребни неща - забравени нередни предмети и други такива. Рядко се налага да действат, но трябва винаги да са трезви, за ако се наложи спешно да ходят някъде.

- Случвало ли се е да трябва да спасяват някого?

- Скоро не е. Но преди десетина години е имало двама изследователи, хванати в едно село на твоя свят. Селяните щели да ги изгорят - нали изглеждали като караконджоли. И нямало как да ги измъкнат пряко, без да се наруши Конвенцията.

- И Минчо и другите са отишли, маскирани като още караконджоли, и са изплашили селяните ли?

- Поискали разрешение от Отговорника на света ви, и се явили не като караконджоли, а като попове. И взели "караконджолите" със себе си, уж да ги карат чак в Свети град, при Патриарха. - Татко се усмихна.

- А на теб защо ти се смяха, като казах за пиенето? - За всеки случай се поотдръпнах по-далече. - А за каруцата?

Татко се изчерви.

- Ти друго нямаш ли какво да питаш?

- Имам, имам!

Татко хлъцна и ченето му увисна. Стана ми жал за него.

- Какво ще стане сега в манастира? Ще ме търсят ли?

- Записът сигурно вече е готов. Като се върнем в къщи, ще ти го покажа.


На стената отсреща изведнъж се появи изображение на манастирския двор. Десетина монаси се бяха събрали, и оживено обсъждаха нещо..

- Хрумва ли ти накъде може да е тръгнал, Никодиме? И защо? - тъкмо питаше протоигуменът.

- Аз съм виновен - поклати глава мрачно отец Никодим. - Дадох му да чете вчера молитвите за прогонване на самодиви. И сигурно е хукнал да ги пробва...

- Прескочил е оградата отзад, при свинарника! Намерих прясно съборени керемиди - прекъсна го брат Танас. Нисичък, с оплетени сиви коса и брада и шарещ поглед, той беше манастирският пазач. - Да взимаме кучетата и да тръгваме по следата!

- Повикахте ли Андроник? Ще му е полезно да се поразходи. От оная история насам не е показвал нос от манастира.

- Болели го краката, отче. Не е добре човекът.

- Че не е добре, всички го знаем! И като му назнача един месец пост и молитва, бързо-бързо ще се оправи. Хем и на краката му ще поолекне. Ама нали отец игуменът ни е мека душа... Хайде тръгвайте, не губете време. Ако Петърчо са го стигнали вълци, и се е качил на някое дърво...

Стана ми жал, като гледах отец Геласий - непрекъснато тичаше и гледаше под всеки храст и зад всеки шубрак. Като влязоха в гората, почна да оглежда пътем и клонака на дърветата, но два пъти се спъва и пада.

- Така само ще си счупиш главата, Геласие - посъветва го брат Иларион.

- Ти като не смееше да влезеш в килията на Петърчо сутринта аз казах ли ти нещо? - заяде се отец Геласий. - А като после погледна и под сламеника му?

- Надали ще е по дърветата, Геласие - намеси се отец Никодим. - Кучетата ще го надушат. Иларионе, вземи по-добре някой прът и прерови вирчетата по рекичката.

Брат Иларион отчупи един дълъг клон, отиде до най-близкия вир и заръчка из него. В следващия момент обаче до него във водата плесна жаба, той я погледна и отскочи с писък. Всички наоколо го зяпнаха, след това се заспоглеждаха. Отец Никодим се почеса по главата.

- Остави тоя вир, в него и заек не може да потъне... И в този също... Виж онзи надолу, по-големия. Влез вътре де, от какво те е страх? От жабите ли?

- Няма защо, отче Никодиме - оправда се набързо брат Иларион. - Не виждаш ли, че няма и един лакът на най-дълбокото място? Всичко се вижда и така...

Единственото, което откриха, беше как следите ми свършват насред брода - и как през него минават следи от двуколка и отпечатъци от цървули, които после се изгубват по пътя.

- Минали са оттук по същото време, когато и той - заяви отец Никодим, докато оглеждаше внимателно следите. - Сигурно са го качили на двуколката. А оттук за съвсем малко ходене са на Милославовския кръстопът, оттам може да са тръгнали накъде ли не, и следата е отдавна разнесена. Лошо - така кучетата няма да могат да го открият... Е, поне не са го изяли вълците.

- Че къде толкова далече може да са го откарали? - попита Геласий. - В Патриаршията няма кой да го приеме, и да не ни извести веднага. Бас ловя. А най-близките анатемосани са на поне десет дни път с кон оттук.

- И при тях да е, пак ще се чуе - отбеляза отец Никодим. - Най-много до година ще се разхвалят с това колко добре са го гледали, колко са набожни, и как заслужават прошка. Ако и толкова го изтърпят...

Когато групата се върна в манастира, отслужиха специално служба. След това пиха по чаша вино за моя живот и здраве. Брат Иларион отначало отказа.

- За здравето му ли не искаш да пиеш бе, Иларионе! Я стига си ми се правил на светец! - скара му се протоигуменът. - Засрами се!

- Аз, отче, повече никога! Ама никога, за нищо на света!

- Да, да, знам. Това шестият път ли ти е, когато спираш да пиеш? Или седмият?

- Ама наистина, отче! Кълна се!

- А пък Андроник наистина е видял самодива в килията си, и се кълне. Я стига си правил фасони, ами пий!

Ръцете на брат Иларион трепереха, докато пиеше. Отпиваше внимателно по глътчица, и след това внимателно се оглеждаше наоколо. Протоигуменът го забеляза и се намуси, но не каза нищо. Добре, че не видя как по едно време брат Иларион се огледа тихичко и бързо лисна чашата под масата.

Така и свърши записът.


Много исках да им се обадим някак да им кажем, че съм добре, но татко не разреши.

- Вече знаят, че не си умрял. Отговорникът на вашия свят го е замаскирал като отвличане.

- Не е излъгал много - отбеляза мама зад мен. - Пък и така няма да тъжат толкова за Петърчо. Не знам обаче за него.

Права беше - наистина ми беше тъжно за тях.

- Не оклюмвай така - сръчка ме шеговито мама. - Щом си мъж, трябва да си силен. Нали не искаш да си момиченце?

- А къде е Христина? - сетих се аз. - Още на училище ли?

- В стаята си. Учи.

- Нейното и моето учене ли?

- От един час вече само твоето - чух гласа на Христина откъм коридора. - И го привършвам. Така че идвай!

Мама и татко се спогледаха многозначително, и татко ми кимна към вратата.

Това се казваше учене! Не беше скучно като житията, но беше толкова много, че като го привършихме, ме болеше главата.

- Едноседмичен курс за един ден? Христинче, не прекаляваш ли? - попита загрижено мама.

- Едноседмичен за четиригодишни - заяви Христина. И тя беше поуморена. - Ако продължаваме така, за един месец ще вземе втори клас. Критериите за първи ги покрива от това, което е учил преди. За пет месеца - пет класа, и ще учим заедно!

- А дали ще е запомнил нещо?

- Нали щеше да го изпитваш? Хайде.

Татко се замисли дали да не попита нещо, но се отказа.

- Давай де! - подкачи го Христина.

- Абе... Не ми се вярва да успеете - въздъхна дълбоко татко. Мама кимна енергично и също въздъхна тежко.

- Ще видим! - заяви ядосано новата ми сестричка.


На сутринта имаше истинско коледно угощение. Даже Христина не мрънка много, за учудване на мама и тате. И мое. Беше ми съвестно заради мама - сигурно беше готвила цяла нощ. Тя се опита да обяснява нещо за някакви полуфабрикати, или някаква такава вързана дума, демек че не било чак толкова много работа, но не й повярвах. Помнех добре уроците на брат Иларион.

Докато ядях, използвах да разпитвам:

- Вие не празнувате ли на Коледа? Ние не работим на Коледа, Великден и в неделя сутрин. Така е редно.

- Някога и ние не сме работели и на Коледа, и на Великден, и в неделя цял ден, и в събота в добавка, и кога ли не още - обясни татко. - И с училището е било така - ваканциите са били на Коледа и през лятото, и пролетно време. Само че сега различните хора почиват по различно време, и училищата също. Ресурсите се разпределят по-оптимално.

- Защото нямате свещеници, и няма кой да служи службите, и затова можете да не ходите на тях ли?

- Да.

- А как така нямате свещеници? Изгонили сте ги? Или те сами са избягали? От машините ли са побягнали?...

- Сега разбирам защо е невъзпитано да се говори на маса - промърмори татко.

Тъкмо привършихме със закуската, и звънецът на входната врата издрънча.

- Кой ли може да е? - умислено промърмори татко и отиде да отвори. - ... А! Гунар? Тук?

- Аха, Васил - пробоботи глас точно като на триглавия змей от номерата на Христина. - Гунар тук. Ангел се обадил и разказал, и беден Гунар хвърлил секира и тича през трансмитери като полярен вълк да види велико шахматно чудо!

- Влизай, Гунар, и стига си ни кривил езика насила! Знаем си те - провикна се усмихнато мама. - Петърчо, идва ни на гости Гунар Торвалдсон. Истински викинг, от Мидгард. И шахматен шампион на Възела.

Вратата на трапезарията се отвори, и вътре нахълта мъжагата, който бях видял в килията си пред брат Иларион! Само дето сега беше облечен в кожи вместо в ризница. И като да беше още по-грамаден.

- Значи ето го чудото! И компютърното чудо е тук - усмихна се той към Христина. - Мария, трудно ли се гледат две чудеса в един дом?

- Даже по-лесно от едно - гордо отвърна татко иззад него.

Гунар кимна, изгледа ме отгоре додолу и се ухили:

- Ти се казваш Петърчо, нали? Аз съм Гунар. Защо ме гледаш така?

- Аз ви позна... Ох!

- Какво има? - погледна ме учудено татко.

- Петърчо се убоде на вилицата - поясни невинно Христина.

- Христинче, не можеш ли да риташ под масата, без това да си личи отгоре? - усмихна се мама. - Та, откъде го познаваш, Петърчо?

- Ъъъ... виждал съм го някъде. Само че с ризница, шлем и брадва.

- Хм? - Мама изгледа въпросително Христина.

- Церемонията по награждаването. Като стана шампион на Възела - измънка новата ми сестричка.

- Трябвало е да се биете със стария шампион ли? - попитах аз.

- Искаха да съм с официално облекло - сви рамене Гунар.

- Официално облекло празнично ли ще рече? И какъв е този празник, дето на него се ходи с ризници, шлемове и брадви?

Христина се изхили, мама изви очи към тавана, а на татко му увисна челюстта. Гунар само се подсмихна тъжно:

- Обичай, Петърчо. Традиция.

- Какво е това Мидгард? - продължавах с въпросите аз.

- Свят като нашия и вашия - обясни Христина. - Много красив. Ледове, фиорди, океан... Живеят примитивно, както преди не знам колко време се е живеело в Северна Европа, но не са се затворили като вас, охотно общуват с всеки.

- И също имаме общ произход, нали? Познава се по езика.

- Гунар говори над двайсет езика - усмихна се мама. - И всичките така добре, доколкото знам. Нашия научи, докато беше на гости на чичо ти Ангел Братоев по-миналата година. За две седмици. Да имаш нещо да кажеш, Христинче?

- Чичо Гунар, защо сте толкова умен? Някаква генетич...

- Христина, ще закъснееш за училище! - сряза я мама.

- Свикнали са...

- Да, Христинче - отговори спокойно Гунар. - Наследствена увеличена конективност и динамизиран метаболизъм на невроните. И не се обиждам, когато ме питат за това, драги майки и татковци. Нищо, че не го харесвам.

- Гунар иска да е като всички - поясни тихо мама. - Много пъти са му предлагали да стане вожд, винаги е отказвал. И Аугментираните го каниха да стане като тях - отказа им. А те рядко канят някого по своя инициатива.

- Само дето няма нищо против да помни и щрака като дявол - заядливо отбеляза татко. - И да цепи с хвърлена брадва кибритена клечка от двайсет метра разстояние.

- Зъл викинг страшно ядосан от лоши думи! - изрева мъжагата така, че чашите по масата издрънчаха. Хвана татко за раменете и го вдигна от пода. - И сега убие тебе и окачи на слънце да съхне, ако ти не плаща откуп! - Смигна ми. - Откуп много игри на шах с голямо малко шахматно чудо! - Пусна татко. - Е, за много няма време. След два часа потеглям обратно. Но не преди да съм се видял с чудото.

- Само вместо с чудо да не се видиш в чудо - поклати глава татко. - Христинче, включи шахматния проектор! И бягай след това на училище!

Христина бързо включи призрачната шахматна дъска и подръпна Гунар за ръката:

- Чичо Гунар, можете ли да ни помогнете? На Петърчо ще му е страшно трудно да научи всичко, което трябва да знаем ние. Има ли някакъв по-лесен начин?

Татко се усмихна иронично и кимна на мама. Тя обаче бързо прехвърли поглед от Христина към Гунар. Изглеждаше малко неспокойна.

- Разбира се, малко компютърно чудо - отговори след миг забавяне Гунар. - Познавам една жена от моя свят, която загуби паметта си след тежка болест, и не можеше да я възстанови. Излекуваха я точно тук, при вас - научиха я на всичко нужно със специална машина за ден-два. Но не знам дали ще разрешат Петърчо да се обучава така.

- Ще проверим - усмихна се дяволито Христина и излетя навън.


- Смъкнах изображението от церемонията по награждаването - обясни Христина, докато вечеряхме. - Само исках да се изфукам пред Петърчо в какво мога да се превърна.

- Не ти ли беше жал за... брат Иларион ли беше, Петърчо? Ще те закарам някой път в Центъра да те превърнат в жабче. Истински - заяви мрачно татко.

- Нали е забранено?

- Специално за теб Съветът ще разреши охотно. Ще си отложи другата работа, за да го разреши.

- А на теб не ти беше жал за брат Иларион, когато Петърчо те пита какво ще стане, ако брат Иларион се опита да събуди холоизображението му!

- Не ми се вярва да дойде чак догоре.

- И на мен не ми се вярваше!

- На мен не ми се вярва откакто на теб не ти се вярваше!

- Татко, а не обидих ли Гунар? Не трябваше ли да му дам някоя игра? - намесих се аз.

- Щеше да усети. Пък и нали те би първата? А втората едвам успя да му измъкнеш реми.

- Ама на третата той едвам успя да измъкне. А четвъртата... Уморил ли се беше?

- Не. Ти ставаш все по-добър. Странно е, че не го усещаш.

- Определиха ли генетиците каква е работата? - попита мама.

- Пълна каша. Определено има силно изявено независимо мислене, и то е помогнало. Има избила и малко шизоидна наследственост, и още разни неща. Феноменален е като комбинаторика, но е му е сериозен проблем да се оправя в социални отношения – кое е важно, и кое не... И ензимите от АТФ-цикъла са на горна граница на нормата, не е ясно от какво. Обещаха да направят пълен генетичен модел, но не са сигурни дали и той ще даде нещата докрай. Тоя Ортодокс е истинска генетична каша...

- Вече е все едно! - гордо заяви Христина. - Говорих днес с психолозите от Централната лаборатория, за обучаването на Петърчо, и те обещаха да проверят какво може да стане до седмица.

Мама примига, а татко се опули така, че се уплаших да не му паднат очите в чинията.

- Разрешили?! До седмица?! Да не са те объркали с председателя на Съвета?

- Предложих да им помогна, ако имат работа и не могат по-скоро. Те не се сещаха да имат нещо като за мен, но им обещах поне да им прегледам компютрите...

Татко изгледа мама с угаснал поглед и провеси нос.

- И сигурно си се отказала от ученето? - усмихна се мама. - Да видиш дали няма да стане по лесния начин?

- Че кой глупак кара първо по по-трудния?

- А когато Петърчо научи всичко, което ти не знаеш, какво ще правиш?

- Мммм... Ще ида да научат и мен.

- А не щеш ли да станеш Аугментирана? - попита татко.

- Че какво пък? Нека ми е зле.

- Какви са тези Аугментирани, дето постоянно ги споменавате? - намесих се аз. - Много големи шахматисти ли са?

Татко наведе очи.

- Ами те са... така да се каже... един вид... нещо като...

- Хора, само че с увеличени възможности - намеси се Христина. - Основно интелект, също и други неща. Понякога увеличенията са на наследствена база, и почти винаги има допълнителна киборгизация...

- Ясно. Разбрах всичко. А какво всъщност значи?

- Присаждат им компютри и други подобни неща.

- Тези Аугментирани като дървета ли са, та ги присаждат? Примерно те да са като диви киселици, а компютрите - като круши масловки? Много ли са диви, та да трябва да ги присаждат? И какво всъщност е това компютър? Това че част от него е като кръста и иконите, а част като Светия дух, ясно. А какво е като цяло? Молите му се за благодат и излекуване ли? Как го правите?

- Ъъъ... ааа... ъъъ... - отговори Христина.

Не можах да разбера веднага какво има предвид, ама се сетих бързо:

- А, забравих тогава да ти кажа, че това не е молитва. Казва се: "Отче наш, който си на небето..."

Не можа да ме улучи с лъжицата и вилицата, нито с чинията. Мама успя да дръпне навреме настрани каната с плодовия сок.

- Глупендер! Тъпанар! Непрогледен безпросветник! Тъпчо тилилейски! Изгорял бушон! Праисторическо изкопаемо! Неграмотник! Информационна черна дупка! Намастилен светопровод! Глупчо с глупчо! Образователно недоразумение! Генетичен олигофрен! Селски бивол... или вол, или каквото там беше! Куха калимявка! Пън! Малоумник!...

- Христина, внимавай с речника! - успя да вмъкне мама.

- Тъп е като...

- Не е тъп...

- Вдлъбнат е! Как може толкова да не знае?

- Ей така - кипна ми. - Ако ти беше дошла в нашия свят...

- Изтрябвало ми е!

- ... и ти щеше да не знаеш нищо...

- Дрън-дрън!

- Сега ще ми обясниш ли първо какво е компютър, после как се присажда той, и накрая какво са Аугментираните?

- Никакъв шанс - поклати дълбоко глава татко. - Три часа му обясняваха в шахклуба какво са компютрите, и нищо не излезе.

- Глупчовци - заяви Христина. - Толкова е просто...

- Нали? Хайде тогава умната ни дъщеря да се пробва да го докаже. А ако не може, ще е ясно кой е глупчо. Нали, Мария?

Христина хвърли на баща си унищожителен поглед. След това ми махна с ръка:

- Ела в стаята ми.


- Да не би да му го обясни вече? Няма и десет минути - изненадано заяви татко.

- То наистина било просто, татко. - обадих се аз. - Да ми бяхте казали, че е като божиите заповеди, веднага щях да се оправя. Пишеш указания - компютърът ги изпълнява, и толкова! Останалото става от само себе си.

Татко и мама се спогледаха.

- Казах ли ви, че в клуба са глупчовци! - заяви гордо Христина, видя вишневото сладко и се заоглежда за лъжица. Напразно - нейната лежеше на пода зад мен. Наложи се да бърка с пръсти.

- Я да видим колко си му обяснила - заяде се татко. - Петърчо, я кажи на какво се базира принципът на Тюринг?

- Той какъв е?

- Хе-хе... Че ако отговорите на машина не могат да се различат от отговорите на човек, значи машината наистина мисли, както мисли човекът.

- Как на какво се базира? Мисленето на човека и на машината е на еднаква основа. Би било странно да е иначе.

Татко зяпна. Даже мама май се посмути.

- Я виж ти! Христинче, да не си образователен гений? Принципът хич не е прост.

- Какво му е сложното? И едното, и другото се движи от волята на Бога. Защо да са различни?

- Хм... А няма ли все пак разлика между човека и машината? - усмихна се мама.

- Има, естествено. Човекът има душа, машината - не.

- Нали уж бяха на еднаква основа... - започна колебливо татко.

- Мисленето им да. За душата не бяхме говорили.

Мама и татко се спогледаха. Христина прехапа устни.

- Може да съм от село, ама не съм тъп като бивол! - заявих гордо. - А какви са все пак тези Аугментирани? Защо са им присадени компютри? Какво трябва да изпълняват? И не могат ли да го изпълняват и както са си на масите, като тоя на Христина?

- За да помнят много повече и по-бързо, да мислят много по-бързо, да знаят всичко, което знаят хората изобщо, да могат само с мисъл да управляват какво ли не. Да живеят почти вечно, никога да не спят... трудно е да се изброи всичко - поучително започна татко. - Направо са свръхчовеци.

- Значи сигурно е страхотно да си Аугментиран!

- Не съвсем. Има Аугментирани, които се отказват от аугментациите и стават Стандартни. Тоест, обикновени хора - обясни мама.

- Трябва да си пълен идиот, за да го направиш - заяви Христина. - Ако можех да стана Аугментирана...

Мама помръкна.

- А мога ли да видя някъде Аугментиран? - попитах аз.

- Имам чувството, че ще е доста скоро - въздъхна мама.

- А как им присаждат компютрите - като пъпки или като калеми? И те после как растат? На главите ли им ги присаждат? Или другаде?

- Отче наш, който си на небето... - промърмори татко.

- И като Христина стане Аугментирана, ще й поникне компютър на главата ли? Или ще е както с джанките - ще й отрежат главата и ще й сложат компютър вместо глава? И тогава повече ли ще се разбира с компютрите отсега, или по-малко?

Мама дръпна приборите си по-настрани точно навреме. Татко не беше толкова бърз, и още една лъжица профуча покрай ухото ми и остави червено петно на бялата стена.

- Добре, че си при тези мама и тате - заявих аз. - Да го направиш това пред другата ми мама, и като хване точилката, после една седмица няма да можеш да седнеш. Да видиш как ще те възпитат.

- Идеята не е лоша - отбеляза татко. Мама прихна.